2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. stela50
12. getmans1
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
© sxc.hu
Още по тематаДомът на хумора обявява Ден на отворените врати Проф. Георги Чапкънов присъди наградите на Биеналето в Габрово “Смехът е здраве” е темата на тазгодишния “Благолаж” ДХС отличи Христо Комарницки
Мнозина обичат да се пошегуват, да се посмеят или разиграят някого, но един ден в годината с това се занимават абсолютно всички. Такава поне е традицията, а дали е така...
Има няколко версии за това, защо този ден е 1-ви април.
Едни приписват зараждането на празника на Древен Рим, където в средата на февруари (а не в началото на април) празнували празника на Глупците. Има и една друга версия, според която дължим този празник на неаполитанския крал Монтерей, комуто поднесли по случай спирането на земетресението, риба. След година владетелят поискал точно същата риба. Такава обаче не намерили и готвачът приготвил друга, която много приличала на предишната. И макар, че кралят познал подмяната, той не се разгневил, а дори се развеселил. Оттогава станали обичайни шеги и лъжи на 1-ви април. Знае ли човек?
Но както винаги, българската традиция е по-особена. Освен, че си имаме музей на хумора и сатирата в Габрово, град избран по-скоро за вицовете, свързани уж с прословутото сметкаджийство на габровци, но вероятно най-много със самоиронията им. Е, имат си и побратим в Шотландия, Абърдийн, но е известен е прословутия хумор на Острова, който народите кой знае защо приписват на англичаните главно, а не на събратята им шотландците.
В древността 1-ви април отбелязвали само ирландците, явно цялата тази щуротия идва от онази европейска част, която винаги иска да е различна. По нашенските места пък дедите ни забелязали, че април е непостоянен, времето е колебливо и често се мени. В желанието си за веселие нарекли първият му ден - Ден на лъжата, закачката и хумора. Мнозина „ще се хванат", когато някой хитрец ги изпрати, както се казва, за „зелен хайвер", но такава е традицията. На почит са остроумните, досетливите, веселите.
Чудомир обичал да казва: „Най-празният от нашите дни е този, в който не сме се засмели нито веднъж".
Иначе съвсем наистина 1-ви април е Ден на птиците, който се отбелязва в международен план от 1906 г., когато е била подписана международната конвенция за защита на птиците. (БГНЕС)
Стотната годишнина от смъртта на Лев Толстой в Русия не беше отбелязана с никакви шумни тържества. И то в страна, където такива важни годишнини рядко се подминават. За сравнение, през 2010 г. беше тържествено отбелязана 150-тата годишнина от рождението на А.П.Чехов., а родното му място бе дори посетено от президента Дмитрий Медведев. В тази връзка семейството на великия руски писател, представлявано от неговия правнук Владимир Толстой, се обърна с официална молба към руските власти, в която се настоява да бъде снето негласното ембарго над личността на писателя, свързано най-вече с неговото отлъчване от Православната църква през 1901 г. С инициативата се зае бившият руски премиер и бивш ръководител на ФСБ Сергей Степашин, в момента председател на Руската сметна палата, ала се оказа, че дори подкрепата на подобен „ходатай” не носи успех. Което не може да не ни накара да се замислим в какво Толстой се разминава с днешна Русия. Изминаха повече от сто години, откакто Руската православна църква официално засвидетелства, че повече не счита за свой член граф Лев Николаевич Толстой. И вече сто години не стихват споровете и обсъжданията около това трагично събитие. Интересът е разбираем и закономерен: авторитетът на Толстой като признат класик на световната литература е невероятно висок, името му е известно на милиони образовани хора по цялата планета. И ако една толкова значима обществена институция като Руската православна църква е предприела толкова крайна мярка по отношение на писател като Толстой, то напълно закономерно следва да си зададем въпроса: каква е причината за този разрив? Тук вече възниква една парадоксалната ситуация, която много трудно намира разумно обяснение. Вместо спокойно да изяснят обстоятелствата, хората често си правят еднозначния извод: църковниците са съзрели крамолни възгледи в произведенията на Лев Толстой, поради което са го наказали, както са могли. По такъв начин свидетелството на Синода за отпадане на Лев Николаевич от Църквата вече повече от век се възприема от определена част от руската интелигенция като някакъв акт на възмездие за писателското волнодумство, изразено от Толстой в „Ана Каренина”, „Война и мир” и