Председателят на Съюза на възпитаниците на Н. В. училища, ШЗО и родолюбивото воинство и гражданство полковник о. з. Никола Рухчев в интервю за Андрей Рангелов, в-к Българска армия, 28.03.2011

- Г-н полковник, има ли още бели петна в историята ни?
- Да! Особено за младите поколения голяма част от нашата история е бяло петно. Причината е проста. Имаше дълъг период в нашата история, когато много неща в нея бяха, да кажем най-внимателно – забравени, даже изкуствено пренебрегнати. Това доведе до обедняване на историческата мисъл. Наскоро имаше събиране на инициативен комитет за отбелязване на 150-годишнината от рождението на цар Фердинанд, на което се изясняваха отделни периоди от живота му. Председател на комитета е Гиньо Ганев, а сред присъстващите беше и цар Симеон.
Не се спомена обаче нищо за дейността на цар Фердинанд по отношение на войската и армията. Не издържах и поисках думата. Казах – нарочно ли пропуснахте или случайно, та по негово време три войни са се водили. Как нарочно, казаха организаторите и се извиниха. С това искам да потвърдя, че много неща от историята не се знаят. Това води до неразбиране и за бъдещето на България. Така че има бели петна.

- Вече 22 години извършваме преход, историческата мисъл раздели ли се с политизацията?
- Не. Политизацията е още силна. Има известен страх да се кажат нещата такива, каквито са, да не би да засегнем някои бивши разбирания, наслагвания и т. н. Все още съществува и тежи този страх – да се каже истината. Ще дам един пример с мен.
Преподавах военна история във военното училище. Имаше период, когато всичко трябваше да се каже от гледна точка на марксистката философия и разбиране. Ние не можехме и друго да говорим. Дори ми направиха забележка, че, когато говорих за Балканската война на моите курсанти, казах, че тя е освободителна война, защото ние отиваме да освобождаваме наши поробени братя, в наши земи. Тогава ми опонира един политически офицер, че това не било вярно.
Защо? Защото Ленин в том 21-ви казвал, че Бълканската война е една грабителска война на зараждащата се българска буржоазия, която да заграби земи и пазари. В този смисъл и сега има известен страх, да го кажа, от изнасянето на истините по тези въпроси. А няма защо да се страхуваме.

- Заради този страх ли много малко хора отбелязаха тази година Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим – 1 февруари?
- Може би точно това е страхът, от който все още не сме освободени. Има и незаинтересованост, понеже не се познава историята. Все още е жив и страхът от силните на деня, въпреки че те сега са други. Затова много малко хора отидоха и на гробищата, и на параклисчето, да почетат тази дата. Ние много пъти сме искали – нека най-после някой, който е бил виновен, да каже една проста приказка – извинявам се, сбърках. Това нещо още не сме го чули.
Не е достатъчно да изнасяме имената на разни ченгета, ние не сме заговорили за делата на тези хора. Трябва да се каже не само този беше такъв, но и какво е направил. Обаче още в обществото няма смелост да се стигне до край.

- А това, че в обществото вече почти не се говори за патриотизъм, родолюбиви ценности, свързано ли е, например, с отпадането на задължителната казарма?
- Да, определено. Ние сме твърдо против отмяната на наборната служба. Преди години присъствах на международно съвещание в Генералния щаб, когато норвежки полковник каза: “Господа, защо си махнахте задължителната казарма. Ние сме една от най-богатите страни в Европа, но наред с професионалната армия, запазихме и наборната служба. Не можете да разберете, че губите нещо много ценно – връзката на народа с армията”. Това е така. Самата атмосфера в казармата правеше младежите мъже.

- Но явно връщане на старото положение не е възможно. Тогава как да се компенсира това положение?
- Може би на първо време под някаква форма трябва да се върне военното обучение в гимназията. Това е начало. Може би трябва да се реши въпросът за така наречената национална гвардия. Но най-важното за казармата беше нейният дух, този съвместен живот на хората, заради който като се срещнат след години, си приказват за военната си служба.
Аз като млад подпоручик отивам веднъж в едно село и сядам да пия една лимонада. И скоро – един по един – започнаха да идват хора. Виждат офицера и идват – да говорят, да питат, да чуят нещо от него. Те виждаха в офицера може би своя взводен командир и веднага заговориха за казармата – помниш ли, помниш ли, помниш ли…
В края на войната ме изпратиха като фелдфебел портупей-юнкер на фронта предсрочно. Там, в Унгария, ме произведоха офицер. Бях само 20-годишен, но научих за цял живот много неща от войниците. Аз съм сапьор. Главната ми работа в Унгария беше миниране и разминиране. Най-тежкият период беше дори след войната. Тогава моето поделение трябваше са остане в Южна Унгария, за да разчисти всички минни полета край река Драва. Върнахме се чак в края на юни. Какво ни направи впечатление там?
Отиваме на минното поле. В моя взвод половината бяха млади наборни войници, а другата – по-възрастни, от запаса – 35-37-годишни, семейни, бащи. Поставям задачата, но когато се стига до самото изпълнение, гледам, по-младите казват на другите – хайде, бай Петре – чакай тук вдясно, ти, бай Иване – вляво. И младият войник отива и открива мината, а не дава на неговия по-възрастен приятел и другар да върши тази рискована работа. Това беше нещо невиждано!… И това разпределение на задачите бойците го вършеха сами, без аз да ги разделям! Това нещо не може да се възстанови.

