Интервю на Алла Митрофанова със Сендайски епископ Серафим за особеностите и историята на японското православие   - Владико, в Русия за съжаление се знае твърде малко за Православната църква в Япония, за нейните особености и история. Разкажете, моля Ви, кога започва всичко?   - Християнството идва в Япония през ХVІ век. Тогава са сформирани католически мисии. Те намират широко разпространение из страната. Но след това Япония в продължение на 300 години се оказва затворена за чужденците, на практика не съществува никакво влияние отвън. И едва през 60-те години на XІХ век отново започват дипломатически посещения, настъпва така нареченото „отваряне на страната”. Възобновява се проникването на западната култура и в страната отново се появяват християнски проповедници – от Америка, Холандия, Русия... Именно тогава в Япония пристига млад свещеник – бъдещият светител Николай Японски. С неговото появяване всъщност започва историята на японското православие.   В онова време японците не виждат никакви разлики между християнските конфесии: какво е протестантизъм, какво е католицизъм, какво е православие – за тях всичко е еднакво. Сферите на влияние се разделят само по един признак – географският: всяко от тези изповедания усвоява онази територия, където първоначално отсядат проповедниците. Така православието се разпространява в северните земи, а мнозинството от протестантските свещеници се заселват в Източна Япония. Казват, че такива са историческите обстоятелства...    Проповядват, разбира се, по различен начин. Но най-големият проблем за всички тези конфесии е да обяснят на обикновените японци Кой е Бог. До ден-днешен това е много трудно, защото самото понятие Един Бог е непознато в традиционната японска култура. Затова най-важната цел на християнската мисия в Япония е да преведе Библията на японски език. И когато светител Николай идва в Япония, пред него също стои въпросът за превода.    Той се насочва към китайския вариант. В Китай православието достига по-рано и там Свещеното Писание отдавна вече е преведено. А доколкото китайският и японският език притежават общи черти, този превод се оказва добра опора.    Но дори наличието на превод не решава проблема: как в устната проповед да разкажем на японците за Единия Бог, за Светата Троица... Мисля, че не е лесно да обясним това даже на нецърковните хора в Русия, а тя е с хилядолетна християнска история и православието слага своя отпечатък върху цялостното й културно и историческо развитие. Какво да говорим за Япония...   Друг е въпросът – как самите японци възприемат православието? Като вяра, тоест като нещо, което определя техния живот? Или като част от културата на Запада? За съжаление, вторият вариант се среща значително по-често. Да прибавим и факта, че православието в Япония идва от Русия и мнозина го асоциират именно с нея. А какви са сега руско-японските отношения? Ето го и отговора: защо православието у нас е по-малко популярно в сравнение, да речем, с католицизма.   - Все пак, защо в Япония възприемат православието най-вече като културен феномен, а не като вяра?   - Има няколко причини. Първо, широкото разпространение на християнството тук започва през ХІХ век, в епохата Мейджи, когато в Япония нахлува западната култура. Естествено, и християнството е възприето като елемент на тази култура: специфична литература, различен вид живопис... Подобно виждане се поддържа и от протестантските проповедници, които поставят акцент върху морално-етичната страна на християнската вяра. Второ, в японския език не съществува такова понятие – вяра. Например, как се превежда на японски думата „православие”? – „Сей-Кьо", тоест „правилно учение”. В общи линии това е разбираемо, защото традиционните за Япония религии – шинтоизъм и будизъм – са преди всичко учения, предписания как да живеем, как да постъпваме в една или друга ситуация. В тези религиозни традиции липсват понятия като: спасение на душата за вечен живот, лично общение с Бога, Бог-Личност и т. н. А християните вярват във Възкресението, приемат това събитие като факт и като възможност за своето лично спасение. Разликата, както виждате, е огромна.   Въпреки това, в Япония има немалък брой хора, които приемат Христа с цялото си сърце, и православието за тях е именно вяра; нещо, което променя живота им. В епохата Мейджи мнозина чуват проповедта на светител Николай и го последват.       - Това са хора, които са се намирали в процес на дълбоко вътрешно търсене?    - По-скоро в дълбока вътрешна криза. Колкото и да е странно, това са самураите. Какво представлява японският север, същият този Хакодат, когато тук пристига светител Николай? Това е място, населявано от народа на стара Япония; онази Япония, която губи в революцията Мейджи, сваля шогуна Токугава и формално предава властта на императора. Поддръжниците на Токугава се оказват изоставени на бунището на историята, като дворяните в Русия след 1917 г. Това са образовани хора със самурайски тип мислене, тоест готови да жертват себе си, да живеят заради идеята. Но те губят положение в обществото, губят състоянието си... А най-главното: принципите и идеалите, на които служат, принадлежат на онази Япония, която вече не съществува. Те не знаят накъде да поемат. Ето в такова състояние те отстъпват на север, спасявайки се от натиска на новата епоха.    Те много искат да променят нещо в страната си. Но се нуждаят от някакво учение, идея, която да ги подкрепи в това тежко време. Така се осъществява срещата им с архиепископ Николай.... Промисъл Божий ли е или случайност – назовете го както искате. Но именно тези хора са първите, които действително чуват проповедта на владиката за Христос. Думите на светителя попадат на добра почва. Един от неговите ученици, Павел Савабе, като става свещеник, казва: за да променим нещо в нашата страна, е необходимо преди всичко да променим себе си. А кое може да преобрази сърцето на човека, ако не православието?           - Излиза, че и сред самураите има воини Христови?   - Да, в числото на първите православни японци има много самураи. Всички те се познават помежду си, имат дружески отношения, доколкото кодексът за вярност и приятелството стоят над всичко. За новата вяра научават бързо един от друг и поради доверието между тях, се отнасят с доверие и към нея. И още нещо: струва ми се, изиграва роля и това, че православието е съборна вяра – молитвата в храма е общо дело на цялата Църква, чрез нея се моли целият свят, усеща се като едно семейство... Това е близко до самурайския дух. Изброените фактори способстват за разпространение на православието.    След това самураите постепенно се завръщат в своите земи. Мнозина от тях са родом от Сендай, затова в този град вярата достига бързо. И започва да се разпространява сред роднини, приятели и познати на новообращенците. Макар че главният проблем: как да обясним на обикновените японци Кой е Бог-Троица и Христос-Богочовекът, Който чрез страданията Си победи смъртта, – и досега остава неразрешен.    - А притежава ли православието нещо близко и разбираемо за съзнанието на японците?     - Разбира се. Много от основните принципи: възлюби ближния си, ударят ли те по лявата буза, подложи и дясната – отдавна са познати на японците. Ако в западния свят в центъра на вселената стои човекът, неговото „аз” и чак след това отношенията му с другите, то в съзнанието на японеца на първо място са именно другите. Тоест, у японския народ са заложени елементи на православно съзнание. Или например, възпоменаването на мъртвите. В Япония почитат паметта на предците, и традицията за отслужване на панихиди, трапезите за починали беше възприета много скоро.   Но съществува и обратна страна: за християните главна цел на богослужението е Причастието, единението с Бога; в Япония редом до тях стои панихидата – като отдаване на почит към напусналите този свят. Това е проблем за всички християнски изповедания. В Япония християнството често бива възприемано не цялостно, а само в онази степен, в която е понятно и удобно и съответства на предишните ни убеждения. Мисля, че това е проблем не толкова на самите вярващи, колкото на духовенството. Ние сме твърде малко на брой, числото ни просто не достига, за да обясним на всеки желаещ каква е същността на християнството.   - Но в Япония има духовни училища, катехизаторски курсове, има катедри по богословие в университетите... Нима това е малко?   - Едно е да разбереш християнството като учение, като академичен предмет, да усвоиш теорията и принципите му и да решиш: това ми импонира – приемам го.  Съвсем друга работа е да го приемеш на нивото на чувствата; като вяра, която пронизва целия живот, обитава в сърцето и го променя... Това е качествено различна стъпка.    До идването ми в Сендай служих във Възкресенския храм в Токио и нерядко наблюдавах следната картина: хората посещават неделното училище година, две, три, четири – вече разбират учението и го приемат – но въпреки това не се кръщават. Ето кое е твърде специфично за японците. Сред нашите учени, занимаващи се с библеистика, на практика няма християни. Те възприемат Библията като литература.   - По какъв начин, според Вас, можем да обясним на съвременните японци такива понятия като грях, спасение на душата, вечен живот – всичко онова, което в православието се явява основополагащо, но не е характерно за японското съзнание?   - Това е сложен въпрос. Проблемът, както вече казах е, че и до ден-днешен в Япония възприемат християнството като религия на западния свят, чужда, привнесена. Да променим това отношение до този момент не сме успели – числото на християните от всички конфесии тук не надвишава един процент от населението.    Освен това, в съвременния свят отвикнахме да се учим. Знанията се поставят в компютъра, и ако е необходима информация – трябва само да натиснеш съответния клавиш. Ние търсим готови отговори на всички въпроси, и мнозина ги намират; още повече, че различните окултни секти ги предлагат в изобилие. А задоволявайки се с тези отговори, не е нужно да се усъвършенстваме, да се стремим да станем по-добри. През последните двадесет-тридесет години в Япония тази тенденция се забелязва доста отчетливо: хората не искат да мислят, не искат да растат... Болшинството от жителите на Япония смята себе си за будисти.   Но какво представлява будизмът? Да отидеш в храмаведнъж в годината, да се помолиш няколко минути, да посетиш гробовете на роднините – и това е всичко. Малцина изучават будизма като религия и изграждат живота си в съответствие с неговото учение. Сред християните, в това число и православните, положението е същото. Да преобразим сърцето си – често се оказва непосилна задача. Някои просто предпочитат да се откажат от вярата, дори ако съзнават нейната правилност и необходимост. Вярата е преди всичко работа на душата... За да възпита в себе си вярата, човек трябва да мисли, да се стреми към общение с Бога. Господ е реален и достъпен за всекиго.    Ние притежаваме неописуем разкош – възможността да чувстваме Бога във всекидневния живот. Но губим способността да усещаме присъствието Му. Живеем, без да обръщаме внимание на това. И често не сме готови да разговаряме за греха, за вечния живот... Нужно е да мислим и да говорим за тях. Най-вече ние, пастирите. Трябва да бъдем внимателни към нашите енориаши и към т. нар. отбиващи се, особено към онези, които идват в храма за първи път. Не ме напуска мисълта: може би ние, духовниците не правим достатъчно.     В някакъв смисъл днешната ситуация в Япония напомня раннохристиянската история. Трудно е да бъдеш християнин в Римската империя, трудно е да проповядваш в Древна Гърция... Ето, и ние разнасяме своята проповед сред езичници, за които вярата ни е чужда, а необходимостта от спасение на душата – неочевидна. Разбира се, нас не ни хвърлят в клетки с тигри, не ни изтезават – в този смисъл за нас е значително по-леко. Но много по-сложно е да намериш начин за християнско свидетелство в обикновения живот, когато никой не те преследва, не ти забранява да се молиш... Затова единствената възможност да свидетелстваме остава искрената любов към ближния – не в романтичен порив, а в ежедневието. Съгласете се, това не е толкова лесноосъществима задача.   - А има ли сред паството Ви, сред енориашите на храма, в който служите, хора, които възприемат православието в дълбочина?   - Има различни примери. Мнозина идват, интересуват се от църковния живот, от богослуженията, слушат внимателно проповедта, посещават храма в продължение на шест месеца или година, накрая се решават – и приемат кръщение... Но след това изведнъж престават да идват в църквата. При това техният интерес е бил напълно искрен, и те действително желаят да станат християни... Но приемането на кръщение в даден момент се оказва единствената им цел. Вместо да сложи начало на църковния им живот, то се оказва за тях завършек на пътя. Своеобразно бягане на кратка дистанция. Измежду онези, които се опитват да възприемат християнството като учение, като академична дисциплина, такива хора се срещат често.    Но съществуват и други примери – и те са немалко – когато хората наистина се променят. Просто не е минало много време. Преценете сами: в Русия православието има хилядолетна история, а в Япония то идва преди сто и четиридесет години. В историческа перспектива това е твърде кратък срок, православието все още не е успяло да се вкорени в нашето съзнание и култура. В Япония шинтоистките и будистките празници (мацури) – са част дори не от религиозния, а от обществения живот. Така са се стекли обстоятелствата, че японците издигат общественото на преден план. Можете да си дадете сметка доколко е трудно в подобна атмосфера да изпъкваш сред общата маса. Да бъдеш бяла врана – означава да подпишеш присъдата си. В училище детето не може да не ходи на мацури – иначе то ще стане обект на подигравка от страна на връстниците си.   В същото време, ако в Русия, Европа и Новия свят последният ден от седмицата е свързан с Христовото възкресение, в Япония той е просто ден на слънцето. Поради това  японците трудно разбират защо в този ден е по-добре да се въздържат от всекидневната работа и да го посветят на духовното. Смятам, че пред православието, пред християнството изобщо, сега стои изключително важна задача – да стане неотменима част от японското общество, да го изпълни с нов, още непознат за него смисъл. Тази огромна отговорност принадлежи на всеки християнин... | www.foma.ru

