• • 15 януари 2013 г.
  • 11:00 до 12:00

• Прес-клуб "София прес", ул. Славянска № 29, ет.7

• Очевидно върху България се оказва силен външнополитически натиск да “признае”, че атентатът в Сарафово е извършен от Хизбула. След позицията на правителството на Израел, изразена часове след атентата, на 1 януари т.г. резолюции в този смисъл прие и Конгресът на САЩ. Разследването на атентата е било централна тема при посещението на българската делегация във Вашингтон през декември, като подробности от разговорите не бяха оповестени. Във връзка с подготвяното финализиране на разследването, гл. секретар на МВР Калин Георгиев беше извикан на спешно тридневно посещение в Израел. Насрочено е и заседание на Консултативния съвет за национална сигурност с тема - разследването на атентата и ситуацията в Близкия изток. По всичко личи, че от страна на Израел и САЩ се извършва политически натиск върху криминално разследване на суверенна държава, като се задават предварително желаните заключения, което е недопустимо. Още повече - специализираните български органи, де факто, бяха отстранени от разследването, а след това телата на загиналите и веществените доказателства и свидетели бяха откарани в Израел. Признаването от България на израело-американската теза би довело до ангажирането ни в конфликта в Близкия Изток с всички произтичащи от това последици. Възниква опасност България да бъде въвлечена в широк военен сблъсък, при което страната ни да стане мишена на ответен удар. Няма ли да загубим така и суверинитета си? Без съмнение второто не по-малко важно следствие, подсказано от искането на военния ни министър за увеличаване на американските войски в България, е фактическата загуба на суверенитет, като се има предвид, че по договорите за военните бази, те могат да бъдат използвани за потушаване на граждански безредици вътре в страната. Ако българската общественост продължава да бъде пасивен зрител на събитията, те могат да се развият трагично за страната ни. Участниците са обединени от исканията за: ненамеса в българското разследване, отказ от прибързани и недоказани заключения; неучастие на българската армия във военен конфликт в Близкия изток; да не се разполагат чуждестранни войски на наша територия, както и тя да не бъде използвана за нанасяне на военни удари; обявяване на неутралитет на България в конфликта. Във връзка със създалата се критична ситуация, граждани, организирани в социалните мрежи, независими експерти и интелектуалци, сред които проф. Николай Василев, о.з. полк. Тихомир Стойчев, о.з. полк. Чавдар Попов и др. ще дадат пресконференция, относно обективността на разследването на 15 януари (вторник) от 11,00 ч. в пресклуба на София прес, ул. Славянска № 29, ет.7. Изрично упоменаваме, че инициативата е гражданска и не е обвързана с партии или други политически организации. От инициативния комитет

15 Януари 2013 | 17:07

2217

София /КРОСС/ Има много притеснения около разследването на атентата в Бургас. Това заяви Румен Дечев, бивш преподавател в катедра Национална сигурност във Военната академия.

На нарочна пресконференция експерти по национална сигурност и интелектуалци изразиха притеснението си от мистериите около разбулването на извършителите и поръчителите на терористичния акт.

Дечев настоя международна комисия да гарантира обективно разследване на атентата в Сарафово. Те настояват в нея да има представител на Европейския съюз, по възможност Германия, както и представители на Русия, САЩ и Израел.

Едно от най-големите притеснения на експертите е, че разследването е иззето от ръцете на българските служби.

Ние трябваше да водим това разследване, категоричен е проф. Николай Василев. Според него не случайно е намесена и Хизбула. По думите му по този начин се търси повод да се нападне Иран, а това трябва да бъде предотвратено. Той смята, че страната ни е в безпомощно състояние по отношение на националната ни сигурност.

Любомир Николов от Асоциацията на българските разузнавачи пък препоръча на разследващи да търсят причината защо именно България е станала обект на този терористичен акт, който да послужи за целите на чужда външна политика. По думите му българските служби за сигурност не са за подценяване, но въпросът опира до това какви пълномощия са им дадени, за да изпълняват задълженията си.

„Атентатът в Бургас е знаков за нас и той говори за тотална липса на сигурност", коментира о.з. полк. Тихомир Стойчев. Той подчерта, че организираната престъпност е проблем за всяко правителство от началото на прехода у нас и че в страната ни се наблюдава разградена система за сигурност, а терористичният акт в Сарафово е бил само черешката на тортата.

Експертите препоръчаха на управляващите да възстановят силното разузнаване, силната армия, както и способността на България да защитава своя суверенитет.

Този съдебен процес бил предизвикан от евреите, срещу техния съплеменник Юстус Бриман, който преминал в християнството и публикувал античовешките закони от главната еврейска религиозна книга – Талмуд. Но съдът оправдал Бриман, понеже намерил, че преводът съответства на оригиналния текст!

„Равинът Йоханан казал, че „членът“ на равина Ишмаель, бил голям колкото 12 литров винен мех, но според други, само колкото 6 литров мех. А „членът“ на равина Папа, бил толкова голям, колкото кошницата на един жител на Гарпания“.

Но в последното издание на Талмуда, думата „член“, е заменена с „талия“!
 

И още цитати:

Това ли е юдейската вяра?  – Да, това е.

И тези „божествени заповеди“ от Талмуда, задължително се изучават от всички еврейски ученици! Друг е въпроса, колко от тях приемат безрезервно тези сатанински заповеди, и се съгласяват да им служат. Но и 1 на сто да са, са достатъчни, световната им мафия да продължава да държи света под своята сатанинска власт.

... От книгата "Протоколи на ционските мъдреци", се вижда, че ние сме извършили Първата световна война... - ние ще се разпишем под всеки неин протокол, затова можете да се успокоите, - тя е истинска, автентична...

Повече за самопризнанията на Ели Раваж, с които цели да внуши най-голямата им лъжа, че и Християнството е тяхно, и то, най-разрушителното им подривно дело, - вижте в публикацията:

Вие казвате, че ако преди определеното време се узнаят нашите планове, против нас ще се вдигнат с оръжие в ръка; но ние сме взели мерки срещу това, и на Запад вече имаме такава терористична система, която може да накара и най-храбрите души да затреперят. Подземни съобщения като “Метрополитен”, ще бъдат прокарани под всички столици и, ако стане нужда, тези столици ще бъдат вдигнати във въздуха с всичките им организации, държавни институти и население  от протокол 9

 И още две кратки самопризнанията на слугите на евреите – масоните, за техния бог - Луцифер, и за световните войни:

Ето какво е казал Албърт Пайк, – "Великият командир" на Върховния съвет на масоните в Америка, през 70-те години на XIX в.:

– "Всички посветени във висшите степени на масонската религия, трябва да я отстояват, следвайки неопетнената доктрина на Луцифер" (на дявола). 

ИЗВАДКИ ОТ РЕЧ НА ПРЕЗИДЕНТА КЕНЕДИ

преди да бъде убит:

Чуйте сами, в интернет: JFK Speech

Дами и господа,

на свободното и отворено общество.

на тайни клетви и тайни събрания.

......................................................................

Виж: JFK Speech

Краят на ционизма ще значи мир, не само в Палестина, но и в света!
 
 

Корекция: NomaD (2009)

Източник: Литературен вестник, 30.05–05.06.2001, бр. 21

Последна редакция: 20 май 2009 в 10:23

Българската общност има един архаичен характер, и то архаичен в много отношения, както с реминисценции от античността, така и от славянската община, чрез гилдиите от Византия, вследствие на което се образува една общност с егалитарен характер. Тоест, цялото развитие, което става и в общността, и в личността, и в междуличностните отношения, и в отношенията човек — общност, всичко това става в рамките на един предварително установен егалитаризъм.

Тази общност има винаги една осигуровка в типа на общественото битие. За какво става дума? Това е бил един обществен идеал. Минаваш чирашките години, влизаш в калфенските години, като калфа ти си вече близо до майстора, макар че и чиракът не е тормозен. Близо си до майстора — както казва Захарий Стоянов, терзията-калфа може вече да поглежда през прозореца, кой минава, а чиракът няма право. Като дойде да се замайстори, той отива при онбашията, шефа на лонжията и взема една каса, ръчна, и обикаля магазините, дюкяните. Навсякъде пие кафе, води разговори и му се пускат пари. Когато напълни касата, той отива отново при онбашията, който я отваря (той няма ключ). Отваря я, брои парите и ги дели на две: половината за майстора, половината за лонжията. Всеки е събирал пари така, за да отвори дюкян, той няма нужда от капитал — има я взаимопомощта. А отвори ли той дюкян, оттук нататък е гарантиран. Зависи само от неговото трудолюбие, от връзките му с хората.

Това е жизненият кръг и на село. Момчето започва, като пасе патки, след това му дават да пасе козите, след това като порасне, почва овчарлъка и най-накрая това са говедата, които се поверяват на по-големите деца. „Омръзна ми вече да ходя на школо,/ вчера тате рече: иди паси воло./ О, радост за мене и щастие рядко,/ утре ще спя на герана много сладко“. Това е психиката. Развитието към възрастен човек става по един начин — човек се жени много млад, има земя в землището, която обработва по най-примитивен начин, вдига си къща, при оня начин на строеж средно за един месец. И „запалва комина“ — от тоя момент нататък той е „сейбия“. Ще рече, няма никаква грижа по устройството на личността, абсолютно никакъв тип на нейното култивиране. Той е естественият човек, това което природата му е дала, това което майка му и баща му са го родили. Посещаването на училище е в една възраст, в която той може да не бъде стопански зает. 7-10-годишната възраст, където той се научава да чете и да пише и повече не му трябва.

Ако се обърнем към София с нейното т.нар. работничество. На 14-15-годишна възраст влиза във фабриката, но трябва да се знае, че във фабриката той прави това, което може. И никой не му възлага, каквото не може. Трябва да ви кажа, че по тоя път съм минал и аз — знам нещата от личен опит. Ако си як, те впрягат в тежките работи. Ако е някое слаботелесно момче, майсторът казва: я го оставете, не го вдигайте него. Тука също няма никаква грижа за квалификация. Ако момчето има някакъв интерес към техника, това си е негова работа. Той може да научи — да кажем от квартала, някой купил мотоциклет. Около него научава мотоциклета. Попада за две седмици на село, където се сприятелява с тракториста и той му обяснява тайните на тракторния мотор, доколкото може. Научава се да си оправя ел. инсталацията — това е неговата подготвеност.

При това положение между тези хора мизеруващи и гладуващи няма. Приемам, че битът им е скромен и примитивен, но този бит в голяма степен си зависи от тях. Защото той струпва там едно къще от две-три стаи, а ако се запретне, той може да направи къща от два етажа! Т.е. това е една самовъзпроизвеждаща се без интелектуално и без социално усилие маса.

