Тази сутрин на 30 дек 2012 се получи следния коментар от адв. Рюби Харролс-Клаессон, която е и председател на Северния комитет по човешките права до Марийка К. Томова - майка на отвлечените от шведската социална служба три български деца, които заедно с майка им бяха репресирани след 2004 г. от соц. служба в Община Уддевалла и заради това избягали на 4 спокойни и щастливи години в България. Поместваме коментара дословно.

 

години. Това днес е едно манипулирано поколение което е във властта на шведското общество.

Fцrstцrelsen av det svenska folket bцrjade redan under Statsminister Per-Albin Hanssons regeringstid (1936-1946), fortsatte under Statsminister Tage Erlander (1946-1969) och accelererade under statsminister Olof Palme, som var statsminister under tvе perioder, (1969-1976) och sedan (1982-1986).
Разрушаването на шведския народ започна още по времето на шведския държавен министър Пер-Албиин Хонссон (1936-1946 г) и продължи по време на държ. министър Тооге Ерландер (1946-1969) и акцелерира по време на държ. министър Улоф Пальме, който бе държавен министър през два мандата - първо до 1976 г. и после през периода 1982-1986 г.

DEN SOCIALDEMOKRATISKA MYTEN.
СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКИЯ МИТ


Per-Albin Hansson vill man att folk skall komma ihеg som "landsfadern" som lotsade Sverige genom de svеra еren under andra vдrldskriget. Men man vill inte att folk skall veta hur omoralisk Hansson var. Officiellt var han gift med Elisabeth Fryckberg och hade barn med henne. Men han hade ocksе en annan kvinna, Sigrid Vestdahl och hade barn med henne ocksе. Detta gjorde att Hansson var en bigamist och han skдmtade om att han ibland blev kallad for en "mormon" av sina kompisar, eftersom han hade tvе familjer som han fцrsцrjde. Han hade ocksе ett barn med en frisцrska och de sista 10 еren av sitt liv anvдnde han sin privat sekreterare, Margareta Sjцberg som sin дlskarinna. Sjцberg var 25 еr yngre дn Hansson.
Пер-Албин Хонссон желаеше хората да си спомнят що е "бащата на държавата" (ландфаддерн), който проби път на Швеция през тежките години на втората световна война. Но те не желаят хората да знаят колко безморален бе Хонссон. Официално той бе женен с Елизабетх Фриикберй с която имаше дете. Но той имаше също така една друга жена, Сиигрид Вестдоол, и с нея също така имаше дете. Това стори Хонссон на бигамист и той се шегуваше че понякога другарите му го наричали "мормон" след като той имал да издържа две семейства. Той имал също така друго дете с една фризьорка и през последните10 години от живота си той изпозвал секретарката си Маргретха Шйеберй за любовница. Хйеберй била 25 години по-млада от Хонссон. Хонссон не само бил аморален, но той изпитвал силна ненавист към Бог. Той бил казал на близките си, че в своята връзка със Сиигрид Вестдоол никакъв черен свещенодявало да не идва и да не осквернява тяхната връзка.

Човек може да изтъква, че Тоогер Ерландер бил добър и показен мъж, който желаел доброто на Швеция. Но не желаели да говорят за това, че през 1942 година, когато шведското правителство все още си мислело, че Германия ще спечели Втората световна война, че шведският социален министър Густоов Мьоеллер и държ. секретар Тоогер Ерландер изисквали "таттарна" да бъдат регистрирани, тъй че за в бъдеще те да бъде ликвидирано това им дъно на обществото в шведското общество.
Именно през време на режима на Ерландер те въвели единното училище (енхйетсскуулан) през 50-те години. Спомням си че по-малкия ми брат получи правото да започне да учи в тази нова училищна система. Аз почнах тогава през 1946  г. в първи клас, през същата година, когато Ерландер стана държавен глава. През моите години в народното училище (фолкскуулан) си спомням че имахме сутришна молитва, а имахме също така преподаване за християнството, където нни учеха от Библията. Моят брат обаче не бе обучаван по тази система, ами вместо това те използваха християнското вероучение за да преподават на децата различни чужди религии.

Улоф Пальме бе една луда глава която обичаше своята ракийка. Тъй като той бе полу-евреин то той е доста враждебно настроен към християнството и направи всичко за да бъде изчистена християнската вяра от училищата и от шведското общество.
По време на своето обучение в САЩ той бил вербуван в ЦРУ, от някой в семейство Ротшилдови.
Когато синът му бил виновен в една катастрофа с кола, която причинила смъртта на една от дъщерите на Валленбергови, то младият Пальме бил изпратен на неговата любовница в Бостън, за да бъде укрит от шведската полиция. Случката причинила силна омраза в семейството на Валенбергови, които никога не простили на Улоф Пальме предателството му. Тази връзка обаче не била разследвана от никой от полицията, дали убиецът бил някой от голямото банково семейство който се "грижел" за Улоф Пальме когато той бе екзекутиран на една улица в гр. Стокхолм на 28 февр. 1986 г.

ЗАБАТАЧВАНЕТО НА ШВЕЦИЯ
През 1971 г. аз се намирах на остров Готланд за да участвам в една кампания, продължила 2 седмици време. Събитието бе аранжирано от Баптистката енория във Виисби както и от други малки енории. Палатката бе издигната в градчето Слиите. На нашите срещи дойдоха много младежи и няколко от тях имаха срещи с Господа и бяха освободени от алкохола и от дрогите.
Спомням си, че ние се разкарвахме с кола през дните на остров Готтланд и се чудехме колко много параклиси бяха издигнали в края на 1800-та и в началото на 1900-та год. баптистите. Но когато аз стоех там те бяха затворени и аз бях научил, че тези малки енории бяха измрели.

През 2012 г. ситуацията бе още по-лоша, сега една енория от свободни църкви се бие всяка седмица в Швеция и различните общности губят всяка година членове. Католици, приятели на пиингст-църквата, мисионери и баптисти са се обединили сега заедно и шведският народ, който все още нарича себе си християнски народ ще се учи че трябва отново да се обедини заедно с Рим.

Швеция е дала зелен светофар за педерастите и RFSU е дал рамката на новите норми за сексуално общуване. Днес няма никакви останали задръжки, хората живеем като животни в един селски двор, където всички имали секс с всички както им падне.

Педерастите и лесбийките могат да встъпват в брак, мъж с мъж, жена с жена и са с пълни права да осиновят деца и да ги възпитават като хомосексуални. Ако един нещастен проповедник проповядва против това, то той бива арестуван, даден на съдебен процес и после на затвор и му налагат накрая и глоби. Този който не е като тях бива наказван, докато разбере, че трябва да мисли като тях, в противен случай - затвор.

Водачите от социал-демократите решиха преди много години, че шведският народ трябва да се смесва, за да може по-лесно да разруши тяхната визия за обществото. Вместо да станем жертва на инвазия от Съветския съюз, то имаме инвазия от мюсюлмански пришълци и днес имаме над 1 милион пришълци в Швеция.
Няколко гградове са окупирани напълно от тези чужди групировки и между другото красивия град Малмьо е станал един град на страха, където мюсюлманската мафия ръководи и полицията не смее да се показва в някои райони.

В миналото поставиха престъпниците в затвор като наказание. Днес престъпниците трябва да получат ново образование из затворите, и докато им преподават как да живеят един живот без престъпност, те получават ваканция всяка година. Не може да седите в затвор цяла година, трябва да се даде на тия нещастници и ваканция, за да се размърдат отново, преди да ги затворят отново в клетката за да продължат своите уроци. Убийството и изнасилването не са нещо опасно, човек трябва да вземе предвид, че един изнасилвач може би имал трудно детство.

Когато каае за шведската отбрана, социалдемократите са решили преди много години че тя е нещо от което те не се нуждаят. Тя струва прекалено много пари. И днес Швеция не разполага с въоръжени сили, те са бракувани, и единственото с което разполагаме са някои елитни групировки, които ще бъдат изпращани из целия свят под ръководството на ООН. Можем да печелим пари да изпращаме лего-пехотинци. Помислете си каква помощ оказа Швеция, когато бе инвардирана Либия и когато екзекутираха диктатора Гаддафи.

Може би шведските политически политици разсъждават така, че икономиката ни е толкова разкапана, че няма никоя държава която би се интересувала да нападне Швеция, тъй като в Швеция няма никакви пари останали. Ингвар Кампроод не се  изсели извън Швеция със своята ИКЕЯ, СООБ го няма повече, Волво бе изкупено от китайците, Ел Ем Ерикссон се събра с други фирми и въобще шведската индустрия е прорязана от дупки. Няма много останало което  да го защитаваме.

УЖАСНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

За да бъде въведено царството на Платон, то всичките деца трябва да се третират еднакво в държавни училища. Правилото важи: да бъдат формирани на промивани мозъци, и да бъдат лесно излъгани до полезни идиоти. Сега съществуваха някои християнски фанатици, които не се хванаха на въдицата им. За начало някои християнски енории имаха християнски училища, но държавата така им вкисели живота и им направи действителността трудна, че повечето бяха зарязани. Тези пастори които живееха с визията за Бог бяха се пенсионирали и сега новите пастори излязоха на сцената, тези които бяха завършили държавните училища и бяха формирани до промити мозъчно, лесно лъгани и полезни идиоти. Тези еднакомислещи овчи главии се занимаваха да общуват с държавните сужители, че всички деца трябва да посещават държавни училища.

И сега когато всичките християнски водачи бяха станали еднакви, съществуваха някои инатливи неудобни християни, които се захванаха да обучават децата си у дома. Правителството и Риксдоогът говореха за криза, с която трябва да се справят. След като всичките правителствени водачи и риксдоогсмен бяха формирани до мозъчно промити, лесно лъгани и полезни идиоти, то не можеха да позволят на родителите сами да образоват своите деца. Тези деца бяха опасни, те не бяха еднаквомислещи, и най-страшното от всичко бе, че те вярваха в Бога, и не само това, ами те бяха спасени.

.

Om dessa barn fеr vдxa upp i en sеdan miljц, sе kan de bцrja vittna och predika om sin tro och detta kan skapa en vдckelse. Detta дr en mardrцm fцr de hjдrntvдttade, lдttlurade och nyttiga idioterna.

Tack och lov, sade man i Visby, vi har ju en mycket bra och gedigen ledare som heter Christina Godarve. Hon дr ju en hjдrntvattad, lдttlurad och nyttig idiot, och henne skall vi se till att polisen hjдlper att satta fast bovarna, som дr sе frдcka att de vill hemskola sin son.

Nu var det nеgra i tingsratten i Visby, som inte helt trodde pе att man skall vara hjдrntvattad, lдttlurad och nyttig idiot, sе man tog ett beslut att fцrдldrarna skulle fе pojken tillbaka. Dе blev det ett ramaskri och man tog fallet till hovrдtten, dдr man visste att det fanns pеlitliga domare som var hjдrntvдttade, lдttlurade och nyttiga idioter, och som man visste skulle dцma "rдtt" i detta fall.

Under tiden sе vrдker de svenska TV och radio kanalerna ut sitt smutsiga illaluktande avloppsvatten цver det svenska folket. Varje dag skall det svenska folket "tvдttas" i detta avloppsvatten, sе att man aldrig fцrstеr vad som дr sanning och att mдnniskorna skall bli sе smutsiga och fogliga som mцjligt. Piska dem varje dag med svordomar, pornografi, hдdelser mot Gud och driv dem att lusta till att synda sina kroppar. Kvinnor och mдn utan skam som kallas fцr idoler, och som skriker ut vad de kallar fцr en sеng, men som i sjдlva verket дr plеgande vanvettiga ramsor, som gцr mдnniskor mentalt instabila.

Regeringen i Sverige borde hдnga ut skyltar pе alla infartsvдgar till Sverige, dдr det stеr "VДLKOMMEN TILL DЕRHUSET SVERIGE."

Nдr jag utvandrade till USA еr 1963 sе var det mеnga amerikaner som skдmtade med mig om "dumma svenskar." I bцrjan var jag irriterad цver detta, men efter att ha bott i USA i 49 еr mеste jag saga, att tyvдrr дr det sant, det finns inget dummare folk дn svenskarna. Sverige har blivit som en avloppsbassдng pе ett reningsverk.

Religion kan ge rдtt till hemskolning.

Religion eller filosofi дr inte skдl nog att hеlla sina barn borta frеn skolan enligt den nya skollagen. Men ett par beslut i Gцteborgs stad och fцrvaltningsrдtten rivs nu upp nдr kammarrдtten sдger ja till hemundervisning fцr fyra barn i en ortodoxt judisk familj.

Detta stеr att lдsa i Svenska Dagbladet den 27 December, 2012. Nu дr frеgan vad detta kommer att leda till. Det finns ju ingen politisk ledare i Sverige som vеgar stе emot judiska krav och alla statliga och kommunala tjдnstemдn vet mycket vдl, att om man blir utpekad som Antisemit, dе дr det slut med jobbet. Om dessa judiska fцrдldrar hade varit vanliga svenskar, dе hade deras fyra dцttrar blivit omhдndertagna av barnomsorgen och fцrдldrarna hotats med bцter. Statliga och kommunala tjдnstemдn kan gцra vad som helst med vanliga svenskar, men judar vеgar man sig inte pе.

Det дr konstigt att alla utbildade journalister pе de svenska blaskorna inte sдger ett knyst om denna sak, och man rasar inte emot denna judiska familj, som vеgar stе emot det svenska skolsystemet. Дr det mцjligen sе att dessa djдrva journalister vet, att om de hoppar pе judar, dе fеr de sparken pе stubinen? Дr det sе att tidningarna дgs av svenska judar? Dessa дr mycket obehagliga frеgor som man inte fеr stдlla i Sverige. Men nu bor jag inte i Sverige och jag дr inte bunden av hjдrntvдttade, lдttlurade och nyttiga idioter.

Det дr ett flertal familjer som har valt att gе i landsflykt till Finland och Norge i stдllet fцr att sluta med hemskolning. Vissa av dem har blivit dцmda till bцter, och just nu дr det en svensk familj som krдvs att betala 40.000 kronor i bцter. De sadistiska kommunal tjдnstemдnnen дr obarmhдrtiga och precis som baptister och andra vдckelsekristna blev satta i fдngelse pе vatten och brцd under 1800-talet, sе дr det samma demoner som nu driver en ny generation till att fцrfцlja de kristna.

Under konventikelplakatet blev det fдngelse fцr de som brцt denna lag. Baptistpastorn F.O. Nilsson blev fцrst fдngslad och sedan landsfцrvisad fцr det oerhцrda brott han hade begеtt, genom att dцpa frдlsta mдnniskor i vatten genom nedsдnkning.

EN LITEN SKARA KVAR.

Under de sista 100 еren har det funnits kдmpar i Sverige som har stridit tappert fцr sanningen och tron pе Gud. Men dessa kдmpar har blivit fдrre och fдrre, men jag vill tala om for dig som lдser detta, att det finns vissa fдsten som inte har fallit дnnu, dit du kan draga fцr att rдdda dig.

MARANATAFЦRSAMLINGEN I BROMMA.

Denna tappra skara av mдn och kvinnor var ledda av Arne Imsen, som hade en mycket skarp inblick i vad som hдnde i Sverige. Han var smord av Gud, men i ett svagt цgonblick blev han frestad av Satan och fцll i synd. Det blev stor sorg i denna kristna armen och de flesta skingrades. Men en liten trogen skara stod kvar och efter Imsens dцd, sе hеller man fдstet i Bromma och jag har aldrig sett en mera modig grupp дn denna. Jag har citerat tvе artiklar ur deras tidning "Midnattsropet" och jag hoppas att det skall finnas kvar nеgra svenska mдn och kvinnor, som inte har kapitulerat fцr de sataniska makterna som nu styr Sverige. www.maranata.se.

FЦRSAMLINGEN AGAPE I GЦTEBORG.

Denna fцrsamling leds av Per-Arne Imsen, son till Arne Imsen. Man har inte samma format pе fцrsamlingen i Gцteborg som i Stockholm, men sanningen predikas hдr fortfarande. Ni som bor i Sverige bцr stцdja dessa fцrsamlingar i deras kamp fцr sanningen. www.agape.nu.

TIDNINGEN DSM.

Det finns inte mеnga дrliga journalister kvar i Sverige, men Jan Gillberg дr en av de som дnnu fortsдtter sin kamp mot de hjдrntvдttade, lдttlurade och nyttiga idioterna. Han har sedan 1981 varit redaktцr och utgivare av denna tidning, som jag klassar som en kvalitetstidning av fцrsta klass. Givetvis fеr denna tidning inget stцd frеn staten och det har varit inbrott mеnga gеnger pе tidningens kontor. Det var inga vanliga tjuvar som brцt sig in, det var Sдpo agenter som lever utanfцr lagen. De stal arkiv, bцcker och handlingar som han hade tagit fram under mеnga еrs forskande, samt gjorde skadegцrelse pе hans dator och andra elektroniska apparater. Hans telefon дr avlyssnad och nдr han gеr nеgonstans, sе finns det alltid en skugga som tar reda pе vem han trдffar och pratar med. Om du дr intresserad av att fе veta vad som har skett bakom kulisserna och vad som kommer att hдnda i framtiden, sе rekommenderar jag denna tidning med det allra varmaste. Man lдr kдnna en mдnniska genom att titta pе hennes fiender. Jan Gillberg har hцga politiska ledare i Sverige som sina fiender och bara detta ger Gillberg en stдmpel av redbarhet och respekt. Du finner honom pе www.dsm.nu.

