45% от пълнолетното население на страната изразяват готовност да се включат в протести в следващите дни. Това сочат данните от експресно проучване на "ББСС Галъп интернешънъл".

Малко по-висок е процентът на онази част от българите, които нямат намерение да протестират - 47 на сто.

Телефонният сондаж е приключил на 26-и февруари и обхваща 801 души в цялата страна.

Протестите продължават да се радват на сравнително висока подкрепа по принцип - 76% от запитаните смятат, че хората трябва да продължат да протестират, посочват от "Галъп".

Готовността за участие в протести в страната продължава да е относително висока, според проучването.

Преди оттеглянето на премиера готовност да протестират са изказвали близо половината от запитаните. След оставката на Борисов делът им е спаднал до около една трета, за да се стигне до днешната ситуация, в която приблизително равни изглеждат дяловете на онези, които смятат да да участват в следващи протести и онези, които не смятат да участват, коментират от "Галъп".

Разочарование от целия политически елит и търсенето на нов субект, който да отстрани предишните, продължава да се проявява във висока степен, коментират още социолозите и допълват, че екстремистките нагласи, които са регистрирани в първата вълна на изследването преди седмица, сега продължават да изглеждат по-слаби.

Снимка: Булфото

Представители на протестиращите напуснаха консултациите при президента за формирането на Обществен съвет към служебното правителство, недоволни от поканените в съвета. Заседанието напусна и лидерът на КНСБ Пламен Димитров.

Пред сградата на президентството се събраха около 30 души на протест срещу начина, по който се провеждат консултациите. Според някои от протестиращите те нямат легитимен представител на форума. Няма да седим на една маса с тези, срещу които се борим, заявиха от протестиращите след напускане на заседанието.

Те разпространиха декларация, в която се посочва, че присъстващите граждани от протестите категорично не са удовлетворени от реакцията на политическата класа предвид създалата се ситуация и че за пореден път народът на България "е манипулиран с цел запазване на статуквото на монополите и политическия живот на страната". Нашите искания остават същите, както и досега, се казва още в декларацията.

Представителят на протестиращите Янко Петров заяви, че Общественият съвет цели да затвори очите на хората. „Той реално ще се сформира, ще работи по време на служебното правителство – нито има право на глас, нито да променя нещо, коментира той и призова хората да не спират с протестите  „На улиците на 3-ти март. За България докрай!“, допълни той, цитиран от БНР.

Протестиращите са заявили пред президента исканията си Народното събрание да работи, докато не бъдат направени промени в Изборния кодекс, каза още Петров. По думите му президентът е обещал да разгледа искания на протестиращите и да ги има предвид при съставянето на Обществен съвет към служебното правителство.

„Начинът, по който се прави подборът, е абсолютно на тъмно. Тази извадка, която е вътре, не е представителна за България. Кои са вътре? Аз не знам тези хора кои представляват освен себе си. Вътре са едни олигарси, които ние не ги искаме“, обяви Йордан Иванов, който обяви, че представлява Северозападна България.

Недоволен от заседанието излезе и лидерът на КНСБ Пламен Димитров. Той подчерта, че от синдиката са готови да участват в консултации, в които всеки представлява някаква организация, защото в момента при президента били хора, които представляват само себе си или интереси на олигарси и мултимилиардери. Димитров попита какво правят на консултациите политолози или икономисти и изреди имената на Антоний Гълъбов, Георги Стоев и Георги Ганев. 

Димитров беше категоричен, че трябва да престане икономическата политика, водеща след себе си тази радикална мизерия и уточни, че има хора, които насаждат в политиката на правителствата неолибералния модел, довел хората на улицата.

Синдикатите предлагат на президента спешни мерки в три посоки – за намаляване цената на тока, компенсаторни мерки за доходите на хората и на пенсионерите и такива, свързани с промени в закони, които спешно трябва да приеме парламентът, преди да се разпусне.

Пламен Димитров влезе в пряк конфликт с един от представителите на протестиращите, предаде „Фокус“.  В присъствието на представители на медиите двамата започнаха остър спор, който прерасна във викове.

Протестиращият попита Димитров къде са били синдикатите през последните години и защо не са защитавали българския народ. Пламен Димитров заяви, че синдикатите са тези, които се борят за правата на гражданите, и именно те трябва да ги представляват пред президента и останалите отговорни институции.
Спорейки помежду си, Пламен Димитров и представителят на протестиращите неочаквано се хванаха за ръце и изкрещяха, че заедно ще се борят за България.

Пламен Димитров заяви, че синдикатите подкрепят голяма част от исканията на протестиращите, но е песимист за това, че това Народно събрание може да предприеме тепърва адекватни промени.

Докато синдикалистът Димитров обясняваше пред журналистите, че ще продължи да подкрепят исканията на недоволните граждани, част от протестиращите отново призоваха българите да не се отказват. „България трябва да бъде управлявана от народа”, призова един от протестиращите с мегафон. Някои от протестиращите извикаха „Българи – юнаци!” и „Победа!”.

Участниците в днешните консултации не са бъдещите членове на Обществения съвет. Той ще бъде свикан от служебното правителство, заяви президентът Росен Плевнелиев.

Президентът покани на срещата представители на протестиращите граждани, широк кръг граждански и браншови организации, синдикални и работодателски организации, за да обсъдят бъдещите задачи и проект на Правила за устройството и дейността на Обществения съвет. Въпреки обещанията, че заседанието ще се излъчва онлайн, това не се случи.

Снимка: YouTube

Вътрешна проверка за изясняване обстоятелствата около инцидента, възникнал между участници в протестно шествие вчера на бул. “Мария Луиза”, е започната в ОДМВР - Варна, съобщиха от пресслужбата на полицията.

Млад варненец си тръгна с разбит нос и аркада след инцидента. Той се опитал да защити възрастен човек, чийто плакат срещу кмета Кирил Йорданов е бил скъсан.

Установен е служителят на ОДМВР-Варна, който е присъствал в близост до мястото на спречкване между протестиращи, при което е нанесен удар в лицето на участника в протестите. Свидетели на инцидента веднага посочили извършителя на стоящия наблизо полицай. “Добре”, отговорил служителят на реда и стоял, без да помръдне. Няколко протестиращи повикали негови колеги.

Заради данните, че полицейският служител не е използвал правомощията, дадени му от Закона за МВР, за да установи извършителя на деянието, спрямо него ще бъдат приложени съответните дисциплинарни мерки.

В интернет се появи и видеоклип от скандалната случка, в който се вижда и реакцията (или по-скоро липсата на такава) на варненския полицай, който казва само "Добре."
 

ЕВРОПА, СЪБУДИ СЕ!

Европейският съюз - един проект за мир?

           “Експериментът” на така наречения Европейски съюз бива възхваляван като “най-големия проект за мир на всички времена”. Обединяването на всички народи от Рейкявик до Анкара в една многонационална федеративна държава все повече се разкрива като най-големия проект на всички времена за водене на войни.

          Но вдъхновителите и задкулисните фактори на този “експеримент” не са европейци. Това са резидиращите в САЩ глобалкапиталисти. От другата страна на океана те дирижират изпълнителите на техните заповеди и в столиците на европейските страни.

          От насадените в Брюксел комисари на европейците се внушава създаването на едно царство без граници, царство на изобилието и благоденствието, на безгрижието, дембелщината и готованството. Но стратезите на глобализацията от САЩ гледат на тази работа трезво и целенасочено. За тях изграждащата се единна държава Европейски съюз е една “паралелна структура към атлантическия алианс”. (Хенри Кисинджър, “Welt am Sonntag”, 01.03.1992 г.) Тоест, един военен инструмент под командата на резидиращите в САЩ глобалколониалисти.

           Задължение за оказване на съдействие за постигането на капиталистическо световно господство

          На хоризонта се кълбят първите буреносни облаци на бъдещи бойни действия за европейците. Все по-настойчиво от брюкселските колониални администратори се изисква засвидетелстване на “задължение за оказване на съдействие” спрямо Америка за налагане на глобално капиталистическо световно господство. Като претекст служи мнимата борба срещу  изфабрикувания от тайните служби “международен тероризъм”. В действителност става дума за глобалния монопол върху печалбите.