И оттук вече се ражда нетърпимостта и борбата срещу изявената личност. Тази борба не е непременно срещу интелигента. Разбира се, много рано се създава един, така да се каже, национален обичай на презрение към интелигента. Това е презрението и омразата към учителя. От една страна за функциите на този учител през Възраждането има какви ли не писания, признания, самопризнания. От друга страна, върви обаче нескриваното презрение. Например в една хумористична народна песен от Македония се казва: „Даскалче, даскалче, као просяк от село на село“. Но и в самото интелигентско съсловие играе роля този предварително установен егалитаризъм. Градацията между отделните личности не е особена. Но борбата не е само с интелектуалния тип. Нашата белетристика не блести с богатство на сюжети и теми. Има справедливи оплаквания, че атмосферата на живот на цели поколения са пропуснати. Едно такова обстойно оплакване има у Елин Пелин от 1928 г., че е прескочен цял един период от живота на нашите градове, с високите дувари, с чимширите. От тази атмосфера е останала комай само една повест, „Последна радост“ на Йовков. Така че нашият живот литературно не е осветен. В този аспект дори бих казал, че България остава сляпа като традиция. Но има тук-таме такива сюжети, например у Влайков, който е един много слаб, тезисен писател, не си заслужава човек да се занимава с него. У него се среща човекът, който се е махнал от селото си и се е „зареял“ в света, и се е върнал след 20–25 години. Това запиляване го има в българския народен живот. То е да се махнеш, да се отървеш от обстановката, в която си израсъл, в която очевидно развитата личност дълбоко е страдала. Тези неща в миналото ги имаше като предания, като семейни спомени за този или онзи. Тези случаи са минимално регистрирани в литература и другаде, но все пак са оставили една атмосфера, като се има предвид, че такава атмосфера има в „Идилиите“ на П. Ю. Тодоров.

Обикновено този, който е отчужден или нарочен, който не е с многобройните общи качества, които гилдията или родата не предлагат, а налагат на личността, е търсил изход. Един от тези изходи е хайдутството. Не трябва да се смята, че като хайдути отиват революционери. Революционната функция на хайдутите е една измислица. Това е същото, каквото е цялото разбойничество в Европа в XVII, XVIII в. Разбира се, винаги има един стремеж за свобода, но този стремеж е от типа homme libre, свободния човек на Стендал от „Пармският манастир“ или това са италианските кортератори, или това са разбойниците на Шилер, които носят нещо хуманно, нещо човешко, но така техният бунт е твърде много личностен. Друг изход, който развитата личност е намирала, това е гурбетът. Гурбетчийството е освободило много хора от видиотяване, от вкостеняване, дори от преднамерено обедняване. То е добре регистрирано от края на XVII, началото на XVIII в., когато почва едно голямо движение. На гурбет се ходи в Мала Азия, в Северна Африка, в Тунис, в Малта, в Австрия, в Румъния, едва ли не до Полша. И в това движение се осигурява една независимост на индивида от общността. В това „запиляване“ на личността, в забегването от своята среда трябва да се търси зараждането на новия личностен тип. Човекът, който не е доволен с настоящето, не е доволен с клиентелата, не е доволен с тия рамки на живот, не е доволен от този идеал на простото възпроизводство на личността — той ни се представя като гурбетчия, като скитник, като забегнал.

От самото начало тази българска общност, която идеализира себе си — и не може да не идеализира себе си, защото тя трябва да устои на турския натиск, трябва да устои след Освобождението на руския натиск, трябва да устои на натиска на нашите съседи, който не е малък — тя не култивира високи добродетели у себе си, тя ги имагинира, тя си ги въобразява, приписва си ги, което е по-лесно. Тези хора, доволните от своя дял и от своята съдба, те във всички социални трансформации успяват да удържат своя идеал, своя начин на живот и структурата на психичността си. Видяхме ги през сдружения, през лонжии, през редиците на старата славянска община, видяхме преживелиците на клиентелата и най-накрая ги откриваме трансформирани и обособени в нови и модерни форми на организация на съществуване — това са формите на българската държавна администрация.

Корекция: NomaD (2009)

Източник: http://manfred-roeder.narod.ru/antantata1.htm

Последна редакция: 20 май 2009 в 10:15

Охлокрацията е натрупала такива противоречия, каквито човечеството в своята история не знае. Те се търпят, тъй като материалните натрупвания все още не са изчерпани. Простакът не вижда, че нови материални натрупвания няма. И щом няма, ще рече — съществуващите вече се консумират. А всяка консумация има своя край! Това е предстоящето десетилетие на „пълна празнота“, на „пълно изтриване на перспективите“, на пълното „нищонеправене“, на апатията у администрацията и на кражбите, извършвани от министерските съвети и парламентите.

Евро-Америка (старата Антанта) съзира зараждането на най-великите си противници — Китай, който се завръща към Куоминтанга и арабският свят, който се прелива със световния Ислям. Някога германците предприеха един съюз с Япония, който бе първото поставяне на идеята за една Евразия, за създаването на една политическа общност между Европа и Далечния Изток. Немската политика спрямо арабите и Исляма бе на активно сътрудничество. Спомнете си пакистанския лидер Чандра Бозе и посещението на Великия Мюфтия от Кайро в Берлин и на Балканите. В туй отношение едно семе е вече хвърлено в браздите. Конфликтът, който Англо-Америка готви с Куоминтанга(вече в решително настъпление вътре в китайския живот) е най-голямата глупост на Антантата, която не може да се откаже от идеята, че ще действува „винаги безнаказано“ — границите на нейните безнаказани действия са вече стигнати, нейните огромни ресурси са вече уморени и не се възпроизвеждат повече, нейният блясък, сиреч тиранията й, е в миналото.

В тази нова обстановка, която възниква, нашата страна има своята историческа роля — сходна на тази, която е имала по времето на Кан Омуртаг спрямо Свещената Римска Империя. Антантата не може да отменя геополитическите преимущества или злощастия. Географията е политически активна — та има своя „политическа самостоятелност“, която крупните търговски центрове Лондон или Ню-Йорк не могат да й отнемат. Балканите въобще, притежават висши исторически функции и от 17-ти век насетне, в една или друга степен, решават съдбините на централните и на западните европейски сили. На фона на очертаващия се конфликт, ние ще отговорим със старата германска политика за Евразия.

Това не са мои фантазии. Карл Хаусхофер предрече през 1932 г. конфликта между Япония и Америка въз основа на геополитическата наука. Целият проблем е там, че Антантата се нагърби да решава мировата история. Тя отказа на Германия, на Централните сили и на силите от Оста да бъдат субекти на историята. Тя се зае да измисли и да наложи исторически „планове“ на тези народи. Тя се зае да ги „антантизира“. Всичко, което Антантата направи, бе противно на човещината, на морала, на разума, на реалността. Тя създаде тези модели — републиките на Германия и Италия, на Унгария и на Балканите, но тези републики са без вътрешен дух, те не са творение на тези народи, не са епизоди в техните генунни национални истории.

А създаването на тези политически кулиси е свързано с огромни финансови разходи — стига им поддържането на агентурите и шпионажа. За техните размери е достатъчен един факт — през 60-те години СССР поддържа в ГФР два милиона агенти! Сходно е положението и със западния шпионаж. Това не е вече национален живот. Това не са кълнове, които растат естествено подхранвани от пръстта. Това са зли политически утопии на силните, които обаче не могат да бъдат достатъчно силни за главоломните си планове. Стопанството на още две планети като Земята, не може да поддържа военно-политическите кроежи на Антантата.

Този процес почна в началото на ХХ-ти век — нейде от 1905 година, когато Англия се „дразни“ от немските флотски строежи. Този процес минава през трагичните криви на двете мирови войни. Той продължава с продажбата на Източна Европа на Русия, което освен че е гибелна политическа грешка е и акт на голяма стопанска и военна слабост. Този процес завършва уморено пред очите ни. Аз съм човек от поколението между войните, поколение, което с луд интерес следеше етапите на това историческо „ставане“. Новите поколения не може да свържат събитията, които преживяват, със събитията назад. Но ние поради годините на раждането си имаме този исторически обзор и можем да видим последователността между атентата в Сараево и партизанската война на Тито. Антантата се конституира като върховно историческо зло, като сила, която измъчва историята, като мощ, която се натрапва на историческите сили, действащи в сърдцата на народите. Антантата носи една поръчана история, скроена в Париж, шита в Лондон, една историческа конфекция, която ни е наложила да облечем. Нищо не е естествено в живота ни, нищо не е съобразно волята ни, в нищо не можем да приложим намерение, цели, щение. Антантата е приготвила за всеки индивид от Балканите и Изтока един „негов“ пашкул. Ето това е утопичното. Ето това е невъзможното, което въпреки всичко наистина се е реализирало, но тази реализация е фалшива и неистинска. Защото съчинената от Антантата Югославия не остана. Защото ограбването на судетските немци(разрешено им е да вземат по десет кила багаж, окрадени са гардеробите им, дори бельото им) не направи богати чехите и не удовлетвори чехската мъст (един милион от прокудените умират по пътя). Защото Полша напразно заграби Силезия и Померания. Тия земи, които носеха богатства на Германия, носят само бедност на поляците, тъй като тия земи предполагат ТРУД — нещо непознато на полската „нация“. Защото каквото и да е направила Антантата, то е нестабилно, несъстоятелно. Защото англофренските чиновници, капрали и подофицери не могат да определят историческите съдбини на народите.

Ние сме в края на мръсния период. Париж и Лондон не разполагат дори със зловещия интелект, който постави основите на това владичество. Съвременните безумни английски и френски чиновници са също така от друго поколение, което не знае „за какво става дума“. Дори само това доказва, че мръсната програма за изтезаването на света не може да бъде поддържана. Сред целия този мрак, маразъм и тържествен идиотизъм, е достатъчен и един възглас от страна на Лутер!

Охлокрацията аксира противоречието между „фашизъм“ и „антифашизъм“. Това е фалшиво. Противоречието, за което става дума, предшествува възникването на фашизма в Италия и на националсоциализма в Германия. То е противоречието Антанта — Централни Сили и датира от началото на века. Това противоречие остава след военната катастрофа на Германия и на Италия. И ние трябва да направим необходимото спорът да се пренесе отново на тази плоскост: Антанта — Централни Сили. Първо, такава е истината, второ, по такъв начин ние пращаме по дявола огромната тяхна пропаганда, натрупана на темата „фашизъм“. За себе си аз вече изпитах преимуществата на тази позиция.

Ако прелистиш речите на доктор Гьобелс, огромната публицистика на Бенито Мусолини, никога няма да откриеш бруталният език на Рузвелт, Чърчил, Де Гол, Сталин. Как да кажа, ние бяхме и си оставаме цивилизовани хора. Ние разчитаме на разума, ние смятаме, че разумът е присъщ и на историята. И съобразно с това е нашето поведение.

