„Трябва ли да постя цяла седмица без олио, за да се причастя?” „На този и този празник не бива да се яде риба”. „Необходимо ли е да се изповядвам преди всяко Причастие?” „Не мога да се причастя, защото вчера ядох нещо, в което има следи от мляко”.

Един прост въпрос, който би могъл да замени всички тези въпроси, и който наистина дава отговор дали целта на поста е изпълнена: „Срещнал ли съм се с Христос?”

Това е същността на поста, същността на нашето съществуване. Всичко, което е повече от това, е външно, а понякога и маловажно. Стълбата служи за това да се изкачим по нея до върха. Онзи, който започва да се изкачва по стълбите, и тогава анализира всяко стъпало, тълкува го, спира се, връща се – очевидно не е имал ясна цел, с която е тръгнал да се изкачва. Или няма ясно желание и копнеж да се срещне с Този, Който го очаква на върха на стълбата.

Постът не е диета, включваща въздържание от блажна храна, нито само въздържание от лоши мисли, думи и дела, както някои са се опитвали да го дефинират. Ако постът се сведе до това, той би бил обикновено отрицание, отхвърляне на нещо, което така или иначе присъства в нашия живот. Тогава постът е нравствено и телесно очистилище, през което преминаваме, та след като се очистим, Бог да ни възнагради със Своите блага: човек заработва своето спасение с личен труд. Всичко това води човека до лицемерно пуританство и привидно, външно благочестие. Той става ласкател на Бога, с цел да получи от Него някаква полза: душевен мир, телесно здраве – главна цел на поста става нашето лично благо. Постим, за да ни бъде добре. Но това не би трябвало да бъде наша главна цел, то е само следствие от осъществяването на целта.

Христос е цел. За да се приближим към Христос, просто трябва да излезем на среща с Него. И то не само чрез Причастието. Да не се заблуждаваме, само по себе си Причастието не е цел. Целият наш живот е Анафора – Приношение на Бога. Ако литургийното приношение и бездушният пост е всичко, което сме принесли на Христос, тогава с нищо не сме по-добри от евреите, които са принасяли жертва, а не милост (Мат. 9:13).

Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, – денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден? Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, – облечи го, и от еднокръвния си не се крий. (…) Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш – и Той ще каже: ето Ме! Кога отстраниш изсред себе си ярема, престанеш да дигаш пръст и да говориш оскърбително, и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне (Ис. 58:5-10).

Христос е цел. Той не иска ние да се чувстваме така, сякаш жертваме нещо заради Него, а да се радваме на срещата с Него. Ако Господ е в нас, Той ще свидетелства за Себе Си чрез нас. Ще оказваме милост, ще разпространяваме мир, ще бъдем утеха и помощ, ще се радваме с онази истинска евангелска радост, а това не е радост, която ограничава и забранява, а радост, която призовава и протяга ръце. Ще вършим дела на любов не за да заслужим спасение, като че сами по себе си можем да заслужим нещо. Не, ще обичаме и ще свидетелстваме за тази своя любов заради Христос в нас, без да търсим нищо свое, както постъпва истинската любов (1 Кор. 13:5).

Нашата молитва трябва да бъде и вик на душата, и песен на Небето, ако имаме жива вяра и доверие в Бога. Всичко това е нашият свободен принос към Бога, и когато приемем Светите Тайни, Господ прави целия наш живот светиня и тайна. Ако направим всичко това, тогава няма и да делим времето на постно и блажно, защото през цялото време, което сме тук, ще живеем с Христос, започвайки още тук своя живот в Небесното Царство. И със сигурност постът за нас няма да бъде време на забрана, а време за още по-усърдно опознаване на себе си другите. Време, когато да плачем и да се веселим пред Възкръсналия и с ближните. Когато разберем колко сме малки, но и велики. И колкото вечност е поставил Добрият Бог в нашите ръце, за да разполагаме с нея. Единственият начин да я задържим, е да протягаме тези ръце към другия.
Автор: Марко Радакович

Извършителят на нападението срещу участници в гей парада

Дали историята в Израел не се повтаря фатално? "Насилието разрушава основите на израелската демокрация. То трябва да бъде осъдено, изолирано и премахнато!", гласи дълбокото убеждение на бившия израелски премиер Ицхак Рабин. Малко след като произнесе тези думи, той бе убит с два куршума от пистолет "Берета". С убийството на израелския премиер през 1995 година, еврейският терорист Игал Амир въвлече Израел в дълбока криза. Днес много израелци си припомнят това време. Както и тогава, пропастта между ултрадесните и либералите в страната става все по-дълбока и изглежда почти непреодолима.

Миналия четвъртък един ултраортодоксален евреин нападна с нож участниците в гей парада в Ерусалим. В неделя едно 16-годишно момиче почина от прободните рани. В нощта срещу петък пък евентуални радикални еврейски заселници подпалиха къщата на палестинско семейство в Наблус. В пожара загина малко дете, а братът и родителите на бебето са в болница с опасност за живота.

Омраза и в правителствените среди

"Нито един израелски политик, било то от левия или от десния лагер, не одобри тези престъпления, тези ужасни убийства", казва професорът по социология Гидеон Аран от еврейския университет в Ерусалим. "Някои отделни политици обаче насаждат допълнително омраза сред радикалите с расистки, антиарабски или хомофобски лозунги", допълва социологът. "Малко са "лудите", които вършат подобни. Но е факт, че съществува един съюз, една скрита, често неволна връзка на емоционално ниво спрямо по-разумните конвенционални десни сили. И тази връзка стига до правителствената коалиция", казва Гидеон Аран.

В нощта срещу петък в Наблус беше убито малко дете

Това е навлязло толкова дълбоко вдясно в политическия спектър, както при нито едно друго правителство в 70-годишната история на Израел. Въпреки че израелският премиер Бенямин Нетаняху обяви, че "ще се бори с всички сили срещу феномена на омразата, фанатизма и тероризма от всички възможни посоки", самият той е обвиняван в това, че подклажда антиарабски настроения. Така например на 17 март, в деня на преизбирането си, Нетаняху предупреди за опасността от това "арабите да се юрнат на тълпи към урните". И международната критика не закъсня.

Коалиционният партньор от партията "Еврейски дом" пък съвсем открито подклажда антиарабски и хомофобски настроения. През 2014 година министърката на правосъдието Айелет Шакед публикува в профила си във Фейсбук цитати от един израелски автор, с които разбуни духовете. В тях палестинските деца са наречени "малки змии", а бомбардировките над цивилни граждани биват оправдани. Неин съпартиец пък окачестви реакциите срещу нападението, извършено на гей парада, като "лов на вещици". Малко преди това той нарече парада "парад на зверовете".

Червената линия на радикалите

Всъщност дори и ултрарелигиозните кръгове в Израел осдъдиха остро нападениеяа срещу еврейските участници в гей парада. "Десните радикали в Израел правят разлика между нападенията срещу евреи и неевреи. Много от тях никога не биха нападнали евреи. Точно това е червената линия, която години наред не беше прекрачвана", казва социологът Аран и допълва: "Ето защо това нападение разедини лагера на ултраортодоксалните. Мнозинството осъжда нападението. Но има и някои, които подкрепят извършителите."

През уикенда множество израелци излязоха на протест срещу насилието

Израелското правителство обяви, че в бъдеще възнамерява да подхожда еднакво твърдо както срещу еврейските терористи, така и срещу палестинските. В неделя кабинетът реши, че властите могат да задържат и еврейски заподозрени без обвинение и защита.

