Автор: grigorsimov


Поучително е, как чрез политически интриги бе свален от длъжност Х. Х. Аскит. За това събитие, на автора на тази книга бе разказано от много осведомен човек, когото срещнах 1917 г., когато работех на длъжността Кралски куриер. В разговора ни, му казах че силно подозирам малка група най-богати хора, които благодарение на богатството си влияят на националните и международните дела, с цел осъществяване на своя таен план.
Моят събеседник отговори: "Ако вие говорите за такива неща, рискувате да не преживеете достатъчно време, за да се убедите в правилността на наблюденията си”. Той ми разказа как бил сменен Аскит, декември 1916 г. и сменен на поста Премиер-министър, от Лойд Джордж, Уинстън Чърчил и Артър Балфур.
Разказаната от него история имаше голямо сходство със заговора на "Тайните Сили” и със съответната зловеща кампания за дескридитации, които предшестваха Френската революция 1789 г.

Британското правителство ясно си представяше критичното положение на руския фронт 1916 г. Те приеха решение да изпратят в Русия Лорд Китчър, за реорганизация на руската армия. Китчър отплува на кораба Хемпшир, който при тайнствени обстоятелства потъна на 5 юни 1916 г. Правителството обяве, че съдът бил потопен от подводна лодка или се е натъкнал на мина. На свой ред генерал Лудендорф, началникът на германския генерален щаб, ясно заяви, че нито действия на военноморските сили, нито минни заграждения са виновни за гибелта на Хемпшир.
Разбира се, Международният революционен заговор не можеше да допусне успешна реорганизация на руската армия, преди свалянето на монархията.
Британското правителство знаеше също, че няма да получи икономическа и военна помощ от САЩ, докато не се извърши свалянето на монархията в Русия. Такова убеждение може да изглежда абсурдно, но то се потвърждава от следните факти:
– меншевиките извършиха руската рволюция февруари 1917 г.;
– Царят се отрече от престола 15 март 1817 г;
– Яков Шиф, основният съдружник на Кун-Льоб и Ко, моментално отстрани пречките за продължаване на финансовата помощ на съюзниците. Мортимър Шиф получил поръчение от баща си Яков, да телеграфира на сър Е. Касел следното: "Предвид неотдавнашните действия в Германия и събитията в Русия, ние няма повече да задържаме финансирането на съюзните държави”;
– На 5 април британското правителство съобщи за изпращането на Министъра на външните работи Артър Балфор в САЩ за среща с американските банкери и за своята готовност официално да подкрепи плана на политическия Ционизъм, при условие, че финансовите магнати повлияят за влизането на САЩ във войната, на страната на съюзниците. След което САЩ моментално обявиха за включването си във военните действия, и на 7 юни 1917 г. първите американски войски дебаркираха на френска територия;
– На 18 юли 1917 Лорд Ротшилд писа на Балфур: "Уважаеми г-н Балфур, най-накрая мога да Ви представя условията, които Вие искахте. Ако британското правителство ми изпрати съобщение за съгласието си, а също, ако получа съгласие от Вас, аз ще ги препратя на Ционистката федерация, която ще бъде свикана за обсъждането им”.
Условията били следните: 1) "Правителството на Негово Величество е съгласно с принципа, по силата на който Палестина ще бъде превърната в национално огнище за евресйкия народ”. 2) "Правителството на Негово Величество ще направи всичко възможно за постигане на тази цел и ще обсъди с Ционистката организация методите и средствата необходими за това”.

Г-н Балфур и Британското правителство приели условията продиктувани от Ротшилд. По настояване на банкера, английското правителство назначило на 28 август бившия сър Руфус Исаакс за началник на Икономическата комисия на Лорд Ридинг в САЩ.
Подробности от договореностите постигнати в САЩ септември 1917 г. не бяха публикувани. Но в резултат бе проведена коренна реорганизация на Английската банка, под американски контрол.
През септември Яков Шиф написа дълго писмо до някой си Фридман, от което привлича вниманието следният откъс: "Аз мисля, че ще трябва при всички обстоятелства да осигурим подкрепата на Америка, Великобритания и Франция, за това, нашият народ да може масово да се засели в Палестина... По нанатък ще е нужно да получим от тези държави ясно уверение, че Палестина ще получи независимост, веднага щом населението се увеличи в достатъчно съотношение, за да оправдае такова решение”.
На 26 септември 1917 Луи Маршал, представител на Кюн и Ко, писал на приятеля си Макс Сеньор: "Декларацията на Балфур, със съгласието на съюзните държави е най-важен акт на политическата дипломация. Ционизмът е само етап от по-дългосрочен план: това е пиедестал, на който може да се установи мощно оръжие. Всякакви протести от протестиращите ще са вредни, и те ще бъдат подложени на най-отвратителни, конкретни санкции... Аз предпочитам да не мислия за такива последствия”.

Да си спомним политическите събития, довели до таков приключване на нещата:
На 28 януари 1915 г. г-н Аскит, по това време – Министър-председател на Великобритания, писал в своя дневник: "Току що получих от Херберт Самуил меморандум, наречен "Бъдещето на Палестина”... Той счита, че ние трябва да заселим на тази територия, от три до четири милиона европейски евреи... Признавам, че никак не съм очарован от това предложение за повишаване на нашата отговорност...”
Така Министър-Председателят не се показал привърженик на Ционизма.
По това време на ционистите принадлежеше по-голямата, ако не и цялата, военна промишленост на Великобритания. Без каквато и да е особена причина, 1915 – 1916 г. в страната изведнъж започна да се чувства недостиг на химически вещества, нужни за производството на взривни вещества. Така се блокира производството на оръдия и боеприпаси, обещани на руското правителство. Даже английската артилерия започна да страда от недостиг на снаряди, и се наложи да се приемат ограничения, а правителството на Аскит обвиняваха във военен саботаж. Но да видим фактите.
Сър Фридрих Натан беше отговорник за химическата промишленост. Господата Брунер и Мод получиха от правителството пълномощия за поправяне на това деликатно положение. С държавни средства те построиха голяма химическа фабрика в Силвърстоун. Предприятието работеше в напрегнат режим и производството бързо достигна предишното ниво. Но още щом работата потръгна, в завода избухна мощен взрив, който взе 40 човешки жертви.
Така Великобритания не можал да достави на Русия обещаните въоръжения и боеприпаси, което се превърна в големи военни неуспехи на Източния фронт. Професор Бернард Парес в писмо до Лойд Джордж потвърдил, че оръдията и боеприпасите , обещани на императорското правителство, са били умишлено задържани, за да създадат в Русия благоприятни условия за революцията. В това писмо, написано 1915 г. може да се прочете следната мисъл:
"Трябва да заявя, че по мое скромно мнение, неудачите на "Викърс-Максим и Ко” с доставките на оръжие за Русия, което трябваше да пристигне в тази страна преди 5 месеца, поставят под заплаха отношенията между двете страни, и в частност, сътрудничеството им в тази война... Аз определено заявявам, че до днес никакво снадбяване не е постъпвало от Англия в Русия”.
Давид Лойд Джордж по време на писането на това писмо е бил Министър на финансите на Англия и е отговарял за финансирането на войната. Сър Ернст Каселс контролирал "Викърс-Максим и Ко” и бил сътрудник на "Кюн-Льоб и Ко”.
Зависимостта на "Викърс-Максим и Ко” от "Кюн-Льоб и Ко” е посочена в книгата на Бразел "Светът на кръстопът”, от която, в частност, узнаваме, че: "на 4 февруари 1916 г. Руската революционна партия в Америка провела събрание в Ню Йорк, на което присъствали 62 делегати... Били прочетени секретни доклади, току що пристигнали в партията, от Русия, указващи, че моментът е благоприятен... На събралите е дадено уверение, че средствата ще бъдат предоставени от хора, чувствителни към освобождението на руския народ, и често звучало името на Яков Шиф”.
Л. Фрай в книгата си "Водите течащи на Изток”, на стр. 51 пише:
От този момент все повече се чувстваше влиянието им в политическите кръгове на Европа и Америка. В частност, "Ционист Трансфер Дипартмънт” имаше възможност да превежда пари и информация на подривните елементи във вражеските страни”.
М. Ерцбергер в книгата си "Моят опит от Световвата война”, на стр. 145 – 146, заявява: "На 16 март Израелският Алианс превел на (масонската ложа) "Великият Изток” в Париж сумата 700 000 франка”. А в архива на Великия Изток в Рим, четем, че: на 18 март 1916 г. било дадено разпореждане за превод на 1 милион лири, по сметката на Великия Изток”.
Лятото на 1917 г. възникнала необходимост за определяне източниците за финансиране на дейсността, на Ленин и Троцки. Банкерите решили, че техни представители от всички страни ще се съберат да обсъдят този въпрос в Стокхолм – столицата на неутрална държава. Там било прието окончателно решение, че Кун-Льоб и Ко ще предоставят на Ленин и Троцки 50 милиона долара, на сметки в Банка в Швеция.
1917 г. американските и английските тайни служби донесли тези сведеня на своите правителства.
Плановете на Яков Шиф по завръщането на Троцки и неговите революционери претърпяха неуспех, когато канадските власти ги задържаха по време на път. Обаче банкерите хубаво попритиснали властите, и Троцки с неговите помагачи не само бе пуснат на свобода, но даже им дали необходимите пропуски.
Преобладаващото мнозинство от ръководителите на световното революционно движение произхождат от хазари, татари и други монголо-азиатски племена, които в средата на осми век приели юдейската религия. Те манипулирали евреите и неевреите, като пешки на шахматната дъска.
По време на подготвителните съвещания към мирната конференция в Париж 1919 г. некои участници се опитали да се отклоняват от настойчивите указания на международните банкери. Тогава Яков Шиф отправил на президента Уилсън, присъстващ на конференцията, телеграма от 2 000 думи, в които се съдържали инструкциите относно Палестина, германските репарации, Силезия, Саарската област, Данцигският коридор и Фиюма. Телеграмата била с дата 28 май 1919 г. Шиф я изпратил от името на "Асоциацията на Общността на Свободните Нации”. (Това "Общество” било финансирано от петима американски банкери).
Още щом президентът Уилсън получил телеграмата, той насочил дискусията в указаната насока. По този повод граф де Сент-Олер заявил: "Версайлският договор в пет пункта бе продиктуван от Яков Шиф”.
Още щом бяха постигнати съглашенията за създаване на английски протекторат в Палестина, маждубародните банкери дали на агентите си инструкции за налагане на непоносими за германците условия във Версайлския договор, в това число – изплащане на непосилни репарации и откъсване на редица територии от германската империя. Планът целял, да се предизвика у германците ненавист към Франция, Англия и САЩ, за да се подготвят за въоръжен конфликт.
С помощта на Версайлския договор международните банкери завзели контрола над въоръжаването на германската армия и възстановяването на германската икономика. След това те сключили договор (Abmahungen) с Върховното германско командване и дали съгласието си, Съветите тайно да снадбяват германските генерали със всичкото необходимо военно снаряжение за създаване на армия от неколко милиона души. Те получили от съветския диктатор облекчени условия за кадрова подготовка на такава армия и за обучение на офицерите и под-офицерите, необходими за командния състав на новата армия, когато тя потрябва.
Крупните проекти фиксирани в договора (Abmahungen), се финансирали от международните банкери. По този начин те позволиха на комунистическата и на фашистката държава да възстановят икономиките си и да създадат военен потенциал. Същите банкери позволиха на германското командване да заобиколи всичките военни ограничения наложени от Версайлския договор.
(Много от генералите и висшите офицери участвали в Abmahungen били осъдени на смърт, на Нюрбергския процес, като военно престъпници.)
Гигантски предприятия на Круп за производство на военна техника и амуниции, били построени в СССР, зад Урал; кодовото им название било – "Манъйч”. Планираше се Втората световна война.

Правителствата на т.н. съюзни държави прекрасно знаеха за ставащото зад кулисите – открих го в Лондон на конференцията по военноморско разоръжаване 1930 г. Както е казвал Дизраели: "Избраните правителства не управляват”.


По този начин, от 1920 до 1934 г. "Тайната Власт” наложи сътрудничество между комунистическите управници – с еврейски уклон, и нацистките управници – с арийски уклон.
(Завесата прикриваща тази сделка беше повдигната благодарение на сериозния труд на Сесил Ф. Мелвил "Руската фасада на Германия”.)
Анализът на историческите събития от 1914 до 1934 г. показва, че именно международните банкери са подготвили Първата световна война” 1) За да създатат благоприятна ситуация за революционни действия и по този начин да спомогнат за завземането контрола над Руската Империя; 2) За да свалят коронованите особи в Европа и да наложат тоталитарни системи на този континент; 3) За да принудят френското и английското правителства да се съгласят за създаване на "Национално Огнище за евреите” в Палестина.
Правителството на Великобритания било принудено да съдейства на плана, на международните банкери, да подпомогне болшевишката революция в Русия, за да издейства включването на САЩ във войната, на страната на съюзниците. Може да се предположи, че корабът "Лузитания” е бил потопен, за да послужи като повод за включване на САЩ в Първата световна война. По подобен начин, разгромът на военно-морската база Пърл Харбър послужи, като основание за включване на САЩ във Втората световна война.

Приложение № 1

 

Преразглеждане на Нюрнбергските процеси

 

 

“Победителите са тези, които пишат историята”

…Патрик Бюкянън

 

 

I. “[ Нюрнбергските] процеси бяха основани на пълно пренебрегване на всякакъв сериозен юридически опит, на всички принципи и процедури. Съдът нямаше никаква юрисдикция над обвинените или над престъпленията, в които те бяха обвинени; това създаде правораздаване “постфактум”(и по нататък в текста под това се разбира правораздаване според закон, който е създаден след времето на престъпленията);това направи възможно обвинителите да встъпят в качеството на съдии, съдебно жури и дори на палачи; и при това бяха приети за обвинители хора, виновни за много повече и по-брутални престъпления от тези, за които се твърдеше, че са извършили обвиняемите. Следователно, не е изненада, че тези процеси компрометираха международното право, както никога до този момент. ”.

 

Професор Harry Elmer Barnes, доктор по философия

Thompson и Strutz-“ Дьониц в Нюрнберг: Преоценка”, ( Институт за преразглеждане на историята, 1983) страница148.

 

 

I I “За съжаление, човечеството очевидно не е напреднало в мисленето си отвъд девиза, “ Победителят винаги има право” ”.

 

Генерал- Лейтенант Fahri Belen, турски военен

Thompson и Strutz, страница 17.

 

 

I I I. “ Не е справедливо да се дават под съд чиновници или хора, които са действали по заповеди на по-високопоставени лица... Най- бруталният акт на Войната бяха атомните бомбардировки над Япония... Аз смятам, че беше напълно несправедливо да бъдат съдени Адмирали, Генерали, и Маршали за изпълняване на определени заповеди... съюзниците съвсем не бяха невинни за избухването на войната и това би трябвало да бъде взето под сериозно внимание”.

