Кой танцуваше на 11.09.2001 в Ню Йорк?

Брадати арабски муджахидини?
Не!
На 11.09.2001 в Ню Йорк са танцували от радост група от 5-ма чифути, членове на Мосад!
Дори са били арестувани от полицията, но после набърза ръка са освободени!
Арестувани са заради обажданията на няколко жители на Ню Джърси, които са докладвали следното , цитирам:
"Група от петима човека с близкоизточен произход са инсталирали камери и снимат атаките срещу Световният търговски център с радостни възгласи..."
"Те се радват и танцуват, щастливи са, това ми изглежда ненормално..."
"Изглеждаше сякаш те се радват на случващото се, сякаш предварително знаеха какво ще се случи..."
"След първият удар те заподскачаха от радост и с възторжени викове започнаха да танцуват..."

Гнусните изроди след това са интервюирани от израелската телевизия, където те заявяват: "Ние бяхме там за да документираме събитието."!!!!!
О, значи предварително са знаели за "събитието"!


11 Септември 2001 си е 100% гнусна чифутска история!
Апокалипсисът е тук и сега!
Не ви трябва да чакате извънземни, астероиди и др. подобни!
"Те" са тук и сега!
"Те"- синовете на Сатаната, враговете на Бога и на хората!

Коментарите и материала е от блога на genadi2000

www.youtube.com/watch

Нима някой говори у нас за това?
Кое още затруднява евреите от Уолстрийд да обявят война на Иран?!

Взето от блога на genadi .

Oт блога на sevt9.blog.bg

"СТАНЕМ ДОБРЬИМ...."

*

* *

Какво могъщество обладава един народ от сравнително чиста раса, най-добре показаха евреите. Силата на кръвта стои над силата на речта – в това ни уверява фактът, че макар еврейският език да се смята мъртъв, и то още четири века преди Христа, евреите продължават да бъдат органически свързани един с друг където и да са по света и какъвто и език да говорят.

От каква раса е в същност тоя малък народ и как е постигнал своето несравнимо могъщество?

Думите евреин и семит се смятат едва ли не за синоними. Това употребление на думата семит е толкова неточно, колкото и самото име евреин. (Евреи, израелити и юдеи са три различни понятия: първото означава едно голямо семейство народи, към които принадлежат и арийските аморити; второто се отнася до 12-те колена на израелитите, а третото – само до колената на Юда и Вениамин).

Какво в същност е семит – никой учен днес не може с положителност да каже. Нито една от ония постоянно наричани „семитски държави на древността“ Не е чисто семитска: ни вавилонската, ни сирийската, ни финикийската. Ако може да става дума за чист семитски тип, всички изследователи са съгласни, че той трябва да се дири в пустинята на Арабия. Но според владеещия възглед и тоя най-чист бедуински тип произлиза от смес – и то от най-абсолютна, каквато може да си представим: кръстосване на негър с бял. Гобино твърди това още в средата на 19 в. Тогава той бе осмян. Но днес всички възприемат неговото схващане. Ранке твърди: „Семитите принадлежат към мулатните преходни членове между бели и „черни“. Ако трябва да се задържи в историята понятието „семит“, единствено арабите в пустинята могат да се смятат за семитска раса, за прасемити.

Израелският народ е продукта на многократна смесица на типове крайно различни във физическо и морално отношение: семитски, сирийски (по-точно хетитски) и съвсем малко индоевропейски (аморити, основателите на Иерусалим). Не е изключен и туранска кръв – по-конкретно сумероакадска.

Това са данни на точната анатомична антропология и на историческите изследвания – два клона, които в такива случаи си подават ръка.

Тая диагностика важи и за днес – с всичките противоречия, които такава смес внася в националния характер. Измерението на черепите го потвърждава напълно във всички страни дето живеят евреи.

Макар израелитите да са научили писмото и много други работи от хетитите (в Хеврон), душата, движещата сила на новата етническа единица, добита чрез тия многократни кръстосвания, си остава същинския семит на пустинята Арабия.

Днешните евреи са потомци не на всички 12 колена на израелитите, а само на двете последни – на Юда и Вениамин Защото другите десет, на север от тия, в 721 г. пр. Христа са отвлечени от асирийците в робство и не се връщат вече. След 120 години Навухудоносор отвлича и юдеите във Вавилон. Единадесет години по-късно той разрушава Иерусалим и пленява и останалите свободни семейства. Подир 60 години от плен се завръща само една част назад, главно второ и трето поколение, родени в пленничество, в насилие.

Специфичното юдейство биде основано в изгнание, от пророк Хезекил. Неговото учение диша жажда за мъст. Книгата на Хезекил е най-ужасната в Библията. Хезекил е първият проповедник на нетолерантност, на религиозен фанатизъм, на убийства за религия.

Не дълго след смъртта на Хезекил персийският цар Кир завладява Вавилон и позволява на юдеите да се завърнат в родината си. Персите им пращат и книжници, които, с Езра на чело, съставят Тора (учението). Тоя законник е тъй важен за юдеите, че според Талмуда, сам Ехова в събота се занимавал да чете в него.

Езра и Нехемия аа, с благоволението на цар Артаксерксе, дефинитивните строители на юдейството (Велхаузен). То не е религия, а законодателство (Мойсей Менделсон).

Но в центъра на това законодателство стои една родена по-рано пламтяща идея фикс: юдеите са единственият избран народ на Ехова. Юдейската нация, каквато я виждаме днес, е родена в деня, когато Сенахериб снема внезапно обсадата на Иерусалим (701 пр. Христа), вследствие на избухналата във войската му чума.

От 701 до 586 г. пр. Хр., когато Иерусалим биде разорен, юдеите имах един век време, да се укрепят в своятa идея фикс, че са избраният божи народ. В 622 г. при една поправка на храма в Иерусалим бил намерена, уж зазидана в стената, V книга на Мойсея. Именно в тая книга V се дава фанатико-догматичното уверение, че само юдеите са народ на Ехова, и в вързка с това се явява за пръв път възбраната да се смесват с чужди, както и заповедта, да се изтребят всички езичници, дето живеят юдеи: да се избиват с камъни мъже и жени, щом не са правоверни.

Сега на въпроса, който ни най-вече интересува.

В тая книга V на Мойсея, VII, 3 се казва: „Вашите дъщери не бива да давате на своите синове“. Тежестта на тая заповед е главно върху последното изискване. В Нехемия (XIII), след като и двете се забраняват, все пак сята се само бракът на сина с чужда жена за „грях против Бога“. Бракът на сина с една гоя ?вулгаризира светото семе? (Езра IX, 2). Приемането на юдейската вяра нищо не изменя – защото се касае до кръв, не до религия! Новият юдейски закон казва със завидна сила на възгледа: „Проселитеите са за юдейството така вредни, както отоците върху здраво тяло“ (Талмуд). На друго място същият закон нарича проселитите „товар“.

Мисълта, че строга възбрана на смесени бракове да се изолира нацията и от безнадеждно бастардизираните израелити да се отгледа една благородна раса, е гениална и напълно съвпада с придобивките на новата наука. Евреите и до днес пазят като основен закона за чистотата на расата. Затова единствено те имат напълно установена физиономия и характер (колкото той и да е пълен с противоречия). Юдейската раса, изцяло, от Вавилонския плен до днес, остава тъй чиста, както никоя друга. Като се смята една генерация 24 години, което за ранната зрелост на юдеите не е преувеличено, днешният евреин е приблизително стотното поколение от възвръщането из вавилонския плен и основаването на истинското юдейство (за жените тая цифра трябва да се увеличи до 150). От самото начало и до днес юдейската нация остава съществено „идеална“, т.е. тя постоянствува в основната си вяра, че е единственият, богоизбран народ – и то без да владее своя държава, без да живее и се подвизава на своя почва. Разбира се, че това дето след Вавилонския плен юдеите никога вече не станаха самостоятелна нация – чак до ликвидирането на Световната война, което ги удостои с една призрачна държава под английски протекторат – е причинило големи разрушения в народната душа. Хердер с право изтъква, какво грамадно влияние има тоя факт върху характера на народа: „Юдейският народ се развали в възпитанието си, защото никога не постигна зрелостта на една политическа култура върху своята земя и чрез нея истинското чувство за чест и свобода“.

Могат да се приведат безброй доказателства, че евреите и ден-днешен съблюдават най-строго своя основен расов закон. Дори в най-еманципираните слоеве. Дъщери от рода на Ротшилда са се женили за барони, графове, херцози, князе, приемали християнството; но нито един син не е женен за европейка. Стори ли това, той трябва да напусне дома на своите деди и обществото на своя народ. Изобщо от световно известните еврейски родове няма нито един със смесена кръв (в своите мъжки представители). Дори у ония големи капиталисти, които са отдаван покръстени! Ако се проследи в Jewish Jear Book родословието на еврейските благородници в Англия, ще се види, че никакъв мъж от тези фамилии – нито дори най-малкият син – не е женен за не еврейка! Между дъщерите – само един незначителен процент (и то с мъдър избор из най-високите придворни среди!) е жертвувал светостта на кръвта. Тука, дето фактите са прегледно ясни и документирани, може да се види расовото съзнание на евреите. Него няма никой европейски народ! От друга страна, преминаване на хора с чужда кръв в кръга на юдейството е извънредно голяма рядкост. Д-р Б. Фелзентал пресмята, че от времето на Теодосия до 1800 год. „може би най-много триста не семити са приети в еврейския народ“. Характеристично е, че той оспорва на проселитите правото да се смятат за чистокръвни евреи: „Юдейската кръв, юдейският род е нещо определено дадено, нещо, което остава постоянно, необходим субстрат, субстанциално зърно“.

До колко чиста е еврейската раса и днес се вижда от многобройните изследвания на Вирхов за германските училища. Върху тия изследвания Ранке съобщава: „Колкото по-чиста е расата, толкова по-малобройни са смесените форми. В това отношение е, разбира се, много важен фактът, че при евреите се среща най-малък брой от смесена раса. Поради това евреите рязко се отделят от германите, сред които живеят – и най-ясно могат да бъдат познати“. Между това също и измеренията Америка, според American Anthropologist том IV, ни показват, че и там „юдейската раса е запазена напълно чиста“.

Най-благодатната гранка на тая раса е испанската (сефардим). Чемберлен говори с ентусиазъм за солунските и сараевските евреи (българските той не е изследвал): „Това са благородни в същинския смисъл на думата; истински родови благородници! Хубави фигури, характерни глави, достойнство в говор и обръщения. Поставени до един Розентал или Хирш – човек чувствува, какво значи чиста раса?. Немските евреи (ешкеназим) се смятат за по-нисша категория. От сефардим има още в Англия, Холандия и Италия; но те не могат да избягнат смесване с ешкеназим и затова расата им отпада.

Евреинът никога през живота си не изпуща от очи интересите на своята раса. На това и само на това се дължи жилавината, благодарение на която той е постигнал такава власт в света, каквато никой друг народ няма. Кървавите събития в Иерусалим през август т.г. са, може би, едно лишно доказателство за това: за няколко десетки избити евреи бидоха разтревожени всички културни народи – и изстъпленията на арабите бяха спряни. По същото време – и от години вече! – в Македония, в поробените западни покрайнини и в Добруджа се избиват всеки ден невинни българи; но никой в света не желае да обърне внимание на това!

Голямо заблуждение е, да се смята, че такива, каквито са евреите днес, са създадени от Талмудa и Шулхан-аруха. Напротив, тия юдейски законници са едно характеристично творение на народа, комуто е съдено през хилядолетията да остане едни и същ. Талмуд и Шулхан-арух ще пребъдат в еврейската кръв, докато расата съществува. Нейната сила се състои във фанатично строгото съблюдаване, да не се меси чужда кръв. Наполеон в 19 в. се опита да претопи израелитите с другите народи; но евреите във Франция съумяха така да му се противопоставят, е да не допуснат нито една капка чужда кръв в своята раса по мъжка линия (в Тора се казва: „Никой бастард не може да влезе в царството на Ехова, нито след десет поколения“). Диктаторът на Европа трябваше да отстъпи, като се задоволи само с това – дъщерите да се женят извън израилтянския народ. Но науката установява, че при смешение на еврейската кръв с европейска, първата надделява: и най-идеалният арийски доликоцефал се превръща в следното поколение на брахицефал, или на невъзможна смесена форма от рода на Ломброзовите „комбинирани фотографии“ с противоположни черти. Чемберлен уверява, че ако това продължи само няколко века, в Европа ще има един единствен расово чист народ – евреите; всичко останало ще бъде едно стадо от псевдоевропейски бастарди, един дегенерирал физически, духовно и морално човешки род.

Тоя процес се извършва може би много по-скоро, отколкото дори Чемберлен предполага: грамада данни за Германия установяват колосалния брой на незаконнородените деца юдеи (покръстени ли не, безразлично) с избрани блондинки от чиста германска раса, към които богатите евреи имат особено голямо предпочитание. Тежкото материално състояние, в което падна след Световната война и инфлацията по-голямата част от народа, създават ужасни условия за изкушение и увеличават неимоверно много тая беда. Ако това е така в Германия, в редица други европейски страни не може да не бъде по-зле.

Между това от ден на ден всички най-главни сили на живота минават в еврейски ръце. Едва ли някой някъде по света сега се съмнява, че властта на евреите е безгранична над финанси, преса, театри и пр. Чемберлен открито, макар въздържано, го казва за Германия: „Нашите правителства, нашата наука, нашата търговия, нашата литература, нашето изкуство... всички клонове на живота са повече или по-малко доброволни (?) роби на евреите и влачат вериги, ако не на двата крака, то поне на единя“. И после: „Ако еврейското влияние надделее в духовната и културна област, неминуемо е връщането в същинското бестиялно варварство“. В същност работата е стигнала много по-далече – за да бъдат възможни многобройни посочвания от тоя род: кореспондент на Таймс от Берлин пише книга за Германия, дето казва: „Няма вече германска литература, а само еврейска литература на немски език“.

Изгледите на бъдещето за цялото културно човечество стават още по безутешни, като се вземе в внимание следното: главната придобивка на анатомичните изследвания по отношение на евреите е, че макар юдейската раса да е перманентна, в същото време тя е съвършено бастардизирана, като запазва своя бастaрден характер.