Взето от: sevt9.blog.bg

Ахмадинеджад: САЩ натискат Персийския залив за Иран 04.04.2011 17:50 website 5 Добави в списък за четене  

Източник: Getty Images / Guliver

Ахмадинеджад: Ако Западът нападне Изтока, ще изкопаем гробовете ви!
Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад отправи предупреждение днес срещу всяка военна ...

етикети

Махмуд Ахмадинеджад
Иран

Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад заяви, че САЩ и техните съюзници оказват натиск на страните от Персийския залив, за да ги накарат да обвинят Техеран в намеса във вътрешните работи на Бахрейн и Кувейт, предава АФП.

„Това заявление е издадено под натиска на САЩ и техните съюзници. То няма никаква законна стойност”, заяви Ахмадинеджад пред репортери на пресконференция в Техеран, след като Съветът за сътрудничество в Персийския залив заяви, че е разтревожен от „иранска намеса”.

Иранският президент също заяви, че водените от Саудитска Арабия сили, навлезли в Бахрейн за потушаване на протестите в страната, трябва да се оттеглят.

По-рано арабските държави от Персийския залив изразиха дълбоката си загриженост от намесата на Иран във вътрешните им работи. Това те направиха в изявление, оповестено след срещата на външните министри в столицата на Саудитска Арабия, предаде Ройтерс.

В документа се отхвърля „продължаващата намеса” на Иран във вътрешните работи на шестте страни-членки на Съвета за сътрудничество в Персийския залив, след като шиитски Иран разкритикува Саудитска Арабия за изпращането на войски в Бахрейн за потушаване на протестите на шиитското мнозинство срещу управляващото островната държава сунитско кралско семейство.

В групата на страните влизат Саудитска Арабия, Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар и Обединените арабски емирства.

По време на срещата външните министри на страните са обвинили Техеран, че крои заговори срещу правителствата им и разпалва разделения и религиозни спорове сред гражданите.

