Махнаха най-стария паметник на Ботев Общинарите във Враца решили, че не може да има два монумента  

Най-старият паметник на Христо Ботев в България мистериозно изчезна, съобщи БНТ. Сигнала подали притеснени зрители от Враца.

Оказва се, че по решение на общината, скулптурата е преместена в историческия музей, а постаментът е на мястото си. Мотивът бил, че не може да съществуват два паметника на Ботев в града.

Така 120 години след откриването на монумента, на което са присъствали княз Фердинанд и тогавашният премиер Стефан Стамболов, на практика вече не съществува. В градинката на площад Руски е останал само каменният постамент с имената на Ботевите четници, а бронзовата скулптура на войводата липсва.

Общинският съвет взел решение преди две години скулптурата да бъде демонтирана и изложена в една от залите на историческия музей. Незнайно защо това се случва чак сега и то дни преди 2 юни.

“Беше поставен въпросът на Ботевския организационен комитет, че до момента това решение не е изпълнено и е време то да бъде реализирано”, коментира д-р Михаил Шарков, зам.-кмет на Враца. За да бъде преместен целият паметник, от общината трябва да платят близо 12 хиляди лева. „Не е за вярване, но кризата “изяде” един паметник”, каза още Шарков

Преди 120 години немският скулптор Густав Еберлайн извайва монумента. Това е и първият паметник в Княжество България. Средствата за него са събирани предимно от дарители. А сега той е разделен на две части и така една национална реликва престана да съществува.

сряда, 26 май 2010

http://www.vsekiden.com/

През 70-те години брутализирането на българското образование бе завършено. Навсякъде доминираха така наречените “техникуми”, училища, които най-малко можеха да дадат една “техническа” подготовка в епоха, когато така наречената “техническа култура” изменя не само своя вид, своя инструментариум, а и дълбоко собствените си принципи. Тези техникуми не подготвиха никого за компютъризацията, не подозираха програмираните машини, не знаеха нищо за “произведената информация”, за тази, която не е съществувала преди компютърното обработване на данните.

В тези училища преподаваха не хора на техническата култура, а жалки майстори от почти средновековните държавни предприятия. Скъпоценното време на учениците не отиваше в теоретична подготовка, а се пилееше в “производствена практика”. Поради това така наречените техникуми бяха жалки занаятчийски училища и то далече не на нивото на занаятчийските училища от периода на монархията.

Заедно с това от училището, а и от живота бяха прогонени всички дисциплини с хуманитарен характер. Часовете по история, литература, музика, рисуване бяха жалко орязани и което е по-важно, преподаването в тези дисциплини бе умишлено деградирано.

За мен лично това състояние бе нетърпимо и аз реших по някакъв начин да възразя на това и да дам други някакви перспективи пред младия читател тогава. Отдадох се на пропагандиране на хуманитарната култура главно със статии. Но ми се отдаде да прекарам през решетката и три възпитателни книги: “От светкавици озарени”, “Длета и ружи”, “Аз бях Леонардо”. В първата разказвах за посвещението на редица хуманитаристи на темите на езикознанието, археологията, етнографията. Във втората въз основа на събрания от самия мен етнографски материал се опитах да обрисувам света на майсторите на художествените занаяти, като мир перманентно романтичен и духовно извисен. В третата си книга се опитах да дам на младия читател една достатъчна подготовка, за да може той да влезе в света на Ренесанса.

За тези книги, както трябваше да се очаква, ми бе обявена война. В България мнозина живееха от израждането на образованието, от неговото вулгаризиране и от премахването на общата култура въобще. Това дори бе станало специалност на “образовани” и на полуобразовани брутализирани типове, които търсеха разправа с всеки, който се опитваше да възрази. И аз няма да забравя мръсната и подла статия на един брутализиран тип, доцент по физика, който ме нападна във в.”Орбита” като реакционер и който видя хуманитарната култура само като смешно качество на едно поколение, което “знае само да пее и да танцува”. Тогава не можах да му кажа това, което му казвам сега и тук – че той е престъпник, който се гаври с душевността на поколенията и че заслужава пълно прогонване от всички така наречени висши учебни заведения.

Този тип предлагаше на младите “да приемат техниката като своя съдба”. Сега, след полупромяната, известна като перестройка, се видя, че поколенията не приеха тази “съдба”.  Навсякъде се роят книги, предназначени за младите, за юношите, пък и за децата, книги, които са едно въведение в археологията, митологията, религиознанието, християнското богословие, индуистката мисъл, античните култури, класическото и модерното изкуство. И това е най-добрият отговор на тия брутализирани типове, които се опитаха да брутализират напълно и живота. Това ново време, в което расте една непримиримост към ограничението, материализма, “интелектуалната” бруталност, ме предизвиква да преиздам едната си книга: “Аз бях Леонардо”. Тя бе посрещната добре от публиката и аз имах множество отзиви на млади читатели. Издавам я още повече, че в огромния брой преводни книги за младежта, които се появиха, темата на Ренесанса като че не е зачекната. И още по-малко за гениалния ренесантист Леонардо да Винчи.