 

Адмирал на флота, Лорд Chatfield, член на личния кралски съвет, кавалер на “Order of the Bath”

Thompson и Strutz, страница 7.

 

 

 IV. “Аз разглеждам Нюрнбергски процеси срещу “военните престъпления” като един от най-позорните прояви от миналата военна история “.

 

Richard H. Cruzen, Вицеадмирал от американския военноморски флот

Thompson и Strutz, страница 39.

 

 

V. “Независимо от това, колко много книги са написани, независимо от това, колко точно юристите са анализирали това, престъпленията, за които Националсоциалистическите водачи бяха обвинени, никога не бяха точно дефинирани като престъпления, както това изискват нашите правни стандарти, нито обявени за изискващи смъртно наказание от международното право. Според нашите правни норми това престъпление е възникнало при закон създаден “постфактум”. Една възможна вина не оправдава заместването на моралните и юридически принципи с правото на силата”.

 

William O. Douglas, съдия от Върховния съд на САЩ

John F. Kennedy -"Profiles in Courage", (Ню-Йорк: Harper & Row, 1964), страница190.

 

 

VI. “Аз мисля, че Нюрнбергските процеси са черна страница в историята на света... Аз обсъдих законността на тези изпитания с много юристи и с някои от участвалите съдии. Те не се опитваха да оправдаят своите действия с каквото и да е законно основание, но основаваха своята позиция на твърдението, че страните предварително определени за виновни наистина са виновни…Този процес е напълно противоречащ на основните законови норми, на които нашата страна се е крепяла стотици години; аз мисля, че протичането на процеса не може да бъде оправдано по какъвто и да било логичен начин. Също така мисля, че израелският процес срещу Адолф Айхман (Adolf Eichmann, оберщурмбанфюрер от SS, отвлечен от агенти на Мосад, в противоречие с всички възможни международно-правни норми и обесен) е точно от същата категория като Нюрнбергските процеси. Като юрист смятам, че престъплението трябва да е определено като противозаконно деяние преди предполагаемият извършител да е могъл да го извърши. Това правило не беше изпълнено при Нюрнбергския процес”.

 

Edgar N. Eisenhower, американски адвокат, брат на президента Dwight D. Eisenhower

Thompson и Strutz, страница168.

 

 

V I I. “ Още от самото начало аз бях много недоволен относно протичането на Нюрнбергските процеси... Неубедителните страни на подобни процеси са очевидни: Това са съдебни преследвания, организирани от победителите срещу победените, вместо от безпристрастен съдебен трибунал. Освен това такива процеси въобще не засягат престъпленията, извършени от самите победители. Трябва да се отбележи фактът, че жестокото клане на десетки хиляди полски офицери, войници и цивилни в Катинската гора от Червената армия, никога не беше разследвано, което поставя под сериозно съмнение справедливостта на подобни процеси. “.

 

T. S. Eliot, английски поет и автор

Thompson и Strutz, страница 51.

  

 

V I I I. “ Aз винаги ще имам сериозни съмнения относно всичките процеси за”военни престъпления” в Германия и в Япония. Не мога да разбера как може да бъде осъден един офицер за изпълнение на заповеди или за това, че е изпълнил своя патриотичен дълг. Няма значение на коя страна е воювал той. За мен Нюрнбергските процеси и другите подобни процеси са пример за една от най-големите опасности в наши дни: упражняване на огромен обществен натиск, основан на съвсем недостатъчна информация и приближаващ се до масова истерия. “.

 

George B. Fowler, Доктор по философия, Професор по история, Университетът в Питсбърг

Thompson и Strutz, страница 111.

 

 

I X “Моето мнение е, че Нюрнбергските процеси не бяха нищо друго освен отмъщение. Войната е политически, а не законов акт и ако след края на войната се смята, че все пак противниковите водачи трябва да бъдат изолирани, като Наполеон например, то израз на ужасно лицемерие и измама е тези лидери да бъдат превеждани под съд, въз основа на създаден постфактум закон”.

 

Генерал-майор. John Frederick Charles Fuller, кавалер на “Order of the Bath”, кавалер на “Ордена на британската империя”, кавалер на “Distinguished Service Order”

Thompson и Strutz, страница 43.

 

 

X. “ Инсценираният процес в Нюрнберг беше официално определен като “международен военен трибунал”. Това име е обида за достойнството на всички военни. Това не беше военен трибунал в никакъв случай. Единствените военни сред съдиите бяха Руснаците.... В Нюрнберг самото човечество и цялата наша цивилизация бяха поставени на съд, а съдии бяха хора, чийто собствени ръце бяха изцапани с кръвта на хиляди невинни. Единият от съдиите беше именно представител на държавата, която извърши жестокото клане в Катинската гора и която изфабрикува маса фалшиви доказателства, за да докаже в Нюрнберг, че Германия е виновна за това нечовешко престъпление “.

 

Dan V. Gallery Контраадмирал от американския военноморски флот

Thompson и Strutz, страници XXI-XXII.

 

 

XI. “Аз съм напълно съгласен с това, че всеки съдебен процес срещу победените страни организиран от победителите е огромна грешка и несправедливост; това е прецедент, който не би трябвало да се среща при която и да е цивилизована нация. “.

 

Д- р George Peabody Gooch, британски историк и автор, кавалер на “Order of the Companions of Honour”

 Thompson и Strutz, страница 87.

 

 

X I I. “От самото начало бе ясно, че ще ми бъде произнесена смъртната присъда ; аз винаги съм смятал Нюрнбергския процес за изцяло политически акт на победителите, но аз бях готов да понеса този процес в името на моя народ и се надявах, че няма да ми бъде отказана една достойна смърт на истински войник. Пред Бог, пред моята страна и моята съвест аз се чувствам напълно невинен относно несправедливите обвинения и клевети, които вражеският съд отправи към мен. “.

 

Райхсмаршал Herman Gоеring

David Irving-“ Gоеring: Биография”, (Ню-Йорк: William Morrow and Co, 1989) страница 506.

 

 

X I I I. “Напълно категорично заявявам, че винаги съм смятал Нюрнбергските процеси за сериозна крачка назад в международното право и за прецедент, който винаги ще оказва катастрофално влияние в бъдеще. ”.

 

Почетен съдия Learned Hand

Thompson и Strutz, страница 1.

 

 

X I V. “Аз притежавам много дълъг списък, съдържащ много сериозни критики относно целия Нюрнбергски процес; списък, който започва с речи в Камарата на лордовете още по време на войната и продължава до наши дни. ”.

 

Лорд Hankey, член на личния кралски съвет, кавалер на “Order of the Bath”, кавалер на “Order of St. Michael and St. George”, кавалер на “Royal Victorian Order”, доктор по право

Thompson и Strutz, страница 50.

 

 

XV. “Установяването и дефинициите в Лондонската Харта(основният документ, по който се е водил Нюрнбергския процес)на престъпленията, в които подсъдимите бяха обвинени, нарушаваха установеното правило срещу правораздаване според закони “постфактум”. Общоприетото правило е :"Няма престъпление без закон" - човек не може да бъде осъден за престъпление ако не е нарушил закон, действащ по времето на предполагаемото нарушение; ако това не бъде изпълнено, наказанието губи давност. Представители на съдебната система бяха обявили по този повод: “Трябва да се съблюдава този принцип да не е ограничение на суверенитета, но това е общовалиден принцип за справедливостта, към който трябва да се придържат всички цивилизовани нации”. По мое мнение, нямаше законово оправдание на съдебния процес, обявяването за виновен или произнасянето на присъда от така нареченият Нюрнбергски трибунал. Ние сме отговорни за създаването на един напълно негативен прецедент, който не би трябвало да бъде следван като пример в бъдеще”

 

William L. Hart, Съдия от върховния Съд на Охайо

Thompson и Strutz, страница XX

 

 

XVI “Нюрнбергските процеси... бяха популярни по целия свят и особено в Съединените Щати. Присъдата вече беше обявена от трибунала: Смърт. Но какъв вид съдебен процес бе това?... Конституцията не е сбор от празни политически обещания, интерпретирани по своеволен начин. Това не е списък от банални удовлетворяващи формалности, които да бъдат пренебрегнати, когато това е нужно. Това бе основата на американската правна система и на справедливостта и [Robert Taft](в този откъс от книгата си Джон Кенеди цитира Роберт Тафт, американски Сенатор) и всички онези Конституционни правила, които позволяваха да са накаже победеният неприятел, бяха отхвърлени”.

 

John F. Kennedy- “Profiles in Courage” страница189-190.

 

 

XV I I. “Нюрнбергските процеси бяха връщане на древната практика на свирепо унищожаване на победената вражеска държава и особено на нейните лидери. Прецедентът, създаден с този процес, ще продължава да тормози неговите автори”.

 

Husband E. Kimmel, Адмирал от американския военноморски флот

 

 

XV I I I. ”Аз никога няма да приема Нюрнбергските процеси за безпристрастна и справедлива процедура. ”.

 

Д-р Игор Сикорски

Thompson и Strutz редактор, страница 3.

 

 

X I X. “Цялото съдебно решение носи духа на дивашко отмъщение, а отмъщението никога не е справедливо. Обесването на единадесетимата мъже, намерени за виновни винаги ще бъде петно в американската история, за което винаги ще съжаляваме”.

 

Сенатор Robert A. Taft

John F. Kennedy- “Profiles in Courage”, страница191.

 

 

XX. “ За мен Нюрнбергските винаги са били пародия на справедливост и на съдебен процес и този фарс беше направен още по-жалък с участието на руски представител”.

 

Charles Callan Tansill, доктор по Философия

Thompson и Strutz, страница 47.

 

 

XX I. “Според мен Нюрнбергските процеси бяха напълно непростими и представляваха ужасна пародия на раздаване на справедливост. Това важи с особена сила, когато такива процеси са използвани, за да накажат хората с военно звание. Това са просто подчинени, които са изпълнявали своите задължения по време на война и това не е било нищо друго освен изражение на техните житейски възгледи. При това тези офицери естествено изпълниха точно заповедите.

Ако някой офицер... някога, дори за един момент, прояви пренебрежение или непокорство към нарежданията на висшестоящите, всички военни планове биха се провалили от този момент- воденето на успешна война става невъзможно”.

 

Контраадмирал Robert A. Theobald, американски военноморски флот

Thompson и Strutz, страница39.

 

 

XX I I “Моето заключение е, че цялата програма на Нюрнбергските процеси, провеждани от международни съдилища, съставени от представители на държавите победителки, или от военни съдилища единствено на победилата нация, е в основата си без юридическа и морална тежест... остава непроменен фактът, че победителите във Втората световна война, все още изпитващи трескава омраза към противниковите народи, осъдиха напълно несправедливо изявените патриоти от вражеските страни, само за това, че са изпълнили своя дълг към Отечеството. Очевидно е, че това е напълно противозаконно и неморално.

Един от най- срамните инциденти по време на Нюрнбергските процеси е свързан с разследването и с подготовката на доказателствата за процеса. Протоколите от разпитите, които нашата комисия проучи доказват, че мнозинството на официалните следователи, наети от правителството на Съединените Щати да осигурят доказателства и да установят вероятните извършители, са били лица със силни предубеждения и неприязън към поданиците на неприятелската; те са прибягнали до много незаконни, неморални и жестоки методи; насилствено принуждаване за самопризнание и насилствено принуждаване за показания срещу другите подсъдими. Всъщност, в случая с Malmedy (местност в Белгия, където неоснователно се твърди, че германските войски са извършили военно престъпление), единственото доказателство, въз основа на което бяха издадени присъдите, бяха изявленията и свидетелството на подсъдимите сами по себе си. Свидетелските показания на един обвиняем срещу друг, бяха измъкнати чрез хитрости, лъжливи обещания за имунитет и с фалшиви разпити и заплахи. ”.

 

Почитаемият Edward Leroy Van Roden, върховен съдия

Thompson и Strutz, страница 67.

 

 

XX I I I. “ На теория трибуналът имаше –поне имаше властта за това- да определи всяко действие на противника за военно престъпление. Но това е тълкуване на параграф 6 от Лондонската харта, като не се разглеждаха въобще действията на победителите. Като последица нито едно действие на победителите не беше обявено от Военния трибунал за военно престъпление, въпреки че за това имаше предостатъчно основания. По тази причина безогледните бомбардировки над райони, населени изцяло с цивилни, каквито неоспоримо са извършвали съюзническите войски (например бомбардировката над напълно незащитения Дрезден, при която загиват повече от 300 000 души и са унищожени много културни забележителности ) бяха напълно изключена от обсъждане за военно престъпление по време на процеса “.

 

F. J. P. Veale, Английски юрист и автор

Thompson и Strutz редактор, страница 146.

Взето от "НС Трибуна"

Нюрнбергският юридически прецедент

Христо Деведжиев, магистър по история - САЩ [1]

 

В статия на тема Народният съд (Л.Ф. бр. 22) Николай Поппетров сочи Нюрнбергския трибунал като юридически акт, който - както се подразбира от контекста на статията - е служил за юридическа база, общо ръководство и пример за подражание на нашите съдебни състави през 1945 г.

Юридически акт ли? Да видим...

Като оставим настрана дебелите томове на юридическата мисъл и се опрем на здравия смисъл, прави впечатление особеният подход на победителите: публикува се списък на лидерите-опоненти, обявяват се извън закона и като такива, в случай че бъдат хванати, подлежат на екзекуция при доказана идентичност. Окончателно-то решение е в ръцете на „съд” от техни хора, което по същество представлява конфликт на интереси. Могло е да се сформира трибунал от неутрални държави, но не може от тях да се очаква да произнесат желаните от победителите присъди.

Почти половин век след събитието западният юрист си блъска главата и не може да разбере как тъй обвинителят е в качеството си на съдия на собствените си обвинения, как може да се осъди човек за действие, което по време на извършване-то му не се е считало за престъпление и най-после допустимо пи е да се игнорират правилата за свидетелските показания?

Обяснението на горните юридически несъобразности се съдържа в техерански-те пазарлъци на тримата големи и Лондонското споразумение, за което ще стане дума по-нататък Сталин настоя за избиването на 50 хиляди германски офицери, Чърчил се обяви решително против едно подобно варварство, а Рузвелт (в умопомрачение и отслабнала воля) се опита да заглади кавгата с шега: е, да ги намалим с 500 души. Накрая се стигна до компромисно американско решение: да се назначи международен трибунал със съдии отстраните победителки. И всички доволни - Сталин си получи убийствата, Чърчил - процесите и Рузвелт - примирение на другите двама. Оттук вече cе подразбира същността на Нюрнбергските процеси: болшевишки по същество с европейска фасада.

