•  
• Филип Йотов
• 14 април 2015

Годините в България след 9ти септември 1944 година са изпълнени с репресии, гонения, несправедливи съдебни процеси и жестоки убийства. Комунистическата партия обявява всеки несъгласен с провежданата от нея политика за враг на народа. За да бъдат премахнати „зловредните“ елементи, се вземат крути мерки. Заработва най-страшната машина за репресии на комунистическия режим в България. Яхнала държавния апарат, Партията се разправя еднолично с всеки недоброжелател по изключително жесток начин. Стотици хиляди са осъдени, а десетки хиляди интернирани в лагери или убити. На прицел попадат хора от всички слоеве на обществото – от бивши депутати и министри, през царските офицери, та чак до обикновени селяни. Голяма част от интелигенцията е ликвидирана.

Подсъдимите регенти пред Първи състав на Народния съд в София. От ляво на дясно: проф. Богдан Филов, княз Кирил Преславски, ген. Никола Михов

Но страшното далеч не свършва дотук. Всяко решение на БКП е поставяно на първо място и е трябвало да бъде изпълнено, независимо от обстоятелствата. „Целта оправдава средствата!“ е едната максима, към която се придържат комунистите, а другата гласи: „Който не е с нас, е против нас!“. С тези две оправдания режимът защитава дори най-коварните и жестоки свои действия.

В годините след Втората световна война икономическото състояние на България не е цветущо. Изтощена от тежката война, българската индустрия буксува поради липсата на ресурси и качествена инфраструктура. Първият ход на БКП в тази посока е национализацията. Досегашните собственици на предприятия, фабрики и заводи са потъпкани или направо отстранени, а собствеността им – национализирана. Така, под претекст, че богатите са виновни за всичко, държавата отнема насилствено тяхното имущество и собственост. Следващата стъпка еиндустриализацията.  През 1950 година на власт идва Вълко Червенков, който предприема грандиозни строежи из цяла България. Само за около пет години са построени над 30 тежки промишлени комбинати. Прокарват се проходите през Стара Планина, изкопани са десетки язовири и ВЕЦ-ове. Погледнато от чисто икономическа и индустриална гледна точка, постигнатото е огромен успех за следвоенна държава. Кой обаче построява тези обекти и вдига инфраструктурата на крака? За целта са мобилизирани бригадирски движения, трудови войски, дисциплинарни роти. Всеки член в тях е бил изключително евтина, а в повечето случаи безплатна работна ръка. Хората буквално са принудени да отбиват „задължителен доброволен труд“. Някои историци определят следващата стъпка като най-големия грях на режима, а именно – колективизацията. Това е организиране на цялата стопанска земя в кооперации, които се управляват от председател, назначен от държавата.

През 1944 година около 70% от българското население живее в селата. БКП създава Трудовокооперативните земеделски стопанства (ТКЗС), които в началото са доброволни, но изключително малък брой хора решават да се кооперират. В последствие, чрез натиск, репресии и гонения, почти цялата земеделска земя е вкарана в ТКЗС. Земята, единственото нещо, което селянинът притежава и около което е ориентиран целият му живот, му е отнета по жесток начин. Според някои именно тогава умира и образът на добрия селянин от творбите на Елин Пелин и Йордан Йовков. Но това е друга тема…

Широко разпространено е грешното и лъжливо схващане, че срещу всички злини, които изброихме, няма отпор в обществото. Имало е вълнения в ГДР, Унгария, Чехословакия, но не и в България. Пропагандата на БКП така представя обстановката, че на пръв поглед в държавата цари ентусиазъм и радост, че целият народ се е хванал ръка за ръка и е тръгнал  напред към „червеното бъдеще“. Това обаче е лъжа.

Никола Петков – лидерът на опозиционната партия БЗНС

Първите съпротивителни структури са организирани от бивши военни, царски офицери, хора, които имат опит с държавно управление и знаят как действат службите. Пример за такава организация е конспиративната организация „Цар Крум“, създадена през 1945 година, но разкрита още същата година. Всичките й членове са обесени или осъдени на строг тъмничен затвор. В следващите няколко години много от враговете на Партията са заловени и изпратени или на съд, или на бесилото. С разтурянето на БЗНС и обесването на лидера му Никола Петков е премахнат всякакъв легален начин за опозиция или изразяване на несъгласие с политиката на БКП.

И така постепенно започват да възникват бунтовнически групи из цялата страна. Те се съставляват най-вече от обикновени хора, които не могат да понесат случващото се в българското общество или са пряко засегнати от събитията (някои от тях са били издирвани от властите, други са имали действащи присъди). С оглед на положението в страната и ожесточеното им издирване единственият възможен изход за тях се явява въоръженият бунт. Те „хващат гората“ и стават Горяни.

За съжаление, сведенията относно Горянското движение не отразяват истинският брой на групите и хората, които участват в тях. Историческите извори за тази съпротива са най-вече архивите на ДС. Съдейки по документираното и според разкази на оцелели от тези времена, това движение се разделя на два периода. Първият обхваща годините между 1945 – 1949, а вторият – 1950 – 1956. Най-значимата и силна група от първия период е Светиврачката, начело с Герасим Тодоров, действала в Пиринския край. През зимата на 1947 година и пролетта на следващата година, групата се въоръжава и организира. Световрачката група е разполагала с широка мрежа от помагачи и ятаци и е действала със скритото одобрение на хората из Санданска област. Постепенно, обаче, милицията затяга обръча. Така през април 1948 година тази група е окончателно разбита и ликвидирана. Герасим Тодоров е намерен разкъсан на три, самоубил се с носена от него бомба.

Подобни „бандитски“ и „диверсантски“ групи има из цяла България – в Асеновград, Старосел, Стара Загора, Пазарджик, но всички те са разгромени до началото на 50-те години. Жестоката разправа със съпротивителните движения не отчайва репресираните и гонените хора.

Георги Маринов Стоянов – Търпана

Вторият Горянски период се характеризира с по-добра организираност и численост на бунтовниците. „Комитет на съпротивата“, нелегална организация, създадена в Сливен през 1950 година като продължение на забранения и разтурен БЗНС – „Никола Петков“ решава да се формира горянска чета. Тя е жестоко смазана и премахната от ДС още на същата година. През 1951 година оцелели членове на разбити бунтовнически формирования из Балкана се консолидират и се организират във Втора Сливенска горянска чета, начело с Георги Стоянов – Търпана, наричан от местните Бенковски. Това се явява и най-многобройната и подготвена чета в цялото Горянско движение. Търпана се ползва с изключителен авторитет из местното население, а ръководството на БКП е видимо притеснено от това.

През пролетта на 1951 година цяла армия от милиционери и военни, наброяваща 13 хиляди въоръжени до зъби мъже, обсажда Сливенския Балкан с цел да ликвидира групата на Търпана. На 1 и 2 юни 1951 година групата влиза в ожесточени боеве с изпратената за тях армия, която е над 100 пъти по-голяма. Въпреки численото превъзходство боят е ожесточен, а Търпана, ранен на няколко места, дори успява да изведе хората си на безопасно място. Загиват 40 горянина от общо 106-те, влезли в боя. В края на 1951 година чрез предателство Търпана е заловен и скоро след това екзекутиран. Оцелелите горяни са арестувани, съдени и „премахнати“.

Подобни организирани и въоръжени Горянски чети през 50-те е имало и в Шумен, Русе, Самоков, Сапарева баня, Дупница, Кюстендил и Пловдив, но почти всички са ликвидирани до края на 1951 година.

Друга емблематична фигура при Горяните е Цветана Попкоева. Учителка, само 22 годишна, тя нощем обикаля селата и хорските къщи и организира чети и дори въстание. Но след разгрома от 1951 година става ясно, че бунтът няма да се състои. Обикаля горите още половин година, нощува из селата при верни хора. На 22 февруари 1952 година е заловена от властите с помощта на предател. Издайникът получил 50 хиляди лева, а милицията минава през селищата, водейки арестуваната Цена, за да обезкуражи малкото останали поддръжници на Горянското движение.

По официални данни на ДС в периода 1949 – 1956 година са ликвидирани 440 „банди“, състоящите се от по 10-20 до 100-150 души. Може да се каже, че в тези времена „гората са хванали“ от 3 до 6 хиляди души! Най-масовата разправа със съпротивителните сили се случва навръх Великден- 29 април 1951 година. Тази нощ се провеждат масови арести на преки участници в движенията и на техните помагачи и ятаци. Според архивите на МВР за периода 1950 – 1953 година са арестувани 23 хиляди души, от които 13 хиляди са интернирани в лагери, а 6300 осъдени на затвор. Тези архиви свидетелстват и за „вражески контингент“ (според ДС), наброяващ от 30 до 50 хиляди души.

Един от портретите на горяните – Васил Симеонов, убит на 21 години | Рисунка: Костадин Събев

Горянското движение е само част от цялостната съпротива в българското общество срещу зверствата на новия режим. Голяма част от хората, взели участие в него, не са там по свое желание, а за тях просто не е останала друга алтернатива, тъй като са издирвани или вече осъдени.

