Първият инстинктивен отговор, който евреинът дава на всяка критика, отправена към неговата раса и идеща от неевреин, е свързан с проявата на насилие срещу него – на думи или на дела. Това съждение може да бъде потвърдено от стотици граждани на Съединените щати, които са виждали с очите и чували с ушите си.

         Ако добросъвестният изследовател на еврейския въпрос случайно има свой бизнес, първото за което се сещат евреите, е бойкотът. Независимо дали става дума за вестник, търговско предприятие, хотел или драматична продукция; или пък някакъв индустриален артикул, чийто производител е възприел схваща­нето, че „стоката му е за продан, но принципите не“ – във всички случаи, когато присъстват налице някакви бизнесотношения, първият „отговор“ (на критиката срещу евреите – бел. прев.) е бойкотът.

          Техниката се състои в това, че най-напред се започва с „преследване от шепоти“. Почват да се носят обезпокоителни слухове – все по-бързо и по-често. „Само гледайте сега как ще го нагласим!“ – ето какво се говори на ухо. Евреите, които се грижат за националните телеграфни новини са възприели девиза „по един слух всеки ден“. Всички водещи новинарски агенции в Америка се контролират от евреи. А онези, които отговарят за вестниците, усвояват политиката „по една клевета на ден“. Евреите, отговарящи за вестникарчетата по улиците (понеже цялата улична търговия е завладяна от еврейски „шефове“, позволяващи само на техните момчета да продават), им дават изрични заповеди да наблягат на определена новина, докато ви­кат – „всеки ден по един нов вик против него!“ Цялата кампания, насочена срещу критика на еврейството, който и да е той, се подчинява на заплахата „Гледайте как ще го нагласим!“[1]

          „Преследването от шепоти“ и „бойкотът“ са основните ев­рейски отговори. Те образуват костите и сухожилията на онова отношение на гоите към тях, познато като „страх от евреите“.

БИТКАТА НА БЕНЕТ

         Това е историята на един бойкот, продължил няколко години; и тя е една от многобройните подобни истории, които могат да бъдат разказани в Америка. След този случай е имало и други, дори по-драстични, но тук действието се развива още в зората на еврейската амбиция за власт в Съединените щати и е първата от големите битки – водена от еврейството и завършила успешно -    за ликвидиране на независимата преса.

           Историята се отнася за отдавна мъртвия „Ню Йорк Хералд“ -    един вестник, останал задълго извън обсега на еврейското влияние в Ню Йорк. Той се радваше на успешно 90-годишно съществуване, което бе прекратено през 1920 г. от неизбежното му претопяване. Беше извършил големи подвизи из областта на събирането на новини. Вестникът изпрати Хенри М. Стенли[2] в Африка да търси Ливингстон. Той подкрепи експедицията в арктическите райони и оказа неоценимо съдействие при пола­гането на първите кабели по дъното на Атлантическия океан. Репутацията му сред журналистите-вестникари от онова време бе великолепна и никой не допущаше, че новините или пък материалите в него биха могли да бъдат повлияни от нещо или купени. Но може би най-голямата му заслуга бе поддържането в продължение на много години на независимост и отбиване на дружните атаки на нюйоркското еврейство. Собственикът му, вече покойният Джеймз Гордън Бенет, велик американски гражданин, осъществил редица полезни начинания, винаги се опитваше да поддържа дружелюбно отношение към евреите в града. Очевидно не е имал никакви предразсъдъци спрямо тях.

        Най-малкото, никога не се е конфронтирал с евреите открито и решително. Но той си остана непоколебим относно запазва­нето на честта и независимостта на журналистиката. Никога не се е подчинявал на виждането, че рекламодателите следва да имат влияние върху редакционната политика на вестника, що се отнася до това дали даден материал да бъде отпечатан или не. По времето на Бенет американската преса беше свободна в по-голямата си част. Днес тя е изцяло под еврейски контрол. Този контрол се упражнява с различни средства, а понякога почива само върху усещането за изгода на собственика. Обаче контролът съществува и към настоящия момент е абсолютен. Преди 50 години в Ню Йорк имаше много повече вестници, от­колкото днес, тъй като асимилацията е свела броя им до няколко „избрани“, които не се конкурират. Това положение е валидно и за други страни, особено Великобритания.

         Бенетовият „Хералд“, струващ 3 цента, се радваше на най-висок престиж и бе най-търсената медия за обяви, благодарение на високия му тираж. По онова време еврейското население на града беше около 1/3, отколкото е днес, но имаше значително присъствие в обществения живот.