Болшевишки по същество, защото трибуналът има работа с представители на висшата германска управляваща класа, която по природа е антиболшевишка и не може да се очаква да бъде асимилирана в едно бъдещо комунистическо общество И тук намираме обяснение на хитрите пламъчета в присвитите азиатски очи на Сталин: аха, тези тук двамата срещу него са също представители на висшата английска и американска класа, в случай на Трета световна война паднат ли му в ръцете, милост няма. Това е въпрос на биологична селекция, Сталин вече е натрупал достатъчно опит с избиването на руската и балтийската аристокрация.

И тъй, в резултат на желанието на тримата големи за компромис се стигна до решението за показен процес в Нюрнберг. То добре, но има една съществена разлика в юридическия подход на Запада и Изтока към въпросите на съдопроизводството. На Запад обвиняват някого, съдят го, признават го за виновен и чак тогава го екзекутират. За руснаците, щом екзекуцията е вече заповядана отгоре, без значение е каква съдебна комедия ще се разиграе. Съдии и прокурори действат в унисон, координирайки действията си по принципа на футболното подаване. Съдебният процес е държавен акт и резултатът е предварително установен, съдията е само украшение - чете присъдите, определени вече от правителствените органи. Речите на прокуратурата са политически манифести, предназначени да оправдаят действията на властта по време на процеса и са насочени не към съда, а към публиката.

Силно учудени, английските и американските съдии имаха възможност да наблюдават в Нюрнберг типичната болшевишка съдебна практика в действие. Пленниците са членове на политическа партия, основана от Адолф Хитлер с ясно опре-делена цел „да се бори против комунизма”. Това е вече обективна характеристика, която никой не може да оспори и която не подлежи на дискусия. И само едно наказание съответства на тая характеристика - върховната мярка за обществена сигурност, т.е. смърт.

Западните адвокати на процеса се намериха в трудно положение. От една страна, руснаците настояват тези хора с нежелателни обективни характеристики да се ликвидират; от друга страна, това следва да се извърши посредством съдебен процес, основан на установените принципи на западното съдопроизводство. Главната трудност за преодоляване беше фактът, че поначало не може едно и също лице да е обвинител и съдия в същото време. В подобни случаи юристите обръщат поглед назад в историята, дирейки подходящ прецедент, който да им подскаже как да постъпят. Има прецеденти.

В 329 г. пр. Христа Александър Велики плени и подложи на жестоки изтезания персийския патриот Бесос. Изряза му ушите и носа като предварително наказание заради оказаната съпротива. След това зае ролята на прокурор и произнасяйки една силно изразителна реч, настоя за присъда. Накрая в качеството си на съдия, убеден от собствените си аргументи, осъди човека на смърт чрез измъчване. Кървава съдебна драма, както вижда читателят. И... ето, през 1945 г. след Христа в Нюрнберг случаят Бесос беше цитиран триумфално от видни юристи като източник на авторитет, че е напълно в реда на нещата обвинителят да действа като съдия на собствените си обвинения.

Съдът над Жана Д"Арк през 1431 г. не можа да им послужи като прецедент. Английският регент, Бедфордският граф, предаде пленницата на независим трибунал, над който самият той нямаше контрол, пък и присъдата на църквата беше различна от това, което той желаеше.

И най-после случаят с английския крал Чарлз I. Съди го в 1648 г. съдебен състав от негови политически противници начело с Джон Бредшоу. Те обаче бяха без абсолютно никакво юридическо право да влияят върху присъдата.

Подходящ прецедент в историята не се намери, но се намери в близкото минало - съветските чистки от 30-те години. Това беше отлична възможност за доказване тираничния характер на болшевишкия подход, но адвокатите тук се натъкнаха на едно друго затруднение. Този въпрос по онова време на Запад беше „табу” поради широко разпространения мит за „чичо Джо Сталин”, шампион на свободата, обичащ цялото човечество, верен съюзник, вдъхновен от същите високи идеали, както Чърчил и Рузвелт. Ето защо адвокатите само изслушаха с трагично мълчание изявлението на ген. Никитченко, че предстоящите процеси в Нюрнберг ще бъдат по същество разновидност на чистките през 30-те години. Работата на адвокатите продължи, но тъй, че този факт, доколкото е възможно, се прикриваше и премълчаваше.

В резултат на големи усилия, разправии, пазарлъци и кавги най-после на 8 август 1945 г. се роди Лондонското споразумение. Установява се интернационален военен трибунал да съди „главните военни престъпници” (без дефиниция за туй що е военен престъпник) Със специална харта се определя властта на трибунала и съдебната процедура. По същество това беше частно споразумение между четири суверенни държави да изкарат пред съда заловените поданици на една друга суверенна държава. Няма тук нищо интернационално. Касае се за сбирщина от юридически чиновници, назначени от четири държави според едно частно споразумение между тях. Ако ставаше дума за четири малки страни, да речем, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас и Салвадор, юристите от цял свят щяха да се смеят: колко малко елементите на юриспруденцията се разбират в тая част на света.

Член 6 на хартата създаде две нови престъпления: престъпление против мира, дефинирано като „планиране, подготовка и водене на агресивна война или воина в нарушение на международните договори”. Няма дефиниция на понятието агресивна война, защото ако се даде такава, следва да се осъдят руснаците за нападението им срещу Финландия и Япония. Второто - престъпление против човечеството: нечовешки действия против всякакъв вид цивилно население преди или по време на война и преследване на политически, расови и религиозни основания. Веднага възниква въпрос: а как стои работата с масовата насилствена депортация на 14-милионно германско население за компенсация на поляците? Пристига полякът в германския доми заявява на човека: „От този момент тая къща, този двор и земята наоколо са моя собственост, хайде - мекия!” Човекът сграбчва, каквото може и поема своя мъчителен път в западна посока. (Между впрочем и това е „табу” вече четири десетилетия и на Запад, и на Изток).

Клауза 18 на хартата дава право на трибунала да отхвърля като неуместни въпроси и изявления от всякакъв вид, нещо повече - задължава го да отхвърля всяко показание касаещо обстановката, всред която въпросните престъпления са били извършени. По такъв начин обвиняемият е лишен от възможността да изтъкне, че неговите обвинители са вършили неща, в които сега го обвиняват.

Клауза 19 дава указание на трибунала да приема обезателно всяко показание, което той смята, че има доказателствена сила. Вследствие на това по време на процеса трибуналът с готовност приемаше изявления от втора и трета ръка, всякакъв вид слухове и документи, автентичността, на които никой не се опита да докаже. За пръв път в историята на световната юридическа практика простият факт, че някакво твърдение беше направено или предложено имаше вече пълна доказателствена сила.

Световната публика овчедушно и самодоволно прие Лондонското споразумение. Пресата също го прие и не публикува никакво изявено несъгласие. Юристите отлично разбраха фалша, но бяха безсилни срещу овчедушието на масите и пристрастието на пресата. Чу се само един самотен глас на протест. Серж. Съливан се възмути, когато английският Адвокатски съвет излезе с изявление, че било нежелателно английски адвокат да защищава подсъдимите в Нюрнберг. Щом е тъй, възрази Съливан, тогава също така не е желателно английски адвокат и английски съдия да обвинява в Нюрнберг.

Въпреки всичко, право или криво, постигната беше главната цел на съда: впечатление беше създадено пред световното обществено мнение за пълна хармония и съгласие между съдиите; западните - да се докаже вината, руснаците - да се избият западните противници на комунизма.

Хармония, но... янлъш хармония само по време на съдебните заседания. Няколко години по-късно различията като шило в торба излязоха наяве. На 5 май 1949 г. лорд Хенкей заяви, че „Има нещо цинично и възмутително в спектакъла английски, френски и американски съдии да седят наред със свои колеги, представляващи страна, която преди, по време и след процеса извърши половината от престъпленията по календар”. И прав беше лордът - Съветският съюз немного преди това нападна Финландия, завладя и присъедини трите балтийски страни и отне Бесарабия от румънците. И на същия този Съветски съюз беше признато правото да участва в съд срещу лидерите на друга държава, обвинена в агресивна война.

Английските представители в Нюрнберг тъй и не разбраха марксисткото значение на понятието „справедливост”. То е справедливост към пролетарската държава. Няма такова нещо като справедливост към противник на комунизма, това за руснаците е противоречие по дефиниция. Германските подсъдими бяха антикомунисти и като такива обречени на ликвидиране. Дали заслужваха екзекуция за из-вестни деяния беше въпрос без конкретно значение. Типичен е примерът с фон Папен. Руснаците протестираха против освобождаването му - в немарксистка държава той може да е невинен, но за тях несправедливо е антикомунист да се остави на свобода.

По време на Нюрнбергския процес английският съдия Лоуренс изпадна в много тежко положение. Болшевишкият прокурор настоя германците да бъдат обвинени за катинската касапница. Лоуренс знаеше, че това е глупост. Но! Ако германците не са избили полските офицери, тогава следва руснаците да са ги избили. Брех, ами сега! Ако освободиш от отговорност германците, значи осъждаш руснаците. В същото време хартата ограничава трибунала стриктно на „престъпления, извършени в интерес на силите на Оста”. Ако по този начин косвено осъдиш руснаците, Сталин ще сметне това като нарушение на Лондонското споразумение и ще си изтегли хората от Нюрнберг. Ще се стигне до международен скандал и за света ще стане ясно, че единството на съюзниците е само една пропагандна фикция.

По принцип в съдебната практика, когато прокуратурата не успее да докаже вината, обвинението по този пункт отпада. Лоуренс обърна гръб на този принцип и реши да постъпи според изискванията на момента. Четейки присъдата, той просто премълча за катинските обвинения срещу германците. Съдът остави това обвинение да виси във въздуха, като че ли никога не е съществувало.

На 1 октомври 1946 г. съдия Лоуренс прочете присъдата с благоговейна сериозност, целейки да убеди слушателите в правотата си. Главното обвинение беше едно новоизобретено престъпление, състоящо се в планиране и водене на агресивна война. Но що е агресивна война? Ако в това понятие е включено германското нахлуване в Полша, включват ли се също така цяла дузина нахлувалия, извършени от Сталин в съседни нему страни?

Объркано положение, но... на всичко му се намира колая. „Агресивната война Никога не е била и може би никога не ще бъде правилно дефинирана”, цинично за-яви Уитни Р. Харис, американски пом. прокурор в Нюрнберг. И продължава: „Но от това не следва, че една такава неуловима концепция не може да послужи като адекватна юридическа база за криминално обвинение”. Без да обясни каква е тая юридическа база, Нюрнбергският трибунал реши, че в светлината на присъдите, произнесени от държавните глави в Ялта, обвиняемите са безсъмнено виновни във въпросните престъпления, макар че не можеше да каже в какво точно се състоят тези престъпления. Съдът единодушно се съгласи, че каквито и да са, тези престъпления трябва да са много сериозни.

Е добре, а що е „военно престъпление”? Поначало това понятие означава нарушение на неписания кодекс на цивилизованата война, приет от европейските държави във връзка с военните действия между тях в края на 17 век. Преднамереното бомбардиране на противниково цивилно население беше нарушение на този кодекс. Но интересно! Германските генерали в Нюрнберг не бяха обвинени в поголовно бомбардиране на цивилни райони. Защо? Загадка. Няколко години след това главният американски прокурор Роберт Джексън обясни загадката. Разрушението на германските градове от съюзническата авиация било „военна необходимост”, но също така военна необходимост били и нападенията на германската авиация. Повдигането на тези въпроси, продължава наивно Джексън, „би предизвикало контраобвинения, които не биха били полезни за съда”.

Обвиниха гросадмирал Дьониц в неограничена подводна война. Но! Америка започна неограничена подводна война още с влизането си във войната. А британското адмиралтейство издаде заповед на 8 май 1940 г. всички германски кораби в района на Скагерак да се потопяват без предупреждение.

Всичко това показва, че е установен нов принцип в международната юридическа практика: дали даден специфичен акт е престъпление или не зависи от това дали победителите са го вършили. Ако са го вършили, не може да бъде престъпление. Или, с други думи казано, да бъдеш губеща страна във войната е сериозно международно престъпление, което следва да се наказва с цялата строгост на закона.

Големи заслуги в попрището на международната юридическа практика! Естествено, награди се раздават. За старателна и патриотична служба в Нюрнберг съдията Лоуренс беше посветен в благороднически сан, дадоха му титлата барон. Съдията Бъркет се възмущава: „За какво направиха Лоуренс барон? Само за това ли, че прекара една година като съдия всред развалините на Нюрнберг?” И той, Бъркет, заслужавал титла, защото, както пише в дневника си, и той самият е трябвало „да стои в болезнено мълчание, слушайки облаци от словесност, планини от неуместност и океани от празна помпозност”. За страданията на съдия Бъркет в съда ние повече не знаем, но знаем, че след присъдата гросадмирал Рьодер, осъден като престъпник на базата на прозрачно лекомислени обвинения, прекара остатъка от живота си в отчаян ужас, унижения и мъки в Шпандау.

Трудно е да се обрисува общата насока в съдебната процедура на Нюрнберг. Работата е там, че трибуналът не беше наясно какви показания да приема и какви да отхвърля. Това, което можем да направим, е да проследим развитието на един процес, за да се види как процедурата, установена от хартата на Лондонското споразумение, се е прилагала на практика. За илюстрация ще вземем случая с гросадмирал Рьодер.

Обвиниха го в „престъпление срещу мира”, планирал и ръководил нахлуването в Норвегия, без да има някаква кавга между двете държави. Защитата на Рьодер беше, че той е извършил това с единствената цел да предотврати английското нахлуване, което в момента е било напълно подготвено и в очакване на заповед.

Ето някои подробности касателно английските намерения. Армията ще дебаркира на северния норвежки бряг, ще удари през северна Швеция и ще овладее пристанището Лулеа на Балтийско море. Това е пристанището, откъдето шведската желязна руда, тъй важна за германската военна индустрия, се експортира в Германия. Ако снабдяването от Галиварските железни мини се прекрати, германското производство на муниции ще понесе фатален удар и войната може да се спечели без рискован удар срещу военно-отбранителната линия Зигфрид. На 9 април 1940 г., 24 часа преди германското нахлуване, англичаните разположиха своите минни полета в норвежки води - факт, който Чърчил официално потвърди в реч пред Камарата на представителите. По-късно стана ясно, че някои единици от Британския експедиционен корпус са били вече дебаркирали в момента, в който германците тръгват за Норвегия.