Причините за неуспеха на горяните може да се търсят в много фактори. Тези много на брой различни групи и отряди са нямали централизирано ръководство и това е довело до слаба координация и организация. Също така, комунистическата партия впряга целия държавен арсенал (милиция и армия) в борбата срещу тях, а най-яркият пример за това е численото съотношение между армията в Сливенски Балкан и групата на Търпана. Въпреки това Горяните са момент от нашата история, който ние не просто трябва да познаваме, а с който дори да се гордеем! Цял свят знае за вълненията в ГДР, за Пражката пролет, за събитията в Унгария и т.н., но за съпротивата в България нищо не се говори. А Горянското движение е първото въоръжено съпротивително движение срещу комунистически режим в цяла Европа! Ние в никакъв случай не бива да забравяме хората, дали живота си в името на свободна България, а Горяните несъмнено са такива. За разлика от Априлското въстание, което, удавено в кръв, постига целта си, Горянското движение е сполетяно от същата съдба, но остава и до днес незаслужено в задния двор на историята. История, която трябва да се познава, за да избегнем бъдещи грешки. Завършваме с горянската клетва, която най-добре описва срещу какво са се борили тези българи:

„ОБЕЩАВАМ ПРЕД ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД ДА СЕ БОРЯ ЗА НЕГОВОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ЗА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАТ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА. ЗНАЯ, ЧЕ ВСЯКО СВОЕВОЛИЕ И ПРЕДАТЕЛСТВО СЕ НАКАЗВАТ СЪС СМЪРТ – ЗАКЛЕХ СЕ.“

Катерина Русинова от село Джулюница се обръща с молба към всеки, който има желание да помогне на семейството й. Тя разказва, че двамата със съпруга й се грижат за дъщеричката си и за момченце, което е внуче на мъжа и от предишен брак.

Семейството живее изключително скромно, тъй като Катя е с тежък артрит, а съпругът й също е безработен. Жената получава 150 лева месечни помощи и детски надбавки. Сумата е крайно недостатъчна за издръжката на 4 човека.

Русинова е горда с 11-годишната си дъщеря, която е отличничка в местното училище. В школото ходи и 8-годишният Алекс. Катя и мъжът й са се борили да отглеждат детето, което допреди няколко месеца е „живяло” с наркозависимата си майка във Варна.

Жената ни изпрати копие на съдебното решение, с което с съдът присъжда правата за Алекс на нея и дядо му, за да не я помислят хората за измамничка.  

 Ето какво написа тя: "Живеем в крайна бедност, моля ако някой има детски дрехи, които не му влизат в употреба, нека да ни ги изпрати. Имаме нужда от чаршафи и завивки, както и от печка. Алекс е висок 130 см, а момиченцето 150 см.”

Семейството живее под наем. Пред наш репортер Русинова заяви, че не моли за пари, но ако има добри хора, които смятат, че могат да помогнат и със средства, то това ще е добре дошло.

„Болно ми е, че не мога да им купя необходими неща! Просто парите, които имам, отиват за храна", разказва жената.

Всеки, който има желание да помогне на семейство Русинови, може да се свърже с тях на телефон 0887191853.

Още новини четете ТУК

TNS.bg

Бързо стана ясно, че Съветът на Европа бил приел «Стратегия за защита правата на детето (2016–2021 г.)», която дава единна насоченост на семейната политика в европейските страни. «Стратегията» планира пълна забрана на телесните наказания, вкл. и за родителите, под заплаха от наказателно преследване на «нарушителите» /родителите и учителите/. Като под телесни наказания се разбира всяко физическо въздействие над детето, даже и най-лекото шамарче, възспиране и т.н.

Русия влезе в Съвета на Европа и за десятилетие «приспособяване» (приличащо на “приспособяване“ на агнето в стомаха на вълка) у нас се развъдиха много специалисти по този процес. И за последните години на тях им се удаде дотолкова да демонизират телесните наказания, че мнозинството хора вече се плашат и да споменат нещо против тези (дяволски) домогвания, за да не ги нарочат за маргинали, изверги и мракобеси. 

Но преди да изпълняваме категоричните и странни изисквания на нашите «европейски партньори» (защото телесните наказания са съществовали във всички времена и у всички народи), не пречи да помислим, - откъде идват тези толкова категорички изисквания, кому, и защо е дотрябвало, да прокарва тези, толкова екстравагантни забрани.

От разходката в неотдавнашната история излизат наяве любопитни факти. Оказва се, че началото на движението за забрана на телесните наказания на децата е тясно свързано с началото на организираното движение за правата на детето във Великобритания, на Между-регионалната обществена организация «За правата на семейството». Сред основателите на това движение, не последна роля играела и организацията… Paedophile Information Exchange (PIE) — «Обмяна на педифилска информация» (!), объединяваща активисти за права на педофилите, като сексуално малцинство.
PIE била основана 1974 г. и просъществувала до 1982-ра, когато властите, накрая я забранили, заради «вредата, нанасяна на обществената нравственост».

По това време «прогресивните» кръгове на английското общество разглеждали педофилите, като страдащо и преследвано малцинство, което трябва да се защитава. По-късно PIE се обединила с организацията Paedophilic Action for Liberation (PAL) — «Педифилско движение за освобождение», отделило се от Gay Liberation Front (GLF) — «Педераски освободителен фронт». И всичко било напълно открито.

Педофилите, тогава се ползвали с откритата подкрепа на определени сили, и на първо място «Националния съвет за граждански свободи» — National Council of Civil Liberties , които имали наглостта да заявяват, че «по правило, съблазнителите [на вашите деца] са добри хора, отнасящи се с децата, с нежност и привързаност… И ако на детето му липсва топлина и любов в къщи, компанията на педофила ще му даде да почувства повече топлина, комфорт и безопасност». Брошурата, от която е този цитат /Calder & Boyars «Boy, Girl, Man, Woman» London/ 1971г., широко е рекламирана през 70-те години, от вездесъщата «Асоциация за планиране на семейството».

Това е от една страна. А от друга, педофилите се застъпвали за отмяна на телесните наказания, защото страхът от тези наказания, както показва историческият опит на народите по света, предпазвал мнозинството деца от лоши постъпки, в т.ч. и от ранни полови връзки. Или с други думи, на педофилите им трябва да направят максимално ненаказуемо сближаването на децата с «добрия, любящ дядка», т.е с тях самите.

Именно от вестника «Право на детство», издаван от PIE, в средата на 70-те години, започнало организираното движение за отмяна на телесните наказания във Великобритания.

Първият брой на този вестник бил изцяло насочн към отмяна на телесните наказания в училището. «Съветът за граждански свободи» публикувал във вестника «Право на детство» своята реклама, а 1976 г. публиковал доклад, призоваващ към отмяна на минималната възраст за искане на съгласие от момчетата и момничетата за встъпване в сексуални отношения. 

Но след като обществото малко поизтрезняло (сблъсквайки се с последствията от горещата любов на «добрите дедковци» към децата, недолюбвани в родните им семейства), на педофилите се наложило да мимикрират.

1982 година закрили PIE, но година преди това започнал да работи «Детски правен център».

Негов координатор станал Питър Нюел (Peter Newell), преди това отговорник в Националния Съвет за граждански свободи, за правата в сферата на образованието. А както видяхме, борбата за отмяна на наказанията започнала именно в тази сфера. Помним също, че Националният Съвет подкрепял педофилските искания за либерализация на половия морал в детските среди.

Известно е, че в периода на работата на Питър Нюел в «Детския правов център» тази организация, в частност, настоявала за лишаване на родителите от правото да знаят, че докторите предписват противозачатъчни на непълнолетните им дъщери.

Питър Нюел серизоно се бил заел с кампанията за отмяна на телесните наказания, защото 1985 г. основал специалната организация - STOPP «Дружество на учители против телесните наказания в училище». По-нататък той започнал да създава нови организации и привличал съмишленици. Наистина, в началото се налагало да се имитира обществена подкрепа. Когато 1997 г. английската организация, защитаваща правата на родителите да възпитават деата си - Families for Discipline — «Семейства за дисциплина», направила проучване за 44 организации, които уж били подписали манифеста за забрана на всичките телесни наказания на децата в семейството (вече не само в училище, но и в семейството!), се оказало, че броят на организациите, които безусловно подкрепяли законодателна забрана на шамарчетата, не достигл и 10.

Практиковали се и щедри финансови вливаня. 1998 году била публикована брошура, призоваваща към наказателно преследване на родителите за шамаросване на децата. Повече от половината организации поддържащи законопроекта, получали финансиране от организацията Calouste Gulbenkian Foundation, която финансово поддържала движението за права на децата, чийто съветник бил същият този Питър Нюел. А директорът на английския филиал на този фонд, Бен Уитейкър, преди това оглавявал групата по правата на малцинствата в Националния Съвет за граждански свободи.

Част от хуманистите получавали пари от друга приятелска хранилка на Нюел — Joseph Rowntree Charitable Trust, който финансирал кампанията за права на същите тези извращенци, - общност на радетели (а не родителями!) за чуждите детски пъпчета?

Но в края на 90-те, на лидерите на движението им станало тясно в мъгливия Альбион, и те решили да излязат на международната арен:

2001г. се създава международната организация «Глобална инициатива за прекратяване на всички телесни наказания на децата» (Global Initiative to End All Corporal Punishment of Children), чийто експерт станал — Питър Нюел.

2003 г. влиятелната международна организация «Спасете децата» (Save the Children) подкрепила забраната на телесните наказания на децата.

Началник на рабтната група по проблемите за телесните наказания станал пак — Питър Нюел.