/Поглед.инфо/ Американският президент Барак Обама заяви, че САЩ биха могли да предприемат военен удар срещу Иран през юни, предадоха израелски медии.

Откакто станаха известни подборностите около ядрената програма на Техеран, официален Тел Авив не спира да настоява Белия дом да се включи "по-активно" в кампанията срещу Иран, но поне досега администрацията на Обама се въздържаше от намеса.

"Постоянно разговарям с Нетаняху и разбирам неговото настояване, че не трябва да се допуска Иран да получи ядрено оръжие, защото това би застрашило света", заяви наскоро Обама.

Източник: Кросс

Публикувано на
28.02.2013 @ 08:03

Тагове: САЩ, военен удар, Иран, юни,

Коментари

Видяна: 462

На нечуван скандал се натъкна сайта Plovdivchanin.com. Днес читателката ни Тошка Байлова ни изпрати потресаващо писмо, в което подробно разказва абсурдната история, споходила я преди две години. Наркопласьори превзели дома й и я изхвърлили на улицата. Вместо да й окаже съдействие обаче, "нашата" полиция и до ден днешен била "заета" да пази търговците на дрога.

Вижте целия кошмар, в който живее читателката ни, така, както ни го е изпратила самата тя.

"Съжалявам, че трябва да нарека родината си "мащеха". Живея без дом и без работа. Със здравословни проблеми съм. Вече две години ми дават подслон мои близки, но безкрайно можеш ли да живееш на гости. При положение, че имам собствена къща. Но не мога да влезна във владение на собственото си имущество. Защото в имота ми са се самонастанили цигани, търговци на наркотици. Нито прокуратура, нито полиция могат да ги изгонят оттам две години. И то при спечелено дело. Което продължавам да обжалвам. Каква наглост.

Единият от тях стана свидетел по делото. Той е лежал в затвора за продажба на наркотици. Повярваха на неговите показания. А той ми заяви в лицето, че каквито и жалби да пускам, нищо няма да променя. Защото полицаите са негови приятели. Може би има нещо вярно, защото полицията знае, че те живеят в чуж дом, моят, но нищо не предприема.

Само ми изпращат писма, вече две години. Заляла съм с жалби и Района прокуратура Пловдив и оттам никаква помощ. Продължавам да живея при роднини, при наличие на собствена къща.

Работила съм 12 години в Гърция по 16 часа на ден в селското стопанство. Живях с грък. Той беше болен и го гледах. Оказа се накрая, че съм работила за неговите деца. Те първо ме ограбиха, биха и изгониха с ножове. Без дрехи. В чужбина съм била подложена на неописуеми унижения затова, че съм българка.

Защитавала съм България от всякакви нападки и съм била горда с националната си принадлежност. Но когато се завърнах в родината си болна и ограбена, какво намерих. Не мога да влезна във владение на собственото си имущество. Къщата, която аз съм си построила. А полиция и прокуратура безсилни да извадят натрапниците.

Да ни защитят, опазят, закрилят. На 9.01. 2013 г. за пореден път получих писмо от полицаите в 1-во РПУ, в което ми съобщават, че "няма данни за престъпление". Разбирате ли. Не издържам вече "физически и психически".

Къде е нашата полиция, къде е районна прокуратура Пловдив, питаме и ние от Plovdivchanin.com. Кой трябва да защити нашата читателка от правото й да влезне във владение на собствения си дом. Предлагаме няколко варианта на пазителите на сигурността ни – тя да се саморазправи и убие натрапниците, да се самоубие, да превърти психически, за да й се обърне внимание и въздаде справедливост.

Безспорно дело на мозъчните тръстове
Неотдавна излезе от печат книгата „Черните дупки на българската енергетика” от Иван Чалъков, Иво Христов и Тихомир Митев. Имайки в предвид тенденциозното заглавие и отчитайки онова което вече зная за монополизирането на социалнополитическата и икономическа експертиза от платените от чужбина мозъчни тръстове веднага потърсих има ли „изследването” спонсор и кой е той. Не останах разочарован. В увода е казано – книгата е написана по проект на „Рискмонитор”. „Рискмонитор” се финансира от (1) … фондация „Отворено общество” (включая Ню Йоркския офис, което значи, че „работата е дебела”) и от Балкански тръст за демокрация, зад който се крие „Джърман Маршъл план ъф Ю Ес”. За този тръст писах наскоро пак по повод на енергетиката ни, че финансират лобиране против АЕЦ Белене. Третият спонсор който очевидно е мозъчен тръст е „Тръст за гражданско общество в Централна и Източна Европа”. Като отидем на сайта му намираме като „Основатели” същите стари кримки (2) фондация „Отворено общество”, „Джърман Маршъл план ъф Ю Ес”, фондацията „Форд”, „Фондация братя Рокфелер” (за която съм писал, виж препратка (7) от текста „Експертите на прехода” ) и фондация „Чарлс Стюарт Мот”, която, както и „Джърман Маршъл план ъф Ю Ес”,  е спонсор и на Центъра за Либерални Стратегии (3). Така че книгата без съмнение е творение на българските мозъчни тръстове и очевидно е спонсорирана и вероятно поръчана от западните донори. За мен лично това вече създава предубеденост относно качеството и обективността на „изследването” на авторите. Започнах да я чета единствено за да видя какво пише за ЧЕЗ, ЕВН и ЕОН. Книгата обаче надмина всички мои очаквания!

Основна фабула
Книгата започва с „Обобщение на резултатите от изследването, чието място е в началото” (стр. 13). Още там се описва един логически абсурд, хем енергетиката ни е неефективна, хем цените на тока били прекалено ниски, хем от енергетиката се смъквали баснословни (скрити) печалби, докато явните печалби били ниски. Авторите сами забелязват това противоречие и "намират" неговото обяснение. Какво е то ще напиша по-надолу, тъй връзката му с темата на книгата е слаба, но затова пък илюстрира емблематичен за мозъчните тръстове подход.

Книгата третира най-вече елетроенергетиката. Основния лайтмотив непрекъснато се повтаря - поради сбъркани социални разбирания правителствата от 89-та до сега не вдигнаха цената на тока колкото трябва. Колко трябва не се уточнява в цялата книга и то не случайно, имайки в предвид парадокса за който ще стане дума по-късно. Ниските цени на тока непрекъснато се сочат като водещи до невъзможност за технологично обновяване. Критикува се начина на приватизация, може би уместно, доколкото приватизацията сама по себе си може да бъде честна. Критикува се запазването на относителната цялост и централизираност на електроенергийната система въпреки направените приватизации. Ще отбележа само, че към момента единствено АЕЦ Козлодуй, ТЕЦ „Марица-Изток” 2 и преносната мрежа за високо напрежение са държавни.  
Та нека видим как така хем в електроенетгетиката пари не постъпват, хем ги крадат. 

Доказателствата по същество се привеждат в Трета глава. Тя започва с оценка на печалбата на компаниите в енергетиката и благодарение на две графики стига до извода, че „При реализираните от фирмите от сектор „Производство пренос и разпределение на електроенергия” през 2007 година продажби от почти 4.3 милиарда това означава печалба около 6% а в отделни периоди тя достига дори под 4%.” (стр. 131). Ако обаче мислите, че от дадените в графиките данни можете да изчислите тези проценти печалба дълбоко се лъжете. По добре си мислете, че сте глупави, а само „експертите” могат. В статистиката очевидно влизат и частни и държавни компании, но ни най-малко не става ясно дали компаниите „смъкващи баснословни печалби” също са включени. Такова разграничение явно е над възможностите на авторите или просто не съществува. 