Драги Рачев, в никакъв случай не съм склонен да се самооблащавам. „Обективно“ погледнато, какво сме ние? Една шепа провинциали на социалното дъно на една малка и погубена страна. Срещу ни са парите, материалната сила и лъжата — трите основни фактора в историята, според разбиранията на демокрацията. Но какво да ти кажа, и в моя род и в моя народ нещата са били винаги тия: пълна безизходица, пълно тържество на злото, пълна власт на лъжата. И всички винаги са почвали от позицията на невъзможността. И през април 1876 г. И в Сръбско-Българската война, пък и ако щеш в условията на свирепия руски терор след 1944 г. Тогава пък, особено „целият свят“ бе против нас, българските национални и десничари. „Целият свят“, въоръжен с тъпите оръжия на измислицата и клеветата. И така стана, че от „целия свят“ остана много малко, а скоро няма да има и помен. Метлата на времето шета. За сега мете предимно комунистите, но нейния размах ще стане по-могъщ. Така че „невъзможността“ е една дума, която нашата идеология не е приела никога и срещу която нашата (и ограничена) практика е била успешна.

Въпросът не е в това дали си беден или самотен или изолиран или набеден или лишен от всички т.нар. „граждански права“(запазени за лумпените и за комунистите!). Въпросът е за принципа, в името на който съществуваш и действуваш. Този принцип сам е един могъщ мотор, един двигател. Всеобщото има функциите да тържествува над частното и единичното. Така че „Ди Фане хох!“.

Така наречената политика на ЕС почива на едно дълбоко невежество относно различни обществени проблеми: структури на обществото, културни и политически субстрати, характер на движушите историята сили.

Това невежество има своето основание. Работата е там, че аристокрацията и феодализма, които биват отласнати на границата между 18-ти и 19-ти век, представляват добре вкоренени исторически структури. Феодализмът почива върху една революция — смяната на римското, на юстиниановото право от германското обичайно право, възникването на нови собственически институции и на нови имуществени отношения. Изместването на стопанския живот от градовете в плодородните полета. Замяната на гражданите от античните градове с масата на земеделските производители, едно ново разпределение на промишлениците в географията на страните.

Съсловието, което заменя феодалите няма исторически основания. Това е т.нар.„буржоазия“, заможното население на градовете. Това население е без историческа култура, без историческа насоченост и още повече без трайност. Там е въпросът, че т.нар. „първа техническа революция“ дълбоко изменя материалните условия на живота. При това измененията следват всяко десетилетие. Парната машина създава едни работни условия и един тип работничество. Десетилетие след десетилетие се изменя вида на промишлените градове. Изчезват лачугите, мръсните предградия, зловещата картина на живота, обрисувана от Дикенс. Немските градове никога не познават мизерията на френските и на английските. Понятието „работничество“ е неравностойно в Германия, Франция, Англия, Русия.

Буржоазията търпи своята еволюция. От чисто политически слой, тя се превръща в икономически, стопански, промишлен елит, т.е. тя не е себе си. Тя не може да прогнозира дори утрешното си състояние. Не се опира на своя произход, в редица случаи няма никаква традиция. Не е социално и исторически насочена, няма далечна програма, няма схващане за мястото си и ролята си в историята. Всичко при нея е една постоянна криза и едно постоянно адаптиране към историческите промени.

Верно е, че през 19-ти век, който е неин, възникват всички модерни идеологии, включително и забележителната история на философията, родена във Франция, блестящо продължена в Германия(на което Англия остава напълно чужда!)

Буржоазната политика е без дълбочина — едно справяне с обстоятелствата, което не може да продължи вечно, тъй като „обстоятелствата“ — това са условията на света! Буржоазията е без идеология — тя е „прагматична“ или по-точно тя е простотията на човека, забогатял поради конюнктурите, които техническото развитие му създава.

И сега, такава е политиката на ЕС. Тия господа говорят явни глупости! Това са истерични жени, недостатъчно натеглени от импотентните мъже, това са педерасти, носители на „нови виждания“, това са глупци, които „правят кариера“. Наистина, те са добре обезпечени от конюнктурата. Първите десетилетия на автоматизацията създадоха един несметен продукт, който създава „консумизъм“ и който прави управлението „лесна и приятна работа“.

Но се оказва, че светът е и „неуправляем“. Навсякъде той кипи: Белгия замалко не се разпадна на две, в Ирландия и Корсика огънят не стихва, нищо не може да успокои Баските и Кюрдите, Русия бавно се разпада на съставните си части. В Азия възникват гигантски сили, които никой не може да възпрепятства без опасност сам да бъде унищожен. Световният ислям стана два милиарда и измести християнството в религиозния живот на народите(пък и будизма!). Много интересно как ще се справи с това „политиката на справянето“. В Европа Гъливер е вързан и лилипутите тържествуват!!!

Това се долавя. Това трови въздуха на „консумизма“. Това не обещава нищо добро. Това разклаща чувството за сигурност у дребния еснаф и „обитател“. Земята се тресе под краката му. Но както гениално е казано от националиста Хегел „историята се изяснява в своето ставане“.

Засега толкова.

[0] Това са откъси от писма на българския културовед Владимир Свинтила (1926–1998) до негови последователи, писани през 1997 г. ↑

То прокламира стопански индивидуализъм, материалистично – утилитарен морал, пълна свобода при трудовото договаряне, магазинеро – бакалски манталитет и т. н. По въпросите на стопанската политика англосаксонското схващане въздига като теория и практика значението на пазара, сиреч търсенето и предлагането. Това обаче, не е нищо друго, освен една вълнообразна игра по повърхността на стопанския живот, която се формира от хората с техните таланти, с техните дарби, но и с техните страсти. Това схващане пропагандира движение на цените на стоките и услугите в зависимост от търсенето и предлагането им. Прокарването на англосаксонското схващане за стопанството означаваше разрушаване на европейската стопанска общност. На практика то се преподава като единствено правилно във всички висши училища на Европа и света. То застъпва следните начала: Първо, върху това, що става стопански на земята, решава господството на пазара. Поради това цената е отговорния регулатор в стопанското предприятие, сиреч произвежда се онзи продукт, който ще има най – голяма реализация на пазара и ще донесе най-голяма печалба за предприятието. Второ, който има финансите, т.е. парите, той владее върху стопанските блага, той ги притежава, той определя производство и потребление. Трето, хора от всякакви народи и раси могат да се заселват там, дето вярват, че са намерили най–доброто място за стопанската си дейност, сиреч там дето производствените разходи са по-малки или транспортът е по-евтин, а печалбите по-големи. Идеята на англосаксонското стопанско схващане е да се произвежда това, което позволява световния пазар, а не онова, що допуща народната общност. То определя политикономията, като наука за богатството, т.е. взема за център на стопанския живот богатството и неговото увеличаване. (Проф. Георги Данаилов, Основни начала на политическата икономия, Пловдив, 1934 г.) Понятието “чиста” печалба, обаче, не съществува в природата, а само в общество с антиприродна система на отношения, защото всяка реализация на “чиста” печалба някъде е за сметка на нечие обедняване и осиромашаване другаде. С тоталитарното налагане на англосаксонското стопанско схващане по целия свят се отрече истинския съзидател на стопанския живот – народната общност. .
 

Какъв е методът на банкеритe-лихвари?

По време на мир държавите по света се оправят и без парични заеми, но когато правителствата биват изнудени от банкерите-лихвари да започнат война помежду си, то се налага с шапка в ръце да вземат кредити от тях. Тези “ финансисти “ на драго сърце им услужват, тъй като лихвените пари, които банкерите-лихвари им дават в заем, ако действително бяха суверенни правителства щяха всъщност да бъдат техни собствени пари. На практика тези несуверенни правителства срещу взетите от банкерите-лихвари парични заеми им предоставят облигации, лихвите по които се плащат от неведущият данъкоплатец. По този начин подстрекаването, а след това и “ финансирането “ на войни между несуверенни правителства се превръща в доходоносен занаят за “ печатарите “ на собствените им пари. Локалните войни между несуверенни правителства означават милиони, а световните – стотици милиарди чиста печалба за “ печатарите “. Чрез премахването на златното покритие банкерите-лихвари си разчистват път за пускане в обръщение на неограничено количество книжни пари. В американското сп.” Тайм “ от 26 февруари 1979 г. се казва, че САЩ ( т.е. Федералният резерв) са напечатали и пуснали в обръщение толкова много книжни пари, че по пазарите на Европа и Далечния Изток хвърчат като конфети 700 милиарда доларови банкноти. 18 години по-късно сп.”Йес” от февруари 1997 пише: “Днешният финансов ред никога не се е разминавал така драстично с реалното стопанство. Тук ще посочим един пример : в статистиката отчитаме, че през 1995 г. дневният оборот на обменяната по света валута възлиза на 1300 милиарда долара. Това е тридесет пъти повече от дневния брутен обществен продукт на всички развиващи се държави, взети заедно. Годишният брутен обществен продукт на САЩ ще стигне на интернационалния финансов пазар само за три дена …” Докато за 1997 г. общата световна търговия имаше като цяло обем от 5,57 билиона щатски долара, то по световните финансови борси са трансферирани 475 билиона щатски долара! Като пример ще посочим, че вътрешния брутен продукт на ФРГ за същата година се равнява на 2,11 билиона долара. Според една официална справка към 01.08.1998. ФРГ – федерация, провинции и общини взети заедно, имат общо държавни дългове от 2 288 210 710 400 DM. Само за обслужване на лихвите по тези дългове правителството на ФРГ трябва да заделя 80 милиарда DM годишно. През 1968 г. ФРГ имаше държавни задължения към акционерни банки в размер на 117 милиарда DM, което се равнява на 22 % от тогавашния брутен вътрешен продукт на страната. През 1998 г., т.е. 30 години по-късно, държавните задължения на ФРГ са близо 2300 милиарда DM, което съставлява вече 61 % (! ) от БВП на страната. И всичко това се отнася за може би най-добре функциониращата икономика в света!

 Тези числа ясно показват какво представляват световните лихвари. С такива колосални суми без всякакво стоково покритие във всеки един избран от тях момент те могат да разорят цели държави за един единствен ден. Неминуемо някой ден мехурът ще се пукне …

Всичко това води до голяма беднотия и мизерия не само в България, но и по целия свят. Така банкерите-лихвари се надяват по-лесно да подчинят народите под една световна марксистка диктатура. Създаването на Европейския Съюз и предстоящото въвеждане на еврото е още една крачка в тая насока… .

Свобода ли?