2004 год. ПАСЕ приема препоръка 1666 (!!!- вижте числото им!) за общеевропейска забрана на телесните наказания на децата.

2006 г. Комитетът на ООН по правата на детето публикува документа «Право на детето на защита от телесни наказания и други видове жестоки или унижаващи достоинството, наказания». В разработката на документа взимал участие Питър Нюел.

2008 г. стартира «Инициатива на Съвета на Европа против телесните наказания на децата». Питър Нюел, в изказването си защитава законодателната забрана на телесните наказания във всичките страни – членки на Съвета на Европа.

Много от тези страни вече изпитват и последствията от политиката, тон в която задават доста специфични идеологи, видими и с просто око. Гей-парадите придобиват все по-голяма масовост (в Берлин преди неколко години в такова мероприятие участваха половин милион (!) души). Детецата ги въвличат в содомията, чрез образователни програми, започвайки от детската градина, а родителите могат да бъдат привличани под отговорност, не само за едно шамарче, но и за неодобрителен поглед (което било «психологическое насилие»!).

Интересното е, че в самата Великобритания телесните наказания все още са си легални, и общественото мнение е достатъчно категорично против забраната им...

Легални са телесните наказания и в крепостта на световната демокрация — САЩ...

Сътрудници на западните детелюбци се появиха и в Русия. Марина Гордеева, председател на управителния съвет на Фонда за подкрепа на децата в трудна жизнена ситуация, е експерт на Съветата на Европа по въпросите на правата и законните интереси на децата и подкрепата на отговорното родителство.  2009 г. фондът инициирал програмата «Да защитим децата от насилия».

По собственните им признания, те за първ път се заели с темата, когато провели акция против всичките видове телесни наказания на деца, като разпространили видо-филмче, създадено по поръчка на Съвета на Европа. Фондът организира множество публични мероприятия по тази тема. Разпространява реклами, подбуждащи децата да доносничат против родителите си («Пункт за приемане на детските страхове» — реклама на телефоние на доверието за деца), създава видеоклипове, с многозначителни, предизвикващи страх заглавия, като: «Първият шамар», и плакати - «Тате, страх ме е от тебе!» и «Мамо, страх ме е от тебе!»

Освен фонда на Гордеева има и други новообразувания, играещи аналогична роля. Не ни се иска да ги подозираме в прокарване интересите на «гей-обществата» (макар че, за съществуване на педофилско лоби в Държавната Дума заяви на всеослушание тогавшната глава на думския Комитет по въпросите на семейството, жените и децата Е.Б. Мизулина).

Свежи данни: «Декември 2015 г. в Московска област, в обстановка на най-строга секретност (с подписи за неразгласяване на информацията) се проведе семинар-тренинг за педагози «Семейно-ориентиран подход в социалната работа. Технологии за ранно откриване на жестоко отношение с деца», разработен от НПО «Фонд за защита на децата от жестоко отношение» (ръководители — Марина Егорова и Александър Спивак)...

Сред «признаците за жестоко отношение» особено трябва да отбележим «невисоко интелектуално ново на родителите»...

И така, привидно частният въпрос за иновационно хуманистично възпитание, погледнат от близо се оказва че е една от ключовите технологии, чрез която педофилите(зад които (както и зад всяко друго зло) се стои световното сатанинско еврейство! Г.С.) се стараят (небезуспешно!) да преформатират семейната политика в световен мащаб.

И там, където това им се удава, те отиват още по-далече, натрапвайки «Стандарти за сексуално образование на децата, още от нулева възраст», приучвайки обществото на толерантност към детско-юношесткия секс, разрушвайки «старите стереотипи» (Стратегия 2016–2021, с която и започнахме тази статия, настоятелно изисква от страните членки на Съвета на Европа, спазване на «правата на децата педераси и лесбийки, както и правата на децата на интерсексуалните(?)») и утверждават педофилията, като нещо нормално.

2006 г. в Холандия беше регистрирана политическа партия «Милосърдие, свобода и разнообразие», защитаваща правата и свободите на педофилите.

А в Канада педофилията вече я признават, като една от сексуалните ориентации. 

Но политическата подплата на закона за забрана на телесните наказания е още по сериозна. Защитата на правата на децата, отменяща правата на родителите да възпитават децата си, в рамките на национално-културните и религиознте традициии, органично е вписана в идеологията и политиката на американските неоконсерватори, които са главното идейно течение в САЩ, възникнало след световната война.

През 70-е години неоконите оказваха само скрито влияние над внътрешната и външната политика на САЩ, но от 80-те години на XX век, неоконсерватизмът стана основната политическа идеология на властващия елит, макар и неговият статус, като преди, си остава неофициален. Както е известно, в американския Конгрес има две конкуриращи се партии: Републиканска и Демократическа.

Но в последните десятилетия в Републиканската партия заеха доминираща идеологическа позиция, именно неоконите, много от които, навремето бяха активисти на Демократическата партия. Т.е. възникна някакъв постмодернистичен хибрид, поддържащ днес американското превъсходство и хегемония в световен масщаб.

Централен принцип на неоконсервативния курс във вънешната политика е неправомерно широкото тълкуване на «националните интереси на САЩ», което посяга на интересите на всичките останали държави в света. Затова всяка държава, провеждаща суверенна политика, се разглежда като заплаха, която трябва да бъде отстранена по всякакви начини.

Тези позиции бяха заявени в Стратегията за занационална безопасност на САЩ, приета 2002 година, и от тогава постоянно наблюдаваме претворяване на тази Стратегия в живота, във вид на «хуманитарни интервенции» и «цветни революции», слагащи на власт марионетни правителства, които защитават интересите на САЩ.

А защо, говорейки за неоконсерваторите, употребихме, не просто думата «хибрид», а го нарекохме и постмодернистски? Работата е там, че сред принципите на постмодернизма са - съчетаване на несъчетаемото, а също и игра със смислъла на думите и понятията, т.е. извращаването им. Изглеждаше, че либерализмът и диктатурата са несъвместими неща. Но в постмодернистката реальност на «новия консерватизъм» всичко това отлично се съчетава. Теоретикът на неоконсерватизма Лео Штраус нарече фашизма «груб нихилизъм», защото се стремят към набелязаните цели с груба сила. Това са превратите, революциите и войните. Но фашизмът, според неоконсерваторите, следва да се съчетава с «мекия нихилизъм, присъщ на съвременните либерални западни демокраци.

Същността на този «мек» нихилизъм е в отричането на всякаквите исторически традиции, в т.ч. традиционната държавност и морал.

Ето ярък пример за извращаване на смислите. Консерваторите затова се и наричат така, защото консервират и запазват традициите. А неоконсерваторите, въпреки името си, разрушават традициите.

«Творческото разрушение е нашата отличителна черта, към която ние се придържаме, както вътре в нашата държава, така и в чужбина, — откровенничи неоконсерваторът Майкъл Ледин, политически аналитик, бивш консултант на Министерството на отбраната и на Съвета за сигурност на САЩ. — Всеки ден ние последователно, на части, уничтожаваме стария световен ред, - от икономиката, науката, литературата, изкуствата, архитектурата и киното, - до политиката и законодателството. Нашите противници винаги ненавиждаха тази ураганна енергия и творчеството, които заплашват техните традиции (каквито и да са)… Ние трябва да ги унищожим, за да осигурим успеха на нашата историческа мисия» (Извадка от книгата «Войната против майсторите на терора» — «War against the Terror Masters», 2002).

На особено остри нападки, от страна на неоконсерваторите, се подлага традиционниат морал, понеже моралът, според тях, поддържа ненужни ограничения, свързани с наказания. Следователно, за да бъде премахнат незабележимо традиционният морал, трабва да се действа по-хитро: отначало да се отменят наказанията, и по този начин да се премахне страхът от нарушаването на забраните (пазещи морала).

А после, когато мнозина се научат да вършат това, което е било забранено и наказуемо (особенно под влиянието на усилената пропаганда), то ще бъде провъзгласено за нова норма. У нас е демокрация, и ако мнозинството вече се държи така, значи, това и следва да се приеме за норма. 

Затова, още веднъж подчертавам, че именно с отмяната на наказанията започва разрушаването на морала, а съответно, и живота на държавата. Така, възпитаването на толерантно отношение към содомиите започна с отмяна на законите за наказателното преследван за мъжеложство. И след това, за сравнително кратко време, извращенците на Запад получилха същите права, както и нормалните хора /че и много по-големи/, включително и правото да регистрират бракове и да осиновяват /с предимство!/деца. Същият алгоритъм бе използван и за разпространяване на наркоманиата: отначало отмениха съдебното наказание за употреба на наркотици, а после бе създаден режим на най-големи привилегии.

Сега американската върхушка е съсредоточена върху прокарването на «секс-малцинствата» по целия свят, защото именно това доста эфективно подронва устоите на семейството и внася хаос в най различни сфери на живота. Да напомним принципа: установляване на «порядък, чрез хаос» (т.е. установяване на световно гсподство), което е и кредото на сегашната външна политика на САЩ.

Вице-президентът на САЩ Джо Байден заявяваше лятото на 2014 г., че страните, които не укрепват правата на извращенците, трябва да платят цената «за бесчовечност» (защото /ако не сте взели на сериозно, думите на Христос/ наистина: “Княз на света е дяволът“! Г.С.). Байдън заяви също, че защитата правата на сексуалните малцинства трябва да е «над националните култури и обществените традиции»...