Но причината да преиздам книгата си не е само тази. Огромна част от преведените книги напълно удовлетворяват нуждите и са отлично съобразени с възрастта, психиката, потенцията на читателя. Но пък аз мисля, че точно в областта на популяризацията отечествената продукция би следвало да се предпочита. Тъй като отечественият автор познава чудесно общото интелектуално ниво – в тази човешка среда той сам живее – и може по-добре да обслужи нуждите на най-младата общественост. Ние, смятам, трябва да участваме по-усърдно в създаването на научната популяризация у нас.

Няма да скрия, че мотив ми е отново да възразя на университетския плондир – да го пукна от гърба. Не съм чужд на идеята за отмъщението – интелектуалното отмъщение, искам да кажа. Другото, социалното, физическото, политическото, кадесарското отмъщение е специалност на брутализирания тип.

 

Владимир Свинтила

 

Източник: Свинтила, Владимир. “Аз бях Леонардо”, София, 1996, Изд.”Клио”, стр.122-123.

Владимир Свинтила (1926-1998) произхожда от комунистическо семейство (неговият баща е ръководител на службата за сигурност на нелегалната комунистическа партия). Въпреки това, едва на 15-годишна възраст, той отхвърля идеологията на комунизма.

През януари 1949 г. е задържан от органите на КДС (Комитет за държавна сигурност) и след съответни инквизиции (вкл. двайсет денонощия без сън) е въдворен в концлагера Богданов дол (вж. “Кладенецът на мълчанието”, “Изток-Запад”, 2009). Но това не е последната му среща с Държавна сигурност. През 1957 г. е въдворен в психиатрията, за което се разказва в настоящата книга.

Един от неколцината представители на модерната антикомунистическа литература в България.

Клипчето съдържа основното от „Кризата в нашето училище“, 1928 г., статия, написана от Архимандрит Борис (Разумов). Представя виждането на един духовник от преди 90 години върху проблемите на училището в негови дни. Разсъжденията му са напълно актуални и за нашето време. Лично аз открих в този текст поразително даже за мен самия единодушие и единомислие с всичко, което до този момент съм написал.

http://aigg.wordpress.com/

Четвъртък, 17 Септември 2009, автор: Стойко Стоянов
    ▲ Валентин Вацев
снимка:Вяра Йовева Първанов се надяваше да стане нещо като Щрьодер, примерно директор на Южен Поток. Правителството на ГЕРБ очаква нещата да се подредят на принципа на стръскването, казва преподавателят по геополитика в ПУ»Паисий Хилендарски» и европеистика в Европейския колеж по икономика и управление.

Интервю на Стойко Стоянов


- Г-н Вацев, правителството на ГЕРБ и политическите анализатори са се вторачили само в ставащото в страната, а какви опасности ни дебнат отвън?

- Наистина общественият интерес е насочен към вътрешните проблеми и като че ли не се мисли за външните аспекти на българската политика. А всъщност големите проблеми на България отдавна не са нито социални, нито управленски, а геополитически.

Балканите са геополитическият нервен сплит на Европа и Азия. Има едно старо правило в геополитиката – който контролира Балканите, контролира главните процеси на евразийското пространство. Това е контролен пункт и великите сили винаги са настоявали да влияят в тази част. От там идва и транс-историческия проблем на нашето общество – ние сме народът, който заема ключовото място на Балканите и затова е призован да направи корава държавност точно на това място, и затова пречи на всички и всички му пречат. Геополитически България е ключова територия и винаги всички велики империи са воювали открито и прикрито за контрол по нашите земи.

Сега проблемът е решен – ние сме под американски военно-политически контрол и това стана не защото САЩ са ни окупирали с танкове, а защото българският елит от 80-те години си пожела точно това. Господ отново сбъдна мечтите им. Междувременно Русия, в съгласие със САЩ, имам предвид предишната президентска структура на Кремъл и предишния президент на Америка, бяха стигнали до разбирането, че контролът – политически и военнополитически, по нашите земи е американски, а бизнесактивностите са предимно руски, тъй като САЩ нямат никаква икономическа визия за Балканите. Икономическите им проекти са за други места по света. Те нямат собствена бизнес-представа, за това какво трябва да се случи в икономически план на Балканите.