По-нататък на стр. 131 четем едно от най-важните твърдения, което служи за оценка на корупционно отклонявани от енергетиката суми „В края на периода [2007 година] съвкупните общи разходи за производство достигат над 2.3 милиарда лева (около 1 млрд. за държавните и над 1.3 млрд. за частните дружества).” В Шеста глава тези 2 милиарда вече не са „общи разходи за производство”, а „за ремонтни дейности и приравнени към тях”, „И така дори да приемеме една по-консервативна оценка за последните 20 години около два милиарда лева годишно се харчат за ремонти и приравнени към тях дейности в енергетиката (повишаване на безопасността, обучение на персонала и т.н.) … Тези оценки се потвърждават и от направения в раздел 3.1 от Глава 3 анализ на статистическите данни за годишните разходи на фирмите от електроенергетиката съпоставени с техните приходи от продажби и печалби – посочената за 2007 г. сума от 2.3 млрд. лева е близка до приетата от нас консервативна оценка.” стр. 197-198. Тези 2 милиарда лева са сумата която се източва от енергетиката по „Третият начин” – чрез ремонтни и консултантски дейности. „Вече посочихме, че ремонтите, особено в топлоцентралите, съставляват най-голямата част от средствата, ежегодно реинвестирани в енергетиката и че техният размер е около 2 милиарда годишно. Според експертите, лъвският пай от всички поръчки отива във фирми, свързани най-вече (но не само) с БСП…” стр. 313. Следва изброяване на фирми. Обяснява се, че това са фирми посредници, които възлагат ремонта на фирми „правячи” „за суми от 15 до 40% от сумите по договорите” стр. 315. Като свидетелство се сочи интервю с анонимен „бивш ръководител на въгледобива”, който отговаря с „Точно така” на следния въпрос, стр. 315-316, „- Ако Вашите оценки, че около 70% от парите за ремонти се преразпределят, са верни, и ако приемем, че годишните инвестиции за ремонта в енергетиката са 2 млрд. лева, това означава между 1.2 и 1.5 млрд. лева годишно се разпределят в ръцете на една ограничена група хора.”

Авторите претендират за откритие, като сумата е понамалена, „над един милиард лева минаващи през няколко фирми „имащи един лъскав офис и няколко автомобила действително е огромна сума и ако тя е вярна, това означава, че сме открили един от най-сериозните канали, захранващи политическата корупция и олигархичния тип управление в България – корупционни канали които наливат над милиард лева годишно в ограничения кръг от свързаните с енергетиката политически елити, върхушката в енергийната компания и инжинеринговите и консултантски фирми-посредници.” стр. 317.

Откритието обаче малко куца. Първо, разходите от Глава 3 са „общи”, като е уточнено, че не включват заплатите и осигуровките на работниците. Къде обаче отиват например разходите за въглища на ТЕЦ-овете? После, авторите изглежда са забравили, че само 1 от 2.3-те милиарда са разходи на държавните фирми, а над 1,3 млрд. са на частните. В същото време източваните от държавните фирми суми са около 2 милиарда и то само по схемата с „ремонти и приравнени към тях дейности”, т.е оценките не съвпадат минимум 2 пъти. Числото 2 млрд. годишно неправомерно се предлага като отнасящо се за 15 години без да се отчита извършваната приватизация. В крайна сметка към 2005 година само един ТЕЦ и АЕЦ Козлодуй са държавни. Смехотворно е оценката направена в Глава 3 да се нарича анализ. Същото важи и за Шеста глава, там сумата от 2 млрд. идва неясно откъде, няма назовани източници, а изобилстват текстове които следва да мислим, че са от интервюта с експерти. Не се цитират договори, документи или годишни отчети. Вместо това има окомерни обяснения от колко големи суми за ремонт спрямо първоначалната инвестиция се нуждаят различните видове централи ВЕЦ, АЕЦ, ТЕЦ като дори съвсем ненужно са вмъкнати и технически схеми. Техническата схема на ВЕЦ трябва да обясни колко големи са първоначалните инвестиции и малко разходите след това – стр. 291, а другите технически схеми въобще не се споменават в текста. Вероятно са вмъкнати за наукообразност. Така или иначе, авторите пишат условно, „ако тя (сумата от 2 млрд) е вярна” … „ако приемем …” и т.н., но в името на манипулацията на гърба на книгата вече няма съмнения. На задната корица четем „Знаете ли например, че само за ремонтните дейности в централите отиват над 2 милиарда лева годишно? И че реалните изпълнители получават едва 20 на сто от тези пари? Това е един от най-сериозните канали, захранващи политическата корупция и олигархичния тип управление в България. ” Като анализирате книгата обаче, не само не намирате потвърждение на тази цифра, а откривате, че дори не съвпадат оценки, за които авторите твърдят, че съвпадат. Явно не са силни в елементарната математика.

Да укрием част от големите играчи
Очакванията ми, че на ЧЕЗ, ЕОН, ЕВН няма да се обърне внимание се оправдаха. В приватизационните договори на тези три фирми има записана гарантирана възвръщаемост от 16% годишно, за първите 3 години и 12% след това (4,5). Комичен е факта, че за подобна дейност средната печалба на запад е 5% (4), толкова колкото авторите са изчислили за фирмите от българската енергетика. Няма никаква индикация за това как тази гарантирана печалба се вмества в направените оценки за 4-6% печалба на дружествата в енергетиката. Дума не се споменава за това как гарантираната печалба се отразява на цените на тока. Не се споменава, че трите ЕРПта са териториални монополисти, че тормозят клиентите, че постоянно настояват за увеличаване на цената на тока, че укриват и изнасят печалби чрез свръхвисоки разходи за консултантски услуги от страна на чуждестранните компании-майки, че не дават на държавата полагащия й се дивидент от 33-те % собственост (4). 

Не се коментират и другите западни инвеститори, като американската АЕS и италианската Енел. Енел закупува ТЕЦ Марица изток 3, а АЕS Марица-Изток 1. В Глава 4 се прави медиен анализ, чиито цел и място са съвсем неясни. Въпреки претенциите за безпристрастност, повечето от съобщаваните материали са от вестник „Дума” за да се демонстрира „обработка на общественото мнение”. Веднага бих запитал, вестник „Капитал” (вестник, който както и „Дневник”, е близък до мозъчните тръстове) не обработва ли общественото мнение?  Особено място се отделя на изказванията на Румен Овчаров, който се сочи за тартор на кръг от фирми в енергетиката, които се облагодетелстват от политически връзки с БСП. На няколко страници (209-211) се цитират интервюта на Овчаров в които той се обявява против сделките за продажбата на Марица-Изток 3 и особено на Марица-Изток 1. Последната сделка е с американската АЕS и предвижда високи фиксирани изкупни цени, което според Овчаров е недопустимо и щяло да се наложи българите да плащат тази висока цена от джоба си. Десет години след тези изказвания на Овчаров ние знаем резултата от тази сделка. Предвидената според договора цена е по-висока, отколкото на останалите електроцентрали. Отново имаме гарантирана възвръщаемост от 17.5%, която в последствие е намалена до 9.8% (6). За да се изпълни договора от 1-ви юни 2010  ДКЕВР надува цената на тока с 3%, въпреки че АЕS закъснява с изпълнението на тяхната част на договора (7,8). Тук имаме и друг куриоз. По непотвърдени данни френският изпълнител на строителството “Алстом Пауър” е имал проблеми с технологията на изгаряне на нискокалоричните лигнитни въглища от източно-маришкия басейн. Точно за изгарянето на тези въглища има разработена чисто българска уникална технология, която е изнасяна в страни като Австралия и Индонезия (стр. 146-147). Според книгата, ноу-хауто за тази технология сега е в българска фирма наследила кадри на някогашния „Енергопроект” (стр.271). Интересно е защо тогава е допусната чужда фирма?

Тази година централата най-после заработи (9) и въпреки обещанията потребителите да бъдат компенсирани за надвзетите 3%, цената на тока отново се повишава. Увеличението с „2 % за бита и 5% за бизнеса бе заради новата американска централа "Марица-изток 1", която има дългосрочен договор с НЕК за изкупуване на тока” (10). Договорът с АЕS за гарантирана цена и изкупуване е за 15 години (8).  Така се оказва, че Румен Овчаров е бил прав през 2001 година. Договорът с АЕS е неизгоден, договорената цена – неконкурентноспособна и затова е необходимо да се намеси ДКЕВР с регулиране на цената на тока и то не в наша полза, а в полза на американския инвеститор. На този фон думите „Успешната реализация на ТЕЦ "AES Гълъбово" е показателна за способността на България да привлича и осъществява чужди инвестиции” (9) казани от Бойко Борисов при откриването на ТЕЦа са подигравка за целия народ.  