При тия перспективи, колко малко разбира от световната история онзи, който не е в състояние да проникне в расовия принцип. И какво грамадно значение добиват, думите н евреина Дизраели (като английски министър председател лорд Биконсфилд), комуто Англия дължи своята основана на грабителство световна власт (и който без малко щеше да осуети българското освобождение, като във всеки случай сполучи да унищожи Сан Стефанска България): „Расата е всичко; няма друга истина. Пропадна всяка раса, която безгрижно смесва своята кръв“. (Tancred und Coningsby) и на друго място в Ендимион: „Никой не бива да се отнася равнодушно към расовия принцип: той е ключът на световната история. Тя често затова е толкова объркана, защото се пише от хора, които не са познавали расовия въпрос и моментните свързани с него. Не езикът и религията правят расата – прави я кръвта!“

Може би читателят няма да се затрудни, да извади сам заключението от всички тези данни за евреите: резултат на каквото несполучлива смес, или на каквито трудно съчетаеми елементи да бъде един народ, той достига до здрава органическа цялост и в известен смисъл до расово облагородяване, само ако на време ограничи по-нататъшния хаос на смешение и остане през векове да се разплодява в затворен кръг.

Не е ли ясно пред този грандиозен исторически пример, защо в едни народи владее единодушие и сила, а в други – необуздан сепаратизъм, центробежност, която води само към катастрофи?

*

* *

Съвременниците на Световната война лесно могат да си представят, какви расови насилия се извършват, когато един народ бъде прегазен от друг.

Специално за България ние имаме потресаващи данни от втората Световна война. Един малък пример. Във в. Камбана от 2 септември т.г. четем тия редове (в дневника на Кр. Станчев, 1912-1913) за нашествието на румънците: „Доведени са в Софийските болници девет момичета от Новоселско и Златишко, обезчестени и изранени жестоко от румънски войници. – От Пирдоп частни писма съобщават работи като тези: „У нас, пише сестра на брата си в София, трима румънци разполагат се както искат; а с мене какво правят ще ти разкажа със сълзи после“. – От Плевенско майка пише на сина си войник, че двете и дъщери са всекидневно жертва на румънското скотство“.

Но войните са приключени вече преди 11 години, а поруганията над поробените продължават. Аз ще взема пример пак от ония наши съседи, които уж не броим между най-върлите си врагове – румънците. Преди мене с няколко броя от издавания в Силистра български вестник „Наш глас“ (от юни и юли 1929 г.). В първоначално девическо училище, дето се учат главно българчета, синът на учителя румънец изнасилва десетки български деца, 7 – 9 годишни. Това се установява с медицински актове, публикувани текстуално във вестника – и пострадалите семейства не могат да добият правосъдие. Ако то се върши с деца, мислете, каква е участта на моми и жени. (Тия ужаси биха извикали във всеки съзнателен народ буря от негодувание. Но нашите вестникари не намират за нужно нито да ги хроникират. Това, не ще съмнение, поощрява насилниците. Един стихиен мързел и липса на достойнство, на разум, на национална съвест пълни дребните ни вестничета с куриози, с анекдоти, със смехурий, додето за хиляди големи въпроси, „не остава време“).

Ако всичко това е възможно в XX век, в наши дни, много голяма сила на въображението ли е нужна, за да извикаме пред очите си насилията, които са съпровождали безбройните варварски нашествия по Балканския полуостров в миналите тъмни времена? За турското владичество през пет века и да не говорим; спомените за него са още пресни.

Поради тая историческа съдба всички народи на полуострова са расови понижени, похабени. Гърци и румънци, може би, много повече, отколкото българи и сърби, чиито гористи планини са служили за прибежища и скривалища. Все пак изменението във формата на черепа дори в най-отстранените периферни провинции на Турската империя, напр. В Босна и Херцеговина, ни показват, докъде е стигнала вълната на азиатската кръв.

Разликата по съдба между нас българите и останалите народи на полуострова се състои в това: те всички ни надминават по един – макар не почиващ на реални превъзходства – национален ентусиазъм; а то е голямото условие, да се закрепи нацията и да се положи начало на нова раса. Гърците с безумното си надигане върху гърба на своите „предци“, с които от векове са по-малко роднина, отколкото с турците. Румънците с манията си, че са латинци и „французи на близкия изток“. Сърбите с самовъзторга и самолъжата, че са най-талантливите славяни, с най-хубавия език и най-много държавообразуващи елементи. Само българинът няма никаква голяма и ясна национална гордост и отрича лекомислено всяка своя едра личност, предпочитайки да се покланя често на изроди. Той се срамува да бъде родолюбец, това му се вижда „старомодно“. И ругае и се гаври с ония, които искат да му вдъхнат най-сигурното чувство за самосъхранение. Пенчо Славейков бил писал в своите напразни залитания да „унищожи“ Вазова: „Глупавите хора са винаги по-добри патриоти“ – и литературният критик Малчо Николов хълца от радост, цитирайки тия недостойни думи, като някакво откровение – и то тъкмо когато държава и народ искат да манифестират съзнание, като чествуват 1000-годишнината от Симеона и 50-годишнината от освобождението (вж. Златорог, го.д 10, кн. 5, стр. 254). Ни на поет, ни на критик, ни на редактор минава и през ум, че ако това беше той, то всички най-културни народи – и германци, и французи, и англичани, и италианци, и поляци, и скандинавци, които са не патриоти, а шовинисти – щяха да се състоят само от глупаци; а псетата, гаргите, свинете, за които няма родина – биха били най-мъдрите същества в живота.

Нам би станали ясно всички недъзи и всички бедствия на българския народ, ако веднъж за винаги се примирим с факта, че животът на нацията е обременен от голям брой бастарди, които се навират нахално във всякаква работа, за а я похабят, като внесат в нея не само неумение, но и познатата на науката безхарактерност на тия чеда на противоприродни смешения. Едно от основните правила, което всички изследователи на расовите проблеми сочат, е: „Там, дето има расова общност – там има родство в мислене и чувствуване“. А как е то в България? Всеки не само мисли и чувствува другояче, но и иска с всички средства да наложи това на околните си. Ако един гениален човек ти каже: „Ще мислиш и ще чувствуваш като мене, иначе ще ти строша главата!“ – няма ли да го вземеш за умопобъркан, особено, ако той има възможност да изпълни заканата си? Ами когато това казват и вършат безброй тъпоумни бастарди; когато те решават всяка разлика в мненията си с насилие и с куршум? Не, в днешна Европа нашата страна е, за жалост, най-големият пример, колко фатално е отсъствието на раса, какъв скотски дух крие сбирщината, която с никакви средства не може да се свърже и организира. Разбира се, и в най-големия расов хаос отделни индивиди могат да бъдат от ценна раса и да представляват скъп капитал от разум и дарования за цялото; но за техния глас ням резонатор в тъмните души на изродите; те биват не само със всички средства спъвани в своята спасителна за нацията работа, но дори физически унищожавани. А стигне ли един народ до там, дето бастардите да имат думата – те да показват, кое е разумно, кое неразумно, пи и да налагат своите „разбирания“ – неговата песен е изпята. В такъв народ антинационалните, враждебните на расата сили са у дома си.

За да се получат такива резултати, не е необходимо целият народ да представлява расов хаос. Достатъчно е само една част да е богата с безнадеждно бастардни елементи: тия, чрез своята най-характерна черта, чудесно изследвана от науката – именно нахалността – ще се наврят навред и ще отровят целия организъм. В такава нация ежбите, раздорите, нетолерантността, стигаща до садизъм – завършват непременно с пълна катастрофа. Защото властта на същества от противоестествен произход пречи да тупти правилно сърцето на цялата нация, разваля естествената общност в мислене и чувствуване, разрушава върховното условие за сила; не изкуствения, а природния сговор на същества от еднакъв произход.

Но освен характеристичната нахалност, кои са най-ярките отрицателни черти на бастарда, които го правят така опасен за цялото? Чемберлен сумира своето изучаване така: „Характерът на бастарда се състои в безхарактерността“. Той посочва в стария мир като образец на бастарди сирийците, произлезли от всевъзможни смесици, един сбириток от пседохетитиски, псевдосемитски, пседоелинкси, пседоперсийски, пседоскитски банкрути. Лекото дарование, а и красотата – оная, която френците наричат charme troublant – у бастарда не е изключена. Хо това не подобрява неговия духовен образ, който събира всички възможни недъзи: дива алчност, груб интерес и спекулативност с всичко, липса на срам, страст към клеветничество, вероломство, отсъствие на лична храброст и в същото време безпределна жестокост – изобщо всички ония отвратителни качества, които дори и в най-низшите слоеве на един народ от благородна раса рядко се наблюдават. Чемберлен, говори за арменците – също един бастарден народ – бележи изрично, че техният характер показва органическа склонност към интригантство и подстрекателство (Aufwiegeln).

Тоя „расов капитал“ oбладават и нашите бастарди. С него те се втурват във всички области на живота – най-вече в икономическия и държавния. В „боравенето“ им най-ненавистен за тях е видът на същество от раса: защото то е носител и на съвсем други качества. Чудно ли е, че при тези условия ние едвам се държим на нозе като държава? Големият наш историограф Иречек, който е опитал на свой гръб властта на бастардите, така е отчаян от тази безутешна картина, че се провиква: „Българската интелигенция не цветът, а екскрементът на българския народ“. (Дневникът на Иречека, в. Мир от 30 ноември 1928 г.). Ако така може да се таксува тогавашната сравнително идеалистическа интелигенция, какви тежки думи трябва да дири историкът, за да даде представа за онази смет, която изплува на повърхността на живота след като новите исторически условия разбъркаха катастрофално всички български племена.

Културният изглед на страната, за жалост, не вдъхва по-голяма надежда. И там същият понижен тип има главно думата – най-вече в периодическия печат. Тъкмо за това е изчезнала всяка следа от възвишеност в отношенията. Би дало необикновени интересни резултати едно антропологическо изследване, например, на ония български поети, които са имали съвсем фантастичен, с нищо реално не оправдан успех: които са обсипвани почти изключително само с възторжени похвали: от чийто път са чистени сламките. Такова изследване лесно би ни обяснило, защо периодически са обявявани и най-жалки посредствености за върховни представители на българския дух (разбира се, и раса, защото духът може да бъде само расов).

Между многото чудовищни духовни недъзи на бастарда оня, който най-съществено пречи, да се свърже нацията в едно органическо цяло, е пълната липса на благородна преданост, вродената вероломност, която претоварва нашата нова история се измяна и предателства. В това отношение бастардът стои много по-долу не само от негъра, но и от най-обикновените породи кучета. Не напразно германците възпяват с такава гордост своята вярност, die deutsche Treue.

*

* *

Аз чувам страстния въпрос на ония чисти възвишени души, които ще бъдат угнетени от някой мисли в тия страници: „Нима ние българите сме обречени на загиване като народ“?

Не! Същата наука ни казва, че една благородна раса не пада от облаците: тя става постепенно такава – точно като овощните дървета. Тоя процес на облагородяване може всеки миг отново да почне, щом една географско-историческа случайност или един установен план (като при евреите) създаде условията за това. Природата не завършва своето творчество; развитието на човечеството ще довежда до образуването на все по-нови и по-нови раси.

Всеки народ може да сложи в дадено време началото на едно облагородяване. Това в голяма степен зависи от него. Тук природата ясно ни показва един висок дълг. Защото не от раса към безсилие е нормалното, здравото развитие на човечеството, а обратното: от безредие към все по-рязко изтъкване на расови особености.

Ако случайно е на лице голямото политическо преимущество – нацията – процесът наистина трябва час по-скоро да почне. И ако не почне, расата на тая нация не остава там, където е била, а отива назад. Тя не е никога в застой: тя се облагородява или изражда, развива се в една или друга посока, като остава някой заложби да се задушат. Националната стегнатост запазва най-сигурно от лутания и самопроизволност. Тя внася план във всичко; тя отсича краката на хаоса, който навред е най-опасният враг.

Искаме ли да турим начало на едно подобрение, трябва първо и първо да се проучи най-грижливо сегашното състояние, даденото. Не сме голям народ и това може да се извърши сравнително лесно и скоро.

Едно обстоятелство буди големи надежди, че ще попаднем на хубав материал в селата, на жили чисто злато. Благодарение на старинната традиция, да не се взема за жена „другоселка“, сместа на кръв у селяните е имала векове време, да се свърже и улегне. Значи там по един единствен начин е запазено петото, извънредно важно, условие за образуване на раса. Благодарение на това обстоятелство в простия народ броят на хората от раса далеко не ще да е тъй малък. Ние имаме, може би, цели острови почти хомогенен материал. Каква чудесна тема е, да се проучат в това отношение най-откъснатите от околния свят краища: например Котленско. Сигурно не е случайно, че това кътче е дало на нашето възраждане такъв голям брой деятели (присъствието на цигани в тоя чист български край няма да смущава). Не по-малко е интересно да се изследват расово онези места, дето исторически се знае, че са стопили по-големи маси римляни и славяни в едно – например областта на древната Августа Траяна. Навярно също тъй не ще да е случайно, че половината от българските поети до сега произхождат от Стара-Загора (както не е случайно, че Ломбардия, дето така щастливо сa съчетани латинци и германи, даде на ренесанса на Европа). Изследванията могат да разкрият, че и по Балкана – гръбнака на българския народ – има необикновено ценна и здрава еднородна маса. Преди да се направят тия проучвания, разселването с лека рака бежанци от поробените покрайнини (което бежанци също не са проучени расово – не им са измерени поне диаметрите на главата, което не е тъй трудна работа) може да влоши положението. Защото не е изключено да попаднат при това безпланно по отношение на расата разселване едно до друго такива елемент, които са абсолютно несъчетаеми и чието смешение ще понижи особеностите и на двата типа, ще засили бастардния характер и ще увеличи броя на престъпниците и малоумните. Езикът, религията и това, че всички се чувствували българи, няма абсолютно никакво значение, когато се отнася до раса.