            Това, което всеки вестникар днес знае, е,че повечето еврей­ски водачи винаги се интересуват живо или от публикуването на даден материал, или от неговото задържане. Нито една друга класа не чете обществената преса така внимателно, следейки за техните дела, както евреите. От самото начало „Хералд“ просто възприема политиката, че не бива да позволява да бъде откло­няван от ролята му на обществен информатор. И тази политика се отразява като преимущество за другите вестници в града.

           Когато в еврейските среди станел скандал (а в началото на века нарастващото еврейско влияние в Америка предизвикало много такива), влиятелните евреи започвали да се тълпят из канцелариите на пресата, за да предотвратят евентуални публи­кации. Обаче издателите си знаели, че „Хералд“ не ще се спре пред нищо и пред никого. Каква полза има да повлияеш на един вестник, ако не можеш да въздействаш на другите? Ето защо редакторите казвали: „ние на драго сърце бихме се въздържали да пишем по някоя история, но „Хералд“ ще я използва, затова и ние трябва да сторим същото, с оглед на интереса ни. Така или иначе, ако успеете да спрете статия на „Хералд“, ние също ще я спрем“.

       Обаче „Хералд“ никога не се поддал; нито натиск, нито заплахи, нито обещания за просперитет подействали. Той си отпечатвал новините.

          Имало един евреин банкер, който периодично настоявал пред Бенет да уволни редактора на финансовата рубрика на вестника. Банкерът бил в бизнеса с мексиканските облигации по времето, когато такива облигации не били особено сигурни. Веднъж, когато необичайно голямо количество от тези облигации били на път да бъдат стоварени на плещите на нищо неподозиращите американци, „Хералд“ публикува съобщение за неизбежността на мексиканската революция – която вече е исторически факт. С пяна на устата, банкерът задействал всичкото влияние, с което разполагал, за да подмени екипа от финансовата рубрика, обаче не успял да засегне кариерата дори на най-младия помощник.

         Друг път, когато шокиращ скандал засягал предстевител на известен еврейски род, Бенет отказал да потули случая, обосновавайки се, че ако събитието бе станало в род от някоя друга общност, е щяло да има публикация, независимо от из­вестността на замесените лица. Във Филаделфия еврейството успяло да постигне потулване, но заради твърдата позиция на Бенет, случаят бил разгласен в Ню Йорк.

         По своята същност, един вестник представлява в ръцете на читателя и търговска оферта. Има някои проблеми, които не могат да бъдат засегнати, без вестникът да се изложи на опасност от фалит. Това е така, понеже вестниците получават основната си парична подкрепа не от читателската публика, а от рекламиращите в тях. Парите, които читателят дава за един брой, не са достатъчни дори само за хартията. При това поло­жение не може да не се държи сметка за интереса на рекламо­дателите, а тъй като най-главните от тях в Ню Йорк са били и си остават универсалните магазини, повечето от които обаче се притежават от евреи, близко до логиката е, че евреите често влияят върху новинарската политика на вестниците, с които имат вземане-даване.

          По онова време заветната и гореща амбиция на еврейство-то била да изберат евреин за кмет на Ню Йорк. Бил издебнат моментът, когато водещите партии преживявали криза и „из­бутали“ своя човек. Приложеният метод е много характерен. Съобразявайки факта, че вестниците няма да дръзнат да откажат диктовката на съдържателите на универсални магазини, евре­ите пущат едно „строго секретно“ писмо, което разпращат до собствениците на нюйоркските вестници, настоявайки да бъде подкрепен кандидатът за кмет евреин. Вестникарите изпадна­ли в затруднение. Няколко дена се съветвали как да постъпят. Всичките поддържали мълчание по темата. Тогава редакторите се обадили по телеграфа на Бенет, който бил в чужбина и той проявил характерната си смелост, с която бил известен. Отго­ворил на своите хора: „Отпечатайте писмото“. Така то било публикувано в „Хералд“, с което арогантността на еврейството била изложена на показ, а нееврейският Ню Йорк задишал по-спокойно и аплодирал тази постъпка.

          Вестник „Хералд“ пояснил откровено, че не можел да под­крепи кандидат с частни интереси, понеже служи на интересите на обществото. Обаче еврейските водачи се заклели да отмъстят на вестника и на човека, осмелил се да разкрие тяхната игра.

           Те, всъщност, отдавна не харесвали Бенет. „Хералд“ наисти­на бил „общественият вестник“ на Ню Йорк, но Бенет спазвал правилото само имената на действително известни хора да се публикуват. Старите вестникари и днес още разказват забавниисторийки за усилията на новозабогатели евреи да проникнат до страниците на вестника.