През уикенда хиляди израелски граждани излязоха на улицата на протест срещу насилието и омразата. На демонстрацията в Тел Авив реч държа и Насер Давабше, чичото на убитото бебе. "Настояваме да се сложи край на мъките на нашия народ! Искаме да бъде угасен огънят на омразата!", каза той. Демонстрацията беше проведена на Площада на израелските царе, който днес носи името на Ицхак Рабин. През 1995 година, малко преди да бъде убит, Рабин изрази на същия площад надеждата си за мир.

• Дата 04.08.2015
• Автор Петер Хиле
• Ключови думи Израел, терор, терористи, евреи, Бенямин Нетаняху, насилие, Игал Амир, Айелет Шакед
• Сподели Изпрати Facebook Twitter google+ Още...
• Напишете коментар Участвайте в дискусията
• Вашето мнение: Пишете ни!
• Отпечатай Отпечатай тази страница
• Permalink http://dw.com/p/1G9Oi

 

Деветнайсет души, замесени в най-масовия терористичен акт в България - взрива в църквата "Св. Неделя", умират в ужасяващи инциденти, сякаш преследвани от проклятие.
Това разкри в. "168 часа" 88 години след чудовищното престъпление в центъра на София.
На 16 април 1925 г. в столицата е извършен най-страшният атентат у нас. През целия XX век, чак до атаките на 11 септември 2001 г. срещу Световния търговски център, той държи и печалния световен рекорд по броя на жертвите.
Загиват много невинни жени и деца, ученици, студенти и военноинвалиди. Само за миг са убити и повече български генерали и офицери, отколкото във всички войни в новата ни история.
Потресаващи са както избраното място, така и посланието на авторите на безсмисления взрив. Едва ли случайно той е извършен точно на Велики четвъртък, като адската машина е поставена не къде да е, а в християнски храм и то по време на погребална служба. На всичкото отгоре, като знак за тотална атака срещу държавността, денят 16 април съвпада и с датата на приемането на Търново конституция. Веднага след провала на целите си ръководството на БКП се опитва да скрие истината за своето решаващо участие в престъплението. Заради това и съвременната историческа наука все още е в дълг по отношение на голяма част от фактите около атентата. Това признават и историци, които от години изследват темата. Нещо повече - не са добре известни и подробностите за съдбата на някои от главните действащи лица, показва разследване на "168 часа".
Оказва се, че по исторически данни всичките
преки извършители на безпрецедентното престъпление не са умрели от естествена смърт
През 1945 г. като политически офицер от Червената армия у нас се завръща Петър Абаджиев. Той е с огромни заслуги към новата комунистическа власт, има издадена задочна смъртна присъда от предишния режим, и затова в България го очаква бляскава военна кариера. За по-малко от година става зам.-командир на 1-ва пехотна дивизия. Издига се в чин - от подполковник е повишен в полковник, а малко по-късно е назначен и за зам.-командир на Въздушни войски. Вероятно съвсем скоро е щял да стане и генерал, но... през април 1946 г. животът му е прекъснат при нелеп инцидент.
Загива в зверска автомобилна катастрофа на шосето към летище "Враждебна".
"Възмездието го застигна! И той си получи заслуженото наказание заради взривения храм и стотиците невинни жертви!", говорят софиянци, у мнозина, от които по това време още не са затихнали спомените за чудовищния атентат в катедралата, която по това време носи името "Свети Крал".
"При едни маневри Абаджиев е пътувал начело на колоната във военен автомобил. Той е бил в открита командирска кола и е седял на мястото до шофьора. Става катастрофа, при която колата се обръща. Тогава не е имало колани и при удара вратът му попада в рамката на предното стъкло, счупва го и под тежестта на автомобила отрязаната му глава отхвръква на 7-8 метра встрани от пътя. Тогава научих за подробностите по случая от сигурни източници. Спомням си, че по това време
все още излизаха опозиционни вестници,
които също отразиха случилото се, а за хората беше истинска сензация, защото го приеха като справедливо възмездие за участието му в атентата", разказва 90-годишният Никола Куртоклиев, бивш офицер и съвременник на събитието.
"Не бива да се забравя, че атентатът в черквата "Света Неделя", при който загинаха 213 души на място и още 67 впоследствие, а повече от 500 бяха ранени е само едно от поредицата кървави дела на партията на българските комунисти, чиято история няма нищо общо с демокрацията, както се опитват да ни убеждават днешните наследници. Вярно е, че по закон няма колективна вина, но тя съществува в съзнанието на българския народ и е тяхна", възмущава се той. - През 1918 г. пак те вдигат войнишкия метеж, при който се дадоха толкова много жертви. Тяхна е вината и за убитите в болшевишкото въстание през 1923 г., след което водачите им изчезнаха яко дим през Сърбия".
Атентатът в "Света Неделя" е най-зловещото и най-неизвестното събитие в новата българска история. Днес малко наши съвременници знаят за него, а информацията за него е нищожна, признават и историци.
"Действително Петър Абаджиев е загинал при катастрофа през април 1946 г. в района на летището и във военните архиви има документи за това, но не знаех подробностите", потвърждава и доц. д-р инж. Георги Кокеров, който от години работи по темата с атентата.
"След атентата успява да избяга в Съветския съюз с помощта на организиран канал, но вероятно не през сръбската, както се смяташе досега, а през турската граница. Дървообработващо предприятие в родния му Тетевен дълги години носеше неговото име, а си спомням, че поне до 2009 г. на видно място в града стоеше и барелеф с неговия образ", допълва военният историк, който е полковник от резерва.
Катастрофиралият е главният организатор и ръководител на атентата. Като началник на Софийската терористична група Петър Филипов Абаджиев е
внесъл пакетите с взрив в църквата
Той е и човекът, организирал и наредил убийството на генерал Коста Георгиев, извършено с цел да се събере държавният елит на погребението му.
Планът за атентата предвижда първо да бъде убит достатъчно високопоставен човек, на чието опело да присъства политическия и военен елит в църквата "Света Неделя", за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Поради засилената охрана на директора на полицията Владимир Начев, Военната организация решава да избере друга жертва, чието погребение да послужи като примамка за атентата. Накрая е набелязан депутатът от управляващия по това време Демократически сговор генерал Георгиев. Убийството на запасния генерал е извършено вечерта на 14 април около 20 ч., когато той заедно с внучката си отива към църквата "Св. Седмочисленици". Ликвидиран е от членовете на наказателната група на Петър Абаджиев - Атанас Тодовичин и Живко Динов. Атентатът, осъществен по време на Страстната седмица през 1925 г. е подпомогнат от Коминтерна и е замислен като отмъщение за репресиите след провалилото се Септемврийско въстание. Целта е
с един замах да бъдат убити цар Борис ІІІ и членовете на правителството
Неофициално и тайно комунистите се надяват с обезглавяването на държавата да се стигне до вълна от революционни действия, които да доведат до създаване на съветска република. С практическото изпълнение се заема Военната организация на БКП, която за осъществяването на плановете си е привлякла на своя страна и леви земеделци в т. нар. Единен фронт.
Още в средата на март на тавана на църквата са внесени 8 пакета взрив. Петър Абаджиев и Асен Павлов, представени на клисаря Задгорски съответно като Иван и Петко, се заемат да поставят и 5 пиротехнически запалки с дълги по 1,5 - 2 м огнепроводни шнурове. Подготвеният пакет с размери 60/50/40 сантиметра те увиват в зебло и завързват с въжета. Краищата на фитилите трябвало да се поставят в кутия със спирт, който да се запали от определения технически извършител на атентата - Никола Петров (Васко). По сведения, събрани от доц. Кокеров, злодеят Петър Абаджиев има и друга страшна и зловеща идея. Иска на тавана да се заредят шрапнели, които, като се взривят, ще увеличат поразяващия ефект. Обмислял е и да се сложат бойни общоотровни вещества, така че никой да не излезе жив от храма след взрива. В крайна сметка оставят само съд с малко повече от литър концентрирана сярна киселина - колкото са успели да намерят.
"Взривното вещество не е известно и в България е било изобщо непознато. Затова свидетелстват експертите по делото, които не са могли да определят вида му. Един от тях, професор Караогланов от Софийския университет, определя количеството на около 50 килограма, докато други считат, че е по-малко. През лятото на 1926 г. в землището на село Слатина, Карловско, са намерени
две газови тенекии с
взривна смес, както и
ловната пушка на царя
Тогава специалистите са доказали, че става въпрос за същото вещество, използвано при атентата", обяснява историкът Кокеров.
Пакетът е поставен над колоната, която е срещу южната врата и под самата основа на главното кубе. На 16.04.1925 г., Велики четвъртък, адската машина е задействана. Жертвите в момента на експлозията са минимум 213, ранените - повече от петстотин, загиват жени и деца. Сред загиналите има 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-има капитани, 3-ма депутати и множество граждани. По случайност