Градското ни население, сред което расовата бъркотия е най-голяма и бедите от това са съдбоносни, трябва първо да проумее, от къде идват главно бедите в историята ни, особено в най-новата. Крайно време е то да почувствува ужаса на хаотичната смесица на кръв в своите жили и да се помъчи да спре израждането си, с целесъобразната расова хигиена. Най-малкото, трябва да се запазят от същата съдба поне ония свежи пришълци от селата, които идат непрекъснато да заместват скапващите се в 4 – 5 поколения граждани. У западните народи расовото съзнание прониква отдавна дори в широките народни маси. Често ще чуете в Германия хора от средната класа да говорят с обоснована пренебрежителност за ония германски краища, дето смесицата е най-голяма, железопътните катастрофи най-чести и редът не особен (нека не споменавам имената на провинциите). Англичаните, както е известно, отиват до такива крайности, че гледат скептично на всяко лице, чийто цвят е малко нещо тониран; човек с такова лице те не вярват, че е способен за истинска култура. У северните народи от германски произход, расовите въпроси са едва ли не всекидневна тема на разговор – макар, че тия краища да са най-малко застрашени от расов хаос. Познавам доста скандинавски студенти и студентки и винаги съм се учудвал от постоянния интерес, който те проявяват към расовите въпроси в свръзка с лицата на околните си. Като говорят за някой свой съотечественик, нерядко ще чуете такива думи: Струва ми се, в неговия род трябва да има някаква смесица, нещо от юг. Те не са съвсем чисти германи?. Изразът „чист германски тип“ се произнася от всеки скандинавец с такъв възторг, за какъвто северният човек е рядко способен. Но най-дълбоко ме е поразил един случай на расово съзнание, който показва, че у народите със стара култура тия големи въпроси проникват дълбоко дори в простолюдието. Италианската кръчма в Лайпциг; подхвърлих на кучето на стопаните няколко късчета кекс; то прави смешни несръчни движения да ги улови и не винаги успява.

– Не е интелигентно, – забелязва господарката му, – E un povero bastardo.

Тази проста женица, която едва ли свършила и прогимназия (говори диалект), знае, какво нещо е бастард! Тя разбира това по-добре от много и много „интелигентни“ балканци! И казва го с такава простота – както някаква общоизвестна истина.

Ето до къде трябва да се стигне! Само тогава ще има във всички обществени среди истински полов подбор.

Но то е далеч. Сега ще се задоволим с най-скромното.

Кои държавни фактори ще се поставят на работа, за да се изучи българския народ в расово отношение, и как ще бъде то изпълнено – това е, смятам аз, задача, която трябва да легне преди всичко на централното управление на българската просвета. Защото Министерството на просвещението има най-голям интерес (а и може да създаде необходимия контингент работници), да се хвърли светлина върху тази област. От това ще зависи, между другото, то да реорганизира училищата и да натъкми подходящ учителски персонал. (Лъже се онзи, който смята, че свидетелствата за завършено образование решават в това отношение всичко!)

От там трябва да почне работата, от училищата! Па да мине през цялата държавна машина, като я освободи от товара на ония жалки човекоподобия, които я задръстват със своите пороци и с неумението и нежеланието си да работят. И чак след това другото.

Прочее, докато българския народ не бъде основно проучен расово, дотогава ние ще се намираме в своята държавна праистория и в центъра на един растящ хаос. И дотогава не би могло да се предприеме нищо за полагане основите на една расова хигиена, която би разпространила тъй дълбоко в масите нужните познания, че половият подбор да добие реален смисъл, след което само ще може да се очаква едно подобрение на расата.

Умеем ли да организираме тая борба със засилващото се безсилие на народа ни, научи ли се в свой интерес всеки да различава расата на воловете и на свините си – и да му е тя скъпа, само тогава ще се появи едно такова душевно и телесно развитие, що тепърва ще доведе до свободата, която със силите на цялата нация от една страна твори изкуство, философия и наука, а от друга – държава.

Единствено тогава ще се обърнат в действителност ония мечти на Божидара в VIII песен на „Чеда на Балкана“, който засега могат да заслужат само като противоотрова на страшната приказка за „дяволската нива“ В песен III на поемата:

Твори нов мир Бог тука на Балкана!

И вихром на витло ги завъртя.
На нов живот начало турят те,
От тях Той нова раса ще омеси,
Без някого да пита: „Ти от де си?“
Ще съчетай ведно на Изток мъдростта
На Запад с целесъобразността
И ще да ги спои със сила Той по-друга:
Със дивните светкавици на Юга!

Автора на блога, може да поспори с многоуважаемият наш интелектуалец и светило - относно "расовата чистота и хомогенност" (Поне така изглежда от статията.) на евреите, както и дали те въобще представляват раса, че и народ - или по - скоро някакво етническо самосъзнание, породено от една интернационална и мултирасова секта - култ.
Поне към днешна дата...

*

* *

Каквото и да се мисли за крайната цел на съществуването, във всеки случай човек може да изпълни своето предназначение не като отделен индивид, а само като част от едно голямо органическо цяло. Колкото това цяло е по-здраво, толкова по-пълна със значение и сила е службата на отделния избран индивид. Така образуването на нации, на държави е абсолютно необходимо за развитието на човечеството.

След Англия никоя друга днешна раса не е показала такъв максимум на „държавообразуващи елементи“, каквито показва славяногерманска Прусия, където очевидно имаме едно от най-щастливите в историята на Европа съчетания на кръв. Държавообразуващата мощ на прусака, който създаде от безнадеждно разкъсаната Германия най-единно организираната страна на континента, отваря такива перспективи в историята, з каквито само някогашният Рим и днешна Англия дават представа.

Ние може да сравним расата, както тя по време и пространство се появява и съществува, с онова, което се извършва на едно магнитно поле. Като доближавате магнит към купчина железни стърготини, тия се раздвижват така, че се появява една фигура с точно отбелязан среден пункт, от дето излизат линии на всички посоки. Колкото повече доближавате магнита, толкова по-определен, по-математически се явява чертежът. И най-отдалечените стърготини са така ясно свързани с общия централен пункт, че относителното положение на всяка към всички други не е самоволно, а закономерно, образуващо едно действително и в същото време идеално единство. Това вече не е купчина, а образ. Така се отличава една човешка раса, образувала същинска нация, от една хаотична сбирщина. Постепенното приближаване на магнита – то е чистото разплодяване, чрез което все по-рядко се очертава расовият характер. Единичните членове на нацията могат да носят каквото щете, най-различни заложби и дарования, да излъчват своите сили в най-различни направления; но всички наедно те образуват една ясно очертана единност. И силата и значението на всеки отделен индивид стават хиляди пъти по-големи чрез неговата органическа свързаност с безбройните други.

Почти винаги нацията е политическо образование, което създава условията за образуване на раса, или води до най-висшите индивидуални проявления на расата, ако тя е била вече на лице. Там където – както в Индия – е попречено да се образуват нации, събраният чрез расата запас от сили се задушава и осакатява. От друга страна, по стечение на исторически причини, една останалa вън от нацията част и подложена на тежко робство, е изложена на бастардиране, не неправилно и нечисто разплодяване, и ако по-късно бъде присъединена към цялото – представлява опасно болно място, което може да зарази целия организъм. (По тая причина иридентизмът е едно любимо оръжие на перфидната английска политика по отношение на ония нации, чието отслабване се желае...).

Цялата органическа природа, растения и животни, ни показват, че подборът на ония, които произвеждат поколение, е от решаващо значение за произведения индивид. Но освен това, те ни показват, че господствуващият в това принцип е колективен и прогресивен, при което най-първо трябва да се образува малко по малко един основен народ, от който също малко по малко да се издигнат индивиди с „възторжена“ духовност. Животът на един народ би бил много къс, ако расовото единство не му дава един определен характер, ако блестящите цветове на многостранни дарования, обединени от еднакъв произход, не водят към постоянна зрелост, към постоянно усъвършенствуване в определени посоки, при което най-даровитият индивид най-после съществува за една свърхиндивидуална цел. Така расата – и нацията, която улеснява образуването и – има не само физическо-духовно, но и морално значение. Тук откриваме – на най-големите върхове – свещения закон на ставане истински човек. И както е необходимо да се опознаят органическите отношения между раса и нация, така важно е да се изследват, те и между раса и нейната квинтесенция – гения. Неговото влияние върху рода, който го е произвел, е безгранично. Такъв индивид е нозете, които носят, ръцете, които създават народа, които го отличават в по-съвършени форми; той е видимият образ на расата; той е нейното око, което гледа на останалия свят по един определен начин и го съобщава на целия организъм.

*

* *

Но ето един американски учен, който си представя много по-просто, по американски, тоя дълбок и грандиозен процес – появата на гениални личности в един народ – процес, в който участвува цялата раса. Той твърди – в една своя книга, излязла през текущата 1929 г. – че необикновените хора (необикновени за лошо и за добро) били просто плод тъкмо от смешение на далечни раси. В тях се явявали противоположни нагони, повишен кипеж на инстинктите. Геният като продукт на смесени расови елементи, застъпвал такива унаследявани заложби, които лежали далеч една от друга. Същото било меродавно и за индивиди под чертата на обикновените. Човечеството плаща скъпо своите гении. Природата е разточителна. Както без милост унищожава многобройни отделни екземпляри при развитието на един нов вид, така прахосва тя и несметни хора при една подобна цел. Душевно болните и малоумните можем да си представим като несполучливи опити на природата, предприети да се създаде един или няколко гении. Тия гении са стрували цели тълпи душевно болни, малоумни и престъпници!

Отглеждането на гения от смесицата на различни наследствени маси американецът осветлява с наблюдения над животните. Ако се смесят различни раси – хора, кучета или коне, безразлично – то се получава се едно потомство, което при определен случай ще постъпва другояче, не като родителите си. Куче от дадена порода се спуща при известно положение да хапе; куче от друга порода при същото положение бяга. Ако тия две породи се кръстосат, от тях произлиза куче, у което се кръстосват и подбужденията на родителската двойка при поменатото положение. Едната наследственост го кара да ухапе, другата – да побегне. От тая раздвоеност се развива една по-висока интелигентност, и кучето е принудено да дири нова форма на реагиране. Ако при смесените расите една част е отишла ?на вятъра? – явяват се престъпници и душевно болни. Престъпникът не може да oвладее тия унаследени положения; малоумният страда от новите идеи, които се появяват в него и с които той също не може да се справи.

Човек неволно се пита: та защо тогава природата прави такива напрежения да усъвършенствува, да облагородява расите, щом като може да получи от най-дивия расов хаос техния най-ценен продукт – гения? И после: защо Гърция и Рим така обедняха от към гениални личности, когато в тия народи настъпи расов хаос? Но американецът по едно време се досеща, че работата не ще да е тъй проста. Не знам, прозира ли той, че многообразността и противоположността у гения, който иска да обясни по един тъй удобен начин, имат корените си на всички страни в самата раса и са скрепени с една много по-голяма сила, наречена хармония – хармонията на цялата раса! Във всеки случай, той се обявява решително против възрението на много свои сънародници, какво голямата расова смесица на тоя народ била особено благоприятна за развитието му. Чрез тази смесица появяването на малоумни и престъпници е необикновено облагоприятствувано, и щастливия случай на гения при твърде различни раси е особено рядко явление (та защо му беше тогава примерът с двете екстремни породи кучета?). С това той обяснява и големия брой на лоши елементи от женитбите на американските милионери с чуждестранни аристократи.

Не знам, дали теорията на този американец може да обясни появата например на един Едисон – по всички белези едно същество от раса (и в най-големия расов хаос не са изключени такива скъпоценни остатъци); но сигурно той е прав по отношение двете най-тежки бедствия за Щатите: преголемия брой на престъпниците и на слабоумните, които, ако не притежават нерва да трупат с всички средства изумителни богатства, залавят се за културна работа, най-често да пишат непотребни книги.

Американците безнадеждни расови условия са се указали до сега в състояние да създават само такива „извънредни хора“, които трябва непосредствено за нуждите на живота, по-право на спекулата. Ако природата по неизследуеми пътища създаде там един гениален поето или мислител – той трябва да умре от глад, като Едгард По, в някоя болница и бива записан в болничния регистър не „поет“, а „пияница“... Да не притежаваше страната такива изумителни материални богатства и да не смучеше криво ляво от съкровищата на европейската култура, там би царувало по-голямо варварство отколкото и на Балканите. Защото железниците, динамомашини, автомобили, аероплани, великански параходи, радиотелеграфи, небостъргачи и всичко, което би се посочило от тоя род, не свидетелствува за култура, а само за една креслива цивилизация. Всичко то не е много повече от онова, което мравката и пчелата създава. В културен смисъл тия блага, без съмнение, не са тикнали американците напред, ами напротив – доста назад: карат ги да затъват все по-дълбоко в материализма, вместо да им дадат сили да ги преодолеят. Търговия, техника, политика, война и всичко което е свързано с тези неща, иде от вегетативните нагони, по които човек е едно с животното. Само с мъдрост и изкуство, идещи и двете от същите метафизически глъбини на нашето същество и на една чисто разплодена раса, човекът тепърва почва да става човек. Идеалистът е същинският реалист, защото той схваща от видимия свят само зърното и същността, а материалистът е винаги измаменият, защото незначителното, несъщественото смята за единствено важно. Но там, дето няма раса, не може да става и дума за идеализъм.

