Някои критици на либерализма, като френския икономист Франсоа Перу, посочват, че според крайните либерали, "всичко, случило се в света, се дължи на капитализма, както и, че съвременният свят е създаден от индустриалците и търговците, опиращи се на счетоводните си книги и стремящи се единствено към извличането на по-голяма печалба" (2). Същите субективни схващания, макар и под друг идеологически ъгъл, са характерни и за теоретиците на марксизма, които в своя анализ на либералния капитализъм прибягват до оценъчни съждения, примесени с марксистка диалектика и отрицание на либералната интерпретация на идеите за свободата и равенството. "Фактът, че диалектичният метод може да бъде използван за всякакви цели - посочва в тази връзка австрийският философ Александър Топич - обяснява невероятната му привлекателност и популярност, която би могла да се сравнява само с успеха на теорията за правата на човека през ХVІІІ век" (3). Независимо от това и въпреки съществуващите идеологически разногласия, либералите, неолибералите, социалистите и "социо-неолибералите" са склонни да подкрепят тезата за общия им произход от рационализма и за отхвърлянето на всички недемократични идеологии и особено на расизма. Както иронично посочва в тази връзка известният френски теоретик на анархо-синдикализма Жорж Сорел: "да се опитваш да възразяваш срещу илюзиите на рационализма, означава моментално да бъдеш обявен за враг на демокрацията" (4).

Както изглежда, практическото противопоставяне на съответните особености на либерализма и социализма днес вече е към края си, тъй като някои от най-големите марксистки режими се ориентираха към либерализацията на своите икономики, макар че идеологическите спорове на интелектуално ниво далеч не са приключили. Несъмнено, днес марксисткият социализъм се ползва с все по-малка популярност сред онези, които са изпревени пред непосредствената задача да го накарат реално да заработи. Съответно, въпреки че маркизмът се ползваше с максимална подкрепа сред западните интелектуалци по времето, когато репресиите в марксистките държави бяха достигнали своя връх, днес либерализмът изглежда се е превърнал в своеобразно убежище за мнозина леви интелектуалци, които макар и да се разочароваха от провала на репресивните марксистки режими, продължават да се придържат към социалистическите принципи на универсализма и егалитаризма.

Както посочва Франсоа Бернар Юиг, политиката за развитие на социалната защита на населението, осъществявана от либералите, възприема много неща от програмите на социалистите, претърпели провал в социалистическите държави(защото източник и господар, не само на социализма и либерализма, но и на всичките политически идеологи, вкл. демокрацията, е един - световното юдомасонско сатанинско еврейство, чийто открит символ е пирамидата, изобразена на еднодоларовата банкнота!! бел. Григор Симов)(5). Така, икономическият либерализъм е популярен сред мнозина бивши леви интелектуалци (включително сред немалко източноевропейски интелектуалци) не само защото е постигнал осезаеми икономически резултати в западните държави, но и защото социалистическият му противник доказа практическата си негодност, оставяйки либералния модел като единствена и неоспорима алтернатива. "Основната причина за успехите на икономическия либерализъм - посочва Серж-Кристоф Колм - е, че зле функциониращите социалистически модели не пресичат опитите за реализация на алтернативния им либерален социализъм. Съществуват голям брой примери за това и на Запад, и на Изток, и на Север, и на Юг" (6). В отсъствието на други успешни модели и в ерата на официално прокламираната в Европа и Америка "деидеологизация", съвременният либерализъм се превърна в своеобразен modus vivendi за някогашните непримирими съперници. Дали обаче по този начин не стигаме до извода, че залезът на всички останали модели и идеологии трябва да означава край на политиката и настъпването на епохата на либерализма?

Дълго преди чудото на съвременния либерализъм да стане очевидно, мнозина изследователи посочваха, че либерализмът неминуемо ще се изправи пред проблема за собствената си легитимност, дори ако противниците му, в лицето на социализма и фашизма, изчезнат напълно. По-късно, Серж-Кристоф Колм отбелязва, че идеалите на либерализма и марксизма почти съвпадат, имайки предвид, че и двете идеологии се основават на ценностите на свободата и съвпадат практически във всички свои виждания, освен по един въпрос, който не изглежда особено сериозен от логична гледна точка, но на практика е един от най-важните в нащия свят: печеленето на парите и мястото на индивида и околните" (8). Някои изследователи дори лансират хипотезата, че либерализмът и социализмът са двете страни на един и същи феномен, доколкото съвременният либерализъм, с течение на времето и без да използва репресии, съумява да постигне целите, които не успява на постигне марксисткият социализъм, залагащ на репресиите. Въпреки това обаче, между тях съществува определена разлика.