В някои моменти в книгата се срещат откровени глупости. Например, на страница 248 се цитира оператор в АЕЦ Козлодуй, който казва, че централата винаги е била на печалба и че ако я оставят сама да си определя цените, заплатите в централата можели да се увеличат до 10 пъти. Коментарът на това изказване е следният „Тези пасажи илюстрират типичното ”технократско” разбиране за цената на електроенергията, което освен амортизационни отчисления, застраховки и т.н. и не отчита десетилетията социалистически държавно субсидиране и инвестиции направени при практическа свръхексплоатация на населението и неплащане на полагащите компенсации на собственици, права на индустриална и интелектуална собственост, екологични вреди и т.н. за които говори Манкър Олсън”. Интересно, как авторите смятат подобни неща да влязат сега в цената на тока от АЕЦ Козлодуй и кой кому ще ги се плаща? Кои са тези „собственици”, кои са и тези които са „свръхексплоатирани”? Да, АЕЦ-а е построен от държавата по време на соца при други икономически правила от същите тези хора, които наричат „свръхексплоатирани” и е съвсем редно същите тези хора да печелят от евтиния ток който АЕЦ-а произвежда. Учудвам се на глупостите които се привличат за да се обори простия факт, че АЕЦ Козлодуй е високоефективна. Още повече, че по принцип, тока от атомни централи е по-евтин отколкото от ТЕЦ.  Глупости подобни на тези на авторите изказа и самия министър на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков: „Оказва се, че токът от АЕЦ "Козлодуй" е много евтин и нашата централа не отговаря на честните конкурентни пазарни принципи. … Също така се смята, че атомните централи изкривяват пазара, защото не могат да бъдат заменени от нови мощности.” (11). На европейско ниво се обмислял „ядрен данък”, което показва и откъде идва „директивата”, която авторите на книгата, т.е. мозъчните тръстове, и Трайков защитават. Забележете логиката! Ако има евтин, с други думи конкурентноспособен, начин за производство на нещо, то той изкривява пазара и следва да се обложи с данък. По тази логика трябва да се въведе и данък „Произведено в Китай”.  Такава е еврологиката на мозъчните тръстове, но бъдете сигурни – прилага се само защото АЕЦ Козлодуй, както и повечето атомни централи по света е държавен.

Нека сега се върнем на „парадокса”, който авторите на книгата са „открили”, а именно, енергетиката ни е неефективна, цените на тока са ниски, но в същото време се смъкват баснословни печалби. Авторите намират обяснението в ... „комунистическата свръхексплоатация” по времето на социализма (който разбира се неправилно и по внушение на спонсорите наричат комунизъм). Какво следва да се разбира под абсурдния термин ..."комунистическа свръхексплоатация" трябва да разберем от теорията на някой си (според тях известен) американски икономист Манкър Олсън. Цитира се негова единствена статия със заглавие „Защо преходът от комунизъм към капитализъм е толкова труден” (12). Това, че в самото заглавие се говори за преход от несъществуваща и несъществувала политикономическа система е най-малкия проблем. Вече съм писал, че наричането на социалистическите страни „комунистически”, без ни най-малко съответствие нито с комунистическата теория нито със самоопределянето на соц. страните е чисто пропаганден трик от времето на Студената война . Моят опит да открия западен политически или икономически експерт, който не бърка социализма и комунизма беше неуспешен и доколкото Манкър Олсън също принадлежи на академичните среди в САЩ, то има смисъл да се зададе въпросът съществува ли на запад социална и политическа наука, която не е подчинена на прокапиталистическа и антисоциалистическа пропаганда?

Нещо повече, в края на въпросната статия Олсън изказва благодарност на USAID благодарение на която това и други негови изследвания били станали възможни. В този смисъл глупостите за социализма (най-вече по времето на Сталин) които Олсън е изписал и нашите „експерти” са преписали не са за учудване. За учудване е докъде може да стигне интелектуалната нечестност на иначе образовани хора.  Не е тук мястото да дискутирам статията на Олсън, това би било тема за отделен текст. Съвсем спокойно мога да заявя обаче, че нещата написани за соц системата са смехотворни, нелогични, взаимно противоречиви и издават вопиещо невежество и интелектуална нечестност, защото няма начин човек да е живял по онова време и да препише за него толкова очевидно неверни неща.

Като се поразровим в интернет откриваме, че през 1990 година Манкър Олсън основава мозъчния тръст IRIS който е финансиран изцяло от USAID (13). Потвърждава се наблюдението на Достена Лаверн в „Експерите на прехода ”, че „експертите” от мрежата на мозъчните тръстове се самоцитират едни други и не излизат от рамките на мрежата в полето на неконтролираната от спонсорите истинска академична наука.
Отделните автори изглежда са писали отделните глави без да се координират един с друг, тъй като между самите глави има противоречия. Например, задава се въпроса как така при разпада на почти всички сектори на икономиката след 1989-та електроенергетиката оцелява и работи без сривове. Във втора глава е даден правилен отговор - поради спецификата на технологията, а именно - поради това че електроенергията не може да се складира и се налага непрекъсваем денонощен режим на работа. Електропреносната мрежа и централите са едно цяло и изпадането на някои от тях ще разтрои цялата система. И накрая - спирането на тока би предизвикало доста силен отзвук сред населението с неприятни политически последици. В Трета глава се дава друг отговор енергетиката оцелява поради … лозунга на Ленин "Комунизмът, това е съветска власт плюс електрификация на цялата страна". Ако не беше жалко щеше да е смешно.

В крайна сметка книгата съдържа антисоциалистическа пропаганда, въпреки че единият от авторите доста е похвалил енергийната система на соца, която към 89-та година е по-развита от тази на Гърция и е на едно ниво с повечето западноевропейски страни. 

Цели на книгата
Както пише Наоми Клайн в „Шоковата доктрина” популярността на Международния валутен фонд и Световната банка силно спадат след като налаганите от тях икономически правила се провалят, особено в страните от Латинска Америка и Източна Европа. Корупцията е спасителната сламка за която двете банки се хващат за да обяснят провала и да намерят отново поле за пробутване на нови рецепти за просперитет. Провалът следва да се обяснява не с антиикономическите мерки които двете банки налагат на народите, а с някакъв собствен дефект на самите народи, а именно корупцията. Като идеолози на световната мрежата от мозъчни тръстове, МВФ и СБ спускат задачата да се изследват корупционни и сенчести практики. Това е самият замисъл на фондацията „Рискмонитор” (1, страницата "Мисия") и това е рамката, в която книгата „Черните дупки …” отлично се вписва. Така че темата и изводите са зададени предварително.

По тази причина, абсолютно недопустимо е, да се критикуват западни фирми за каквото и да било. Освен това, донорите са представители на западните банки и частни корпорации и критиката към тях е недопустима. Недопустимо е, те и техните практики да бъдат обвинявани за провала на икономическите реформи в незападните страни. Мерките на МВФ и СБ целят именно завземането на ресурсите на страните от западни компании и критиката към западни компании директно би се прехвърлила като критика към налаганите от двете банки правила. Нещо повече, една от задачите на българските мозъчни тръстове е лобирането за западни фирми. Точно тези факти предопределят отсъствието на какъвто и да било коментар и дори споменаване на условията на приватизационните договори на ЧЕЗ, ЕОН, ЕВН, AES, Енел. Не се коментира как практиката да им се гарантира възвръщаемост от над 10 до 18% на инвестициите се отразява на оценката на печалбата, която авторите правят в Глава 3. Нещо повече, частните ТЕЦ Варна и Бобовдол имат гарантирана възвръщаемост от 12% докато за държавните АЕЦ Козлодуй и Марица-Изток 2 приетата възвращаемост е 0.5-1% (6). Почти сигурно оценката в Глава 3 е погрешна. Няма как да защитаваш тезата за освобождаване на цените на електроенергията и в същото време да не разкритикуваш сделка като тази с АЕS, която гарантира фиксирани цени. Затова за АЕS трябва да се мълчи, още повече, че изгодата от сделката е точно за АЕS.