*

* *

Историята ни показва, че благородната човешка раса се появява при тия пет условия:

• Първоначално добър материал. Като най-добър до днес се смята арийският. Но не всички народи, чиито език е в групата на индогерманците, са арийци. Пример: арменците, у които едва ли има и десет процента индоевропейска кръв и при смешение на които със същинските арийци се получават типични бастарди. Те са най-родствени, че едва ли може да се прави разлика по кръв (Чемберлен). Антропологичните данни са данни на точната наука и филологията в случая трябва да се съобрази с тях – не обратното. Иначе ще излезе, че негрите в Съединените щати са – англосаксонци.
• Размножение в кръга на родни племена, които физически и душевно се допълнят, и отбягване съвсем чужда кръв.
• Подбор.
• Предварително условие, без изключение: смес с чужда кръв, ала не много далечна! Само тъй се явява на свят наистина ценна раса (Емерсон). Какво трябва да се разбира под чужда и в същото време не много далечна раса? Франки с галоромани или германи; германи със славяни или с келти – всички от една и съща основна раса: индогерманска, арийска.
• Само съвсем определени, ограничени смешения на кръв облагородяват една раса. След като те са настъпили, трябва дълги поколения размножаването да продължи в затворен кръг – разбира се, ако географските и историческите условия позволяват. Незначителните вливания не пречат: те лесно и пълно се асимилират. Два типични примера: между жълтите – Япония: щастлива смес и после, от Азия, расата е имала възможност да се улегне и да достигне необикновено развитие. В Европа – Англия, също откъсната от континента. Англичаните се явяват от смесването на родствени германски племена; норманското нашествие дава последен блясък на новата раса. Малко по-далеч стоящите в родствено отношение келти остават и до днес на страна и само съвсем постепенно се стопяват във владеещата раса, освежавайки я по един чудесен начин. Последното не особено голямо нашествие в Англия е преди осем века! От тогава са се влели в английския народ малко хиляди нидерландци, по-късно хиляди хугеноти – всички родственици по кръв. Така е отгледана най-силната раса на Европа.

*

* *

Разпадането и загиването на държавите и културите е винаги непосредствено следствие на расовия отпадък. А този от своя страна – на смешение с чужда низша кръв. („Духовно по-нисшата раса надделява на висшата чрез своята по-голяма полова сила и по-голяма предаваемост на качествата си“ – до това заключение е дошъл, подобно редица други учени, и професор Август Форел, в своите изследвания за Съединените щати). Така загинаха и Елада и Рим. Тяхното разкапване почна тутакси, щом взеха да се вливат все по-големи потоци малоценна, не арийска кръв в страната им откъм Мала Азия, Сирия, Палестина, Северна Африка. Ония, за които глъбините на расата са недостъпни, твърдят, че социални причини разрушили тия две държави. Те не могат да видят, че тъкмо влелите се потоци чужда кръв (роби и военнопленници, пришелци) създават съдбоносните социални условия, които водят към пропаст, и че загиването стана неотразимо в деня, когато хаотичната чужда паплач доби граждански права.

Никой човек не се изражда тъй скоро, както човекът от благородна раса. Колко бързо елините се превърнаха на варвари! Още Тит Ливий свидетелствува: „In Syros, Parthos, Aegyptos degenerarunt“. Доста бе само македонците и римляните да минат по страната – и елинът загуби съвършено своята особеност; всичко великo, което създаваше Елада, биде избърсано (Чемберлен). Римските войници едно по друго се вербуваха от всички части на империята – келти, германи, славяни, българи, албанци и пр. Те се смесиха с първоначалното население на Елада. И изчезна за винаги онова, което дава на думатa „елинско“ вечeн смисъл. От север, изток, запад придойдоха все по-нови тълпи от несродни народи и се смесиха с елините. В Иония елинът претърпя най-пъстрото бастардиране – и тъкмо там той най-бързо изчезна. Най-дълго се запазиха цаконите, които и в 15 в. са били още доста многобройни, а сега са съвсем на изчезване. Те могат да се смятат единствените остатъци от чистата елинска раса.

Ако най-вече климатът правел расата – както мислят някой повърхностни биолози и историци – то не би могло да се разбере, защо в Атика гениалността на населението и е бил възможен само при известно расово смешение и защо той при нарушението на тия условия за винаги изчезна.

С идването на турците на полуострова, Гърция бе превърната на един типичен народ от многократни бастарди. От пълно падане във варварство го спаси само споменът за славното минало.

Същото се извърши и с Рим. Хаосът там почна още при Юлий Цезаря. При Каракала е вече официален принцип. През цялото време на империята безумното смешение на кръвта продължава, бастардизирането расте – в южните и източни части, дето заливат вълните на семити, в Рим и Цариград, по северните брегове на Африка (както и по бреговете на Испания и Галия), но най-вече в Египет, Сирия и Мала-Азия. След като Марий и Сула убиха цвета на същия римлянин и в същия миг с освобождението на робите пуснаха грамадни вълни от африканска и азиатска кръв в народа, Рим се изроди с ужасна бързина и стана място за среща на всички бастарди в света, cloaca gentium.

Унищожението на онова невъзможно безнационално царство, оная форма без съдържание, оная бездушна грамада от хора, онова групиране на бастарди само въз основа на еднакви данъци и еднакви суеверия, не на еднакъв произход и еднакво туптене на сърцето – това унищожение не значи, че светът потъва в мрак. То показва, че е изтръгнато едно голямо наследство от недостойни ръце! То е зора на нов ден!

Но между това под непрекъснатите нашествия на азиатските народи в източна и югоизточна Европа една голяма част от наследниците индогерманци бидоха изхабени като чиста раса – главно славяните. Те се „отгерманизираха” (entgermanisiert). И то много по-рано дори от келтите. Там дето славяните са къси и набити, облоглaви, с издадени скули, тъмни коси – не може да се говори за чист славянски род (Чемберлен). Това не са били признаците на славяните, когато те са встъпили в европейската история. Наистина, русият тип и до сега преобладава в северна и източна европейска Русия; също и в Полша (дето днес трябва да дирим най-чистите славяни), този тип се различава от ония на южните славяни, (Вирхов). В Босна и Херцеговина на Чемберлен се хвърлила в очи едрата фигура; обърнали му вниманието и често светлите коси. Той уверява, че в неколкомесечното си пътуване из страната не срещнал ни един славяномонголски тип. Същото важело и за черногорците. Обаче, черепът и там е претърпял коренно изменение. А това е много по-важно от цвета на косите и очите, който, според Вирхов, се запазва по-дълго. При днешните обитатели на Босна се срещат едвам 1Ѕ% дългоглави при 84% подчертани облоглави! А находките в старите гробове дават 29% дългоглави (гробовете от средните векове 21%) и само 34% облоглави (Вайсбах). Значи и тия последни остатъци от чисти славяни в позападна Европа са в същност похабени от инфилтриране на азиатска кръв. А славяните в Русия, според Коман, имат днес едвам 3% дългоглави, останалите – средни форми, които се приближават към брахицефал.

Така ние имаме нов голям пример в Европа, че една по-нисша раса коренно изменя качествата на по-висшата. Не само в източните и южни краища, но изобщо в Европа облоглавите все повече и повече се увеличават на брой и изтикват дългоглавите. А всички находки в гробниците и показват, че германи, славяни и келти са били почти изключително дългоглави. Това променяне на типа се обяснява не само с азиатските нашествия, но и с надделяването на победената от германците прастара Европа, чиято жизнена а сила е била по-голяма от тая на победителите. Остатъци от тия европейски пражители имаме в Пиринеите (баските) и в Алпите (homo alpinus).

Каквито и опити да се правят, да се отстрани важността на черепните измервания, те не могат да отмахнат факта, че германите там, дето малко или много съвсем никак не са смесени, именно на север, са и сега дългоглави, додето този характер изчезва там, дето исторически може да се докаже, че е настъпила хаотична смесица (Италия, Испания, южна Франция са най-ясните примери). При туй един поглед на нашето днешно положение показва, де има и де няма сили – и как това е в зависимост от чистотата или объркаността на расата: северна Германия (освен градовете), Англия, Скандинавия. Там, дето населението не се е месило с чужди, броят на дългоглавите изглежда дори да се е увеличил: например в Дания те днес сочат да са повече от времето на великото преселение на народите: 60% същински доликоцефали при едвам 6% облоглави! При това може ли да има съмнение, че колкото по на север отиваме – там където расите са най-малко смесени – толкова по-голям и по-дълбок духовен живот намираме?

За да видим – чрез сравнение със Скандинавия – целия ужас на едно безнадеждно бастардизиране, доста е да спрем поглед на южна Америка. Така наречените диви в централна Австралия водят много по-хармонично, достойно, „свето“ съществувание, отколкото тия нещастни перуанци, парагвайци и пр., изроди на две и често повече несъединими раси, на две култури, между които няма нищо общо, на две степени на развитие, разни по възраст и вид. Те са деца на противоприроден произход. Който иска сериозно да разбере значението на расата, нека се порови в статистиките на южна Америка. Той ще види, че израждането върви паралелно със смесването на кръвта. Да вземем два екстремни случая: Чили и Перу. В Чили – единствената от тия държави, която може да има претенции за своя, испанска култура и която сравнително е по-уредена политически – се броят около 30% от чист испански произход. И тая третина е достатъчна, да държи моралната висота. Напротив в Перу, познат със своето пълно морално и материално банкрутиране, почти няма вече индоевропейци от чиста раса. Най-чистото население там са индианците от вътрешността, още не цивилизована. Останалите са кръстосица на индианци с испанци, на индианци с негри, на испанци с негри, на всевъзможни бастарди помежду си. Най-после тоя хаос се обогати и с много хиляди китайци. Ако голямата сила на цивилизацията не подкрепя една такава държава, ако тя би бил случайно отрязана от света и предоставена на себе си, за късо време би изпаднал в пълно варварство – не човешко а зверско! Впрочем към такава съдба отиват всички тези държави. (Същите отношения царят и в испанските колонии. Единствено изключение прави Порто Рико, дето местното население, карибите, е било съвършено изтребено и поради това са останал само индоевропейци).

В заключение: всяко смешение на кръв е опасно. Може да бъде полезно само умерено и предпазливо. Смешението на далечни раси – унищожава двете. Понеже тия закони не са били съзнавани и понеже и сега чистите раси са постоянно инфилтрирани все повече от далечна азиатска и африканска кръв, застрашена е не само южна и северна Америка от израждане, но и Европа (Югоизточна Европа може би представлява и днес по расов хаос по-грозна картина и от тая, която изследователите ни дават за южна Америка). Вече цяла редица големи учени от Гобино насам предсказват в мрачни думи загиването на днешния културен мир вследствие на все по-голяма разбърканост на несъчетаеми кърви. Чудно ле е, че безумства от страна на разрушителните крайни елементи от друга (и двете пак плод на расов хаос) намират такава сгодна почва и ускоряват сгромолясването на днешния мир? То неминуемо ще настъпи, ако организаторският гений на една или повече от големите нации не намери средствата да улесни образуването на нови раси при едни търпими материални условия, като преди всичко освободи човечеството от политическия терор на езиците.

Но за да разберат водителите на неспокойните и неразделни малки народи, като нашите съседи, че е крайно време да се замислят за подобрението на расата си, вместо да насилват със средновековни средства чуждите малцинства, да изоставят своя език (без някой от тия водители да подозира колко това е опасно за неговата собствена нация) – необходимо е политиците на големите да кадър пример, ония, които веднъж вече допуснаха неотговорните малки да подпалят света, а с „мирните“ договори след 1918 г. дами създават условия това да се повтори.

Посвещава се на ония мислещи българи, които са измъчвани от дълбока душевна потреба, да проникнат в първопричините на Балканския хаос.

Бе в моята ранна младост, когато един ден ми се стори, че ние българите имаме по-малко общи черти отколкото, хората от кой и да е от ония западноевропейски народи, които за пръв път виждах. Не се касаеше до хубост или грозота, до груб израз или вътрешна озареност.

Изненада ми бе още по голяма когато след година се завърнах в България. Господи, човеци от един народ ли са тия които срещам по улиците? Аз се вслушвам и ми е тъй странно, че всички говорят български!

Но след няколко седмици погледът претъпя.

Скоро пак заминах за чужбина. Прекосих Германия чак до Белгия. Впечатлението ми бе още по-силно. А повече ме изненада и нашият народ, когато след няколко месеца се прибрах. Аз напразно се мъчех да се успокоя с мисълта за различната степен на просветеност.

Не, тука имаше нещо друго, което не разбирах.

И при всяко ново пътуване между чужди народи ме обхващаше все по-голямо неспокойство пред тайната която с цялото си същество предчувствувах.

Когато се завръщах в България, по няколко дена не се решавах да изляза на улицата; така страшно ме гнетеше несъчетаемостта на лицата в едно цяло.

Веднъж споделих мъката си с Пенчо Славейков. Той намери, че било само „поетическа вятър“. И не забележи, с какъв ужас се взирам в чертите на неговото собствено лице.

Д-р К. Кръстев пък съзря, покровителствено усмихнат, само „прекомерна впечатлителност“.

Това нищо не решаваше. Аз трябваше да чета някой автори, които бих ми обяснили работата Ала кои? Какво има писано за произхода на българите? Дошли Аспаруховите дружини и се удавили в едно славянско море. Толкова. Значи всички тия най-разнообразни хора, които тъй малко се разбират помежду си, че вечно се карат и трепят, не ще да са нищо друго, освен славяни, или почти славяни?

Колкото по-настоятелно исках да разбера, защо тъй малко приличаме един на друг, толкова повече се учудвах, че това не интересува никого в моята родина, нито измъчва просветените хора. Дори ония, които смятаха, че са мозъкът на този народ: по-първите му писатели. За тях то бе много просто. Щом някой говори български и сам се нарича българин – българин ще е, какъв друг?

Останех ли по-дълго време в България, аз преставах ясно да виждам много от онова, което ме тревожеше. Очевидно, липсваше ми живият заден план на един друг народ, с който да сравнявам.

Ала колкото повече се силех да проникна в смисъла на борбите, що се водеха около мен – и политически, и културни – толкова по-натрапчива ставаше една нова чудновата мисъл: този народ, като да се състои от части от най-разнообразни народи и всеки човек тука, съобразно със своя произход, различно мисли и чувствува, разно възприема света и реагира другояче: дори при добра воля и при отлично възпитание той не може да се разбере с околните си!