По време на тези събития (1940 г.) на никого не е дошло на ум, че има нещо неетично, да не кажем престъпно, в нахлуване на територията на две малки неутрални страни. Даже според Чърчил те трябвало да са доволни от това, да се откажат от някои временни удобства, за да извоюват в бъдеще своите права на малки страни. Тъй че... няма кусур. Няма кусур, когато англичаните го вършат. Но щом се касае до победената страна, в случая гросадмирал Рьодер, милост няма - осъдиха го на доживотен затвор в Шпандау.

Това юридическо двойно-стандартно салтомортале трибуналът успя да извърши, опирайки се на Лондонското споразумение. На наказание подлежат само действия, извършени в интерес насилите на Оста. Победилите страни не са способни на военни престъпления. Ако се окаже, че някоя от победителките е извършила известен акт, трибуналът няма право да обяви този акт за престъпление. Актът получава, тъй да се каже, „удостоверение за невинност”.

Друг един по-малък процес се състоя през август 1947 г. Съдиха Ото Скорцени, който чрез една енергична военна акция, преодолявайки охраната, спаси Бенито Мусолини от Кампо Императоре в Абруцките планини. Обвиниха го, че по време на акцията използувал противникови униформи. Един британски висш офицер на име Йо Томас чу за тая работа. Яви се в съда и заяви, че това е общовъзприета практика, англичаните редовно използуват пленени германски униформи за заблуждение на противника по време на военни нападения. И Ото Скорцени беше освободен! Значи има справедливост на този свят, но... не и в Нюрнберг.

Какво беше отношението на пленените германски генерали към Нюрнбергския съд? Едни от тях, възпитани в традициите на европейската цивилизована война, не вярваха, че ще бъдат осъдени на смърт. Военнопленници са и като такива са под закрилата на специален международен закон, възприети подписан от великите сили. Надяваха се, че техните британски колеги ще наложат „вето” на евентуален план от страна на болшевиките за тяхното екзекутиране.

Друга част от обвиняемите бяха буквално съсипани от сполетялото ги нещастие и реагираха на обвиненията срещу тях с отричане, дълги обяснения, извинения и съжаления.

Единствен Херман Гьоринг запази самообладание и спокойствие на духа. Гьоринг – централна фигура на процеса, първият човек в Германия след Адолф Хитлер, най-влиятелният лидер на германската националсоциалистическа партия. Твърд и непоклатим в убежденията си, той се учуди на слабостта, проявена от Рибентроп. „Ако аз бях външен министър, аз щях да заявя: Това е моята външна политика и аз се придържам към нея. Ако искате да ме съдите за нея, продължавайте. Вие имате властта, вие сте победители.” Високоинтелигентен мъж, Гьоринг знаеше, че каквото и да каже, обречен е. Той избягна униженията на бесилката и се самоуби.

Разпитът на Гьоринг започна американският прокурор Роберт Джексън с грижливо подготвени въпроси, надявайки се, че Гьоринг ще отвърне с категорични отрицания и по този начин ще се оплете в компрометиращи го противоречия.

Но Гьоринг не се оплете! Да, той наистина още от началото е имал за цел да отмени Ваймарската конституция. Истина е, че той е планирал освобождението на Германия от несправедливите ограничения на Версайския диктат. Съгласен е, че възстановяването на Луфтвафе и окупацията на Рейнската област са нарушение на Версайския договор. Да, той наистина е бил решен да използува армията за въз-връщане на германския град Данциг, анексиран от поляците през 1939 г. Вярно е, че подобно на всички държавници във всички страни и по всички времена той е желаел да прибегне към война за постигане на тези свои политически цели.

Получи се обратен резултат - Роберт Джексън се обърка! Разгневен, той загуби самообладание. Скоро обаче разбра, че с гняв не ще разклати железния самоконтрол на подсъдимия. Накрая изпадна до самоунижението да моли трибунала за защита от жертвата. По свидетелството на съдия Бъркет след десетина минути става ясно, че Гьоринг е установил пълно господство над Джексън. Учтив, остроумен, праволинеен, той схваща основните елементи на обстановката. Неговата самоувереност нараства и неговото изкуство да владее положението става все по-очевидно. Цели два дни без прекъсване Гьоринг има надмощие над опонента си. И се възмущава съдия Бъркет, че трибуналът не се е намесил навреме да защити американеца от този неумолим свидетел. Как да го защити? Явен намек за запушване на устата. И само като си помисли човек, че това е юридически орган за правораздаване!

Британският прокурор в Нюрнберг, сър Дейвид Файф, в книгата си „Политическа авантюра” говори за нахалната (?) компетентност на Гьоринг, заявява, че Гьоринг бил „най-ужасният свидетел, когото аз някога съм разпитвал”. Хвали се Файф, че той самият съумял успешно да изтръгне признание от Гьоринг за разстрела на английските пилоти при опита им за бягство от военния лагер. Но, първо, Гьоринг сам си призна това и второ, тези пилоти изпълняваха плана Линдеман (тотална въздушна война, при която се бомбардират предимно работническите квартали на германските градове).

Главното обвинение срещу Гьоринг беше планиране и водене на агресивна война. Трибуналът обаче се въздържа от дефиниране на понятието „агресивна война”. Тогава какъв е характерът на войната, за която Гьоринг беше държан отговорен? Ако приемем, че прибягване до война за постигане на политически цели е само по себе си престъпление, то престъпници са: Антони Идън, който в 1956 г. нахлу в Египет, Пандит Неру, който нахлу в Гоа през 1961 г. и ООН, който в 1963 г. нахлу в Катанга. (Да не пропуснем и избиването на 160 000 иракчани в началото на 1991 г.)

И тъй, трибуналът не можа да установи личната отговорност на Гьоринг за което и да е специфично престъпление срещу човечеството или за престъпление по кодекса на европейската цивилизована война. Не можа, но се хвана за нещо друго: той носел отговорност за колективната вина на германците (как познато, драги читателю, а? Депортират се цели народи на изток само заради тая колективна вина!). И го осъдиха „на общо основание”, т.е. „на по-широка база”.

Нашият интерес към съда над Гьоринг се дължи на колоритната личност и непоклатимата смелост на този човек. Ето някои моменти от живота му:

Млад летец с привлекателна външност в 1918 г., той пое командата на ескадрилата „Рихтхофен” след смъртта на Червения барон. През Първата световна война неговият самолет излиташе многократно срещу превъзхождащата авиация на противника. През юни 1918 г. той знаеше, че войната е загубена, но поне да свали още няколко противникови самолета. През същата година Херман Гьоринг получи заповед да кацне със своята ескадрила на едно френско летище и там да се предаде. Рискувайки военен съд, той отказа да се подчини и се завърна с всичките си самолети на своята база в Германия.

Голяма дандания се вдигна на времето по повод на Лайпцигския процес. „Лъвът от Лайпциг”, сразил в юридически двубой Гьоринг. Нищо не е сразил, истината е съвсем друга. Гьоринг, човекът, демократ по убеждения, спазва и се ръководи от законите и правилата на съдебната процедура. И Георги Димитров отърва кожата. Ако нюрнбергският аршин беше приложен в Лайпциг още тогава, в 1933 г., московският резидент щеше да увисне на бесилката. Даже човешки погледнато, в 1945 г. Георги Димитров следваше да се застъпи за Гьоринг, защото благодарение на него остана жив. Той не се застъпи, но и за него никой не се застъпи през 1949 г. в Боровиха - поетична справедливост, както се изразяват някои.

През октомври 1945 г. в Нюрнберг Гьоринг знаеше, че е обречен и че нищо няма да го спаси, но поне да демонстрира своя триумф, па макар и устно, над своите похитители. В 1946 г., когато напусна подсъдимата скамейка на съдебната зала изглежда, че нищо не му оставаше, освен да чака палача да дойде и да му метне въжето на шията.

От момента, когато го арестуваха в Кицбюел, неговите врагове от целия свят се задъхваха от екстаз при мисълта за екзекуцията му като компенсация за разочарованието от самоубийството на Адолф Хитлер. Обесването на Гьоринг беше за-мислено да бъде нещо подобно на тайнствен свещен акт: в негово лице цялата националсоциалистическа партия ще откупи своите недостатъци, грешки и престъпления, чрез една позорна смърт на бесилката.

Извънредни и най-строги предпазни мерки бяха взета да не му се позволи достъп до средства за самоубийство. И ето - мистерия! Как съумя Гьоринг малко преди полунощ, по-малко от час преди екзекуцията, да погълне-силна доза циан калий? Намериха го на дървеното легло в затворническата килия, като че ли заспал с весела усмивка на уста и празен флакон до леглото.

Ето някои обяснения. Чарлз Бюлет в книгата си „Херман Гьоринг и Третия райх” твърди, че съществена роля е играл някакъв негерманец, чиято личност трябвало да се запази в тайна. Трудно е да приемем, че всред грижливо подбраните пазачи е могъл да се промъкне чужденец-симпатизатор на националсоциалистическото движение. Но... все пак възможно е. Пленниците са били третирани с такава жестокост (заставили са например Юлиус Щрайхер да си пие урината), че някой възмутен чужденец от милосърдие е пробутал тайно флакона в шепата на Гьоринг, за да го спаси от унижението на бесилката.

Това е напълно подходящ край, увенчал живота на знаменития пилот-изтребител, за който литературата на бъдещето може с пълно основание да заяви:

„Нищо в живота не му подхождаше тъй, както възнасянето във вечния мир”.

И прав беше Гьоринг: имате властта, победители сте, продължавайте. В ръцете са им, Сталин иска своите убийства, какво още чакат? Защо е нужен тоя нюрнбергски карнавал? Отговор: за публиката, за човека на улицата. Той трябва да бъде убеден във вината на германските лидери. Радиото и пресата я потвърждават всеки ден в продължение на година време. Но това не е достатъчно, нужен е съдебен спектакъл с присъди. И не какви да е, а присъди, в справедливостта на които същият този наивен човечец от улицата да е искрено и дълбоко убеден.

Та ставаше дума в началото за Нюрнбергския процес като международен юридически прецедент за нашия народен съд. Разбира читателят за какъв „прецедент” става дума.

 

Скоки, Илиноис (САЩ), юли 1992 г.

 

---

[1] Публикация в рубриката “Лично мнение” на в. “Литературен форум”. Седмичник. Брой 35 (113), 2.8.IX.1992 година, стр. 1 и 8.

Взето от nstribuna.org

Автор: worldissue

Всеки ден в медиите се повтаря един и същи рефрен - Европа спасява банките, Европа спасява банките. Лошото е, че средния европейски гражданин много-много не разбира какво значи това. Корпоративните медии дрънкат едни и същи глупости и хората просто престават да ги слушат.

Най-простото обяснение на това, какво значи Европа да спасява банки, изглежда така: частните -- повтарям ЧАСТНИТЕ -- банки бълват кредити колкото могат и после се оказват застрашени от банкрут, когато финансовия балон се спука. Политиците си казват: О, не! Нашите приятели олигарси губят от богатството си! Не може да допуснем те да престанат да трупат милиарди! Затова парламентите на европейските страни гласуват спасителни пакети за алчните банкери.

Какво е спасителен пакет? Много просто: банките се спасяват с парите на данъкоплатците и дълговете на частните банки се стоварват върху бюджета. После медиите ви казват, че страната трябва да орязва социалните разходи. Защо? За да може да платите дълговете на олигархията. Вие, господа, ходете всеки ден на работа, плащайте данъци и гладувайте. Защо? Защото с вашите данъци банкерите трябва да си купуват нови острови, яхти, апартаменти в Монако и т.н.

Парите нямат значение за тях, защото тези пари ги изработвате вие, народа. Той нали е за това - да се блъска всеки ден, да произвежда, да плаща данъци и чат пат да го пращат на война (в името на бизнеса, нищо че ви уверяват че воювате от хуманитарни съображения).  

Автор: meto76

Новата империя на слънцето  

Подкрепени със заеми за десетки милиарди от правителството в Пекин, китайските компании в слънчевата енергетика се разрастват със зашеметяващо темпо. До края на годината капацитетът за производство на соларни панели по света ще достигне 50 000 мегавата, като голяма част от новите производства ще се развиват в Китай и други азиатски държави. За сравнение - общият капацитет на произведените в цял свят панели през 2000 г. е бил едва 100 мегавата.

Как Китай успява да измести САЩ и Европа в този бизнес? В опит да отговори на този въпрос блогът Climate Progress на вашингтонския институт Център за американски прогрес (Center for American Progress) прави анализ на растежа в сектора.

В списъка на десетте водещи производители на фотоелектрически клетки през 2006 г. присъстват само 2 китайски компании. Според Bloomberg New Energy Finance през 2010 г. те вече са 6. В момента само два от производителите в класацията, First Solar и Q-Cells, не са азиатски. Те обаче са прехвърлили голяма част от дейността си в Азия.

Магията на евтиния кредит

"Китайската стратегия е много ясна. Те правят скрито субсидиране и се опитват да изтласкат всички останали извън пазара. Когато имате свободни пари, може да правите дъмпинг на всеки", обяснява Браян Ашли, мениджър в американската компания за клетки с висока ефективност Suniva.

Свободните пари, за които той говори, всъщност са евтини заеми, отпускани от Китайската банка за развитие. Финансовата институция е създадена, за да насочва публични средства към правителствени програми за развитие. Правителството може да се намесва дейността й и да избира към какви проекти да се насочват парите.

Китайската банка за развитие набира средствата си основно от дългосрочни облигации. Инвеститорите не могат да изтеглят парите си, докато не изтече срокът по облигациите, и така банката може да дава дългосрочни заеми на китайски компании при много ниски лихви. Ако длъжникът не може да изплати кредита, той е защитен с гаранции от правителството. Така фирмите в соларния сектор получават лесен достъп до евтино финансиране с малък риск.

През 2010 г. банката за развитие раздаде евтини заеми за общо 30 млрд. долара на петте най-големи китайски производителя на панели. Това превърна страната във водещ износител и оказа огромен натиск за поевтиняването на компонентите. От гледна точка на инвеститорите в слънчеви паркове това е много добра новина, но за производителите извън Азия е жесток удар. "Не е възможно да се съревноваваш със свободните пари, казва Ашли, дори когато глобалното търсене се забави, те продължиха да бълват панели."

Контраатaка – в съда или в лабораторията

Обвинения в дъмпинг от страна на Европа и САЩ са били отправяни и преди, но никога не са получавали потвърждение. Миналата седмица сенаторът Рон Уайдън призова президента Барак Обама да разследва дали китайски фирми продават панели под себестойността им. Уайдън настоя за облагане с мито при внос на китайски модули и за съдебна атака в Световната търговска организация срещу субсидиите на Пекин. "Американската соларна индустрия е изправена пред безпрецедентни предизвикателства и без лидерството на вашата администрация този отрасъл може да изчезне, оставяйки още служители без работа", се казва в писмо на сенатора, цитирано от "Ройтерс".