         Цялата „война“ кулминирала в един спор между Бенет и Натан Щраус – германски евреин, чиято фирма била позната под името „Р. Х. Мейси и Компания“, а името й идело от шот­ландеца, който я създал и от чиито наследници Щраус я добил. Последният бил нещо като филантроп в гетото, но историята се развила така, че Бенет не успял да го изкара чак такъв филан­троп и това довело до поява на лоши чувства. Последвала дълга вес-тникарска война, повод за която станала пастьоризацията на млякото – всъщност глупава дискусия, която никой не взел на сериозно[3].

          Евреите, разбира се, застанали на страната на Щраус, като техните говорители огласяли небосклона с хвалебствия по негов адрес и с проклятия по адрес на Джеймз Бенет. Последният бил описван в най-черни краски – най-вече като „преследвач“ на един достоен евреин. Нещата стигнали дотам, че еврейството се възползвало дори от влиянието си в средите на градската управа, чрез която прокарвало свои решения.

       Щраус, разбира се, отдавна бил престанал да рекламира своя бизнес чрез „Хералд“, макар иначе да отделял много средства за реклама. Сега мощните елементи на нюйоркското еврейство се съюзили, за да нанесат съкрушителен удар на Бенет. Еврейската политика „Владей или разруши!“ се проявила с пълна сила и му обявили война.

         Еврейските рекламодатели като един оттеглили офертите си. Предлогът бил, че „Хералд“ проявява неприязън към еврейство-то. Истинската причина обаче било желанието им да „смачкат“ американския вестникар, дръзнал да бъде независим от тях.

            Нанесеният удар бил зашеметяващ. На практика това означа­вало загуба от 600 хиляди долара годишно. При това положение всеки друг вестник в Ню Йорк би фалирал. Евреите знаели това и кротко зачакали сгромолясването на човека, когото избрали за свой враг.

             Обаче Бенет бил боец! Освен това познавал еврейската психика може би по-добре от всеки друг неевреин в града. Той отвърнал на удара по един изненадващ и неочакван начин. Доскоро възловите позиции за реклама в неговия вестник се ползвали от евреи. Бенет незабавно ги предложил на нееврейски търговци при изключително изгодни условия. Такива, които преди се гъчкали по задните страници и тъмните ъгълчета, из­тикани там от богатите евреи, сега заели най-добрите места и изскочили на преден план. Един от търговците неевреи, който се възползвал от новата ситуация, бил Джон Уонамейкър, чиито големи рекламни обяви оттам насетне станали най-забележи­телните във вестника на Бенет. Тиражът не спаднал и страни­ците за реклама отново били препълнени. Добре планираната катастрофа не се състояла. Вместо катастрофа, се получила твърде комична и изненадваща ситуация. Нееврейските търго­вци на Америка се радвали на великолепната услуга от страна на тази ценна рекламна медия, докато търговците-евреи не били представени в нея. Последните не устояли да гледат този грозен спектакъл – как търговията на гоите процъфтява – и се върнали при Бенет, молейки го да рекламират при него отново. Така бойкотът засегнал на практика повече бойкотиращите. Бенет приел за разговор всички, които отишли при него, без да покаже и най-малка доза неприязън. Еврейските търговци искали да възстановят предишните си позиции, но той им ка­зал „не“. Те настоявали упорито, спорили, обаче Бенет всеки път отвръщал отрицателно. Предложили му повече пари – все същото. Добрите позиции вече били заети.

         Бенет триумфирал, но победата му струвала скъпо. Докато той оказвал съпротива, евреите ставали все  по-могъщи в Ню

              Йорк и скоро били осенени от идеята, че да контролираш жур­налистиката в града, означава да контролираш мисленето на цялата страна.

                Чрез различни комбинации, броят на вестниците бил нама­лен. Адолф Окс, евреин от Филаделфия, се сдобил с „Ню Йорк Таймс“. Скоро той го превръща във великолепно издание, но такова, чиято цел е да служи на еврейството. Тъкмо високото качество на „Таймс“ като вестник го прави толкова значим като еврейски орган. В него евреите биват настойчиво хвалени, защитавани и превъзнасяни, а подобно внимание на другите раси не се оказва.

       После се появил Хърст – опасен агитатор, понеже не само давал глас на неверни неща, ами и го правел спрямо грешно избрана класа. Той се оградил с котерия от евреи, сводничил им, работил с тях на принципа „дупе и гащи“, обаче никога не казал истината; не ги „издал“.