- Но обществото винаги е било с нагласата, че САЩ имат някакви големи интереси и апетити, поне политиците създадоха такова усещане?

- САЩ искат друго. По американската спецификация България е LLR - Local Loyal Regime. Това означава лоялен местен режим. При такава ситуация не е нужен специален контрол върху българската държавна машина. Когато не е ясно нещо, българските управленци са вече научени да питат. И тъй като в момента руско-американските отношения са неясни, темата за отражението им в България е условно замразена. Някак си изглежда, че политически сме свободни, защото много не се интересуват от нас.
От друга страна и руският натиск за енергийни проекти отслабна, вероятно защото в момента няма достатъчно свободни пари. Цялата тази ситуация дава възможност на премиера Бойко Борисов да реализира лично политическо творчество.

- Ако Борисов реши да твори, в какви мащаби му е позволено да развихри изявите си?

- Трябва да е ясно, че на България някои неща не й се полагат. Например, високи позиции в сферата на науката, образованието, културата. Страната трябва да бъде покрита с мрежа от бизнес училища. Ние сме победен народ, участвахме на страната на загубилите Студената война. При това положение на нас не ни се полагат високи технологии, ядрена енергетика, уранови рудници. Общо взето, недоизказания идеал е, че населението от двете страна на магистралата, която свързва Европа с Истанбул трябва да обслужва пътникопотока и туристите. Тоалетните от двете страни на магистралата трябва редовно да се посипват с хлорна вар, жените да бъдат ваксинирани срещу венерически болести, а мъжете - да знаят да си служат със салфетката и чупката в кръста. Не ни се полага също и финансово министерство, защото отдавна нямаме финансов суверенитет. Ние сме държава, която не може сама да отпечатва парите си. Задачата на финансовия министър не е трудна – той трябва да огласява волята на реалните управленци на страната. Военен министър също не ни се полага, тъй като не ни се полагат реални въоръжени сили. Те просто се превърнаха в международни полицейски сили. И външна политика не ни се полага. Външният ни министър няма нужда да решава сложни политически и геополитически задачи. Той трябва да изпълнява инструкции, а ако някоя инструкция не е ясна, просто трябва да се обади по телефона и ще и му се разясни.
Така че не бива да очакваме от това правителство да води напълно суверенна политика. Повтарям, не му се полага суверенитет – както, впрочем, и на предишните, и на всички бъдещи правителства на България. То трябва да изпълнява инструкции. Проблемът на кабинета е да намери средната равновесна точка между брюкселските зле формулирани представи за правилна политика, московските зле формулирани бизнес-щения и американските инструкции, които още не са спуснати в явна форма.

- Крие ли опасност намерението на новото правителство да преразгледа участието на България в енергийните проекти с Русия?

- В Москва се опитват да внушават, че Бойко Борисов изпълнява едва ли не някакви американските поръчки, блокирайки българо-руските енергийни проекти. Но там би трябвало да знаят, че Борисов просто няма геополитически етаж в съзнанието си, пък и не му се полага. Премиерът ни е принуден за изглежда много десен (комунистите убили дядо му, пък и него, разбирате ли, тормозели) и колкото може повече про-американски, за да бъде стабилен и да получава европейската подкрепа. Борисов просто е блокирал тези проекти, за да види какво ще стане и няма ли начин нещата да се стръскат от само себе си. Не, няма да се стръскат от само себе си. Руският натиск към тези проекти донякъде ще отслабне и те ще търсят алтернативни пътища, например през Турция. Южната ни съседка е член на НАТО, но там никой не се притеснява какво ще кажат САЩ и Европа за бизнеса им с Русия – напротив, демонстрират го с умисъл.

- Хората нямат отговор - реално необходими ли са на страната тези енергийни проекти, за кого ще е далаверата от спорната АЕЦ ”Белене”?

- На тази България, в която днешният елит се опитва да създаде никаква ядрена енергетика, не й трябват стратегически енергийни проекти. Това е България на гаражната търговия, на огънатата алуминиева дограма в гараж. Каква енергетика тогава ни е нужна?
Идеята, че не бива да съсипваме енергетиката си, защото ще продаваме електроенергия е напълно безумна. От там идва абсурдът и на днешните ни разбирания за енергетика. Някой трябва да обясни на българите защо им трябва енергетика? За барбекютата на елита са достатъчни и дървени въглища. А аз си мечтая, съвсем безотговорно, разбира се – за това как на България ще й трябват огромни количества евтина електроенергия, но не за да бъде щастливо държавното чиновничество с далаверата „продажба на ток на съседите” – а за центрофугите за обогатяване на уран за българското, собственото, произведено от нас за нас ядрено оръжие...