LJUS I ЦSTER.

Detta дr en svensk missionsorganisation som blev till 1903 av den svenske missionдren Nils Fredrik Hцijer. Med tiden fick denna organisation namnet Slaviska Missionen och de gjorde en fantastisk insats under еren 1945 till 1992, dе man smugglade in Biblar till Sovjet Unionen och de kommunistiska цststaterna. Nдr det blev fritt fram fцr evangelium i Ryssland och цststaterna, sе bytte man namn till Ljus i Цster och bцrjade fokusera pе Kina och andra lдnder i Asien.

Nuvarande missionsfцrestеndare дr Hans Lindstrand och han tillhцr den generation som icke har blivit hjдrntvдttad. Nu дr han sjдlv i 50-еrs еldern och de flesta som stцder denna mission дr mellan 60 till 90 еr gamla. Det дr gamla vдckelsekristna som hade ett varmt hjдrta fцr mission. Lindstrand och hans medarbetare har fцrstеtt, att om de icke nеr de yngre generationerna i Sverige, sе kommer de sjдlva att dц ut, nдr deras givare en efter en fеr hembud till himlen.

De utger en tidning som heter Ljus I Цster, och den дr verkligen vдrd att lдsas. Man har ocksе bцrjat med att skicka ut evangelisationsteam i Sverige. Detta дr en annan grupp i Sverige som дr vдrd att stцdjas. Deras webbsida дr www.ljusioster.se.

FЦRSTЦRELSEN AV BIBLEN.

De hjдrntvдttade, lдttlurade och nyttiga idioter som дr teologer i Sverige beslutade sig redan cirka 1890 fцr att ge det svenska folket en bibel, som var full med fel och saknade mеnga verser. Fцrst blev det 1917 еrs цversдttning, sedan kom Folkbibeln 1998 och Bibel 2000 еr 1999.

Gud har svarat emot detta avfall och tog fram en grupp kristna, som har bearbetat fram en ny bibel, som bygger pе Karl XII bibel och jдmfцrt med the King James Bible. Man har utgеtt frеn de gamla hebreiska och grekiska grundtexterna, inte de som de illuminati styrda Hort och Westcott anvande fцr sin цversдttning. Du finner denna цversдttning pе www.bibel.se.

ДNNU FINNS DET TROGNA KRISTNA I SVERIGE.

Denna artikel kommer att lдsas av bland annat Sдpo och andra svenska myndighetspersoner, och jag дr inte sе dum och snдll, att jag ger ut namn pе de kristna som inte har bцjt sig fцr de hjдrntvдttade, lдttlurade och nyttiga idioterna. Istдllet kan jag tala om fцr dig att vi har kontakt med ett flertal starka kristna, och de finns цver hela Sverige. Min цnskan дr att vi genom vеr svenska webbsida skall kunna stдrka dessa kristna syskon, samt vдrva nyfrдlsta mдnniskor som дr villiga att gе hela vдgen med Jesus.

Det дr mеnga svenskar som inte дr kristna, men de har fцrstеtt att deras land дr pе fel vдg. Man har vдnt sig till Sverigedemokraterna och fцrsцker genom politik att fе till stеnd en дndring. Detta дr en nobel tanke, men den leder inte nеgon vart. Endast genom Kristus kan det bliva en fullstдndig fцrдndring och detta kan endast komma genom bцn och fasta frеn de som дr Jesu lдrjungar. Om ett politiskt parti цppnar sig fцr Kristus, dе har man fеtt fram en slagkraftigt grupp, som verkligen kan fцrдndra klimatet i Sverige.

VAR FINNS DE KRISTNA LEDARNA?

Varfцr har pingstpastorn Stanley Sjцberg inte engagerat sig fцr denna familj som har mist sin pojke? Var finns pingstpastorn Pelle Hцrnberg och katoliken Ulf Ekman? Det verkar som alla pastorer i Sverige har gеtt och gцmt sig. Varfцr tiger tidningen Dagen, Hemmets Vдn och Vдrlden Idag? Jag har aldrig sett sе mеnga fega kristna ledare som i Sverige och det vдrsta дr att nдr detta pеpekas fцr dem, sе har de inte ens vett till att skдmmas.

VAD KAN DU GЦRA?

• Lдs igenom artiklarna frеn tidningen Maranata som du finner pе vеr hemsida.

• Gцr kopior av dessa artiklar och sprid dem pе din hemort. Frеga pastorerna pе din hemort om de дr villiga att taga stдllning fцr familjen Annie och Christer Johansson.

• Skriv insдndare till din lokala tidning, om du kдnner bloggare, sе frеga om de vill taga upp detta fall pе sina bloggar.

• Skriv brev till barnomsorgen i Visby och uttala din avsky om hur dessa har behandlat familjen Johansson.

• Kontakta deras advokat och frеga vilken adress du kan anvдnda fцr att skriva till hцgsta domstolen, sе att du kan tala om fцr dem hur fel det дr att taga barn ifrеn fцrдldrar.

• Kontakta din lokala riksdagsman och diskutera med honom/henne hur du tдnker i detta fall, och begдr att han bцrjar en undersцkning av fallet i riksdagen.

• Skriv till statsministern och uttala ditt missnцje med vad som har hдnt. Om det blir en folkstorm, sе kan det bli en sеdan press pе de politiska ledarna, att de blir tvungna att backa.

• Kontakta Sverigedemokraterna och be dem att taga upp detta fall.

• Om du дlskar Jesus och vill gцra nеgot fцr ditt land, kontakta mig, sе vi kan diskutera och bedja vad du kan gцra i dessa sista dagar i Sverige innan Jesus kommer tillbaka.

Haaretz

Israel’s ambassador to the Czech Republic, Yaakov Levy, is envied among Israeli diplomats in other European Union countries. Compared to the stiff criticism and harsh denunciations many Israeli ambassadors face, Levy’s life in Prague is paradise. Today the Czech Republic is Israel’s closest friend in the EU. Indeed, it was the only one of 27 EU member states to vote against the recent Palestinian statehood initiative at the United Nations.

But 10 days ago, Levy sat down in his embassy office in Prague and drafted a short memorandum titled “Lectures in the Czech Republic: How We’ve Succeeded in Putting the Settlements on the Agenda.” In five short lines, fraught with cynicism and despair, Levy described how the Czech public, which is normally so sympathetic toward Israel, has started to recoil from its polices on the West Bank.

“Over the past two weeks I appeared in nine different forums across the Czech Republic,” Israel’s ambassador wrote in a message to Foreign Ministry director general Rafael Barak, and to the ministry’s Europe and Information branches. “Though the same friendliness and understanding toward Israel remains intact in the aftermath of Operation Pillar of Defense, I encountered – for the first time in four years of appearances – critical questions pertaining to the topic of settlements. This is in connection to the slew of announcements released in Israel about the E-1 topic. We’ve succeeded!”

Levy is an experienced diplomat and considered a successful ambassador. He devotes considerable time to meetings with journalists and opinion makers, students, academics and of course politicians. And yet, no matter how talented he might be, Levy appeared hapless in his efforts to explain the Israeli government’s conduct in past weeks, even in his dealings with a sympathetic Czech public.

Prime Minister Benjamin Netanyahu and his close advisers believe that a more effective presentation of Israel’s “case,” and increased advocacy efforts, will solve a large portion of the country’s woes in the international arena. During Netanyahu’s past term as prime minister, some of his most powerful moments came during speeches he delivered around the world. But does this mean his contention about advocacy is correct?

According to a new research study conducted by Molad, the Center for the Renewal of Israeli Democracy, the answer is no. Molad acknowledges that Israeli advocacy can indeed be improved, but it refutes the claim that Israel’s advocacy campaign is ineffective. In fact, the study says, in the aftermath of the Second Lebanon War, Israel’s advocacy effort has become one of the world’s most efficient and productive in the world – and far more efficacious than the campaigns waged by anti-Israel organizations. While the Molad study notes that Israel does indeed suffer from an image problem, the reason for this, the study argues, does not lie with faulty advocacy.

Molad, established less than a year ago, is a think tank devoted to providing Israel’s liberal left with new ideas regarding matters of foreign policy and security, as well as socioeconomic issues. The new study is the first project released by Molad as part of an effort to infuse leftist ideas in Israeli public discourse. This effort, the center believes, will help resuscitate a political camp which is currently on its deathbed.