        Настъплението на еврейството да контролира пресата било мощно и не е престанало до ден днешен. Старите имена, доби­ли величие заради славните си редактори и американската си политика, постепенно се изгубиха.

          Един вестник бива основан или от великолепен редакционен колектив, в резултат на което става изразител на волята на една могъща личност, или бива институционализиран, що се отнася до политиката му, и се превръща в комерсиален. Във втория случай шансовете му да има живот, по-дълъг от този на своите създатели, разбира се, са по-големи.

            „Хералд“ представляваше Бенет и след неговата смърт беше неизбежно голямо количество от силовия му заряд да изчезне. Напредвайки с възрастта, старият собственик се опасявал, че след смъртта му вестникът може да попадне в еврейски ръце, защото знаел, че те отдавна му се „точели“. Знаел също, че евреите са смачквали, а сетне заграбвали и възстановявали в угоден вид много медии, дръзнали да говорят истината за тях, а сетне се перчели със своите завоевания.

        Бенет обичал „Хералд“ така, както се обича дете. Той така подготвил завещанието си, че вестникът да попадне в ръцете на един собственик, а постъпленията от него да се вливат във фонд, в полза на хората, които са работили, за да направят „Хералд“ онова, което бил. Старецът починал през май 1919 г. Еврейските врагове на вестника стояли както винаги нащрек и отново оттеглили рекламите си, надявайки се, че може да предизвикат продаването му. Те знаели, че ако „Хералд“ стане губещ, попечителите няма да имат друг изход, освен да го про­дадат, нарушавайки волята на Бенет.

      Обаче в Ню Йорк се появили среди, които почнали да усещат опасността от еврейската преса. Те осигурили определена сума за купуването на „Хералд“ от Франк А. Мънси.

         Сетне обаче, за всеобщо учудване, Мънси променил ут­върдилото се име на вестника и го кръстил „Ню Йорк Сън“. С това бенетовата рожба била затрита. Хората, работили под предишното име, или се разпилели по света, или се пенсиони­рали, или починали.

       Макар евреите да не успели да добият реално собствеността върху „Хералд“, те поне най-сетне успели да изтласкат от пътя си още един нееврейски вестник. По-късно насочват усилията си върху това да постигнат контрол над няколкото останали вест­ника и днес победата им вече е пълна. Но в случая с Бенет тази победа била едно финансово тържество над мъртвец. Моралната победа удържал той, докато бил жив. Тази морална победа все още принадлежи на неговия „Хералд“. Бенет на практика по­казал какво могат да извършат независими, безстрашни умове, подкрепяни от хора, които си разбират от работата и я вършат с любов. Той демонстрира какво може да се постигне, ако тези хора получат подкрепата на будните и дейни американци не-евреи. „Хералд“ е обезсмъртен в качеството му на последния бастион срещу еврейството в Ню Йорк и Америка изобщо. Днес евреите са много по-силни господари на журналистическото поле в града, отколкото в която и да е европейска столица. В действителност, из Европа често се появяват вестници, които дават истинска информация за евреите. В Ню Йорк такъв няма нито един.

                    И това положение ще се запази, докато американците не се пробудят от дългия си сън и не погледнат със строго око на своето национално положение. Един само поглед ще бъде дос­татъчен, за да разпознаят своите ориенталски завоеватели.

       „Триумфът ни се отдаде по-лесно, благодарение на това, че в нашите връзки с хората, които ни бяха необходими, ние винаги работехме, докосвайки най-чувствителните струни на човешкия ум – върху банковите сметки, върху алчността, върху човеш­ката ненаситност за материални блага. И всяка една от тези човешки слабости, взета поотделно, е достатъчна да парализира инициативата, понеже предава волята на човеците в разположение на оногова, който е купил тяхната активност.“

Първи протокол

ДЪРЖАВАТА „ВСЕЮДЕЯ“

       Юдаизмът е най-добре организираната сила на земята. Той формира структура, подобна на държава, чийто граждани са безусловно лоялни към нея, независимо къде се намират и независимо богати ли са или бедни.

Тази държава можем да наречем Всеюдея.

        Средствата за въздействие на държавата Всеюдея са капи­талът и журналистиката, т. е. парите и пропагандата.

       Това е единствената държава, която притежава световно правителство; всички други могат да имат само национални правителства.