Ядрената енергетика беше нужна на България, когато тя се стараеше да бъде мощна индустриално развита сила. Но сега вече сме хора от нов тип – ще забогатяваме от селски туризъм, знаем си, че търговийката ще ни оправи – това е манталитетът на една весела крипто-колония. Отказахме се от високите технологии, от военната, от химическата индустрия, от електрониката. Сега сме решили да печелим от селски туризъм. Така, че геополитиката на последните български правителства не е сложна задача.
Истинският проблем е друг – желае ли българското общество да има автентична истинска държавност, желае ли да играе истинската игра, която други българи в други епохи са я играли успешно? Защото аз не вярвам в проклятието върху българския ген и култура. Но обществото трябва да реши един сериозен проблем – защо произвежда и поддържа този елит? Хората трябва да поемат отговорността за начина по който гласуват. Това е централният въпрос на българското национално битие. Ако не го решим, ние изчезваме. Историята е пълна със сенките на велики народи - има маса примери на изчезнали социални светове и ние все някак можем да се сместим на скамейката между траки, хети, шумери и римляни – там, в Отвъдното.
Българите избраха пътя на фалшивия дух на своето развитие. Децата се сърдят на родителите си, че са ги родили българи, хората не разбират защо са нужни индустриализация и високите технологии. Това са последните фази на отпътуването ни към музея на Историята. Затова всеки трябва да си отговори на най-проклетия въпрос – Ти защо си тука, какво правиш на тази земя.? Ако питате за това гърците те ще ви кажат точно. Македонците пък са готови да го обяснят на цял свят.

- Защо само ние на Балканите нямаме самочувствието, че тази земя е наша и ни принадлежи?

- Нашият проблем, всъщност, е проблемът с така наречения български национален елит. Това е най-проклетият въпрос на България. Това не е и проклятие, а мъка. През последните 150 г. този проблем е непрекъснато актуален и различните режими го решават по различен начин. Това е проблемът на Третата българска държава, която започна като Царство, премина в Република, днес е Президентство. Първата и Втората български държави са нямали този проблем, а Третата го има. За мен тя е Последната българска държава. Защото си отива.

- Как така си отива, обяснете защо?

- Отива си българската държавност. България ще остане, няма съмнение, но сигурно няма да се нарича така. Може да се нарича Западна Турция, или Източна Македония. Тук винаги е трябвало този, който иска да контролира тези земи, да го прави чрез сила, чрез оръжие, с воля. С непоклатимото разбиране, че ние сме тука не защото „сме готини, толерантни, бели и пухкави”, а защото тук сме забили меча си, защото сме разположили танковете си тук, защото тук сме позиционирали ракетните си дивизиони с ядрени бойни глави...

Но днес ние не сме такива. Подозирам, че това е главния проблем на националното ни битие. И може би има оправия - а може и да няма. Защото историята не е кино с непременно щастлив финал, поне не за всички участници.

Третата българска държава беше национална държава, правена е като такава. Българската нация обаче имаше проблем и той се усети още в 19-ти век. След Кримската война по нашите земи се установява едно тихо съревнование, съперничество на великите сили, кой да контролира Балканите, противопоставят се планове за бъдещето на страната.

- Какви са били проектите за България, обясняват ли ставащото днес в държавата?

- Имало е два големи геополитически проекта, насочени към въпроса: Какво да стане със земите, които рано или късно ще се освободят от османски контрол? Разбирането е било, че болният човек е на Босфора и Османската империя загива, но въпросът е кой остава наследник на нейните земи. След разпадането на Османската империя, Англия присвоява повечето близкоизточни територии. Но Англия е имала проект и за Балканите, който е бил в няколко разновидности. Грубо казано, идеята е Румелия - това което днес наричаме Южна България - да остане в рамките на дълбоко реформираната и поевропейчена Османска империя. Румелийската държавност, с център Пловдив гледа към Турция. А другата част от нашите земи, без Македония и Беломорска Тракия, образуват една нова държавност. Това е една друга България, която е от „европейски тип”, но живее не от индустрия, а от посредничество – търговско, политическо, културно, и т.н. Елитът на тази България с корабчета прескача до Виена по Дунава. Първите дами от Русе и Свищов през ден тичат до Виена и Будапеща да си купуват дрешки и мазила. Тази малка България не е от индустриално-военен, а от „евро-космополитен”, посреднически тип. „На хубавият син Дунав” е национален химн. Или увертюрата към „Веселата вдовица”.