(Обърнете внимание, че автор на извращенскатасатанинска идеология, която насила се натрапва на целия свят, е неомарксистът Херберт Маркузе - идол на “цивилизования“ юдосатанински запад, който казва: „Маркс е сгрешил, че е заложил на пролетариатак като революцинна сила. А ние, за да разрушим досегашния ред и морал, трабва да залагаме на всякаквите малцинства, вкл. сексуалните. Така постепенно ще направим изращенията – норма, а нормалното ще наречем – извращение“! Григор Симов)

...За последните десятилетия нашите държавни мъже, не послушаха предупредителните гласове (понеже са неразделна час от западните юдосатанисти), и приемаха пагубни закони, поради което се налага да плащаме с живота на милиони хора. За тези години се изяви ясната закномерност, че, ако Западът настойчиво прокарва някакви закони (като законопроекта за профилактиката на семейно-битовото насилие, който либералните правозащитници се опитваха 40 пъти (!!!) да го внесат в Държавната Дума), значи, този закон е много изгоден за Запада, - а нас ни грози беда.

Затова убедено молим родните политици: не приемайте прибързани решения и не слушайте слабоумни дедковци и лелки, призоваващи да вървим «след цивилизования свят» и да отменим телесните наказания за деца. Защото, сто процентна, това да има негативни последствия, както за народа, така и за властта.

http://rusvesna.su/recent_opinions/1461512629

Превод, със съкращения, Григор Симов

Простете ни, възлюбени во Христа отци, майки, братя и сестри наши!
Простете, че ние недостойните, дръзваме да представим на вниманието ви некои мисли, които не дават покой на сърцата и духа ни, от както се случиха известните на всички ни събития, от февруари 2016 година.
За никого не е тайна фактът, че документите, донесени от Шамбези, от Светейшия патриарх Кирил, и последвалата след това, подготвяна в най-строга тайна, среща, наречена в екуменическите кръгове “среща на хилядолетието”, хвърли в недоумение, а после и в шок, тази част от Православния народ, която, въпреки всичките усилия на филокатолиците сред свещенослужителите, управляващите Архиереи и най-различните ”свободни зидари” /юдомасони - сатанисти/, така и не беше зарзена с погубващата отрова на екуменизма.

 

Народът е за истината...

Мнозина от управляващите Архиереи и до сега не могат да се съвземат. Изпокриха се в крехките си черупки на неведението, или заровиха глави в пясъка, като известните птици Божии, в напразна надежда да ги отмине, без да ги види “рикащият лъв, търсещ кого да погълне” (1Пет. 5.8) … Но няма да ги отмине... 
И ничия къща, ако ще и да е на края, няма да остане незасегната…
Хубаво е, разбира се, смирено да казваме пред Бога, че Господ всичко ще уреди… Угодни са на Бога признанията за собственото ни недостоинство, угодни са и на хората, онези които казват: “кой съм аз, та да...”, но това върши работа, само когато всичко е наред, а не когато вече гори домът на Отца ни. 
Господ, разбира се, накрая всичко ще уреди, но къде тогава ще се окаже всеки един от нас?
Ереста е подобна на огъня геенски. Даже е началото на този пламък...

 

Не ни се побира в съзнанието, и не ни се вярва, че може просто така да изхвърлим на бунището повече от двехилядолетната история на Православната Църква, и да отхвърлим, като ненужни, догматите и правилата, установени на Седемте Свети Вселенски Събора, и да подгазим заветите на Светите Отци, и при това, лукаво да се позоваваме на Светото Предание.
Това са показателните методи, с които тази пагубна зараза прогресира.
Ако погледнем, даже и не много зорко, защото не се и налага, понеже никой почти нищо не скрива, - пред очите си ще виждим класически пример за йезуитско лицемерие.
Впрочем, няма и нищо достойно за чудене, защото Хорхе Марио Бергольо /сегашният папа Франциск/, роден 1936 г., двадесет и две годишен станал член на ордена на йезуитите, и сега е йезуит с полувековен стаж. Всички ние помним уроците от историята и, повече или по-малко, имаме представа за морално-нравствените критерии от живота на този древен монашески, римо-католически орден. (А всичките т.н. ордени и ложи, вкл. тамплиерите, са юдомасонски - сатанински!! Г.С.)

Накратко, за морала и средствата на ордените:Използвай всяка възможност, защото всички средства са добри за постигане на целите. Прегазвай и подгазвай всичко и всички, щом е за постигане целите, и е за благото на ордена.
Да, те са професионалисти, но делата им, през цялата многовекова история на съществуването на ордена, говорят сами за себе си…

 

Да погледнем сега делата на достойните им братя и последователи, които сами са се определили, кой, кой е.
Какво ще видим, ако погледнем поне немногото им дела, които са на повърхността? Ще видим неотдавнашното “Офицялно разяснение на Отдела за външно-църковни връзки.” Там четем: “… За разлика от Древните Вселенски Събори, той (Всеправославният Събор) не е призван да решава вероучителни въпроси, понеже те отдавна са решени и не подлежат на перазглеждане. Той не е и призван да внася каквито и да е нововъведения в Литургическия живот на Църквата и в нейното канонично устройство.”
Казано е добре, красиво и убедително, но от това, което виждаме в днешния живот на Църквата, – звучи фалшиво и е пълно лицемерие,- така присъщо на йезуитите.
Да! Никой не се е опитвал да измени символа на вярата, и едва ли ще се опита.
Защо да го прави?! Кому пречи?!
Нека тъмната народна биомаса го пее и нека ликува, че никой не пипа догматите на Цъерквата! Нека!
Но реално нас ни поставиха пред факта, че църквите, като минимум, са две: Православната и римо-католическата “църква-сестра”…
Ще добавим още и… разните протестантски църкви, които са повече от хиляда и петстотин. Като че ли, не е беда, че те признаха еднополовите бракове, че вместо татко и мама, – там имат родител 1 и родител 2. И те било беда…
Всичко било в “духа на любовта…”
Волно или неволно, посегнаха на църковните догмати…
По същество, макар и не юридически, но фактически, сведоха Православното учение, предадено ни от светите апостоли и от Самия Господ Бог наш Иисус Христос, до нивото на една от многото истини, които водят към Бога.
Иска ни се да кажем открито: “не може да е истина това, не ни се вярва”, но такава възможност няма, защото мачкат, без особено да се прикриват, разчитайки, - не без основание, - на доверието на народа Божий в архипастирите на Църквата…
Не ние го казваме, но това са думи на светията Божий, Архиепископ Аверкий (Таушев): “Нашето време заприлича на последното. Солта се обезсолява... Тежко е да се гледа, кому са поверени, или в чии ръце са попаднали овцете Христови, кому е предоставено тяхното ръководство и спасение. Вълците, облечени в овчи кожи, се отличават и разпознават по делата и по плодовете им. Но това е допущение Божие. “Които са в Юдея, да бягат в планините!” – с такива думи охарактеризира съвременния му църковен живот, още преди повече от сто години, нашият велик руски светилник, подвижник и духовен писател – наставникът на православното християнско благочестие, святителят Игнатий (Брянчанинов)…
… Не можем ли с още по-голямо право да повторим тези страшни, предупреждаващи негови думи, и в наши дни? Защото точно в това отношение, - в пълния духовно-нравствен упадък, стигнал вече, за последните сто години, като че, до крайни предели, особено от времето на катастрофалното разрушаване на нашата Родина – Русия (1917 г.). Според богомъдрите думи на свети Игнатий, печалният «прогрес» ясно свидетелства, за приближаване на края!.. Но на къде да се върви по-нататък, ако тези, на които са поверени човешките души, за водене към спасение, - ги водят, не към спасение, а към вечна погибел?!”
Тези думи са били казани от Архиепископ Аверкий, още 1967 година, но и екуменизмът не се е пръкнал 2016 година. Добре помним изказването на, тогава още митрополит, Кирил (Гундяев) в Канбера (Австралия) след экуменическото «богослужение», където той казва, че Канбера – е наш общ дом и просто е необходимо, да занесем екуменическото учение по домовете си, в Поместните Православни Църкви, та екуменизмът да не остане само учение на богословския елит, а да стане достояние на народа Божий.
Но на Православните не им трябва такова достояние.
Екуменистите казват, че действат в духа на любовта Христова, а не приемащите ереста на екуменизма, уж, не искали мир.
Отново цитираме “Отдела за външнио-църковни връзки“: ”Гнусенето от хора с друга вяра или други възгледи уподобява човека на фарисей…”
Но, колко добре е отвърнал на обвиненията им, свещеник Владимир Романов: “Излиза, че “Отделът за външно-църковни връзки“ в безумието си причислява към фарисеите и апостол Павел, призоваващ да се отвръщаме от еретика, след първото и второто вразумяване. (Тит. 3, 10). Под това определение попада и свети апостол Йоан Богослов, който заповядва даже и да не поздравяваме иноверците, защото приветстващият ги, участва в тъмните им дела.”
Наистина – безумие, лъжи и лицемерие…
Като Православни, ние не можем да не обичаме хората, защото да обичаш ближния си повече от самия себе си, ни е заповядано от Господом наш и Бога Иисуса Христа. Ние желаем единение, но само според установленията на Светите Отци: след покаяние в ерес, и именно на основата на покаяние, да се влиза в “Едната Света Съборна и Апостолска Църква”.
За християнската, истинно-православна любов, а не както е според “Отдела за външнио-църковни връзки“, прекрасно е казал свети Николай Сърбски:
“В наше время твърде много се говори за равенство на всички религи, но така говорят маловерците. Равенство на гражданските права и задължения, е едно, а равенство на религиите, – е съвсем друго. На Християните строго е заповядано милосърдие към всички хора, независимо от вероизповеданието им, но в същото време - и строго пазене на истината Христова. Като христианин, Вие можете да пожертввате за иновереца, и имота, и живота си, но истината – НИКОГА, защото тя съществува независимо от Вас,- ИСТИНАТА НЕ ВИ ПРИНАДЛЕЖИ.”
Ето това е духът на Христовата Любв!!!
А другият “дух”, с който са наизлезли в света проповедникците на екуменизма, не е дух на любвта, а е дух на ненавистта! И то, - на абсолютната ненавист, въздигната в ранг на абсолют!