    Основната форма на култура във Всеюдея е жерналистиката; и техническите, и научните, и литературните и всякакви други изяви на съвременния евреин са изцяло журналистически из­яви. Те се дължат на прекрасно развития талант на евреите да възприемат чужди идеи. Капиталът и журналистиката се сливат в едно цяло и образуват пресата, която става политически и духовер проводник на еврейската власт.

              Правителството на държавата Всеюдея е организирано ве­ликолепно. Първото му седалище беше Париж. Допреди 1914 г. Лондон беше втората му столица, а днес е Ню Йорк.

                Всеюдея не е в състояние да поддържа постоянна армия и флота; други държави й ги осигуряват. Британската флота охранява развитието на всеюдейската световна икономика или поне онези нейни клонове, които зависят от моретата. В отплата Всеюдея гарантира на Великобритания неоспорвано политическо и териториално господство.

           Сега Ню Йорк измести Лондон. Потокът от еврейски пре­селници през 19. век се превърна в мощен порой след Първата световна война и Съединените щати станаха седалище на ев­рейската сила и влияние. Америка, с нейните армия, флота и население, зае мястото на Великобритания като „господар на света“. Това на прост език значи, че еврейството се е преместило от Британската империя към Американския континент.

        Всеюдея охотно предоставя управлението на различни части от света на националните правителства; трябва само да може да контролира тези правителства. Юдаизмът е винаги в услуга на постоянните националистични разделения между гоите по света. Самите евреи, обаче, никога не са позволили да бъдат асимилирани от коя да е нация. Те са отделен народ, били са и ще си останат такива.

        Спор между Всеюдея и някоя нация настъпва, когато тази нация се превърне в неконтролируема или просто се опитва да осуети кантрола на Всеюдея над националните индустриални и финансови ресурси. Тя може да предизвиква войни, но може и да насажда мир. В трудни моменти създава анархия, сетне възстановява реда. Всеюдея държи здраво нервните центрове на световните сили и ги разпределя между нациите по такъв начин, че най-добре да прилягат на всеюдейския план.

          Контролирайки световните източници на новини, Всеюдея може винаги да подготви умовете на хората за своя следващ ход. Най-голямото разкритие, което тепърва предстои да бъде на­правено, е начинът за производство на новини и пътят, по който умовете на цели нации биват обработвани за някаква цел.

            Когато могъщият евреин най-сетне бъде проследен и хванат „в крачка“, предварително подготвеният вой за „преследване“ проехтява в световната преса. Истинската причина за „пре­следването“ (което всъщност представлява потисничество върху хората чрез финансовите дейности на евреите) никога не получава публично разгласяване.

     Всеюдея има свои вицепрезидентства във всяка столица. Стоварила вече отмъщението си върху Германия, ще се отправи да завоюва други нации. С Англия вече се е справила. Франция и Русия отдавна е завладяла. Сега Съединените щати, с тяхна­та добродушност и толерантност към всички раси, предлагат обещаващо поле за изява. И Всеюдея е вече тук! Мястото на действието се сменя, но евреинът си остава един и същ през вековете.

ПРИЛОЖЕНИЯ

        През 1920 г. еврейските организации от Европа и Америка започват широка кампания за дискредитиране на Ционските протоколи. В тази кампания биват замесени стотици полити­чески и обществени дейци, писатели и журналисти, които по сигнал на невидим диригент започват да твърдят, че Протоко­лите са недостоверни и без никакви доказателства заявяват, че те са били „съчинени от руската полиция, за да бъдат оправдани репресиите срещу евреите“. Кампанията подхваща известният еврейски деец Люсиен Волф, издавайки с парите на Ротшилдови две тънички агитационни брошурки, които не били убедителни за никого и на практика минали почти незабелязано.[4]

         През декември 1920 г. еврейските организации провеждат конференция в Ню Йорк и издават специална декларация против Ционските протоколи, в която се потвърждава, че тези документи се явяват фалшификат. Декларацията е подписана от ръководителите на най-крупните еврейски организации в света. С обръщението „срещу антисемитизма и обвиненията на евреите в световен заговор“ излизат представителите на масон­ските ложи и видни политически дейци от САЩ – масоните У. Уилсън, Т. Рузвелт, Тафт и Брайън.

          По поръчение на еврейските организации евреинът масон и журналист Херман Бернщайн в сътрудничество с някой си Шапиро започнал съдебен процес срещу Х. Форд, искайки от него да се отрече от убежденията си. На този етап еврейските организации не успели да уплашат Форд и процесът се прова­лил.

              От 1921 година с парите на еврейските банкери биват под­готвени и издадени цяла плеяда съмнителни книжлета, авторите на които не се гнусят от най-долните си лъжи и откровени фал­шификации, само и само да докажат, че Ционските протоколи нямат нищо общо с еврейството, а са дело на антисемитите.