В този проект на южните българи от Румелия се е давало възможност да бъдат нещо като граждани на нова, реформирана, модернизирана Османска империя от демократично-либерален тип, а северните българи - да бъдат „Истински Европейци” от посреднически тип. Този английски проект не се осъществява, но неговите защитници – наричам ги за себе си „особени българи, „българяни” - винаги си остават по нашите земи. Най-видният им идеолог е Алеко Константинов, който рисува образа на бай Ганьо. А всъщност Бай Ганьо - това съм аз. Но за да видиш някого така, трябва да го гледаш през очите на омразата. Само омразата е толкова наблюдателна, че да забележи как вълнените домотъкани чорапи на Бай Ганьо, защото са стегнати, правят отпечатъци на квадратчета по кожата му. Всички тези сладки подробности, както и когато бай Ганьо прави цамбур в басейна – това е ужасът, срамът, погнусата на Онази България от Тази България. Защото Онази България си е представяла как живее в Париж и Виена, и същевременно се е бояла и ненавиждала другата, Тази България. Но точно тя пък по волята на Историята – и Руската империя - се е осъществила. В действителността се е реализирал не „евро-британския”, а руският проект на Балканите.

Но през цялото това време защитниците на другия неосъществен проект за България, „българяните”, които са не повече от 10% от цялото население на страната, са се чувствали малцинство и винаги са страняли от онази, селско-миризливата България, която яде кромид. Само че точно тази селско-кромидена България се осъществи във времето и се оказа, че това не е миризливата България (Божичко, каква нетърпима, каква неевропейска простащина!) а е страна с тежка военна промишленост, страна на държавници, дипломати, индустриалци - и корави войни. Българите, когато на Балканите правят истинска, автенична държавност, са корави, може би наистина неоправдано жестоки и нашите съседи помнят това. Това, всъщност, е Идеята за Българите – държавници, войни, промишленици. Произвеждат стомана, гаубици, жито и хубави деца. Това е образът на онази България, която се осъществи, и на която сега отмъщават, просто защото е посмяла да се осъществи. Сега тя целенасочено и методично се руши, за да победи Другата България, на Алеко Константинов, на Европейското Изящество, на Евро-гламура. България на българяните.

- Но и БКП в 45-годишното си управление възпроизведе Алековия комплекс. Пак един малък елит, присвоил властта, мечтаеше и осъществяваше образование и живот в Европа и САЩ.

- Така е наистина – и това е един от най-загадъчните въпроси на втората половина на ХХ век в България. Българският социализъм отначало се осъзнаваше и се възприемаше като Народна власт, власт на Голямата, на Осъществената България, но завърши като власт на Малката България, като „власт за нашите деца”, с неприкрито кастово самочувствие и комунистически аристократизъм. Как успяха „българяните” – а това си е един истински отделен крипто-етнос със своя култура, вяра, манталитет, сетивност и пр. – да инфилтрират властните структури на България? Има за какво да се мисли...

В продължение на 40 години в тъканта на българския социализъм се възпроизведе тъканта на онази, другата – Виенска България. Тя реши, че трябва да е на власт винаги и 10-е % отново се добраха до управлението. При това положение първото, което трябва да направим е да си разтрием очите и да видим действителността такава, каквато е. Да престанем да живеем в сънищата си, които някой друг ги измисля и ни ги възлага да ги сънуваме.

- Каква е реалността, която не виждаме заради сънищата?

- Според мен българската държавност е изядена, ние отиваме към приключване на един цикъл на държавност. Малката България не може да победи. Дори и да победи, ще стане ясно, че няма и за какво да побеждава. Тя не може да упражни никаква историческа мисия – освен ако наглото и демонстративно плюскане не го разбирате като мисия. Голямата България пък е изморена. Тези 10% като маса са толкова, но разполагат с контролни позиции в елита, успяха да трансформират заграбените си комунистически привилегии в социално-икономически. Тоест, онази Малка България, на българяните, като „номенклатура” днес пак се добра до властта. Тя няма какво толкова да направи с властта, най-много да се задави с нея. Но при това положение ще изстрада нацията, която май вече се съгласи, че е някак си хем нация – хем етнос. Затова мисля, че Третата българска държава си отива.
Струва ми се, че е дошло времето да опаковаме в куфарна форма това, което е останало от културата ни – след набезите на отворени фондации, културни, образователни министри и други бедствия, да вземем само най-необходимото,това, без което съвсем не можем – и да се готвим за Голямото пътуване.

- Какво ни очаква?

- Може би ни очакват няколко десетилетия, примерно 50 – 60 години бездържавие, с регионално управление от генерал-губернатори от Брюксел. При това положение ние зависим от перспективата на ЕС. А ЕС е икономически много успешен и политически напълно несъстоятелен. Евросъюзът не можа да произведе политическа воля за съществуване, той е икономически съюз, основаващ се на икономическа изгода, а не на политическа воля. Там има политическо съгласие, но няма политическа воля. Тоест, единият от вариантите е политическият и административен контрол над страната ни да остане грижа на чиновничеството в Брюксел, на техните – прости Господи - мигленикуневи. Ставаме зависими от функциите и възможностите на брюкселската администрация.