Israel’s advocacy effort is directed by the National Information Directorate, in the Prime Minister’s Office. All the other official advocacy entities, and there are several of these – the Foreign Ministry, the Public Diplomacy and Diaspora Affairs Ministry, the IDF Spokesman’s Office, the Tourism Ministry, the Jewish Agency – are subordinate to the directorate. The National Information Forum, comprising delegates from these various bodies, is in charge of coordinating messages and formulating strategies. The directorate also consults media and marketing experts from both academia and the private sector. And, in addition, the government conducts an unofficial advocacy effort involving hundreds of Israelis and overseas activists, organizations and NPOs, along with non-Jewish supporters; this effort is aimed at delivering Israel’s messages mainly in the United States and the EU.

Though Israel focuses its advocacy efforts primarily on the the mainstream media, it does not neglect the Internet. All the official advocacy entities have Twitter, Facebook and YouTube accounts, and the Foreign Ministry encourages Israeli diplomats overseas to chat and post status updates on social networks. It even employs a special staff devoted to posting pro-Israel replies to articles published in world media outlets.

The Foreign Ministry invests an unprecedented annual sum of NIS 100 million in branding Israel; in bringing over experts, academics and opinion makers; and in organizing pro-Israel events around the globe (including the annual Salute to Israel parade in New York City and the Israeli film festival in Paris).

And so, the central question Molad asks in its study is this: Why, despite this massive advocacy effort, the deployment of multiple entities and the allocation of huge sums of money, is there still a widespread feeling that Israel’s advocacy campaign is inferior to that of the anti-Israel campaign, which is viewed as much more sophisticated and effective.

One explanation that has been offered pivots on the “de-legitimization” thesis, a theory which has in recent years gained traction in the security establishment and Foreign Ministry. The authors of the Molad study, however, hold that this is a problematic term. “Under this definition, virtually all human rights organizations that operate in Israel, even those which identify themselves as being unreservedly patriotic for Israel, are liable to be ranked as part of a global, anti-Israel delegitimization campaign,” claims the study. “This definition enables the government to disqualify all criticism leveled against its policies, no matter how legitimate such criticism might be, by claiming that the criticism is part of a world de-legitimization crusade against Israel, and therefore is illegitimate.”

The other side of the coin

After analyzing Israel’s advocacy effort, the Molad study used the same tools and criteria to assess the efficacy of the anti-Israel campaign. What it found was that the various anti-Israel efforts have failed to properly coordinate and unify their messages. The organizations do not operate under the aegis of one overall group; in many instances, they act separately from one another. Unlike Israel, with its National Information Forum, there is not a single anti-Israel group which takes overall responsibility for setting a unified agenda.

Moreover, the Palestinian Authority’s role and influence on anti-Israel advocacy is limited. “More than anything,” contends the study, “the conduct of these bodies reflects the anti-Israel advocacy campaign’s absolute failure to unify organizations and activists in this context around a single, coherent, official message.”

“Apart from basic principles,” it continues, “these groups lack a common idea or common goal that could consolidate them as partners in one official body.”

The study argues that although anti-Israel organizations generally view the Internet and social networks as their primary platforms, they fail to employ a sophisticated, efficient online strategy such as the one deployed by Israeli advocacy experts. Furthermore, the anti-Israel groups almost completely ignore mainstream media outlets – TV and newspaper journalists – the study asserts.

In many cases, it contends, Israel actually enhances the work of anti-Israel organizations. The study points to Israel Apartheid Week, which, in contrast to the lavish coverage meted to it by Israeli media, is really a marginal annual event on university campuses and has negligible impact on discussions conducted at the institutions of higher learning. Just a few hundred students take part in the Apartheid week events, and these receive relatively scant coverage in U.S. media outlets. In contrast, “Israel Peace Week” events on campuses receive relatively ample coverage in the U.S. media.

The Molad study attests to another significant advantage enjoyed by pro-Israel advocates. Public figures associated with Israel and pro-Israel positions are mostly key players in cultural, business and academic spheres; in contrast, most of the figures recruited for the anti-Israel campaign are relatively marginal players; Noam Chomsky and Desmond Tutu have less of an impact than Israel advocates such as Bar Refaeli and Steven Spielberg, according to the study.

What’s more, the anti-Israel organizations primarily attract people who have a clear ideological affinity with their goals, particularly from the radical left in the West, and also from Palestinian Diaspora groups. In contrast to Israeli advocacy efforts, the anti-Israel organizations almost completely ignore journalists, television presenters, artists and intellectuals who are prominent in the political center, and who have no necessary ideological affinity with them.

“Funds for anti-Israel advocacy come mainly from private individuals and small business firms, and apart from a small number of artists and writers it is hard to find leading public figures who are unambiguously recruited for the anti-Israel agenda,” contends the study.

One seemingly successful effort by the anti-Israel organizations in recent years is the BDS campaign – boycotts, divestment and sanctions. Stevie Wonder, Elvis Costello and the Pixies are just some of the international artists who have canceled appearances in Israel in recent years due to pressure from anti-Israel organizations. Many Israeli academics have also suffered the consequences of academic boycotts, and some international firms decided to curtail business engagements with Israeli companies.

Nonetheless, the study argues, the BDS campaign cannot be considered a strategic success for the anti-Israel organizations – groups which are divided among themselves on the merits of the campaign. The study suggest that the anti-Israel organizations recruit opinion makers for the boycott campaign via direct or implicit threats. “Even if this method has notched a few successes, it is limited in terms of its ability to promote the [anti-Israel groups"] goals,” concludes the study.

The anti-Israel organizations also lack a positive message underlying their efforts, it states. “They base themselves on a negative, critical strategy founded on claims, self-justification, complaints and threats in a way that reduces partnership and forestalls the creation of a positive image among the wider public,” the study asserts. “When the anti-Israel campaign deals with trademark branding, it focuses on efforts to brand Israel as an aggressor state and depict it as a serial violator of human rights.”

With all this in mind, the study concludes that “the sweeping criticism leveled against Israeli advocacy is detached from reality – the advocacy problem is nothing but a myth. If Israel suffers from diplomatic isolation and a bad image in the world, the reason for this is not laden in faulty advocacy.”

“Instead of dealing with the connection between the policies of Israel’s government and the country’s image in the world,” it continues, “a myth is taking hold, one which stresses an ‘advocacy problem’ caused by anti-Israel organizations and institutions which exploit double standards and even anti-Semitic tendencies in the international community in order to damage Israel.”

The study insists that “inflating anti-Israel propaganda on the one hand, and inflating criticism of Israeli advocacy on the other hand, deflects public attention away from the causal connections between the erosion of Israel’s image and of its international status and the policies of its government.”

Next week in Jerusalem, the Foreign Ministry will hold its annual conference of the country’s ambassadors around the word. During past meetings, former Foreign Minister Avigdor Lieberman regularly upbraided and insulted Israel’s ambassadors, the participants of the conference. He claimed that instead of explicating Israel’s policies and positions more assertively, and defending “national honor,” the country’s diplomats cowered and surrendered around the world.

But now Lieberman, facing indictment, has left the Foreign Ministry – and the ambassadors conference this year may serve as a good opportunity to discuss Molad’s findings. Ministry director general Rafael Barak would do well to distribute the survey to each ambassador who attends the conference.

ynet 

Circumcision is one of Judaism’s most important laws and for generations of faithful it has symbolized a biblical covenant with God.

But in Israel, more and more Jewish parents are saying no to the blade.

“It’s such a taboo in Israel and in Judaism,” said Gali, nursing her six-week-old son, about the decision not to have him circumcised.

“It’s like coming out of the closet,” she said, asking to be identified by her first name only because she had not told her relatives yet.

Nearly all baby boys in Israel are circumcised. Be their parents ultra-Orthodox or totally secular Jews, it is by far the most common choice. Most Israeli-Arabs also keep with a practice that is widespread in the Muslim world.

Jewish circumcisions are done when the baby is eight days old. The majority are performed by a mohel, a religious man trained in the procedure carried out in a festive religious ceremony called a “brit,” Hebrew for covenant.

But an increasing minority fear it is a form of physical abuse.

“It’s the same as if someone would tell me ‘it’s our culture to cut off a finger when he is born,’” said Rakefet Kaufman, who also did not have her son circumcised.

“People should see it as abuse because it is done to a baby without asking him,” she said.

When Gali learnt she was carrying a baby boy it was obvious to her that he would be circumcised. But she started to think again after a conversation with a friend whose son was uncircumcised.

“She asked me what my reason was for doing it, was it religious? I said no. Was it for health reasons? No. Social? No. Then it began to sink in. I began to read more about it, enter Internet forums, I began to realize that I cannot do it.”

Phenomenon growing

“The phenomenon is growing, I have no doubt,” said Ronit Tamir, who founded a support group for families who have chosen not to circumcise their sons.

“When we started the group 12 years ago we had to work hard to find 40 families … They were keeping it secret and we had to promise them we’d keep it secret,” she said. “Then, we’d get one or two phone calls a month. Nowadays I get dozens of emails and phone calls a month, hundreds a year.”

