На снимката са показани българи участващи във редиците на Waffen SS

Българските Waffen-SS 
Българска бронеизтребителна легия 

(Българската бригада в състава на SS-войските)

Многонационалните войски на Waffen-SS са първата международна армия на европейските народи. Те се състоят от доброволци от различни страни - като албанската Waffen дивизия .Скендербег., френската дивизия .Карл Велики., руснаци от белогвардейската емиграция, силна испанска дивизия изпратена от Франко, унгарци, румънци, италианци и много други доброволци от почти цяла Европа. Войските на Waffen-SS са били по-боеспособни и с по-висок боен дух от немския вермахт, защото доброволците са били по-мотивирани и всеотдайни от редовно набраните немски войници. Последната организирана отбрана на Берлин през 1945 г. се е състояла не от германци, а от чуждестранните доброволци - Waffen дивизията “Карл Велики” - френските доброволци са отстояли до смърт каузата си, защитавайки берлинчани до край. Във войските на Waffen-SS се бият и български доброволци. Това е Българската бронеизтребителна легия. След комунистическият преврат в България през есента на 1944 г., райхсфюрерът Хайнрих Химлер дава ход на набирането на български гренадирски (пехотен) полк, който трябва да послужи за разгръщане на пълнокръвна българска моторизирана пехотна SS -дивизия (първа българска гренадирска SS дивизия) (Waffen-Grenadier Division der SS/bulgarische N.1/). Уточняват се строги правила за набор. Като доброволци се допускат само тези българи, преимуществено военни, които са успели след деветосептемврийския преврат да си пробият път през обхванатата от война Югославия или бегълци и дезертьори от българските съединения, биещи се заедно със съветската армия. В редовете на българската част не се допускат бившите войници и офицери от българските експедиционни войски в Македония, които преминават на страната на германците при разоръжаването си през септември 1944 г. Аргументът е, че те са се предали "от страх за живота си" и не са достатъчно надеждни за елитните части SS, в които участват само хора с твърдо идейно убеждение. Затова по правило доброволците от македонския фронт ги разпределят в други германски, унгарските и хърватски части, биещи се на Балканите и в югоизточна Европа. В началото на 1945 г., в учебния център на SS в австрийското градче Дьолерсхайм се събират 25 офицери, 56 подофицери и около 500 войници от бившата българска армия. Към тях се присъединяват и около 150 български студенти от различни университети на Германия. В това число и 12 девойки, изучаващи медицина във Виена (една от тях впоследствие е тежко ранена, а друга изчезва безследно). Повечето от студентите са членове на националистическата младежка организация"Бранник". Българската легия наброява малко над 700 души. Райхсфюрерът Химлер издава заповед за създаването на българска противотанкова SS бригада (SS Panzer-Zestoerer Brigade /bulgarische Nr 1/). Българското Waffen SS - формирование до края на войната се именува във всички немски бойни разписания като "бригада". Но самите български войници и офицери го кръщават Бронеизтребителна легия - като знак за приемственост с отрядите на българските революционери, организирани зад граница от Георги Раковски в зората на национално-освободителната борба срещу турците от 1861-68 г. 
Българските есесовци не изменят на традициите ни и сред всеобщия хаос в самия край на войната бързо преминават към поведение на партизанска чета или доброволческо опълчение. 
Организационно българската Waffen-SS част се състои от два пехотни батальона, усилени с противотанкови средства: артилерийски дивизион и бойно-осигурителни 
подразделения: свързочно-сигнална, медицинска, сапьорно-заградителна и щабна рота. Командир на полка и по съвместителство на бригадата става полковник Иван Рогозаров, бивш министър на труда и началник на Трудови войски - деветосептемврийския преврат го заварва на официално посещение в Германия. Първи батальон се командва от подполковник Георги Малков (бивш началник-щаб на Втора пехотна дивизия на 
Българската армия). Втори батальон се командва от капитан Цветан Богоров, противотанковият дивизион е под началството на капитан Лебибов, медицинската команда се оглавява от майора от запаса д-р Лука Билярски. За началник на щаба на бригадата е назначен членът на NSDAP от 1939 г. - SS-щурмбанфюрер Паул Брилинг - от български произход по майчина линия. Той е и единственият германски офицер в щата на българската бригада. Възможно е в редиците на легионерите да са се вляли и офицерите и подофицери от SS, които са ги обучавали в лагера в Дьолерсхайм. В Легията се записва и един от героите от отбраната на София - подпоручика от българските ВВС Петър Бочев, свалил на 1 август 1943 г. един от първите американски бомбардировачи. Райхсмаршалът Херман Гьоринг, който цени високо българските пилоти, снабдява българите с разузнавателен самолет "Щорх". Българската легия е съставна част от Waffen SS-войските на Третия райх, а на територията на лагера й действа своеобразна смесица от есесовския кодекс на честта и устава на българската царска армия. Вместо есесовски щандарт Българската легия има свое знаме. То е ушито от съпругата на командира на легията Стела Рогозарова и е осветено от православен свещеник в Грац. Легионерите се отнасят към него с традиционното за българите благоговение. То е бяло-зелено-червен трикольор, герб с вшит сребърен лъв и девизът на българските национални революционери: "Свобода или смърт". Знамето се носи пред строя и в присъствието на висши представители на германското началство и не предизвиква възражения от тях. По устав българските легионери трябва да носят общоесесовската униформа с отличителни знаци за националната принадлежност. На дясната петлица вместо традиционната "Зиг руна" е закачен сребърният български лъв, а на левия ръкав се носи щитообразната нашивка с националните цветове. Освен това много войници и офицери, запазили своите български знакови отличия, сами заменят есесовските пагони със собствените си, а кокардата "мъртвешка глава" - с българския лъв или розетка. Много от бойците носят българските си пилотки и фуражки и български катарами с лъв. Един представител на бригадата е с пълна българска униформа - знаменосеца подофицер Радойнов. Същото e и с военните звания: във всички "външни" документи военнослужещите от бригадата фигурират под есесовските си звания, но "вътре" в своята част те продължават да носят българските си чинове. В българската бригада SS има следното съотношение на званията: 
редник - шутцер 
ефрейтор - ротенфюрер 
младши подофицер - унтершарфюрер 
подофицер - шарфюрер 
фелдфебел - хауптшарфюрер 
офицерски кандидат - штандартюнкер 
подпоручик - унтерштурмфюрер 
поручик - оберщурмфюрер 
капитан (ротмистър) - хауптщурмфюрер 
майор - щурмбанфюрер 
подполковник - оберщурмбанфюрер 
полковник - щандартенфюрер