Другият възможен геополитически гарант на България е САЩ. Но на тях ние просто не сме им интересни. Те са доволни, че ги молихме да разположат военните си бази на наша територия. САЩ няма нужда от тези бази тук, а кръгове от нашия елит, дори се знае кой точно - българският партийно-държавно-комунистически елит - лягаше и ставаше с идеята, че все някога трябва да станем бели хора, да си имаме и ние като хората американски бази и да тичаме пак с корабчета по Дунава за Европа. Това са пак 10-е % на онази неуспялата тогава – но успяла сега - България. САЩ не заслужават нашата омраза или ненавист, те не ни забелязват. Те нямат нужда от нас, нищо особено не са ни поискали, те дори внимават да не ни унижават. Но във Вашингтон се досещат, че тези, които мечтаят вечно да облизват органа им за сядане, са просто елитът ни и те не представляват хората в тази страна. Вероятно затова се долавя тази тънка американска гнусливост...

От другия край на нашите перспективи е Москва. Тя винаги ще има геополитическата възможност за реванш, за победоносно възвръщане на позициите си на Балканите. Но тук трябва да отчетем и още една особеност. Елитът, който днес е на власт в Кремъл, има също своята тайна мечта, свой мокър сън – ако може някак си ЕС да ги приеме за член. „Голубая мечта идиота” - Русия някак да стане член на НАТО – също не умира. Това са щенията на елита при братушките - и ако може тръбите за газ също да са руско-американски...

- Приемате ли тезата, че при предишното правителство ДПС е бил троянският кон на Турция в ЕС, а БСП - на Москва?

- Звучи доста безсмислено. Преди време един мой приятел от СДС-върхушката се опитваше да ме дразни с тази теза - че БСП е троянският кон на Русия. Със смях му обяснявах: Скоро при вас ще дойдат едни господа със сиви костюми, със сиви погледи и сиви папки и на всеки от вас, и на вашите началници също, ще ви се направи предложение, от което не можете да се откажете. Трябва да е ясно, че контролът на Москва над СДС никога не е бил по-малък от контрола им върху БСП. Москва имаше и продължава да има своите контролни лостове във всички политически – с извинение - партии в страната, както и Вашингтон, разбира се. На „Позитано” има и руска, и американска партия, както и в СДС. Що се касае до Турция, техният троянски кон в ЕС не е ДПС , а целият политически елит на България. Влизането на Турция, обаче в ЕС ще зависи от Берлин и Париж, от Москва, и разбира се - от Анкара. Там знаят точно какво искат. Не съм убеден, че в Анкара 100% желаят присъединяването на Турция към ЕС. Съседите ни си дават сметка, че не са готови за това членство. Те са постигнали геополитическия си максимум на този етап – започнаха преговори за присъединяване. Ще ги водят поне още 10 г. и ще са доволни. В Анкара има умни политици, които знаят, че влизането им в ЕС означава разрушаване на днешната турска държавно-политическа система. А там никой не желае подобно нещо.

- Хората със сиви, костюми, очи и папки ще пробият ли и в ГЕРБ, може ли Борисов да се опъне на Москва?

- На зная какво точно е ГЕРБ. А политиката на Бойко е да не се опъва на никого. Той може да се опъне само на Румен Петков или на Станишев. Не вярвам и да е русофоб. Той отчаяно ще търси начин да бъдат доволни и онези, и тези, и ако може да го оставят на мира. Той вероятно е помолил Русия да не бърза с изводите си поне още 3 месеца, та дано нещо се нареди от само себе си. Те ще работят по метода на стръскването. Борисов ще търси ъглополовящата между американското и руското влияние, и ако получи брюкселска благословия, тогава ще е: пей сърце. Но може пък от един момент нататък да промени политиката си?

- Къде е мястото в тази геополитическа мозайка на българския президент? Той не се ли изолира от Запада и САЩ, неуспешен беше и опитът му да атакува премиера Борисов?

- Българският президент с право се надяваше след края на мандата си да стане нещо от рода на Шрьодер, примерно директор на Южен поток. Първанов има достатъчно мотиви да лобира за руските проекти у нас и да го казва ясно. Но той сигурно усеща напоследък, че руските представи за енергийни проекти се променят и вероятно нервничи. Не е сериозно да се твърди, че главният лобист на руските интереси е българската левица. Части от нея не крият тези си амбиции. Но Русия има достатъчно влияние и в българската десница. Изобщо руският контрол е по нашите земи още от ХIХ век – както, впрочем, и британското влияние...