други творби на неговия литературен гений. В същото време, мнозина от поддръжниците на това мнение често даже и не подозират, че освен художествените си произведения, Лев Николаевич е написал цял ред творби с духовно-религиозен характер, където подробно е изложил своето разбиране за християнството и Евангелията. В тях той доста рязко и достатъчно категорично се разграничава от учението на Църквата по основните въпроси на изповеданието и вярата. Ето защо и като повод за публикацията в руските вестници на „Определението на Светия Синод за граф Лев Толстой” са послужили не толкова последните му романи (например „Възкресение”), колкото религиозно-просветителската дейност на писателя. Може да се възрази: каква е разликата дали човек е бил подложен на репресия заради художествените или религиозните си творби? Нали във всеки случай това е произвол на църковните чиновници, които заради някакви свои корпоративни интереси са отлъчили от Църквата великия руски писател? Действително, по своята същност, „Определението” е имало характера на отлъчване. Но нека обърнем внимание, че в „Определението” не се среща думата „отлъчване” или „анатемосване” по отношение на Лев Толстой. Съвсем други слова намира Руската църква, за да определи тази трагична ситуация: „...Лев Толстой непрекъснато, със слово и писания, за съблазън и ужас на целия православен свят, при това неприкрито, а явно, пред всички, съзнателно и преднамерено изтръгна сам себе си от всяко общение с Православната църква. Предприетите опити за негово вразумяване не се увенчаха с успех. Ето защо Църквата вече не го счита за свой член и не може да го счете за такъв, докато той не се разкае и не възстанови общението си с нея”. „Определението” само фиксира това отлъчване, което Лев Николаевич напълно доброволно е осъществил през трите последни десетилетия на живота си. До последно Църквата е била готова отново да приеме Толстой в лоното си. Но той така и не се е завърнал. Въпросът как Църквата се е отнасяла към Толстой безспорно е много важен. Но има и друг, не по-малко важен въпрос, за който се сещат по-рядко: как Толстой се е отнасял към Църквата? А никой не може да отговори по-точно и убедително на него, отколкото самият Лев Толстой. Ето, например, какво пише самият той по този повод през 1884 г. В работата си „Изследване на догматическото богословие”: „Православната църква? С тази дума вече не свързвам друго, освен няколко небръснати хора, много самоуверени, заблудени и слабо образовани, в коприна и кадифе, с брилянтови панагии, назоваващи се архиереи и митрополити, както и десетки други небръснати хора, намиращи се в най-дива, робска покорност пред първата десетка, заети чрез извършването на някакви тайнства да мамят и обират народа”. След публикуването на „Определението”, църквата не спира с опитите си да помогне на Лев Толстой да види нелепостта на всичките си претенции в ролята на пророк и реформатор на християнството. В Ясна поляна при писателя идват и свещеници, и архиереи. Естествено, разговаряли са за вярата... А как е оценил Толстой това внимание към себе си? Ето запис от дневника, направен от Лев Николаевич през 1909 г. след срещата с тулския епископ Партений: „Вчера дойде архиереят и аз разговарях с него от душа, но предпазливо, без да се изказвам за целия грях на неговото дело. А трябваше... Той очевидно би желал отново да ме обърне към вярата – ако не да ме обърне, то да ме унищожи, да намали моето зловредно влияние над вярата и църквата. Особено неприятно е, че ме помоли да дам знак, преди да умирам. Само да не измислят нещо такова, че да уверят хората, че съм се „покаял” пред смъртта си. Ето защо заявявам, даже повтарям, че да се върна към Църквата и да се причастя пред смъртта си аз не мога, както не мога преди смъртта си да говоря срамни думи или да гледам срамни картинки, ето защо всичко, което биха говорили за моето предсмъртно покаяние и причащение, е лъжа". А ето и спомените на архиепископ Никон (Рождественски) за беседата му с великия руски философ В. С. Соловьов”. „На моя въпрос отдавна ли се е виждал с граф Толстой, покойният философ-християнин ми отговори: „От мига, в който видях, че графът изпитва лична ненавист към Господ Иисус Христос, прекъснах всякакви лични отношения с него. „Ала лична ненавист е възможно да изпитваш само към някого, с когото имаш лични отношения, а графът...” „Вие сте прекалено наивен – каза Владимир Сергеевич, може ли този горделивец да прости на някой си „дърводелец от Назарет”, че той преди него, Толстой, е дал на света такова учение ,което да преобрази света, а той, Толстой, въпреки усилията си, е успял да обърне в своята секта само няколко десетки души и знае, че тази секта ще се разсипе след смъртта му, а учението му ще мине в архив като нелепица...”