Българската бригада от SS получава усъвършенствани противотанкови средства, влизащи на въоръжение и във всички подразделения на войските на SS: панцерфауст, противотанкови пушки и реактивни противотанкови гранатомети. Артилерийският дивизион е с противотанкови оръдия с повишена бронепробиваемост, но броят им е едва 16, вместо полагащите се по щат 24. Противовъздушната отбрана на бригадата е от две 8,8 см зенитни оръдия, които обаче българите по-често използват като противотанкови. Пехотното въоръжение на легионерите е от стандартните за немската армия 50-мм ротни миномети, отдельонни и взводни картечници, карабини "Маузер", картечни пистолети MP-40 и пистолети "Парабеллум", "Валтер" и "удължен Браунинг". Покрай щатното въоръжение, почти всички войници и офицери по балкански маниер си набавят лични пистолети от най-различни модели. Членовете на младежката организация "Бранник" освен щатните си щикове носят и униформените си ножове, а някои от офицерите носят и саби. Транспортни средства са им камиони "Опел-Блиц" и "Фиат" (последните като артилерийски влекачи), за свръзка имат няколко бързоходни автомобила "Опел-Капитан" и мотоциклети. 
Германските инструктори в Дьолерсхайм почти не срещат трудности в бойната подготовка на личния състав на българската легия. Мнозинството от бившите войници и офицери от Българската армия, са успели да получат бойно кръщене в боевете с югославяните и собствените партизани-комунисти, а много от бранниците са преминали през някаква военна подготовка. Българите лесно овладяват непознатите им оръжия и показват респектиращи резултати. 


В началото на април формирането на Българската бронеизтребителна легия SS е прекъснато: войските на Червената армия развиват в Източна Европа мощно настъпление, и вермахтът спешно се нуждае от подкрепления. На 4 април, в навечерието на щурма на Червената армия на столицата на Австрия, българската бригада получава заповед да се подготви за заминаване на фронта. Легионерите посрещат това известие с въодушевление, още повече, че техен противник ще станат войските на 46-а армия от 3-ти Украински фронт, преди това преминали през територията на България. 
На българска бригада SS е съдено да получи бойно кръщене в самия край на войната. 
На 5 май командирът на 2-ри танков корпус на SS дава заповед Българските SS да заемат защитна позиция на отбранителната зона в покрайнините на Щокерау, югозападно от Виена. Със стремителен нощен марш към фронта Българската легия в утрото на 6 май се влива в редиците на SS дивизията, отбраняваща Щокерау, и поема участък от отбраната. Противотанковите съоръжения на подстъпите към града не са довършени и полковник Рогозаров решава да срещне съветските войски по улиците, където огневите средства на бригадата могат успешно да им се противопоставят. За да избегне жертвите сред мирното население, той се обръща към все още неуспелите да се евакуират жители на Щокерау със заповед спешно да напуснат града. За осигуряване на безпроблемната евакуацията на хората на безопасно място им е предоставен автотранспорта на бригадата, една рота от 2-ри батальон и медицинската рота. 
Бойният дух на българските легионери в очакването на боя е висок. "На всички ни беше ясно, че краят на войната не е далеч, и че Германия не може вече да победи - спомня си впоследствие ветеранът от бригадата Стоян Попянков, по това време млад бранник - но битката очаквахме с упоение. В края на краищата след толкова митарства бяхме длъжни да покажем и на руснаците, и на немците, как могат да се сражават истинските българи!" "Боже, пази България и всички нас!" - пишат легионерите по стените на къщите в Щокерау, превърнати в опорни пунктове. 