Tamir believes Jews in today’s Israel find it easier to break religious taboos.

“People are asking themselves what it means to be Jewish these days,” she said, and that leads some to question rules of all kinds, including circumcision.

In societies around the world who circumcise boys for non-religious reasons, out of habit or tradition or because of the perceived health benefits, the practice can be controversial.

Rates of circumcision in Europe are well under 20%, while in the United States, according to 2010 statistics cited by the Center for Disease Control (CDC), more than half of newborn boys continue to be circumcised.

The American Academy of Pediatrics said in August that the health benefits of infant circumcision – potentially avoiding infection, cancer and sexually –transmitted diseases – outweighed the risks, but said parents should make the final call.

But where the decision is ultimately a matter of personal choice for many families around the world, for Jews who question the tradition, it is more complicated.

“It is the covenant between us and God – a sign that one cannot deny and that Jews have kept even in times of persecution,” said one well-known mohel who has been performing circumcisions in Israel for more than 30 years. He asked not to be named to avoid being connected to any controversy.

He pointed to the Book of Genesis, where God said to Abraham: “And you shall circumcise the flesh of your foreskins; and it shall be a sign of the covenant between me and you.”

It is this covenant that, the mohel said, that “keeps the people of Israel together.”

The Bible goes on, “And the uncircumcised male child whose flesh of his foreskin is not circumcised, that soul shall be cut off from his people; he has broken my covenant.”

Scholars have differed over the years what this means in practice.

Being different

Tamir is unswayed by the ancient verses.

“This edict is painful, irreversible and maims,” she said. The Internet was helping to spread the word, she said, allowing parents to find information about circumcision and seek advice anonymously.

Some Jewish groups in the United States which oppose circumcision offer alternative religious brit ceremonies that do not include an actual circumcision.

“There is definitely a growing number of Jewish families in the US who are choosing not to circumcise,” said Florida-based Rebecca Wald. In 2010 she started a website to connect parents who are unsure about what to do.

“Since then, in phone calls, emails, and on social networking sites I have connected with hundreds of Jewish people in the U.S. who question circumcision.” she said in an email interview. “Many of them have intact (uncircumcised) sons or plan to leave future sons intact.”

Wald’s son was not circumcised.

“I have a very strong sense of Jewish identity and, believe it or not, having an intact son has only deepened it,” she said.

In Israel, where the vast majority are circumcised, the dilemma may be particularly difficult.

Although she is confident of the choice she and her husband made, Gali still has one concern.

“The main issue which still troubles me a little is the social one, that one day he may come to me and say ‘Mom, why did you do that to me? They made fun of me today’,” Gali said.

The Health Ministry does not keep records on circumcisions but estimates about 60,000 to 70,000 are held in Israel every year, which roughly corresponds to the number of boys born in 2010, according to the Central Bureau of Statistics.

The ministry said it treats about 70 cases a year of circumcisions gone wrong, mainly minor complications such as excessive bleeding.

Kaufman said “people were shocked” to learn that her son is not circumcised.

“In Israel everybody does it, like a herd,” she said. “They don’t stop and ask themselves about this specific procedure which has to do with damaging a baby.”

Watching her son rummage through a stack of toys, Kaufman said: “The way he was born is the way his body should be.”

news.yahoo.com

The British tabloid the Sun has reported that a man named Ali Ismail Abbas was married last month. I hadn’t heard or read that name in many years and seeing it again — and especially the news of his marriage — brought back a flood of memories and emotions.

The first and last time I saw Ali Abbas was in 2003. He was 12 years old lying naked on a medical examination table at a hospital in Kuwait City. His torso was charred black in some places. Other patches were red and raw. He had no arms, just a pair of stumps protruding from each small shoulder. He was shrieking in agony as doctors huddled over him and began working on him. I remember it vividly. It was a piercing, horrible sound that rang in my head long after we had left the hospital.

Ten years ago, Ali Abbas was famous in this country. He was famous because a New Yorker magazine reporter, Jon Lee Anderson, wrote about him, and a photograph of Ali in his hospital bed in Baghdad appeared alongside the story. Anderson had come across Ali by chance during a visit to the hospital in the spring of 2003, shortly after the war that toppled Saddam Hussein. Anderson had asked to see the hospital’s worst-case and doctors took him to Ali, a then-12-year-old boy whose home had been hit by an American missile. His father, mother, brother and 11 other relatives had been killed. A neighbor found Ali in the rubble, improbably still alive.

“His face was like an old Italian Renaissance painting,” Anderson later recalled. “He had a biblical countenance. It was the absolute face of innocence. And it seemed absolutely impossible that two arms could just be roasted and the rest of the body intact.”

He expected Ali to die, The Iraqi doctors expected him to die. But he didn’t die. And when Anderson’s poignant article and that photograph appeared in the New Yorker, Ali Abbas became a celebrity, and his celebrity brought him to the attention of the U.S, military, which then arranged to have him taken by one of its helicopters to Kuwait where he could receive better medical care.

I was in Kuwait, having just returned from a month on assignment on the U.S. Abraham Lincoln from which bombing missions had been launched during the war. The rest of the ABC News team was still scattered all around the region, covering the aftermath of the war. I would be going home soon, but in the meantime we learned that this boy, the famous Ali Abbas, was coming to Kuwait so we gathered a team: me, producer Gitika Ahuja, a cameraman and sound person, and raced to the hospital to be there when he arrived. By the time, the ambulance bearing Ali arrived, there were dozens of journalists there. When the ambulance pulled up in front of the emergency room, they – we – surrounded the vehicle. The attendants got out and went to the rear to bring the boy out.

But the crush of photographers was so great, for a while they could not open enough space to open the doors. They pleaded for the photographers to back up, but no one would. No one wanted to miss “the money shot,” as they call it.

Eventually, the attendants’ insistent pleadings succeeded. The photographers cleared enough space for them to open the rear doors, and out came the stretcher bearing a dazed little boy screaming in pain as the flash of dozens of cameras exploded. The attendants hustled him through the throng of journalists and into the hospital.

Since no one stopped us, we trailed them down a hallway and right up the open door of the examination room. We watched and continued to videotape as the doctors began working on Ali. All the while, there was that horrible shrieking. It seemed impossible that an injured little child could make so loud a sound.

After some time, we were forced to retreat to the waiting room. As I recall, the doctors came out after some minutes and told us about Ali’s condition and how he would get excellent care and would survive.

As we broke up, I remember another journalist, an American, muttering: “That’s America. We blow you up and then we patch you up.”

Back at the work space, we edited the story and then fed it via satellite to New York. A producer in New York said we should not have put in the sound of Ali’s screaming, which led to an argument. Gitika and I said that people – our viewers – shouldn’t be protected; that they needed to know what happens in war. People get killed. People get hurt. Children get their arms blown off. The producer disagreed. He said it was too graphic, too upsetting. That’s exactly the point, we argued back. People should be upset. The result was a compromise of sorts. The story ran with Ali’s screams, but muted.

The image of this screaming boy with no arms stayed with me. For a while, I followed his story back in the United States. Someone in Canada offered to sponsor him to come there for treatment.

If he came there, I thought I could do a story about it and I spoke to a man. He seemed nice and was eager to help but for some reason it never happened. Ali remained in Kuwait for a while, and then one day I got an email from one of our Kuwaiti “fixers” that Ali had gone to England for further treatment, that he would be outfitted with artificial limbs.

And then, for years, I heard nothing further. Until I was emailed the Sun article with the headline:

“I didn’t expect to live … be loved and marry/Iconic face of the Iraqi War Ali Abbas on his emotional wedding to childhood sweetheart.”

There was a photo of a young man with dark hair, in a suit, necktie slightly askew, looking into the lens with, well, no expression. His left arm hang loosely. No hand protruded from the cuff. Beside the young man with no expression is a pretty woman in a wedding dress holding a flower bouquet. The caption reads: ” Newlyweds … Ali Abbas and his wife Ankam Hamza on their big day.”

I stared at the photo for a long time. “This is Ali,” I kept thinking. “He’s a grown man.” Then I read the article. It told how “the inspirational 21-year-old,” now a resident of Britain, met Ankam during one of his regular visits to Iraq and they married there last November.

“I’ve definitely made the right choice,” he is quoted saying. “She never lets me feel like I’m disabled. When I’m with her I just feel normal, like me.”

Then I went on-line and found a video of an interview Time magazine had with Abbas in 2011. In heavily accented English, he recalls the bombing and, his time in the hospital in Baghdad. He says the pain he endured was so bad he wanted to die.

“I couldn’t think of anything else apart from the pain I had,” he says. “I had so much pain, I just wanted to be relieved. But, you know, God wanted me to live.” It is remarkable how unangry he seems as he says this.