Уж познавах много добре българската история. Възможно ли е, нищо да не съм разбрал от нея? Улових се пак да я чета. Този път с лист хартия пред себе си. Аз исках да отбележа вълните на народите, заливали през векове Балканите. Боже! Народи на три континента! Траки, римляни, келти, елини, готи, хуни, славяни, авари, монголци, татари, прабългари, печенеги, кумани, маджари, нормани, асирийци, арменци, хазари, цигани, евреи и още много други неизвестни. С кръстоносните походи на Петра Амиенски, Валтера Голака и по-после Фридрих Барбароса – всички възможни европейски типове. Сетне пак монголци, пак татари. Най-после турците със своите тъй шарени пълчища, вербувани по-късно от какви не азиатски и африкански мохамедански народи, от бели до съвсем черни.

Но българската история ми отговори на половината въпрос. За другата половина трябваше да се допитам до изследванията на специалисти – с надежда, че те ще опровергаят онова, което с растящ ужас долавях.

Аз бяха чел нещо за Гобино, който пръв, в средата на 19 век, постави расовия въпрос като въпрос на народна съдба. Чувал бях и за многошумното съчинение на Байройтския мъдрец Чемберлен, „Основите на 19 столетие“. Също и за „Политическата антропология“ На Лудвиг Волтман, за която едни немски автор пише: „Тук за пръв път се дава една научна расова система на практическата политика. Развитието на фамилните права, социалните условия на съсловията и професиите, политическото развитие на народите, произход и развой на политическите партии и теории е расово обосновано със строга научност. Никой държавник и политик не бива да пропуща, да проучи добре това основно съчинение!“ (Уви, идете го дирете в библиотеките на българските многобройни политици! Аз си спомням, как един от най-големите между тях ми се изсмя на ума, когато му споменах веднъж, че историята може само расово да се обяснява).

Но времената, настъпили от 1912 г. насам, направиха неспособни и хората на сухата наука, да поглъщат многотомни съчинения. Чак в края на 1922 г., когато напуснах българския ад, аз се почувствувах годен за кабинетен живот. Събрах някой от най-големите авторитети по расовите въпроси и се улових за работа. Но скоро разбрах, че тоя род литература сега ще ме унищожи; тъй бързо намирах потвърждение на онова, от което години се бяха боял. Често някой от тия автори така ме е измъчвал, че аз го затрупвах под купове книги и го заключвах, да не ми се мярка пред очите. Но скоро отново го изравях и пак се оставях ден и нощ, де разкъсва на фибри скрития в мене непознат човек.

Аз ще споделя тук с читателите една малка част от онова, което научих от историците на душата на разните народи и раси.

*

* *

Дето и да наблюдаваме живота – от гъбата на плесента до най-благородната роза – ние навред виждаме значението на расата. В царството на животните един човек с ясен наблюдателен поглед изведнъж долавя какво значи „раса“. Тя не се явява в безброй характерни подробности. Тях различава и не изпуща от очи всеки опитен скотовъдец. Арабите запазват просто със суеверна грижа чистата раса на своите коне.

При все това по отношение на човека няма, може би един втори въпрос, по който до неотдавна и между високо образованите люде, дори между учените със значение, да е царувало (а отчасти и да царува) такова тъмно невежество, както при съществуването и значението на понятието „раса“.

Никой не обърна внимание, когато граф Гобино издаде своето гениално произведение „Опит върху нееднаквостта на човешките раси“. Той бе дори осмян. Трябваше да минат няколко десетилетия, за да се сепнат големите учени специалисти.

Сега най-мъдрите от тях крещят: „Расата е всичко!“ Расата е основата на всяко духовно съществувание и развитие в този свят. Начинът на нашето чувствуване и мислене е в дълбока вътрешна връзка и взаимодействие спрямо естеството на нашия произход. Своята религия, своя разум, своята мъдрост човек притежава само чрез расата си. Единствено тя ги прави възможни.

Че важно е качеството на расата – това едва ли трябва да се доказва: то е фактор на непосредствения опит. Има добри, има и лоши раси. Касае се до физически отношения, до общи закони на органическата природа, които експериментално се изследват; отношения, за които намираме изобилна поука в историята на човечеството. Ние се уверяваме и от всекидневния опит, от онова, що се върши пред очите ни, че расите, точно като отделните хора, не са еднакво надарени. У раси, които са извършили или извършват определени големи дела, преобладават определени антропологически признаци, които ги отличават от другите раси.

Но понятието раса има само тогава съдържание, когато го вземем не широко (бели, чернокожи и пр.), а по възможност тясно. Думата раса може да означава нещо единствено, когато тя се отнася до опита на миналото и до преживелиците на настоящето.

Биологията ни учи, че в целия растителен и животински мир само при определени условия могат да се получат родове облагородени – телом и духом. Отглеждането на животни и растения ни дава колосални материали, по които ние откриваме условията и значението на расата. Идат ли така наречените благородни раси случайно? Те произлизат от полов подбор и от строго запазване основната раса.

Една човешка раса, в тесния смисъл на думата, не е никакъв прафеномен. Тя бива произведена: физически – чрез характеристична смес на кръв (без тая целесъобразна смес, във всички области на органическия свят се стига до стерилност и монстуозност, т.е. до израждане); психично – чрез влиянията, които упражняват при разплода историко-географските условия върху особената, специфична заложба.

Общо правило е, че в повечето случаи смесването на кръв изражда. Има едно много опасна невидима граница между смес и бастардизиране, която лесно може фатално да се наруши. Сполучливата смес води човечеството към висини; бастардизирането – към вживотиняване, към варварство.

Всички исторически велики раси и народи произлизат от смес. Но там, дето разликата на смесените типове е тъй голяма, че не може да се хвърли мост между тях – явяват се бастарди. Не всички смешения се органически сплавят. При някой – в едни от потомците се продължава едната раса, в други другата, и то с намалена ценност. При повечето плодът изглежда като нещо сглобено от най-различни, взаимоизключващи се части. А връзка на бастард с бастард води към пълно унищожение на расовото.

В произволното кръстосване, малоценната кръв винаги побеждава – както впрочем и в живота вулгарното изтиква благородното. Строежът на клетките при едно същество от висша раса е много по-сложен и преизпълнен с тънкости. Затова тия клетки са по-чувствителни, отколкото при същества от низша порода: при най-малкото докосване те се изменят и дори разрушават. Известно е, че в животинското царство една ценна самка ако е била оплодена само веднъж от малоценен самец, губи част от стойността си за разплод. Чувствителността у човека е още по-голяма и фатална за расата. Основавайки се на Дарвина, Чембeрлейн твърди: „Кръстосването (разбира произволното) заличава ценните особености и на двете родителски раси; получава се същински бастард. При това трябва да се вземе под внимание, че по-малко благородната и полово по-силна раса винаги надделява“.

Колко трудно е да се открият законите на правилното кръстосване, при което се получават не само физическа красота и една относителна интелигентност, но и големи морални качества, ни показват наблюденията над конските и кучешките раси. Чудесният чистокръвен английски кон е получен чрез кръстосване на арабски ат с обикновена (разбира се избрана) английска кобила. Това смесване, за да се поддържа расата, трябва от време на време да се повтаря в разни вариации. Същото важи и за нюфундландското куче – едно от най-благородните животни, каквито природата познава: то първоначално е кръстоска на ескимоско куче с френско ловджийско – и после, заделено в страната, е усъвършенствувано до чиста раса, а по-късно методично е въздигнатo в Европа до най-голямото облагородяване. Обаче има случаи, дето кръстосването трябва да стане само веднъж и да не се допуща повече по никакъв начин. Така, английската хрътка е само веднъж кръстосана с булдог. Ако по-нататък се кръстосва, изгубват се ценните качества и на двете раси, получава се безхарактерен бастард. (Дарвин, „Животни и растения“).

Човекът в наше време посвещава повече грижи за облагородяване расите на животните, отколкото на своята собствена раса. Ако би било възможно един народ изцяло да се подложи на такива експерименти, той в няколко поколения би бил гордост на човечеството. Какъв хаос е в това отношение днес дори у народите от прехвалено чиста раса! Вие на всяка стъпка и там срещате многократни бастарди, които едва ли биха имали право да продължават човешкия род. Грамадната част на човечеството е товар на живота и на историята. И всичко това се дължи на едно безгранично невежество. Дължи се на онова „свето“ чувство, наречено любов, което само при извънредно редки случаи не е едно съвсем сляпо животинско полово влечение. Правилното продължение на човешкия род се затруднява и от това, че бракът в много среди се е превърнал в груба търговска сделка. Обърнете се към собствените си наблюдения: колко пъти в живота си сте виждали младоженци – или поне техните родители – да имат пред очи расови перспективи при сключване на брак, да са елементарно посветени в тия върховни въпроси, да знаят какво да правят – поне до толкова, колкото знае един обикновен скотовъдец? Нима не трябва да мислим за своя род и толкоз, колкото мислим за породата на свинете си?

*

* *

Историята на народите ни показва, че най-извънредните, най-индивидуалните дарования, изобщо най-скъпата племенна сила иде от кръстосване. Атина е чудесен пример, Рим – втори, Италия и Испания в средните векове – други два; в наше време – Англия и Прусия.

За образуването на нова раса най-поучителна е, може би, историята с Елада, или по-тясно на Атика, където условията са били най-благоприятни и блясъкът на постижението най-голямо. Тъкмо там смесването на родни племена се явява в най-щастлива постепенност и се кристализира в една раса с оная възторженост (Ьberschwengliches), без която Гьоте намира, че няма величие ни за нация, ни за личност. В Атика древното население на пелазгите е останало закрепено за земята си при всичките дълги размествания на околните племена, при всичките техни неспокойни скитания от север към юг, от изток към запад и обратно. То не е било никога гнетено или подгонвано от нахълтал в земята му чужд народ. От островите и околните брегове мирно са прииждали единични родствени преселници, които малко по малко са се смесвали и сливали с пелазгите. Когато дорийците се спущали към юг и когато настава изобщо едно дълго раздвижване на племената, само Атина е незасегната. Ала от всички посоки към тях прииждат малки групи бежанци: от Беоция, от Ахейя, от Аргос и пр. – все родствени, най-често отбор люде, царствени фигури. Те обогатяват расово необикновено много малката страна. След това настават векове спокойствие, при което така размесените племена се олягат, амалгамират се здраво, свързват се органически, не разкъсани ни веднъж от нашествие на чужди. Тъй се явява на света Атина, чиято духовна култура упражни безподобно влияние върху световното развитие.

Римляните, тоя съвсем единен и също необикновено надарен народ, е произлязъл по подобен начин: от кръстосването на родствени племена. Момзен ни показва това с голяма ясност. Той предполага първоначално две латински племена и едно сабинско. По-късно се смесиха и други, но след като римският национален характер бе здраво образуван и можеше пълно да асимилира всичко, що се влива в нацията.

Същото се извърши и с другите членове от семейството народи, които носят общото име индогермански или арийски.

Тацит казва: „Аз съм уверен, че различните колена на Германия, неопетнени от женитби с чужди народи, от времe са образували един особен, несмесен народ, приличащ само на себе си“.

В Тацитовото понятие „Германия“ се включват и предшествениците на същинските германци – келтите, и ония, които идват по-късно – славяните. Никой естественик няма да се поколебае да смята тия три раси, по техните белези, като вариации на един и същи род. Галите, които 389 г. пр. Христа превзеха Рим, съответствуват по описанията точно на изображението, което Тацит дава за германците: „Светли сини очи, червеникави коси, едри фигури“. От друга страна находките на черепи в гробовете от най-старото героическо време на славяните показват за удивление на целия учен свят, че славяните са били също така доликоцефали и също тъй едри мъже, като германите. Според езиците понятието германи е било прекомерно стеснено. То в същност е много по-обширно. Че келти, германи и славяни произхождат от един и също чисто разплоден човешки род; че когато тия народи изсъпват в историята, нямаме три, а една единна етническа душа – това днес трябва да се смята като една напълно положителна придобивка на антропологията и праисторията (Д-р Г. Бек, „Прачовекът“).

Заедно с келтите, водени от келти, германите в Тацитов смисъл изстъпват за първи път в световната история при похода на кимбери и тевтони 114 г. пр. Христа. Славяните, които явяват по-късно се в историята, са били точно от същата раса едри хора (Вирхов), а са в по-голямата си част и днес такива. Според картата на Вирхов, за изследванията му в училищата, явствува, че цяла Познания (Позен), както и Силезия източно от Елба, дават същия малък процент тъмни хора, 10-15%, както и западно от тия покрайнини. Най-голям процент брюнети се намират, напротив, там, дето не е стъпвал никога славянин: в Швейцария и в Елзас. Друг сигурен признак за определяне родството със славяните е черепът. Старите германи и славяни са типични дългоглави. Дългият череп и дългото лице са тъй сигурни признаци на тая раса, че човек трябва да се пита: може ли да се брои към нея онзи, които ги няма? Сините очи и русите коси могат да липсват: между най-старата германска и особено английска аристокрация се срещат типични германи с тъмни очи и коси; такива германи, благородни фигури на викинги, се намират и по островите на северна Норвегия, над 70 градус; но главата и лицето са винаги дълги. В старите германски гробници почти половината от черепите имат индекс най-много 75; същински облограви (индекс 80 и повече) току-речи няма. В старославянските гробници отношенията са още по-благоприятни: екстремни доликоцефали (под 75). А дълъг череп – това значи идеализъм, вечно пулсираща възвишена мисъл, устремена извън кръга на животинското блаженство.

При тези белези – най-положителните, каквито могат да бъдат – става лишен въпросът: до къде стигат расовите роднини на германците (в тесен смисъл), де срещаме Ария (т.е. онези, които принадлежат към приятелите), де почва чуждият, когато ние, според думите на Гьоте, „не бива да търпим“?

Сега отново към главния въпрос.