всички членове на правителството се отървават с леки наранявания,
а цар Борис III не е в църквата. Закъснява, тъй като присъства на погребенията на убитите при нападението срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.
"Трябва да имате предвид, че за народа събитието е било нещо изключително страшно и взривът е оставил трайно впечатление у свидетелите. Преди години съм разговарял с един човек, който е роден през 1902 г. и тогава е живял в центъра на София. Той разказваше, че някъде малко след три часа е чул оглушителен гръм и ужасен трясък, а от ударната вълна са паднали прозорците на сградите чак до Централна гара. Човекът казваше, че по-късно, дори по време на бомбардировките, когато пак е бил в столицата, не е имало нещо подобно", разказва доц. Кокеров. "Неописуем е бил и ужасът на хората, когато останките на загиналите са изнасяни от развалините и са ги нареждали до оградата, с която е бил заграден по това време храмът, за да могат близките да си ги познаят", споделя ученият. Що се отнася до историята с възмездието, тя изобщо не е случайна. В тази връзка "168 часа" направи собствена историческа справка и се оказа се, че всички 19 лица, замесени пряко в терористичния акт, са загинали или при ужасяващи инциденти, или от насилствена смърт. Всъщност загиналият в катастрофа Петър Абаджиев е бил последният оцелял от заговорниците, ангажирани с пъкленото дело.
Учудващо е, защото, както е известно, от десетте души, осъдени по делото за терористичния акт, реално са изпълнени само 3 смъртни присъди. Публичната екзекуция се е състояла на 27.V.1925 г. в района на старите еврейски гробища в София.
Първият осъден да бъде обесен публично е клисарят Петър Задгорски, който е бил член на комунистическата партия до Септемврийското въстание, а след това неин симпатизант. Всъщност само на него и на Абаджиев присъдите са за пряко участие в подготовката на атентата. По своя инициатива прислужникът в църквата се свързва с Димитър Хаджидимитров (Митрето), сътрудник на разузнаването във Военната организация на БКП, и го уведомява, че разполага с ключове за тавана на черквата, където могат да се укрият военни материали. С негова помощ Петър Абаджиев внася и взривното вещество в храма между 18 януари и 3 март през 5 - 6 дена. Внесени са 8 пакета по 6 килограма, общо около 50 килограма.
При всяко внасяне на взрив на клисарят Задгорски се плащат по 1000 лева, а на два-три пъти му дават и по 2000 лева, като за "услугите" е получил общо 11 000 лева
Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15,20 часа. Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.
В крайна сметка след злодеянието, изоставен от ръководителите си, които преди това са му обещали безпроблемно бягство, той е принуден да се предаде в Обществена безопасност още на следващия ден - 17 април.
Сред обесените публично е и Марко Фридман. От 1924 г. той е член на Централната военна комисия при ЦК на БКП и участва активно в подготовката на атентата в църквата. На 26 март 1925 г. е ранен в престрелка с полицията, а на 16 април вечерта полицията го арестува в къщата на Адела Николова. Преди четенето на присъдата, вземайки последна дума, заявява, че
с ясно съзнание е влязъл в една нелегална организация,
с крайна цел - повдигане на въоръжено въстание. Съжалявал, че след Деветоюнския преврат комунистическата партия е трябвало да застане на страната на един контрапреврат, но тя изменила на идеалите си и го докарала до положението да дойде пред съда и да отговаря за избиването на невинни хора.
Третият, увиснал на бесилото, е Георги Коев. Той е подполковник от запаса, член на БЗНС и сътрудник на Военната организация. След атентата укрива Иван Минков, един от ръководителите на Военната организация в жилището на брат си, а
впоследствие го предава на полицията
Други двама леви земеделци, чиито имена се свързват с атентата, са Николай Петрини и Христо Косовски. Те са заловени при ареста на Марко Фридман и са убити без съд в Дирекцията на полицията. Впоследствие на процеса са осъдени на смърт.
Петрини е син на руски инструктор в българската армия. Завършил е Военното училище в София. По време на Балканската война 1912-1913 участва като доброволец в Македоно-одринскотото опълчение.
Участва и в Първата световна война, а по време на управлението на БЗНС (1920-1923) служи в гражданското въздухоплаване. След Септемврийското въстание е сред водачите на левицата в земеделския съюз и се застъпва за единодействие между комунисти и земеделци. На изборите през есента на 1923 г. е избран за народен представител. През 1924-1925 година Николай Петрини е и един от основните участници в неуспешната подготовка на въоръжен преврат или въстание срещу правителството на Александър Цанков със сръбска помощ.
През април 1924 година преминава нелегално българо-сръбската граница. Участва в организирането на канали за пренасяне на оръжие в България и координира действията си с поддържаната от сръбското правителство земеделска и комунистическа емиграция в Белград. Сходна е съдбата и на Христо Косовски, който също е ветеран от войните. В края на 1924 г. става член на Постоянното присъствие на БЗНС и на военния комитет на Единния фронт между БЗНС и БКП.
На 30.04.1925 г. в Пловдив при опит за бягство е убит и още един дружбаш - Асен Агов. Той също е свързан пряко с престъплението, тъй като е доставил взрива за атентата. Някои от главните лица, взели активно участие в подготовката, като свръзката на клисаря Димитър Хаджидимитров и Асен Павлов, който
заедно с Абаджиев поставя фитилите,
са разкрити и ликвидирани още преди взривяването на експлозивите. Като член на ръководството на Военната организация Хаджидимитров, по прякор Митрето, организира партийни войнишки групи в армията и въоръжени работнически групи в кварталите и предприятията в София. Участва в изнасянето на пушки, картечници и пистолети от Военния арсенал. За тази дейност Хаджидимитров е арестуван още през януари 1925 г., подложен е на инквизиции и е умъртвен в полицията.
Помощникът на Абаджиев Асен Павлов е задържан на 26 март вечерта след престрелка в нелегалната квартира на БКП на ул. „Русалка" в София и по-късно убит от полицията. Петима от наказателната "шесторка", натоварена от военното ръководство с подготовката на атентата в черквата "Света Неделя" - Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Никола Петров, Живко Динов и Атанас Тодовичин, успяват да се укрият и впоследствие да емигрират от страната.
През май 1925 г. след кратка престрелка с гранични части в района на Годеч, конспираторите преминават границата с тогавашното Кралство на сърби, хървати и словенци. Успели да се измъкнат, изненадващо за тях, голяма част от извършителите намират смъртта си точно в Съветския съюз - световната сила, в която безрезервно вярват и с чиято материална и морална подкрепа се ползват. Сякаш преследвани от възмездие за чудовищното престъпление, което са извършили, много скоро те са убити или погубени в концлагери.
В съветски концлагер загива комунистическият терорист Никола Петров, техническият изпълнител, който
запалва фитилите на тавана на черквата
Той е роден на 30 ноември 1906 г. във Велес. Остава сирак, защото баща му е загинал като македонски революционер и на петгодишна възраст е доведен в София. Отглежда го негова братовчедка. Завършва четвърто отделение и започва работа като чирак обущар. През 1924 година става терорист с нелегално име Васко. Участва в кражби на оръжие и убийства на полицаи. В края март 1925 г. Петър Абаджиев, Петър Задгорски и Никола Петров се срещат в бирария "Радост". Тогава Абаджиев съобщава на Задгорски, че Васко е момчето, натоварено да възпламени взрива. На тази среща Абаджиев нарежда на клисаря да пусне Васко на тавана и когато дойде време за действие, да му даде знак чрез почукване на таванската врата. При получаване на сигнала Васко трябвало да сипе спирт в тенекиената кутия, където се намират краищата на петте фитила, и да го запали. Уточняват и как след това ще избягат. По-късно на процеса Задгорски описва Никола Петров като "нисък, широкоплещест, с черна коса, подстригана първи номер, с кестеняви очи и на видима възраст 22-23 години".
На 14 април вечерта в бирария "Тигър" Петър Задгорски и Васко имат нова среща. На нея Васко е довел и друго лице, което назовава Атанас. Това е шофьорът, който според предварителната уговорка трябва да ги откара зад граница. На 15 април Васко отива при клисаря и му съобщава, че "убийството на генерала е извършено". Казва му, че на другия ден към 8,00 ч. ще отиде на тавана на черквата и ще чака да започне опелото на убития генерал, за да запали фитилите. Строго предупреждава църковния служител да изчака и чак след като го види, че излиза, и той да направи същото. Уговарят се да се срещнат при автомобила, който трябва да ги отведе. Когато всичко е готово за опелото, клисарят Задгорски се качва на тавана и дава уговорения знак. Васко запалва фитилите и излиза през северната врата на черковния двор. Клисарят Петър Задгорски го последва и бяга надолу по ул. "Клементина" (днешния бул. "Александър Стамболийски") до кръстовището с ул. "Лавеле", откъдето са му обещали да го вземат. В крайна сметка, както е известно,
обещаният автомобил не е осигурен