Ненавист, насочена, не към един човек, не към група хора, не към определенна нация, но ненавист срещу целия род човешки.
Затова, като изравняват в “духа на любовта” всички религии, те поставят светилника на Православието под похлупак. С което последователите на екуменическото учение, лишиха от надежда за спасение всички, пребиваващи в ерес, защото, - защо да се търси истината, когато всички пътища водели към Бога, - и така тласнаха Православните по пътя към бездната, защото съзнателно са дали на ближните си, лъжовна надежда…
Уви… С благи намерения е постлан пътят към ада.
Но да си го кажем направо - нас ни разкъсват смътни съмнения: - а имало ли ги и е изобщо тези благи намерения?!
Пропагандаторите от “Отдела за външнио-църковни връзки“ призовават:
“Нашата вярност към нашата Майка – Руската Православна Църква, трябва да се проявява в горещи молитви за нашия отец, Светейшия Патриарх Кирил, Господ да му дава сили в изповедническото му служение, и да го поддържа в носенето на тежкия първосветителски кръст.”
Но къде е изповедничеството му?! И в какво се изразява?!
Ако е в братските целувки с еретиците и с ереста на екуменизма, която той открито проповядва, тогава ние сме категорично против подобно изповедничество!
И само болка се молим, Господ да просвети Светейшия Патриарх Кирил, със Светлината Си, и да го върне на пътя на Православната Истина, за да свети отново, като маяк над морето, със светлината на Истината Христова, незамътена с човешки мъдрувания, показваща пътя на спасението на всички, переминаващи през житейското море.
Обръщаме се към Православните християни, без да осъждаме личноста на Светейшия Патриарх Кирил, но с дълбоко отвращение към ереста на екуменизма. И скърбим за ставащото в нашата Църква Майка…


Йеродиякон Савватий, 2016

http://www.logoslovo.ru/forum/all_2/topic_14258/

Превод, Григор Симов

Вижте още и много по-подробното изложение на

Събота на Великата седмица. Слизането на Иисуса Христа в ада Великая Суббота Виж датата през настоящата година

По-долу:

• Църковни песнопения
• Кратко описание
• Слизането на Иисуса Христа в ада Православен катехизис
• Богослужението на Велика събота
• Светите отци за Христовото слизане в ада

Виж също:

• За християнските радости, произтичащи от Христовото ВъзкресениеАрхиепископ Серафим (Соболев)
• Сказания за подвижните празници :: Възкресение Христово - ПАСХА
• Основи на Православието: Нашата вяра: За Иисус Христос и За Възкресението

На други езици:

•  Христос - Победитель Ада  Епископ Иларион (Алфеев)  
   :: Тема сошествия во ад в восточно-христианском богословии и в богослужебных текстах
   :: Богословская значимость догмата о сошествии Христа во ад: Общецерковное учение и частные мнения :: Догмат о сошествии во ад и теодицея :: Сотериологическое значение догмата о сошествии во ад

Благообразный Иосиф, с древа снем Пречистое тело Твое, 
плащаницею чистою обвив, и вонями во гробе нове покрыв положи.

Благообразният Йосиф, снел от дървото пречистото Твое тяло, 
с плащаница чиста го обви и с благовония, в гроб нов покрито го положи.

Егда снизшел еси к смерти, Животе Безсмертный, 
тогда ад умертвил еси блистнием Божества. 
Егда же и умершия от преисподних воскресил еси, вся Силы небесныя взываху: 
Жизнодавче Христе Боже наш, слава Тебе.

Когато Си слязъл при смъртта, Животе безсмъртни, 
тогава ада Си умъртвил с блясъка на Божеството, 
когато и умрелите от преизподнята Си възкресил, всички небесни сили викаха:
Жизнодавче, Христе Боже наш, слава Тебе.

Мироносицам женам, при гробе представ Ангел вопияше: 
мира мертвым суть прилична, Христос же истления явися чуждь.

На мироносиците жени, при гроба застанал ангелът викаше: 
Мирото за мъртвите е прилично, а Христос за изтлението яви се чужд.

Заключилият бездната мъртъв се вижда и със смирна е плащаница обвил се, 
Безсмъртният в гроб се полага като смъртен, 
и жените дойдоха да го помажат с миро, като плачеха горко и викаха: 
Тази събота е преблагословена. В нея Христос, заспал, ще възкръсне тридневен.

Да молчит всякая плоть человеча, и да стоит со страхом и трепетом, 
и ничтоже земное в себе да помышляет. 
Царь бо царствующих и Господь господствующих приходит заклатися и датися в снедь верным. 
Предходят же сему лицы Ангельстии со всяким началом и властью, 
многоочистии херувимы и шестокрылые серафимы, лица закрывающе и вопиюще песнь: аллилуия.

Днесь содержит гроб Содержащаго дланию тварь, 
покрывает камень покрывшаго добродетелию небеса, 
спит Жизнь и ад трепещет, и Адам от уз разрешается. 
Слава Твоему смотрению, им же совершив все упокоение вечное, 
даровал еси нам, Боже, всесвятое из мертвых Твое воскресение.

Днес гробът държи Този, Който в дланта Си държи творението. 
Камък покрива Господа, Който е покрил с добродетел небесата. 
Спи животът и адът трепери, Адам се освобождава от оковите си. 
Слава на Твоя промисъл, чрез който си създал вечното упокоение, 
като си ни дарил, Боже, Твоето всесвето Възкресение от мъртвите.

Днешний день тайно великий Моисей прообразоваше глаголя: 
и благослови Бог день седмый: 
сия бо есть благословенная суббота, 
сей есть упокоения день, 
в оньже почи от всех дел Своих Единородный Сын Божий.

Великият Мойсей тайнствено предобрази днешния ден, 
като каза: "Благослови Бог седмия ден".
Защото това е благословената Събота, 
това е Денят на упокоението,
в който почина от всичките Си дела Единородният Син Божи.

На Велика събота Църквата възпоменава телесното погребение на Иисуса Христа и слизането Му в ада. По обичая на юдеите Йосиф и Никодим снели пречистото тяло Господне от кръста, обвили ги в пелени с благовония и го положили в нов каменен гроб в Йосифовата градина, която се намирала недалче от Голгота. При погребението на Иисуса присъствали Мария Магдалина, майка на Яков и Йосиф.

Първосвещениците и фарисеите знаели, че Иисус Христос е предрекъл възкресението Си. Не вярвайки на предсказаното, а и страхувайки се да не би Апостолите да откраднат Тялото на Иисуса, измолили от Пилат военна стража. Поставили стражата до гроба, а самия гроб запечатали (Мат. 27:57-66; Иоан. 19:39-42).

Църквата прославя Велика събота като "най-благословения седми ден". Защото това е денят, когато Словото Божие лежи в гроба като мъртъв Човек, но в същото време спасява света и отваря гробовете.

Положен вече в гроба, Духът на Иисуса е в ада, за да разкъса оковите му и да отвори отново за нас райските двери. Това ще се случи на другия ден. В Неделята, наречена с най-краткото име - Великден.

Страстната седмица е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания. Защото страст означава страдание. А страданията Христови са прелюдия към вечния живот.

Състоянието, в което се намирал Иисус Христос след Своята смърт до възкресението Си, ни разкрива следната църковна песен:

(Христе), Ти беше в гроба с тялото Си, в ада - с душата Си, в рая - с разбойника, и на престола - с Отца и Духа, изпълвайки всичко като неописуем.

Като пояснение на тази пасхална песен могат да служат думите на св. апостол Петър:

"Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница" (1Петр. 3:18-19).

Тук "тъмница" означава царството на мъртвите - ада. "Ад", образно казано, е място, лишено от светлина. В християнството под "ад" се разбира особеното състояние на грешните души, лишени от общение с Бога, т.е. лишени от светлина и блаженство.

Иисус Христос слязъл в ада, за да проповядва и там победата над смъртта и дявола и да изведе оттам за царството небесно душите, които с вяра очаквали Неговото идване.

Православен катехизис, Синодално издателство, София 1991
Pravoslavieto.com

Христос е в гроба. Заедно с Него учениците погребват своята надежда и вяра, но не и любов. За тях смъртта на Учителя е неочаквана, независимо от всички Негови предупреждения. До последния миг те не искат да се разделят с предишните си мечти. "Ние си мислехме, че Той е Този, който ще избави Израиля...". Ала Той не само не създаде вечното Царство, но и погина като престъпник от ръцете на палачите. Щом Той беше безсилен, то това означава, че няма справедливост в този свят и че те самите жестоко са се лъгали. В това принудително бездействие още по-силно се усеща ужасът от случилото се. "Ние си мислехме, че това е Той...". Как само се надпреварваха да си поделят местата около трона Му!...