Цялата необятна култура на средновековна и на нова Европа е била възможна само благодарение на това, че смешението на тия три гранки на една и съща раса е крайно благоприятно. Всички велики италианци на възраждането произхождат от ломбардската, готската и франкска кръв, която напоява италианския север, и от германско-елинска на италианския юг. В Испания жизненият елемент образуват вестготите. Чудесното смешение на сродни раси във Франция и Англия е очевидно. В днешна Германия, според Д’Арбоа дьо Жюбенвил, професор в Колеж дьо Франс, има повече галска кръв, отколкото дори във Франция. В Берлинското население и до ден-днешен действува освежително кръвта на френските хугеноти преселници. Те обогатяват живота и, смесени с прусаците (славяногермани), дават характеристични мъже с редки дарби. Но най-големият блясък на сила иде от сместа на германска и славянска кръв. Ренан, като показва, колко много славяни са претопени в германци, поставя въпроса: право ли е изобщо, да се смята днешна Германия населена от „германи”? Трайчке обръща внимание на това, че „държавнообразуващата мощ на Германия“ Никъде не се проявява между несмесеното немско население. Той казва: „Същинските носители на култура и ония, които в Германия прокарват нови пътища, бяха в средните векове южните немци (Швабия), смесени с келти; в новата история – славяногерманските северни немци“.

Тайната вечеря е станала ден по-рано

Въпреки че християните празнуват "Тайната вечеря" като събитие, което се е провело на Велики четвъртък, то вероятно се е състояло ден по-рано. В заключение, направено от учения от университета в Кеймбридж Колин Хъмфрис в своята книга "Мистерията на"Тайната вечеря."


Трите Евангелия на Матей, Марко и Лука твърдят, че "Тайната вечеря" съвпада с началото на еврейския празник Пасха. Но евангелистът Йоан казва, че тя се е състояла  ден преди Пасха.

Според Хъмфрис, причината за несъответствието във версиите е в объркване на календарите. Може би, за разлика от Йоан, Иисус, заедно с още трима евангелисти се е придържал към стария еврейски календар, а не официалния Лунен, който широко се е използвал по време на този период, и все още се използва и до днес.
За да се определи датата на последната вечеря на Христос, на която той дава на студентите основните тайнства на Църквата - Евхаристия, ученият използва няколко източника: библейски текстове, исторически изследвания и астрономически данни.

"Каквото и да мислите за Библията, еврейския народ никога няма да обърка пасхалната храна с друга храна, както и противоречието с Евангелието в тази връзка е много трудно да се разбере," - казва Хъмфрис. - По тази причина, много библейски учени казват, че не можем напълно да се доверим на Евангелията, но ако ние сме съгласни с науката и  Евангелията, виждаме, че няма никакво противоречие ".

Ако ви представим свидетелствата на евангелистите, в съответствие с календара, "Тайната вечеря" ще се премести в сряда. Така ще се получи обяснението за още едно очевидно противоречие. Как между Велики четвъртък и разпъването на кръста на Разпети петък могат да се случат толкова голям брой събития, включително и  молитвата в Гетсиманската градина, ареста, разпитите на Иисус, и на присъдата. Според учените, всички тези събития са се провели с ден по-дълго, отколкото е сега.
cnews

П.П. Не ме анатемосвайте! Аз не съм богохулника. Просто съм любознателен.

zahariada.blog.bg

Цанко Дюстабанов - революционер
Роден на 13 май 1844 г. в Габрово. Племенник на Васил Априлов.

Цанко Христов Дюстабанов е български революционер.

Учил в Габрово и в Робърт колеж в Цариград. Владеел отлично френски и турски. Всепризнат познавач на Шериата, той става член на турския съд. През 1876 г. става член на революционния комитет в Габрово и главен войвода през Априлското въстание. След избухването на въстанието води чета в района на Батошево, Кръвеник и Ново село. Под негово ръководство въстаниците отблъскват десетки атаки на многочисления противник, но в крайна сметка въстанието е потушено. Тежко ранен, той е заловен и откаран във Велико Търново за да бъде съден. Съдът го осъжда на смърт и на 15 юни 1876 г. той е обесен.

www.events.bg

„Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието е във ваши ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме!
Вие като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова стягайте се да бягате към Анадола. Вие издадохте хатишерифа и не го изпълнихте, издадохте хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини на християните и тях не дадохте. Мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече - Европа, както казах, ще ви изпъди оттука".

Вечна Памет на тези безсмъртни мъже - първообрази с главно М!
Дали България нямаше да е много различна след 1878 - а, та и днес - ако невъзможното все пак бе станало, те бяха успели, победили и застанали начело на Освобождението, поели властта?!
Дали националните предатели и продажници, макар и не колкото днес нямаше да получат подобаващо наказание, а техните потомци - дегенерати и безродници щяха да властват с такава пара, особено последните десетилетия, и най - вече днес?
Оставам отговорите на вас - уважаеми читатели...
Достойни техни потомци и приемници ли сме ние днес, български националисти?!.... Когато врага изкупува без бой нашите свещиенни земи, за които те и предците гинаха!....

Георги Раковски

Георги Стойков Раковски (истинското му име е Съби Стойков Попович) е български революционер и възрожденец.

Име

Като млад,Съби Стойков Попович сменя първото си име, като взема името Георги – на вуйчо си кап. Георги Мамарчев, българин, служещ като офицер в руската армия и организатор на бунтове срещу турската власт. Тъй като корените на рода били от съседното село Раково, турците му викали Раковалъ. Младежът сменя и фамилията си, и така става Георги Стойков Раковски.

Биография

Роден на 2 април 1821 в Котел в будно търговско занаятчийско семейство. Учи в местното килийно училище, продължава в Карлово при Райно Попович.От края на 1837 г. постъпва във Великата школа в Куручешме (Цариград). Изучава хуманитарни и природни науки, древни и модерни езици. Реагира на всеки опит да се осмеят или оклеветят българите с остро патриотично чувство. Свързва се с дейците на черковната борба Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.

 

През 1841 г. пътува до Атина, където е създадено тайно македонско дружество с цел организиране на общо въстание. Прочува се като талантлив журналист. Той списва много вестници, но най-известия е "Дунавски лебед". За да му осигури път към България, Раковски не призовава открито на бунт срещу султана, а ругае омразните гръцки владици и разказва за бедите от разбойничеството. Точно така Раковски разпалва непокорство и подгодвя духовете на народа за бунт.

Пътува до Браила (под името Георги Македон), след като узнава, че българи и гърци готвят съвместно въстание. Бунтът е осуетен от румънските власти, но Раковски остава в Браила, за да продъжи организирането патриотичните сили. Издържа се като частен учител по старогръцки и френски. Отново румънската полиция се намесва, но Раковски успява да се укрие. Обръща се към руския консул, но той го предава на румънското правителство и на 14 юли 1848 г. го осъждат на смърт. Тъй като е бил гръцки поданик, гръцкото консулство се наема да го изпрати в Атина, но гръцкият посланик в Цариград го изпраща тайно във Франция. Установява се в Марсилия за година и половина.

След като не е възможно да учи в Париж, както му е обещал гръцкия консул, той се връща в Котел и се включва в народната борба. За да заблуди полицията се преименува на Георги Раковски. Отново, заедно с еснафите в Котел, борещи се срещу чорбаджиите, са наклеветени пред турската власт. Биват арестувани и във вериги откарани в Цариград. Осъдени са на 7 години строг тъмничен затвор. По-късно Раковски е освободен. Страданията в затвора описва в спомените си „Неповинен българин“.

Работи в Цариград като "адвокат и търговец. Участва в черковната борба. От същото време датират и първите му литературни опити. По време на Кримската война (1853–1856) постъпва като преводач в турската главна квартира в Шумен. Създава Тайно общество с цел да събира и изпраща военни сведения на руското командване. Поради предателство е разкрит, арестуван и пратен в Цариград.

Успял да избяга, организира чета от 12 души, която през 1854 г. прехвърля Източна Стара планина, за да повдигне духа на българското население да се присъедини към руските войски. Води си дневник. Поради оттеглянето на руските войски, разпуска четата и 4 месеца се укрива у дома си в Котел, където замисля поемата „Горски пътник“, скицира спомените „Неповинен българин“, проучва старинни ръкописи, съхранени в родния му град и близкото село Ичера. В началото на 1855 г. напуска Котел, отсяда в Свищов и пише първото си стихотворение „Постъп (марш) българский“.

Заминава за Букурещ, после — за Нови Сад. Там издава в. „Българска дневница“ (юни — октомври 1857), с който поставя началото на българската революционна журналистика, като замисля и пробния брой на в. „Дунавски лебед“. В Нови Сад издава „Предвестник горского пътника“. Започва да печата началото на поемата си „Горски пътник“, изучава българското историческо минало и проектира да създаде българско книжовно дружество.

Турското правителство настоява пред австрийските власти да бъде арестуван и съден и отново поради гръцкото си поданство успява да избяга и се установява за известно време в Галац (Румъния), като после се прехвърля в Одеса и постъпва като възпитател в Духовната семинария. Руската цензура не му разрешава да печата вестници. Издава само едно от подготвените си съчинения .

Срещата с баба Тонка Обретенова

В 1860 г. отива в Белград. Издава част от научните си трудове, довършва печатането на „Горски пътник“. Започва издаването на вестник „Дунавски лебед“ (1860–1861). От 16 бр. нататък го издава и на френски език с цел да запознае европейската общественост със съдбата и борбите на българите. Тук съставя план за освобождението на България и „статут за едно Привременно българско началство в Бялград“. Създава Първата българска легия (1862). На 3 юни 1862 г. избухва очакваното сблъскване между сърби и турци, като легията веднага се намесва. Очакваната война е избегната и Раковски е принуден да разпусне легията.

Той не се отчайва и подхваща нова идея за създаване на съюз на балканските християнски народи срещу Турция. През 1863 г. посещава Атина, Цетине и Букурещ като влиза във връзка с държавници и общественици. Издава в. „Бъдущност“ (1864) — списван на български и румънски с цел създаване на българско-румънски съюз. Издава в. „Бранител“ и подпомага преминаването на хайдушки чети в България. Българската емиграция и създаденият таен комитет са разединени. Раковски изработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“. Продължава книжовните си занимания. Проектира първа книжка на сп. „Българска старина“ и нахвърля плана на своята автобиография, озаглавена "Житие", от която написва само първите няколко страници. Умира от туберкулоза в околностите на Букурещ.

Раковски е първият идеолог и организатор на национално-освободителното движение в България през 19 век и е негов ръководител през първите 10 години. Още като ученик в Цариград разбира значението на българското историческо минало за укрепване на националното съзнание. Културно-историческите му възгледи се изявяват в неговата публицистика.

Георги Сава Раковски отдава целия си живот на делото: издава вестници, пише планове, търси съюзници сред съседите и в Европа. Той е " бащата на революцията ".

orenda-bg.net

Любен Каравелов в униформа на сръбски легионер Любен Каравелов   www.resortbg.com Любен Каравелов (1834-1879г.) Любен Каравелов е роден през 1834г. в Копривщица. в семейстовото на бащата Стойчо Любенов Каравела и майката Неделя Доганска. Той започва образованието си в родния град в местното взаимно училище където по всяка вероятност се е учил и при двамата първи по култура учители в България по онова време – Найден Геров и Йоаким Груев. В Копривщица Любен Каравелов се е изучавал около 7 години. През 1850г. се премества в Пловдив. Тогава градът е бил известен с „гъркоманията”, която е била обзела жителите му. По желание на родителите си, Каравелов се записва в гръцко училище, където е принуден да търпи изключително обидно и презрително отношение на учителите, както към него самия, така и към всичко българско. Тук той остава 2 години, през които се сблъсква непрекъснато с жестокостта на гърците и турците. Този период от живота на младежа оказва голямо влияние върху изграждането на характера му. Любовта към българския народ, бит и култура обземат изцяло сърцето му. Следващите няколко години Любен Каравелов изкарва с баща си, който е имал огромно желание да направи сина си търговец. Двамата обикалят заедно за купуване на добитък из цяло Българско, Македония и дори Сърбия. Така младият Каравелов прекарва още една школа за опознаване с народа. Той наблюдава българските обичаи, записва песни и поговорки. За известно време учи в Одрин абаджийския занаят, а по късно живее около една година в Цариград, гдето е работил в търговска кантора. В края на 1857г., както много българи са сторили тогава, той заминава за Москва „.... с цел да получа образование, за да употребя после своите сили за полза на скъпото ми отечество...” пише Каравелов в свое писмо. През 1861-1862г. той има вече ясни възгледи по отношение на освобождението на България. Убеден е, че свободата може да бъде извоювана по революционен път. Постепенно той се доказва в Русия като писател, публицист и фолклорист. В началото на 1867г., когато на Балканите започва нова революционна криза – на остров Крит бушува въстание, в Сърбия се говори за война срещу Турция, пламенният патриот се отправя към Сърбия.В Белград, още същата година той основава Български комитет, чиято роля е да организира и ръководи сформирането на чети и прехвърлянето им от Сърбия в България. Каравелов става любим писател и на сръбския народ. Той изучава сръбски език до съвършенство, а Сърбия това става негов втори дом. След като се отзовава на поканата на българската емиграция в Румъния, през 1869г. Любен Каравелов заминава в Букурещ. Тук той започва издаването на седмичния вестник „Свобода”, на който съавтор по-късно става Христо Ботев. По искане на турското правителство, вестникът спира да излиза в края на 1872г. През февруари 1873г. Каравелов започва издаването на вестник „Независимост”. И двете издания са били изцяло попити от революционните убеждения на патриота и са оказали огромно значение за организирането на емиграцията. От 1869 г. Каравелов е водач на българската революционна емиграция. Той идеализира хайдутството, въоръжената отбрана. Организатор е заедно с Левски и на тайните революционни комитети вътре в България. От 15 януари 1875 г. Каравелов започва издаването на чисто научно и литературно списание "Знание", което излиза редовно до Руско-турската война. След освобождението през 1876г. той пренася печатницата си най-напред в Търново, а сетне в Русе и продължава изданието на „Знание”. Възнамерявал да започне нов голям вестник "Основа", за което поканил да му сътрудничи и Вазов . Но туберкулозата, която си спечелил от непосилния труд и мизерията, прекъснала неговия земен живот на 21 януари 1879 г. Погребали го тържествено до гроба на Караджата, името на когото някога издигна като лозунг на българската революционна емиграция. Гробът му стои и днес в Русе - забравен, обрасъл в бурени. Вметка от автора на блога с цитат от Каравелов: “Ако солунската нечистотия се нарича готова холера, то софийския еврейски арсенал може свободно да се нарече вонещейна чума. Аз ниде не съм виждал, даже и в Измаил такова улично блато като, каквото видях в София. Софииските нечистотии се отличават от нечистотиите на другите грдаове – аз говоря само за някой махали, особено за еврейската – с това, че в първите вие рядко виждате мъртви котки, издъхнали кокошки и магарета, незатъпкани още черупки от варени или пържени яйца и т.н. Но и Софииския евреин не е по благовонен от своята улица. В София вие ще срещнете такива еврейски типове, каквито се не срещат даже и във варшавския еврейски музеум. Разбира се, че между Родшилда и Биконсфилда и между софииския евреин съществува такова различие, каквото Катрфаж при всичките свои старания, не е можел да намери даже между горилата и Мария Стюард. Не зная, имат ли редакторите на “Пестер Лойд” и на “Новата Виенска преса” своя собствена миризма, зная само това, че ако софийския евреин се приближи до вас, то вие сте принудени да идете в банята и да се умиете с хума. Един мой приятел, който обича да си поговори, ми разказваше един път, че купил от един едирнески пошове, които, даже като се скъсали(той ги прал 100-тина пъти) все още вонели на лакерда. Ако не би поживял няколко деня в София и ако не би помирисвал софииските евреи, то историята на пошоветеотдавна вече би се изветряла из главата ми. Аз мисля, че ако в София желаят да имат здрав воздух и да се избавят от тифузните трески, то са длъжни да преселят своите евреи на връх Витоша или да ги натопят в саламура. Но да оставим евреите, които са известни на всичкия свят не само чрез своята телесна, но и душевна нечистота.” Любен Каравелов Събрани съчинения, Том 4