          В САЩ Ционските протоколи за първи път биват разпростра­нени в Бостън под заглавие „Протоколи на световната револю­ция“. Издаването на тази книга взел под свой патронаж Хенри Форд. В неговия вестник „Диърборн индепендънт“ (тираж 300 хил.) протоколите били не само публикувани, но и коментира­ни подробно. Впоследствие тези коментари биват издадени в четири тома под заглавие „Световното еврейство“. Тиражът на книгата бил около половин милион екземпляра. Преведена впо­следствие на много езици, книгата се разпространявала по целия свят. При подготовката на тази забележителна творба, освен самия Х. Форд, участвали такива видни специалисти като д-р Август Мюлер, доктор Румли, Ф. Либолд(секретар на г-н Форд), руският писател Б. Бразол и граф А. Череп-Спиридович.

        Както писал в своята книга Х. Форд, „даже в условията на гласност в САЩ съществува истински страх от евреите – страх, който се усеща явно и причината за който трябва да бъде изяснена“.

         „Програмата на Ционските протоколи – смята Форд, – вече се реализира успешно. В много направления тя вече се е прет­ворила в действителност. Но това не трябва да внушава ни безпокойство, ни страх, понеже най-доброто оръжие против нея, както в завършените й направления, така и в още незавършени­те, е широката гласност. Народите трябва да знаят. Методите на изложения в Ционските протоколи план се свеждат до под­държане на напрежение сред народите, насяване на тревожни усещания и разгорещяване на страстите. Противоотровата срещу това е просвещаването им. Просвещението прогонва предубежденията. То е полезно както за евреите, така и за неев-реите. Еврейските писатели често злоупотребяват, представяйки нещата така, сякаш предразсъдъци има само от едната страна.

           Протоколите би следвало да намерят най-широко разпростра­нение сред самия еврейски народ, за да може той сам да вземе мерки срещу тези подозрения, които карат другите народи да се отнасят към него с подозрение“.

            Еврейските организации обявяват истинска война на най-крупния разпространител на Ционските протоколи – Хенри Форд. След като не успяват да го победят в съда, юдейските активисти преминават към организиран тормоз и заплахи. Най-едрите еврейски банкери предприемат икономическа блокада на неговите предприятия, в резултат на което той понася огромни загуби. „Автомобилният крал“ получава и хиляди заплашителни писма. През 1925 година срещу Форд е организиран атентат: по пътя за Диърборн, където се намира редакцията на вестник „Индепендънт“ и склада с неговата книга „Интернационалните евреи“, колата му е блъсната от камион. По чудо той оцелява. Същата вечер получава анонимно писмо, в което му обещават, че следващото покушение ще бъде по-успешно.

        От страх за живота и капиталите си Форд вдига бялото знаме. На 30-и юни 1927 г. Форд изпраща писмо до президента на Аме­риканския еврейски комитет Луис Маршал, в което се отрича от своите възгледи и поднася извиненията си на еврейството. На другия ден в сградата на „Диърборн Индепендънт“, където е и складът на издателството, пристигат камиони, наети от ев­рейските организации. Всички книги, издадени от Форд, били откарани и публично изгорени. Нещо повече – същата участ постига и книгите, дарени от него на американските библиотеки. Министерството на правосъдието изпраща циркулярно писмо до всички библиотеки и учебни заведения с препоръка Ционските протоколи да бъдат иззети от техните книгохранилища.

         Под еврейския натиск Форд дава нареждане да бъде унищо­жена книгата „Интернационалните евреи“ и в Европа.

             Запазена е преписката между него и известния борец срещу еврейската експанзия професор Теодор Фрич, в която послед­ният дава справедлива оценка на малодушната постъпка на американския милионер.

„Диърборн, Мичиган, 1 ноември 1927 г.

До г-н Теодор Фрич в Лайпциг.

Милостиви господине,

       На 30 юни т.г. аз публикувах изявление относно онези статии по еврейския въпрос, които се появиха във в-к „Индепендънт“, част от които впоследствие отпечатах като книга под заглавие „Интернаци­оналните евреи“. След като се убедих, че тези писания са неоснова­телни, дадох гласност на моето изявление, по силата на което моят дълг към честта повелява да изтегля тези обвинения срещу евреите от продажба. Считам, че моето желание в това отношение ще бъде изпълнено по съвест. Прилагам точно копие на изявлението ми със саморъчен подпис. Всички екземпляри на „Интернационалните евреи“, които се намираха в моето издателство в Диърборн, бяха унищожени пред очите ми.