Вместо царска корона – трънен венец, вместо престол – позорен кръст.

Евангелистите премълчават за това какво са преживели и премислили учениците в тази пасхална събота. Но именно тяхното мълчание е по-красноречиво от всякакви думи. Апостолите "останали безмълвни". Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието. А жените? Те чакат да свърши съботният ден, за да изпълнят последния дълг на любовта: да помажат с благовония тялото на Умрелия...

Спуска се нощ. Дреме стражата пред запечатания гроб. Изведнъж подземен удар разтърсва хълма. С грохот се откъртва скалата. Силна светлина, подобна на мълния поваля стражата на земята.

Гробът е празен.

Стражите се разбягват в ужас. Пребиваващият в смъртта Христос остава непобедим. Изпивайки до дъно чашата на синовете човешки, Той се възнася над Иерусалим и Пилат, над Каиафа и пазителите на Закона, над страданието и самата смърт.

Литургията на Великата Събота преди се е извършвала по залез слънце и затова започва с вечернята. Четат се 15 паремии. Това са тези пророчества за Христа, за които Той сам е говорил на учениците си (Лк. 24:27).

Преди четенето на Евангелието се пее прокименът "Възкресни, Господи...". В това време свещениците се обличат в бели ризи и звучат евангелските слова за явилия се на гроба светоносен ангел.

Вместо Херувимската песен на литургията се пее:

Да мълчи всяка плът човешка и стои със страх и трепет и нищо земно да не мисли: Защото Царят на царуващите и Господ на господстващите иде да се заколи и даде за храна на вярващите.

И пред Него вървят ангелските ликове с всяко начало и власт – многооките херувими и шестокрилите серафими, които закриват лица и пеят песента: Алилуя, алилуя, алилуя!

прот. Александър Мен

На Велика събота обикновено се служи утреня (като всяка утреня, и тя е привечер на предния ден, Велики петък). Храмът се осветява и се провъзгласява вестта за жените мироносици, дошли на гроба. Свещеникът, носещ Евангелието и Плащаницaта, заедно с народа със запалени свещи обикалят около храма. Тази тържествена процесия свидетелства, че цялата вселена е очистена, избавена и възстановена от влизането на "живота на света" в смъртта.

Службата на Велика събота принадлежи вече към Пасхалната неделя.

Вечернята на Велика събота се служи заедно с Литургията на св. Василий Велики. Свещенослужителите сменят тъмните си великопостни одежди с бели пасхални. Сменя се и завесата на Царските двери, покровите на престола, жертвеника, аналоите и т.н. Тези промени и преобличания символизират триумфа на Христос над греха, дявола и смъртта.

На края на Литургията се благославя хляба и виното, а в много храмове се освещават козунаците, житото и яйцата.

В дванадесет часа се извършва полунощница, на която се пее канонът на Велика Събота. На края на полунощницата свещенослужителите мълчаливо пренасят Плащаницата от средата на храма в олтара през Царските врата, и я полагат на Светия престол, където остава до празника Възнесение Господне, в памет на четиридесетдневното пребиваване на Иисуса Христа на земята след Неговото възкресение от мъртвите.

Богослуженията на Велика събота са най-високата точка в православната литургическа традиция. Те не представляват драматическо разиграване на историческите събития на смъртта и погребението на Христос и не са ритуално изобразяване на евангелски сцени. Тези богослужения са най-дълбокото духовно и литургично проникновение във вечния смисъл на Христовите спасителни действия.

Превод Pravoslavieto.com по кн. "В исследовании Православной веры", кн. 3, гл. 28

"Христос... като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница, и които някога се не покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше, в дните на Ноя, при строенето на ковчега" (1Петр. 3:18-20).

"Затова именно и на мъртвите беше благовестено, за да бъдат съдени по плът като човеци, а да живеят по Бога духом" (1Петр. 4:6).

Посмъртната среща на старозаветните праведници с Бога, която ни е разкрил апостолът, е осъзната по различен начин от богословите на Православния Изток и Латинския Запад.

На римокатолическото богословие е присъщо т.н. "ограничено" тълкуване на тези апостолски думи. Католиците вярват, че Спасителят е слязъл в ада, за да изведе оттам Своите избрани - старозаветните праведници, упоменати в Библията, а също и за да изобличи нечестивите, т.е. онези, които не са вярвали в Него през земния си живот. След "еднократното" Христово влизане в ада, споменът за него се заличил сред обитателите му веднага след Христовото "излизане" от него. На практика католиците вярват, че Иисус само е "наранил" ада, освобождавайки от властта му една малка част от неговите (адови) заложници, без да разруши ада в собствен смисъл на думата.

Това "ограничено" тълкуване на Христовото слизане в ада успяло да се промъкне през XVII-XVIII векове в т.н. символични книги на Православната Църква. Но то намира своето частично потвърждение единствено в творенията на двама от по-късните Западни Отци - Блажени Августин и св. папа Григорий Велики Двоеслов. Техните предшественици, както и Източните (византийски) Отци не споделяли подобна гледна точка. (Подробно този въпрос е разглеждан от Виенския епископ Иларион Алфеев в изследването "Христос - Победитель Ада", бел. ред.).

В творенията си Източните Отци не разглеждат темата за Христовото слизане в ада като някаква "самостоятелна" част на християнското вероучение. Още от първите векове тази тема се развива в по-широк сотирологичен контекст, а именно в контекста на Христовата победа над греха и смъртта, както и възстановяването на човешкото естество. Като унищожил с Възкресението Си смъртта - това "оръдие" на дявола, - и като възсъздал човешката природа в първоначалнато й нетление, Христос върнал на човечеството загубения при грехопадението дар на божествен живот.

Всички човеци без изключение получили възможността да се приобщят към този дар, както живите, така и починалите. Живите - приемайки Христовото Евангелие на земята чрез апостолите и техните приемници, а мъртвите - в ада, непосредствено от Самия Христос.

В два ранни християнски писменни източника (Пастирът на Ерм и у Климент Александрийски) се споменава, че в ада са проповядвали и Христовите ученици. Заслужава внимание една мисъл на Климент Александрийски за спасението:

"...Вярвам, че това ще извърши Спасителят, защото Неговото дело е да спаси. Той го и извършил, привличайки с проповедта Си за спасение всеки, който иска да повярва в Него, където и да се намира".

Тази последна фраза се явява ключова за разбиране кого именно Христос е извел от ада: "всеки, който иска да повярва в Него, където и да се намира".

Бог, Който желае всички да се спасят и достигнат до познание на истината (1Тим. 2:4), сторил всичко възможно за спасението на човечеството. Плодовете на извършената от Него Изкупителна Жертва имат общочовешки характер. Те се разпростират обективно над цялото човечество като цяло и над всеки човек отделно. Човешкото естество е вече освободено и единствено условие за спасението на човека се явява неговото собствено желание. Както е отбелязал преподобни Максим Изповедник, след като Христос умря и възкръсна, спасението ни зависи само от нашето съизволение.

Христос разрушил ада и смъртта, обезсилил дявола, възсъединил човешкото естество с Бога и го въвел в недрата на Пресветата Троица, без при това да ограничи човешката свобода. След Неговото слизане в ада портите адови са затворени, но само отвътре, от самите му обитатели. Казано с други думи, човешката свобода или свободна воля е онзи "камък", който и Бог не може да повдигне, защото след Христовото слизане в ада в него са останали и остават само онези, които самоволно не са пожелали да излязат от него.

Пръв св. Климент Александрийски изразява тази мисъл, но по-късно тя се среща и в творенията на други Отци, както и в богослужебните текстове на Православната Църква. В своята книга "Седем слова за живота в Христа" св. Николай Кавасила (XIV в.) също разсъждава над това, кого Христос е извел от ада.

Причина за пребиваването на грешниците (включително и самият дявол) в ада е именно тяхното свободно "не искам". В това убедено вярвали също св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, преп. Максим Изповедник, преп. Иоан Дамаскин преп. Исаак Сириец и други. Св. Ириней Лионски например казва:

"Христос се явил не само заради онези, които повярвали в Него..., но и за всички хора въобще, които... желали да видят Христа и да чуят Неговия глас".

Че целта на Христовото слизане в ада била да изведе не само иудейските праведници, но и всички праведници от всички народности, e oбщоцърковно учение.

Преживяването на неразкаялите се души, които не желаят срещата с Бога, Евангелието нарича "геена огнена". Не случайно свети Исаак Сириец казва, че "измъчваните в геената огнена биват поразявани от бича на Божествената любов!"

И така, за разлика от римокатолиците Православната Църква не разглежда слизането на Христа в ада като "частен фрагмент" в историята на Божието домостроителство. Църквата не приема, че то е  "еднократно" действие, но и не учи, че Христос слиза в ада многократно. Най-точно би било да се каже, че от момента на Своето слизане в ада, Христос пребивава в него със Своето спасително действие, със Своята спасителна енергия неизменно.