Свързани материали:   Къща-музей "Любен Каравелов"   Бюст паметник на Любен Каравелов   Петко Каравелов (биография)

Христо Ботев - български революционер, поет и национален герой  
Христо Ботьов Петков, известен като Христо Ботев, е български национален герой, революционер, поет и публицист, роден на 25 декември 1847 г. (нов стил — 6 януари 1848 г.) в град Калофер в семейството на учителя, книжовник и обществен деец, даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева.     Биография

Христо Ботев е роден през 6 януари 1848 година в Калофер. От 1854 до 1858 година Христо Ботев учи в Карлово, където Ботьо Петков е учител. По-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през юни 1863 г. завършва калоферското трикласно училище.

Родният дом на Христо Ботев в Калофер

През октомври същата година с помощта на Найден Геров заминава за Русия и се записва кaтo частен ученик във Втора Одеска гимназия. Тук се запознава с руската литература и попада под силното влияние на Александър Херцен, Николай Чернишевски, Николай Добролюбов и други. Тогава прави и първите си поетични опити. През септември 1865 г. е изключен от гимназията. По това време се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През октомври и декември 1866 г. е учител в бесарабското село Задунаевка.
Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. По това време на 15 април във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев — „Майце си“.
Тук обаче не се задържа дълго. Поради произнесената от него пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и през октомври 1867 година пристига в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия, Измаил и Галац. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата вестник „Дунавска зора“. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, той се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
През лятото на 1868 г. Ботев се записва в четата на Жельо Войвода, на която е определен за секретар. Тогава написва стихотворението „На прощаване“. По различни причини четата се разпада и не преминава Дунава.
През септември същата година постъпва в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства e принуден скоро да се раздели и с него. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Тук живее заедно с Васил Левски и остава възхитен от способността на Апостола да преодолява лишенията, на които по това време бил изложен и той.
През февруари 1869 г. постъпва като учител в Александрия, а през август същата година заминава учител в Измаил, където учителства до май 1871. През следващите години се мести от град на град. В Галац установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса. В края на април 1871 Ботев е задържан в продължение на два месеца във Фокшанския затвор (във връзка с разкриване дейността на Н. Ф. Меледин) и след излизането му на свобода се установява отново в Букурещ.

Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г

На 10 юни 1871 г. издава първия си вестник „Дума на българските емигранти“. През октомври същата година участва в годишното събрание на Българското книжовно дружество. През април 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и отново е изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов. Списва във вестник „Свобода“, който си сменя името на „Независимост“, а по късно работи като сътрудник и съредактор на революционния орган. На 1 май 1873 г. издава сатиричният вестник „Будилник“. На 20-21 август 1874 година участва в общото събрание на БРЦК и след това продължава да работи като негов секретар. През следващия месец става учител в българското училище в Букурещ. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия — в. „Знаме“ (8 декември 1874 година). През 1875 година издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ от Д. Иловайски и „Кремуций Корд“ от Н. Костомаров. През юли същата година сключва граждански брак с Венета, като техен кум става Георги Странски. През септември същата година съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения“ и „Стенен календар за 1876 година“ със стихотворението „Обесването на Васил Левски“. На 13 април 1876 г. се ражда дъщерята на Христо Ботев и Венета — Иванка. На 5 май издава вестник „Нова България“.
След удара, нанесен на Вътрешната революционна организация след обесването на В. Левски и колебанията на Л. Каравелов, начело на БРЦК застава Ботев.
След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 година БРЦК под ръководството на Ботев започва подготовката на въстание и в България. За тази цел Ботев е изпратен в Русия да събира средства и оръжие за въстанието и да доведе оттам войводата Филип Тотю. Преждевременното избухване на въстанието и неговият неуспех довеждат до сериозни разногласия в БРЦК. В резултат на това в края на 1875 година Ботев подава оставка (това довело и до разпускането на организацията), но не се отказва от революционната си дейност. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. През май 1876 година той започва редактирането на последния свой вестик „Нова България“, от който успява да издаде само един брой.
През май 1876 г., вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става неин войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба „Радецки“ на 16 май и един ден по-късно заставят капитана Дагоберт Енглендер да спре на българския бряг.
От Козлодуй четата на Ботев се отправя към Балкана, минавайки през десетина села. Много малко българи обаче се присъединяват към четниците, въпреки предварителните очаквания. Четата води няколко боя с преследващите я турски потери.
На 2 юни (20 май стар стил) 1876 година е последният тежък бой — привечер след сражението куршум пронизва Ботев. Това се случва в подножието на връх Околчица във Врачанския балкан.

  Убеждения и идеология
Като национален революционер Ботев се явява продължител на делото на Георги Раковски и Васил Левски. Единственото радикално средство за разрешаване на националния въпрос той вижда само в революцията. Ботев ратува и за балканска федерация като средство, което би съдействало за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Интернационалист по убеждения, Ботев защитава правото на българския народ за самоосъзнаване и самоуправление, обявява се за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология, против експлоатацията на по-слабите в социално отношение от страна на по-силните. В международен план той защитава Парижката комуна, познава лично редица руски революционери от неговото време, чете Хърбърт Спенсър, Дарвин, Маркс, Бакунин и др.     Произведения
 

Литературното и публицистично наследство на Ботев не е голямо по обем, но по своите художествени достойнства то бележи върха не само във възрожденската, но и изобщо в цялостното развитие на българската литература…

Стихотворения:

„Майце си“
„Към брата си“
„Елегия“
„Делба“
„До моето първо либе“
„На прощаване“
„Хайдути“ (Баща и син)
„Пристанала“
„Борба“
„Странник“
„Ней“
„Гергьовден“
„Патриот“
„Защо не съм?...“
„Послание“ (на св. Търновски)
„Хаджи Димитър“ (Текст)
„В механата“
„Моята молитва“
„Зададе се облак темен“
„Обесването на Васил Левски“

Други

• Художествена проза, фейлетони, кратки сатирични форми
• Вестник „Дума на българските емигранти“, 1871
• Други творби
• Вестник „Знаме“ 1874-1875
• „Символ-верую на българската комуна“

Паметникът на Ботев във Враца

Паметник-костница на Ботевите четници в Скравена Posted by Николай Гайдаров at 1:50 AM  
hristo-botev.blogspot.com


Елегия

Кажи ми, кажи, бедний народе,

кой те в таз рабска люлка люлее?

Тоз ли, що спасителят прободе

на кръстът нявга зверски в ребрата,

или тоз, що толкоз годин ти пее:

"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

 

Той ли, ил някой негов наместник,

син на Лойола и брат на Юда,

предател верен и жив предвестник

на нови тегла за сиромаси,

нов кърджалия в нова полуда,

кой продал брата, убил баща си?!

 

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!

Глухо и страшно гърмят окови,

не чуй се от тях глас за свобода:

намръщен само с глава той сочи

на сган избрана - рояк скотове,

в сюртуци, в реси и слепци с очи.

 

Сочи народът, и пот от чело

кървав се лее над камък гробен;

кръстът е забит във живо тело,

ръжда разяда глозгани кости,

смок е засмукал живот народен,

смучат го наши и чужди гости!

 

А бедният роб търпи и ние

без срам, без укор, броиме време,

откак е в хомот нашата шия,

откак окови влачи народа,

броим и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!

 

---

Обратно към: [Христо Ботев][СЛОВОТО]


Сайт посветен на Ботев: www.hristobotev.com


"Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят..."

""Че сърце мъжко не трае,да гледа турчин че беснее над бащино му огнище"

Захари Стоянов е роден в село Медвен, Сливенско през 1850 г. До 16-ата си година той помага на баща си в селската работа, но след това, воден от желанието да учи, отива най-напред във Варна на Черно море, а след това в крайдунавския град Русе. Там започва да се самообразова и попада в русенското читалище “Зора”. Сближава се с едни от най-изявените местни младежи, които вземат активно участие във всички последвали опити за освобождение на България през 70-те години на 19 век. Захари Стоянов участва през септември 1875 г. и в т.нар. Старозагорско въстание, завършило с неуспех. Но в края на същата година се подготвя ново въстание, което, макар и потушено по най-жесток начин, става най-успешното в българската история, тъй като предизвиква Руско-турската война и довежда до Освобождението на България. Априлското въстание избухва през 1876 г. и един от активните участници в него е и Захари Стоянов. Той се сближава с фактическия ръководител на въстанието Георги Бенковски и непрекъснато се движи с него. Захари Стоянов е свидетел на последните дни на Бенковски. Успява по чудо да се спаси от засадата, в която попада Бенковски, и няколко дни се опитва сам да намери пътя към Влашко, но е арестуван. Попада в различни затвори, но се спасява, защото няма никакви доказателства за негово пряко участие във въстанието. Въдворен е в родното си село, където дочаква началото на Руско-турската освободителна война.

След обявяването на войната Захари Стоянов се свързва с един от оцелелите въстаници Стефан Стамболов и подпомага неговата дейност като един от най-активните участници в Руско-турската война. След Освобождението от 1878 г., името на Захари Стоянов се свързва най-вече с опита за присъединяване на Източна Румелия към Княжество България. За тази цел в началото на 1885 г. по негова инициатива в Пловдив е създаден Български таен централен революционен комитет. Захари Стоянов изготвя програмните документи и е един от най-активните участници и идеолози на съединисткото дело, което се увенчава с успех на 6 септември 1885 г. С това приключва неговата революционна дейност.

След Освобождението Захари Стоянов първоначално е административен чиновник в градовете Търново, Русе и Пловдив. От 1886 г. се установява в София и започва активната му политическа дейност. Той е избран за депутат в Народното събрание. През 1887 г. става подпредседател, а по-късно и председател на V-то НС. Участва и във Великото НС, което утвърждава Фердинанд за български владетел. По това време Захари Стоянов се откроява като една от ключовите фигури от историята на България след Съединението и има пряко участие във всички съдбовни моменти, които определят развитието на българското общество в периода 1886-1889г. Умира при посещение в Париж на 2 септември 1889 г.

Макар и самоук, Захари Стоянов е и много талантлив публицист и писател. Пише и редактира различни вестници, като особено внимание заслужава в-к “Борба”, който обединява всички съединистки лидери в Източна Румелия през 1885 г. Постепенно започва да се изявява не само като талантлив журналист, но и като писател. Той пише биографични очерци, посветени на големи български революционери и на герои от Априлското въстание, мъченици на освободителното дело. В нашата литературна история името на Захари Стоянов се свързва най-вече със “Записки по българските въстания”, които той подготвя в началото на 80-те години на 19 век. С тях той отваря нова страница в българската мемоаристика, тъй като се опитва да възстанови правдата относно характера на някои събития от нашето национално-освободително движение. Разбира се, трябва да се подчертае и неговото съкровено желание да запази спомена за най-великите личности от епохата на българското Възраждане. Неговите “Записки” се четат от всички българи и са много популярни. По думите на историка доц. Пламен Митев, преподавател в СУ “Климент Охридски”, трябва да се отбележи и един недостатък в тези “Записки”. “Захари Стоянов като всеки човек се опитва да изрази своите субективни позиции и понякога те се разминават с обективната историческа истина. В този смисъл той се представя като сложна личност, която носи своите добри страни, но и своите пристрастия”, смята доц. Митев. "Записки по българските въстания" http://www.slovo.bg

Биографични бележки

Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев). (1850, с. Медвен, Бургаска област-2.09.1889, Париж)

Роден в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното (след 1860 взаимно и класно) училище в с. Медвен (1856-1862). Овчар в с. Инджекьой (дн. Тополите), Варненска област и в с. Подвис, Бургаска област (1866-1870), Шивашки чирак в Русе (1871-1872). Член на Русенския революционен комитет. Чиновник по Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873). Участва в Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882-1885). Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 е в София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на НС (1887), председател на НС (1888-1889).

За пръв път публикува фейлетони в рубриката "Знаеш ли ти кои сме" (1880) във в. "Независимост" и статии (1881) във в. "Работник". Редактира в. "Работник" (1881), в. "Борба" (1885), в. "Свобода" (1887-1889). Активно сътрудничи на вестниците "Независимост", "Братство", "Съветник", "Светлина", "Южна България", "Свирка" и др. Публицистиката на Захари Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Л. Каравелов, както и на руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Некрасов. До средата на 80-те години като политик стои на леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. В периода на борбата за Съединението се обявява против политиката на руското правителство. След 1885 става активен член на народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа й в. "Свобода". Публицистиката на Захари Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони той воюва на много фронтове - срещу политически и идейни противници, срещу мними "дълбокоучени", откъснали се от народа нашенски "аристократи", срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националните революционери, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус - гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори "солени" изрази им придават нерядко памфлетна острота. В литературно-критичната си дейност (особен обект на която е делото на Л. Каравелов) З. Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те г. с нейните основни постулати - реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захари Стоянов "Искандер бей. Разказ из българския живот", както и на "Чардафон Велики", "Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г." и др.