Abbas goes on to explain that he had declined the offer to go to Canada because the person who offered to bring him there would not or could also take his friend, Ahmed, another war-injured Iraqi he met in the Kuwaiti hospital. Ahmed ended up going to the U.K. with him and they remain close friends.

“I was always angry of what happened to us,” he says. “I lost my family and what happened to me. Of course, I was angry. I don’t see any reason why this happened. For me, it’s like … a nightmare.”

I wondered if he even remembered being carried out of the ambulance, through the crowd of reporters and into the hospital in Kuwait. Maybe it would be better if he didn’t. Maybe the less of the nightmare he recalls, the better. What was important, it seemed to me now as I read about his new life, his marriage, his joy, as I peered at the image of this young man and remembered the howling boy on the hospital table, as I listened to him speak, is that his nightmare is over.

http://theuglytruth.wordpress.com

30 Декември, 2012

автор: frognews.bg

1 Коментари

683

В новогодишната нощ хората да оставят оръжието си на определеното място за съхранение, съветва комисар Божидар Василев, началник сектор „Контрол върху общоопасните средства”.
 

„На такива празници еуфорията е голяма и под въздействието на алкохола се случват много неприятни неща. Когато човек притежава оръжие в себе си, най-хубаво е то да бъде в касата - на определеното място за съхранение”, каза той за Фокус. Василев препоръча още: "ако приятели от вашата компания носят оръжие, е хубаво да ги посъветвате това оръжие да отиде, там където му е мястото за съхранение, да бъдете малко по-категорични към тях".
 

Той смята, че отговорността е лична - въпрос на дисциплина и мотивация. "Неправомерната употреба на огнестрелно оръжие, особено в пияно състояние, е до 2000 лв. и лишаване до 1 година от правото за носене на оръжие", посочи Божидар Василев. При повторна употреба - санкцията става 3000 лв. и лишаване до 3 години от правото на носене на оръжие. „Санкциите са много сериозни и хората трябва да помислят дали могат да използват оръжието като увеселително средство или е най-хубаво то да бъде в касата, определена за съхранение на оръжието”, каза още комисарят.

Безпорно най-старата част на българското население са милионите т.нар. тукани, които румънци и унгарци заварват в тази земя. Името тукани сред местните българи, потомци староседелското българско население на историческа Отвъддунавска България , се тълкува единствено като "българи от тука".

Тези българи тукани в румънската земя са в последен стадий на порумънчване в езиково отношение, но техните съседи, които са в по-голяма или по-малка степен са истински румънци, ги наричат на своя език: "Bulgarii cu capul mare!" (българите с големите глави), характероним, който точно представя българския антропологически тип в сравнение с румънския.

Най-гъсто туканската част на българският народ е представена в окръзите Горж и Долж, за които в румънската историография и ономастика нерядко се говори, че са румънски деформати на имената Горен и Долен Жиу като окръзи от държавата на Йоница т.е. Иваница Калоян, цар на българите.

Туканите, местните българи в Закарпатието са запазили своя старинен български език, който в последствие е попаднал под силното влияние на словашкия глотонимия украински език. Днес тези някогашни българи се самонаричат русини (от тях е откривателят на българите Юрий Венелин); те се смятат за отделен славянски народ, който по език е най-близо до българите, словаците обаче ги смятат за свои сънародници, същото правят и украинците и великорусите.

Днес в Мукачевски и Ужгородски район на Закарпатието живеят българи, които имат и своя част в Русфигово (сега квартал на Мукачево), които местните хора наричат Болхарские хати ( Българските къщи), а ние росфиговски българи. Колонията на росфиговските българи е значителна, пази езика си и българското си самосъзнание. Дългогодишен кмет на града беше българинът Николай Роглев. Закарпатските българи притежават днес местен език (диалект),създаден от градинарската реч на техните бащи и деди,които по произход са от Търновско,Търговищко, Севлиевско, Русенско.

В днешна румънска Трансилвания живеят т.нар. шкеи, т. тази част от българи. Те ,която е запазила българското си самосъзнание група на българския народ.

Друга огромна част от нашия народ с пряк произход от първобългарите есегел днес е унгаризирана ( около 2 000 000) и се представя с името секуи, секели, което е същият унгарски деформатив на името есегел (есегел, барзсил и булгар са трите големи големи колена на българския или булгарския народ до падането на Волжка България). Шкеите днес живеят в селищата: Голям и Малък Чергед (Cergi Mic, Mare), Алвинц (Vintul de Jos), в окръг Алба Юлия, Русчьор и Бунгард в окръг Сибиу, Ръшнов и Шкеи в окръг Брашов. Секуите, които сега правят опит да възвърнат първобългарското си генетическо самосъзнание, живеят в областта Ла Секуи ( окръзи Харгита и Ковасна). В Чергед живеят днес т.нар. чергедски българи.Те днес говорят само румънски език, представят се обаче за българи, и то българи богомили, но пазят старобългарските си молитви, които рецитират при тържествени случаи, без да ги разбират. Българите в Алвинц, т.нар. алвинцки българи , са от две групи:

1) първата е от потомци на чипровчани, дошли в тази земя през 1700г; днес са езиково унгаризирани, вече губят българското си самосъзнание (запазено е само във фамилиите Дерводелин и Бордицою);

2) втората група е градинарска с произход от Лясковско, съставена от фамилията с много разклонения Иванов; говорят румънски, немски и унгарски, но пеят българските си песни, които не разбират.

Русчорските българи днес са германизирани в езиково отношение, но пазят българското си самосъзнание на българи богомили. При тях единствено е запазена може би стара българска черта да говорят в тържествени случаи с коремно предихание.

Бунгардските българи езиково са руманизирани, но пазят българското си самосъзнание на богомили; пазят и стари колинди на български език, които рецитират, без да ги разбират. Шкеите в Брашовския Шкеи са живи, богати, силни; езиково са румънизирани и се представят като румънци от български произход. Дошли са тази земя през 1392г. вероятно като наемна конна войска от България, създали са голяма култура и първото светско училище на българския народ, което после прераства в първото светско училище на румънците.

На запад в Банат живеят няколко групи българи, които тук ще представя в няколко реда: групата на северобанатските българи, наричани бешеновци и винганци, е повече от позната на читателите и не се нуждае от специално представяне .

В Северния Банат има още една група на българите, така наречените рекашенски българи, които днес се представят за хървати шокаци, но носят български етноразличителни имена, тип: Гьока Станков ( не Станкович).

В Средния Банат или областта Караш Северин живеят т.наречените българи карашовени ( в 7 села по реката Караш: Водник, Каращова, Нермед, Ябълча, Рафник и др.). Говорят старинен български език, консервиран като български у-диалект от 1365 г., когато напускат Виденска България. Днес нямат българско самосъзнание, представят се за карашевци, а от няколко години и за " хървати" или " сърби". На изток от тях е запазена карашевската колония Слатина Тимиш, в която живеят румънизати с румънски език и българско самосъзнание. Наричат се и слатинци.

В Южния Банат живеят т.нар. свиничански българи, ортодоксални хриситияни със старинен български език у-диалект от 1444г. , когато напускат своята българска родина в днешното Неготинско, района на манастира Вратна. От 1920 г. в селото обаче има сръбска църква и сръбско училище, които усилено работят за сърбизацията на местните българи, наричани заедно с карашевците от унгарските изследователи на района, когато е бил в Унгарската държава fekete bolgar " черни българи", като черен означава посока на света " източен" за разлика от белите българи " западни българи".

В Украинския Буджак и Молдова живеят българите гагаузи, лингвогрупа на българския народ, която говори турски език и български. От 30-те години на 20- ти век съветският антибългаризъм насаждаше в тези наши сънародници собствено гагаузко самосъзнание. Тази етнонимна политика създаде вече гагаузко самосъзнание, което обаче не е прието от българите гагаузи в Кавказ, Семипилатинския район на Kазахстан и др.

• Плевнелиев запали основната свещ на Ханука

• http://btvnews.bg/bulgaria/plevneliev-shte-zapali-osnovnata-svesht-na-hanuka.html
•  
• София, България, 08.12.2012 08:00 ( последна промяна в 08.12.2012 22:51)
• 

Президентът обяви, че се надява в средата на януари да има повече информация и конкретни резултати от разследването на атентата в Бургас, при който загинаха шестима израелски туристи и българският шофьор на автобуса им. Плевнелиев се въздържа от коментари за това кой е отговорен за терористичния акт на летище „Сарафово” в Бургас, тъй като разследването не е приключило. Президентът добави, че свиква в средата на януари Консултативен съвет по национална сигурност

Подобно на християнската Коледа Ханука минава сред евреите за семеен празник. Празникът е особено популярен сред децата, защото получават подаръци и лакомства в продължение на 8 дни. По време на тържествата се изпълняват специални празнични песни. Консумират се предимно ястия, приготвени в растителни мазнини, напомняща за ритуалното масло в Храма. Най-разпространени са картофените палачинки "латкес" и поничките с пълнеж от сладко "суфганиот".