Виж също:

• Православен календар за текущата година
• Православната читалня: През вековете: Жития на светиите по векове
• Православната читалня: През вековете: Светоотеческо наследство
  Православната читалня: През вековете: Църковна история
• Духовни бисери от Св. Писание и Св. отци
• Православен речник
• Православен молитвослов

    www.Pravoslavieto.com

Димитър Талев е един от най-бележитите писатели в историята на българската литература. И до днес неговата тетралогия, състояща се от романите „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ заема видно място сред произведенията, с които България може да се похвали в литературно отношение.

Димитър Талев се ражда в македонския град Прилеп на 1 септември 1898 година, когато той все още се намира в границите на Османската империя. Многото войни в началото на миналия век допринасят за безсистемното му образование, като бъдещият писател и журналист учи последователно на територията на Прилеп, Солун, Скопие и Стара Загора, преди да завърши гимназия в Битоля през 1920 година.

За пръв път Димитър Талев проявява таланта си на писател през 1917 година, когато във в-к „Родина“ е отпечатан разказът му „Родина“, написан по подражание на един от големите му кумири Иван Вазов. В началото на 40-те години на XX век Димитър Талев пише и първия си роман – „Железният светилник“, който поставя начало на великолепната му тетралогия, обхващаща подготовката, зенита и епилога на Илинденско-преображенското въстание.

Димитър Талев умира на 20 октомври 1966 година в София на 68-годишна възраст.

Предлагаме ви да си спомните за Димитър Талев със следните двадесет цитата, които неговият брилянтен ум е родил през годините.

1. „Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.“

2. „Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?”

3. „Човек не бива и не може да живее само за себе си.”

4. „Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”

5. „Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”

6. „Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.”

7. „Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.”

8. „Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека…”

9. „Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме.”

10. „Такова е човешкото сърце – пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.”

11. „Никога не ги карай да те обичат, дете мое… Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински…”

12. „Да се научим най-напред да милейме един за друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка…”

13. „Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.”

14. „Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава… Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти… Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.”

15. „Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.”

16. „Всяко царство, което се разделя, запустява“.

17. „Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?“

18. „Предателството е като зараза. Минава от човек на човек и не знаеш с какъв образ ще ти се покаже, ще те измами и съблазни. То понякога е заблуда и човек не знае накъде го води тя.“

19. „… страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло.“

20. „Всеки търси мястото си и каквото е загубил. Но то се знае: мъчно се намира, което еднаж се загуби.“

Димитър Талев: България и Македония – две гранки от един ствол

30 Mar 2016

www.boikairina.com/#!Димитър-Талев-България-и-Македония-–-две-гранки-от-един-ствол/c226e/56faec6e0cf2eb66d9715a44

8652

Почти всички членове, съдии и обвинители в “Народния съд” са комунисти. Половината от тях са евреи, но и те са комунисти.Та те изпълняват приетите условия, подписани в примирието от 28 октомври 1944 година между България и САЩ, Великобритания и СССР.

Внукът на Димитър Талев разпространи Отворено писмо до българските институции

Внукът на Димитър Талев разпространи Отворено писмо до българските институции

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Климент Талев е един от внуците на големия български писател – класика и родолюбеца Димитър Талев. Името на Климент нашумя напоследък във връзка със скандала с литературната кражба и фалшификация на книги на Талев в Република Македония. По повод публичната му реакция на това интелектуално престъпление, той стана мишена на македонистите, които го заплашиха със смърт.

А след това хакнаха лаптопа му. Днес Климент Талев разпространи Отворено писмо до българския Парламент, Президентство и Правителство. Портал „Гласът на България“ публикува пълния текст на този документ.

ОТВОРЕНО ПИСМО

от Климент Братиславов Талев

„През 1965 година литераторът Иван Сестримски гостува с приятели в дома ни в Бистрица и както сам казва в своите спомени - остава слисан от думите на дядо ми, въпреки жестокостите на които бива подлаган от тогавашния режим: “И в гласа му, трепетен но твърд, прозвучаха метални нотки: “Ако сега ме изправят пред тази тук стена за разстрел и ми кажат да се отрека от своя български род, да заявя, че не съм българин, ще предпочета куршума, вместо да спася живота си с една национална измяна.“ Точно тези дядови думи, както и завета на баща ми Братислав Талев - винаги да браня името на дядо ми от македонизация, бяха причината да се обърна към институциите, за да защитят един български класик. Вашата реакция, за жалост, беше нежелание, шикалкавене. Преди дни получих съобщение от председателя на Българския културен клуб в Скопие „Димитър Талев“, Лазар Младенов в oтговор на мой въпрос: „Благодаря г-н Талев. Но за съжаление, чини ми се че това не е случайно. Днес разбрах, че са отказали и наши документи, в които удостоверяваме произхода по статистиките на Васил Кънчев и статистиката на секретаря на Екзархията Стоян Мишев, в които са описани всички села в Македония. Ако това е вярно, това е самонегация на собствената история и окончателно отказване от Македония и българите в нея!“ Това ваше държание за мен е геноцид спрямо българите от Македония и грубо неспазване на българската конституция и погазване правото на самоопределение и националната индетичност. Това е продължаване на репресията над Димитър Талев, който е символ на свободата за българите от Македония. Днес, когато ни делят дни от най-големия християнски празник, ще споделя с вас думите на блажени Августин: “До всеки връх има няколко пътеки. Праведните избират най-трудната, тази на идеалите, морала и честността. Тези, които изберат заобиколните, лесните пътеки, рано или късно се сгромолясват там, откъдето са изпълзяли.“

Господа управници, не злоупотребявайте с търпението на така наричаните от вас „обикновени хора“, защото на този свят всяко нещо има своето начало и край. Господа управници, все още имате време да се осъзнаете!!!“

• ВСИЧКИ 

През 1809 г. българите в Ниш вдигат въстание срещу отоманския душманин. Българите губят, а пашата в пристъп на бяс строи кула от главите им. 200 години след събитията, нишкото въстание е станало вече сръбско, черепите също, негодува срещу неправдата историкът Иво Антонов.

Според него сърбите асимилират и заграбват историята ни. Всеки се кичи с нашето, като свое. На нас внушават, че сме малки и жалки. Клета майка България! А ето я и историческата истина за Нишкото въстание. През май 1809 г. недалеч от град Ниш, разбунтувалите се против османската власт местни въстаници са жестоко избити. По заповед на османския военачалник Хуршит паша убитите са обезглавени, а черепите им са вградени в стените на кулата. Онова, което премълчават сръбските „историци“ е, че мемориалът е български, а не сръбски. Ниш и околията му до края на XIX век са чисто български и си има даже екзрхийски митрополит от 1870г.

Българският етнически облик на района на Ниш е доказан от много карти и пътеписи, например от френския пратеник Жером-Адолф Бланки, който в записките си нарича Ниш „столицата на България“. Френският геолог Ами Буе (1794-1881) също пише, че българите в Поморавието са най-бунтовното население в цялата Османска империя. Но най-голямото доказателство е това, което се е писало в сръбските вестници, които съобщават за сраженията в Нишко със заглавия от рода на: “Устанак у Бугарской“ (“Въстанието в България“). Това доказва, че през 1809 г. надигналите се въстанници в Чегар планина са били повечето с български произход и самосъзнание. Днес сърбите наричат въстанието тяхно, но освен техните шовинистични “научни“ трудове има и неоспорими истини, които разобличават сръбските лъжи.

Наборе.бг

ГЛАСЪТ НА БЪЛГАРИЯ

Кражбата и лъжата са основният инструментариум на македонистките Франкенщайновци, които се опитват върху част от българския народ да изфабрикуват някакъв нов, „македонски“ народ. В това е излишно да се убеждаваме. Така че фалшифицирането на творчеството на българския литературен класик Димитър Талев е само върхът на айсберга от македонистки ментета.

Още по Титово време Скопие налива милиони динари за изследване на несъществуващото "македонско" фолклорно наследство. По тази скандална логика "Български народни песни" на Братя Миладинови, вече не са български, а "македонските българи" на Стефан Веркович стават просто македонци. По този начин "Български народни умотворения" на Кузман Шапкарев са "повече македонски, отколкото български", да не говорим за „усвояването“ на трудовете на изследователя и събирача Марко Цепенков. За жалост, коминтерновската политика на лъжи и кражби на култура и история от България има достойни приемници и в „демократична“ Република Македония. Преди няколко години в западната ни съседка излезе третият том "Македонски  народни умотворения" от 130-томната амбициозна поредица, която се разпространява и в английски вариант в над 50 страни. Съставител на „македонските“ умотворения е набеденият професор Марко Китевски, който просто ги е откраднал от "Българските народни песни" на Братя Миладинови, от "Сборник от македонски български народни песни" (1895) на Наум Тахов, от "Сборник от български народни умотворения" (1894) на Антон Попстоилов, от "Български народни песни от Македония" (1924) на Панчо Михайлов...

Нещо повече - Марко Китевски дава следното „гениално“ обяснение защо сборникът на братя Миладинови е озаглавен "Български народни песни". Това било така, защото книгата се появила на бял свят "в началото на македонското възраждане"!

„За да противодействаме на македонистките фалшификации, ние от Българския културен клуб – Скопие, решихме да направим едно фототипно издание на знаменития сборник на братя Миладинови“, споделя Мирослав Ризински, съучредител и член на ръководството на БККС. Книгата ще бъде издадена в тираж от 150 бройки и ще се разпространява безплатно в Македония. В началото на май сборникът ще има премиера в Централния военен клуб в София, а след това ще бъде представен и в Струга. За стружката премиера ще бъдат поканени специално пра-внучките на Миладиновци, които живеят в София. Другият специален гост ще бъде охридчанинът Любчо Куртелов, който също е пра-пра-внук на Димитър Миладинов и е сред съоснователите на БККС.