и не чака на определеното място. Никола Петров се измъква, защото за конспиратор като него това е лесно, но клисарят Задгорски е оставен абсолютно на произвола на съдбата. Все пак бягайки, достига до ул. "Цар Самуил", където среща Абаджиев, който го укрива за една нощ в квартирата на Димитър Даскалов и Благой Камбуров, но после не идва да го вземе.
В петък на 17 април клисарят напуска скривалището си, лута се известно време из София и накрая отива при зет си, който го завежда право в полицията. Така в ръцете на властите попада
един от непосредствените извършители на атентата
Никола Петров се спасява и през май 1925 г. емигрира в Сърбия, а след това в Съветския съюз. Независимо от заслугите си към комунистите, само няколко години по-късно е въдворен и умира в трудов лагер.
В постелята си от старост не умират и убийците на генерал Коста Георгиев. Атанас Тодовичин (Янко), който по-късно разказва, че организаторът на атентата Петър Абаджиев му наредил най-късно до 14 април да убие генерала, също е емигрант в СССР. По данни на историците и той е убит в концлагерите на ГУЛАГ.
Помощникът на Атанас Тодовичин Живко Динов, с нелегално име Коста, който го охранява при убийството на генерала, също намира смъртта си в лагер в страната на победилия комунизъм. По време на атентата Динов подсигурява и Никола Петров. Като охраняващ е имал и задачата да се увери, че Васко е заел своя пост, и да съобщи своевременно за това на ръководителя на терористичната група Петър Абаджиев. Към 14,00 ч. Динов се среща с Абаджиев и му докладва, че подпалвачът е влезнал благополучно в черквата.
Такъв е случаят и с Димитър Златарев, ръководителя на Софийската военна организация, който подготвя пакетите с взрив, преди да бъдат внесени в черквата от Петър Абаджиев. По обяд на 15 април Златарев и Абаджиев се срещат в Борисовата градина, за да обсъдят конкретните подробности по атентата в черквата. Двамата решават, че "Никола Петров трябва да влезе още сутринта на тавана. Преценяват, че ако случайно го открият, той трябва да открие стрелба и независимо дали черквата е още празна, веднага да възпламени взрива, за да не попадне в ръцете на властта.
На тази среща, според по-късни разкази на Абаджиев, Златарев му нарежда: "Да се пали фитилът!" Шефът на Военната организация на БКП в столицата най-спокойно следи за изпълнението от един балкон и отброява оставащите минути до чудовищното събитие. Точно в 15,23 ч. по неговия часовник, когато митрополит Стефан започва опелото, се чува страшният взрив.
Златарев също е осъден на смърт по процеса, но задочно, тъй като успява да избяга в СССР. Сменя името си на "Фьодоров" и още през същата 1925 г. е приет за член на ВКП (б). В емиграция завършва военно-политическа школа и е награден с орден "Червено знаме". Започва успешна кариера на партиен функционер. Работи и в политотдела на железниците в гр. Перм. Издига се и до член на Бауманския районен комитет на ВКП (б) в Москва. Но в крайна сметка
проклятието застига и него - през 1937 г. е арестуван и убит по време на Сталиновите репресии
Пряко с атентата е свързан и секретарят на ЦК на БКП Стефан Димитров Тодоров, по-известен като Станке Димитров, с нелегален псевдоним Марек. Точно той занася идеята за атентата в Москва и я докладва в Коминтерна.
"В архивите има останали сигурни следи, запазено е писмо на Станке Димитров до Коста Янков, в което той пише:
"Аз съм "за", Виктор казва, че може"
Виктор е нелегалното име на Георги Димитров", казва историкът доц. Кокеров.
По-късно пред съратниците си Стефан Димитров прави всичко възможно да отрече и да си измие ръцете от кървавото дело. През септември 1926 г. Виенският пленум на комунистите взема решение да се извърши анкета по атентата с всички живи участници от партийното ръководство. Пленумът излиза със специална резолюция, с която се опитва да оневини Георги Димитров, но за Стефан Димитров е казано известното от по-рано, че при заминаването си от България е дал съгласието си и по-късно не го е оттеглил. Стефан Димитров възразява на записаното и прилага особено мнение. Заявява, че той е бил за терористичния акт, който "ще ни даде възможност да унищожим Обществената безопасност чрез събирането в черквата", но след срещата си с Васил Коларов в Москва бил станал "решителен противник на всякакъв атентат". Не е оттеглил формално съгласието си, защото е сметнал, че е излишно да го прави, оправдава се още Станкето. Накрая възмездието застига и него. Загива при самолетна катастрофа на 26 август 1944 г. край Брянск.
Според историците освен версията за възмездието, за съдбата на емигриралите в СССР има и друго, съвсем логично обяснение.
"Причината за гибелта им трябва да се търси в Георги Димитров и Васил Коларов
След случилото се те искат да премахнат всички преки участници в атентата, които по същество са "дребни риби", и по този начин да покрият участието си в терористичния акт", коментира доц. д-р Георги Кокеров.
"Събитията в България по това време не могат да бъдат разбрани правилно, без да се изясни какво се случва в Коминтерна. Както самото извършване, така и последствията от атентата в "Света Неделя" са пряко свързани с политиката на Комунистическия интернационал, който по това време представлява световна комунистическа партия, в която БКП е само една секция", споделя доц. д-р Лъчезар Стоянов.
"Това се отнася и за съдбата на конспираторите, успели да избягат в Съветския съюз. Сталин, който надделява в борбата за наследството на Ленин, променя концепцията за световната революция със своята идея за победата в една отделна страна. В тази ситуация техническите изпълнители на атентата се явяват и неудобни свидетели за предишния период в идеологическото развитие", обяснява ученият.
Още по-бързо намират смъртта си членовете на ръководството на Единния фронт, останали в България
Едно от възможните обяснения е, че за повечето от тях властта е имала достатъчно информация и преди взривяването на храма.
Пет дни след атентата, на 21.04.1925 г., мъчително умира ръководителят на Военната организация на нелегалната комунистическа партия запасният майор Коста Янков. Основен стратег и вдъхновител на атентата, Коста Янков освен това е член и на изпълнителното бюро на ЦК на БКП. Той е син на известния деец от Македоно-одринското опълчение Анастас Янков. Освен това е ветеран от войните и е женен за дъщерята на основателя на БРСДП Димитър Благоев Стела Благоева. През 1924 г. по съветски образец създава ЧК - специална наказателна група на партията. Започва гнусна и безразборна теорористична дейност. Идеята да се убие видна личност, чието опело би събрало най-първите мъже в страната, също е на Коста Янков.
За него често се споменава и фактът, че е племенник на Райна Княгиня. Сравнително по-малко известно е, че в същото време един от синовете на Райна Княгиня - генерал Иван Дипчев, е между ранените в атентата.
Като основен инициатор, полицията открива следите му и го обгражда в дома на подполковник Христо Коджейков на ул. "Малкара" в София. Завързва се дълга престрелка с полицейските части. В опит да го заловят жив, те изпращат парламентьори, но той отказва да се предаде. Накрая започват да хвърлят бомби, запалват къщата и той изгаря в нея.
Трагичен е краят и на Иван Минков, друг от ръководителите на Военната организация на БКП. Той също е убит веднага след атентата при опит за съпротива на ул. "Искър" 60 в София. Това явно е в съгласие с разбиранията му, защото малко преди кончината си, като член на щаба, той пише в "окръжно" до бойните групи: "...в гражданската война този от противниците ще има успех,
който не спазва никакви правила на хуманност и други дивотии..."
"Любопитен е фактът, че Коста Янков и Иван Минков до последно са се крили в квартирата на полковник Ангел Янков. Напуснали са къщата му сутринта на 16 април, но без всякакви скрупули не са му казали да не ходи в черквата и той загива в нея", разкрива доц. Кокеров в тази връзка.
Една седмица след атентата при опит да бъде арестуван се самоубива и друг замесен виден терорист - политическият секретар на БКП Иван Манев. Още през март след разкриването на нелегалната квартира на ул. "Русалка" 3 той заявява да предадат на Коста Янков, че "онова нещо трябва да стане", имайки предвид атентата.
Подобна е съдбата и на левия земеделец Димитър Грънчаров, осъден задочно на смърт по процеса за атентата. На 28 април е обкръжен от полицаи в тогавашното село Дървеница край София.
След престрелка,
за да не бъде пленен,
се самоубива
След като е осъден в отделен процес, на 11.06.1925 г. публично е екзекутиран и друг член на БЗНС, който е бил в течение с подготовката на терористичния акт - Иван Перчемлиев. За него се предполага, че тъй като е бил във връзка с генерал Никола Жеков, го е предупредил да не ходи в черквата. На 15 април около 10,00 ч. за този факт на своите съмишленици съобщава самият Коста Янков. "Наредих чрез Иван Перчемлиев да се даде на Жеков да разбере, че убийството на генерал Георгиев е дело на комунистите като протест за безбройните убийства, вършени от самата власт над техни другари", казва шефът на ВО пред Иван Минков и Димитър Златарев. Явно Перчемлиев е изпълнил задачата си, тъй като няма друго логично обяснение за факта, че Жеков наистина не присъства на опелото.