 

Редактор: Десислава Ушатова

actualno.com


 

Иран губи чужди компании 12:20 | 15.07.2010 307 коментари 0
Британската петролна компания British Petroleum (BP) съобщи, че не снабдява вече Иран Еър със самолетно гориво на германското летище в Хамбург, предаде Ройтерс.
Компанията не посочи причината за прекратяването на договора, но спирането на доставките бе последвано от информации, че на иранската самолетна компания е отказано гориво във връзка с новите, по-строги санкции срещу ислямската република заради ядрената й програма.
Два самолета на Иран Еър не можаха да заредят на летището по-рано този месец и трябваше да бъдат отклонени.
Все повече петролни компании, търговски къщи и международни фирми прекратяват бизнеса си с Иран тази година заради международните усилия за изолиране на Техеран.
Следват някои компании, които прекратяват бизнеса си в Иран.
На 13 юли British Petroleum потвърди, че е спрял да доставя самолетно гориво на Иран Еър на летището в Хамбург.
Лондонската компания Lloyds съобщи на 9 юли, че няма да застрахова и презастрахова доставките на преработен петрол за Иран.
Испанската Repsol се присъедини на 28 юни към нарастващия списък от петролни компании, които спряха доставките на бензин за Иран заради американските санкции.
Най-голямата италианска петролна и газова компания Eni съобщи на властите на САЩ, че предава дейността си в петролното находище Даркховин в Иран на местните си партньори,  за да избегне американските санкции.
Най-голямата индийска частна рафинерия Reliance Industries няма да поднови договор за внос на суров петрол от Иран за финансовата 2010 година, съобщиха източници близки до сделката на  1 април. Санкциите не засягат суровия петрол, но източниците посочиха, че Reliance може би се опитва да намали зависимостта си от ислямската република.
Най-големият производителя на строително и минно оборудване Caterpillar съобщи на 1 март, че е затегнал политиката си за бизнес с Иран, за да попречи на нейни филиали в чужбина да продават на независими търговци, които после препродават оборудване на Техеран.
Германският промишлен конгломерат Siemens AG каза през януари, че няма да приема повече поръчки от Иран.
Руската петролна компания Лукойл ще прекрати продажбата на бензин в Иран, казаха източници от сектора на 7 април, след подобно решение на  Royal Dutch Shell PLC. Лукойл доставяше между 250 000 и 500 000 барела бензин на Иран всеки месец, посочват търговци.
В същото време преди ден Русия и Иран подписаха споразумение за сътрудничество в петролната и газовата сфера.

www.economynews.bg

Много от тези паркове си имат управител, който се грижи за напояването, чистотата и всичко друго. Всичко е безплатно! Докато се оглеждам за подходящо място, един младеж ме кани на примитивен английски да отида при тяхната компания. Цялата фамилия е дошла в парка на хладина. Баща му, Басри, е лекар в местната болница и веднага ме кани в тях на гости. Приемам с радост, трябваше да смъкна от себе си слоя пясък и прахоляк след днешната буря. Но пак се появява старият проблем с общуването. Искат да питат за много неща, но не можем да се разберем. Тук на помощ идва брата на Басри, той е учител по английски, но в съседния град. Това за иранците не е никакъв проблем. Само му звъннаха по телефона и след половин час се появи усмихнат до ушите. Изкарахме в приказки до два през нощта.

Продължението:

При най-усмихнатите хора – Иран (2)>

Автор Любо Африката (Любен Иванов)

При най-усмихнатите хора — Иран

втора част

На следващия ден достигнах до

Bandar Abbas на Индийския океан

Това беше най-южната точка в моя план. Достигнах я! Оттук нататък започваше завръщането. Още със спирането на крайбрежния булевард, до мен спира една кола и отвътре на чист български се чува „Ей, ти българин ли си?“ Няколко секунди не мога да разбера какво са ме попитали. Двама братя, иранци, учили в България, във Варна!? Пак покана за гостуване, пак приказки до среднощ. Всъщност това гостуване беше върхът на цялото ми пътуване в Иран. От тези хора научих всичко, което вече знам за тази страна.

На другия ден те си тръгнаха по техни си задачи, а аз да разглеждам най-горещия град в Иран.

През деня температурата се покачва до невероятните 50—55 градуса! Направих снимка, на която се вижда, как в 9.30 сутринта вече е 49 градуса.

 

През нощта температурата спада до 35—40 градуса. Зимата била „студена“, ставало 25—30 градуса!? От 40 години не бил валял дъжд в този район. Цяло поколение не е виждало такова природно „чудо“!?

Отивам да се „топна“ в Индийски океан.

Обаче океанът го няма! Тук брегът е толкова полегат, че по време на отлив водата се отдръпва на 500 м. навътре. И остава един сбит пясък, по който може да се кара кола безпроблемно. А за да плува човек нормално, трябва да извърви около километър във вода до коленете.

Голямата атракция е рибния пазар. Казват, че в него се предлагат над 70 вида риба. Отделно другите морски обитатели. Но повечето продавачи са намръщени представители на местното племе „коли“ и не разрешават да им снимам стоката.
Вечерта пак сме се събрали в моите домакини. Хапваме морски деликатеси, но нещо липсва.

Рибите обичат да плуват! А в Иран не се продават никакъв алкохол.

Поне официално! Местните рибари само се водят такива, всъщност са си контрабандисти на алкохол от Дубай и наркотици от Пакистан. С малките си жълти лодки оборудвани с свръх мощни двигатели на Yamaha, само за 3 часа отиват до Дубай, купуват алкохол от безмитните магазини и газ обратно. За 4 бири в кутийка и шише водка „Smirnoff“, братята платиха 200$. Изпих една бира, сигурно най-скъпата бира в живота ми. Предложиха ми срещу 300 $ на час (толкова е тарифата) да „опозная“ горещите иранки! Отклоних им предложението, разбира се! За такова нещо в Иран „скъсяват“ с една глава.

В града живеят много наркомани от целия свят.

Евтиният наркотик, който влиза от Афганистан, е като магнит за тези пропаднали хора. Целогодишната благоприятна температура позволява да се живее на улицата и така животът им се улеснява много.

На другата сутрин с най-голямата скорост, на която съм способен скачам в екипа и веднага тръгвам да ме духне вятърът.

Поемам към Zahedan на Пакистанската граница.

Пак цял ден скучно пустинно каране. При влизането ми в града ме спират полицаите. Като разбраха, че съм сам и се каня да спя някъде извън града, веднага паспортът ми изчезна за една вечер. За личната ми сигурност го прибраха, а аз бях задължен да спя в градинката пред полицията. На сутринта, вече с паспорта в джоба, маршрутът е само на север. По препоръка на полицаите трябва да избягвам контактите с местните хора в малките селца. И никакви снимки! По такива места липсва всякаква закрила, на която бих могъл да разчитам. Оттук минават основните канали с наркотици и хората са особено чувствителни към непознати. Затова реших да карам цял ден без почивка.

От Zahedan до Mashhad

го направих за 14 часа, това са 980 км. Тук пак познати неща: градския парк, усмихнати иранци ме заобикалят, пак покани за гостуване. Започва да ми омръзва да съм център на вниманието. Не мога да се нахраня на спокойствие! Все има някой, който се върти около мен.

След Mashhad целта е Каспийско море. Но трябва да мина през

Техеранската „мелница“!

Ужасното движение в този град ме кара да се концентрирам максимално. Предпочетох да преживея още една пясъчна буря, ако мога да избегна града. Но не може! Хвърлям се с рогата напред и каквото стане! След два часа игра на корида с коли и камиони съм вън от града. С облекчение поемам към

Chalus, на брега на Каспийско море.

Трябва да мина през един високопланински проход — 2600 м. В началото на този път стои табела написана на различни езици: „Вие се движите по един от най-опасните пътища в света“! Докато не го видях наистина не повярвах.

Пътят е изсечен в почти отвесни скали. На места има до десет платна едно над друго. Като се изкачих най-отгоре и погледнах, имах чувството че великани са рисували по планината в момент на лудост! Наистина е уникален път.