Как е изглеждала София през соцасъс сигурност както се вижда София няма задраствания

- Албена, занимавали ли сте се с наука в България?
- Преди 9 години започнах да уча молекулярна биология в СУ. Захванах се с голямо желание и ентусизъм, исках да уча генетика и да стана генетичен инженер. Още генетично модифицираните организми (ГМО) не бяха на мода, но аз исках да работя в бъдеще в тази насока.

- Продължихте с научна работа, но зад граница. Защо?
- В началото на втората година реших да разпитам в различните катедри дали имат свободни места за стажанти. С голямо разочарование разбрах, че местата са ограничени и аз няма да получа такова. Бях много възмутена, защото противно на логиката, на студентите, които искат да отделят от свободното си време да научат нещо повече от това, което им се предоставя в час, не им се дава шанс. Един от колегите от предишната година беше тъкмо заминал за Швеция и ми разказа за системата там.
Определено се впечатлих от късата дистанция между преподаватели и студенти - професорите ти знаят името от първия ден, а ти се обръщаш към тях на малко име. Без предватителна уговорка можеш да отидеш в кабинета им и да си зададеш въпросите. Не че не са заети, но ти отделят 5 минути от времето си. Лабораториите им са много добре оборудвани, библиотеките им имат най-новите издания на учебници и списания. След година двоумене кандидатсвах и заминах за Швеция.

- Ако трябва да сравните условията за работа в България, Швеция и Германия - какви са плюсовете и минусите на всяка от страните?
- За България ми е трудно да говоря. Това, което видях в нашите лаборатории, винаги е било много оскъдно. Въпреки това учените успяват да работят с остарялата техника и с минимални ресурси. Успяват да имат публикации и да поддържат международни сътрудничества. Жалко е, никой не оценява колко много усилия са това. Аз имах щастието да уча и работя в едни от най-добрите университети и институти на Швеция (Упсалския университет) и Германия (болницата Charite, Берлин и института на "Макс Планк" по биофизикохимия). Основните преимущества, които предоставят Германия и Швеция, са добре оборудваните лаборатории, достъп до разнообразни консумативи (които са скъпи дори и за западните стандарти), до електронни издания и книги. Има възможност да слушаш лекции на утвърдени учени в твоята сфера и да обсъждаш с тях идеи. В големите научни центрове на едно място работят хора от различни научни направления и това улеснява обмена на идеи, раждането на нови, както и  осъществяването им.

- Как развити държави като Швеция и Германия привличат и задържат млади учени?
- Фактът, че има достатъчно ресурси и възможности за научна дейност, която по своето същество е творческа, е достатъчно за привличането на младите хора. Когато виждаш, че целите ти могат да се осъществят, си готов да оставиш татковината и да тръгнеш след мечтите си. Все пак не на последно място, трудът ти се заплаща. Получаваш достатъчно да си позволиш да си платиш наема, тока и да заделиш за почивка. На учените не им трябва много.

- Тази година 44 Нобелови лауреати са подписали открито писмо до Европарламента срещу намаляването на предложените от ЕК средства в размер на 80 млрд. евро за наука за периода 2014-2020 г. Политиците, от една страна, говорят да конкуретоспособност, иновации, високи технологии, а от друга, съкращават парите за научни изследвания. Това ми се струва лицемерно. Вие как бихте го коментирали?
- Учените са може би най-неполитически настроените личности. Просто е извън мирогледа им. За да се вдигнат да протестират, това значи, че наистина се чувстват застрашени. Добър пример за това е Великобритания. Финансовата криза затвори много институти и университети там. Учените напуснаха и науката замря заедно с бизнеса и индустрията. Европа отделя много средства за образование и наука. Това е единственото място в света, където образованието е почти безплатно (в сравнение с Америка или Азия). Това позволява високо ниво на грамотност и добре развита наука. По този начин ние сме конкурентоспособни в света. Ако бюжетът бъде съкратен, това ще има сериозни последствия не толкова в близък план, колкото за бъдещето на Европа като цяло. Искрено се надявам решението за съкращаване на бюджета да не засегне образованието и науката.

- Парите, отделяни за наука в България, са обидно малко, направо са подигравка с труда на учените. Вие сте сред подписалите писмото срещу опорочения конкурс в МОМН за разпределяне на малкото дадени пари и срещу отношението към науката. Ако трябва да убеждавате обществото и правителството в необходимостта от повече средства, какво ще им кажете?
- Това е доста труден въпрос. Как да убедиш обществото и политиците със сегашните им ценности да финансират нещо, което няма директна материална стойност и не носи дивиденти от днес за утре. България е малка държава, със сравнително малко население, подобно на Холандия, Финландия, Швеция, Дания. Скандинавските държави са осъзнали, че могат да конкурират големите индустрии на Германия, Франция, Китай и САЩ само със знание. Те инвестират много в образователната си система и в изследователските си институти и центрове. Тяхната икономика е свързана с образованието и го финансира. Не са редки случаите, в които в университетите се вливат пари от фармацевтични компании, които финансират изследователски проекти. По този начин всеки печели. Иновациите са постоянни, системата привлича нови кадри и машината върви. Не виждам защо в една България, пълна с талантливи и знаещи млади хора, този модел да не се стимулира.

- Върху какво работите в момента и каква ще е ползата за обществото от труда ви?
- Нашият департамент, ние сме около 30 души, работи върху синтеза на протеини в клетката. В своите фундаментални принципи това е един от най-запазените процеси в цялата еволюция на живота, от най-простите бактерии до многоклетъчните организми като нас хората. Имайки предвид, че 90% от сухото вещество на една клетка са протеини, можете да си представите, че това е много важен процес. Нашият модел е бактериалната клетка и ние разглеждаме всяка стъпка от този процес в детайли. Може би сега не виждате пряка връзка с приложението, но всъщност голяма част от антибиотиците, които са на пазара, целят да блокират синтеза на протеини в бактериите.
В момента има голям недостиг на нови антибиотици, към които бактериите да не са резистентни. Резултатите от подобни изследвания дават възможност рационално да се разработят нови вещества, които да имат бактериостатично действие. Всичко звучи много лесно, но зората на тези изследвания е в 60-те години и все още има какво да се научи и все още се работи на пълни обороти. Всяко ново откритие носи със себе си нови въпроси.

- В плановете ви съществува ли вариант за връщане в България и при какви условия?
- При сегашните условия, едва ли. Колкото и да ми се иска да се върна вкъщи, няма да мога да работя в остарялата ни авторитарна система. Предполагам, че ако се реструктурира системата и нейното финансиране, не само аз ще съм готова да се върна. Една идея например е, като за начало да се вземе пример от европейските фондове, които финансират завръщането на своите учени и им предоставят възможност да съберат нов собствен екип, с който да работят.

- Защо в България има неразбиране и неглижиране на хората, които са се посветили на науката?
- Хората в България имат съвсем друго битие. Животът им не е лесен и грижите около оцеляването им ги поглъщат. Учените им се струват малко като извънземни, в техните странни лаборатории, правят някакви неразбираеми неща. Неразбираеми - да, защото няма комуникация между научните среди и обществото. Ако редовия гражданин го поканят да разгледа някоя лаборатория и му направят демострация, разкажат на дотъпен език какво се прави там, дистанцията ще се скъси. В немските градове има поне веднъж в годината "Ден на отворените врати", когато се правят демострации и всеки може да посети университетските лаборатории и институти. Това е един доста натоварен ден за учените, защото наистина е пълно с хора, които искат да надникнат "зад кулисите".

- Как мислите, докога ще продължи процесът на "изтичане на мозъци" от страната и кое е онова, което ще го спре или поне намали темпото му?
- Хора, които се занимават с наука, напускат България от дълги години. В Германия срещнах професори (те са станали професори там), които са емигрирали скоро след настъпването на демокрацията и намаляването на финансирането за научна работа. Сега мотивацията на учените е същата - да намерят условия, които да им позволят да си вършат работата. Един научен работник посвещава 10-11 години от живота си на официално обучение (докато получи докторската си титла). Съвсем спокойно това може да се сравни с кариерата на един лекар. Представете си, че лекарят трябва да предпише лекарсва, да направи инжекция и не му се предоставя възможност. Когато се дава възможност да си върши работата, тогава оставаш.