Свободата е старо средство за поробване на народите. В нейно име платени “революционери” събориха европейските монархии, за да създадат един обществен ред, значително по-удобен за машинациите на банкерите-лихвари, подсигурен с либерални конституции. Много е вероятно акционерите от американския “Федерален резерв” да са същите дялови собственици и на “Bank of England”, “Banque de France”,“Banca d`Italia”, германската “Bundesbank”, пък и самата Българска народна банка. Днес тези частни акционери направляват и контролират световния банков живот, без да търпят каквато и да е намеса от страна на правителствата. Това всъщност не е нищо друго освен едно световно банкеро-лихварско правителство, което разпорежда на така наречените “национални” (т.е. несуверенни) правителства дали трябва да водят война или пък да останат неутрални, понеже ръката, която взема назаем винаги е по-слаба от ръката, която дава тоя заем. С предаването на привилегията за печатане на книжни пари от банкерите-лихвари, либералните и марксистките правителства се принизяват сами до положението на техни прости слуги, а кралете, които все още стоят на европейските си тронове, са се превърнали в едни гумени монарси. Това е жалкото състояние на света, в който живеем днес. Много хора през всичкото това време са прозирали световното мошеничество на банкерите-лихвари. Много хора са се опитвали да извадят истината на бял свят. Но тъй като несуверенните правителства (каквото за съжаление е и днешното българско) са прости слуги на тези световни мошеници, то те просто игнорират фактите. Със силата на световните медии (също слуги на банкерите-лихвари) те, според случая, очернят или осмиват всеки, които прогласи истината за мошеничествата им, ако не се стигне и до физическа ликвидация… Такава за съжаление е историята на един достоен мъж – Луис Макфадън (Louis T. McFadden), бил в продължение на 12 години председател на финансово-валутната комисия в американския конгрес. След подробно разследване на американската парична система, Луиc Макфадън на 13 януари 1932 год. държи една знаменита реч пред Конгреса, в която между другото казва: “Тук, в нашата страна, имаме една от най-пагубните институции, които светът някога е познавал. Става дума за Управителния съвет на Федералния резерв с неговите федерални банки (Federal Reserve Banks). Някои хора все още наивно вярват, че те са институции на американското правителство. Но те не са правителствени учреждения. Те са частни кредитни монополи, които плячкосват американското население, за да обогатят себе си и чуждестранните си клиенти, чужди и наши спекуланти и мошеници, богати кредитори-обирджии… Заради операциите на федералните банки ние днес се намираме в най-голямата депресия, която някога сме виждали. От Атлантическия,та чак до Тихия океан, страната ни е занемарена и обезценена чрез сатанинските манипулации на федералните банки. През цялата ни история като държава не е имало такова ниско жизнено равнище на американския народ, нито пък народът ни е бил тъй отчаян, както сега. В един от нашите Щати наскоро само за един ден бяха продадени на търг 60 000 жилища и селски имоти... Управителният съвет на федералните банки не се посвени да вложи всички усилия, за да забули своята власт, но истината е, че този управителен съвет пое управлението на САЩ. Той контролира всичко, у нас и в чужбина. Единствено по своя воля образува и разрушава правителства”... (William Gayley Simpson, “Which Way Western Man”, Yeoman Press, Box 862, Cooperstown, N.Y.13326, 1978)

Макфадън ясно съзнава, че страшната депресия се създава изкуствено от “ФЕД”, (Federal Reserve Bank) и дванадесетте членуващи в нея банки, че това е един гигантски опит чрез дефлация да се ликвидира средното съсловие не само в САЩ, но и по целия свят, че американската депресия може да бъде спряна само чрез премахване на Федералния резерв, който я e предизвиквал, изваждайки от обръщение 8 000 000 000 доларови банкноти, че американското правителство вече не е нищо друго освен един добре заплатен техен слуга. Ако през 1932 г. американците бяха премахнали федералните банки, голямата депресия щеше да се изпари за една единствена нощ и Втората световна война никога нямаше да се състои... Два пъти въоръжени бандити предприемат атентати срещу Макфадън, но безуспешно. На един банкет, където прави още разкрития, той се строполясва на пода и умира отровен. Правилно ли постъпи, обаче, Мистър Макфадън? Определено не! Защото единичните усилия на един човек, пък бил той и шеф в американския конгрес, не са достатъчни за да се събори тази несправедлива система на обществени отношения, каквато е лихвено-кредитната, налагана подмолно вече няколко столетия. Една несправедлива и подтисническа система може да бъде сразена единствено от друга, по-справедлива и по-ефикасно действуваща от нея. Цялата историята на света не е толкова борба между народи, колкото борба между елити. Елити, които намират основание за своето собствено съществуване в самите себе си. Суверенитетът на един народ се състои преди всичко в способността му да организира, съхранява и обновява свой собствен елит и всичко друго е само средства и способи към тази цел.

Защо според банкерите-лихвари Хитлер е лош?

След напълно законното си възкачване на власт в Германия, Адолф Хитлер прокарва закони, с които си обезпечава еднолично ръководство на държавните и обществени дела в страната. Но преди всичко останало, първата му грижа е да ликвидира зависимостта на германското правителство от банкерите-лихвари. Хитлер има ясни планове, облагодетелствуващи обикновения човек, хармониращи с природата, космоса и Бога. Той учи своя народ, че истинското богатство не се основава на паричния кредит от банкерите-лихвари, а е резултат от нравствеността и продуктивността на земята и хората. Хитлер учи своите последователи, че политическата независимост е невъзможна без финансова такава. Само за четири години, от 1933 до 1937–ма, той на практика прави германците самостоятелни в производството на стомана, алуминий, петрол и основна индустриална продукция. Грандиозните успехи на Хитлер на общественото поприще карат банкерите-лихвари да обявят война на Германия още на 24.Март.1933 год.!

Германската валутна политика се развива особено зле след 1919 година, но от 1933 год. нататък тя се променя из основи. Емил Паул – Подпредседател на Райхсбанк, пише през 1941 г.: “Валутата не можеше да се третира като нещо самостоятелно, като нещо отделно от вътрешното състояние на стопанството, а като неразделна част от общото стопанство, чието общо състояние тя отразява”.

Финансистите на националсоциалистическото правителство стигат до простия извод, че валутата като такава трябва да бъде поставена в услуга на стопанската общност, а не обратното – “Щом в едно стопанство са налице трудовите сили и суровите материали – разсъждава подпредседателят на Райхсбанк – въпросът за финансирането не трябва да бъде пречка за решаването на стопанските задачи”. (сп. “Нова Европа” от 18 август 1941) С тази си валутна политика Германия успява да се отскубне от задушаващата прегръдка на банкерите-лихвари, които с финансово-стопанския си бойкот през 1933 г. се надяват в Германия да се развие една нова инфлация. Вместо това, райхсмарката се превръща в най-твърдата и уважавана валута в света, защото нейна основа и стойност става извършената работа в германското стопанство - валутна политика, идентична с тази на американските колонисти от XVIII век.

Хитлеровото правителство успява да елиминира негативните последствия от свободното действие на закона за търсенето и предлагането чрез въвеждане на таван за цените на стоките и услугите, а освен това – таван за заплатите на германците. Ето и някои числа дадени от Хитлер в речта му от 20 февруарий 1938 г.: През 1932 г. целият германски доход (БВП) е възлизал на 45,2 милиарда марки. През 1933 г. той е вече 46,6, а през 1937 е близо 68 милиарда райхсмарки. Промишленото производство през 1932 г. е 37,8 милиарда марки, а през 1937 г. е над 75. В отделните производствени отрасли увеличението е както следва: занаятчийството е дало стока през 1932 за 9,5 милиарда марки, а през 1937 – за 22 милиарда; дребните търговци са продавали продукти през 1932 за 8,7 милиарда, а през 1937 за 12 милиарда марки. До идването на Хитлер на власт безработните германци са били 6,5 милиона души. През октомврий 1937 безработните в Германия са вече 470 000 души. Държавните приходи през 1932 възлизат на 6,6 милиарда марки, през 1937 достигат 14 милиарда, за да надминат през 1938 – 17 милиарда марки. Всяко производство е неразривно свързано и с обработването на сурови материали. Докато в Германия през 1932 са добивани 104,7 милиона тона черни въглища, то през 1937 добивът им е вече 184,7 милиона тона. През 1932 добивът на желязна руда е бил 1,3 милиона тона, а през 1937 –ма е вече 9,6 милиона тона. За поддържане и строеж на пътища през 1932 г. в Германия са изразходвани 440 милиона марки, през 1937 – 1 450 милиона марки; германските корабостроителници през 1932 са имали поръчки за 22 000 бруторегистъртона, а през 1937 само за цивилното корабоплаване поръчките са за 1 120 000 бруторегистъртона. Подобреното материално положение на германския народ и полаганите грижи за неговото здравно закрепване се отразяват и в увеличения брой на ражданията: през 1932 г. в Германия са се родили 970 000 деца, а през 1937 г. – 1 270 000.

Гигантската борба, която се разгръща между Хитлер от една страна и банкерите-лихвари от друга, е всъщност борба между две политико-финансови доктрини – лихвено-кредитната на банкерите-лихвари и доктрината за организираната мощ на производителните сили, практикувана в Германия след 1933 г.

Банкерите-лихвари и Втората световна война

“Хитлер не желаеше война. Това беше в съгласие с публичните декларации на Хитлер, направени по повод предстоящия конгрес на партията през есента на 1939 г., провъзгласявайки го за “Конгрес на мира”.

Невил Хендерсън – британски пълномощен министър в Берлин (1937 - 1939)

Онова, което платените историци и световни медии наричат Втора световна война не може да бъде схванато и разбрано, ако се разглежда откъснато от това, което става преди, по време и след края на Първата световна война. Защото самите банкери-лихвари са в състояние на една перманентна война с народите по целия свят.

Определено, следвоенна Германия е била голямо разочарование за световните финансисти и зидари. Тя не се превръща, както те са се надявали, в работилница на тяхната комунистическа революция. Напротив, получава се точно обратното! След 1933 г. Германия става най – голямото препятствие за всякакво по-нататъшно разпространение на комунизма в Европа.

И до днешен се налага в световен мащаб гледището, че Втората световна война започнала с умишлено провокирания от Англия въоръжен конфликт между Германия и Полша. Нещата стоят другояче! Със сигурност началото на Втората световна война може да се датира с разгръщането на “гражданската война “ в Испания през 1936 год. Една война щедро финанансирана от банкерите-лихвари, но безрезултатно.

Революциите като явление не идват от нищото. Те се организират и направляват от професионални агитатори, които дърпат конците на “ революцията “ посредством добре платени терористи.

Съществен елемент в испанската комунистическа революция са така наречените международни бригади, съставени от комунисти, авантюристи, криминално проявени елементи и всякаква друга измет. Същите тия по команда обявяват през октомври 1936 год. град Барселона за столица на съветските западноевропейски републики. Плановете им търпят пълен провал благодарение решителната намеса на Германия и Италия, които подкрепят испанския патриот – генерал Франко. Тогава се намират достатъчно храбри и доблестни мъже, които осуетяват банкеро-лихварските замисли, насвиват “революционерите” и в продължителна борба ги унищожават напълно. След фиаското в Испания банкерите-лихвари започват сериозно да разсъждават върху едно ново световно кръвопролитие. Със сигурност решението за затриване на Германския Райх е взето през 1936 г. Пет години по-късно, през 1941-ва, председателят на “Американската лига за мир” – Теодор Кауфман, близък приятел и съветник на тогавашния американски президент Рузвелт, пише цяла една книга под надслов: “Германия трябва да бъде унищожена”. В тази книга присъствува една карта, на която цялата германска земя е разпределена между съседите на Германия. Според Кауфман самият германски народ трябва да изчезне от лицето на земята, като 20 000 лекари трябвало да стерилизират сто милиона германски жени, мъже и деца. Това мероприятие трябвало да бъде проведено под надзора на англосаксонците. След 1936 година вече не се говори само за унищожение на държавния строй, създаден в Германия от Хитлеровата администрация, а за унищожението на самия германски народ.