. Така определя позициите на Толстой неговият бивш приятел и събеседник, който великолепно разглежда учението му за несъпротивлението на злото в своите „Три разговора”. Определението на Синода намира за правилно и друг известен светски публицист, който единствено някой ненормален би могъл да заподозре в симпатии към Църквата. Ленин в статия, посветена на смъртта на Л. Н. Толстой, пише: „Вижте оценката за Толстой в правителствените вестници. Те проливат крокодилски сълзи, уверявайки в своето уважение към „великия писател” и в същото време защитават „Светия Синод”. А светите отци извършиха особено гнусна мерзост, пращайки попове при умиращия, за да измамят народа и да кажат, че Толстой се е „разкаял”. Светият Синод отлъчи Толстой от Църквата. Толкова по-добре. Този подвиг ще му се зачете в часа на народната разправа с чиновниците в раса, с жандармите во Христа, с тъмните инквизитори...” Логика, типична за Владимир Илич: да се отмъсти дори за това, което, по мнението му, се е случило по най-добрия начин. С какви мисли Лев Николаевич Толстой е напуснал живота – това ние не знаем. Всичко се е случвало при закрити врати. Достъп до Лев Николаевич са имали само двама души – неговата дъщеря Александра Лвовна и личният му секретар Владимир Чертков – и двамата яростни „толстоисти”. Известно е, че при умиращия е дошъл оптинския старец Варсонофий. Обаче не са го пуснали при Толстой. Дали това е станало по волята на самия Толстой или по решение на Чертков и Александра Лвовна? Знаем само, че възсъединението на Толстой с църквата, за съжаление, не се е случило... | www.foma.ru
Превод: Тони Николов, www.kultura.bg
Взето от: sevt9.blog.bg
- Снимки към новината
Снимка: www.omda.bg
Изгоря родната къща на Илия Минев в Септември. Според полицията пожарът е причинен от психически нестабилен клошар, който си запалил огън в една от стаите. Въпреки бързата намеса на пожарникарите, от къщата сега са останали само стените. Истината е, че къщата беше безстопанствена и се рушеше от дълги години. Сега огънят я довърши, сякаш за да доизтрие спомена за един човек, за когото и приживе мнозина не искаха да се сещат.
ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
Мнозина знаят, но повечето – не.
Илия Минев е човекът, който през целия си живот се е съпротивлявал на комунизма, за което прекара в затворите и лагерите на социалистическа България 33 години. Смята се, че това е нещо като световен рекорд – никой и никъде по света не е лежал толкова време заради политика.
Сега, когато изгоря къщата му, малцината издания, които съобщиха за този факт, писаха, че той е бил дисидент. Не. Той не беше дисидент. Дисидент например беше Чавдар Кюранов, който се стремеше да бъде посвоему честен, но никога не стигна до отрицание на комунизма. Същият този Чавдар Кюранов не позволи на Илия Минев да говори на митинг на СДС в първите месеци след 10 ноември 1989 година.
За дисидент се обявяваше и Румен Воденичаров, който направи преврат и разцепи създаденото още през 1988 година от Илия Минев Независимо дружество за правата на човека, а след това се врътна и се прегърна с комунистите.
И колко още дисиденти.
Бай Илия не беше дисидент. Той беше антикомунист и никога не се примири с комунизма, дори и когато изглеждаше, че той формално си отива. Затова и не го пуснаха в голямата политика, тя се правеше от такива, дето громяха комунизма със статии в “Работническо дело”.
Бедните, те така и няма да разберат, че голямата политика не е да направиш големи пари, а да отстоиш идеите си, себе си. С цената на саможертва, на мъчения и лишения, с цената на всичко.
Сега, когато изгоря къщата на този мъченик, никой от тези т.нар. големи политици не се и направи, че е забелязал. Така е по-удобно, по-комфортно.
Ние нищо не дължим на Илия Минев. Той няма и нужда, понеже вече повече от 10 години е преселник в един друг свят.
На самите себе си обаче сме длъжни да си спомняме, че има и такива хора.
Понеже Илия Минев и още много такива като него бяха избутани, скривани и покривани толкова години след 1989 година, понеже тайната сила, която движеше и все още движи българската политика, българския живот, направи така, че гласът на тези нравствени победители, истински човеци и истински българи, да не бъде чуван, днес комунистите, техните отрочета, номенклатурата, Държавна сигурност градят капитализъм, който омаломощава, парализира, доубива нацията.