Пилотът Петър Бочев излита на разсъмване на 6 май на разузнаване със своя "Щорх" и докладва, че на подстъпите към градчето се струпват съветски войски - танкове, пехота и гаубична артилерия. Зарежда самолета и излита отново за по-детайлно разузнаване и повече не се връща, а по-нататъшната му съдба е неизвестна. 
Най-вероятно смелият пилот е бил свален и е загинал... 
Боят започва към девет часа сутринта. Противник на българите се оказват части от същата тази 46-а армия, която повече от всичко искат да срещнат на бойното поле, и затова легионерите воюват особено бойко и упорито. Съветските танкове и пехота навлизат в града и предприемат срещу позициите на българските войни мощна артилерийска и авиационна щурмова поддръжка, но не им се отдава да се придвижат навътре в Щокерау чак до вечерта. Успешно удържат позициите си и германските есесовци. Към 18:00 часа атаката е прекратена. В боя Българската Waffen бригада успява да извади от строя 14 съветски танка и 2 самоходни артилерийски установки (от общо 29, изгубени през този ден от 46-а армия в Щокерау) и унищожава най-малко сто пехотинци. Около 30 съветски войници са заловени в плен. Легионерите показват крайно оригинален подход към използването на пехотното въоръжение - успяват да свалят с противотанковия гранатомет "Офенрор" невнимателно снижил се при щурмуването Ил-2. Този случай няма аналог в историята на Втората световна война. Загубите на българската бригада са 98 души убити и ранени и 46 безследно изчезнали. Ранените легионери са евакуирани в германска болница, скоро завладяна от Червената армия. След края на войната 7 от тях са предадени от Съветския съюз на българските комунисти и след показен съд са разстреляни в Софийския затвор на 29 септември 1945г. Сред разстреляните е и мъжественият командир на 1-и батальон Георги Малков, тежко ранен в боя за Щокерау. 
През нощта от командването на корпуса се получава заповед за отстъпление и Българската бригада се придвижва на запад по пътя извън града, осветен от пожарищата. Нямат възможност да вземат със себе си руските пленници и полковник Рогозаров нарежда те да бъдат ликвидирани, но поручик Хаджилалчев по собствена инициатива не изпълнява заповедта на командира, за което е разжалван в редник, но не е отстранен от командването на своята рота. Оставащите в Щокерау подразделения на SS получават задача да го удържат още едно денонощие (което и успяват да сторят, задържайки града до края на 7 май), а през това време Българската бригада SS получава от командването на 2-ри танков корпус на SS задачата да заеме и отбранява град Хорн, ключов пункт в следващия отбранителен рубеж на корпуса. Легионерите се придвижват към определения им район за съсредоточаване на автомобили и камиони и полковник Рогозаров разчита, че 60 км разстояние ще бъде преодоляно за една нощ. Но шосето се оказва задръстено от разнообразни омешани подразделения на отстъпващите немски войски и темпът на придвижване рязко се забавя. Зората заварва бригадата пред мост близо до Цирсдорф, където става задръстване от стремяща се към отсрещния бряг техника. Положението се влошава при внезапна атака на съветски пикиращи бомбрадировачи, които сериозно повреждат моста и причиняват немалко жертви сред прехвърлящите се части. Там са убити и ранени няколко български легионери, а половината от артилерията на бригадата, която не успяват да прехвърлят на другия бряг, се налага да бъде изоставена. Но това още не е най-тежката загуба, постигнала българите на злощастния мост. В невероятната суматоха се изгубва 2-ри батальон в почти пълен състав. Неговият командир капитан Богоров, намиращ се по това време при командира на бригадата, се втурва да търси подчинените си и сам изчезва безследно. Изостават и се изгубват немалко войници и от останалите подразделения. Съдбата на 2-ри батальон, заблудил се при Цирсдорф, се оказва печална. 
Организираността си запазва само ротата на разжалвания поручик Хаджилалков. Той се присъединява към отряд австрийци от народното опълчение. Те отстъпва с бой в планинските райони на западна Австрия и там заедно продължават да се бият до 12 май. В постоянните сражения с Червената армия Хаджилалков загубва около 2/3 от личния си състав - убити, ранени и изчезнали - и взима решение да разпусне ротата си. Той самият, с фалшиви документи успява да се добере до България, в родния си град Бургас. Понеже по-големият му брат е един от местните комунистически водачи, поручикът се отървава с две години тъмничен затвор. На по голямата част от войниците му австрийците помагат да се прехвърлят в зоната, за която отговарят американските войски, а някои се скриват и остават да живеят в Австрия. 
Остатъците от Българската бригада SS пристигат в Хорн едва по пладне на 7 май. По това време в строя са не повече от 300 души, а една десета от тях са ранени. Но 
бригадата все още съхранява боеспособността си и е способна да изпълни поставената й бойна задача. Обаче съединенията и частите на 2-ри танков корпус на SS така и не пристигат в града: в боевете на 7-8 май те са изтласкани на юг. Вместо тях отбраната на рубжа поемат сборни подразделения на вермахта под командването на генерал Карл Люде и тогава започват проблемите. Веднага след пристигането на бригадата в града полковник Рогозаров и щурмбанфюрер Брилинг са приети от генерала и получават уверение, че немците ще защищават града докрай и българите ще бъдат включени в отбраната му. 
На българската легия е възложена задачата да заемат позиции около замъка Вайсгартен - замъкът на князете Батенберг, от чието семейство произхожда първият княз на България Александър I. Това повдига бойния дух на българските есесовци. Те са строени в двора на замъка при 
развято бойно знаме и полковник Рогозаров се обръща към тях с патетична реч, призовавайки ги, пред лицето на националния герой на България Александър Батенберг, самоотвержено да изпълнят дълга си и да се сражават на тези позиции докрай, рамо до рамо с немските си съюзници. За завършек на церемонията бойците в хор изпълняват любимата си песен "Откол се е зора зазорила...", а девойките-легионерки полагат на стъпалата на замъка букети цветя. 
"Ако битката за замъка бе започнала веднага след това, - спомня си Стоян Попянков, - без съмнение всички щяхме да измрем до един, покривайки се с вечна слава." 
Обаче на Българската бригада SS не било съдено да вземе участие в защитата на градчето Хорн. Генерал Люде вечерта на 7 май тайно влиза в радиопреговори с командването на съветската 46-а армия и сключва тайно съглашение за предаването на града в утрото на 8 май (реално той е зает едва на 9 май, понеже на 8 май части на 2-ри танков корпус на SS, 43-ти армейски корпус и фолксщурма задържат настъплението на съветските войски на подстъпите към града). На заелите града подразделения на генерал Люде съветското командване гарантира свободен проход до зоната, намираща се под контрола на американската армия, при условие да бъдат разоръжени и предадени на Червената армия всички есесовци. Така Българската SS бригада е изправена пред реалната опасност да бъде пленена от съюзниците си. Но един от офицерите в щаба на генерал Люде, не желаейки да поеме върху себе си измяната, извършена от началника му, около полунощ съобщава всичко на полковник Рогозаров. Той веднага вдига бригадата по тревога и с подкрепата на няколко десетки гестаповци, намиращи се в града, се опитва да завладее щаба на генерала и да изолира верните му войници. Скоро на споменатите пунктове се завързва ожесточена битка, продължила до три часа в утрото на 8 май. Българите отстъпват по численост на подразделенията на вермахта в града и не успяват да го овладеят. Загубвайки повече от двадесет души, бригадата е принудена да отстъпи по шосето на северозапад, оставяйки цялата си артилерия и голяма част от автотранспорта. Опасявайки се от преследване, легионерите на разсъмване се отклоняват от шосето и се укриват в гората, където заемат отбранителна позиция. Хората са напълно изтощени физически и морално и на полковник Рогозаров му се налага да им даде почивка за няколко часа.