Независимо, че дори една диктатура в Германия си е нейн вътрешен проблем, а не работа на други държави, Хитлер не взема властта с революция или насила, а става Райхсканцлер по съвсем законен и демократичен път. На изборите през юли 1932 в Германия партията на Хитлер взема 230 мандата в Райхстага с 38% от гласовете. За комунистите гласуват 14% от участвалите в изборите. Никоя друга партия, освен тази на Хитлер, не е в състояние да сформира кабинет. Поради това Хитлер изисква от райхспрезидента Хинденбург поста на Райхсканцлер, но той му отказва. В края на 1932 в Германия се провеждат отново избори, на които комунистите вземат 17% от всички гласове и вече трескаво се приготовляват за въоръжено завземане на властта в Германия. Rote Front разполага с близо милион въоръжени бойци за тази цел. Положението е повече от критично. Един след друг се редуват най-различни коалиционни кабинети. Стопанството е в пълен хаос. Седемте милиона безработни германци стават все по-радикални. Тогавашният канцлер - генерал фон Шлайхер умува върху следния вариант : разпускане на Райхстага и отсрочване на едни нови парламентарни избори за неопределено време. Тогавашната германска конституция, обаче, разпорежда в този случай парламентарни избори в тримесечен срок. Всички други партии се обявяват против нарушаването на конституцията. Профсъюзите заплашват с генерална национална стачка. В този момент шефовете на двете най-добре представили се партии след тази на Хитлер – социалдемократическата и партията на католическия център, отиват да убеждават Хинденбург, че е по-добре да направи Хитлер Райхсканцлер, отколкото Шлайхер да наруши конституцията. Райхспрезидентът няма друг изход и назначава Адолф Хитлер за Райхсканцлер на 30.01.1933. Такова развитие на събитията не могат да приемат единствено шефовете на комунистическата партия. Комунистическият терор по улиците на Германия се засилва. Хитлер иска от Райхстага специални правомощия за срок от четири години за да се разправи с тях и ги получава с голямо мнозинство. Новото правителство взема незабавни мерки срещу комунистическата конспирация. Всички комунистически функционери са арестувани. Иззети са огромно количество оръжие и боеприпаси, достатъчни за въоръжаването на няколко дивизии. През ноемврий 1933 г. Хитлер запитва германската нация дали одобрява политиката му и 92% от участвалите в референдума отговарят с “Да”. Всяка година Хитлер дава отчет за своите действия пред Райхстага. През март 1936 г., т.е. след три години хитлерово управление, германците одобряват политиката му с 98, 47% в един национален референдум. Най-голямото изопачаване на историческата истина е да се определя управлението на Хитлер като диктаторско. Цялата германска нация вярва на Фюрера. Само за няколко години на поста Райхсканцлер на Германия, той става най-популярния държавник в германската история.

Ето как Хитлер говори на своя народ: “Аз нямам нито селски имот, нито феодално владение. Аз се застъпвам за селянина, защото зная, че върху него лежи основата на германската сила. Без него Германия ще загине. Аз се застъпвам за въоръжаването на германския народ, не защото съм акционер. Аз вярвам, че съм може би, единственият държавник на света, който няма никаква банкова сметка. Аз нямам никакви акции, нямам никакво участие в каквото и да било предприятие, не получавам никакви дивиденти. Аз не служа на никакъв работодател, на никакъв работотърсещ и на никакво съсловие. Аз служа изключително на германския народ. Това, което искам е: моят народ да стане силен и да пребъде такъв на тоя свят. Това е моята воля!” (сп. Родина, кн. 4, год. I, София, юний 1939 г.)

Петнадесет години Германия живее под наредбите на Версайския “мирен” договор. Резултатите, както е известно, са съсипателни за германския народ. Въпреки осъзнатата от всички невъзможност да бъдат продължени репарационните плащания, въпреки голямата стопанска криза, която владее света и особено тежи над Германия, през лятото на 1932 г., с Лозанската спогодба, е наложено на Германия да заплати като “заключително” плащане – три милиарда златни марки.! С встъпването си на власт, Хитлер отказва да плаща. След това едно след друго са премахнати всички задължения и ограничения, които са наложени на Германия във Версай.

На 16 март 1935 г. е издадена прокламацията за всеобща военна служба. С този си акт германското правителство отхвърля задължението да държи до сто хиляди бойци армия. На 07 март 1936 г. последва възвръщането на Рейнската област към пределите на Германия. На 30 януарий 1937 г. Хитлер заявява: “Оттеглям най-тържествено подписа на Германия в наложеното на едно слабо правителство, въпреки неговото съзнание, изявление, че Германия е виновна за европейската война”. В пълно зачитане на правото за самоопределение на народите, Австрия се присъединява към Германия на 13 март 1938 г. На 01 октомври 1938 г., в резултат на Мюнхенската спогодба от 30. 09. 1938 г. между правителствата на Англия, Германия, Франция и Италия, отпадат ограниченията на Версайския и Сен-Жерменски договори, които поставят граници между немците от Судетите, Германия и Австрия. Втората световна война няма нищо общо с границите на Полша и нейната независимост, както се опитват да обясняват платените историци и медиите на банкерите-лихвари. Това е война между две парични системи! Още на 24 октомври 1938 г. Хитлер прави чрез райхминистъра на външните работи – фон Рибентроп, мирно предложение на Полша, в което той признава полските граници такива, каквито са били тогава, като в замяна иска транзитни права за сухопътно и железопътно преминаване от Германия до Източна Прусия и обратно. На 05 януарий 1939 г. Хитлер провежда среща с външния министър на Полша - Бек. Полша все още не е дала отговор на германското мирно предложение. Затова Хитлер заявява, че германското правителство изоставя искането за железопътна връзка и ще се задоволи със сухопътна връзка между Германия и град Данциг. Той дава разяснения на Бек, че тази сухопътна връзка няма да представлява никаква пречка за евентуални – настоящи или бъдещи, пътища и железници. Те просто ще пресичат сухоземния път чрез виадукти и подземни тунели. Мирните германски предложения към Полша от 24 октомври 1939 г. и 05 януари 1939 г. несъмнено доказват, че Хитлер цени по-високо мира от удовлетворяването на германските териториални претенции. Тези две мирни предложения предизвикват огромно объркване сред финансовите среди в Лондон, Ню-Йорк и Париж. Банкерите-лихвари виждат съвсем ясно как завинаги ще изгубят и последната възможност да пуснат в действие една нова световна война. В името на мира Хитлер е бил готов да се откаже от безспорна немска земя, обитавана от немци, макар да е имал напълно законното право да настоява за тази земя, тъй като тя е присъединена към Полша след 1918 г., в пълно незачитане на правото за самопределение на народите, за което уж Англия и Франция се били борили.

През месец март 1939 започва една подла дипломатическа комбинация между Лондон и Варшава. На 17 март английският министър – председател Чембърлейн се обявява открито за една противогерманска политика; на 24 март германският посланик във Варшава съобщава за непрекъснати посещения на английския посланик в полското външно министерство от няколко дни насам. В резултат на това Варшава изведнъж започва да тълкува германските мирни предложения от 24.10.1938 и 05.01.1939 г. като “заплашвания” и да държи предизвикателен език; на 31 март 1939 Чембърлейн прави пред Камарата на общините в английския парламент официална декларация, с която дава на Полша carte blanche срещу Германия.

По този повод, английския секретар на държавното съкровище – Джон Саймън, казва нещо много знаменателно в речта си пред Камарата на общините на 03 април 1939: “…Декларацията възвестява окончателно установения курс на нашите действия, ако такива станат нуждни: след това решение връщане назад не може да има”. (“Сто документа към предисторията на войната” – издание на Германската информационна служба) Англия дава едностранни гаранции на 13 април 1939 г., и на Румъния, и на Гърция, с което потвърждава тезата на германското правителство за английското обкръжаване на Райха. На 28 април 1939 г. Фюрерът държи една историческа реч в Райхстага, в която между другото се казва : “През време на цялата ми политическа дейност аз застъпвах винаги идеята за създаване на едно тясно германо-английско приятелство и сътрудничество. Аз намерих в моето движение безброй единомислящи. Може би заради това мое становище те станаха мои привърженици. Това желание за германо-английско приятелство и сътрудничество, не само че отговаря на моите чувства, които имам поради общия произход на нашите два народа, но и на моето съзнание за необходимостта от съществуването на Британската империя в интерес на цялото човечество. Никога не съм дал повод за съмнение, че виждам в съществуването на тази империя един безкрайно ценен фактор за цялата човешка култура и стопанство. Какъвто и да е начинът, по който Великобритания е спечелила своите колониални владения – аз знам, че всичко това стана със сила и много често със брутална сила – то все пак ми е напълно ясно, че никоя друга империя не се е създала по друг начин, и че в края на краищата историята преценява по-малко методите, отколкото успехите. И то не като успех на методата, а в смисъл на общата полза, която произлиза от една такава метода. Англосаксонците извършиха, безспорно, в този свят една неизмерима колонизаторска работа. Тази работа се радва на моето искрено възхищение. Мисълта за разрушаване на това дело ми се струва, от една по-висша гледна точка, само като изблик на човешки херостратизъм, но този мой искрен респект пред това постижение не означава отказ от осигуряването на живота на народа ми. Аз смятам, че е възможно, да се създаде едно трайно приятелство между германския и английския народ. Смятам, обаче, за невъзможно да се създаде едно трайно приятелство между германския и англо-саксонски народ щом като също тъй и от друга страна не е налице съзнанието, че освен английските, съществуват също така и германски интереси ; че както за английските държавници запазването на британската световна империя е съдържание и цел на живота, за германците – това са свободата и запазването на Германския Райх. Едно, наистина, трайно приятелство между двете нации е мислимо само при наличността на предпоставката за взаимно зачитане”.

“Когато Германия стана националсоциалистическа и с това започна нейното възраждане, направих по личен почин, преследвайки моята неотклонима приятелска политика спрямо Англия, предложението за доброволно ограничаване на германското морско въоръжение. Това ограничение предоставяше, впрочем, волята и убеждението, че между Англия и Германия не би била възможна никога повече една война. Тази воля и това убеждение аз притежавам и днес. Трябва, обаче, да констатирам че политиката на Англия, неофициално и официално, не оставя никакво съмнение, че в Лондон това убеждение не се споделя повече, а напротив, там са на мнение, че ако Германия би била въвлечена в какъвто и да е конфликт, Великобритания би трябвало да заеме винаги позиция срещу Германия. На войната срещу Германия, значи, там се гледа като на нещо, което се разбира от само себе си...”