Опасенията от инвазия на евтина вносна стока бяха възродени от фалита на няколко американски компании през последния месец, което сви производствения капацитет на САЩ с около 20 на сто. Въпреки ролята на някои технологични и пазарни фактори основната причина за банкрута на Evergreen и Solyndra (която самият Обама по-рано подкрепи) е конкуренцията от Китай.

Забележително е, че дори при този натиск миналата година САЩ са били нетен износител на продукти от слънчевата индустрия за Поднебесната империя. Доклад на анализаторската компания GTM Research и Асоциациацията на соларната енергетика в САЩ показва, че през 2010 г. Америка реализира 247 млн. долара излишък в слънчевия бизнес в търговията с Китай. Причината е износът на поликристален силиций и друго оборудване.

"Чудесно, но ние просто изпращаме суровини и изкупуваме обратно готови стоки", коментира с недоволство Браян Ашли. "Скоро те ще се научат как да правят качествен поликристален силиций." В свой материал по темата в. "Ню Йорк таймс" отбелязва, че Вашингтон и Брюксел са се опитали да насърчат търсенето за слънчева енергия чрез субсидии за купувачите на панели, но голямата част от субсидиите отиват за китайски модули.

Според шефа на GTM Research Шейл Кан, вместо да се впуска в търговски битки, Америка трябва да се съсредоточи върху технологичните иновации. По думите на Кан САЩ не могат да победят Китай в огромното производство на евтини елементи заради предимството на ниските разходи, което имат азиатските фирми. Но американският бизнес може и трябва да развива патентовани технологии, които изискват висококвалифициран труд и са трудни за копиране, смята Кан.

"Ню Йорк таймс" цитира анализатори, според които позициите на две компании в САЩ остават стабилни. First Solar е най-големият американски производител, но основната му фабрика е в Малайзия. Другата стабилна фирма, SunPower, е много по-малка, но е технологичен лидер в отрасъла. Модулите й са с много ефективни при преобразуването на светлина в електричество.

http://www.dnevnik.bg/ekobiznes/2011/09/13/1155305_novata_imperiia_na_slunceto/


http://svejo.net/1280232-globalization-novata-imperiya-na-slantseto

Автор: tsvetanandreev

............


  1350 ГОДИНИ СЕ КРАДЕ - И ПАК ИМА !!!

   БЪЛГАРИЯ - НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ДОНОР НА ЕС !


На Европейския чиновнически съюз

България даде като задължителни годишни вноски:

- 2007 г. - 640 млн ЕВРО /не лева!/
- 2008 г. - 640 млн евро
- 2009 г. - 640 млн евро
- 2010 г. - 640 млн евро
- 2011 г. - 640 млн евро

или 5 години по 640 млн = 3,2 млрд ЕВРО!

Какво получихме от чиновническа претенциозна Европа с нейните железни и душмански"квоти":

     500 млн евро?

Къде е Киро - на кирия...Дай жена пари за
катран...

zmai.blog.bg
......................................................................

Алипи Деянов - Джими:

 

Аз и Цар Киро направихме Найден Зеленогорски кмет

 

 

Джими направи сензационни  разкрития пред медиите, сн. авторът

Вяра ЦЕНОВА

Найден Зеленогорски е станал кмет през 1999 г. благодарение на циганските гласове в Буковлък. Това потвърди на пресконференция участникът в събитията и главен "виновник" Алипи Деянов, по-известен като бате Джими, чиято работа от години е свързана с ромските малцинства.

"По някаква случайност през 1999 г. Кирил Рашков ме откри и ми предложи да издигне моята кандидатура за кмет на община Плевен от името на неговата партия "Свободна България". Аз се съгласих, защото дългогодишната ми работа е свързана с този етнос", разказва Деянов. Кандидатурата е регистрирана, плакатите и бюлетините отпечатани. Два дни преди изборите обаче Алипи Деянов изтегля кандидатурата си от РИК. Причината - среща в централата на СДС в Плевен, на която са присъствали Кирил Рашков, Иван Костов (тогава премиер), Надежда Михайлова, Теодосий Симеонов. "Рашков ми каза: Злато мое, сега ще видиш какво ще стане...", разказва Деянов. Костов попитал Цар Киро какви условия поставя, за да си оттегли Деянов кандидатурата за кмет и да работи за Найден Зеленогорски. "Аз, като един човек, който никога не съм мислил да ставам кмет, се съгласих. Те какво са правили, какво са договаряли, това е техен проблем (според неофициална информация Рашков е взел от СДС 3 млн. тогавашни лева - б. р.). Те бяха близки, аз не съм бил между тях. Аз съм едно момче, което изпълнява. Работя в областна администрация вече четвърти мандат с различни областни управители. Ако някой ми каже: ще лобираш за еди кого си, не мога да не го направя", коментира Алипи Деянов.

Хората били учудени: "Бате Джими, твоята кандидатура е силна, ти много добре работиш с малцинствата, а те не са малко. Ако събереш тези гласове, нищо чудно да отидеш и на балотаж". Деянов обаче тогава заявява на пресконференция: За пръв път този град от червен ще посинее. И тръгва като емисар да пропагандира синята идея.

Най-впечатляваща за него е била срещата с ромите в Буковлък. "Отиваме с Кирил Рашков и с Найден Зеленогорски в Буковлък, а там се събрала тълпа от близо 2 000 човека - яйце да хвърлиш, на човек ще падне. Българският Павароти Джаго вече пееше там. Знаете, че тези хора ги събира само тъпанът. А дали ще гласуват, зависи как ще ги мотивираш. Започна да говори Рашков, после Зеленогорски, но той не беше познат човек, не беше публичен. След това дадоха думата на мене и тогава всички започнаха да ръкопляскат. А аз им казах: Това е нашият кмет, ще гласувате за него. Така ми беше казано в централата на СДС. После им хванах ръцете, вдигнах ги и казах: Това са шампионите", обяснява случката от 1999 г. Деянов. Следващата спирка била в Тръстеник, където "братята" били мотивирани с каси бири и софри с кебапчета. Цар Киро обаче бързал да се върне в Плевен, където в една от ложите на театъра го чакал Йордан Соколов. "Рашков му каза: видяхте ли, г-н Соколов, какво мъжко момче имам - моето плевенско злато", разказва бате Джими. 

Материалът е от новия брой на BG Север.

Автор: grigorsimov


    Сталин застанал начело на съветската държава със съгласието на международните банкери.     Много революционни дейци били убедени, че Сталин е имал империалистически замисли и е искал да стане световен диктатор. Те са били прави.         До 1936 г. Сталин, както преди това и Ленин, приемал указания от Окултната Власт, стояща зад световното революционно движение. След това той започнал да игнорира нейните заповеди.     Но как дойде на власт Сталин? През май 1922 г. Ленин преживял удар и вече не можел да говори, и да се движи. През декември същата година, за управлението на страната бил създаден триумвират, съставен от Зиновиев, Каменев и Сталин. След втория удар Ленин умрял. Троцки предположил, и неговите поддържници били убедени, че Сталин е "ускорил” смъртта на Ленин.

Когато триумвиратът пристъпил към изпълнение на задълженията си, Политбюро се състояло от Ленин, Зиновиев, Каменев, Троцки, Бухарин, Томски и Сталин. Зиновиев и Каменев, десната и левата ръка на Ленин, още от момента когато станал диктатор, естествено, считали себе си за главни членове на триумвирата и безусловни наследници на Ленин. Зиновиев се обръщал към Сталин снисходително, а Каменев се отнасял към него винаги с ирония. Зиновиев и Каменев виждали в Троцки истинския конкурент, след смъртта на Ленин. В книгата си "Сталин”, Троцки описва, как Зиновиев и Каменев използвали Сталин против него.
В онзи момент никой от членовете на Политбюро не можел и да предположи, че Сталин ще може да се извиси над всички тях.

Сталин бил задължен да очисти страната от всичките потенциални противници на по-нататъшните планове на международните банкери. По време на чистките загинали милиони хора (За милиони чак, що се касае поне до руснаци, в интерес на обективната истина е недоказано твърдение. Това може би, ако погледнем книгата на Игор Бунич - "Златото на партията", ще разберем, че е по - вероятно за времето на Ленин. Знаем и защо също така, именно Сталин е изкаран, доколкото е изкаран де, щото и знаем, че няма по - "уникално чудовище" от Адоолф Хитлер, но доколкото е изкаран и Сталин между комунистическите диктатори и победителите във ВСВ - "уникално зъл тиранин, диктатор и убиец", то е само защото повечето негови жертви, са именно "богоизбрани" и масони, за разлика от тези на Ленин, да кажем, който е много по - масов убиец на православни руснаци и научния и военен елит на Царска Русия...) и още толкова били изпратени на принудителен труд. Множество бивши членове на Втория Интернационал били убити или хвърлени в затвора. Сред лицата подлагани на чистка били Троцки, Зиновиев, Каменев, Мартинов, Засулич, Дейч, Парвус,Акселрод, Радек, Урицки, Свердлов, Дан, Либер и Мартов. Единствените евреи задържали се в обкържението на Сталин, към момента на смъртта му, били Каганович и третата му жена Роза. (Авторът може да не е знаел, че евреите са били повече в управляващия елит, освен Каганович; сред военачалниците и командирите на Червената армия, шефът на политкомисарите Мелхис, жените на Молотов, Жемчужин и Калинин (а и самите те), главният профорг на СССР Е. Ярославски – Губелман, Л. Берия – мегрел, т.е. грузински евреин и т.н. да не говорим за многобройните представители на науката и изкуствата.)

Ленин заявил 1921 г. че Испания трябва да стане следващата съветска страна. Сталин възприел проекта за съветизацията на Испания, като скъпоценно завещание. Щом пролетарската диктатура възтържествува в Испания, ще е лесно да се поробят Франция и Англия, а Германия тогава ще попадне в капан.

По времето, когато Сталин се готвел за испанската революция, той получил заповед от световните банкери, да вземе активно участие в икономическата война, запланувана от тях 1918 г. веднага след подписването на примирието. Работата е в това, че страните, които не участрвали в бойните действия, процъфтявали по време на Първата световна война. След войната народите на съюзните държави се възползвали от двегодишен просперитет. След това започнала неудържима спекулация, с изземване на крупни парични суми от нормалния икономически оборот. Обемът на кредитите се съкращавал, а дълговите задължения продължавали да се предявяват за изплащане. 1922 – 1925 г. се появили първите признаци на икономическа депресия. Това икономическо жонглиране (с изземването парите от обръщение) било само предварителен експеримент, преди Голямата депресия от 1930-те години.

След 1925 г. започнала кардинална промяна в посоката на финансовата политика, и започнал небивал икономически подем в САЩ, Великобритания, Канада и Австралия. Едновременно с това, нараствали борсовите спекулации на фондована борса (с акции и облигации) и на пазара на недвижимо имущество. Към карая на 1929 г. дошел борсов крах и невиждана дотогава по размери депресия се стоварила върху целия "свободен свят”. Милиони хора се оказали в положение на мизерия. Хиляди завършили със самоубийство. Обвинението паднало върху "лошото” правителство, допуснало такава икономическа катастрофа, която довела до бедност стотици милиони хора и превърнала 300 милионери в милиардери.

1925 г. Сталин пуснал в ход петилетните планове за индустриализация, предназначени да увеличат икономическата мощ на съветската държава. (Както сега, преднамерено се предизвиква световна финансова криза и изкуствено се фаворизира комунистически Китай, срещу останалия, обречен на упадък и революции, свят, вкл. САЩ! бел. Г.С.) Плановете предвиждали експолоатация на природните ресурси, преработка на суровините и продуктите от първа необходимост, и модернизиране производството на селскостопанска техника и промишлено оборудване. Този грандиозен петилетен план се финансирал от международните банкери. Централизираното планиране, в съчетание с нарастването, по договореност, на германския и руския военни потенциали, дало мощен импулс на съветската икономика. Съветските ръководители имали също възможността да използват безплатния труд на милиони мъже и жени, намиращи се в положение на робство, което дало на бошевишкия режим колосални преимущества, в сравнение със страните с висок жизнен стандарт и високи разходи за заплащане на труда.

(Г.С: За положението в Русия, преди и след революцията, тук ще вмъкна две кратки извадки.
Първо: Ето как в автобиографията си "Моят живот", Троцки картинно описва богатата дореволюционна Русия, когато е бягал от изселване в Сибир:
"Гаровите жандарми равнодушно ме пропускаха край себе си. Едри сибирячки изнасяха на гарите тлъсти кокошки и прасета, млеко в бутилки, планини от хлеб. Всяка гара беше изложба на сибирското изобилие. По цялото протежение на пътя, целият вагон пиеше чай, похапвайки евтини сибирски кифли. А аз четех хексаметри и мечтаех за чужбина".
(Но ще минат само неколко години и евреите – болшевики, заедно с Троцки, ще направи от Русия гладно гробище).

И второ: Писмо на евреина Бухарин, публикувано в лондонския еврейски вестник "La Revue universelle” March 1, 1928г:
"Да, Русия определено умира. Въобще никъде не съществува и никога не е съществувала, в нито една страна, класа от населението, животът на която да е бил по-лош, отколкото в условията на съветския рай... Ние правим експерименти върху живото тяло на съветския народ - дявол да го вземе - точно така, както в кабинета по анатомия, студентът медик рови в трупа на някой скитник. Прочетете внимателно и двете наши конституции. И в двете, искренно е записано, че на практика, нас не ни интересува ни Съветският съюз, ни която и да е негова част. Това, което ни интересува е универсалната юдейска световна революция, за която ние винаги сме жертвали всички, включително и самите себе си. Тук, в Русия, в наща страна, където сме абсолютни господари, ние не се боим въобще от нищо. Страната, омаломощена от войни, епидемии, смърт и глад, които са все по унищожителни, но знаменателни средства за нашето дело, повече не е способна и за най-малкия протест, ни за най-малкото възмущение, намирайки се постоянно под незаспиващото внимание на ОГПУ и нашата армия. Често ние сами се учудваме на това търпение на народа. Можете да бъдете уверени, че в целия СССР, нями ни едно семейство, където, по един или друг начин, да не сме убили бащата, майката, брата, дъщерята, а и изнасилили; също, сина или други роднини или приятели. И това е отлично! Още повече, че Феликс Дзерджински спокойно се разхожда из Москва, без никаква охрана, и даже нощем. Когато го упрекнахме за тази непредпазливост, той само се разсмя и каза: "Какво? - Те никога няма да се осмелят – верицата им кучешка”! И той е абсолютно прав. Те наистина никога няма да се осмелят. Що за странна страна!?"

Следващият етап от болшевишката политика било "колективизирането” на селяните. Отначало Ленин им обещал по-изгодни условия, отколкото в столипиновата реформа 1906 – 1916 г. в който период 6 милиона и 200 хиляди селски семейства станали земевладелци.