Безизходността овладява войниците и офицерите. 
Щурмбанфюрер Брилинг се самоубива. Погребват го в братска могила с трима легионери, загинали от раните си, получени в нощния бой. Няколко души бягат на изток - да се предадат на Червената армия. Ротмистър Замфиров се опитва да ги застреля, но командирът на бригадата Рогозаров го спира. Но опасявайки се от това, че те могат да издадат на противника местоположението им, той нарежда да прекратят почивката. На спешния съвет от оцелели офицери се взима решение да тръгнат на запад към зоната на американците, където могат да разчитат на по-добри условия на капитулация, отколкото при Червената армия. В походен ред бригадата поема по черния път към Гмюнд. Няколко часа по-късно над колоната започва да кръжи съветски разузнавателен самолет По-2. С картечница командира на артилерийския дивизион капитан Лебибов успява да го уцели. Бипланът принудително каца на пътното платно. Легионерите залавят екипажа му - две млади жени-пилоти от нощния бомбардировъчен полк на 5-а съветска въздушна армия. Българите се отнасят към жените с чисто балканско благородство: превързват им раните и ги оставят на грижите на свещеника от малкото селце Будвасер до идването на съветските войски. В селото легионерите разменят камионите, които са изчерпали горивото си, за няколко каруци и коне. На тях качват ранените, които не могат да ходят сами и бригадата продължава марша си на запад. Нощта на 8 срещу 9 май я застига южно от населеното място Цветл, където бивакува заедно с разпокъсани подразделения от отстъпващи войски на вермахта. 
На сутринта позициите й попадат под обстрела на съветска тежка артилерия. Тръгва слух, че бронемеханизираният авангард на Червената армия през нощта ги е заобиколил и е отрязал пътя на запад. Нашите есесовци и немските войници заемат кръгова отбрана. Но за един час се появява само разузнавателна група на противника на два леки танка и без затруднение я прогонват с картечен огън. За изясняване на обстановката полковник Рогозаров праща три патрула от доброволци под командването на ротмистър Замфиров, поручик Црвенич и фелдфебел Ковачев. След като се връщат те докладват, че по шосето на Гмюнд в посока към чешката граница действително се движат съветски танкове и пехота на камиони. Българската бригада очевидно се оказва извън зоната на тяхното напредване и на нея временно просто не й обръщат внимание. Но бригадата се намира в тила на противника, а наличните сили не позволяват и дума да става за пробиване на път на запад с бой. Нищо добро не вещае и предаването в плен: при съветските "съответни органи" разговорът с националните формирования на SS е кратък... 



И тук на помощ идва традиционната балканска съобразителност. Полковник Рогозаров нарежда тридесет от легионерите с най-светъл цвят на косата да се облекат в униформите на пленниците от Щокерау и да се въоръжат с трофейните автомати пленени от руснаците. Останалите, скриват под дрехите си лично оръжие - гранати, пистолети, ножове и трябва да се представят за пленници. Строяват се в колона, обкръжена от преоблечения конвой и така бригадата се придвижва на запад, като в средата й се намират каруците с ранените и скритото на дъното им стрелково оръжие. Шествието се води от отлично говорещия руски език Рогозаров, на кон и в униформата на съветски капитан. През деня няколко механизирани колони на съветските войски подминават бригадата, но в суматохата на последния ден от войната нито една от тях не заподозрява у автоматчиците, които водят на някъде колона "пленени фрицове", преоблечения неприятел. 
Вечерта на няколко километра от Чешката граница пътя на българите е преграден от неголям отряд от съветски мотоциклетисти-разузнавачи. Сигурно посоката на колоната се е сторила подозрителна или преоблечените легионери са се издали по немските си ботуши, но мотоциклетистите насочват автоматите си срещу българите, а комадващият ги офицер се приближава до Рогозаров и изисква от него да му предаде документите за съпровождане на пленниците. Вместо отговор полковникът грабва пистолета си и го убива на място - това послужва като сигнал и легионерите нападат изненаданите мотоциклетисти. Завъзва се престрелка, в която са убити онези руснаци, които оказват съпротива, а около двадесет българите залавят в плен. От българска страна в схватката е убит един човек - комадирът на Българската противотанкова бригада SS - полковник Иван Рогозаров... 
След това нуждата от маскарад отпада от самосебе си. Нов командир на бригадата не е избран и всички решения се взимат колегиално от оцелелите офицери. Погребала своя храбър командир, бригадата продължава да се движи и в нощта на 10 май преминава австрийско-чешката граница в района на Чешке-Веленице. На разсъмване аванградният патрул на българите под командването на ротмистър Замфиров, придвижващ се на трофейните мотоциклети, разпръсва в кратък сблъсък опитващите се да го атакуват чешки партизани (при което няколко заловени чехи са натупани от българските войници с колан и пуснати по живо по здраво) и излиза в покрайнините на населения пункт Тргове-Свини. Именно там той среща разузнавателно подразделение от 3-та американска армия. Отведен в щаба на американския танков полк, ротмистър Замфиров в 10:30 часа сутринта на 10 май 1945 г. подписва капитулацията на Българската бригада SS. След това заедно с американски капитан той се връща при бригадата и обявява на другарите си условията на капитулацията. 250-те оцелели легионери се строяват за последен път, тържествено се прощават с бойното си знаме, а след това знаменосецът подофицер Радойнов го изгаря. Няколkо часа по-късно българската колона с бели знамена пристига в определения й за предаване район. Там легионерите слагат оръжие, предават на американците всички съветски пленници и са ескортирани в тила на 3-а американска армия. Така завършва краткият, но тежък боен път на Българската противотанкова бригада SS. Въведена в бой в самия край на войната, когато отбраната на германските войски вече се е разпаднала на отделни затихващи огнища на съпротива, бригадата несъмнено не успява да разкрие напълно целия си боен потенциал. Обаче войнците и офицерите й честно изпълняват дълга си пред България и съюзна Германия, дала им оръжие. Не е тяхна вината, че им се пада да преживеят агонията на Третия райх с всичките произтичащи от това печални последствия, но пък и те не са очаквали друго. 