- В България настоящият министър на финансите и дори този на образованието говорят, че науката трябва да се прави във ВУЗ, а не в институтите. Вие работите в Института "Макс Планк". Очевидно, наука се прави и в научни институти. Как ще коментирате това?
- Наука може да се прави навсякъде, дори и в личното мазе. Има пенсионирани професори, които го правят. Друг е въпросът колко е разумно подобно нещо. По света както фармацевтични компании и автомобилостроители, така и университети "правят наука". Често се случва да работят заедно. Институтите не са нещо по-различно. Обикновено разликата е във финансирането им. "Макс Планк" интитутите са емблематични за Германия. Те са неправителствени организации, които се финансират от държавата и от централната организация за насърчаване на научните изследвания в Германия (DFG). Това не са единствените институти. Има "Хелмхолц" институти, които са обвързани по-силно с индустрията, "Франхофер", които разработват инженерни иновации, има и няколко други.

- Бихте ли описали какви са условията, при които работите?
- Отлични. Не навсякъде е така, но винаги има минимални стандарти, които се поддържат. Един нормален работен ден започва между 9 и 10 часа сутринта и може да продължи 10-12 часа. Често се случва да сме там и в уйкенда или да работим от вкъщи, особено когато е свързано с четене или писане на статии. Понякога не усещаш как минава времето (все пак ходим на почивка и гледаме на Коледа и Нова година да празнуваме, като всеки друг). Работим в голям екип, но всеки си има свой проект. Важно е да имаш с кого да обсъждаш идеите и проблемите си. Обикновено това става на чаша чай или кафе, или на обяд. За рутинните задачи имаме технически асистенти. Мисля, че са около една пета от групата ни. Относно материалната база, различните групи имат необходимите им инструменти, както и специализирани. Вторите обикновено се ползват общо. Институтът има договори с комапниите, които доставят реактиви, така че всичко пристига за борени дни и на договорени цени.
Мисля, че един от най-големите плюсове е библиотеката, която осигурява достъп не само до своите каталози, но и до каталозите на повечето библиотеки в Германия. Отделно е достъпът до всички списания и онлайн издания. Казвам "всички", защато досега не ми се е случвало да нямам достъп, когато ми е трябвало нещо.
Отделно от това имаме много гостуващи лектори, а и самите ние имаме възможност да посещаваме конференции и научни симпозиуми. Всичко това улеснява много работата и стимулира сътрудничеството. А това е в основата на новите идеи и разработки.

ДОНА ДЕЛОВА 

А

Затова, скъпи родители, българи, дами и господа - стига вече с туй пусто хайдутство! Ако сте излезли от пуберитета, би трябвало да сте проумели, че самоцелните бунтове на дребно не водят до нищо читаво и че еволюцията е по-резултатна от революцията. А ако престанем непрекъснато да внимаваме някой да не ни прецака и да не ни мине, току-виж сме открили, че светът се превръща в едно по-приятно място. Наистина.

„Градим България!“ – лозунгът на ГЕРБ звучи красиво, но истината е, че няма нищо общо с реалността. Беше създаден един изключително агресивен мит за това, как, видите ли, сегашните управляващи превърнаха България в строителна площадка и как никой не бил строил повече от тях. То не са магистрали, спортни зали, то не е „инфраструктура“… Всяко малко строежче и малки новосъздадени предприятия се „откриват“ от премиер или президент, въпреки че нито единият, нито другият имат каквато и да е лична заслуга за съответната инвестиция. В България чужди инвестиции обикновено се правят не заради държавата, а по-скоро въпреки нея. Разбира се, закриването на стотици предприятия, е премълчано. Също и катастрофалния спад на инвестициите и близо трикратното увеличение на безработицата от началото на сегашния управленски мандат.
Но… за граденето и инфраструктурата.

Ето го факт № 1

През 2011 г. имаше около 16% спад в „инфраструктурното“ (инженерното) строителство спрямо 2010 г. Не може да бъде ли? Това го казва Националният статистически институт. А ние сякаш оставаме с коренно различно впечатление от паралелната реалност, която се опитва да създаде сегашното управление с помощта на присъдружни и контролирани медии.
И забележете – както 2010-а, така и 2011-а са години, през които изцяло управляваха ГЕРБ. Нещо повече, общият спад на строителството през 2011 г. беше 9,5%, т.е. спадът при възвеличаното инфраструктурно строителство дори е по-голям, отколкото общият за строителния бранш. На база текущите данни може да се прогнозира, че през тази година строителството ще спадне с още 7% спрямо предходната, а същевременно един по един започнатите от предишни правителства големи проекти приключват.

Пак погледнете за минута сайта на НСИ в раздел „Строителство“ и ще видите рязък спад в броя на разрешителните за строеж през последните години. Те са над два пъти по-малко през 2011 г. спрямо 2008 г. Тежък е спадът и в строителните обеми.
Данните на Камарата на строителите в България показват, че през 2011 г. обемът на изпълненото строителство е паднал под 10 млрд. лв. при 21.5 млрд. лв. през пиковата за сектора 2008 г. Затова не е чудно, че в момента се говори за поне 60 000 безработни строители – още един факт, който грижливо се премълчава от ГЕРБ.

Намалял е с една трета броят на фирмите

Вследствие усиленото „градене“ броят на фирмите, вписани в регистъра на Камарата на строителите, е намалял с една трета от 2008 г. до днес – от около 6000 на около 4000. Същевременно общините дължат на строителни фирми към 200 млн. лева. От всички тези факти става ясно, че няма нито един показател, на базата на който да може да се заключи, че България има „градеж “ в подем. Точно обратното – ситуацията се влошава от година на година.

Известно е, че един от най-пострадалите сектори в последните години, е именно строителният. Трябва също да се знае, че само европейските пари, гръмките обещания и биенето в гърдите няма да върнат бранша на пътя на растежа. Това може да се случи при цялостен ръст на икономиката, а не със застоя, на който сме свидетели при сегашния управленски мандат. Защото обекти като няколкото магистрални отсечки и метроспирки няма как да помогнат на всички фирми в бранша. Те са престижни, но обемите са относително малки и по тях могат да работят неголям брой компании.
В количествено отношение ръст на строителството в България няма. Обратното – спадът е катастрофален. Колкото до качеството на сегашното градене – то ще започне да лъсва само след година-две.

И така, градим България ли? Първосигналният отговор на много хора сигурно би бил утвърдителен. Защото

това „дават по телевизора“

Защото всеки ден ставаме волни или неволни свидетели на възторжени репортажи или вербални интервенции от страна на управляващите за това как някъде са запълнени пет дупки или е реновирана някоя трикилометрова пътна отсечка.
Голямата картина обаче е коренно различна – тотален спад – от инвестициите, през разрешителните за строеж, строителните обеми и заетостта в сектора.

Сигурно някои от нас се замислят какви световни лидери са Барак Обама или Ангела Меркел, след като не режат лентички, не правят първи копки и лични „инспекции“ или поне не всекидневно и пред камерите. И съответно не ги съпровождат раболепни и нахилени депутати и чиновници. Но нека им е зле на американците и германците – те от инфраструктура и магистрали нищо не разбират.

Кога при толкова много интервюта и „инспекции“ управляващите у нас успяват да вършат работата, за която са избрани? Явно измерителят на измерителите са прерязаните пред медиите лентички и първите копки.

Инфраструктурата е сведена основно до асфалт и груб строеж, т.е. залага се на фасадата, без да се мисли системно и дългосрочно. Работата е на парче, а

„на витрината“ са сложени няколко проекта,

които до един са били започнати години преди това.
Един пример за илюстрация. Наскоро беше завършено училище в гр. Съединение – проект с 29-годишна история. Това е чудесно и съответно беше гръмко оповестено лично от Бойко Борисов, но в държавата постепенно се закриват и потъват в разруха десетки училища, без на тези събития да присъстват телевизионни камери и възторжени граждани. Нито премиерът, разбира се.
Сигурно ГЕРБ нямат нищо общо и с проблема с некоректните обществени поръчки, който продължава и това е видно от масовото обжалване на процедурите. Те се обжалват именно поради факта, че много от възложителите си позволяват да вписват в тръжните условия дискриминационни, насочващи или тълкувателни изисквания.

Не „градим България”, а точно обратното преживява страната през последните три години. Само ново управление може да върне икономиката, а с нея и строителния бранш, на пътя на растежа.
Второ, липсва каквато и да е стратегическа визия за „граденето“ – мисли се на парче и само с оглед на предстоящи избори.
Трето, напук на очевидни факти, управляващите сипят полуистини и откровени лъжи и то с такава последователност, че дори дългогодишни строители започнаха да се питат коя е „реалната“ реалност – тази, в която са дълбоко затънали или предлаганата им от правителството.

Проучванията сред бизнеса у нас, извършени от Световния икономически форум за целта на годишната класация по конкурентоспособност, неадекватната инфраструктура остава най-голям проблем за българските предприятия след корупцията и неефективната администрация.
Едва ли има по-красноречива оценка за великото „градим” инфраструктурата на България.