Брегът на Каспийско море

бе пълно разочарование. Целият бряг е зает плътно с частни имоти. Буквално няма никакъв достъп до водата. С мъка се проврях под една телена ограда, за да стигна до морето. Нито има какво да се види, нито какво да се прави. Направих две снимки и пак на коня.

Колкото отивам пу на север, толкова повече се усеща хладината на Кавказ.

Вечерта спя в парка на Astara, около мен са се разположили Азербайджански шофьори на камиони. Носят дини от Азербайджан към Иран. Вечерята ми се състоя от 1-во- диня, 2-ро- диня и 3-то- диня. Имаше диня и за из път.
Оттук следваха Ardabil, Tabriz, Marand, Maku и Bazargan.

С това завърши обиколката на Иран. Държава колкото интересна, толкова и скучна за пътуване. Ако някога отида пак в Иран, то ще е само, за да се срещна с истинските хора недокоснати от западния начин на живот. Тези деца на пустинята ми показаха как и в най-сурови условия можем да съхраним най-човешкото в себе си! Благодаря Ви Ирански приятели!
Това пътуване бе извършено с Africa Twin 650 J. Изминах 10 800 км. Изтърках един комплект гуми. Спах къде ли не, ядох какво ли не, върнах се зареден с положителна енергия до следващото пътуване, което смятам да бъде до Индия! Дано успея!

Варна — юни 2009 г.

Автор Любо Африката (Любен Иванов)

Снимки: авторът

Всички снимки от пътуванeтo — http://picasaweb.google.bg/africa.twin.bg/2009#

patepis.com

При най-усмихнатите хора – Иран

Published by Стойчо at 9:00 under Иран,Любен Иванов

   Send article as PDF   

Има една страна — наследник на древна империя и населена с красиви хора, тънеща в изкуствена изолация и искаща свобода.

Днес ще си говорим за Иран.

Пътеписът е писан преди събитията покрай последните им президентски избори, но даже и този чисто неполитически пътепис ни разкрива красотата и бездната на днешна Персия. Приятно четене:

При най-усмихнатите хора — Иран

Тази година духът ми на приключенец ме отведе в

Ислямска Република Иран

Преди да започна да се интересувам от тази страна, признавам си имах доста малко познания за хората там. А те се оказаха най-добрите, които съм срещал по тази земя.

Получаването на визата се осъществи с помощта на Симеон Флоров, колега мото пътешественик, за което искрено благодаря.
Ще прескоча пътуването през Турция, вече много е изписано за тази страна.
Напускам южната ни съседка при Догубаязит, отсреща е

иранският град Базарган

Двете държави са приятелски настроени една към друга, но живеят в различни системи. Още с отварянето на тежката метална врата към Иран, попадам в друг свят.

Всичко е изписано на арабски, никой не говори английски, доста е объркано на границата.

Трябва да се посетят около7—8 гишета за разни печати и подписи. Един служител буквално ме хваща за ръката и ме повежда от гише на гише. Тук самостоятелните туристи са като бяла лястовичка, толкова рядко минават, че са на някакъв вид почит. Обменям 100 $ срещу 2 000 000 риала.

От тези 100 $ за 10 дена успях да похарча само 80! Цените на всичко в Иран са направо престъпно ниски. За 3—5 $ се хранех в добри крайпътни ресторанти. Няколкоминутен телефонен разговор от Иран с Германия излиза 80 ст.!?

Жените са отделени от мъжете,

цветовете на дрехите изчезнаха, преобладаващото е черното. Оттук нататък контактите ми с по-хубавата част от населението ще бъдат силно ограничени. Ако искам да попитам за нещо, ще трябва да говоря само с мъже, ако такива липсват, тогава се обръщам към най-възрастната жена. Явно да си млада жена в Иран е престъпление!

Впоследствие се разбра, че това е самo един фалшив морал, наложен от религиозното правителство. Хората навсякъде са еднакви!

Иранците живеят в затворена държава и всеки контакт с чужденец за тях е празник. Случи ми се следното на една бензиностанция в град Такестан- зареждам и веднага до мен спират двама млади мъже на мотори (масово се карат 125 сс.). Контактуването е затруднено от незнаенето им на друг език освен фарси (ирански). От жестовете обаче разбрах, че ме канят в тях на гости да пием чай. По пътя караме бавно, те отпред, аз отзад. По едно време рязко спират, слизат от моторите и започват да се карат. Скандалите тук протичат по различен начин от „нормалното“, застават лице в лице, почти са допрели носовете си и се започва една канонада от викове. По едно време реших, че ще се сбият, толкова се нажежиха страстите. И това по средата на главната улица!? Аз стоя отзад и недоумявам, какво става? Върхът на изумлението бе, когато дойдоха от двете ми страни и всеки ме задърпа за ръка в различна посока! Тук трябваше да се прояви балканският ми манталитет. Успокояване на духовете с малко по-висок тон от нормалния и с думи, които нямат превод. Впоследствие стана ясно, че са се скарали кой да ме приеме на гости у тях. Постигнаха някакво решение с това, че „ощетения“ не си отиде в тях, докато бях на гости при другия. Цял ден ме разхождаха из града, по роднини да ме покажат, да се похвалят, гост имат от чужбина! Навсякъде се четеше в очите на хората един нескрит интерес към мен. Тук е мястото да кажа каква метаморфоза става с жените, когато не ги наблюдават странични хора. Бяхме в някакви роднини и една наистина красива иранка с традиционното за Иран име Неда, горещо се опитваше да ми обясни нещо. На фарси, естествено! Разбрахме се едва след като извикаха друга красавица, говореща английски. Само дето не получих сърдечен удар като разбрах какво е искала да ми обясни толкова разпалено Неда! Диалогът протече в следния ред:
— Любен, аз много те харесвам, не искаш ли да ме вземеш за жена в България?
— Неда, аз си имам жена!
— Вземи ме за втора жена?
— В България не може!
— Вземи ме за домашна прислужница?
— Не мога да ти плащам!
— Ще ти работя без пари, само ме вземи!
Това е може би една от мечтите на съвременната млада иранка- да напусне страната си по какъвто и да е начин. Независимо какъв ще е той! Мъжете имат по „изпълними“ желания. Навсякъде в Иран ме питаха има ли в България уиски и дават ли по телевизията „разсъблечени“ жени?

Въпреки трудните условия, в които живеят, политически и природни, иранският народ живее според разбирането, че живота така и така си тече, защо да не го изживеем с усмивка? Никъде другаде не съм срещал толкова усмихнати и добронамерени хора. Достатъчно е само да спра и веднага някой ме пита имам ли нужда от нещо. На три пъти не успях да откажа на настоятелните молби на хората да им гостувам. И така успях да разгледам Иран „отвътре“. В стремежа си да помогнат, понякога пречат. Например като настояват да ми регулират водата в банята!?

Пътуването през такава голяма пустинна държава поставя на изпитание както физическите, така и психическите сили.

Независимо, че Иран има много нефт, липсват рафинерии, а оттам и бензин.

Да, в Иран снабдяването с бензин е голям проблем, защото го внасят от Туркменистан. Съществуват малко бензиностанции, а разстоянията са огромни. Въпреки че съм с 45 литров резервоар, на два пъти се чудех дали ще стигна до следващия град. По бензиностанциите стават големи опашки и задръствания. Всичко това обаче, се компенсира от цената. За мен, като чужденец, цената е много по-голяма от тази за местните хора. Те се легитимират с личната си карта направо в бензиноколонката. Цената с карта е около 30 ст. за литър. За мене беше 70 ст. Направо ме съжаляваха с този „скъп“ бензин.

Другият проблем, който се подразбира, е водата.