По-нататътшната съдба на легионерите е различна. След краткотрайно пребиваване в няколко лагера за военнопленници на територията на Чехословакия американците ги прехвърлят в Австрия в лагера Бад-Ишл, където им предстои да дочакат освобождаването си. Условията в лагера са тежки, но издръжливите българи ги понасят относително леко. Офицерите и войниците са строго разделени, за общуване помежду им се налага строго наказание, но командирите съумяват да поддържат контакт с подчинените си. Легионерите с най-голям късмет са освободени от американците след 6 месеца, останалите - средно след около година. В условията на започващата Студена война американските спецслужби активно работят с българите, имащи репутацията на борци против комунизма. Няколко легионери са завербувани от американското разузнаване. Но достоверна информация има само за участието на един от тях в разузнавателни операции на територията на България. Бившият ротмистър Замфиров през 1946 г. на два пъти успешно прониква в България, скачайки с парашут и се връща, след като е изпълнил задачите си. Той загива през януари 1947 г. по време на третата си операция, разбивайки се в земята при скок с парашут... Много от легионерите, които не са пленени след войната се завръщат по домовете си. Там някои от тях отново се включват в българските и македонските анти-комунистически партизански отряди, а на някои им се удава да се върнат към мирен живот. Много от тях са арестувани от българските органи за безопасност и осъдени на различни срокове затвор. Такава е участта и на няколко десетки легионери, върнали се в родината след освобождението си от американски плен. Някои от осъдените отбиват присъдите си в съветски лагери. Седмина са разстреляни след споменатия вече "легионерски процес". Повечето легионери емигранти се завръщат в родината след обявявената в България през 1954 г. амнистия на участниците в антисъветската борба и политическите затворници. Тогава са освободени и легионерите, с по-дълги срокове в затворите. (Сега пак разправяйте за безмилостната комунистическа диктатура :). В годините на “демокрация” български националисти са преследвани от полицията, осъждани и затваряни - например Антон Рачев и др.) По-нататък животът на всички тези хора протича по реда си, макар че почти всяка година няколко от бившите легионери се събират в ресторантче, което държи в град Пещера бившият лекар на бригадата Билярски. "Съюз на ветераните от Бронеизтребителна Легия" се организира през 1992 г., след падането на комунистическия режим в България. Организационно той виза в състава на Съюза на ветераните от Втората световна война, обединяващ в България хора, сражавали се на страната на двете воюващи коалиции. Дейността на съюза е традиционна за организации от подобен род - ежегодно се провеждат срещи на бившите легионери. За пръв председател на съюза е избран д-р Лука Билярски, а след смъртта му през 1993 г. - Костадин Хаджилалков, бивш поручик от 2-ри батальон. В началото на 1995 г. в съюза се наброяват 42 ветерани от Българската бригада SS, 5 от които живеят в САЩ, по 2 в Австрия и Македония, 1 - в Германия, а всички останали - в България. Документалните източници за Българската противотанкова бригада SS са съвсем оскъдни. Дори знаменитият английски историк на чуждестранните формирования на Третия райх Дж. Литълджон признава, че документални сведения за бойните й действия отсъстват. Единствените официални материали по този въпрос са протоколите от "легионерския процес", но те не могат да бъдат признати за обективни заради клеветническия характер на съда и откровените фалшификации на събитията от обвиняемите и "свидетелите". 
Единствен източник на сведения по дадения въпрос за момента са спомените на ветераните от Легията. През 1995 г. в София излизат мемоарите на един от тях - Стоян Попянков - учил се през 1944 г. в Берлинския университет и участвал в бригадата като артилерист от оръдеен разчет в противо-танковия дивизион (С. Попянков. "Ние бранихме тебе, България!" София, 1995). В общи линии, на основата на мемоарите стъпва и главата за легионерите, в първото фундаментално издание в България за антисъветската съпротива ("От антисъветската съпротива към десидентското движение (1944 -1990)". София, 1996). Оттам идва и съвпадението на всички подробности в двата труда. 