Западният бизнес и комунистическата номенклатура в постсоциалистическите страни са в по-сложни отношения отколкото се представя в медиите. „Комунистическата номенклатура”, която разрушаваше соца и западните стопански и политически дейци са в съюз, когато става дума за осакатяване и разлагане на държавите ни, т.е. когато се действа срещу народа. Пример е съдействието което  Сорос и Мърдок оказват на Луканов още преди 1989 година и „Планът Ран-Ът” съчинен пак по поръчка на Луканов и държавните пари с които Луканов субсидира Фондацията на Сорос „Отворено общество”. Когато обаче стане дума за бизнес и придобиване на собственост, западните фирми и корпорации и „комунистическата номенклатура” се превръщат в конкуренти. Точно тук се мозъчните тръстове заемат позицията на западните си спонсори, като целта им е да оплюят неудобният на тях местен бизнес, независимо какъв е той, на кого принадлежи и как действа. С това не казвам, че в България няма сенчест бизнес. Но атаката която ще получи от Запад зависи не от това колко е сенчест и дали е на „комунистическата номенклатура”, а дали пречи на интересите на западните компании у нас или им съдейства. 
Втората цел на книгата е антисоциалистическата пропаганда. Отново се пробутва друго клише на мозъчните тръстове – провала на капитализма в Източна Европа се дължал на „комунистическото наследство”. Именно затова се привлича на помощ такъв боец на идеологическия и пропаганден фронт, като Манкър Олсън. Неговите измислици следвало да обяснят „парадокса” до който авторите са достигнали. Парадокс обаче едва ли има. Цифрите с които се доказва не само не се съгласуват, ами и няма минимални доказателства за верността им. Интелектуалната честност изисква просто да се проверят сметките, а не да се твърди че „Големи тарикати сме ние, щом крадеме нещо дето го няма.” (перифразирайки един голям наш комик)

Третата цел на книгата е повишаване на цената на тока. Това изискване се процежда през цялата книга и очевидно не е в интерес нито на гражданите нито на бизнеса.

На задната корица на книгата следва да се обърне специално внимание. Като добри пропагандисти авторите на книгата са се досетили, че ония които ще прочетат само задната корица са доста повече от тези които ще прочетат цялата книга и затова са се погрижили там да вмъкнат максимално "скандална" информация. Вече писах за окомерната и вероятно погрешна оценка от 2 милиарда лева, които се присвоявали чрез ремонтните фирми. На корицата се споменава аферата на Доган, която обаче в книгата фактически не се разглежда. Твърдението, пак от корицата "От всички пари на обществото, които потъват в енергийната система, поне 40 на сто се отклоняват в корупционни канали." също не следва от книгата. Тази цифра, окомерно занижена, тъй като на 80% никой не би повярвал, идва от разликата между това което големите енергоремонтни фирми-посредници получават като заплащане и това което дават на подизпълнителите вършещи реално ремонта. От никъде обаче не следва, че тези пари отиват за политическа корупция и книгата по никакъв начин не го доказва.  Още от задната корица "Това е тъжният извод от десетки експертизи, оригинални интервюта и анализ на информацията в десетки медии през последните години." В книгата няма никакви експертизи, никакви статистически данни и почти никъкъв анализ. Да, пълна е с интервюта, но и те често си противоречат едно на друго и на позицията на авторите. "Анализът" на информацията в медиите също е слаб и оцветен от пристрастната позиция на авторите. Последните три изречения на задната корица са "Това не е служебен доклад. Това е критично гражданско изследване. Прочетете го преди гласуване." Да, това не е служебен доклад, то не е доклад изобщо. Книгаа обаче не е и изследване, още по-малко гражданско. Авторите на тази книга са получили задачата за нея не от българските граждани, а от своите чуждестранни спонсори и както се вижда в книгата, делата на чуждестранните инвеститори са оставени настрана. Потвърждава се наблюдението на Достена Лаверн от книгата й "Експертите на прехода ", че мозъчните тръстове имат претенцията да представляват гражданското общество в България, когато в действителност те са негови узурпатори и подтисници. Последното от трите изречения вече буди учудване. Какво общо има книгата на "безпристрасните експерти" с политическите избори? Както самите те пишат, всички партии до сега са водили еднаква политика в енергетиката. От енергетиката са се възползвали не само фирми от БСП. Какви изводи тогава следва да си направим, които да повлияят на поведението ни като избиратели? Очевидно, трябва да направим асоциации между номенклатурата и БСП. В никакъв случай не защитавам дясната партия от политически ренегати - БСП, но от "безпристрасни експерти" авторите на книгата се превръщат в партийни агитатори.

Наука ли!
Главният недостатък на книгата са погрешните оценки водещи до абсурд обяснен чрез логическа несъстоятелност. Има още много, но когато основното е сгрешено, то е достатъчно за отхвърляне на „изследването” независимо от второстепенните дефекти и достойнства. Освен законите касаещи енергетиката (които лесно се намират в „Държавен вестник”), изследването не цитира никакъв друг документ. Не разглежда нито един случай на корупция или източване на ресурс от енергетиката. Единственият случай който се споменава е консултантският договор на Доган, но и за него подробности не се дават. „Фактите” в цялата книга са на ниво слухове – тоя каза, оня каза. Даже оценките за разходите на тецовете за ремонт са направени по думите на началник не на ТЕЦ, а на въглищна мина. Липсва напълно какъвто и да е коментар относно сагата „АЕЦ Белене”, освен че присъства в медиите през всичките тези години. Грандиозната далавера, която наскоро „разкриха” не се споменава. 

В един момент се учудвах, че фондациите могат да плащат за творения на толкова ниско изследователско ниво. Даже мислех, че авторите са подходили на принципа „Абе има тука едни пари за вземане.” В последствие обаче осъзнах, че ниското изследователско ниво не би попречило на авторите (съответно мозъчните тръстове и фондациите) да пробутат пропагандата си. Донорите плащат за определен тип пропаганда. Логическа издържаност на творението или високо научно ниво не се изискват тъй като пропагандата е насочена за масите, а не за академичните среди. Ония които могат да разберат за какви глупости става дума се предполага, че са малко. Те ще бъдат „надвикани” и задушени финансово. Самата книга се представя за научно изследване и действително ще заблуди много от читателите си. Езикът на книгата е наукообразен. На места се споменават противоречащи на основните тези твърдения и дори положително отношение към някои постижения на соца, което идва единствено да придаде на „изследването” „научна безпристрастност”. С погрешните си оценки, нарушената логика, липсващите доказателства и избирателния подход към факти и теории „изследването” обаче е само една твърде лоша имитация на наука . Заключение, което Достена Лаверн прави и в своето по-общо изследване върху творенията на мозъчните тръстове в България. Редно е да спомена, че с такива антинаучни изследвания се мотивират законодателството на страната и политиката на политическите партии, тъй като мозъчните тръстове са монополизирали социалната икономическата и политическата експертиза в страната.

Заключение
Книгата „Черните дупки на българската енергетика” представлява нискокачествено псевдонаучно изследване – типичен представител на „научната” дейност на българските мозъчни тръстове. Целта на книгата, както и на фондацията „Рискмонитор” е да разпространяват идеята, че местната корупция е причина за провала на капитализма у нас, а не погрешните инструкции и изисквания на МВФ, Световната банка и Европейския съюз. По тази причина цял сектор от електроенергетиката ни, този който попада в ръцете не западни инвеститори, остава извън книгата. Книгата мълчи относно условията на приватизационните договори на западните инвеститори, които почти масово включват неприлична цифра на гарантирана възвръщаемост. Не се разглежда и дейността на тези инвеститори, методите им на изнасяне на печалба, неплащането на дивидент на държавата и т.н.

Изследователското ниво на книгата е доста ниско. Въз основата на погрешни окомерни оценки (на ниво средношколска аритметика) за средната печалба на предприятията в енергетиката и разходите им се прави заключение за парадокс между ниската ефективност на енергетиката, ниската цена на тока и смъкването на „огромни” печалби с които се захранвала политическата корупция, т.е. хем енергетиката не генерира доходи, хем те се ограбват. Натъквайки се на това противоречие, вместо да се върнат назад и да си проверят сметките и хипотезите, авторите изкарват една съмнителна идеологическа теория която ни отпраща към 45-те години социализъм – обяснение лишено от всякаква икономическа логика дори ако вземем в предвид само 20-те години които ни делят от соца.

Наред с идологическите послания книгата прокарва и едно практическо – вдигайте цените на тока.