Основната творческа дейност на Захари Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист той се движи в тематичната територия на близкото революционно минало - неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на "Записки по българските въстания", така и на "Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му", "Христо Ботйов. Опит за биография", "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868". Същият идеен патос определя и редакторската и издателската дейност на З. Стоянов около съчиненията на Л. Каравелов и Хр. Ботев. В тези две насоки той осъществява основния си замисъл - да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876, да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на В. Левски и Хр. Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Ст. Караджа, писани паралелно със "Записките..." и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захари Стоянов е "Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876" - плод на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло. В процеса на работата авторът надхвърля първоначалната задача - да опише личните си преживявания по време на преломните за нацията събития от 1875 и 1876. Постепенно създава художествения свят - богат, емоционално пъстър, многообразен и противоречив. Тръгнал от собствената си биография, авторът разширява повествованието до епични размери и превръща мемоара в многопластов разказ с оригинална познавателна и художествена стойност. Захари Стоянов обхваща въстанията и техните основни етапи - подготовка, избухване, ход, поражения, последици. Навлиза в същността на епохата чрез многобройни епизоди и множество лица-участници. В стремежа към историческа мащабност търси вътрешния смисъл на събитията, на поведението и действията на участниците в тях, обхваща дълбоки пластове от народопсихологията и националната характерология. Съчетанието на документална автентичност с белетристично изображение и публицистичен патос става основа за жанровата уникалност на "Записките...". Книгата е едновременно разказ и мемоар, очерк и документ; съдържа пътеписни описания и елементи на автобиография. Всичко това е обединено от мощното авторско присъствие, от неговата ярка личност, неспокойна, с подвижна мисъл, тревожно самосъзнание и постоянна емоционална съпричастност. Тази личност свързва калейдоскопа от пластични изображения, драматични сцени, диалози, патетични отклонения и трезви разсъждения в една привидно нестройна, нетрадиционна, но вътрешно логично обусловена композиция. Художествено-документалната стойност на "Записките..." се определя преди всичко от историко-социалните измерения на образите и от тяхното психологическо и пластично представяне. Тези образи са десетки - от различни слоеве, възрасти, професии, народности - от водачите (Г. Бенковски, П. Волов, Т. Каблешков, поп Груйо), техните известни и неизвестни сподвижници, последователи и противници (селяни, овчари, занаятчии, търговци, даскали, попове, турци, цигани) до "черните души" на предателите. Обхванато е цялото пълноводие на живота в един исторически отрязък от време, във възход и падение, с проявите на героизъм, предателство, равнодушие. Характерни са емоционално-естетическите преливания от трагично и патетично извисяване към комично приземяване; смесицата от величие и дребнавост, краткият път от апотеоза до анекдота.

Главен герой в "Записките..." е авторът, разкрил себе си в процеса на социалното и духовното си изграждане като участник във въстанията и чрез уникалните си скитания из турските затвори след техния погром, когато извиква на помощ способностите си за артистични превъплъщен за да оцелее. Художническата смелост, с която самокритично и самоиронично изобразява себе си, смехът над себе си, слагат последния щрих върху неговия оригинален автопортрет. Наблюдателност, усет за психологически и пластичен детайл, майсторство на диалога, непресекващо чувство за хумор, ирония, самоирония и сатирична острота са основните качества на художника Преките публицистични намеси от своя страна разкриват критика-моралист, патетичния есеист, аналитичния народопсихолог. В стилно-езиково отношение "Записките..." предлагат излючително разнообразие - стилистична пъстрота, включване на метафоричното, пластичното и емоционално-изразното богатство на българския език от епохата. С обхвата на изображението, с идейно-тематичното си богатство и многопроблемност, с художествените си достойнства и документално-информативната си стойност "Записките..." съчетават върховите постижения на историографа, публициста, народопсихолога и белетриста. Книгата предлага оригинални решения на възлови проблеми от националната литературна история и теория - отношенията субективно - обективно, художествено - документално, автор - разказвач, история - съвременност и др. Полага традиции в областта на българската мемоарно-документална художествена проза. http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=149

             

                                Васил Петлешков

zname.zxq.net
Васил Петлешков

Васил Петлешков (01. 01. 1845, Брацигово – 8. 05. 1876)
Инициатор е за създаването на читалище (1874г.), за дейността на което преотстъпва част от къщата си.
През 1876г. е избран за председател на местния революционен комитет и води подготовката за въстание в града и околните селища.
Участва като делегат на Оборищенското събрание (1876г.) и е избран в комисията, която изработва плана за въстаническите действия.
Обявяването на Априлското въстание го заварва в Панагюрище, откъдето той занася “кървавото” писмо до Брацигово и Пещера и застава начело на въстаническата борба в Брациговския район.
След героичната отбрана на брациговчани, Петлешков се предава на 8 май 1876г. на турските власти, за да запази града от погром. Подложен на страшни изтезания върху горяща клада, той не издава никого и не разкрива организационни тайни. Свален от кладата, Петлешков е доубит от турски войници в околностите на Брацигово.

samvoin.blog.bg/politika/2010/06/02/vasil-petleshkov-1845-1876.555714

Васил Петлешков — Уикипедия

www.resortbg.com Тодор Каблешков (1851-1876) Тодор Лулчов Каблешков е роден в Копривщица на 01.01.1851г. в родолюбиво и заможно семейство. Чорбаджи Лулчо Дончев Каблешков, бащата на Тодор притежавал стотици глави едър и дребен добитък, обширни ливади, ниви и гори, занимавал се и с търговия. Цялата Каблешкова фамилия се ползвала с доверието на турската власт, но имала и почитта на българите от техния край. Още като дете Тодор остава без майка. Първоначално учи в копривщенското взаимно училище. През 1862г. се записва в класното училище, което завършва като отличник при даскал Харитон Груев – брат на народния учител Йоаким Груев. Голямо значение за оформянето на характера на революционера оказва възрожденския дух в пловдивското класно епархийско училище, където Каблешков учи при самия Йоаким Груев от 1864г. до 1867г. По това време произведенията на Каравелов, П. Р. Славейков, Раковски и други възрожденски писатели и поети са въздействали върху подрастващите поколения по един изключително силен начин. През 1867 г. Тодор Каблешков заболява тежко. Това става причина да прекъсне образованието си и да се завърне в Копривщица. Тук започва неговата обществено просветна дейност. Основава младежко ученическо дружество за просвета и знания "Зора" и като негов председател организира театрални представления, просветни кръжоци, сказки и подготвя младежите за предстоящата борба. Когато година по-късно Каблешков заминава за Цариград, за да продължи образованието си във френския лицей „Мехтеп Султание”, той вече е бил напълно оформен като бъдещ апостол и достига до идеята за освобождение от османското иго. През 1871г. Тодор Каблешков напуска преждевременно лицея и се завръща отново в Копривщица с едничката цел – да работи за освобождението на народа. По това време тук вече е основан революционния комитет. В лицето на младия Каблешков Левски намира талантлив последовател и помощник в този край. Комитетът започва да развива непозната до тогава дейност. Той работи активно с читалището, ученическото и женското дружество. Изнасят се сказки, правят се преводи от френска литература. Фактически Тодор Каблешков става всепризнат ръководител на революционната организация, защото е не само запален патриот, активен общественик, но и ръководител с широки познания, който печели сърцата и душите на будното средногорско население. Той е истински ученик на Левски. Проникнат дълбоко от неговите идеи, Каблешков пише: „Трябва да знаеш, че человек кога се реши да бъде за полза на народа си, принуден е да изоставя по някой път собствената си работа, а понякогаш и най-приятните си минути за наслаждение.” През 1873г. Каблешков постъпва като ученик телеграфист в Одринската железопътна гара на Баронхиршовата железница, а по-късно същата година се издига до началник на ПТ станция в гара Белово. Тази своя служба революционерът използва като прикритие за своята апостолска дейност в Пазарджишка околия. Когато службата става пречка за неговата дейност, през 1874г. той я напуска и захваща търговия с дървен материал и добитък. Като търговец обикаля София, Прилеп и други места, като навсякъде събира будните и съставя комитет. Това той върши когато Левски отдавна е мъртъв а друг ръководител за цялата страна още няма. През 1875 г. отново с влошено здраве Тодор Каблешков се връща в Копривщица. Оглавява местния революционен комитет и е провъзгласен за помощник апостол в Панагюрския революционен окръг. От Панайот Волов, който пристига в Копривщица, получава апостолско пълномощно с право да образува революционни комитети на територията на Четвърти революционен окръг. Заедно с Волов посещава Клисура, Сопот, Карлово, Калофер и селата до Шипка. Цялото Средногорие е обхванато от копнежа за предстоящото въстание. Тодор Каблешков е в своята стихия и действа като разумен и далновиден организатор. В Копривщица са съставени пет чети от по сто въстаници, създадена е тайна полиция и тайна поща, шият се униформи. Особено внимание се обръща на въоръжаването. Набавят се пушки и пищови, леят се куршуми, изработват се четири черешови топа и две от медните тръби на розоварните казани. Ушито и извезано е красиво атлазено знаме със златен лъв, който тъпче турския полумесец и още дванадесет по-малки знамена за отделните чети. В тази дейност активно участва учителката Мария Българова, първата и последна любов на Тодор Каблешков. На 20 април 1876г. черковните камбани в Копривщица започват да бият, въстаниците обличат своите униформи, въоръжават се и по заповед на Каблешков се построяват в три групи. Две от тях се насочват към конака, където е отседнал Неджеб ага, а третата е изпратена на пътя за Пловдив, за да предотврати оттеглянето на турската команда. На каменното мостче към конака пуква първата пушка и турското заптие Карахюсеин е убито, после пада и мюдюрина. Конакът е превзет и над него се развява въстаническото знаме. Жребият е хвърлен и Тодор Каблешков написва историческото кърваво писмо до Волов и Бенковски в Панагюрище, като изписва на него кръст от кръвта на убитите турци. "Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках неколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме, и убихме мюдюра с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище… Копривщица, 20 априйл 1876 г. Т. Каблешков" Това е един уникален исторически документ, непознат за други страни и народи, написан от високообразован и предан на делото автор. Въпреки пламенният дух, добрата организация и голямото желание за победа, априлското въстание търпи провал. Повечето революционери за заловени. На 3 юни Тодор Каблешков, даскал Найден и Ботя Комитата, оковани във вериги, са подкарани към Търново. Каблешков е изтощен и не може да се държи на краката си, поради което турците го качват на кон. В негово лице турските заптиета виждали един много образован българин, служил в Баронхиршовата железница, наричали го "Телеграфа" и се отнасяли с известно уважение към него. От Търново на път за Пловдив Каблешков е настанен в Габровския конак. Пашата на града преценил, че от този високообразован комита може да научи много важни сведения за участниците и водителите на въстанието. Каблешков е поставен в заптийската стая при караула, а другите бунтовници са отведени в затвора. Чаушинът, виждайки окаяното му състояние, заповядал да му развържат ръцете. Към полунощ на 16 юни, когато всички заспиват, Тодор Каблешков става, взима един пищов на турско заптие и се прострелва в гърдите. Въпреки опитите на караула да спре изтичащата кръв, той издъхва.

Свързани материали:   Къща музей "Тодор Каблешков"   Паметник на Тодор Каблешков Тодор Каблешков като началник ПТ станция на гара Белово Тодор Каблешков като ученик във френския лицей в Цариград

На 26 май 1876 г. (ст. ст.) гонен от османските власти при опита да се прехвърли в Румъния, Панайот Волов се удавя в р. Янтра край гр. Бяла (Русенско). Той е български революционер, организатор и ръководител на Априлското въстание в IV Пловдивски революционен окръг с център Панагюрище /ок. 1850-1876/.

Панайот Волов е псевдоним на Петър Ванков (1850 - 26 май 1876 г.), организатор и ръководител на Гюргевския революционен комитет и на Априлското въстание. Точната дата на раждането му не е известна, знае се че е роден през 1850 г. в град Шумен, където е завършил Шуменското класно училище при Добри Войников. С материалната подкрепа на богатия си роднина Маринчо Бенли получава възможност да учи в Букурещ, после заминава в Болград, следва и Одеса. Шест месеца преди да завърши Южнославянския пансион в Николаев, Украйна (1869-1873), е принуден да се завърне в гр. Шумен поради заболяване. Назначен е за главен учител и директор на класното училище, организира вечерно училище, участва активно в дейността на местното читалище. Разгръща активна революционна дейност в гр. Шумен и Шуменско.

През август 1874 г. участва в общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ. Председател на революционния комитет в гр. Шумен. Арестуван и хвърлен в затвора в началото на 1875 г. заради участието му в острия конфликт между местната младеж и европейските инженери, участващи в строителството на жп линията Каспичан-Шумен-Ямбол. Волов застава начело на недоволните шуменци, които осуетяват сватбата на френски инженер и местна девойка. След неколкомесечен престой е освободен и заминава за Румъния.

Участва в подготовката на опита за въстание през септември 1875 г. Един от учредителите и главни дейци на Гюргевския революционен комитет, определен е за главен апостол на Четвърти (Пловдивски) революционен окръг с помощник Георги Бенковски. В резултат на организаторската им работа са създадени десетки революционни комитети, в организацията са включени много местни патриоти с голям принос в хода на въстанието. След появата на противоречия между двамата ръководители Волов проявява воля и такт и в името на общото дело отстъпва първенството на Бенковски. Той е един от инициаторите за свикването на общо събрание на комитетите от Четвърти окръг в местността Оборище, близо до гр. Панагюрище, и взема дейно участие в него.

След избухваенто на въстанието, Волов е в Панагюрище заедно с другите апостоли вдига бунт, а след потушаването на въстанието е предаден. Бяга с Георги Икономов и Ст. Ангелов.

dir.bg