По статията на Михаил Кожемякин “Българската противотанкова бригада в състава на SS-войските” (http://bulgaria88.narod.ru/SS-BG.htm )
Превод от руски: Gollum и Eisenherz



НЕИЗВЕСТНИЯТ БЪЛГАРСКИ ГРЕНАДИРСКИ ПОЛК
Архивите разкриват съдбите на доброволците в батальона край Дьолерсхайм
Малцина знаят истината за тези събития. И сега архивите бавно се отварят за историята от септември 1944 г. до май 1945 г.
На 8 септември 1944 г. окупираната от Червената армия България обявява война на Райха. Един ден след това, във виенския хотел „Империал”, се формира емигрантско българско правителство, ръководено от Александър Цанков с бивши либерали, военни и цанковисти. Тук е и бившият почетен водач на Легионерското движение и генералисимус от Първата световна война Никола Жеков. Малко по-късно се присъединява и тогавашният водач на ВМРО Иван (Ванче) Михайлов. 
Българското правителство в изгнание залага на пропагандата. В средата на септември 1944 г. Александър Цанков прави свое радиообръщение, в което между другото заявява: „Борбата за освобождението на България от еврейско-болшевишкия ярем се намира в сигурни ръце. Българското национално правителство ви призовава на борба срещу подтисниците на нашето отечество.”
ВАЖНА РОЛЯ В ТАЗИ БОРБА
ще изиграе Стефан Маринов, който още през лятото на 1944 г. работи за антикомунистически преврат в София и масова мобилизация за участие във войната на страната на Германия. Кой е Маринов? Тогава е на 36 години, преди войната е бил журналист в София и личен приятел на проф.Цанков. Като офицер служи в щаба на 5-а армия в Скопие. През 1944 г. заедно с водача на „Ратник” проф.Асен Кантарджиев се опитва да убеди командващия стационираната в Македония 5-а армия ген.Кочо Стоянов да предприеме марш към София и установи военно управление в страната. Това трябвало да бъде отговорът на армията срещу тогавашните опити да се скъсат връзките с оста Рим-Берлин-Токио.
Ген.Стоянов обаче се колебае и на 6 септември България официално скъсва отношенията си с Райха. Ден преди това Стефан Маринов дезертира от армията и се присъединява към немска част, движеща се на север. Междувременно водачът на „Ратник” Кантарджиев и проф.Александър Цанков вече са във Виена. 
През декември 1944 г. Стефан Маринов, вече държавен секретар при вътрешния министър на Българското национално правителство в изгнание, пристъпва и към конкретни действия. Той е НАЗНАЧЕН КАТО ЗОНДЕРФЮРЕР В УНГАРИЯ
и фактически се изправя срещу части на българската отечественофронтовска армия, разположена между Драва и езерото Балатон. С агитационна кола, оборудвана с високоговорители, той разпръсква пропагандни материали сред българските части. Основен призив в листовките е преминаването на страната на германците. 
Колкото и странно да изглежда, действията на Маринов имат известен ефект – в този участък на фронта на страната на Вермахта преминават 40-50 български войници. Разбира се, за решението на военнослужещите има и други причини – в България бързо текат процесите на т.нар. народен съд. Започват сериозни чистки в армията. По това време в българските емигрантски кръгове се говори за 50 до 100 хиляди жертви на комунизма. Емигрантското радио продължава да апелира за действия срещу терора в София, Пловдив, Варна и Бургас. Кръгът около Александър Цанков все още разчита, че може да бъдат организирани национално-български въоръжени части на страната на Германия. Хитлер, скоро след изпадането на България от Тройната ос, издава заповед, според която при пръв удобен случай трябва
ДА БЪДЕ СЪЗДАДЕНА БЪЛГАРСКА ОСВОБОДИТЕЛНА АРМИЯ
Виенското правителство на Цанков започва да търси доброволци сред намиращите се в Германия български студенти, работници и войници.
На 13 ноември 1944 г. Главната ръководна служба на SS нарежда да се мобилизират вербуваните дотогава българи. На учебния полигон в Дьолерсхайм е трябвало да се формира български Гренадирски полк, който да послужи за основа на една българска Вафен-СС-дивизия.
През втората половина на ноември частта разполага с около 500 войници, 56 подофицери и 25 офицери – численост, която отговаряла само на батальон. 
Моралът на новото подразделение не бил особено висок. Полагащите се дажби се оказали мизерни, а доброволците били принудени да садят в съседното поле картофи, за да си добавят към храната.
През пролетта на 1945 г. бил фактически под командването на полк. Иван Рогозаров – министър на труда в емигрантското правителство. Рогозаров обаче никога не е бил действащ военен. Малко преди края на войната българските доброволци от Вафен-СС
СТАВАТ СВИДЕТЕЛИ И НА ЕДНА ТРАГЕДИЯ
През април 1945 г. група от двадесетина души около майор Коста Каранечев решава да избяга от Дьолерсхайм. Тяхното бягство е забелязано и започва преследване от смесена българо-немска част под командването на българския капитан от СС Иванов. Бегълците са настигнати, стига се до престрелка и трима са убити. Останалите, след като се предават, са разстреляни на място.
Интересното е, че между преследвачите и заловените започва оживен спор – за мотивите на бягството. Особено озлобен е един от офицерите в преследващата група, лейтенант Кръстан М., който навремето влязъл след дълги размишления във Вафен-СС, тъй като считал тази крачка за несъвместима с християнските му разбирания. М. открива сред дезертьорите своя най-добър приятел, също като него лейтенант от царската армия. Изпуска си нервите и разстрелва своите другари.
Така завършва кратката история на българското Вафен-СС подразделение. Малко по-късно спира да функционира и Българското национално правителство, което междувременно се е изтеглило през февруари 1945 г. от Виена в Алтаусзее. 
Доброволците, както и министрите, имат обаче щастие в нещастието: Никой от тях не е върнат от американците в България против своята воля.
Със сигурност някъде има още живи българи – участници в това наше единствено СС-поделение, които могат да добавят нови страници в неговата история.