Днес социалистическите идеолози не просто се опасяват, че въвеждането на мерки за създаването на неограничен от нищо свободен пазар могат да означават края на социализма, нещата опират до това, че социализмът и либерализмът тотално се разминават по начина, по който дефинират равенството. На теория и двете идеологии подкрепят конституционното, правово политическо и социално равенство, но основната разлика между тях е, че гледат по различен начин на разпределението на икономическите блага и привилегии и, съответно, използват различен подход към икономическото равенство. За разлика от либерализма, социализмът не се задоволява с искания за политическо и социално равенство, а настоява и за равно разпределяне на икономическите блага. Маркс нееднократно критикува либералната дефиниция за равните права, като посочва, че "това (равно) право на практика представлява неравни права за неравен труд. Това право не признава класовите различия, според него всеки човек е просто работник, както и всички останали. То обаче негласно признава индивидуалните способности и привилегии и, съответно, смята индивидуалните навици за естествени привилегии" (9). Само във висшата фаза на комунизма, когато ще изчезне субординацията на индивидите съобразно притежавания от тях капитал, т.е. когато изчезнат различията в заплащането на труда, едва тогава ще изчезнат и буржоазните права и обществото ще започне да се ръководи от максимата "от всеки според способностите, всекиму според потребностите" (10).

Въпреки тези различия обаче, можем да твърдим, че като цяло социалистическите идеи винаги са изглеждали като неизбежно съпътстващи и допълващи либерализма. Веднага след като либералните идеи се появяват на сцената на феодална Европа, започват да се разгарят и социалистическите апетити, чието удовлетворяване, в крайна сметка, се оказва невъзможно. След като ранната буржоазия укрепва позициите си, ликвидирайки гилдиите, феодалните корпорации и поземлената аристокрация, тя се сблъсква с критиците, обвиняващи я, че задушава политическите свободи и икономическото равенство, както и, че превръща току що получилите права селяни в роби, работещи във фабриките. Както посочва американският професор Санфърд Лакоф, през ХVІІ век буржоазните идеи за свободата и равенството моментално се превръщат в идеологическо оръжие на "четвъртото съсловие", което намира израз в появата на няколко прото-социалистически революционни движения (11). В тази ситуация на "порочно равенство" не е чудно, че в най-тежко бреме за селяните се превръща лицемерието на буржоазията, която провъзгласява лозунга за равните права, докато води борба с аристокрацията, но след като овладява властта благоразумно се отказва от по-нататъшни декларации за необходимостта от равноправие. Както иронично посочва в тази връзка Дейвид Томпсън: "мнозина от онези, които твърдят, че са готови до последния си дъх да защитават идеите за свободата и равенството (както го правят повечето английски и френски либерали), след това с ужас се отдръпват от идеите на икономическия егалитаризъм" (12). На свой ред, Сорел отбелязва, че, като цяло, злоупотребите с властта на потомствената аристокрация в много по-малка степен нараняват чувството за справедливост на народа, отколкото злоупотребите на плутократичния режим" (13), добавайки, че "нищо не ерозира толкова силно уважението към закона като показната несправедливост, генерирана от авантюристите, станали толкова богати, че вече могат да купуват и политиците" (14).

Либералните и социалистическите революции набират скорост през ХVІІІ и ХІХ век, в периода на големите революционни движения в Европа. Либералната революция от 1789 във Франция бързо бива заменена от социалистическата якобинска революция от 1792, "либералът" Кондорсе, бива заменен от "комуниста" Бабьоф, а относително безкръвния преврат на жирондистите бива заменен от кървавия якобински терор и революцията на "санкюлотите" (15). По същия начин, век по-късно, Февруарската революция в Русия бива последвана от Октомврийската, а социалдемократът Керенски е сменен от комуниста Ленин. Либерализмът "поглъща" старата аристокрация, ликвидира средновековните търговски гилдии, променя работниците и, на свой ред, бързо бива изместен от социализма. Затова е интересно да видим, как днес, след вековната си борба със социализма, либерализмът демонстрира по-добри резултати както в сферата на икономиката, така и на етиката, а марксисткото кредо, както изглежда, върви към своя залез. Дали обаче, либерализмът действително се е превърнал в единствения приемлив модел за всички народи по света? Как става така, че либерализмът, който според неговите апологети олицетворява хуманистичния идеал и демократичния дух, непрекъснато си създава врагове отляво и отдясно, макар и причините за появата им да са различни?