Тук вече положението е много сериозно, да не кажа ужасно! Никъде не видях река, езеро или някакъв водоем, който да става за пиене. Само в северен Иран, покрай Каспийско море има реки. Пресъхнали речни корита и солени езера бяха гледките ден след ден. Единствено в оазисите има сондажи, от които излиза вода и около тази вода се е образувал зелен пояс, където можеш да спреш на сянка. Разбира се, от всеки град може да се купи бутилирана вода, но тук има друг проблем.

Движението в градовете

е такова, че не ми остава време да погледна в страни. Няма друга държава с такива шофьори! За сравнение, ще дам пример с Истанбул. Ако там движението го наричаме „лудница“, то движението в Иран е „мелница“! Тук не важат никакви правила, никакви предимства. Буквално всеки кара, където си поиска.

В Мардвашт

се запознах с Хамид и семейството му. Той е кино режисьор в Шираз. За да не се бутам в градското движение, тръгнахме с неговото моторче да разгледаме града. Отначало помислих, че иска да ме впечатли с карането си, защото как иначе да си обясня хващането за бронята на някоя кола, карането в насрещното платно и това с една ръка, другата стиска телефона, главата му завъртяна към мен, обяснявайки нещо. Накрая за капак на всичко взе, че се облегна на калника на движещият се камион. Изтръпнах при вида на въртящата се огромна гума само на една педя от главата ми. За каски, защитно облекло и други „западни глезотии“ даже не става и дума.

В Техеран

попаднах в задръстване, където всякакви транспортни средства се движат плътно едно до друго. Толкова са на гъсто колите, че ако не бяха ролбарите, щяха да ми смачкат резервоара. Буквално се остъргват една в друга! Така и не разбрах, по какви правила се движат, дали пазят предния, дали десния, дали с предимство е по-големия? Забелязах, че много държат на визуалния контакт. Само с поглед и се разбират.

Всичко това не важи за

Есфахан — това е град, който сякаш не е в Иран.

Супер спокойно движение, навсякъде зеленина и полицаи, говорещи английски. Направо се влюбих в този град.
Противно на общото мнение, че в Иран има какво да се разгледа, ще кажа, че не е точно така.

Липсва всякаква туристическа инфраструктура.

Никакви табели на разбираем език или нещо, което да укаже, че ето тук има това и това. Ползвам три езика и каква полза от тях, като сигурно съм минал покрай много интересни места, без да мога да разбера? Друг проблем са разстоянията. За да видя нещо, което съм си набелязал, трябва да карам ден или два, за да стигна до него. И то през пустини, там друго няма! И когато пристигна на предполагаемото място, се оказва, че не мога да го намеря. Много неприятна ситуация! Първата столица на Персия е град „Persepolis“, обаче иранците му казват „Takht-e-Jamshid“. Единствено тук има насочваща табела на английски. Настанявам се в къмпинг за 5 $. Persepolis е построен по времето на цар Дарий за 50 години. Империята му включвала 43 нации! Той е нещо като национална гордост на Иран.

Между Fasa и Darab ме застига пясъчна буря.

Изведнъж небето и земята се сляха в един цвят. Почти ураганен вятър носи изтръгнати растения, пречупени клони, пясък, дребен чакъл! За да не се обърне мотора, го подпирам на една паянтова ограда. Някак си успявам да направя две — три снимки, лягам свит на топка на земята, дишам през ръкава на якето и си повтарям „Искам да живея, искам да живея“. Както започна изневиделица, така и завърши тази буря. Целият бях в пясък и чакъл, моторът представляваше едноцветно подобие на пясъчна фигура.

В Darab спирам в градския парк,

с намерението да си разпъна палатката. В Иран е напълно свободно и разрешено да спиш в парковете. Даже извън градовете има специално направени за това места.

Много от тези паркове си имат управител, който се грижи за напояването, чистотата и всичко друго. Всичко е безплатно! Докато се оглеждам за подходящо място, един младеж ме кани на примитивен английски да отида при тяхната компания. Цялата фамилия е дошла в парка на хладина. Баща му, Басри, е лекар в местната болница и веднага ме кани в тях на гости. Приемам с радост, трябваше да смъкна от себе си слоя пясък и прахоляк след днешната буря. Но пак се появява старият проблем с общуването. Искат да питат за много неща, но не можем да се разберем. Тук на помощ идва брата на Басри, той е учител по английски, но в съседния град. Това за иранците не е никакъв проблем. Само му звъннаха по телефона и след половин час се появи усмихн

Реч , произнесена на тържественото събрание в Академията на науките , на 01. Март. 1942г. , по случай основаването на Българо - Японското дружество в София . Речта е изцяло отпечатана във в.”Народна отбрана “ , броеве 111 и 112 от 18 – ти и 25 – ти март 1942 г. Също и във в.”Bulgarische Wochenschau " от 09.Април.1942г. , под заглавие : “ Die geistigen Grundlagen der japanischen Siege ".