Книгата е ярко потвърждение на установените в "Експертите на прехода " характеристики на мозъчните тръстове, че опитват да се представят за гражданско общество, когато всъщност представят донорите си, че лобират в полза на западния бизнес у нас, че в "изследванията" се цитират  автори изключително в рамките на самата мрежа от мозъчни тръстове и че опитват да представят ненаучните си творения за наука.
 

Кихано
02 септември 2011

София Василева

web

В епохата между двете световни войни и в годините на Втората световна война основен принцип и приоритет на българската държавна културна политика е постигане на съизмеримост с протичащите политически, идейни и културни процеси в Европа, като същевременно се съхранява и откроява националната идентичност. Осъществяват се редица законодателни инициативи, продължава развитието на институционалната система на културата, правят се успешни опити за засилване на обществения интерес към проблемите на културно-историческото наследство. Характерен за този период е стремежът за направляване на културните процеси чрез създаване на цялостни концепции на основата на европейски идеи и практики.

Културното развитие обаче се осъществява в условията на все по-засилващата се роля на държавата, при липса на политически плурализъм и либерално-демократични методи на управление. Безспорно тези тенденции в българското обществено-политическо пространство са силно повлияни от динамичната ситуация в Европа, белязана от нарастващите позиции на фашизма и националсоциализма, от една страна, и на комунизма, от друга. Набиращите популярност пропагандни и популистки идеологии и режими атакуват устоите на либерално-демократичните системи на управление и на тяхната ценностна система, основаваща се на принципите на хуманизма. На "преоценка" и тотално отричане са подложени традиционните идеи за духовно обединена Европа, на основата на градени с векове и вплетени в културата и изкуството хуманни ценности. На хуманистичния възглед за нациите, подчинени на двойствената тенденция, от една страна, да подчертават своята духовна и културна самоличност, а от друга - винаги да търсят по-висши наднационални общности (Цвайг 1932, 1935; цит по: Константинов 2004-2005), се противопоставят теории за взаимоподчиненост между личност, общество и нация, за "революция в мисленето" и създаване на "нови духовни основи", с цел формиране на нови обществени системи и нови генерации (Дитрих 1941)¹. Националната държава, "която няма за цел само да създава закони, но и да възпитава" (Мусолини 1934), е превърната в един от основните идеологически и властови механизми на авторитарните и тоталитарни режими. Възпитателните и образователни функции на културата и изкуството, ролята на държавата и нацията в тези процеси усилено занимават и европейската научна мисъл в десетилетието на 30-те години на ХХ век (Jager 1934-1945; Confйrence 1935; Rigobello 2002). По специфичен начин големият европейски дебат на 30-те години намира отражение и приложимост и в българската обществено-политическа действителност, в концепциите на държавната образователна и културна политика. Като трайна тенденция през този период се откроява новата силна вълна на културен подем, чиято отличителна черта е плурализмът в културното развитие, съчетан с голяма обществена активност на научните и артистични среди.

Значими приноси за оформянето на идейните посоки и концепции в държавната културна политика има международно признатият учен и археолог Богдан Филов. Професионалната му биография е впечатляваща. В годините на Балканските и Първата световна война е директор на Народния музей, същевременно ръководи важни научни експедиции в Тракия, Родопите и Македония. Събира и обработва огромно количество археологически, етнографски, демографски, топонимичен и друг материал, който не е загубил своето научно значение и до днес, тъй като се отнася за проучване на територии, които не са в пределите на българската държава (Филов 1993). През периода между двете световни войни Богдан Филов последователно е директор на Българския археологически институт, декан на Историко-филологическия факултет, ректор на Софийския университет, председател на БАН, министър на Народното просвещение през 1938-1939 г. и 1940-1942 г. Придобива широка обществена известност чрез културно-просветната си дейност в "Сдружение на приятелите на изобразителните изкуства", българо-гръцкото дружество и културно дружество "Българско родно изкуство". В десетилетията между двете световни войни продължава и ползотворната си научно-изследователска дейност в областта на тракологията, античната и средновековна археология и старобългарското изкуство (Филов 1924, 1927, 1930, 1931, 1933а, 1933б, 1934а, 1934б, 1937). Политическите му решения като министър-председател на България (1940-1943) и министър на външните работи и изповеданията (1942-1943), свързани с изключително важни и съдбоносни за бъдещето на страната събития от периода на Втората световна война, го превръщат в една от най-негативно коментираните личности в новата и най-нова българска история. Cлед 9-и септември 1944 г. е осъден на смърт от Народния съд. За дълго време политизирането и пропагандата изтласкват на доста по-заден план научните и обществени приноси на Богдан Филов. Пръв сериозен опит за разкъсване на плътния негативен ореол около личността му е направен през 1990 г. с публикуването на неговия "Дневник" и обширния предговор на Илчо Димитров, в който се изтъкват основните му научни постижения в областта на археологията (Димитров 1990: 5-188). Все още обаче участието на Богдан Филов в цялостния процес на организиране на държавната културна политика между двете световни войни и в годините на Втората световна война остава встрани от научния интерес по тази проблематика.

Дейност, свързана с Международния комитет за интелектуално сътрудничество към Обществото на народите

След края на Първата световна война с цел създаване на международни гаранции за защита на културните ценности към Обществото на народите се учредява Международен комитет за интелектуално сътрудничество със седалище в Женева, с отдели за изкуства, археология, етнология и музеи. През 1923 г. Богдан Филов - тогава директор на Българския археологически институт, е избран за президент на учредената Българска национална комисия за интелектуално сътрудничество (НБКМ-БИА, ф. 209). Основните дейности на Международния комитет са насочени към популяризиране на общи ценностни критерии, изградени от общочовешки и национални културни ценности. Непосредствено след края на Първата световна война Обществото на народите подкрепя и други мащабни инициативи с цел поощряване на научните изследвания за ролята на нациите в общия развой на цивилизацията. През 1921 г. се открива Международен университет в Брюксел, с отделни национални катедри, учредява се и Световна академия за култура във Виена. Търсенето на взаимни влияния и паралели в изкуството и културата на различните народи е тенденция, която доминира в международните научни форуми. Усложняващата се политическа обстановка в Европа в средата на 30-те години на ХХ век определено силно влияе върху тяхната тематика, която все повече се съсредоточава върху обществени и социални теми, обхващащи отношенията "личност, общество, нация, държава". През 1934 г. във Венеция се провежда международен конгрес по изкуство на тема: "Изкуството и държавата" (Il Gazzettino 1934). Участват известни дейци на изкуствата от Европа, САЩ, южноамериканските държави и др. Сред тях са: Томас Ман, писателят и художник Андре Лот, скулпторът Антонио Мариани, композиторът Бела Барток, архитект Хенри Ван де Велде. С реферати от българска страна участват Богдан Филов, скулпторът Иван Лазаров, художникът Дечко Узунов, архитектът Иван Василев (НБКМ-БИА, ф. 209).

През 1936 г. Богдан Филов прави опит да въведе практиката на публичните дебати - метод, популяризиран в Европа от Международната комисия за интелектуално сътрудничество. Широко дискусионен характер се придава на въпроси, придобили общоевропейска и световна значимост, отнасящи се за обществените и социални функции на културата и изкуството, за системата от ценности, които трябва да се утвърждават. В Софийския университет Богдан Филов организира голям публичен дебат на тема "Изкуство и нация". С проблематиката на българската национална идентичност се ангажират пряко авторитетни учени, ръководители на държавни институции и творци - известният скулптор на исторически и възспоменателни паметници и директор на Художествената академия Иван Лазаров, началникът на културното отделение на МНП, философът-есеист Атанас Илиев, художникът и изкуствовед Кирил Цонев и други известни интелектуалци. В изказванията преобладават мнения и становища в подкрепа на националното обособяване на българските изкуства, но не като връщане към канона на традицията или към идеализиране на миналото, а като отворена система, която възприема и общочовешките ценности. Съхраняването на националната идентичност и претворяването й в изкуството се възприема като важно условие за засилване на международния обмен на художествени ценности (Публични 1936: 2-15). Дискутират се също и понятия като европеизация и модернизация, които неизменно присъстват като приоритети в основата на всички сегашни културни концепции и стратегии. В заключителното си изказване по повод една от основните дилеми на българското изкуство - "Трябва ли да се развива то под сянката на европеизма, или трябва да бъде национално изкуство?" Богдан Филов обобщава: "Ако под европеизъм разбираме днешната европейска култура, беспорно, че и ние съставяме частица от този европеизъм, той не е мислим и без нас и без други народи в Европа".