Либерализмът е склонен на много идеологически "сделки" с другите идеологии, но в едно отношение остава непоколебим и това е защитата на свободния пазар и свободния обмен на стоки и услуги. Без всякакво съмнение, либерализмът не е идеологии като другите, освен това той не се стреми да наложи абсолютна и единствена визия за света като постоянна дуалистична борба между доброто и злото, пролетариата и буржоазията, "избраните и неизбраните". Нещо повече, в либералните идеи липса ярко изразеният стремеж към постигането на поставената цел, толкова типичен за социалистическите и фашистките идеологии. За разлика от другите идеологии, либерализмът, като цяло, се отнася негативно към всяка концентрация на политическата власт, тъй като е склонен да вижда в "усилването" на политиката и идеологическото напрежение тенденция към авторитаризъм и дори, както твърдят някои, на тоталитаризъм (16). Съдейки по всичко, либерализмът се оказва най-подходящ за светските държави, които Карл Шмит отределя и като "минимални" (Minimalstaat) или неутрални (stato neutral) държави (17). В тази връзка той посочва, че в обществото, в което производството е рационализирано, а взаимоотношенията между хората са подложени на постоянно овеществяване (Vergegenstдndlichung), либерализмът не може (или не иска) да възприеме онзи "стремеж към властта", който обикновено характеризира другите идеологии. Освен това е достатъчно сложно да си представим, как едно такова общество може да поиска от гражданите си да пожертват своето имущество и живот в името на някакъв политически или религиозен идеал (18). Свободният пазар се разглежда като "неутрална зона" (Neutralgebiet), която допуска минимум идеологически конфликти и се стреми се да се освободи от всички политически сблъсъци, твърдейки, че хората са рационални същества, за които най-рационалният път към щастието е да преследват по един мирен начин собствените си икономически цели. В либералното, индивидуалистично общество всяко политическо убеждение рано или късно се свежда до "личен проблем", който следва да бъде решен от самия индивид. Теоретикът на марксизма Юрген Хабермас стига до подобен извод, когато говори за това, че съвременните либерални системи са придобили негативен характер:"Политиката е насочена към урегулирането на дисфункциите и рисковете, които са опасни за системата. С други думи, политиката се ориентира не към реализацията на практически цели, а към решаване на технологични въпроси" (19). Тоест, пазарът може да се разглежда като идеален социален модел, чиято задача е да ограничи максимално пространството на политическата сцена. Съответно, всички възможни недостатъци на пазара, като цяло, се обясняват с хипотезата, че наличието на"прекалено много политика" препятства свободния обмен на стоки и услуги (20).

Вероятно една от най-циничните критики към либерализма и либералното "фетишизиране на парита" принадлежи не на Маркс, а на консервативния философ Юлиус Евола, според който: "Изправен прeд класическата дилема "парите или живота", буржоата, по един парадоксален начин, би отговорил: вземете ми живота, но не пипайте парите" (21). Но въпреки неговия подчертано агностичен и аполитичен характер, би било погрешно да смятаме, че либерализмът е лишен от "религиозни корени". Всъщност, мнозина автори посочват, че либерализмът се утвърждава най-успешно именно в онези държави, които са известни с привързаността си към библейския монотеизъм. Германският социолог Вернер Зомбарт отбелязва, че либералните икономически и етични постулати се коренят в юдейско-християнското право и, че либералите възприемат идеите за търговията, парите и "свещената пестеливост" (heilige Wirtschaftlichkeit) като идеал, водещ до духовно спасение (22). По-късно френският антрополог Луи Дюмон посочва, че либералният индивидуализъм и "икономизъм" представляват своеобразно светско въплъщение на юдео-християнската вяра, твърдейки, че "както религията е майка на политиката, така и политиката, на свой ред, става майка на икономиката" (23). "По този начин - пише Дюмон в книгата си "От Мандевил до Маркс" - според либералната теория, стремежът на човека към щастие започва все повече да се асоциира с неограничения стремеж към икономическа активност. Замяната на човека, като личност, с идеята за човека, като социално същество, в съвременните държави е инспирирана от юдео-християнските идеи: "така става възможен преходът от холистичния социален ред към политическа система, представляваща надстройка на икономическата основа" (24). С други думи, идеята, че индивидът е отговорен пред Бога с течение на времето ражда идеята, че икономическата отговорност е крайъгълен камък на либералния обществен договор. Подобна идея напълно липсва в първоначалните, традиционни общества, организирани на основаната на националната принадлежност.

На свой ред, Иманюел Рекмън доказва, че юдео-християнските религии са изиграли важна роля за развитието на етичния либерализъм в САЩ: "Това е единственият източник, на който е можел да разчита Томас Пейн при написването на "Декларацията за правата на човека", призвана да подкрепи основната идея на Декларацията за независимостта на САЩ, че всички хора се раждат равни. Същата идея е залегнала и в основите на юдаизма" (26).

Впрочем, подобни тези лансира и Милтън Конвиц в книгата си "Юдаизмът и американската идея", в която доказва, че "съвременна Америка дължи много на свещените текстове на юдеизма" (27). Фойербах, Зомбарт, Вебер, Трьолч и редица други философи също твърдят, че юдео-християнските идеи оказват значително влияние върху историческото развитие на либералния капитализъм. От друга страна, виждайки икономическите успехи на редица азиатски държави от Тихоокеанския регион, чиято активна експанзия често засенчва икономическите постижения на държавите, принадлежащи към юдео-християнската цивилизация, не бива да поставяме знак за равенство между икономическите успехи и юдео-християнския модел на либерално общество.