Автор: Михаил Кожемякин  

Превод от руски: Антон Рачев

Още по темата:

waffen-ss.hit.bg

http://enews.blog.bg/



 Против новините на турски език по БНТ

На скоро време видях в Интернет линк към петиция против новините на турски език по Българската Национална Телевизия и реших да я подпиша и да дам линк във моя блог за това.Предполагам малко хора от вас гледат БНТ но това не означава че не си плащаме данъците.А мисля че малко или много е извратено по някакъв начин с парите на българския данъкоплатец да се излъчват новини на турски.Новини които аз и поне 90% от българите не могат да разберат.И не е странно това защо не могат все пак сме България и се говори на български език,а не на турски.Такива петиции не са с цел да се покаже че българския гражданин е расист,не уважава етносите и други подобни неща мисля.Напротив даже доста български граждани гледат турските сериали по БТВ без никакви мисли за расизъм.Но не може един нормален български гражданин запознат със историята да не е против това.В никоя друга страна не биха позволили да се излъчва телевизия на друг език.Особено ако е на страна агресорка правила геноцид срещу нейния народ.Може да се даде само пример с баташкото клане и да му стане ясно на човек.Мисля че е крайно време ние българите да имаме някакво самосъзнание и да сложим точката на такива прояви.

http://bgpetition.com/zabrana_turski_novini/index.html

    
 





     Името на Борисов и на шеф от неговата охранителна фирма “Ипон” е забъркано в справка за корупцията в МВР, която медиите коментират, без да цитират какво се казва в нея .

     Медиите се занимават с Румен Петков и Валентин Петров (бивш главен секретар на МВР), но премълчават две имена – на Бойко Борисов и на винпром “Пещера”. Особено трогателен е в. “Труд”, който е пуснал интервюта с Валентин Петров, Цвятко Цветков (също бивш главен секретар на МВР), обяснява справката надълго и широко, публикува придружителното писмо към нея от Цвятко Цветков, а не казва какво съдържа тя.

     Странно е мълчанието на Борисов за винпром “Пещера”. След като е публична тайна е, че у нас най-големите производители използват фалшиви бандероли (нещо по-скандално от 2 беемвета, боядисани в розово). След като данните за внесен акциз за алкохол са чудовищни – спаднали са няколко пъти по време на предишното правителство. За подобни производители се твърди също, че спонсорират разноцветни политици.

     В скандалната справката се казва, че винпром “Пещера” е спонсорирал и ГЕРБ с 200 000 лв., връчени лично на Борисов. Би трябвало сега Борисов да отрече или да потвърди. Но така ще изпадне в положението да защитава Румен Петков, който в същата справка е злепоставен много по-подобаващо.

     И какво излиза – главният враг на Борисов е Станишев, той се изказва многократно за него, за някакви там, дето взимали не знам си ква заплата. А за генерал Валентин Петров, за който в справката пише, че е взимал месечно 25 000 лв. от винпром “Пещера” - мълчание. Премиерът, който вади постоянно кирливите ризи на предишното правителство, не трябва да премълчава точно за тези.

     Трябва да каже нещо по-съществено от това, че някой взимал голяма заплата – например, че постъпленията от акцизи за алкохол в последните години са паднали катастрофално. И при сегашното правителство не помръдват нагоре.

     А винпром “Пещера”, като най-голям рекламодател в медиите, е като покойник – за него или добро, или нищо.

                                                                              e-vestnik.bg


......................................................
In case you find your copyrighted material that
I have used incorrectly,
please let me know and I"ll have it removed.
...................................................................................................



http://boristodorov56.blog.bg/
.................

Преди визитата на Давид Черни в Пловдив October 7th, 2009 · Post your comment (7 Comments)

Скандалният  евреин трябва да гостува под тепетата в международна изложба

Давид Черни – скандалният художник от еврейски произход, който скандализира Европа с изложбата си „Ентропа”, ще гостува в Пловдив, съобщиха медиите преди време. Вчера срещу гастрола на твореца скочиха общинските съветници от псевдо-патриотичната партия „Атака”, които в типично свой стил вдигнаха шум за пред медиите. Зам.-председателят на семейната партия на Сидерови дори призовапловдивчани на протест: “Призоваваме кмета Славчо Атанасов да не позволи подобно сборище в имот общинска собственост, считаме, че е срам за всеки представител на обществеността да посрещне човек, опозорил публично България.” Безсрамният Давид Черни е поканен от Емил Миразчиев, председател на сдружение „Изкуството днес”, като фекалното дуо ще представи само черния плат, който скри пластиката – макет на тоалетно клекало. Причината беше, че цялото общество скочи  срещу творбата. Пластиката остана покрита до края на изложбата в Брюксел, макар че мнозина пишман либерали видяха в увисналия черен парцал траурно погребение на демокрацията ни. Интересно, но от реакцията им разбираме, че тези хора се борят за това страната ни да бъде демократичен кенеф! “Прочутият парцал участва в проекта в Пловдив с идеята да се покаже символично свободата на изкуството в демократичните времена, в които живеем”, обяснява Миразчиев. Но той най-цинично твърди,че е в неудоумение какво ще се случи на 10-ти октомври, когато този експонат трябва да участва в изложбата в Баня „Старинна”, защото зам.-кметът по културата Петя Гогова забранява кракът на Черни да стъпва в имота, който е общинска собственост.