На 25 май 1939 германският генерален консул в Ню-Йорк изпраща една телеграма до Външното министерство на Райха, от която се вижда, че американските финансови среди са вече наясно с предстоящата война на Англия срещу Германия :

“Виден американски търговец, след завръщането си от едно пътуване до Европа, изказал поверително пред приятели впечатлението си, че понастоящем съществувала опасност за война много повече от страна на Англия, отколкото от страна на Германия. Днес английското правителство било окончателно решено да ликвидира с неотслабващата международна обтегнатост., опасна за Империята, и щял да бъде използуван първия повод, който Германия би дала, за да се наложи едно разрешение. Предпоставка за това щяло да бъде само успешното сключване на пакт със Съветска Русия. Поверителното съобщение биде придружено със съвет, по възможност, по-скоро да се направят нуждните разпореждания, отговарящи на това положение. Търговецът говорил за месец септември като за най-благоприятно време за английската акция, докато други съобщения от Уол Стрийт сочат малко по-късен срок, към октомври. Неотдавнашното изявление на английския пазител на държавното съкровище пред Камарата на общините, което предупреждава английския търговски свят да не влага повече капитали в американски ценни книжа, за да попречи на произлизащото от това оголване на английския пазар на капитала, в близките до Уол Стрийт кръгове се смята като потвърждение на това схващане” (Сто документа към предисторията на войната) Нито Англия, нито Франция, се показват готови да вразумят Полша в нейното предизвикателно държание спрямо Данциг и Германия. Хитлер против волята си е принуден да сключи пакт за ненападение между Германия и болшевишка Русия, но и тогава Англия не предприема нищо за да упражни влияние върху Полша по посока на въздържане. Напротив, Чембърлейн заявява, че Полша и занапред ще се радва на своето неограничено пълномощие. На 25 август 1939 английското и полското правителство сключват договор за взаимно подпомагане. Това е възловият момент за разбирането на германо-полската криза. В чл. 1 на този договор се казва дословно: “Ако една от договорните страни бъде заплетена във враждебни действия с една европейска сила, и то вследствие на нападение от последната върху договорната страна, то другата договорна страна ще даде веднага всяка подкрепа и всяка помощ, която е в нейна власт, на въвлечената във враждебни действия договорна страна” (100 документа към предисторията на войната, стр. 203).

След като германското правителство е изнудено с оръжие в ръка да защитава германското малцинство на полска територия и германския град Данциг (общо 1,5 милиона души), то две седмици по-късно съветската армия заема два пъти повече полска територия откъм изток. На 03.09.1939 Англия обявява война на Германия, но не обявява война на СССР, нито две седмици по-късно, нито когато и да е, макар да е вече налице англо-полския договор за взаимно подпомагане между Англия и Полша от 25.08.1939. Именно този договор е най-важното доказателство, че Полша е повод, а не причина, за въвличане на Германия в нова световна война. Вестник “Ню-Йорк Таймс” от 24 септември 1939 съобщава, че още преди подписването на пакта за ненападение между Германия и СССР, посредством британския посланик в Берлин, Хитлер достатъчно ясно посочва, че при евентуална война с Полша руснаците ще окупират много по-голяма част от нея, отколкото Германия. Фюрерът се надява, че английското правителство ще върне при това положение поляците на масата за преговори с Германия. Английските слуги на банкерите-лихвари не предупреждават Полша …(Fred Josef Irsigler, Schluss mit Inflation, Deflation, Hochzins und Krieg, Winberg, Sued-Afrika, 1986)

На 06 октомври 1939 Хитлер отправя апел за спиране на военните действия и отпочване на мирни преговори. Без особен резултат …

За банкерите-лихвари Втората световна война трябваше да продължи колкото се може по-дълго, защото всеки един ден от нея е в истинския смисъл на думата бомбен гешефт за тях. Колкото повече разрушения се причиняват, толкова по-големи са “ чистите” печалби на интернационалните банкери – най-напред чрез гигантско въоръжаване на воюващите държави; после чрез огромните разходи по време на войната; и накрая чрез нечуваните разходи за поправяне на пораженията. Това доведе до едно тройно задлъжняване на всички участници във Втората световна война към банкерите-лихвари. От това произлизат лихвени доходи, в размер, какъвто банкерите-лихвари при никакви други обстоятелства не биха могли да постигнат. Войната трябваше да бъде удължена с почти шест години за да се облагодетелствуват банкерите-лихвари с освободени от данъци милиарди долари, да се намали силата и числеността на белите народи, да се създаде израелска държава, да се направи СССР втора световна сила и да се натрапи марксистка диктатура на 2/3 от света.

Двете световни войни са и расов проблем. Белите нации, поради своята креативност и съзидателност, са сериозна пречка за установяване на единна марксистка диктатура по целия свят, за разлика от цветните раси, които са свикнали на диктатури и робство и не представляват съществен проблем за банкерите-лихвари. В съзнание за своето духовно и културно превъзходство белите народи никога не биха се примирили с егалитарното равенство и едно наложено им от световните финансисти лихварско робство. И така банкерите-лихвари решават да отстранят това препятствие, като периодически вкарват белите нации във взаимноизтребителни войни, а в годините на “ мир “ ги притъпяват с марксистка и либерална пропаганда, омаломощавайки оцелялата им младеж посредством наркотици, секс и дегенеративна музика. Събитията от последните 80 – 90 години по безспорен начин потвърждават една такава теза. Преди Първата световна война белият човек е бил неоспорим господар на света. Днес бялата раса навсякъде е в отстъпление, а държавите в които живеят бели популации са застрашени от ядрено унищожение. Делът на бялата раса спрямо цялото население на земята е спаднал от 1/3 през двадесетте години на ХХ-ти век на 1/12 през 90-те години на същия и продължава да намалява …
 

Как и защо банкерите-лихвари създават безработица?

Несуверенните правителства често декларират, че се борят с безработицата. Всъщност, безработица не би трябвало да съществува, защото работата е нещо налично, в изобилие и навсякъде. Накъдето и да се обърнем, ще видим работа в изобилие, дори твърде много работа! И това постоянно изобилие от работа няма да се промени, докато има хора на земята. Защо? Защото работата не е нищо друго освен създаване на блага. А благото е нещо, което удовлетворява нуждите! Това добре, обаче нуждите на хората са безчетни … С една дума : работата е нещо, от липсата на което хората най-малко трябва да страдат. Така наречената “безработица “ съществува единствено поради обстоятелството, че банкерите-лихвари посредством своята лихвено-кредитна система не допускат всички хора до изобилието от работа. Това става, като създават една изкуствена липса на пари чрез отнемане на емисии от обръщение. Те правят така, че не всички хора да имат възможност да получат платено занимание. Така наречената безработица е всъщност недостиг на пари, безпаричие. С такива действия банкерите-лихвари постигат дефлация на труда, другояче казано – евтина работна ръка. Но как на практика банкерите-лихвари извличат печалба от безработицата? Когато работещите сами се продоволствуваха, всичко което им беше необходимо за живот, те си го произвеждаха или доставяха сами. По този начин заплащането не беше никакъв проблем. Защото заплатата на всеки един работещ поотделно беше резултата от неговия труд. С напредването на индустрията в стопанския живот на хората, започна да се разгръща и разделението на труда. Така много малко работещи са в състояние да предприемат нещо с резултата на своята работа, защото повечето от тях вече създават продукти, които имат стойност за другите хора, но не и за тях самите. И за да могат тези работещи да си осигурят заплатата в едно индустриално стопанство с развито разпределение на труда, то на тях им е необходимо едно доказателство – удостоверение за извършена работа, потвърждаващо правото за равностойно възнаграждение в материални и нематериални блага. Парите, които работещите получават след свършена работа, представляват такова едно удостоверение. Паричната заплата все още не е възнаграждение, а само средство за купуване на стоки по избор. Единствено посредством тези пари всеки достига до своето възнаграждение. И така, в днешното индустриално стопанство само притежаващият парична заплата може да осъществи своето право на възнаграждение. . Целта на всеки емисионен институт би трябвало да се заключава в това да поддържа поверената му валута и навсякъде да запазва нейната пълна стойност и равен курс. В едно стопанство с развито разпределение на труда, първостепенна задача и основна функция на банките би трябвало да бъде грижата да осигурява налични парични заплати там, където са необходими. Сиреч банките би трябвало да бъдат финансови институти, чиято главна задача е да са в услуга на хората, учреждения с изключително социални функции, а техен шеф да е самият суверен. В противен случай държавата като такава се превръща в една куха форма, без мисъл и идея за собственото си съществувание. Банкерите-лихвари имат съвсем други интереси. Те снабдяват стопанството не според обществените му нужди, а изключително според собствения си лихвен интерес. С това те блокират паричните заплати на известен кръг работещи и по този начин им отнемат и работата. Банкерите-лихвари целенасочено дават лихвени заеми само на онези, които постигат големи печалби, а не на предприемачите, създаващи най-вече работни места. Поради това те са най-сериозните причинители на безработица. Несуверенните правителства съдават впечатление на околните, че се борят с безработицата, като увеличават бюджетния дефицит. Това добре, обаче държавните дългове, които се трупат за покриването на бюджетния дефицит, трябва да бъдат изплащани и то с лихвите. И понеже дълговете няма как да бъдат връщани, освен чрез събиране на данъци, то правителството, ще не ще, повишава данъците. Повишаването на данъците пък води до още по-голямо натоварване на производствата и впоследствие докарва още повече фалити на предприятия, а оттам и по-висока безработица. В резюме : Колкото повече едно несуверенно правителство задлъжнява към банкерите-лихвари, уж за да овладее безработицата, толкова по-голяма става армията от хора, търсещи работа. .

Без каквито и да е изменения тази практика се налага и в България от 1944 г. насам. Ето някои щрихи от тъжната българска картинка. През месец май 1989 г. комунистическото правителство по указание на банкерите-лихвари издава в Държавен вестник един “Правилник за работа на банките”, с който на дело се отваря път за превръщането на държавните авоари в частни. Вече “юридически” подготвени за ограбването на българите, банкерите-лихвари пущат в действие сценария “10–ти ноември”. Целта - отвличане на вниманието от същността на банкеро-лихварските мероприятия. В какво се заключават те : игри с курса на западните валути, което доведе до невиждана сиромашия грамадно мнозинство от българския народ ; страхотна инфлация - през 1999 г. несуверенното българско правителство извърши смяна на инфлиралите пари с нови в съотношение 1000: 1, което на математически език означава че самите власти в България признават минимум 100 000 % инфлация за периода (1989 – 1999); ООД-та, финансови пирамиди, държавни пари, давани като необезпечени банкови кредити на частни лица и т.н., и т.н.

Днес съществува едно частно предприятие, известно като “Банкова консолидационна компания”, което контролира целият финансов живот в страната. В това предприятие например, по данни от Държавен вестник, участват лица като – Иван Костов, Емил Хърсев, Добри Жотев и мн. др.

Как стана така, че едно частно предприятие на акционери, днес се поставя над съд, правителство и държава в нашата Родина?