Като обезпечение по заемите дадени на Съветския Съюз от международните банкери, в рамките на програмата за развитие, банкерите поискали контрола над външната търговия на СССР. Те също така поискали колективизиране на селското стопанство, за увеличаване обема на производство, на селскостопанска продукция.

На всички е известно какво се е случило, когато Сталин употребил сила, за да приложи на дело своите укази. Него винаги са го обвинявали в безчовечност и жестокост към селячеството в онази страшна епоха.
Истината, която авторът на тази книга предостави на американските вестници 1930 г. и до сега не е публикувана.

Повече от 5 милиона селяни били разстреляни или обречени на гладна смърт, заради отклонения от "колективизацията”. Още по-малко известно е, че пшеницата конфискувана от руските селяни, попълвала колосалните количества от зърно, изкупено от банкерите, по целия свят, освен Канада и САЩ. След изкупуването на пшеницата, банкерите се заели да купуват големи партиди месо от Аржентина и от други месопроизвеждащи страни. И в резултат на насищането на пазара, Канада и САЩ не намерили пазар за своето зърно и месо... В периода 1920 – 1929 г. международните банкери предоставяли финансиране на търговските флоти, на всички държави, освен на Великобритания, Канада и САЩ. В резултат на това търговско пиратство, търговските съдове на тези страни не можали да се конкурират с другите страни. Хиляди морски съдове престоявали в пристанищата си, а обемите на експорта падали с главозамайващи темпове. Това било небивало явление!

Падането на износа от съюзните държави се съпровождало от повишаване на вноса на евтини продукти от Германия, Япония и други страни от централна Европа. В нормални условия петима от осем служители в Канада получавали заплатите си, за сметка на доходите от износа. Затова падането на износа ги обрекло на огромни загуби и нищета. След минаване на определено време, този спад прераства в криза. Банкерите, натрупали големи запаси зърно и месо, започнали да изсипват на международния пазар тези продукти, на по-ниски цени, отколкото са в Канада, САЩ и Австралия. По този начин съюзните страни от първата световна война, чиито хранилища се пукали от запасите със сърно, не можели да продадат продукцията си без загуби.
Великобритания получавала ежегоден приход от 85 милиона фунти стерлини от морска търговия. Тези доходи компенсирали дефицита в търговския баланс. Затова британската икономика изпитали силно сътресение, когато не и се удало да уравновеси търговския баланс и се наложило да купува пшеница и месо при най-неизгодни условия.  -
Причинителите на тази търговска интрига използвали неустойчивото положение за разпалване на разногласия между страните от Британската Общност и за отслабване вътрешното единство на Империята. В резултат на тази икономическа война, морските, промишлените и селскостопанските предприятия на капиталистическите държави били в положение на застой (Това не е вярно, според автора на Независим националистически блог, тъй като и днес виждаме наглата и вероломна доминация на Анлия и англоезичния свят в езиков пла, както в България и Европа, така и в изстрадалите от тях колонии, а дълго време Англия поставя "мимикрии" начело на бившите си колонии. Успехите на икономиката и стопанството в страните от Оста специално, а най - вече, наверно автора визира Германия на Адолф Хитлер, се дължат изцяло на правилни - стопански, икономически и социални решения и на регулираната икономика и стопанство от държавата, което обаче застрашава именно алчните световни банкери - кръволози и масонските тайни общества, респективно и интернационалните евреи - ашкенази или хазаро - талмудисти.Разбира се, да не забравяме, че автора на статията разсъждава в исторически план от позицията на англичанин, което автоматично значи империалист и колониалист - в една или друга степен! При Сталин се дължи на принудителния труд на масово заточените, до някъде на освободените или върнати насила "мозъци" - прогенени или затворени от Ленин и в някаква степен - на ентусиазци и болшевик - фанатизма, породен от мощната и силна пропаганда и демагогия, както и на милитаризацията на обществото.), а в същото време Съветският Съюз и държавите от "Оста” функционирали на предела на производствените си възможности. Ние не трябва да забравяме основния принцип: войните "завършват” с депресия и подготвят пътя за революционните движения в тези страни, които още не им се е удало да поробят.
(Да виждате и днес нещо подобно - в привилегированото финансово и търговско положение на комунистически Китай, от една страна, и останалия свят, главно западните страни, начело със САЩ, от друга?! Мнението - риторичен въпрос е на Григор Симов)

Глава VII от книгата на Уилиям Гай Кар
"Пешки на шахматната дъска"

Вярвате ли, че наистина тогава световните кукловоди са смятали да изпитат експеримента комунизъм, интернационализъм или либерализъм дори върху гърба на Англия?
Според редица източници, а и по пътя на логиката - Англия е седалище едновременно на Родшилдови, особено по онова време - единствено, последно и най - сигурно убежище, на илюминатите, тамплиерите, синедриона и ционските мъдреци, както и на билдербергите.
Как смятате, че там където е "мозъка" и "сърцето" на тяхната световна "завера", биха експериментирали с комунизъм, от който още не са знаели какво ще излезе? И където са си устроили своя малък "земен Рай", а същевременно капиталистическо - експлоататорско - диктаторски ад, начело на една хомосексуална свиня като Чърчил и шепа извратеняци за трудещото се население там...
Англичаните обаче, имат завършена хищническо - империалистическа същност и природа и тях това не ги интересува.
Но нали комунизма би довел до тотален хаос и анархия, в първия момент, който би взел главите и на тайните му "вдъхновители" или би дал "страничен ефект", като в случая със Сталин - много и абсолютна власт в ръцете на едно лице, бил той и тиранин, който не зачита колективния орган за манипулация от техна страна - политбюро и ЦК?
Да не забравяме и че в тази световна мрежа, англосаксонците имат не по - малко и дълбоко присъствие и "дума" от талмудизираните хазари, обозначени днес като "интернационални евреи", а дори може би и по - голямо от тях.
Погледнете в САЩ кой има думата и чии имена и език е надделял, макар техния народ да има почти колкото и евреите трудов и творчески принос към изграждането на суперсилата!
Погледнете глобализацията! Чии език и писменост си е избрала?
Кога Англия беше както трябва засегната от световните "бури", произлезли през изминалите два века, всички прочие от нея?
А на Маркс "другаря" от чия народност беше?
Няма разбира се как Уилиям Гай Кар като англичанин, да проумее или признае тези неща - очевидни обаче за мислещите хора от всеки друг народ...
Няма как да признае и вината на своя народ и нация, редом с еврейско - ционската и дори ОЩЕ ПО - ГОЛЯМА и то доста (Кой започна създаването на Израел?!), но знаейки народността му, трябва да го разберем...
Капитализма е ад, а комунизма доказа, че води до още по - нечувано уродлив капитализъм!
Респективно: ДОЛУ КАПИТАЛИЗМА И НЕ НА КОМУНИЗМА, ЛИБЕРАЛИЗМА И ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗМА!
СМЪРТ НА ГЛОБАЛИСТКИЯ И ЦИОНСКИ ФАШИЗЪМ!
Долу единната световна мафия или банда, по - скоро!
Капитализма и буржоазния ред не са за България, болшевизма - също!

“Нека се знае, че всяка идея, която не изхожда от националното ни огнище, е противобългарска и реакционна.”

Д-р Янко Янев - "Духът на нацията" – сп. "Отец Паисий", кн. 6, 1933, №1, 8-10

Автор: letopisec

Виктор Григорович, очевидно с държавно поръчение, посещава през 1844 г. и 1845 г. онези места на Балканския полуостров, които Венелин и Шафарик не успяват да посетят. Той обикаля почти цялата етническа област на българите в Османската империя. Отива дори в Зографският манастир в Атон, където клирикът Анатолий му дава глаголическо евангелие.

         В Охрид един шивач завежда Григорович в черквата на Св. Климент и - както пише пътешественика в очерка си - измъкнал от един долап пергаментовото житие на Св. Климент. Ръкописи имало и в олтара, и на някакво тайно място, където стоял черковния хор.

         Редица тракедонисти днес отправят незаслужени упреци към находките от ръкописи и „царственици” на български владетели и канове. Те очевидно забравят „урожая” на В. Григорович, събран само около десетина години по-рано, от откриването през 1870 г. на „Именникът на българските канове”.

         Какво точно е занесъл Григорович в Москва все още е предмет на дискусии.

         Едно е ясно. Този човек е имал тайни държавни протекции и е разполагал с доста пари.

         По-голяма част от книжовните трофеи са купени, някои са дарени, а други (където не успяват горните два метода) са преписвани.

         Според Ив.Шишманов още на 18 ноември 1846 г. Селимски от Атина, в едно писмо на гръцки език до Георги Золотович в Цариград, съобщава:

         „Един професор от Казанския университет, именуван Виктор Григорович, като обиколи нашето отечество, открил много важни неща: 1) книга, написана с най-стари букви, които употребявали нашите стари прадеди; 2) списък на царете, цариците и патриарсите ни, от които по-голямата част е била неизвестна досега; 3) саморъчно писмо на нашият патриарх до тамошния влашки княз, комуто се давало разрешение да се ръкоположи като влашки митрополит Арцесийски епископ; 4) патриархът писвал със зелено мастило; 5) книги палимпсеста, т. е. книги, от които изличавали старите букви и писвали нови. Това ставало от нямане на хартия ; 6) гръцко евангелие, написано с кирилица, от което се разбира, че гърците отдавна преследваха съществуванието на нашия народ”   ( Библ. д-р Иван Селимски, кн. ІІІ, р. 47, 48).

         Европейските слависти очакват Григорович да напише значим труд, на основата на онова, което е видял и придобил.   
          Най-нетърпелив е Шафарик.

         Григорович обаче написва само един кратък „Очерк” през 1848 г., явно на основата на дневникът, който си е водил по време на експедицията. Може да се допусне, че в общи линии „Очеркът” е нещо като вариант на отчета, който Григорович е дал на държавните власти в Русия, които го изпращат на пътешествието.

         Едва през 1862 г. цензурата в Русия допуска да бъдат издадени поне „панонските служби” от урожая на Григорович, за да работят езиковедите слависти върху тях.

         Григорович млъква!

         Но все пак явно използва познанията си, когато през 1876 г., заедно с казанските професори Казамбек и Березин, издига теорията за „хибридна етногенеза” на ранните българи, според която „до края на VІІ в. разни народи, приемайки разни елементи, започнали да се наричат с общото име българи” (СПб. 1876, с. 79 - 106, Волжкие болгары - В: Сборник „Россия и Азия”).

         Очевидно именно Григорович, който много добре знае и за тюркоезичните волжки българи, и за славяноезичните дунавски българи, е онзи учен, който след като дълго се е чудил какво точно става, е проумял, че „до края на VІІ в.” различни народи са преживели сложно етногенетично смесване (синтез, хибридност), в което старите етноними постепенно (т. е. преди края на VІІ в. от н. е., което обаче не значи, че това не е многовековен процес) са асимилирани от нов, българи ...

         Григорович записва малко народни песни. Едва ли визитата му е имала фолклорна цел.

         До пътешествието на Григорович (1844 г.) са известни само „40 български песни” (Ив. Шишманов, с. 197).

         Григорович събира още шестдесет, но ги дава в Загреб на Станко Враз, който избира (написани са нечетливо) 27 песни и ги издава през 1847 г. в списание „Kolo” (кн. ІV, р. 44 - 56 и кн. V, р. 24 - 54).

         През 1849 г. шест от песните на Григорович са преведени на руски и напечатани в „Казанские губернские ведомости” (апр. 12, № 15). Редакторът си позволява следната бележка:

         „Так как древнейшими жителями нашей Казанской губернии были такие же болгары, соплеменные болгарам дунайским, ныне совершенно исчезнувшие и оставившее о себе память только в развалинах своих городов... в следах крепостей... То мы полагаем сделать приятное читателям нашей газеты, сообщи в здесь две-три песни болгарские, как образчик, или вернее, как напоминание языка, коим говорили первонаселенцы здешного края” (цит. по Ив. Шишманов, с. 290 .)

         Явно „научните открития” (с. 290) на Григорович, някои пан-слависти се опитват да използват за великоруски цели, така както сега са си наумили да прокарат фалшивикацията, че ТРАКИТЕ СА СЛАВЯНИ.

         По повод опита в Казан от 1849 г. древният език на волжките българи да бъде изкаран славянски, Шишманов цитира някой си „М. П. П-iй”, който бил казал, че това е пример за неумело „пользование его (на Григорович - бел. м.) открытиями и изследованиями” (с. 290).

         Иван Шишманов скърби, че Григорович не издава дори своите 60 песни „15-16 години преди Миладиновият сборник” (с. 290).

        

Посвещавам темата на дедите на бежанците през последните няколко века - от Вардарска и Егейска Македония и на нашите деди - дали живота си, за да я видят Българска отново, сред които и един от моите далечни предци - Симон Рашайков, загинал в неравен бой с турския аскер, по време на Илинденско - преображенското въстание, на когото историята е отдала също тъй малко от заслуженото.


ПА ШТА СИ ТИ?
Иван Вазов
Па шта си ти? - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
Па шта си ти? - с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;

Па шта си ти? - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;

че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
"Тук българи са, българи от памтивека!"

 

Април, 1913 г.



ВЛАДО ЧЕРНОЗЕМСКИ - ШОФЬОРЪТ дата: 09 Октомври 2010 г. , автор: Владимир Панков

Неговият живот преминава под знамението - убийството на югославския крал в Марсилия...

Владо Черноземски (1897-1934)
Най-известната акция, с която се свързва името му е атентата срещу сръбския крал Александър извършен по заръка на ВМРО в Марсилия на 9 октомври 1934 г.
 