Самият евреин Черни е обект на много критики и в самата Чехия, откъдето е родом. Типично за всички евреи, той обича да отрича националното чувство за гордост на останалите нации. Това, че в случая жертва на омразата му станаха българите, не е нещо специално. Преди време той скандализира Чехия със своя изключително цинична творба изобразяваща две пикаещи човечета, които уринират върху картата на Чехия.

 

Кметът на Пловдив Славчо Атанасов: Кракът му да не стъпи!

“Забранявам този човек да бъде допуснат на територията на която и да е общинска собственост в град Пловдив”, категорично заяви кметът Славчо Атанасов по повод предстоящото участие на Давид Черни в откриването на експозицията „Европейското изкуство 20 години след Желязната завеса”. “По никакъв начин не мога да приема гаврата, която този художник си направи с България, затова той не е желан в Пловдив”, заяви още Славчо Атанасов. “Нека Емил Миразчиев да го посрещне на някое кафене или частно заведение, но по никакъв начин не желая кракът му да прекрачи Баня „Старинна”. България е държава с древна култура и история и е въпрос на знание да разбереш, че подобна художествена интерпретация е най-малкото нелепа”, коментира още кметът на Пловдив.

Силни думи от страна на пловдивския градоначалник, който по принцип прослави името си в последните години с желанието да си строи джамия в циганското гето Столипиново, както и да заличи името на легендарната организация ВМРО, което е изрисувано върху едно от пловдивските тепета. Скандалното в случая беше, че самият Атанасов е представител на партията ВМРО-БНД на доносника от ДС, Красимир Каракачанов, който от години присвоява името на старата организация за освобождение на македонските българи! В случая хората изобщо не могат да бъдат сигурни, дали Славчо Атанасов не прави хитър рекламен ход, като уж забранява нещо, а в следващия момент винаги би могъл да каже, че е направил, каквото е можел. Ясен сигнал за това е и заявлението на Емил Миразчиев, че не смята да се съобразява с кметските разпореждания и Черни ще присъства на изложбата. Освен това не трябва да забравяме, че само след 10 дни Славчо Атанасов ще се опита да застане начело на задругата на доносниците и действията му срещу визитата на Черни може да са продиктувани само и единствено от желание да се хареса на делегатите на предстоящия конгрес на ВМРО-БНД.

 

ЗАМ.-КМЕТЪТ ПЕТЯ ГОГОВА: КАНЯ ГО В ГРАДСКАТА ТОАЛЕТНА

- Г-жо Гогова, не е за вярване, че модерен арткмет като вас, ще забрани на Давид Черни да гостува в Пловдив.

- Този човек не е желан в публичното пространство на Пловдив. Единственото място, където бихме го поканили, е градската тоалетна. Да я види. Това е мнението на кмета Славчо Атанасов, което аз лично подкрепям.

- Черни е творец, не e престъпник.

- Той обиди цяла България и не може да стъпва кракът му в обществена сграда на Пловдив. Не помните ли, че му беше даден срок да реагира, даде му се шанс да се коригира, да изкаже някаква теза. А той замълча. И продължава да мълчи. Това е тенденциозно отношение към всички българи.

- Изкуството е свобода, а свободата на изразяване е основен принцип на демокрацията. Вие въвеждате граници, каквито изкуството не познава, Европа също апелира за живот без граници.

- Казах на Емил Миразчиев да го води където ще, но в Баня „Старинна” да не влиза. Този човек постъпи нелоялно, непочтено, некоректно към българите. Това е нашият мълчалив протест срещу изкуството му.

Логично и правилно мнение, на което безсрамникът Миразчиев отговори по следния начин:

НАГЛЕЦЪТ ЕМИЛ МИРАЗЧИЕВ: ЖИВЕЕМ ИЛЮЗОРНО В МАСКИРАНА ДЕМОКРАЦИЯ

Тази изложба е финансирана от Европейския съюз. Само Жозе Барозу, който трябваше да е патрон на акцията, може да забрани провеждането й. Проектът е независим. Не може да се пречи от хората, които ни управляват, по този начин. Творецът има правото да се изяви. Г-жа Гогова, вместо да ми нарежда, да се захване с Баня „Старинна” като паметник на културата, който се руши. Купища писма са изпратени в общината, с които алармирам за състоянието на покрива, но реакция няма. Маскираме демокрация, а съществуваме илюзорно. Ние, творците, искаме да живеем в нормална държава, където всеки да си върши работата. А не да ни нареждат какво да рисуваме. Няма да се огъваме този път.

Ние питаме, защо тогава г-н Миразчиев не се обърне към Жозе Барозу и Давид Черни, те да оправят покрива на баня  ”Старинна”? Отделно, че точно неговата организация я ползва вече доста години без да се грижи по никакъв начин за запазването на имота! Естествено за хора като Миразчиев и десетките дървени философи, които започнаха да плюят срещу реакциите против Черни, обяснявайки ги едва ли не с някакъв див национализъм, демокрацията е поредната маска, която им дава право безнаказано да хвърлят кал срещу собствената си родина. Българите обаче вече са изчерпали търпението си по отношение на клеветите и обидите срещу нацията и родината им! Без значение какво точно ще се случи през идните дни и до каква степен гражданските протести ще успеят да спрат изявата на Давид Черни, той със сигурност ще разбере, че не е желан в България! Емил Миразчиев пък може съвсем спокойно да замине с него за САЩ с прочутия му частен самолет, за който толкова много говори пред медиите! Нека тези, които не обичат България, да я напуснат!

Altermedia България