Цял свят е смаян от блестящите японски победи . И всички се питат : на какво се дължат те? Оръжието е еднакво за всички, но духът, който го движи, е различен. И тъкмо тая разлика в духовния склад на японския народ и на неговите противници съставя основата на японските победи . Една 120 милионна република/САЩ-бел. на ред./, с неизчерпаеми средства и безгранично високомерие , не смее и не може да прати подкрепления на молещите я за помощ нейни войници . Една вековна империя , владееща четвърт от земното кълбо , гледа безпомощно как падат нейните могъщи крепости , как се руши морското и владичество , но не може да си помогне сама - и моли ту китайци , ту болшевици , ту холандци да я спасявят . Япония , напротив , не иска помощ от никого , нито дори от така близкото и Манчукуо. Японският народ гордо се възправя срещу своите могъщи врагове ,търси ги по вода и по суша , за да премери силите си с тях . Япония е уверена в себе си и нейната самоувереност се потвърждава от фактите . Защото японският народ има духовни добродетели , които англосаксонците отдавна са заместили с лицемерие. А стара истина е , че колосалното напрежение на една война се удържа със себеотрицание , а не с егоизъм : побеждава се с кръв , а не със злато. По- силен е онзи народ , който е натрупал духовни капитали : любов към отечеството , готовност за саможертва , вътрешно единство , вяра в своята историческа мисия . В това отношение Япония е много по-богата от империите на златоносната демокрация и фалшивото човеколюбие . Японецът е дълбоко религиозен , затова целият му духовен живот е пропит с мистична углъбеност,искреност и чистосърдечие . За японеца е малко да обича родината си – той я обожава . Окичва я с цветя , възпява я в стихове и музика , възпроизвежда я в чудни по изящество картини . Той чувства , че душата му е свързана с родната земя ,тъй както е свързана и с безсмъртните богове . Има религиозни церемонии , които изразяват тази мистична връзка – например периодичните процесии до свещената планина Фуджи , с красивия угаснал вулкан ,където поклонниците се молят на боговете за своя народ и за императора . Японецът слива душата си с околната среда. Той и неговата родна земя са едно цяло. “Ние вярваме – пише един японски автор – ние вярваме дълбоко в сърцето си , че всеки един от нас е това , което са направили от него вълните на морето ,вулканичните планини и незнайните сили ,които коват съдбата на човека “. Това божествено сливане на човека с природата е основа на най-старата японска религия ,наречена "шинто". Тя именно съставя и до днес ядката на японския философски и политически светоглед. – Върховното божество е Богинята на Слънцето /Аматерасу Омиками/, от която именно произлиза днешната японска династия. Тя е най-старата в световната история : в 1940г. бе отпразнувано 2600-годишното непрекъснато съществуване и царуване на династията . И днес още японците неизменно вярват в божествения произход на своя император – една вяра ,която има извънредно голямо значение за управлението и за политиката на държавата. Понеже императорът олицетворява държавата и упражнява в нея върховната власт , то религията шинто ,която е общ светоглед , се превръща в политическо верую. И така , религия , светоглед,държава и политика се сливат в едно цяло ,което намира върховен израз в лицето на Императора. По този начин пълното духовно и политическо единство , към което европейските народи се стремят по всевъзможни пътища , съществува в Япония открай време . Националната религиозност се поддържа с традиционни и рационални средства . Редица старинни церемонии се изпълняват и днес , във века на техниката и безверието . Не само Императорът и Родината , но всичко национално се обожава .Заслужилите на Отечеството мъже , особено падналите за Родината войници , се причисляват в лика на националните светци,или,както ги наричат самите японци ,те стават ками ,т.е. обожавани отци на народа. Това канонизиране се извършва по правилата на една старинна религиозна церемония . Няма по-голяма гордост и щастие за едно японско семейство от тази - да бъде един член на семейството причислен към редицата на “ками”. В училищата децата и юношите , както и студентите ,се възпитават в духа на националната религияи на държавното “шинто”. Всеки висш държавен чиновник , цивилен или военен ,вярва ,че боговете следят неговата дейност . Когато поема поста си , той отива в свещената долина Изе , където дава обет за вярна служба пред боговете и пред свещените гробове на националните херои. А когато напусне поста си , той пак отива там , за да изпита съвестта си и да даде отчет пред неподкупния съд. Към този религиозен мистицизъм , като прибавим суровия климат на Япония и тежката борба за съществуване – става ни ясно и на нас , европейците , защо японецът е равнодушен към смъртта , защо японските летци се хвърлят върху вражеските дреднаути заедно със самолетите си , защо японските щурмоваци събарят така бързо и лесно наглед , най – силните крепости на света . 25 столетия японците живееха на своите острови , напълно изолирани от европейската и американската цивилизации. Но към средата на миналия век се случи нещо съдбоносно : американската плутокрация изпрати бойния си флот в японските води и насила застави правителството да отвори вратите на Япония за американските търговци. От този час нататък започна едно продължително нахлуване на чужди материални и духовни елементи . Японският национален бит , светогледът , държавното управление и политиката бяха поставени на голямо изпитание . - Между скоби би могло да се каже , че и България бе подложена на такова нахлуване отвън : почти по същото време българският народ бе заставен от своите водачи да напусне много от вековните си традиции и да възприеме нашироко западноевропейската култура. Пораженията на либерализма са известни. В Япония,обаче, стана нещо друго -–японската традиция се огъна ,но несе причупи. “Страната бе наводнена – пише японският публицист Уйехара , от полуразбрани учения върху laissez faire , върху утилитаризма, индивидуализма и теорията на обществения договор . Във времето от 1874 до 1889год. Либерализмът достигна най-високата си точка на влияние в Япония”.- Тъкмо в 1889 год. Държавният съвет изработи един проект и го предложи на Императора за одобрение. Тази октроирана конституция е в сила и досега . Макар , че тя не беше напълно либералистична /каквато е нашата например/ ,все пак свойствените на системата недъзи не закъсняха да се проявят . От новия демократичен строй най – напред се възползува капиталът. Застанал върху принципа на”Лесе-фер , лесе – пасе “ , капиталистът смяташе , че му е позволено всичко , що не е забранено от законите. По примера на англоамериканските демокрации започнаха бързо да се образуват тръстове ,които командваха не само трудовия пазар и цените на стоките,но и властващите партии. Впрочем ,това е обикновено явление в парламентарните демокрации , па и в привидно авторитарните управления. Образуваха се политически партии ,които разединяваха единния народ , а през време на изборите водеха ожесточена борба ,като същински врагове . Макар че системата не беше чисто парламентарна , все пак имаше години , когато партиите , подкрепяни от едрите капиталисти , смогваха да образуват парламентарно мнозинство , хомогенно правителство и да заповядват на всички свои сънародници тъй , както диктуваха партийните интереси. Единствената спирачка оставаше Императорът , чието положение на “тено” не беше съществено променено . И в частният живот либерализмът започна своите поражения. Между типичните японски къщи започнаха да се издигат кантори и магазини по американски образец. Между сивите”кимона” започнаха все по-често да се вмъкват , като дисонанс европейските костюми на младежите. Множество състоятелни студенти заминаха за Европа или Америка да учат висша наука и се връщаха донякъде поевропейчени. Нужно е да се отбележи , че това отклонение от вековните традиции бе засегнало само повърхността - интелигенцията и заможната младеж , докато масите оставаха чужди и донякъде враждебни на новото.Това обстоятелство е много важно , защото националистичната реакция намери жива опора у народа и затова се наложи така бързо и основно. Поради геополитически и други причини , Япония беше длъжна да посегне към азиатския континент за да спаси народа си от изгладняване и задушаване. Но в този естествен стремеж , Япония срещна съпротивата на големите грабливи демокрации.- В 1922 год. Англия се отказа от дългогодишния си съюз с Япония и под натиска на САЩ се нареди между японските врагове.Започна дипломатическото обкръжаване на Япония.Китай беше използван като инструмент на англосаксонския империализъм. Корея и Манчукуо бяха застрашени. Япония видя , че демокрациите я изправят пред смъртна опасност . И здравият народен инстинкт се приготви за борба . Обаче , за предстоящия гигантски двубой беше необходимо народът и държавата да се преустроят . Защото либерализмът разединява народните сили и разхлабва държавната машина . Противодемократичното движение започна от войската , която винаги е била неприязнено настроена към партийния режим . Борбата трая няколко години и бе изпъстрена с демократични епизоди . Обаче войната в Китай даде надмощие на военната партия и на нейния уклон към национализъм и авторитаризъм . От този момент започна бързото вътрешно преустройване на Япония , което я подготви организационно за сегашната война и я сближи идеологично с националсоциалистическа Германия и фашистка Италия . Юридическият израз на този държавен и национален завой е законът за мобилизацията от 31 март 1938 г. В чл. 1 се казва : “ Националната обща мобилизация обхваща надзора и използването на всички политически и веществени средства , с цел да се постигне пълното развитие на всички държавни и национални сили в случай на война или на тежки изпитания . “ С тази “военна конституция “ фактически беше отменена , или поставена на втори план , съществуващата вече либерална конституция . Установи се политическо и стопанско водачество . Оставаше да се изгради новият строй . В 1938 година княз Коное се опита да образува една единствена партия. Обаче старите партизани бяха още силни и му оказаха съпротива . Тогава той се задоволи с основаването на един “ Комитет за национална и духовна мобилизация “. Този комитет канализира всички национални сили , които разпръснато се бореха против външните либералистични и други нахлувания . Първи се притекоха японските младежи . Тяхното възвръщане към традицията беше стихийно . Японските студенти искаха да заемат от чужбина само техническите знания , но да запазят душата си национално чиста . Започна сегашната война . За японците ставаше все по ясно и по-ясно , че и техният час наближава . Изолирана в Тихия океан , заобиколена от многомилионни врагове , Япония имаше да се бие наистина за живот или смърт . Пред тази съдбоносна задача движението на военните и на националистите се засили още повече и обхвана целия народ . Партизаните най-после отстъпиха и се наредиха зад движението на княз Коное . Държавният съвет на Императора взе връх над парламента , който впрочем , беше станал безпартиен . Свободният спекулативен капитализъм бе изместен от ръководеното стопанство . На мястото на партийната политика се възправи една единна държавна политико-организационна мобилизация на японския народ . При този нов вътрешен ред японската национална войска тръгна на бой , обхваната от един общностен дух , насочвана от една единна воля , имаща една едничка цел . Пред тази национална стихия трябваше да паднат всички препятствия . Срутването на англоамериканските крепости , отстъплението на пъстрите войски – победата на едните и поражението на другите – са логическите последици на един неизменен социологичен закон – кръвта побеждава златото. Тъкмо тук трябва да се търси родството между нас ,българите , и японците . Такава близост съществува и то доста отдавна. Иначе са психологически необясними искрените симпатии , с които българите посрещаха новините за японските победи през време на руско-японската война , макар че русите ни бяха толкова близки по раса и по вяра . По-възрастните от нас още помнят имената на прославените тогава генерали : Ояма , Куроки , Оку , Нодзу , адмирал Того … Още си спомнят оживените и трогателно-наивни спорове по селските кръчми за падането на Порт- Артур …Като войнишки народ , ние се възхищавахме от японците и отправяхме горчиви укори към пословичната руска некадърност . След 7-8 години избухна Балканската война. Един беден и скромен народ превърна палешника в меч и смая света със своя боен устрем . – И в далечна Япония се пробуди духовната близост с нас . Японските вестници с едри букви съобщаваха за нашите победи ; общественото мнение с възторг следеше вихъра на нашите победни знамена – победителите от Порт-Артур и Цушима изразяваха шумно своите симпатии към победителите в долината на Марица . – И така изникна , в самата Япония , признанието , че българите са “Японците на Балканите “. През Световната война , в която , впрочем , Япония взе малко участие , старите далечни приятели не промениха чувствата си към нас – едно явно доказателство за това е трогателното съчувствие на японския военен аташе , член на екзекутивната съглашенска комисия в София , към нашата несправедлива съдба . Какви услуги оказа той на българската войска , добрите българи знаят и никога няма да забравят. Днес историята се повтаря . В сегашната война , към чистите симпатии на един войнишки народ се прибавя и една дълбока народна интуиция : българският народ интуитивно разбира , че японските победи , макар и да са нанасяни на хиляди километри далеч от тука , ползват пряко и България , която е член на Тристранния пакт и, следователно,е свързана със съдбата на своите съюзници . Падането на Сингапур , Тихоокеанските острови и Рангун пресякоха притока към английската източна армия , която имаше в своите далечни сметки разорението и на България. На тази интуиция и на чистия възторг на един войнишки народ към друг народ с военни добродетели се дължат хилядите писма и телеграми ,които японската легация в София получава от всички краища на България , от градове и села , с поздрави и съчувствия за големите победи . Кои скромни български селяни са се трогнали така много от японската войска ? Не е мъчно да се отгатне : това са преди всичко ветераните от двете наши войни ; това са героите от сто полета бойни,които знаят да ценят храбрия войник , па бил той на хиляди километри далеч от България . Японците , доблестни и скромни , не се забравят от своите победи . С любов те си спомнят за своя стар приятел и почитател – българския народ и го надаряват със своето доброжелателство. Мисля , че няма да издам държавна тайна , ако съобщя една мисъл на японския представител в София г-н Ямаджи , казана ни в частен разговор преди няколко дни : - В сегашните си граници – каза той – България има бляскаво бъдеще . Япония се радва на българското национално обединение и има интерес от една велика и всестранно мощна България . Тия изрази на взаимно приятелство , почит и симпатия - са здравите основи на едно още по-тясно и реално-плодоносно приятелство и сътрудничество между двата народа и двете държави : между великата японска империя , организатор и водач на Азия , и велика България , която ще устрои новия ред на Балканите .