Бог да те прости, бай Илия. И ти прости на нас – ако можеш.
www.ekipnews.com
Автора на блога изтри видеото тенденциозно, защото не иска чрез неговия блог, непочтенни и пропаднали фигури, при това доносници на Иван Драшков, но и нещо повече - мразещи собствените си съплеменници, които са им болна тема, поради комплекси от своята етническа принадлежност и, хайде да не казвам тъмна, но "леко мургава" боя, да се кипрят до титаните на българската история и да се утъждествяват с техното име, само защото някога са се познавали при някакви обстоятелства, и са поддържали нормални отношения с тях.
Кого имам в предвид, той си знае.
Един с небългарски етнически произход от Шоплука, яко комплексиран обаче от своя "леко мургав" етнически произход (Нямам нищо проти етноса му, за разлика от пишманнационалисти и пишманбългари като него, които мразят собствения си, та камо ли нас...), който поради своето някогашно познанство с Илия Минев, спекулира навсякъде с името му, като счита, че така ще излъже непознаващото го по - младо поколение, "легитимирайки" своя "български национализъм" (Придружен от фанатична ислямофобия и антиправославие, което няма нищо общо с Болгарийската Стара вяра, която е била крайно толерантна верски и никога не е посягала на други вери, та дори и на квази или псевдовярата - Юдаизъм.) и прикривайки своето агент - провокаторство, в полза на агента на МОСАД, КГБ и ЦРУ, главен за "български офицер", и още истинския "октопод" и глава на октопода у нас - Иван Драшков.
Недостойно е, като предателите на Левски и Ботев след Освобождението на България (Стамболов, например.) от Османско иго, да се утъждествяваме с титаните на историята ни, когато те не са живи за да изразят настоящото си мнение за нас, и да проследат докрай падението ни и отклонението от техните идеали.
Бих искал да попитам това лице (Ще се въздържа от споменаване на името му, защото този блог поне искам да бъде съхранен от дребнави интриги!), как така като е бил толкова близък до Илия Минев, както и като е бил "активен борец" и участник в НДЗПЧ, подобно на един "велик антикомунист" - "единствения по рода си" - Георхи Жеков, не е спомената и дума за него в спомените на доктор Иван Гаджев за Илия Минев, както и в поместените там разговори с Илия Минев или в поместените там документи на НДЗПЧ - книгата която е известна под заглавието - "Непримиримият Илия Минев"?
Можете да намерите тази книга в нета и да си я поръчате, защото едва ли ще я видите по щандове или библиотеки...
by ExtremeCentrePoint on Monday, 28 March, 2011 · 0 comments
Две изборни секции във Версай(Франция) не са като другите. В тях гласуват жандармите и техните семейства както и много военни. В района на Сатори се намират големи казарми и жилищни квартали за семейства на военнослужещи. По тази причина изборите там винаги са наблюдавани с голям интерес. Гласуването в тези секции се смята за индикатор на настроенията в армията и жандармерията.
На последните избори имаше изненада. Мнозинството военни са гласували за кандидата на Националния фронт на Марин Льо Пен – 52,94%. За управляващите голисти на Саркози гласуват гласуват 21,43%.
www.extremecentrepoint.com
2. Тефтерчето на Васил Левски
3. Български исторически календар
4. "Граждани на Райха"-"Reichsburger"
5. Дегенерацията и дегенератите от първоизточника - Григорий Климов
6. Сайт, посветен на големия Български политик - професор Богдан Филов
7. "Лихвата е кражба!" от покойния Владимир Свинтила
8. Сайт за националистическите движения преди 1944 - а година и техни документи
9. Забравеният д-р Янко Янев
10. Планът "Еврия"
11. Сайт с български бойни знамена
12. Исторически видеоблог
13. "Изгубената България" - исторически сайт
14. Владо Черноземски
15. Европейския съюз - новият Съветски съюз? /БГ субтитри/
16. "Шест милиона – изгубени и намерени" oт Ернст Цундел
17. Реалността днес и която идва...
18. Военное обозрение
19. КРИЗАТА В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ от архимандрит Борис
20. Отворено писмо-МАНФРЕД РЬОДЕ
21. РПЦ Царская Империя
22. Григор Симов: Нека не си затваряме очите
23. Исторически ревизионизъм
24. Вечния Църковен Календар на Светите Отци