Бил ли е предупреден цар Борис ІІІ за атентата - четете в новия брой на в. "168 часа"

Църквата „Света Неделя“ след атентата, пощенска картичка. На тавана на църквата е качен общо 25 кг експлозив. Той е монтиран в един пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Експлозивът трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15 m, с което да се даде на атентаторите възможност да избягат.

ВИЖТЕ ВИДЕО СЪС СВИДЕТЕЛИ

Всеки атентатор на заплата и с премия

На 16 април 1925 г. се извършва най-тежкият терористичен акт в историята на България, а по това време и в света – Атентатът в църквата „Света Неделя“

На 16 април 1925 г. се извършва най-тежкият терористичен акт в историята на България, а по това време и в света – Атентатът в църквата „Света Неделя“.

На този ден, тогава Велики четвъртък в седмицата преди ВЕЛИКДЕН, група крайнолеви дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП) взривява покрива на църквата „Света Неделя“ в София.

Загиват 134 души, други умират по-късно от раните си, и така общият брой на жертвите е 213. Ранените са 500. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати и множество граждани, включително деца. Генералите, които са убити при този атентат, са много повече, отколкото всички генерали, убити по време на войните, които България е водила. Загиват кметът на София, Паскалев и областният управител Иван Неделчев.

Ужасът е неописуем, който е могъл да се движи, бяга, на другите е оказана първа помощ.

По случайност, всички членове на правителството се отървават само с леки наранявания. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано. Изглежда много вероятно цар Борис ІІІ да е бил предупреден за атентата чрез ген. Жеков.Възможно е той да е чакал резултата, за да реши как да постъпи. Може би експлозията в “Св. Неделя” наистина е щяла да промени хода на историята. Но тази тайна царят отнася в гроба си.

Голяма част от целта на атентаторите да унищожат елита на държавата е изпълнена.

Съседните държави в отговор веднага мобилизират войски на границата – Югославия, Гърция и Турция. Нашата дипломация трябва да положи много усилия, за да парира техните действия.

ВИЖТЕ ПЪРВА ЧАСТ НА ФИЛМА ЗА АТЕНТАТА ТУК:

Един от основните изпълнители е клисарят на църквата „Света Неделя”, имал е ключовете, достъпа до църквата. Още през декември 1924 година група дейци на Военната организация на БКП вербува Петър Задгорски, клисар на църквата „Света Неделя“.

Ръководството на Военната организация на БКП възлага извършването на атентата на една от „шесторките“, ръководена от Петър Абаджиев, който влиза в контакт с клисаря Петър Задгорски. С негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 kg експлозив. Той е монтиран в един пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Експлозивът трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15 m, с което да се даде на атентаторите възможност да избягат.

В 7 часа сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15 часа. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан, бъдещ български екзарх. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.

Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15:20 часа. Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.