Но ако трябва да се говори сериозно и отговорно, аз съм убеден, че и историята ни, и днешния ни ден не бива по никакъв начин да се обясняват, да се делят без остатък на разни задгранични влияния. Да, наистина, докато днешна България воюва с България от вчера, страната ще се пълни със всякакви чуждестранни агентури – и геополитически, и икономически, и какви ли не още.
Това е колкото неприятно, толкова и понятно – моментът е такъв. Но големият въпрос си остава за решаване от нас, българите – можем ли да принудим т.нар. национален политически елит да бъде отговорен пред Историята? Защото днешният елит няма усет за историческа мисия, той не чува гласове нито от миналото, нито от бъдещето, чува само куркането на стомаха си и си мисли само как да го напълни.
А ако не можем да задължим елита си да бъде на височината на историческите си отговорности – можем ли да го сменим?
А ако и това не можем – тогава у дома ли сме си? Или вече някой друг е тук у дома си?
И ако е така – какво правим?

http://frognews.bg/



Валентин Вацев: У нас идеите за ляво и дясно са тези на държавно-партийно комунистическо номенклатурното дворянство 22.05.2009 г. 09:48 ч.
Валентин Вацев

В България идеята за Европа е ляво-либерална със силен троцкистки уклон – Европа на гражданите, Европа, където всички разлики са потушени – между селото и града, между мъжа и жената, между водопровода и канализацията... Това казва в интервю пред Явор Дачков в сутрешния блок на RE:TV преподавателят по Европеистика. И още: Самата Европа се обединява по два различни начина, по два канала. Има лява идея за обединение, която и левите и десните в България познават много добре. Тя е тази социалдемократическа, лява, малко масонска Европа, хуманитарна, с усет за човека, но не и за държавата. Има и друга обединяваща се Европа – тя е дясна. Това е Европа на отечествата, на нациите, Европа на Де Гол.

Явор Дачков: В началото на предизборната кампания за Европейски парламент, ще разговаряме с преподавателя по Европеистика в Европейския колеж по икономика и управление – г-н Валентин Вацев.
Имате ли усещането, че се намираме в сюрреалност, абсурд, подобни на тези от 80-те години?

Валентин Вацев: Не е съвсем същото като тогава, защото в онези години това усещане беше явно и отчетливо. Принципът на властта и принципът на реалността са на един корен. Сетивото, с което преценяваме кое е реално и кое не е същото, с което преценяваме властта -  има ли власт или не. Наистина оттогава властта непрекъснато изпада в такива спазми и вътрешни гърчове и ние реагираме на тях подсъзнателно. Тогава беше много силно усещането за това. Тогава властта вътрешно се трансформираше. Властта не институция и не е конвенция между хора, тя е силовото поле на битието ни. Ние живеем вътре във властта. Властта е онтология, тя е реалност. Тя не е сговорът между Станишев, Доган и Сакскобурготски. Оттогава знам, че, когато властта изпитва някакви вътрешни затруднения, силовото й поле в културата, обществените отношения, в стилистиката, в медиите, се повлиява.

Явор Дачков: Такава констатация за настоящето не е ли лош знак за българския политически живот? Като че ли не успяхме да влезем достигнем до една нормализация на политическото?

Валентин Вацев:  Това не е най-лошото. С това се свиква. Когато знаем диагнозата, може да мислим за анамнезата, за лечението. Това пак се оказва, че е вечният проблем за лявото и дясното в България. Той наистина заплашва да стане вечен и аз искам тази вечност да се прекрати. Като човек, занимаващ се с археология на идеите, аз се чудя откъде дойде тази наша представа за ляво и дясно, и Ви уверявам, че тя няма свой генезис в Европа, а има други корени, начала. Спомням си, че имаше много такива формулировки във времето на късния социализъм – 80-те години. Например какво значи – „непрекъснато нарастване на материалните и духовни потребности на трудещите се”. Още тогава дешифрирахме тези формули. Но си спомням за една друга, която едва сега осъзнавам – „съединяване на преимуществата на социализма с достиженията на световния научно-технически прогрес”. Тогава тя звучеше непонятно. Чак сега разбирам какво е това. Това предопределя сложно политическо битие. Първо – къде са преимуществата на социализма? Аз съм син на секретар на ЦК на БКП, например, или дъщеря на зам.-зав. отдел в организационния отдел на ЦК, или пък съм дете на полковник от ДС или от външното разузнаване – всичко това е преимущество на социализма. От друга страна – поради естеството на революционната борба, таткото не е успял да се изучи. Но аз ще завърша съответната езикова гимназия с два езика, след което ще специализирам финанси в Лондонското Сити и т.н. И това вече предопределя специфичната идея за ляво и дясно. Ние сме леви, в смисъл, че сме социални, но не сме комунисти. Ние сме леви - „социали”, а от друга страна сме и десни. Отпред сме леви с изпит социалистически поглед, вперен в бъдещето, а отзад имаме специфична либерална закръгленост. Така се формира идеята за ляво и дясно.