        От вестниците научих, че Вие и досега издавате в различни страни на различни езици това произведение и го пущате в продажба, изпол­звайки в тази връзка моето име под предлог, че издателските права все още не са анулирани от мен.

                 За да отстраня каквито и да било съмнения в тази насока, довеждам до знанието ви, че всички права, които Ви принадлежат или за които претендирате, издавайки книгата „Интернационалните евреи“, къде­то и да било и на какъвто и да било език, с настоящето писмо Ви се отнемат и се считат за нищожни, а издаването, разпространението и продажбата в книжна или друга форма на „Интернационалните евреи“, както и употребата на името Хенри Форд или „Пъблишинг къмпани“ както от Вас, така и от трето лице или обществена организация, в която участвате Вие или от чието име сте получили пълномощно, концесия или други права, оттук нататък ще се считат незаконни.

                   Моля Ви, като потвърждение на настоящото писмо да ми дадете уверение, че сте съгласен с моите изисквания във всяко отношение.

Хенри Форд

Лайпциг, 1 декември 1927 г.“ „До г-н Хенри Форд в Диърборн.

Милостиви господине,

          Вашето решение, с което ми забранявате разпраостранението на книгата „Интернационалните евреи“, е достойно за най-дълбоко съжаление. Най-малкото заради това, че ще бъде унищожено значимо книжовно богатство (става дума за 9400 екземпляра от книгата на немски и испански език), но и главно защото ще бъде изгубено едно наистина неоценимо духовно богатство на човечеството. Не е вярно, че издадената от Ваше име книга като съдържание е неоснователна. Тъкмо обратното, тя съдържа много повече факти и доказателства, които представляват мощно оръжие в борбата на честните хора срещу отвратителната тирания на парите и лъжата.

       Това, което Вие – със съдействието на гениални и честни до мозъка на костите си сътрудници – изложихте относно влиянието на евреите в икономическата, социалната, политическата и културната сфера в Съединените щати представлява доказателствен материал с изключи­телна сила, въпреки, че на места не сте избегнали някои незначителни недостатъци, присъщи на всяко човешко убеждение. Като цяло Вашата книга е едно мъжествено дело и оръжие на правдата срещу лъжите и измамите на една безсрамна и жестока общност от заговорници.

         Публикуването на тази книга ще остане като най-значителното дело във Вашия живот.Тя ще се запази в паметта на потомствата, даже тогава, когато вашите гигантски постижения в областта на индустрията отдавна ще бъдат забравени.

         И ето, появиха се търгашеските душици, ненавиждащи всичко велико и възвишено, защото то разкрива тяхното собствено нищо­жество, и искат да превърнат този ярък лъч в мъждукаща вощеница, стремейки се да унищожат вашата книга.

        Не, Велики Хенри Форд, в това юдино дело Вие не сте длъжен да вземате участие.

       Аз и моите приятели сме убедени, че Вие и Вашите сътрудници сте изразили само своите най-съкровени убеждения, за да предпа­зите равнодушния свят от страшната опасност. И ние си поставяме въпроса: какви ли коварни сили са се съюзили, за да заставят човек с Вашата духовна сила и икономическа мощ да пожертва най-доброто от себе си и да се самонарече лъжец? Ако е необходимо още някое доказателство, че Вашата книга казва чистата истина за заробването на честното човечество от евреите, то в нашия случай вече получихме капитулацията на Хенри Форд пред мощта на еврейския капитал.

            Този случай е в състояние да докара някои по-слаби души до отчаяние за бъдещето на човешкия род, защото, ако най-добрите и най-силните свалят оръжие пред мошеничеството, кой ще защитава делото на справедливостта и правото?

        Обаче на мен ми се струва съвършено ясно защо Вашата борба бе обречена да остане без успех. При цялата методичност и безпри­страстност, с която Вие и Вашите сътрудници събрахте фактите от ежедневието и ги отразихте удачно и правдиво, все пак не стигнахте до истинския корен на спорния въпрос.

         Германските мислители махнаха покривалото от еврейските тайни още преди стотина години, но за съжаление тези открития още не са намерили необходимото внимание в другите страни. Дори за болшинс­твото образовани немци те и досега са непознати. Гибелната слепота бе постигната, защото сектата, основана изцяло върху материалната и политическа изгода, се крие под религиозна маска. Еврейската ре­лигия няма нищо общо с вероучението, т.е. възвисяващия нравствен закон, а насърчава само към икономическа или политическа изгода, към експроприация и поробване на нееврейските народи.