"За духовно възраждане последством трайните ценности на българската национална култура"

През десетилетието на 30-те години на ХХ век с цялостната си научна, обществена и административна дейност Богдан Филов упражнява силно влияние върху оформянето на идейните посоки в държавната културна политика. Той е сред главните идейни двигатели на опитите за формиране на общонационална концепция "за духовно възраждане последством трайните ценности на българската национална култура" (израз, многократно използван от Богдан Филов в проектите и концепциите му по тази тематика). Основни страни на тази концепция са: проучване и популяризиране на богатото тракийско, антично и средновековно културно-историческо наследство; възкресяване на българския исторически пантеон; постигане на съизмеримост с европейските тенденции в развитието на науката и изкуството като същевременно се съхранява и откроява българската национална идентичност и се популяризират нейните приноси за общоевропейското развитие; създаване на условия за стимулиране на меценатството и ангажиране на съответните държавни институции с проблемите на старините и изкуството. Вероятно, съществено влияние върху оформянето на тези възгледи на Богдан Филов оказват изводите и констатациите, до които достига в резултат на научната си дейност. По методологията и методиката на сериозните европейски и световни археологически школи Филов разглежда българските земи като кръстопътна зона между Изтока и Запада, от такива позиции търси взаимни влияния, основните му изводи са свързани с представянето на античното изкуство по българските земи като част от общото антично изкуство, на българската култура като част от европейската култура (Димитров 1990: 24-30).

В средата на 30-те години Богдан Филов подготвя два обзорни доклада: "Културните институти в България" и "Образователното дело в България" (НБКМ-БИА, ф. 209). По тематика, структура и съдържание на изложението те се явяват опит за продължение на концепцията на Иван Шишманов (министър на МНП 1903-1907 г.), писана в началото на ХХ век и прилагана три десетилетия. Една от основните цели на Богдан Филов е да обоснове необходимостта от открояване на културната политика като важна и необходима в дейността на МНП. В началните следосвобожденски десетилетия приоритетните национални задачи изтласкват на преден план необходимостта от повишено внимание към организацията на образованието и учебното дело. Проблемите на културата остават на по-заден план, разглеждат се като елемент на цялостната просветна политика. Според Богдан Филов в променените политически, културни и социални условия след края на Първата световна война трябва да се потърсят по-модерни начини и средства за разчупване на традиционното отношение към културните процеси като част от общообразователните и просветните дейности. Българската държавна политика от периода между двете световни войни отделя сериозно внимание на културните инициативи, възприемайки ги като успешно средство за преодоляване на международната изолация, в която изпада страната след края на Първата световна война и най-вече за подобряване на отношенията й с нейните съседи. В духа на концепцията "за духовно възраждане посредством трайните ценности на българската национална култура" и съпричастност към общочовешките ценности, и като се имат предвид насоките на Международния комитет за интелектуално сътрудничество, през 1935 г. Богдан Филов предлага проект за учредяване на Институт за национална култура, наука и изкуство, с автономен статут.

Преди конкретното изложение на целите и същността на проекта Филов представя подробна обосновка за необходимостта и ползите от учредяването на подобна институция. Верен на възгледите си да търси взаимни влияния и паралели, в подкрепа на проекта той привежда множество примери за подобни институции и ползата, която те са допринесли за развитието на националните култури и популяризирането на националното културно-историческо наследство на съответните държави. След Първата световна война, пише Богдан Филов в обосновката на проекта, Германия въпреки тежката морална и стопанска криза, в която изпада, открива три големи музея - Пергамския, Германския и Предноазиатския, формира две нови секции към Археологическия си институт - в Цариград и Кайро. Румъния след Първата световна война създава Институт за изучаване на Югоизточна Европа, Романски институт в Париж и Романска академия в Рим, за което са отпуснати държавни средства в размер на 70 млн. леи. Чехословакия създава Славянски институт и Славянска библиотека, Полша учредява Фонд за народна култура (НБКМ-БИА, ф. 209). В сравнение с културните процеси, протичащи в Европа, Филов изтъква, че в България липсва ясно определена, финансово планирана и обезпечена културна политика. От така обосновани изходни позиции той пристъпва към изложение на проекта си за автономен Институт за национална култура, наука и изкуство, който се предвижда да разполага със самостоятелен бюджет, формиран не само от държавни средства, но и от спонсорства и дарения. Целите на новата институция се концентрират около обединяване и съгласуване "на всички инициативи и усилия, насочени към развитието на висшето духовно творчество в България и закрепването на българската национална култура"; специално внимание се обръща и върху изучаването и разработването на отечествената история. В изпълнение на своите цели Институтът се ангажира с координиращи и направляващи функции, свързани с подготовка и прокарване на законопроекти, правилници и наредби по устройството и дейността на културните и научни институти; подпомагане на всички подобни организации и грижа за тяхната материална база. По отношение на структурата в проекта се предвижда обособяване на пет секции: за хуманитарни науки, музеи и библиотеки; за естествени науки; за литература, музика и танц; за изобразително изкуство (архитектура, живопис, скулптура и приложно изкуство); за културна пропаганда и контакти с чужбина. Особено внимание в проекта се отделя на последната секция, която се създава главно със задача да осъществява обмен на културни ценности между България и други държави, чрез посредничеството на Международната комисия за интелектуално сътрудничество. Значимостта на проектираната институция в общото културно и духовно пространство се определя и от състава на неговите ръководни органи. Според проекта, председател на Института за национална култура е министър-председателят, членове на Управителния съвет са повечето от министрите и ръководителите на висшите държавни институции. Финансовата част на проекта има за цел да стимулира меценатството, дарителството и като цяло да бъде направен опит да се разчупи традиционното схващане, че държавата е длъжна да се грижи за културата. Според проекта сумите за издръжка на Института и неговите цели се събират не само от държавния бюджет, но и от проценти от: активите на държавните, кооперативни и частни банки; на държавните мини и стопанства; процент от печалбите на Държавната лотария; дарения и завещания, които се освобождават от държавни и общински данъци, мита и такси. Предвиденият в проекта бюджет е около 15 млн. лв., които да бъдат усвоени за подобряване на материалната база на българската култура - постройка на сгради за музеи и библиотеки, научни и културни институти; за запазване и поддържане на исторически и художествени паметници. Проектираният бюджет се обосновава с решение на Съвета на Обществото на народите, взето по предложение на Международната комисия за интелектуално сътрудничество, с което се препоръчва на всички правителства да увеличат разходите и кредитите за културни нужди. Този законопроект е подложен на сериозни и продължителни обсъждания, но неговото практическо реализиране се осуетява от промяната на политическата ориентация на България в годините, предшестващи Втората световна война.

Държавната културна концепция "За обединена България"

През 40-те години на ХХ век обществено-политическия и културен живот в България става все по-напрегнат и зависим от избухналата Втора световна война. Военните условия налагат нов модел на обществено поведение. Чрез поредица от пропагандни институции и организации, от ограничителни закони, правилници и наредби официалната държавна политика полага огромни усилия да контролира и насочва общия образователен и културен процес, да централизира дейностите на организациите на интелигенцията и обществените изяви на най-талантливите и обществено активни нейни представители. Едни от най-негативните и критични оценки за личността на Богдан Филов са свързани с държавническата му дейност и историческата му отговорност за политиката на българската държава през този период. През годините 1940-1943 г. той заема най-високия държавен пост - министър-председател, но до 1942 г. запазва и поста си на министър на МНП. През този период в областта на образованието и културата се приемат поредица от закони, някои от които са с очевидно недемократичен, ограничителен характер. Въпреки това законодателните инициативи не бива да се разглеждат и тълкуват едностранчиво, извадени от контекста на породилата ги военно-политическа обстановка. Не бива да се пренебрегват фактите, че този тип законодателство оказва положително влияние за възраждането и популяризирането на българската култура в новоприсъединените земи в Македония и Беломорието.

Сред характерните тоталитарни специфики на българската държавна политика през периода 1940-1944 г. безспорно се вписват и засилените възпитателни функции на образователната система, обвързването й с цялостния обществен и културен живот и с нуждите на държавата. Тези процеси обаче не се изразяват в механично прилагане на образователните модели на Германия и Италия (Кюлюмова-Бояджиева 1991: 281-282).