Списание “Българска военна мисъл , 1942 г.

[18-03-2011] Иран изстреля в космоса ракета. Иран изстреля в космоса ракетата "Кавошгар-4" (Изследовател-4) , по информация от иранското информационно агентство IRNA. Съобщава се , че на борда на ракетата-носител е имало тестова капсула.

Няма потвърждение от други източници за факта на изстрелването.
Предишният космически старт на Иран беше през февруари 2010г. Тогава също така се съобщаваше , че ракетата "Кавошгар-3" е извела на орбита тестова капсула. По късно се , че в космоса е била изпратена капсула с живи организми - костенурка и червеи.
Техническите характеристики на новата ракета , както и на нейният предшественик се пазят в тайна. По данни на западните специалисти , носителя е с дължина 27 метра , тежи 85 тона и има няколко степени( тяхното точно количество е неизвестно).
Смята се , че "Кавошгар" е модификация на създадената през 2003г иранска ракета "Шахаб-3".
Първият старт на "Кавошгар" се проведе през 2008г. Тогава се съобщаваше , че ракетата е извела на орбита спътник. По късно се изясни , че старта е бил неуспешен, и в действителност на борда се е намирал макет ( първият ирански спътник "Синах-1" беизведен на орбита през 2005г от руска ракета носител "Космос-3М" ) . Първият спътник на Иран , изведен на орбита със собствени сили бе през 2009г.
Иранската космическа програма се подлага на критика от западните експерти , поради своята "военна насоченост" . При това , официалните ирански власти твърдят , че програмата има мирен харакетер. Така например , сега , иранското космическо агентство е заето с формирането на собствена орбитална групировка. [www.lenta.ru]

Взето от: www.spacenewsbg.com

Тук искам да наблегна не  на географско- политическото положение на съвременен , мюсюлмански Иран, а на факта, че е останалата част от една велика империя ,Персия дала основата на Науката изобщо, а и  на играта ШАХ.

   Между материалите и снимковия материал, ще вмъкна и своите коментари, (не знам на вас, но на мен този стил на работа започна да ми харесва).



Името на Персия е променено на "Иран" през 1935 г. - като по-обединяващо  за арийското население. "Иран" идва от старата форма "Арианам" - "Земя на арийците". Самите персийци отдавна наричат своята страна така, а от 1935 г. официално налагат това име и пред останалия свят. Днес Иран е една от малкото страни по света, която официално почита арийския си произход.  Тук мисля, че трябва да кажа нещо:  Навремето един (национал)социалист, който не намери място в книжката на премиера Станишев, благодарение на историческите спекулации с този термин "АРИИЦИ" го превърна в мръсна дума , заедно със светлия, а според някои учени и космически символ- "СВАСТИКАТА"(вижте снимки на някоя галактика). Но какво да се прави - социалистите и комунистите от край време лекомислено си жонглират с историята и символите...

Още древните персийски царе пр. Хр. се титуловат "Цар на арийците".

В гробницата на Дарий І, до древната столица Персеполис, под огромен барелеф стои надпис, който гласи:"Аз - Дарий, цар велик, цар на царете, цар на много народи, син на Хистасп, Ахеменид, персиец, син на персиец, ариец от арийски род..." 

Иранските народи

произлизат от древните арийци или арии. Името Иран произлиза от думата Арианам, т.е. "(Земя) на арийците".Иранските народи наброяват около 150 млн. души, които говорят ирански езици. По-голямата част от иранските народи живеят в Иран, Афганистан, Таджикистан, Западен Пакистан, районите, населявани от кюрдите (често са наричани Кюрдистан) в Югоизточна Турция, Северен Ирак, Иран и Сирия, както и част от Узбекистан (особено в района на Самарканд и Фергана), Кавказ (Осетия и Азербайджан) и Западен Китай.



Българи и иранци

Напоследък много български историци смятат, че българите са ирански народ. За родство между нас говорят и самите иранци.

Българската култова и дворцова архитектура са строени по източна традиция, като се открояват някои специфични древно-ирански черти. В изобразителното изкуство на древните българи са използвани преимуществено древно-ирански изобразителни мотиви, поднесени с известна самобитна стилистика, напомняща сакските и сарматските образци.

"Днес все повече учени обръщат внимание на многочислените ирански изрази, запазили се в българския език /системата на родство, стопанската терминология, антропонимията и др./, както и на неговите граматически неславянски особености, оставащи без историческо обяснение".