Явор Дачков: А къде, според Вас, се коренят тези представи за ляво и дясно в България?

Валентин Вацев: Всъщност днешните ни представи не са дошли от учебниците по политически науки, които Американското посолство раздаваше безплатно в България. Това бяха идеите за ляво и дясно на българското държавно-партийно комунистическо номенклатурно дворянство. Коренът на тези идеи е в 80-те години. С други думи, българските ляво и дясно са домашна, вътрешна направа – home made. Докато европейските са друго нещо. Там лявото и дясното са напълно реални, онтологични. Това е част от историческото наследство. Те са се състояли в живота и после са премисляни. Самата обединяваща се Европа се обединява по два различни начина, по дава канала. Има лява идея за обединение, която и левите и десните в България познават много добре. Тя е тази социалдемократическа, лява, малко масонска Европа, хуманитарна, с усет за човека, но не и за държавата. Има и друга обединяваща се Европа – тя е дясна. И, макар че аз съм си заработил име на ляв българин, на мен дясната Европа ми е по-понятна и по-малко дразни усета ми за реалност. Това е Европа на отечествата, на нациите, Европа на Де Гол. В България идеята за Европа е ляво-либерална със силен троцкистки уклон – Европа на гражданите, Европа, където всички разлики са потушени – между селото и града, между мъжа и жената, между водопровода и канализацията… Не Ви ли напомня това за времената на зрелия социализъм?
И, за да стигнем до изборите за Европейски парламент, ще кажа, че се отнасям леко скептично към идеята за евродепутатство. Европа е по-интересна като цивилизационен съюз, в които равноправно участват или трябва да участват Романо-германската цивилизация, Англосаксонската цивилизация и Славяно-гръко-православната цивилизация. Ние не сме чужди на този свят.

http://www.glasove.com/



Валентин Вацев: Конфликтът Първанов-Дянков е ... 15.03.2010 17:57   cross-bg.net 

София /КРОСС/ Ако тупурдията Първанов-Дянков продължи още 7 дена, аз спокойно ще ви кажа името на бъдещия председател на БСП. Това каза преподавателят по геополитика Валентин Вацев пред БНР. „Големият победил в този случай е Георги Първанов, тъй като му се създава положителния облик, който му липсваше досега. Това е шанс за Първанов да стане българският Тони Блеър. Аз бих плащал за такъв развой на събитията", коментира геополитикът.

Според Вацев същностният въпрос е, че това не е конфликт на институциите, а както изглежда не е и личен конфликт. Той обвърза темата с променената политическа ситуация в международен план. „Правителството на тройната коалиция направи своите успехи под топлото слънце на руско-американската дружба. Но в Москва вече не е Путин, а Медведев, във Вашингтон не е Буш, а Обама. Бойко Борисов е принуден да се движи по една непрекъснато стесняваща се пътечка между американската Сцила и руската Харидба", каза Вацев. Той е убеден, че рано или късно Симеон Дянков, който е икономическият стълб на това правителство, и Георги Първанов са щели да се сблъскат, тъй като това не е личен конфликт, а е конфликт между великите сили на наша територия.

"В правителството за националната икономика, за финансовия режим и за много други икономически неща, отговаря назначенеца на Световната банка Дянков. От друга страна е прието да се смята, че Първанов е защитникът на руско-българските икономически проекти. Тези два типа интереси не можеха да не се сблъскат на българска територия при промяна на ръководството в Москва и Вашингтон. Според мен, ако от Държавния департамент на САЩ са решили да премахнат Георги Първанов от този пост, те ще го направят", смята преподавателят по геополитика.

Вацев обясни, че Световната банка не е съгласна с руското капиталово присъствие на България и на Балканите, а Газпром и другите руски гиганти от своя страна, очевидно са решили да се съпротивляват до последно.

http://www.znam.li/


Валентин Вацев преподава геополитика в ПУ»Паисий Хилендарски» и европеистика в Европейския колеж по икономика и управление. Определя себе си иронично като «политическо бившество, или политически покойник». До 1997 година е член на Изпълнителното бюро на БСП, една от водещите фигури в политическите и експертните структури на «Позитано».

Признава, че се е самоотлъчил от БСП, поради неплащане на членски внос. Категоричен е, че винаги е държал да го различават от хора, като Александър Томов, Николай Камов, Филип Боков и подобни.

http://frognews.bg/