ВИЖТЕ ВТОРА ЧАСТ НА ФИЛМА ЗА АТЕНТАТА ТУК:

ИДЕОЛОЗИ И ИЗВЪРШИТЕЛИ

… или още нещо, което може би не знаем

Извадка от статия на Антон Страшимиров – „Българската трагедия“, сп. „Обществено развитие“, год. III (1931г.), кн. 1, с. 7-13)

„Замисленият ужасен удар срещу „фашизма“ (да се избият министри, депутати и висши военни) е бил наистина решен – единодушно решен! – от целия таен централен комитет на обявената вече вън от закона комунистическа партия в България, а изпълнението е било възложено на военния отдел. И веднага се е пристъпило към подготвянето на удара. Обаче в самите комунистически среди е настъпило още в началото опомняне. Най-авторитетният член на комитета – философ-педагогът Тодор Павлов, роден в Щип (Сръбска Македония), бивш професор във висшите педагогически курсове, пръв е успял да надвие на отмъстителното заслепение, в което са били изпаднали всички. При денонощно заседание на тайния комитет този човек е успял да убеди другарите си в безплодността и чудовищността на деянието, което са замислили. И накрая всички са решили – пак единодушно – да изоставят този план – като безцелен и недостоен. Така е настъпило едно облекчение в душите. Но никой не е допущал, не е даже подозирал – че тези, от които е зависило прилагането на плана, и които също били гласували против него – че те ще продължат на своя глава замисленото и ще го доизкарат, въпреки всичко.“

Страшимиров се опитва да даде обяснение защо постъпва таказапасният майор Коста Янков, ръководител на военната организация, известен със своята „дисциплинираност“ и „идейна чистота като комунист“ /вижте по-долу кратка автобиография на пловдивчанина/.

„Всъщност майор Янков е бил в целия си предшестващ живот един от най-отчаяните български шовинисти (от голямата група на офицерите-македонци, в българската армия).“

Баща му, полковник Янков, бил и най-експанзивна фигура в дворцовата група на македонците офицери. През 1902 година, когато дворецът подбужда известното провокаторско горноджумайско въстание в Македония, полковник Янков повел чета, в която участвал и невръстният му син… Бащата загива в бой с турците още през войните. „Син му, злополучният майор Янков, направи кариера в армията, би се страстно и през трите, водени от българите войни за Македония, биде отрупан с всичките знакове на отличие и храброст. Из такава семейна атмосфера беше излязъл и през такава житейска кариера беше минал човекът, който предприе и доизкара ужасното злодеяние в София.“ Негови неразделни другари-македонци са се опитвали често да го „отклонят от комунизма“. Но той отсичал:

„Аз живея в Македония! И не давам ни петак за други идеи. А Македония можем спаси само като се облегнем на Русия. Всичко друго е предателство.“ „Ето с такъв дух и с такъв фанатизъм беше човекът, който извърши почти на своя глава атентата в Софийската катедрала…“ – пише Страшимиров.

И Антон Страшимиров се опитва да внесе поне малко разум в настръхналото от злоба, омраза и жажда за мъст българско общество.

Вестник „Дума“ открои с едри букви думите на Антон Страшимиров „Клаха народа си, както и турчин не го е клал“. Но, тези думи са само половината от едно изречение, другата половина на което е умишлено и старателно премълчавана и скривана десетилетия наред, за да се направи Антон Страшимиров удобен за официалната пропаганда и за да не се хвърли и най-малка сянка върху ореола на инициаторите и ръководителите на Септемврийското въстание.

Ужасен от кървавия и безсмислен терор, с който правителството си отмъщава не само на въстаниците, но и на цялото население в размирните райони, потресен от масовите убийства без съд и присъда, Антон Страшимиров решава да призове българската общественост да помогне на невинните жертви. Така се появява неговият знаменит апел, публикуван във в. „Лъч“ през ноември 1923 година.

„Не бива да останем безучастни пред страшното бедствие от току-що потушената гражданска война в страната. Стоят безпомощни – хулени и гонени често, от най-близките си – хиляди семейства на избити и арестувани. Нито тези, които подгавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както турчин не го е клал, – нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, останали на произвола през зимата…“

Както се вижда от цялото изречение, Антон Страшимиров осъжда не само правителството на Александър Цанков, но и тези, „които подгавриха надеждите на народните маси и забегнаха“, т.е. Васил Коларов и Георги Димитров.

Въпреки всичките ужаси, които преживява България по време на атентата в катедралата „Св. Неделя“ и след това, Антон Страшимиров все още вярва, че българското общество не е загубило съвсем своя разум, че то може да спре изтребителната гражданска война. През 1927 година той пише в своя вестник „Ведрина“:

„Не се ли пресити най-после робската отмъстителност и дивашкото кръвожадство. Стига жертви! Нека потърси всеки в своя кръг на призвание или професия колко крупни фигури изчезнаха през последните три години на страшни изпитания за всинца ни. Ще се ужаси и най-коравосърдечният.“

И след това изрежда 35 имена на видни интелектуалци, станали жертва на политическото насилие. Но тук са имената не само на Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и други леви дейци, жертви на белия терор, но и на десни интелектуалци, погубени от червения терор. Трети по ред в списъка е Никола Милев, талантлив историк, депутат от мнозинството, главен редактор на в. „Слово“, току-що назначен за наш пълномощен министър във Вашингтон. Не е пропуснал Антон Страшимиров и друга жертва на червения терор – журналиста Атанас Делинешев, редактор на десния вестник „Свободна реч“.

В заключение писателят заявява: „Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията. Ние сме шепа народ. Стига жертви!“

Уви! Поколенията не се ужасиха от този стълб от бляскави имена. През следващите десетилетия към него те прибавяха все нови и нови имена, все нови и нови жертви … „

Атентаторите са разкрити от агент Пане Бичев.Той е назначен още на 16 април от министъра на вътрешните работи. Дейността му е светкавична, макар да е назначен в деня на атентата. Бичев взема на работа веднага при себе си блестящия агент Петър Амзел, както и запасния подпоручик Никола Гешев.

Това е една от първите задачи на агента Гешев. Преди терористичния акт той имал леви убеждения, познавал се е с Димитър Благоев и е един от мъжете, които носят ковчега на Дядото по време на погребението му. Атентатът през 1925 г. обаче го пречупва и тръгва по антикомунистическата линия. Дейността на криминалистите и антитерористите е светкавична и много скоро са заловени преките извършители на терористичния акт– Марко Фридман, клисарят Петър Задгорски и подп. Георги Коев.

ПРЕКИ ОРГАНИЗАТОРИ И ИЗПЪЛНИТЕЛИ НА АТЕНТАТА

Коста Янков (идеолог и организатор на атентата) е роден в Пловдив в семейството на видния български революционер полковник Анастас Янков и сестрата на Райна Княгиня. Съпруг е на Стела Благоева, дъщеря на съселянина на баща му Димитър Благоев. Член е на Българска работническа социалдемократическа партия (БРСДП – тесни социалисти) от 1908 г. Завършва Военното училище в София 1908 г.

Димитър Златарев е български и съветски комунист роден на 5 август 1896 г. в гр. Ямбол. Член на БКП (1919). Участва в подготовката на Септемврийското въстание (1923). През 1925 г. във връзка с нелегалната му дейност и активното му участие в Атентата в църквата „Св. Неделя“ е осъден задочно на смърт по ЗЗД.Емигрира в СССР, където е приет във ВКП (б) (1925). Завършва военно-политическа школа. Награден е с орден „Червено знаме“. Убит в СССР по време на сталиновите репресии през 1938 г. Генералният секретар на Третия интернационал Георги Димитров остава с един неудобен свидетел по-малко.