- А сега какъв, според Вас е бойният дух на Българската армия, какво крепи отношенията в армията?
- Аз съм вече твърде далеч от сегашната практика в армията. Но, например, не приемам, че военната униформа е работно облекло. Отива военнослужещият в казармата, съблече си дънките и джинсите и си облече работното облекло – да го наречем така, не униформата. Те не го носят като облекло с гордост, както беше за нас.
А истинският дух в казармата се създаваше извън занятията, в общуването. Ето пак един пример от войната. Връщаме се от фронта и понеже линията от Нови сад до Белград беше прекъсната, трябваше да се придвижваме с пеши марш. Гледам един от моите войници се прегърбил от тежестта на раницата, едвам върви. Пътят беше тежък – 40 км първият ден. На другият ден войникът направо не може да се мръдне.
Питат го какво става, а той казва: “Намерих си вериги за воловете и си ги нося”. А веригите – тежки. Войниците и приятелите чуха и започнаха: “Абе, Иване, дай на мен едната верига, дай на мен друга”. Разпределиха си веригите и ги понесоха. Това бойно другарство го няма сега.

- Смятате ли, че днес обществото има справедлив поглед към армията?
- Не е такъв, какъвто беше. Спомням си един гергьовденски парад тук, в София, по наше време. Той беше по Цариградско шосе и свършваше до гарата. Това бяха хиляди войници! Само военното училище излизаше с 1000 души. Школата за запасни офицери – 1000 души. Нашият пехотен полк – със 700 души. Артилерията – с колите. Появиха се танкове, танкети и т. н. И от двете страни по тротоарите – хора, един до друг, запълнено, ръкопляскаха. Те виждаха армията си, обичаха я.
Това днес го няма. Виждате сега на парадите – минават някакви блокчета 8 на 8 души най-много. Измени се и отношението на хората към армията. А опираме до националното чувство, което е притъпено. Преди да станем европейци трябва да си останем преди всичко българи. Ние като съюз търсим пътища какво да направим. Основната ни задача е военнопатриотичното възпитание.
Провеждаме събрания в страната, особено в по-малките градове, с беседи от наши хора, разкази за войната, участието им. Все още имаме живи ветерани, макар и вече 90-годишни. А знаете ли децата как обичат да слушат, особено по-малките. На една пресконференция извадих една противопехотна мина и им казах, че бяхме стигнали дотам да разминираме със затворени очи. Извадих мината, затворих си очите и я демонтирах. Всички защракаха с фотоапаратите и викат – оставете, оставете да го снимаме…. Може би трябва някаква национална програма, национално възраждане, ако искаме поне нещо да спасим, да възродим, на базата на любовта към родината.

На снимките:
Горе – Полковник Никола Рухчев и досега владее до съвършенство фронтовите си умения по разминиране.
Фото Красимир Тодоров
Долу – Офицерът Никола Рухчев наблюдава разрушения мост на река Драва при град Барч през 1945 г.
Фото архив на Никола Рухчев

връзка към източника           

Взето от: edinzavet.wordpress.com

Снимка: Булфото

Данъчните в Пловдив започнаха да дежурят до колонките на бензиностанциите и да следят оборотите на обектите. Причината инспекторите да се закотвят на бензиностанциите са масовите опити за укриване на доходи от страна на собствениците.

Само за последната седмица данъчни са окупирали 4 обекта за търговия с течни горива и са висели на тях по 24 часа в денонощието.

По време на откритото наблюдение на продажбите на бензин са следени показанията на броячите на бензиноколонките, вписването на данните в книгите за дневни финансови отчети, издаването на касови бележки.

„В три от бензиностанциите продажбите само за седмица скочиха средно със 70%, единствено в един обект не бяха установени разлики в среднодневните обороти в периода преди и по време на присъствието на инспекторите”, заяви пред Dnes.bg говорителят на НАП – Пловдив Божана Илиева.

Тя посочи, че в една от бензиностанциите в седмицата, когато горивата са продавани под контрола на данъчните, оборотът е нараснал с 6 500 лева, а в друга ръстът в отчетените продажби бил 80%.

Джейкъб Зума и Муамар Кадафи. Снимка: reuters

Муамар Кадафи се е съгласил с плана за примирие, предложен от делегация на Африканския съюз, съобщи след преговорите с либийския лидер президентът на ЮАР Джейкъб Зума, който е в ролята на посредник в либийския конфликт.

„Делегацията на брата лидер (Кадафи) прие плана за действие, предложен от нас. Длъжни сме да дадем възможност на примирието да заработи“, каза Зума.

Президентът на ЮАР обаче не съобщи никакви подробности.

В неделя Зума и президентите на Мавритания, Мали и Конго, както и външният министър на Уганда разговаряха в Триполи с Кадафи.

Сега посредниците заминават за град Бенгази в Източна Либия, за да се срещнат с бунтовниците.

По-рано лидерът на антикадафистите изключи възможността за провеждане на преговори за прекратяване на огъня, докато не бъде обявена оставката на полковник Кадафи.

Вече два месеца в Либия продължават боевете между лоялната на Кадафи армия и въстаниците. Те са подкрепяни от въздушните удари на силите на международната коалиция, която прилага резолюцията на ООН за защита на мирното население в страната.

Планът за изход от кризата предвижда незабавно прекратяване на огъня, осигуряване на доставки с хуманитарна помощ и започване на диалог между различните социални групи и племена, съставляващи либийското общество, пише ВВС.

В тази връзка посредниците от Африканския съюз предлагат НАТО да прекрати въздушните удари срещу силите на Кадафи, за да бъдат създадени условия за изпълнение на договореностите за примирие.