Владо Черноземски или както още е известен Владо Шофьора е една от легендарните личности в историята на ВМРО. Известен е още с имената Владо Димитров Черноземски, Владимир Георгиев Черноземски и др. Дълго време никой не знае истинското му име, мястото и годината на раждането му. Всъщност не всички, истината знаят водачите на ВМРО в онова време Тодор Александров и Иван Михайлов. Официалната версия, която дълго време се разпространява е, че той е от с. Патрик, Щипско. Полицейските архиви в Царство България обаче разкриват друго. Зад псевдонима Владо Черноземски всъщност се крие Величко Димитров Керин, роден на 19 октомври 1897 г. в с. Каменица (днес гр. Велинград), Пазарджишко. Истинското му име обаче остава известно само на неговите родители и на ръководителите на ВМРО. За бойните си другари и за историята той остава Владо Черноземски.
Основното си образование Владо получава в родното си село Каменица. Майка му Риса Балтаджиева умира, когато той е на 14 години и младежът е принуден с тежки земеделски труд да помага на баща си в изхранването на семейството и по-по малките си брат и две сестри.
Участва в Първата световна война като служи в инженерните войски. Явно там усвоява някои технически умения и се научава да кара автомобил, защото когато се уволнява от казармата си намира работа като шофьор на камион, което е добра за времето си работа. Оттогава е познат също и като Владо шофьора. Друга професия, която упражнява след това е часовникар.
Става член на ВМРО през 1922 г. Първоначално е в четата на щипския войвода Иван Янев – Бърльо, а по-късно (през 1923-1924) е в четата на Траян Кръстев. Като четник действа в Щипско, Кочанско, Радовишко. Участва в над 20 сражения със сръбската войска и жандармерия. Едно от най-тежките сражения става през 1923 г. при с. Люботен, Щипско, в което сърбите дават 30 души убити и още толкова ранени. Като четник Владо Черноземски се отличава като изключително смел борец и превъзходен стрелец. Много често влизал съвсем спокойно в гр. Щип, преоблечен в селски дрехи, за да изпълни някоя поставена му задача.
През 1924 г. Тодор Александров го вика в София и оттогава Владо Черноземски е на разположение на ЦК на ВМРО за изпълнение на особено важни задачи. Става особено много близък с Иван Михайлов.
Готовността за саможертва в името на каузата при Владо Черноземски граничи с фанатизъм. През 1927 г. той предлага на ЦК на ВМРО да се опаше с бомби и да се взриви в сградата на Обществото на народите в Женева в знак на протест за това, че международните институции не предприемат нищо в защита на българското население в Македония, подложено на геноцид от Сърбия и Гърция, въпреки че светът вече разполага с хиляди неоспорими доказателства за това.
След 1928 г. ВМРО и хърватските борци за независимост обединяват усилията си в общата борба срещу великосръбския хегемонизъм на Балканите. На 20 април 1929 г. на официално посещение в България на гости на ВМРО са водачите на хърватската съпротива д-р Антге Павелич и Густав Перчец. При това посещение се сключва споразумение между двете организации за съвместна борба за извоюването на независимост за Македония и Хърватия. След започването на въоръжената борба от страна на хърватите ВМРО изпраща някои от най-добрите си бойни инструктори да обучават хърватските революционери в лагера им в Янка пуста в Унгария.
На 15 юли 1932 г. като инструктор на хърватите заминава Владо Черноземски. От това време запазени са няколко негови снимки с Евгени Кватерник и други хърватски военни ръководители. Най-голямата обща акция между ВМРО и хърватските революционери е атентата срещу сръбския крал Александър извършен в гр. Марсилия на 9 октомври 1934 г. Според първоначалния замисъл Владо Черноземски е само ръководител на бойната група, съставена от хървати, която трябва да извърши атентата. Но след като вижда, че хърватите се колебаят Владо Черноземски извършва саможертва, с която ще остане в историята.
При пристигането си в Марсилия крал Александър е охраняван от 1500 полицаи и агенти, които са разпръснати сред тълпата. Отделно ескадрон кавалеристи, командвани от полк. Пиоле охраняват движещия се автомобил. Часът е 16,20. По-нататък ето какво разказват очевидци на събитието. Шофьорът на кралския автомобил си спомня: “Тълпата викаше и аплодираше. Изведнъж едно лице със силно телосложение и среден ръст се завтече към нас. Той викаше “Да живее краля!”. В началото помислих, че се отнасяше до някой ентусиазиран гражданин, желаейки да манифестира своята симпатия. Но в тоя момент се появи една ръка, въоръжена с револвер.” Генерал Жорж, който стои на седалката до краля довършва разказа: “С револвера манипулираше с такава прецизност и мълниеносна бързина, които ми останаха в паметта, въпреки че моментът беше трагичен.” Куршумите, предназначени за крал Александър са смъртоносни. Полк. Пиоле успява да нанесе два удара със сабята си върху Владо Черноземски, но въпреки че пада на земята, той продължава да стреля. Хванат от полицията той е отведен в полицейския участък, където не му е оказана медицинска помощ, а е подложен на разпит и побой. Малко по-късно Владо Черноземски умира от нанесените му рани и загуба на кръв.
Светът посреща вестта за смъртта на сръбския крал с раздвоени чувства. Властите Белград са попарени. Съюзниците на Сърбия настръхват и осъждат атентата. Всички подтиснати народи в Югославия – българи, хървати, словенци, албанци и немци, ликуват. Хърватският вестник “Независима Хърватска държава” в броя си от 13 октомври 1934 г. по повод смъртта на крал Александър пише: “Падна, защото трябваше да падне. Падна, защото беше злодей, какъвто земята ни по-рано не е познавала...” В. “Хърватски лист” излиза с уводна статия “Хървати, тиранинът е мъртъв”. Свободната европейска е американска преса, без да оправдава убийството на краля, много точно обяснява причините, които са довели до това. Американският писател Луис Адамик, който в продължение на 10 месеца е обикалял Югославия и познава лично сръбския крал пише: “За да се отговори напълно на причините, които предизвикаха убийството на крал Александър, трябва да се напише цяла книга... Срещах хървати, чиито мишници бяха обгорени от нажежени въглища в кралските стаи за мъчение. В маларичните села на Македония аз наброих много политически изгнаници, които умираха бавно, осъдени от кралските съдилища... Нямаше свобода на печата и събранията. Книгите се конфискуваха. Писатели и журналисти, които дръзваха да пишат истината относно режима в Белград, биваха затваряни в маларичните села на Македония. И когато пиша това аз не знам кой е убиецът. Обаче аз вярвам, че той счита себе си за патриот и неговият акт е акт на патриотизъм.” В. “Ню Йорк Поуст” от 10 октомври 1934 г. в уводната си статия пише: “Убийството на крал Александър не е за учудване. Убийството отвори пътя му към трона, убийството го премахна от него... Той не можеше да се държи на трона с кървавите му методи срещу бунтуващите се македонци, недоволните хървати, републиканците и прочие.” Американският журналист А. Мърси в обширна статия, поместена във в. “Индианаполис стар”, след като описва много точно и подробно тежкото положение на българския народ в Македония: “Там те затвориха всички български училища и черкви, затваряха македонски интелектуалци, някои прогониха, а други убиха без съд.”, посочва истинските виновници за проблемите на Балканите: “Отговорността за убийството на крал Александър не лежи върху самите конспиратори. Окончателната отговорност лежи върху държавниците в Европа, които последователно отказаха да чуят апелите на подтиснатите малцинства на Балканите и други места в Европа.”
Френските власти не предават тялото на Владо Черноземски на неговите роднини в България, а го погребват в безименен гроб в Марсилските гробища. Може би са се страхували, че той може да стане място за поклонение н всички, които се борят за свободата на Македония. Напразни опасения. Нищо не може да изтрие от историята един велик подвиг и никой не може да възпре нашето преклонение пред духа на Владо Черноземски.
Всъщност Владо Черноземски умира така, както той самият е пожелал в едно стихотворение “Копнежът на революционера”, което той написва и посвещава на Иван Михайлов през януари 1924 г. Последният куплет завършва така:
 
Живот, о, дай ми ти на мълния крилата,
И порива свещен на ястреб устремен,
Да срещна аз в набег врагът-тиранин,
Да смажа неговата мощ!

Статията е взета от freemacedonia.net
Македоно - български преглед "Вардар"


Песен за Владо Черноземски

Какво е чудо, чудо станало
во града Марселия.
Там са навлезли автономисти
и братя усташи.
Тръгнал ми кралят со парахода
от града Дубровник,
и ми зацепил по море широко
за града Марселия.
Там го посрещнал министер
Барту со генералите.
Те се собрали союз да прават
против Македония.
Народ се сбира, тълпа голема
и вика: “Живио!“ А от тълпата
глас се провиква:
“Смърт на тиранина!“
Това ми беше Владо Черноземски
от Македония.
Той се затича към автомобила
со пистолет в ръка.
Крал Александър
подло се моли
и на Владо говори:
“Аман бре, Владо,
не мой бре, Владо,
мене да ме убиваш!“
Владо на краля гордо отговаря:
“Чуй бре, тиранино,
мене ме изпрати
Ванчо Михайлов
да изпълна присъдата.
Я стани, стани,
шумадийско куче,
тебе ке те утепам.“
Пистолетьт гръмна,
кралот се обърна
Да живее Македония!
Нека се знае, знае и помни
по цела Европа, че македонец
робство не търпи.
Смърт на тираните!


Скъпи наши братя от поробена Македония!
Не се срамувайте от своите истински корени, минало и произход и не се страхувайте да ги изречете на глас!
Безродниците и майкопродавци, няма какво да ви сторят, а да ви избият като преди, вече не смеят, тъй като днес сме във века на масовата информация и информационни технологии!
"О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин?...Или не са имали Болгаре царство и господарство? Ти, Болгарино, не прелщайся, знай свой род и язик..."
Паисий (1762)

ОСМЕЛЕТЕ СЕ, БРАТЯ БЪЛГАРИ, както това направиха нашите, също тъй подтискани десетилетия и дори векове братя от Волжска България!
Осмелете се на това преброяване в геноцидната БЮРМ и заявете своето истинско съзнание!
НИЕ СМЕ БЕЗСМЪРТЕН НАРОД!
Момента настъпи!
БЮРМ В ПЪКЪЛА!
Да живее Обединена в своите реални граници България - от 1878 и 1941!

Автор: atil




Утре 9 окт. 2011г. се навършват 77 г. от едно от събитията на 20 -ти век - Атентатът в Марсилия. По странни обстоятелства и като чиста пародия тия дни в София се случиха странни случки - димки в парламента , разсипана чанта с тротил пред блока на депутатите и заплахи за бомба на Централна гара...
Доста жалко и пародийно предизборно зрелище , от началото на 21 век...
Марсилският атентат обаче е истинско историческо събитие ,което марксистката "историография" старателно премълчаваше. Това колосално събитие на 20-ти век, без малко не предизвика световна война, но всъщност атентатът ускори хода на политическите събития и след 5 години войната избухна. И до днес историческата наука не е установила в детайли всички възли при подготовката и провеждането на акцията. По един безспорен начин обаче е доказано взаимодействието между хърватската организация "Усташа" и като точно стрелящо оръжие - ВМРО.
И така на 9 октомври 1934 год. жителите на на гр.Марсилия (Франция) очакват акостирането на крайцера "Дубровник", с който пътува югославският крал Александър-1 Карагеоргиевич. Това е първото официално посещение на краля. На пристанището той е приветстван лично от министъра на външните работи на Франция - Луи Барту. За охраната на кортежа са привлечени 1 500 полицаи, а също така и тайни агенти от специалните служби за национална сигурност. Двама офицери на коне с извадени саби съпровождат автомобила. Едва в последния момент охраната на крал Александър забелязва , че липсва моторизираната колона от полицаи, която трябва да охранява кралския кортеж. Някой се е погрижил тя да бъде заменена просто с охраняващи полицаи! Автомобилът с краля се движи със скоростта на пешеходец, за да може любопитната тълпа да вижда по-добре владетеля и да го приветствува.
Часът е 16ч. и 20 мин. Автомобилът се е приближил на площада пред Борсата. В този момент изкача добре облечен млад мъж, който се промъква през полицейския кордон викайки : Vive le roi ( Да живее краля). Шофьорът на автомобила по-късно си спомня:"Бяхме навлезли вече на площада пред Борсата. Изведнъж забелязах един млад мъж, елегантно облечен, който изкочи от тълпата и се завтече към автомобила. Помислих си, че е някой ентусиазиран гражданин, който иска да приветствува краля по-отблизо. Но бързо проечалите изстрели насочени към владетеля опровергаха това мое предположение".



Мъжът ,който преминава пред изплашения изправен кон на ескортиращия офицер( полковник Пиоле), скача върху стъпалото на открития автомобил и открива огън с многозаряден пистолет "Маузер". Височайшият гост е застрелян в упор, а придружаващия го домакин Луи Барту е леко ранен. По-късно поради неправилно дадена първа помощ и той почива.



Когато специалистите по съдебна медицина преглеждат тялото на съсечения атентатор в очите им се набива една татуировка на лявата му ръка, която всъщност и разкрива неговата национална принадлежност. Татуировката изобразява: ВМРО "Свобода или смърт" - 1924 г. Под надписа има изобразен череп с пречупени кости. Този девиз беше станал потресаваща действителност за четниците от ВМРО, които смело навлизаха през телените мрежи във Вардарска Македония и даваха горещ отпор на сръбския асимилаторски режим на крал Александър.



Но крал Александър не попадна нито случайно, нито изведнъж в прицела на атентатора. За никого не бяха тайна "взаимните симпатии и сърдечните отношения" на звенарите с Франция. Белград изпълняваше ролята на междинно свързващо звено, обаче за ВМРО  на пръв план изпъкваше фигурата на сръбския крал "като външен покровител" на преврата от 19 .май.1934 г. в България. Тогава армията излезе от казармите, за да "възстанови суверенната власт" във всички кътчета на царството. Лигарите се  смятаха за предопределени от съдбата да се намесват в политическия живот на държавата. Те с един замах забраниха всички политически партии и организации. Превратът се извърши без кръвопролитие за дълбоко разочерование на западната ни съседка, която очакваше да се разгори братоубийственна война в нейна полза. Твърде разумно ВМРО не оказа вътрешна съпротива на нейното изкуственно и невалидно "саморазтуряне". Издадената от Иван Михайлов заповед: - "нито един куршум срещу българската войска" се изпълни безпрекословно.Насилственното обезоръжаване показа макар и частично с каква бойна сила е разполагала ВМРО : 47 картечници, 11 000 хил. пушки, 15 автомата, 637 пистолета, 7 800 ръчни бомби и 71 000 хил. патрона. За облекчение на правителството в Белград това оръжие  нямаше да стреля повече в Македония. Но звенарите направиха една лоша услуга на Белград, като осъдиха на смърт първия човек на Организацията Иван Михайлов, който по този случай пише в своите спомени: "Всеки в България можеше да ме залови и убие. Когато вестниците съобщаваха за моето залавяне, аз се намирах в едно село в Северозападна България и бях в една бръснарница, а там хората оживено коментираха написаното в пресата, където имаше отпечатана една несполучлива моя снимка".
Крал Александър - тази мрачна фигура бе набелязана да бъде премахната за назидание на онези късопаметни държавници, които се опитваха да прокарат българо-югославското сближение за сметка на заобикалянето на македонския въпрос. Системата на политическите убийства се прилагаше постоянно от крал Александър, за да държи в подчинение "обединените" от него народи. Стигна се дотам, че хърватските народни представители биваха застрелвани в заседанието на Скупщината(Парламента) - нечувано посегателство в историята на европейския парламентаризъм. Установената през 1929 г. свирепа кралска диктатура имаше за главна задача да наложи една "сърбизация" на народите в кралска Югославия. Тази шовинистична стратегия пряко засегна българите във Вардарска Македония и Западните покрайнини. Тези хора биваха обявени за "прави сърби", неразполагащи с никакви права.
През 1931 г. ВМРО изпраща Кирил Дрангов - известен специалист по атентати, в лагера Янка Пуста(в Унгария) където се обучават хървати за покушение срещу крал Александър. След връщането си от лагера, той докладва на своите ръководители в София, че там няма още подготвени хора за подобна акция.
Както стана известно вече на лявата ръка на атентатора, известен с името Владо Черноземски, френската полиция забелязва татуировка с инициалите ВМРО. В джоба му обаче полицията намира чехословашки паспорт на името на Петер Келемен. По това време между Франция и Чехословакия е съществувал безвизов режим.Според някои учени това име е заимствано от от известния войвода Спиро Келемена, водил чета в Македония против турските поробители. Поради дълбоко законспирираната си дейност личността на атентатора остава забулена в загадъчност.
Самия Черноземски, отдал се изцяло на борбата за освобождението на Македония, умишлено посочва, че е роден на 15.2.1897 г. в с.Патрик,Щипско, след чието опожаряване от сърбите през Междусъюзническата война уж се озовал в бежански керван в с.Каменица, Пазарджишко. Дори показва на другарите си от четата  основите на унищожената си родна къща.