Марко Хаим Фридман е български евреин – член на БРСДП (т.с.) от 1911 г. Участва като ученик в Стара Загора в социалистически кръжок. Завършва право в Софийския университет. През Първата световна война е командир на рота. Член е на партийния комитет в софийския квартал Юч Бунар (1918-23), общински съветник в София (1923). Участва в подготовката на Септемврийското въстание (1923). От 1924 г. е член на Централната военна комисия при ЦК на БКП и участва в подготовката на атентата в църквата „Света Неделя“. На 26 март 1925 г. е ранен в престрелка с полицията. След атентата на 16 април, Велики четвъртък, е заловен, и съден. Преди четенето на присъдата, вземайки последна дума, заявява, че имайки ясното съзнание влязъл в една нелегална организация, с крайна цел – повдигане на въоръжено въстание. Съжалявал, че след 9-юнския преврат, партията като една революционна организация трябвало да застане на страната на един контрапреврат, но тя изменила на идеалите си и го докарала до положението да дойде пред съда и да отговаря за избиването на невинни хора. Признат за виновен по две от трите му предявени обвинения (по ЗЗД в свръзка с Наказателния закон, а последното със Закона за изтребление на разбойниците) и по съвкупност е осъден на смърт чрез обесване на публично място и обесен публично. Фридман посреща смъртта хладнокръвно. Дава последните си пари на палача, циганина Яшар, за да си свърши добре работата. Според Димо Казасов това е последната публична екзекуция в България.

Екзекуторитеса трима турски цигани – Юсеин, Ариф и Алиев. Тримата осъдени ги обесват на игрище. След убийството единият от палачите полудява. Самият той получавал огромна възбуда и удоволствие от всяка една екзекуция, в която участвал. Другият циганин е убит по време на сбиване.

Асен Павлов е български политик от БЗНС Пладне – роден през 1898 г. в село Александрово, Ловешко. Министър на земеделието в периода 9 септември 1944 – 17 август 1945 г. След това в периода 1946-1949 е народен представител в Третото до Седмото народни събрания. Почива на 3 октомври 1977г.

Клисарят Задгорски е човек с лъкатушна съдба. В продължение на 12 години работи в Русия преди революцията. Връща се заради Балканската война и се записва доброволец. След войната става партиен член, постъпва в църквата през 1921 г. а след Септемврийското въстание официално напуска БКП, но остава неин симпатизант.

ПАРАТА ПРАВИ БОРБАТА

За всеки внесен пакет на Задгорски се дават 1000 лева. Той получава общо 11 000. Освен това му е обещано, че с кола ще го измъкнат зад граница и ще го пратят в Съветския съюз, където го чака висок пост. В същото време Абаджиев заплашва Задгорски, че ако не сътрудничи или ги предаде го чака смърт. Както по-късно признава конспираторът Марко Фридман, всеки от партийните сътрудници получава заплата – ергените по 3000 лева, а женените – според членовете на семейството. Само за месец през ръцете на Фридман минават около 400 000 лева, които той изразходва по указания на Коста Янков. Самият Фридман взима 5000 лева месечно. Според репортера на тогавашния вестник “Свободна реч” след залавянето й през 1925 г. Цола Драгойчева признава, че и за най-елементарната услуга, на какъвто и да било член на партията, за каквато и да било работа се чакало възнаграждение. Парите за Военната организация идват от Съветския съюз през Виена, където е Задграничното правителство на БКП.

ПОДРОБНОСТИ ЗА АТЕНТАТА ТУК:

50-те най-големи атентата в българската история – Крум Благов

Премълчаваните подвизи на българските "антифашисти"

“Преминавайки през огъня, ние станахме смели до безразсъдство.

Бомба, отрова, разстрел

– ето нашата нова психология.”

“И аз сега казвам, недостойно бе за мен и за мнозина, които мислиха като мен, да се подчиняват безпрекословно на едно безумие. Човек, който като краен садист решава да обезглавява стотици и стотици ценни живота, който забравя след това, че за неговия престъпен порок ще плаща цяла класа, не може да бъде комунист.”

Цола Драгойчева (1925 г.)

Неотдавна бяхме ощастливени да научим, че БСП предлага със закон да бъдат обявени за престъпни авторитарните режими в периода 1923 - 1926 г. и 1934 - 1944 г.

„Социалистите и комунистите са най-безсрамните хора на света - казва Маргарет Тачър. – След като създадоха толкова много проблеми, те се опитват да прехвърлят върху нас вината за трудностите, възникващи при решаването на същите тези проблеми.“ (виж интервю на Светослав Малинов с М. Тачър, сп. Разум, бр.1).

И българските комунисти често демонстрират пълна амнезия. Това я е обяснимо. Техните престъпления са толкова потресаващи с жестокостта си, причиняват такива невъобразими страдания, погубват десетки хиляди човешки живота и разсипват толкова човешки съдби, че трябва да си психопат, за да се гордееш с делата си. Затова и комунистите са най-безсрамните лъжци.

Разбира се, те не биха били толкова нагли, ако обществото ни десетилетия не бе държано в неведение за истинските подвизи на другарите.

Затова се налага отвреме-навреме да опресняваме паметта на българските комунисти.

Нека да припомним за нещо много малко известно на българското общество – не за кървавия септемврийски метеж през 1923 година, подпален от Георги Димитров и Васил Коларов по заповед на Москва, които веднага щом се напича, безславно офейкват в съседна Югославия и оставят българи да избиват българи, а за целогодишния терор през 1924 година, в навечерието на атентата.

Терор, диктуван от Коминтерна,

който въпреки трагичните събития от септември 1923 година не спира потока от революционни заповеди от Москва и поддържа „курс към въоръжено въстание“.

Ето защо през цялата 1924 година българските комунисти се занимават с тероризъм и вербуване на нови членове, предимно от средите на необразованите или малообразованите, усилено се снабдяват с оръжие, вкл. от Съветския съюз, създават въоръжени чети, тероризират населението. Някои от убийствата са потресаващи със садизма си.

Те са описани от един от най-добрите български разследващи полицаи Пане Бичев в книгата му за атентата в „Света Неделя“ през 1925 година (вж Пане Бичев. Навечерието на атентата, изд. Анико, София, 2006). Книгата може да бъде купена от издателството (има бройки в ресторант „Сите българи заедно“).

Самият Пане Бичев е безмилостно убит през 1944, а книгата му унищожена от комунистическата власт. Името му тъне в забрава, докато на имената на комунистическите терористи и до днес има наречени улици, площади, села и градове.

Но както казва Дянко Марков, има оръжие по-силно от лъжата и това е истината. Книгите не горят. Оцеляват единични екземпляри преди десет години неуморният Цочо Билярски успя да я подготви за печат.

Ето една съвсем малка част от описаното от българския топ полицай Пане Бичев, убит, че е служил на България и се е борил с най-нечовешкия тероризъм.

Моля, полюбувайте се на подвизите на българските „антифашисти“:

„На 12 септември 1924 към четата се присъединява и Атанас Пряменов, известен под името “Главореза”, изпратен от Централния комитет като негов представител. Познати са грабежите и престъпленията на тази политическа чета, която Централният комитет създаде със задачата да се създаде тормоз и несигурност в страната.

Според показанията на заловените Коста Петров и Жеко Киров, на 13 септември с. г. четата влиза в с. Турски Алагюн, задигат оръжието, находяще се в общината, като взимат от нещастното население 100000 лева контрибуция.

На 17 септември 1924 четата напада трудовашката група в местността “Падалото” - в момента, когато групата е била вече готова да отиде на работа. Тук бива убит капитан Багрянов по най-отвратителен и зверски начин. Ранен и заловен, Багрянов бива докаран при Т. Грудов, който дава заповед на разбойниците Коста Петров и Атанас Премянов да го бият с прикладите. С пронизано рамо, пробита глава, облян в кърви, Багрянов изгубва силите си и пада в безсъзнание. Свестяват го и наново започват безмилостни удари с прикладите.

Под страх на разстрел дава се заповед всеки трудовак да удари с по едно дърво своя началник. Изнемощял, облян в кърви, Багрянов изгубва сили и пада в безсъзнание. В това положение Коста Петров и Желязко Янев опитват ножовете си в гърдите на нещастния Багрянов. Тежките охкания и стенания, изтръгнати от разкъсаните гърди на умирающия, не трогват главорезите.