    Още преди 130 г. философът Фихте предупреждава, че еврейството е „могъщо, разпространено по всички страни на Европа, враждебно настроено спрямо държавата, намиращо се в перманентна война срещу всички останали страни, а в някои от тях – угнетяващо гражданството със страшна сила“.

       Това си е съвсем точен удар. Еврейското вероучение не е нравс­твен закон, а всъщност конституция, която обединява евреите в една държава и с това става пречка евреите да служат честно на всяка друга държава.

        Вие никъде не споменавате във вашата книга за особеностите на равинското учение в Талмуда или Шулхан – Аруха. Обаче само чрез изучаването на тези книги става ясен целият ужас на еврейското същество.

          Трудно е да се очаква, че човек с вашата свръхчовешка иконо­мическа дейност би намерил свободно време и сили, за да се заеме с научни изследвания в областта на философията или история на религиите. Въпреки това аз съм уверен, че ако дори незначителна част от гореспоменатите неща Ви бе станала известна, Вие не бихте намерили покой – ни денем, ни нощем – докато не свалите маската на най-позорния враг на човечеството и неговите най-позорни вериги -   веригите на духовното робство – не паднат от нашите души.

        Вие, г-н Форд, тъкмо Вие бяхте човекът, който би могъл да извърши това. Във всички ваши думи и дела прозира неудържимият стремеж към самоусъвършенстване, към възвисяване и освобождаване на чо­вечеството, към истинския идеализъм, изпълнен със сили за осъщес­твяване. Непонятно е как човек като Вас е могъл да стане оръдие в ръцете на най-опасните поробители на човечеството.

       Имаше време, г-н Форд, когато всички честни и мислещи хора Ви гледаха като освободител. Форд бе гениалният могъщ дух на предпри­емчивостта, непобедим финансово, който ще разчупи оковите, за да освободи всички.Такова бе всеобщото очакване. А ето резултата!

        Мислещият свят стои пред нещо невероятно: пред зрелището как един от най-енергичните и вдъхновени люде пада на колене пред си­лата на лъжата и моли за прошка. Само дяволско коварство би могло да предизвика такова нещо.

            Ние, малка група борци за правда, без средства и влияние, няма да се предадем. Колкото и всеобхватно да е днес еврейското могъщество, ние ще му се смеем в лицето. Защото знаем и неговите слаби страни, тъй като всичко, основано на лъжи, е кухо и гнило. Ние знаем, че на наша страна са непобедимите сили на живота – разума, истината, справедливостта – а на тях не могат да се противопоставят дълго подлостта, лъжата и тиранията на Мамона. Пред тях ще се пръсне на парчета цитаделата на лъжата, когато му дойде времето.

                Ние знаем, че идва денят, когато паяжината на еврейските лъжи ще се самоунищожи.

             А засега имаме преимуществото пред всички духовно слепи – по-дълбокото разбиране. Само то може да води хората към по-щастливо бъдеще. Само чрез създаване на нов нравствен закон и духовно озд­равяване светът ще бъде способен да се възроди за нов живот в мир и справедливост.

              Ние не се страхуваме от нищо. Всички сме твърде горди, за да се приспособим към условия на живот, в които господства порокът -   живот, изграден върху измами и страх. По-добре да отидем в неби­тието, отколкото да се подчиним на човешката измет.

            Относно Вашето първо изявление аз ще си позволя да отбележа следното: ние не съчиняваме „стари приказки“ и в борбата срещу еврейството не разобличаваме греховете на едни или други подлеци. Ние не водим битка срещу отделни личности, а нападаме цялото еврейство в този му вид, в който то се е представяло чрез постъпките си в течение на столетия по един неоспорим начин.

              Направеното от Вас изявление на 30 юни 1927 г. до Луис Маршал не взех под внимание, тъй като научих за него от еврейските вестници, които за мен лично не са достоверен източник. Ако Вие, г-н Форд, смятате, че съм длъжен да взема под внимание това изявление, то аз пък съм в правото си да очаквам то да ми бъде съобщено лично от Вас и подкрепено със собственоръчния Ви подпис.

       Макар приложеното заключение на юрисконсулта ми да оспорва правилността на забраната върху продажбата на Вашите произведе­ния, преведени на други езици, аз все пак изявявам своята готовност да изпълня желанието на автора и да предоставя в негово разпореждане притежаваните от мен екземпляри на книгата „Интернационалните евреи“ при условията, които ще намерите в приложеното писмо.