--------------------------------

на снимката: Мирослав Ризински - един българин от Скопие, лежал в затвора заради афиширане на българското си самосъзнание

"Главният външнополитически интерес на САЩ през последното столетие, през Първата и Втората световна война и Студената война, на който се концентрирахме бяха отношенията между Германия и Русия
Защото обединени те се явяват единствената сила, която представлява за САЩ жизнено важна заплаха. И нашата главна задача беше да не допуснем съюз между тях."

Ето как и защо беше създаден и внедрен болшевизма в Русия, а после "преустроен" към днешния "мутант" - там и у нас!...

• Снимка: 
  stormfront.org

   

  Царица Сююмбике - С нея се свързва изографисването на Казанската света Богородица

  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  
  Снимка: 
  stormfront.org

   

  Царица Сююмбике - С нея се свързва изографисването на Казанската света Богородица

   

Царица Сююмбике - С нея се свързва изографисването на Казанската света Богородица

Волжка България е създадена 20 г. преди Дунавска от сина на Кубрат – Котраг, брат на Аспарух. През Х в. тамошните българи приемат исляма от арабите, но не възприемат тяхната култура и бит. Държавата се развива успешно и се разширява териториално. Нейната столица е Казан. 
Централната му част е заградена от крепостна стена, а около нея има сателитни селища. През ХV в. градът бележи голям разцвет – изграден е кремълски комплекс, който включва двореца на царя (така се титулува владетелят, а не кан), къщи на висшите сановници, храм и огата библиотека.

През 1539 г. на престола се възкачва цар Хюнгай. Съпругата му носи името Сююмбике, което в превод означава „богиня на красотата“, но има и други предположения – че е аналогично на Любов или Люба, защото на местен език „сюю“ е „любов“. 
През 1551 г. Хюнгай умира и царицата остава вдовица. За нейната ръка се домогват турски султани и арабски халифи, но тя е дала обет за вярност към съпруга си, който спазва дори и след неговата кончина. Тя поема управлението на страната и се отдава в служба на народа си.

Още през 1548 г. в Казан идват двама български свещеници – Матей и Лукан от Киевско-Печорската лавра, с мисионерската задача да се опитат да покръстят тамошните българи в православна вяра. Царица Сююмбике ги приема от любопитство. Тя е високообразована, изчела е византийски и арабски книги, в които се описва християнството. Знае, че нейните сънародници от Дунавска България, която вече не съществува като държава, изповядват тази религия. В поседвалите дълги разговори с Матей и Лукан тя разбира, че православието е по-прогресивно от мюсюлманството, но вече векове нейният народ изповядва исляма, а и тя е възпитана в тази религия.

Въпреки това започва да проявява все по-засилен интерес към православието. Матей и Лукан я научават да чете черковно-славянски и й дават книги на този език. Особено я впечатляват писанията за св. Богородица, затова още докато съпругът й е жив, с негово  съгласие построява параклис в нейна чест. Матей е и иконописец и изрисува образа на Божията майка върху дъбова дъска, а Сююмбике нарежда да позлатят ореола й. 
Волжка България граничи на изток с Киевска Рус, която вече е със столица Москва. Там от 1533 г. властва княз Иван, който иска да разшири владенията си. През юни 1552 г. той нахлува с войската си във Волжка България, превзема селища и опустошава страната. В края на август стига до Казан и го обсажда.

Българите са свикнали на мирен живот и имат малобройна, не повече от 5-6-хилядна войска, а княз Иван настъпва с 60 хиляди войници. Само след едномесечна обсада русите превземат Казан и го подлагат на разграбване и унищожение. Кремълският комплекс е разрушен, библиотеката е опожарена, а от града са изнесени 16 кораба със злато, скъпоценности,  килими, гоблени. Взета е златната корона, на която има 16 диаманта, изработеният от седеф трон с позлата, скиптъра с пет огромни рубина. 

Княз Иван сяда на трона, поставя короната на главата си, взима скиптъра в лявата си ръка, с дясната се прекръства и се обявява за цар Всерусийски и Български. Един от неговите приближени го съветва да приеме и името Грозни (което на руски означава Страшни), както се е именувал славният български хан Крум, и той приема. 
Царица Сююмбике става негова пленница. Той е очарован от неземната й красота и я пожелава за жена. И тя се съгласява, при условие че ще изгради висока 30 м кула на мястото, където е погребан съпругът й. Но това могат да направят само българските строители. Вече цар, Иван Грозни събира най-опитните от тях, обещава им по половин килограм злато и по 5 кг сребро, ако я вдигнат за 2 месеца.

Тя е готова само за месец и половина и цар Иван Грозни води Сююмбике в нея. Но когато се качват заедно на върха й, царицата се хвърля оттам. Така остава вярна на обета си към своя съпруг и народ – мъртва, но не робиня. Силно разгневен, Иван Грозни заповядва да опожарят кулата, но когато я запалват, се спуска дъждовен облак и погасява огъня. Бляскат светкавици и една от тях за малко да порази самия цар. Той приема това като Божие знамение и напуска Казан, но нарежда на мястото на параклиса, построен по заръка на Сююмбике, която той е наричал Люба, да се изгради голям храм и тя да бъде погребана в неговото подземие.

През 1561 г. едно българско момче открива в руините на все още невъзстановения град иконата на св. Богородица, изографисана от свещеника Матей. Въпреки че е мюсюлманин, я отнася в християнския храм. Архиереят я почиства и забелязва на гърба й изписана годината 1541. Когато я поставят в олтара, ореолът й заблестява с ослепителна светлина. 
Момчето, което я е донесло, е глухонямо, но оттогава започва да чува и да говори. Иконата е обявена за чудотворна и по нареждане на всерусийския патриарх е пренесена в Москва. През ХVІІ в., когато поляците нахлуват в пределите на Русия, на Архангеловден я изнасят пред руските воини, защитаващи Москва, и нашествениците са отблъснати.

Иконата е поставена в храм „Василий Блажени“ в руската столица. През 1941 г. Хитлер  напада Съветския съюз и стига на 20 км от Москва. Сталин, който въпреки че е учил в семинария, се смята за атеист. Но през декември 1941 г. той нарежда иконата на Казанската света Богородица да бъде натоварена на брониран влак и придвижена до фронта. Свещеници, под охраната на спецчасти, я носят в окопите и всеки офицер и войник се докосва до нея. Три дни след това съветските войски предприемат контраофанзива и отблъскват немците на 100-120 км от Москва.

След победата Сталин забравя случая. Разореният от войната Съветски съюз се нуждае  от средства за възстановяване. По нареждане на Сталин иконата е продадена на Ватикана за 50 млн. долара. Тя е поставена в Сигстинската капела, но не й се обръща особено внимание.

Когато става папа, Йоан Павел ІІ – първият славянин на този пост, я вижда и я взима в своите покои. Според спомени на личния му секретар, когато е ранен при атентата през 1981 г., светият отец нарежда всеки ден да го пренасят до иконата и с часове се моли за своето изцеляване. Когато се възстановява, казва, че на нея дължи оздравяването си. След кончината му, през 2004 г. руският олигарх Свечовски сключва сделка с Ватикана иконата да бъде върната в Русия срещу 200 хил. долара. Тя бива поставена в Архангелския манастир край Печорск. Но казанският магнат Анатолий, който е с български произход, плаща 300 хил. долара, за да я откупи.

Така през 2005 г. иконата се връща там, където е създадена, и е поставена в храма „Св. Богородица“ в Казан, в близост до кулата на Сююмбике, от която се е хвърлила последната царица на Волжска България. Сега тази територия се нарича Татарстан, но голяма част от хората, които живеят там, все още имат самосъзнанието, че са българи. 
Бележка на редакцията: През 2011 г. Всерусийският патриарх Кирил връчва иконата с думите: „Нека над нашия неспокоен и раздиран от противоречия свят, в който има толкова много скърби и човешка мъка, се простира Покровът на Пречистата Царица небесна...“ на екипажа на космическия кораб „Юрий Гагарин“, който я отнася на Международната космическа станция!

Източник: Desant.Net

27 април 1949 г. в окупирана от СССР България е създаден Концлагерът „Белене” с поверително постановление на Министерския съвет, ръководен от министър-председателя Васил Коларов.
С него комунистическото правителство взима решение да бъде създадено трудово-възпитателно общежитие (ТВО). С тази задача е натоварено МВР, на което са предадени островите на река Дунав – Персин, Голяма Бързина, Малка Бързина, Милко, Магареца, Совата и Предела.

Там противниците на комунистическата диктатура са поставени да живеят при нечовешки условия – всекидневен физически труд, непосилни норми под постоянна въоръжена охрана. Натикани са в землянки и бараки, които сами изграждат с подръчни средства, като гладът е най-страшното нещо, на което са подложени.

През лагера преминават десетки хиляди души, като след смъртта на Сталин през 1953 г. политическото въдворяване в НРБ е преустановено за кратко. През 1956 г. след Унгарското народно въстание то е възобновено. В периода 1953-1956 г. в „Белене” на Първи обект, намиращ се в югозападната част на острова, са изолирани противници на режима от цялата страна с присъди, получени на монтирани съдебни процеси.