Това положение се гарантира от задлъжняването на държавата към частното акционерно дружество, известно като “Българска народна банка”. Ето и един красноречив пример: според официален бюлетин на българското правителство за държавен бюджет 2000 очакваните приходи на българската държава са общо: 8 531 млн. лв., а очакваните разходи – 10 484 млн. лв (http://www.government.bg). Съвсем съзнателно обаче правителството пропуща да извести българските данъкоплатци какъв бюджетен дефицит прави това! А сметката е проста: 8 531 – 10 484 = - 1953 млн. лв. Това е почти два милиарда лева! Около 19%! И кой ще покрива този дефицит? Обикновеният, нещастен българин, разбира се!

Така е замислена схемата на световното лихварство – “модерното робство”, както гениално се изразяваше американският поет Ездра Паунд. Големият дефицит поражда необходимостта от паричен заем. Частното акционерно дружество “БНБ” напечатва едни пъстри хартишки и ги дава като заем на несуверенното българско правителство, но и срещу съответната лихва. В действителност, акционерите от БНБ знаят много добре математическата невъзможност за изплащане на така създадените държавни дългове, но те не държат на връщането им, а на изплащането на лихвите по тях. Те нямат интерес държавата да съумее да си изплати дълговете, за да могат вечно банкерите-лихвари да получават лихви от своя длъжник. И се стига до едно такова положение поданиците на една държава с несуверенно правителство да работят като роби за частни акционери от едно частно предприятие, в случая БНБ.

Българи, погледнете собствените си български левчета!

Някъде да се забелязва, че те са издадени от орган на българската държава? Пък и монетите?

Дълги години се занимавах с този въпрос, четох различни западни и български икономисти, юристи, философи и богослови, надявах се че е възможно да съществува европейски мислител, който да бъде цялостен и завършен в своя възглед, но нищо подобно не се случи.

Месеци наред бях в Западна Европа и се срещнах с мнозина почтени и мислещи хора, възнамерявайки да издиря нещо повече по въпроса за лихвата и измамата, наречена хартиени пари. Ако ли да бяха много компетентни в областта на професиите си, тези достопочтени господа обясняваха света твърде редукционалистки, без да отчитат наличието на много други действително съществуващи принципи. Ако бяха добре подготвени политици или религиозни проповедници, то пък не бяха познавачи на финансовите и стопански науки. Ако ли пък бяха отлични финансисти, то нямаха разбиране за значението и свойствата на политиката и идеите. Въобще, лесно няма! По посока към преодоляване на редукционализма вече две десетилетия някакъв ред се опитва да сложи неоевропейската школа на германския философ Пиер Кребс (www.thule-seminar.org), която в последно време вече набира скорост, но засега все още само като мащабен исторически проект.

Успях да се запозная с трудовете на гениални стопановеди като д-р Карл Щайнхаузер и знаменития швейцарец Ханс-Юрген Клауснер, който напук на швейцарските лихвари създаде организацията WEG (www.weg.org), доказвайки и на най-големите скептици, че е възможно да бъде разтърсена из основи сатанинската им лихвено-кредитна система.

Обаче Швейцария днес е всичко друго, но не и свободна страна. Зад високия жизнен стандарт на швейцарците зее огромна пропаст и много скоро те ще плащат скъпо и прескъпо за своето самодоволство, бездушие и високомерие.

Днес “пророкът” Клауснер продължава своя поход срещу банкерите-лихвари в сърцето на европейския континент – Виена и много скоро идеите му ще завладеят всички европейски народи, па и света.

Това е така, защото големият въпрос на живота си остава винаги същия – за какъв принцип се бориш, какъв е принципът в името на който съществуваш на тая нещастна земя, както обичаше често да пита големия български културолог Владимир Свинтила.

Защо лихвата е кражба?

Лихвата е кражба, защото тя не е доход за извършена полезна работа, а възнаграждение за лентяйство. Лихвите не само са нетрудов доход, но преди всичко това са липсващите пари за заплати на работниците, за по–добри условия на труд и т.н.

По определение на австрийския стопановед Щайнхаузер парите са мярка за свършена работа и дейността на едни действителни пари се състои в това, те да наблюдават как хората работят, сиреч те би следвало да бъдат средство, а не цел на стопанската деятелност.

Работата на един банкер-лихвар се изчерпва единствено с това да нагласи лихвения си часовник, за да може касата в неговата банка непрекъснато да звъни. За един потънал в дългове “cвободен” предприемач не остава нищо друго освен да намали заплатите на работниците си. Всъщност реалните врагове на работничеството не би трябвало да бъдат “свободните” предприемачи, а именно банкерите–лихвари, които със средствата на “закона” (създаван от техни послушни слуги в парламентите) тероризират, а когато решат, докарват и до фалит набелязаната жертва – “свободен предприемач”.

През XIX–ти век един френски радикален реформатор – Пиер Жозеф Прудон, водеше борба за премахване на лихварството и с това печелеше за каузата на социализма много привърженици. Но ротшилдовци и компания с помощта на медийния си слугинаж се погрижиха идеологически водач на социалистическото движение да стане някой, който не представлява опасност за банките им. Този някой беше Карл Маркс. На него бе поверена отговорната задача да отклонява вниманието на работничеството от банките. Този висш идеолог на комунизма не закриляше експлоатираните, както някои погрешно си въобразяват, а експлоататорите. За банкерите –лихвари няма по–опасни врагове от свободните предприемачи. За разлика от работниците, които не могат да си позволят да загубят своето работно място, предприемачът не може да бъде изхвърлен през вратата, защото тази врата е на сградата, която му принадлежи. Това важи преди всичко за предприемачите, чиято воля най–мъчно може да бъде пречупена – свободните селяни. Те могат да издържат най–дълго, защото имат в ръцете си средства, от които по никакъв начин не можем да се лишаваме като хора – това са хранителните продукти.

Карл Маркс беше един жалък предател на своето собствено социалистическо движение. За своето предателство той бе щедро възнаграждаван от една банка. И то не от коя да е, а от най–значителната банка на света. Той беше в списъка на получаващите заплата при банка Ротшилд в Лондон. Марксистите взеха на прицел своите “класови” врагове – предприемачите, от две страни: 1. От позицията на социалистически профсъюзни функционери с постоянни искания за повишаване на заплатите. 2. От позицията на социалистически държавни функционери чрез постоянни покачвания на данъците, държавните такси и др., които ако беше необходимо биваха събирани с помощта на безпощадно финансово законодателство. Именно стремежът да се унищожи свободното предприемачество обяснява, защо ротшилдовци и компания подкрепяха не само социализма, но от самото му създаване и неговият най–радикален вариант – болшевизма. За банкерите-лихвари, комунистите са по–подходящи за извършване на политическата им поръчка, защото те осъществяват значително по–енергично ограбването на свободните предприемачи и тяхното ликвидиране. И така, те финансираха комунистическите метежи в Русия, Унгария, Бавария (па дори и Царство България преживя националния позор, известен като “войнишко въстание”) в периода 1917–1919 год. От гледна точка на банкерите-лихвари, колкото повече “свободни” предприемачи попаднат под тяхна зависимост, толкова по-могъщи стават техните банки. Купеният социализъм бе най-подходящ за тази тяхна цел.

Какъв е скритият лихварски замисъл на комунизма?

Карл Маркс бе развил в своите съчинения идеята да се установи по целия свят диктатура на пролетариата, като се премахнат почти всички човешки права и се въведе шестдневна работна седмица, където всичко ще принадлежи на държавата, унищожаване на класите – сиреч унищожаване на обществената йерархия, отнемане на средствата за производство от свободните предприемачи, редуциране на отделния човек до биология, налагане на фройдисткия принцип на удоволствието, заличаване на разликите между града и селото, погражданяване на света (ще рече изкореняване на селячеството) и т.н.

Но брадатият политикономист съвсем умишлено пропускаше обстоятелството, че “държавата” в този си вариант не е нищо повече от един инструмент в ръцете на банкерите-лихвари. Как става това?

Нека вземем за пример държавата САЩ. Съгласно конституцията на САЩ от XVIII–ти век, парите трябва да се печатат от американското правителство, да се пускат в обръщение безлихвено и да не правят дългове. Първите американски колонисти са практикували тази система, установена и със закон. Правителството на САЩ печатало хартиените пари, които употребявало за изграждането и поддръжката на обществените съоръжения и институции, също така и всички правителствени разноски. Опитът ги научил да не пускат в обръщение неограничени количества банкноти, а да внимават покупателната им способност да не се променя във времето. Ще рече, че пусканите в обръщение хартиени пари са съответствували на стойността на предлаганите за продажба стоки и услуги. В противен случай може да се развие една от двете ситуации: 1. Да се появи излишък на пуснати в обръщение хартиени пари, което води до повишаване цените на стоките и услугите, сиреч инфлация. 2. Недостиг на пуснатите в обръщение банкноти. Може да се случи, ако правителството не отчете евентуално засилване на стопанската деятелност в обществото. Тогава цените на стоките падат и се получава дефлация. Това може да се избегне, като веднага се пуснат в граждански оборот нови книжни пари. Всички американски колонии, които следвали тази кратка рецепта достигат благосъстояние, и то за много кратко време. Цените на продуктите били стабилни, а безработицата – непознато явление. Основният въпрос за самостоятелността на една държава, обаче, е – кой печата нейната валута? Дали това ще е нейното правителство? Или пък някой друг? Става така, че на 22.12.1913 г., пренебрегвайки разпоредбите на тогавашната американска конституция, посредством подкупи, измами и изнудване, банкерите-лихвари сполучват да склонят американското правителство да им преотстъпи правото за емитиране (печатане и пускане в граждански оборот) на американската валута. В резултат на това правителството се принуждава да взема заеми от банкерите-лихвари срещу държавни облигации, лихвите по които плаща американския данъкоплатец. Това са така наречените “лихвени пари”.

От 22.12.1913 г. със независимостта на САЩ е приключено! След седем месеца започва Първата световна война …

Откъде почва развалата?