Истинското име на атентатора обаче е Величко Димитров Керин, роден на 26.10. 1897 год. в село Каменица - днес квартал на Велинград. Служил през Първата световна война в автомобилните части, той е известен сред другарите си повече като "Владо Шофьора". Става член на ВМРО през 1922 г. при влизането на четата на на войводата Иван Бърльо в Кюстендил. Още от самото си запознаване с Иван Михайлов се нарежда сред доверените му хора. В Организацията той се преименува с името Владимир Георгиев Черноземски. Няколко пъти влиза в Македония с чети и се проявява като много храбър и волеви човек.



Смятан е за един от най-добрите стрелци в Организацията. През 1924 г. по нареждане на ВМРО убива комунистическия депутат Димо Х.Димов, за което е осъден на смърт. В своята книга "Атентатът в Марсилия" авторът Митре Стаменов не изяснява дали присъдата е била задочна. На 2.12.1930 г. Владо Черноземски убива македонския функционер Наум Томалевски, за което е осъден на строг тъмничен затвор. С амнистията от януари 1932 г. Владо Черноземски напуска тайно България и заминава за Италия, за да продължи към своята Голгота в Марсилия.


По материали на А.Иванов.
 
П.П. Франсоа Брош пише в книгата си , че "куршумите на Черноземски от двата му пистолета калибър 7,62 до един са в тялото на Александър.
Френският министър на външните работи Луи Барту, придружаващ Александър е убит от блиндиран куршум калибър 8 мм, модел 1892 г., на въоражение във френската полиция.
Единадесет души убити или ранени лежаха проснати на булеварда до един засегнати от куршумите на френската полиция. Истината бе толкова абсурдна, че не можахме да я доведем до знанието на общественното мнение.Враждебността на френската общественност спрямо атентаторите бе умишленно поддържана чрез укриване доказателствата от експертизата по смъртта на Барту..."

Милувки и целувки за Доган. Снимка: БТА

Лидерът на ДПС Ахмед Доган изрази увереност, че неговата партия отново ще управлява страната.

С мощни възгласи "Победа" жители на Опака посрещнаха Ахмед Доган, който дойде да подкрепи кандидата за кмет на Опака Лютви Реянов.

Пред насъбралото се множество Доган заяви, че през последните години за ДПС местната власт е била важна, защото чрез нея са подобрявали средата за живот.

 "Местната власт е школа за кадри за национални политици", поясни Доган.

Лидерът на ДПС отбеляза, че специално е дошъл да подкрепи Лютви, защото вярва, че ще победи още на първи тур.

"И с тази победа искам да дадем урок на тези, които си внушават, че може да жертват общия интерес в името на собственото си благополучие", каза още Доган и подчерта:

"Голяма енергия сме! Мащабни сме, силни сме, но не забравяйте единството - това е темелът на нашата сила".

По-късно на митинг в Котел лидерът на ДПС отново подчерта, че партията му може да управлява.

"Вече и враговете ни знаят това", обоснова тезата си той.

"Нашата основна цел е да победим в местната власт и да създадем условия и предпоставки за предсрочни парламентарни избори", заключи Ахмед Доган.

dnes.bg

Автор: balkan1

РАЗПОСТРАНЯВАЙТЕ БЪЛГАРСКИЯ КАЛЕНДАР!!! 

“Както старите гърци са ни хвърляли в скитская яма, тии днешни европейски учени ни съпричисляват с фински и черменски и не знам йоще какви племена и качват ни по уралските диви и пусти гори!”(Г. С. Раковски, Ключ българскаго язика, цитат според Г. С. Раковски,Съчинения, том IV, София, 1988, с.194 )

КОЛКОТО И ДА ПЛЮЕШ СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО НЕ МОЖЕШ ДА ГО ЗАГАСИШ  

lunaf.com/bulgarian/v-momenta/nebe-zvezdi-planeti-sazvezdiya-luna/

 

http://www.svetogled.hit.bg/KALENDAR.html 

www.ninti.hit.bg/1_2.htm  

Летоброенето го видях в писанията на Христа Танев за АЗът на българите на страница 68-ма - 

vaseto.info/books/57.pdf

Стоидвадесетгодишините цикли се състоят от два шестдесетгодишни цикъла, а шестдесетгодишния от пет дванадесетгодишни юпитерови цикъла ( юпитерови, защото за една юпитерова година Зематя прави дванадесет години ) Циклите са мъжки и женски, за да се различават в 120-сет годишния цикъл.
Самата земна година, тоест обиколката около Слънцето продължава 365 дни 5 часа 48 минути 45 секунди и половина. Тези 5.48.45.5 часа ги прескачаме и си започваме новата гадина но с течение на времето това натрупване започво да се усеща и за това се налагат корекции.
ПАРВАТА корекция се прави на всяка четвърта година, защото 4 х 5.48.45.5 часа са 23.15 минути но повече не може да се изчаква и се "дава" един ден.
За един дванадесетгодишен период се събират ( за четвърта, осма и дванадесета година ) 2.15 часа.
За един шестдесетгодишен цикъл се събират 5 х 2.15 = 11.15 часа.
За един стоидвадесетгодишен цикъл стават 22.30 часа но на последната година на цикъла не се дава високосен ден, макар че не достига 1час и 30 минути.
Този 1.30 за два 120годишни периода става 3-ри часа х 8 =24 часа, то ест за 8 х 240 = 1920 години . На края на такъв период се дава високосен ден на двонадесетата година от последния юпитеров цикъл и остава само натрупването от половината секунда =16 минути.
С горните сметки обяснявам как се корeгира календара и защо са необходими тези 60 и 120 годишни цикли.
Георги Кръстев се е съобразявал с датировки по надписи и сгради но те са останали от по-късен период, когато системата на календара е същата но летоброенето е по цариградския стандарт - 5508. Освен това 5508 г. не е начална на 120 годишен период и се получава разминаване, като при него ( Г.Кръстев ) 2009 е с 10 позиции назад и това не съвпада с позицията на Юпитер в първото съзвездие след зимното слънцестоене и всъщност излиза че годините преди нашето летоброене са 5 494, което не е вярно.
 ТА ГОДИНАТА ОТ СЪТВОРЕНИЕТО НА СВЕТА ЗА БЪЛГАРСКИЯ КАЛЕНДАР Е 5504-та.
5504 + 2009 = 7513 : 12 = 626 с остатък единица, който показва мястото на годината в дванадесетгодишния юпитеров цикъл.
Може би наистина календара е бил само за просветени и в следствие на изтребването им е била възможна обърквацията на системата, без да се сверява календара с Юпитер. Изключение прави обаче датировката на къщата построена от Колю Фичето - 1849-та, който е знаел какво прави но такива като него сигурно са се пазели и до днес се говори какво ли не за маймунката но не се свързва с календара.Георги Кръстев също забелязва несъвпадението но се опитва да върже датировката с деветия месец ( че евентуално къщата е завършена през септември ). 
Взех системата от Георги Крастев.
Летоброенето го видях на 68-ма страниза от писанията на Христо Танев за АЗЪТ на Българите но само като датировка -
vaseto.info/books/57.pdf
по късно проумях че Юпитер в съответното съзвездие показва на каква позиция трябва да е годината в юпитеровия цикъл.  
Компенсациите сам ги уредих.


Аз правя картончета като двойна визитка и на външните страници слагам двата календара с горната част в средата , а на вътрешните двете азбуки, като под календара от сътворението е Кирилицата, а под календара от Христос е Глаголицата , като и азбуките са с горната част в средата на прегънатото картонче от лист А-3 - 150. В някоя рекламна къща това излиза 1.50 - 2.00 лева, а на него се събират 12 броя такива двойни картончета.      
ФАЙЛОВЕТЕ
За Corel Draw    dox.bg/files/dw
ИЗОБРАЖЕНИЕ   азбуките   dox.bg/files/dw
                              календара     dox.bg/files/dw




 
Тримесечието в Българския календар. Еднажден е в края на последното тимесечие и е НЕБРОЕН - не влиза в седмица или месец.  
Също такъв е и денят от високосната година, само че се добавя в края на шестия месец.






Къщата с маймунката - 1849 г. - всъщност МАЙМУН в цикъл ЗЕМЯ. За това и маймуна е седнал на земята.



Патера от съкровището в Наги Сент Миклош - Унгария. В центъра на дъното е изобразен БАРС който вместо задни крака има рибешка опашка - то ест в цикъл ВОДА.



Телескол до село Гърло. Предците ни наистина са били ВЕЛИКИ.
www.balkanmysteries.com/bg/  




 
Украса на облеклото на владетеля от Голяма Косматка с глава на елен с десет спирални орнамента под нея ( колкото са и юпитировите години в стоидвадесетгодишния цикъл на календара) и с по шест разклонения на всеки рог - общо дванадесет ( колкото са и съзвездията от еклиптиката ), а точно между краищата на рогата са изковани две полусфери - вероятно Слънцето и Юпитер.  



Артефакт от колесницата в Източна могила край Караново - котка с рибешка опашка, то ест година БАРС в цикъл ВОДА. 

Пръстен с изобразен на него стоидвадесетгодишен цикъл, с десет юпитерови години и два шестдесетгодишни цикъла датиран на около 5 000 години.  

sevarbg.blogspot.com/2010/09/blog-post.html

Като се има предвид че календара липсва от образователната ни програма и по системата и корекциите му все още се умува не ми се вярва някой да е прочел какво пиша за календара от няма и една година време и да е измислил и фалшификат по въпроса - то ест според мен това си е оригинален пръстен. 



Отдолу е изобразено Слънце със шестанедесет лъча, колкото са стоидвадесетгодишните цикъла необходими за завършването на корекциите.



 Такива слънца се правят и от дърворезбарите по таваните но едва ли имат информация защо лъчите на Слънцата са точно шестнадесет. 





Шестнадесетте стоидвадесетгодишни цикъла необходими за пълната корекция на календара
Хората занимаващи се с приложни изкуства могат да разпостраняват това или нещо подобно за да се възстанови информацията за Българския календар.  

Информация за ЮПИТЕР    
astrocalendar.50webs.com/jupiter.html    


Сравнение на периодите необходими за завършването на корекцията на календарите - Българския и настоящия.
Според мен тази ситема, която по бързо урежда въпроса с корекциите е ПО-ДОБРАТА.   





"Македонци" (Автора на блога си позволява умишлено кавичките, макар автора на статията да ги е пропуснал, тъй като тия еничари и неотитови македонисти - терористи НЕ СА НИКАКВИ МАКЕДОНЦИ, а такива са българите там - копнеещи за род и Родина - Обединена, всемогъща и справедлива!) и гърци ще се изтрепят да размахват, насам-натам звездата от Вергина но никой не се сеща че това е символ на Българския календар.
В редата - Слънцето.
Около него десетте юпитерови години.
Шестнадесетте лъча пък са шестнадесетте стоидвадесетгодишни цикъла ( 1920-сет години ) необходими за завършването на корекциите.  



www.definegizemi.com/antik-eser/Phrygia/metal-eserler.html

Горе в дясно шестнадесетлъчната звезда за която се карат македонци и гърци, а тя си е БЪЛГАРСКА.
Бригите са живели на Балканския полуостров и по някое време си имат разправии с македонците и се преселвет в Мала Азия където поради липса на Б ги наричат Фриги. 

  

  

Вратите на гробниците от Голяма Косматка и Вергина показват че са продукт на една и съща култура.  




Година ЗАЕК в цикъл ВОДА  




Сребърен съд за течности с орнаменти символизиращи календара от Волжска България -
www.transoxiana.org/Eran/Articles/fedorova.html
Спиралите по дръжката символизират безкрая на времето .
На дъното са изобразени двете равноденствия със слънцестоянията.
Горе на снимката се вижда птица с пълния годишен цикъл.
Долу и втората половина от годината - от есенното до пролетното равноденствие.
В ляво и дясно са двете слънцестояния.
Прави впечатление орнамента за слънцестояние.   



        Вратите на Слънцето       

 




Розета - системата на Българският календар в Метрополитън Мюзеум. 

www.flickr.com/photos/antiquitiesproject/4620148108/in/photostream/ 

 

Година ЛАМЯ в цикъл ВОДА  

www.facebook.com/album.php  

  

Година КОН в цикъл ВОДА - 
пръстен от "тракийска" могила край Сливен. 

Футболните ни "лъвчета" отново бяха разгромени – 0:3

Снимка: Reuters

И Украйна се подигра с България и след спокойно 3:0 над родните "лъвчета" ни нанесе поредна срамна загуба.

Четата на Михаил Мадански определено е на дъното и то само няколко дни преди последната евроквалификация срещу Уелс в София.

Каквото и да се каже за поредната безлична и безобразна среща на футболните ни "лъвове" ще бъде малко.

Единствено трябва да сме доволни, че това бе само приятелска среща и Андрий Шевченко и компания се смилиха над нас като ни вкараха само три парцала.

Попаденията в проверката забиха именно Шевченко и Евгений Селин през първото полувреме, както и Андрий Ярмоленко след почивката.

Най-доброто за България бе греда – дело на Иван Бандаловски. Почти през цялата среща националите ни се лутаха и изпадаха в комични ситуации, а опитите ни да вкараме гол бяха повече от трагични.

Срещата ще се запомни и с официалния дебют на Михаил Мадански начело на България, но и той не успя да промени нищо в играта ни.

Още футбол в Gol.bg

www.dnes.bg