И още не издъхнал, започва се оная страшна и зверска операция, която би отвратила и най-коравото сърце.

Ръцете и краката на Багрянова биват отрязани и закачени по дърветата, а червата извадени и разхвърляни по продължение на лагерната ограда.

Тук садизма взема най-голямо проявление, като надминава и най-кръвожадния звяр. И нека се знае че Багрянов цели 3 години устояваше на фронта своя дълг и трябваше да бъде убит по най-зверски начин в своята Родина и то от ръцете на разбойници.

На 18 септември четата влиза в село Кърк харман, където Атанас Премянов отрязва главата на селянина Георги Багрев и то всред селския площад, тъй както касапите ежедневно режат главите на безпомощните агнета. От това село четата взима 40000 лева контрибуция все в името на революцията.

На 26 септември 1924 четата влиза в село Мехмеч Кьой, като взима контрибуция от 25000 лева, а от село Урум Кьой се вземат 18000 лева.

На 27 септември 1924 четата влиза в село Дюлгерлии тежко раняват кмета и след маса безчестия взима 42000 лева контрибуция.

На 2 октомври четата влиза в село Сазлъ Кьой където най-вулгарния разбойник Хасан Хаджиолу отрязва главата на българина Желю Добринов, като взимат и 48000 лева контрибуция.

През октомври четата влиза в село Черан Кьой убива невинния свещеник и взимат 100000 лева обезщетение.

В с. Коджа Бук четата убива кмета, помощника, един полицай и един войник, които са биле случайно в селото.

В с. Дингизово, Атанас Прямянов отрязва главите на един селянин и един митнически стражар, поради това, че същите лица са молили четата да не налага контрибуция на селото, поради това че е бедно.

На края на октомври четата влиза в село Ялагюн и взима 61000 лева обезщетение, а от село Скеф 40000 лева. Събраната сума от контрибуция се изпраща в Бургаския окръжен комитет, а последният я препраща в Централния комитет за революционни нужди и пр., и пр.

По-нататък в показанията си заловените комунисти обясняват:

“когато бяхме прогонени от България минахме в Турция, а от там в Гърция. От Гърция минахме явно в Сърбия и се установихме в гр. Ниш.

След пристигането ни в Ниш нас ни зачислиха като земледелци и ни разпръснаха по квартири. Неделчо Атанасов и Коста Тодоров идваха при нас и се срещнаха с Тодор Грудов, когото взеха с автомобил и отведоха в Белград. Нашата група дойде по-рано, а тази на Георги Янчев по късно. Щом Г. Янчев дойде в Ниш при него се яви Димитър Илиев и го заведе в Белград при Христо Стоянов и Неделчо Атанасов.”

“На 9 февруари бяхме повикани в квартирата на Гаврил Генов, представителя на Ш Интернационал в гр. Ниш, дето ни се възложи задачата да дойдем в София и останем в разположение на Централния комитет. За водач ни назначиха Страти Стефанов, земледелец.”

“Между другото Гаврил Генов ни каза че щом стигнем до София Страти Стефанов и Жеко Киров да останат край града, а аз (Коста Петров) да отида до Централната поща, дето била книжарницата на Петко Напетов, който бил предизвестен за нашето отиване. Като вляза в книжарницата и се уверя по чертите че е той, да поискам един молив, “Хартмурт” и когато ми го подаде да му кажа тихо “аз съм Филип, търся Кольо”, а след това той щял да ме свърже с един голям човек и да върша всичко каквото ми каже тоя човек. Гаврил Генов ни каза, че с нас ще тръгне и Атанас Пряменов, главореза.

На 10 срещу 11 февруари вечерта тръгнахме за Цариброд – без Атанас Пряменов, който по една случайност пропусна влака. В Цариброд отидохме при Никола Попов, земледелец, бивш околийски началник в Берковица, който заедно с някой си Спас ни заведоха до граничната линия и ние преминахме в България, но бяхме заловени в с. Владиславци.”

Е, кои са всъщност … „кръволоците“?

Това е само една много малка част от терористичната дейност на БКП и „подвизите“ на добре платените й с пари от Коминтерна дейци, за да се види срещу какво са били изправени правителството и народът на България.

Десетилетия наред българският държавник Александър Цанков – университетски преподавател, убеден парламентарист и социал-демократ бе демонизиран и наричан „кръволок“, защото през 1923- 1925 година спаси страната и народа си като пресече опитите на БКП чрез гражданска война и терор да установи съветска власт и защото осуети замислите на московските болшевики за победата на „световната революция“ в България.

Но нека сложим ръка на сърцето си и да се запитаме кой всъщност е кръволокът: дали министър-председателят Александър Цанков, възстановил погазената от земеделското управление на Стамболийски Търновска конституция, провел през ноември парламентарни избори, благодарение, на които ( а не на преврата) остава на власт и спасил страната си от насилствена съветизация и неминуема подялба между алчните й съседи или тези, които по заповед на чужда държава взривяваха църкви, пълни с хора?

В своите мемоари Ал. Цанков напомня, че атентатът в катедралата всъщност далече не е първият:

"Срещу Нова година на 1925 е осуетен атентат, който да вдигне във въздуха Военния клуб, по времето тъкмо когато държавният глава поздравява столичани с Новата година по тогавашния обичай.“ „Атентатът - пише Ал. Цанков - биде осуетен, защото адската машина бе открита случайно."

Но комунистическите „геройства“ продължават:

"За да тероризират съдиите, комунистическата терористическа банда уби посред града столичния прокурор Димчев. От омраза към офицерството съвършено безпричинно бе убит на гара Костенец един съвършено невинен, капитан Беров. Атентатът в град Враца – с цел да се хвърли града във въздуха. Атентатът срещу държавния глава на 14 април 1925 г. Атентат е убийството на ген. Коста Георгиев, народен представител и бивш началник- щаб на армията. Атентатът на 16 април 1925 - короната на болшевишко-комунистическите престъпления...Атентатът срещу Севлиевския областен съд, който бе изцяло избит. Ами да напомня ли за бандата на прочутия за времето си комунист Дочо Христов, организирана и командвана от комунистите, която върлуваше между Ловеч и Троян, нападаше и избиваше граждани само затова, че бяха омразни тям – на комунистите. Кой уби ген. Христо Луков, полк. Пантев, бивш директор на полицията, народния представител Сотир Янев, Запрян Клявков и колко още, да продължавам ли списъка? Той би бил безкраен.“

Идеалисти ли? Платени агенти на Коминтерна!

И не на последно място трябва да се отбележи фактът, че терористите от БКП не правят нищо, без да им бъде заплатен хонорар.

Всеки партиен сътрудник получава минимум по 3000 лева месечно възнаграждение, а терористът Марко Фридман, през когото минават над 400 000 лева за по-малко от 30 дни, получава заплата от 5000 лева (за сравнение през 1925 г. един гимназиален учител има заплата около 1200-1500 лева). Секретарите на Комунистическата партия, редакторите на “Работническия вестник” и “Ново време” получават месечно по 15000 лева заплата.

В следствените показания на Цола Драгойчева може да се прочете признанието й: „Парите в партията оказаха твърде много своето пагубно влияние върху движението, защото и при най-елементарно посягане към какъвто и да било, член на партията, за каквато и да било работа, той чакаше възнаграждение.“.

Години наред в България на имената на атентаторите, масови убийци и терористи бяха наречени градове, улици, предприятия. Жертвите им и до днес тънат в забрава.