При оформянето на концепцията за образователната си политика МНП прави подробни проучвания и сравнения, в които са включени и образователните системи на либералните обществени режими, а също и съветския образователен модел (ЦДА, ф. 177к). Възпитателните функции на образователната политика на МНП от този период приоритетно са насочени към утвърждаването на българската национална идентичност, на създалата се през епохата на Възраждането и утвърдена между двете световни войни национална ценностна система (Балабанов и Манев 1943). Предпочитанията на българската държавна политика към определени системи за управление на културните процеси са породени не толкова от идеологически и пропагандни, колкото от политически и икономически мотиви, целящи постигането на по-голяма политическа отзивчивост по важните за страната национални въпроси и създаване на условия за по-активно икономическо сътрудничество.

През 1940-1941 г. под ръководството на Б. Филов МНП осъществява мащабни законодателни инициативи, част от които са свързани с опазването и проучването на културно-историческото наследство. Проектират се съществени допълнения в Закона за старините, които целят да ограничат иманярството и незаконната търговия със старини. В проектозакона се предвижда инвентаризиране и контрол от страна на Комисията за старините на движими и недвижими старини, които са частна собственост. Регламентира се правото на държавата да отчужди всяка недвижима старина, независимо дали тя е обществена или частна собственост, ако е заплашена от разрушаване или изчезване и ако собственикът й не вземе мерки за нейното запазване. МНП подготвя и проектозакон за музеите, в който се отделя съществено място на организацията по запазване и системно подреждане на археологическите и етнографски ценности (ЦДА, ф. 177к).

В духа на прилаганата във военни условия държавна културна концепция "За обединена България" през този период Богдан Филов осъществява активна културно-просветна политика в Македония и Беломорието. Тя има за основа българската национална кауза и получава широка подкрепа от Светия синод, от водещите научни и културни институции - Софийския университет, БАН, Художествената академия, Македонския, Тракийския, Добруджанския и Западнопокраинския научни институти, културно-просветните и професионални организации на интелигенцията. През ноември 1941 г. в Македония се откриват множество културни домове и народни университети. В Скопие се създава Народна библиотека с над 200 000 тома (Ташев б.г.). Активна дейност за засилване на българския духовен облик на Македония и Беломорието развиват създадените от МНП Областни училищни инспекторати в Скопие, Битоля и Ксанти (ЦДА, ф. 177к). Пристъпва се към възстановяване на българските образователни институции - първоначални и средни училища, гимназии. За учебната 1941-1942 г. са отпуснати от МНП помощи за довършване на читалищни сгради и засилване на читалищни фондове в размер на 2 683 000 лв., от които 635 000 лв. за читалища в новоосвободените земи. Утвърдени са 116 устава на новоосновани или възобновени читалища в Добруджа и Македония (ЦДА, ф. 177к). С цел издирване, проучване и съхранение на богатото културно-историческо наследство на новоприсъединените земи през пролетта и лятото на 1941 г. МНП финансира няколко научни експедиции - в Македония с ръководител Д. П. Димитров, в Беломорска област с участието на В. Миков и Т. Герасимов и в Добруджа, с ръководител Хр. Вакарелски. На територията на Македония са обходени Кумановска, Скопска, Кратовска, Радовишка, Щипска, Струмишка, Кавадарска, Велешка, Прилепска, Битолска и Охридска околии; в Беломорска област - Гюмюрджина, Деде Агач, Ксанти, Кавала, Драма, Сяр; в Добруджа - са проучени 31 селища около Тутракан, Силистра, Добрич, Балчик, Каварна (ЦДА, ф. 177к). Една от непосредствените задачи на тези проучвания е да се оформи цялостна концепция за организиране на музейното дело и за вземане на спешни мерки за опазване на застрашените движими и недвижими старини. МНП отправя нареждания до административните и военни власти да се грижат за съхраняването на всички старинни паметници, надписи, музейни и други ценности "без оглед на коя епоха са, и на какъв език са надписите и да не се позволява на населението да ги унищожава или да им нанася каквато и да е повреда" (ЦДА, ф. 177к).

В главния административен център на Македония - Скопие, се създава Народен музей с етнографски, античен и средновековен отдели (Вакарелски 1996; Венедиков 1993). За директор е назначен етнографът Христо Вакарелски. Общо за нуждите на музея МНП отпуска сумата от 648 872 лв. (ЦДА, ф. 177к). През академичната 1942-1943 г. се открива Държавен университет в Скопие с катедри по стара история и археология, нова история, българска история, литературна история на романските народи, физическа география и антропогеография и философия. Преподавателският състав е формиран от учени от Софийския университет и членове на БАН, на Македонския, Тракийския, Добруджанския и Западнопокраинския научни институти. Ректор е професорът по философия Атанас Илиев. В първия випуск се записват 125 студенти. Редовният му бюджет възлиза на 6 420 000 лв. (ЦДА, ф. 177к). От планираната структура на университета е виден стремежът да се засилят научните проучвания върху богатото културно-историческото наследство на новоприсъединените територии.

В средата на 30-те години и периода на Втората световна война държавната културна политика безспорно е повлияна от широко пропагандираните идеи за "нов ред в Европа и в света". Тези идеи и концепции обаче се възприемат по-скоро като структура и обща рамка, а не като идеологическо съдържание. Присъединяването към държавите от Тристрания пакт в политически и обществен план се възприема като средство за осъществяване на непостигнатото национално обединение. Яркото присъствие на българската национална кауза в концепциите и стратегиите на държавната културна политика обяснява и широката обществена подкрепа, която тя получава. В това отношение в страната се създава една много специфична и характерна ситуация - от една страна - липса на многопартиен живот, липса на политически плурализъм, от друга страна - нова силна вълна на културен подем, чиято отличителна черта е плурализмът в културното развитие - новоизлезли книги, разнообразни театрални постановки, музикални и изложбени изяви. През този период се създават условия за оформянето на ярки творчески индивидуалности, чиито художествени или литературни творби отдавна са надживели конкретното време и конкретните причини за появата си и се нареждат сред образците на българската култура и изкуство. Сред тези ярки индивидуалности е и многостранната личност на Богдан Филов в нейния цялостен вид, като неизменна и неизличима част от динамичната действителност на своето време. Независимо от начина, по който се възприема Богдан Филов, по своеобразен начин той продължава да присъства в реформиращата се и либерализираща се съвременна културно-политическа ситуация. Основни положения от неговите концепции и проекти заемат все по-сериозно място в съвременната държавна културна политика, което на практика е най-голямото доказателство за тяхната съизмеримост с модерните европейски идеи и практики.

БЕЛЕЖКИ

1. Ото Дитрих - доктор на политическите науки. Ръководител на печата на Третия райх. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Балабанов, Манев 1943: Балабанов, Н., Манев, Ан. Сборник с отбрани окръжни от Освобождението до края на 1942 г. Т. І - ІV. София: Издание на МНП, 1943, 1345 с.

Вакарелски 1996: Вакарелски, Хр. Пребиваване в Македония през Втората световна война (1 юни 1941 - 9 септември 1944 г.). // Македонски преглед, бр. 1, 1996.

Венедиков 1993: Венедиков, Ив. Българската интелигенция в моите спомени. София, 1993.

Димитров 1990: Димитров, Ил. Професор Богдан Филов и неговият дневник. // Филов, Б. Дневник. София, 1990.

Дитрих 1941: Дитрих, Ото. Революция в мисленето - духовните основи на нова Европа. София, 1941.

Константинов 2004-2005: Константинов, В. Европейската мисъл през погледа на Стефан Цвайг. // Константинов, В. Писатели за творчеството. Варна: Електронно издателство LiterNet, 2004-2005 a href="http://liternet.bg/publish3/vkonstantinov/tvorchestvoto/szweig.htm" target="_blank">http://www.liternet.bg/publish3/vkonstantinov/tvorchestvoto/szweig.htmhttp://vmro.150m.com/st/index.html

[ изпращане ] [принтиране ] [- намаляване ] [+ увеличаване ] Автор: Христо ЦВЕТКОВ
2047 прочитания