ВЛАДЕТЕЛСКИ ИМЕНА И ПРОЗВИЩА ПРИ  РАННИТЕ    БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛИ

Иван Танев Иванов

Двойното наименование на владетелите не е било на практика в големите европейски държави от древността, Римската и Византийската империи. След поемане на властта, всеки техен владетел е запазвал детското и младежското си име. При древните хуни и техните тюркски наследници също липсва традиция за двойно наименование на владетелите.

При иранските народи обаче – перси, парти, източноиранци, е имало традиция за двойно наименуване на владетелите. При възкачване на престола, всеки владетел от Персия и Мидия задължително е изоставял своето детско и младежко име и получавал ново официално име.

Ранните български канове и царе приличат на иранските владетели по това че имат по две, някои даже по три имена. Известни са много списъци на ранни български канове и царе, в които всеки владетел е даден с по две имена: Курт – Кубрат, Бат Баян – Безмер, бат Органа - Гостун, Тервел - Изот, Кормисош - Добруц, Звиница-Персиян, Борис - Богорис, Симеон - Лавас, Крум – Каран (Модри ?), Иван Асен  - Белгун. Аспарух (? - 702) е известен с много имена - Исперих, Еспор,  Батой, Батоя.

 Напоследък много колеги обърнаха внимание на този въпрос ,и четох доста интересни и нови за мен работи и за това мисля ,че няма смисъл да добавям още.

Ще представя двама души, които са оставили дълбока диря в човешката история и наука.

Както и ще обърна внимание на един вероятно малко известен факт на широката публика - произхода на този красив в истинската си същност танц, а не опошлен частично при преминаването му в Османската империя(от там и у нас, като част от нея на времето) и сегашният му напълно окарикатурен чалгаджийско-цигански аранжимент.



Авицена

(ок. 980 — 1037)  Смятан е от мнозина за баща на съвременната медицина. Той е автор на 450 книги върху широк кръг от теми, най-вече философия и медицина. Най-известните му произведения са Книга на лечението и Канон на медицината.

Съчинението му „Канон на медицината“ (5 части, преведено на латински език през 12 век) в продължение на няколко века е основно ръководство на лекарите в Близкия изток и в Европа.



Омар Хаям

ирански учен и поет

(1048-1123) Приживе Омар Хаям е известен най-вече като астроном и астролог. През 1073 г., вече придобил известност в Иран. В Исфахан ръководи изграждането на голяма обсерватория, заедно с други изтъкнати учени.

Омар Хаям създава карта на звездното небе, която днес е изгубена. Той изчислява дължината на годината на 365,24219858156 дни, което съвпада с голяма точност с тропическата година (365,24218967 дни). На базата на изчисленията на Омар Хаям на 15 март 1079 г. Малик Шах I коригира иранския календар, както през 1582 г. прави папа Григорий XIII с европейския.

Омар Хаям е известен и със създаването на метод за решаване на кубични уравнения, чрез пресичане на парабола с окръжност. Макар подобен подход да е използван и преди това, той го обобщава до всички кубични уравнения. Освен това той открива биномното разлагане и прави някои изследвания на свойствата на фигури в неевклидова геометрия. 

Като бял народ персийците

Като бял народ персийците разпространяват своята култура из цяла Средна Азия. Много неща, които днес по инерция приемаме за арабски или ориенталски, всъщност произлизат от персийската култура - от източните приказки и персийските килими до играта на шах (Шах е персийска дума - владетел,цар) и ... дори източните танци - кючека.

kjelqzkov.log.bg

САЩ спират бойните действия срещу Либия 3 Април 2011 Американците прехвърлят задълженията по завършването на мисията към Великобритания, Франция и останалите съюзници в НАТО

Въоръжените сили на САЩ прекратяват непосредственото си участие във военната операция в Либия и прехвърлят задълженията по завършването на мисията към Великобритания, Франция и останалите съюзници в НАТО, съобщи представител на Пентагона, цитиран от Фокус.

От днес ВВС на САЩ прекратяват въздушните удари по военните обекти на либийския лидер Муамар Кадафи. Американските военни кораби и подводници по крайбрежието на Либия също така спират изстрелването на крилати ракети „Томахоук”.

Командването на САЩ обаче реши засега да не изтегля корабите си от зоната на операцията в случай, че останалите сили на НАТО изпитат нужда от военна помощ.

www.factor-news.net
 

Израел призова Запада да пренесе либийския опит върху Сирия и Иран коментари/5 24 март 2011, 19:58
Йерусалим, Израел изпрати на приятел Авигдор Либерман Външният министър на Израел Авигдор Либерман заявил, че в отношенията си със Сирия и с Иран Западът следва да използва същите принципи и методи, както и в Либия, съобщи Reuters. Според Либерман, Техеран и Дамаск представляват по-голяма опасност за света, отколкото Триполи. „Тези два режима са убили много повече свои граждани, отколкото либийците. И за света те представляват много сериозна опасност” –заявил дипломатът.

Министърът напомнил, че Сирия и Иран, както и режимът на Кадафи, носят отговорност за жестокото потушаване на демонстрациите в поддръжка на демокрацията в тези страни. Той обаче не призовал директно Запада да бомбардира Дамаск и Техеран.

Израел традиционно враждува с Иран и със Сирия. Нито Техеран, нито Дамаск не признават на Израел правото на съществуване, наричайки го „ционистко образувание”. /БЛИЦ

Една статия, в допълнение:

По света Израел и Либия: Плахи стъпки към сближаване? Николай Атанасов - 8 Януари 2004
Последните двустранни разговори се проведоха преди десетина дни в Париж между съветника на министъра на външните работи на Израел Силван Шалом, Рон Прозор и представители на либийското външно министерство.
     След дълги години на обтегнати отношения се забелязват признаци на възможно сближение между Израел и Либия. Контактите между дипломати на двете държави стават все по-интензивни. Либийските евреи в Израел (в периода 1948-1967 г. почти цялата еврейска общност в Либия, наброяваща около 37 000 души е била принудена да се изсели в Израел) следят с очакване всяко ново съобщение за подобна среща.

     Последните двустранни разговори се проведоха преди десетина дни в Париж между съветника на министъра на външните работи на Израел Силван Шалом, Рон Прозор и представители на либийското външно министерство. “Предстои още дълъг път преди Либия и Израел да успеят да установят дипломатически отношения. Готови сме да използваме всяка възможност за подобряване на отношенията ни с тази арабска държава и всякакви неофициални спекулации по въпроса носят само вреда на стремежа за постигане на тази цел”, коментира изхода от срещата самият Силван Шалом.

     Курсът за сближаване с Либия обаче има немалко противници в израелските политически среди. Някои от представителите в кабинета Шарон застъпват далеч по-критични позиции. Те са на мнение, че Либия си остава екстремистка държава и фактът, че започва да насочва погледа си към Запада, не означава, че израелско-либийският диалог има бъдеще.

     Въпреки всички пречки, дипломатическите отношения между двете държави в последно време показват, че като че ли добрите намерения са повече от зложелателите. Първата неофициална среща в съкратен формат бе през август между сина и най-вероятен наследник на Кадафи, Сейф Ал Ислям и бившия министър Ефраим Сне, Илан Шалджи, представител на влизащата в правителствената коалиция партия “Шинуй”, бивши ръководители на “Мосад”, както и палестински представители.

     “Стратегическото решение на либийския лидер за отказ от програмата за създаване на оръжия за масово поразяване ще доведе до укрепване на дипломатическите отношения с Израел”, заяви Ефраим Сне след края на разговорите. Действителността показва, че думите му могат да се окажат пророчески. Израелското издание Yediot Ahronoth отбелязва, че след отказа от оръжията за масово унищожение, “стъпките към сближаване с Израел са само част от пътя на полковник Кадафи към официалния прием в Белия дом”.

www.factor-news.net/index_.php