Как и защо се е удало на банкерите-лихвари да придумат аристократичните владетели на Европа да им преотстъпят правото за емитиране на пари, си остава една загадка. Все пак се знае от историята, че холандците първи попадат в клопката им преди повече от 300 години. Така, през 1688 г. банкерите-лихвари предлагат на принца на Орания (област в Холандия) да сложи на главата си английската корона, ако се съгласи вече като английски крал да им предостави правото за емитиране на пари в Англия. Те му обещават, че неговият тъст Джеймс II няма да пострада, че той – холандския принц, вече като английски крал, ще може да заема от тях всякакви парични суми с 8% лихва, че всяка банкнота, която те отпечатват и пускат в обръщение ще носи надпис с изричното указание, че при желание на притежателя ще може да се обменя в тяхната “ Bank of England “ срещу златни или сребърни монети и ред други обещания… Явно непознавайки ролята на книжните пари в стопанския живот на хората, принцът на Орания се съгласява с тях. Английският крал Джеймс II е прогонен скоропостижно от кралството си и намира впоследствие убежище в двора на Луи ХIV, а Уилям III и Мери заемат английския престол. Шест години по-късно се учредява “Bank of England” – 1694. Банкерите-лихвари наричат новата си банка така, неслучайно! По този начин се налага всеобщото убеждение, че тази банка е правителствена и че напечатаните от нея пари са собственост на държавата. Това била действителната причина, поради която твърде малко хора посещавали банката, за да обменят своите банкноти срещу златни монети. Всеки англичанин имал пълно доверие в тази “английска” банка и бил убеден, че в нея,винаги и когато поиска, може да обмени всички свои банкноти срещу златни монети. Собствениците на “Bank of England” естествено злоупотребяват с това неограничено доверие, като напечатват милиони банкноти без златно покритие и ги пускат в обръщение. По този начин те се обогатяват с милиарди. Още в самото начало банкерите-лихвари пренебрегват поетото задължение, всяка емитирана банкнота да има златно покритие. Ако тези мошеници например печатат 1 000 000 лири на банкноти и ги дават в заем, то те би трябвало да пазят същото количество лири в златни монети. В действителност те можели да покрият със златни монети само 2% от тази сума, т.е. в случая 20 000 лири. Останалите 980 000 лири оставали без златно покритие, само на хартия! Тези 980 000 лири тогава идват като чиста печалба за банкерите-лихвари при положение, че заемът е безлихвен. Но те давали хартиените пари в заем срещу 8% годишна лихва. Сиреч към тези 980 000 лири чиста печалба се прибавя и печалбата от 8%-ната лихва, която е – 80 000 лири. И така чистата печалба на банкерите-лихвари нараства на 980 000 + 80 000 = 1 060 000 английски лири. И всичко това, при положение, че те рискуват само с 20 000 лири в златни монети! По този начин акционерите в “Bank of England” мултиплицират парите си и тръгват да завладяват света. Тези мошеници в момента, в който са започнали да емитират пари, без да спазват необходимото договорено златно покритие, са се превърнали във фалшификатори, и то от грандиозен мащаб. Уилям Гейли Симпсън (“Which Way Western Man”, стр. 622) цитира А.Н.Фийлд в “All These Things” (изд. “Omni Pubs”, 1963) - “Тридесет и три години след като Кромуел разрешава на евреите отново да се установят в Англия, там идва един холандски принц от Амстердам. Той бил обграден от цяло множество евреи от онзи еврейски финнансов център. След прогонването на неговия кралски тъст, той благосклонно приема да се възкачи на британския трон. Последица от това е въвеждането на държавните заеми чрез основаната шест години по-късно “Bank of England”, с цел кредитиране на британската корона. Дотогава Англия се справя със финансите си без да прави държавни дългове, но с идването на евреите на това се слага край. По това време възниква и заложната къща, като търговско предприятие.. Историята на второто установяване на евреите в Англия оставя дълбока следа от машинациите им, в резултат на които английската нация здраво се обвързва с дългове. Всяка степен и титла, която придобивал евреинът и нарастващото му участие във вътрешните работи на нацията се придружава от многократно нарастване на държавния дълг към “Bank of England”. Върховата точка на задлъжняване е достигната, когато при кабинета на Аскуит и Лойд Джордж, вкарани от евреите в скандала “Маркони”, заради воденето на първата световна война се стига до задлъжняване на английската държава с фантастичната сума от 6 000 000 000 лири несъществуващи пари. Тази безсрамна измама след края на Първата световна война е надмината посредством едно дефлационно намаляване на платежните средства, което опропастило много британски производства и причинило обедняването на милиони хора … “Какво е попречило на английския крал Уилям III да печата и пуска в обръщение пари със собствения си лик, пари, които нямаше да му бъдат вменени като дълг, пари, които са безлихвени? Това е едно съвсем рационално обяснение, защо банкерите-лихвари неистово мразят монархическите режими по света и така назоваваните от техните платени медии – “фашистки диктатури”?

Банкерите-лихвари и Първата световна война

Целите на банкерите-лихвари в Първата световна война са: от една страна сваляне от власт на руския Цар, германския Кайзер и австроунгарския Император, от друга, задлъжняване на Англия, натрупване на колкото се може по-големи дългове към тях на Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария и т.н., с милиарди книжни пари, предоставени срещу облигации, и от трета страна, подстрекаване и финансиране на комунистически революции във всички опустошени и обедняли от войната гладни страни и създаване на марксистки правителства, там където има сполука за това. В края на 1916 г. немският Кайзер Вилхелм II прави официално предложение на руския Цар Николай II за незабавен мир при запазване на същите граници, както преди началото на Първата световна война (Тази дипломатическа инициатива на Централните сили е подробно описана от д-р Васил Радославов, “България и световната криза”, София, 1923 г., стр. 146-151). Руският Цар, който е един от главните виновници за започването на това световно кръвополитие, отхвърля предложението на Централните сили за мир и с това подпечатва унищожението на Русия и своето собствено. Кайзерът отправя същото предложение за мир към английското и френското правителства. Те също го отхвърлят, което по безспорен начин доказва, че съюзниците от Антантата не само са подготвяли Първата световна война, но и я продължават след 1916 год.! Днес световните медии и платени историци внушават на хората, че съюзниците от Антантата били миролюбивите държави, а видите ли немците са подпалвачи на войни и ред други нелепости. През 1916 год. нито една от гореизброените цели на банкерите-лихвари не е била осъществена. И така войната продължава и до ден днешен… В своята книга “Американско мнение” (“American opinion”, Belmont, Mass., Mai 1976) Гари Алън (Gary Allen) пише: “През 1916 г. По време на предизборната кампания на президента Удроу Уилсън (Woodrow Wilson) навсякъде имаше големи плакати с надпис: “Той ни запази от войната”. А всеки път, когато Уилсън застава пред този плакат, той знае, че лъже: той вече е поел задължение към британците да въвлече Америка във войната. Докато той обещавал на американците, че ще им спести войната, неговият представител във Англия – полковник Хауз (House ), обсъжда с английските политици предтекста и лъжите, които трябва да се изфабрикуват, за да се обясни и оправдае участието на САЩ във Първата световна война. Тези разговори се провеждат без знанието на американския сенат, в пълно незачитане на духа и разпоредбите на американската конституция…” Удроу Уилсън продължава да уверява заслепените американци, че тази война ще бъде последната и че господството на демокрацията ще бъде гарантирано в целия свят завинаги. Той умишлено пропуща да говори за мащабните игри на американските акционери от Федералния резерв. Те вече са били получили френски и английски облигации срещу няколко милиарда книжни долара, които са щели да загубят всякаква стойност, ако в крайна сметка германците спечелят войната.

Създателите на болшевизма

Само пролетарският вожд Ленин получава чрез един посредник на банкера-лихвар Макс Вартбург шест милиона долара в злато. Неговият болшевишки събрат – Лео Троцки, е снабден с още по-голяма сума – над 20 милиона долара. Троцки е финансиран от крупния банкер-лихвар Якоб Шиф, който съвсем открито заявява, че болшевишката революция в Русия не на последно място е в резултат на неговата щедра финансова поддръжка. В касата на болшевишките главатари потичат и други крупни суми, между които и от семейната банка на Ротшилд във Франкфурт. Банкерите-лихвари са особено заинтересовани от болшевишката революция, защото заграбвайки частната собственост в Русия, те слагат ръка и върху най-крупното предприятие, представляващо особено опасна конкуренция за тях. Конкуренция, която те не могат да отстранят по друг начин – Руската централна банка. За разлика от Федералния резерв, Руската централна банка не принадлежи на ротшилдовци и мошеници, а на владетеля на Русия – Цар Николай II. Той пази своята банка, като очите си. Тя работи много добре със своите над хиляда клонове в Русия, като снабдява с достатъчно пари руските производства, без каквато и да е инфлация. Тази финансова централа на Изток е процъфтявала и с това е заплашила неимоверно банкерите-лихвари на Запад, защото и други монархически държави биха решили да последват нейния пример. Подобно застрашително положение за банкерите-лихвари се получава 46 години по-късно, когато президентът на САЩ – Джон Ф. Кенеди решава да създаде собствени държавни пари. Има обаче една съществена разлика: обезвреждането на Руската централна банка е значително по-трудно мероприятие от обезвреждането на тогавашния американски президент. Кървавата баня, в която екзекуционните отряди на Ленин и Троцки вкараха духовния и политически елит на Русия, беше една огромна димна завеса за заличаване следите, щото дори и критичните свидетели на тези ужасяващи събития никога да не достигнат до мисълта, че акционерите на най-големите банкови къщи на Запад са истинските подстрекатели на тази дива оргия от насилие и грабежи, и че присвояването на Руската централна банка е действителния мотив за екзекуцията на руското царско семейство. Банкерите-лихвари настояват пред тогавашния американски президент Уилсън да включи в предложението си за примирие между Антантата и Централните сили точка № 6, с която победители и победени се задължават да посрещнат Русия в Обществото на народите с този обществен ред, който Русия сама си е избрала (!) и освен това да оказват всякакъв вид подкрепа, когато Русия има нужда или изяви желание за това. С тази Уилсънова точка №6 банкерите-лихвари изявяват своята истинска същност: съзидатели, защитници и поддръжници на болшевизма. Бошевиките и като шефове в Кремъл винаги си останаха такива, каквито бяха от самото си начало – един хапещ пес, който банкерите-лихвари купиха и използуваха за свои цели. Този хаплив пес с цялата си агресивност никога не забрави най-важната си задача като пес: да хапе всеки друг, но не и своя господар. Нападките, които болшевиките отправят срещу Запада винаги са така канализирани, че да не засегнат банкерите-лихвари, които ги финансират. Болшевиките от своя страна им се отблагодаряват за подкрепата. Като пример, само за периода 1918 – 1922 г. те превеждат на банковата къща Kuhn, Loeb & Co., принадлежност на лицето Якоб Шиф, внушителната сума от 600 милиона златни рубли. .

Първата световна война променя вътрешното и световното положение на Европа. Създаденият “мир” не възстановява предвоенните `и позиции, напротив, той още повече допринася за нейния упадък. Воюващите страни изразходват през войната 240 милиарда златни долара. Съглашенците задлъжняват към САЩ с 18 милиарда златни долара.

Димитър Ризов в “Европейската криза”, София, 1938 г., пише: “Преди войната, въпреки противоречията и борбата между нейните империализми, все пак Европа бе едно цяло, господствуващо над света. Всички европейци – конкуренти помежду си, допринасяха за нейното материално процъфтяване, вливащи в нейната съкровищница богатства от целия свят, черпени от всяко кътче на земята. Войната наруши нейното единство. Мирът не възстанови това единство, защото бе мир – война. Европа бе господарка на световния пазар преди войната. През войната тя обедня, поради загубата на убитите, инвалидите и измрелите от болести, вследствие намаление на търговията и изчерпване на нейните златни богатства, които до голяма степен се преляха в Съединените щати, Япония, Южна Америка, Австралия и пр. Само в Съединените Щати като резултат на европейската война в 1918 година имаше нови 20 000 милионери, в сравнение с 1914 година. “Банкерите - лихвари налагат Версайския, Сен-Жерменския, Ньойския и Трианонския “мирни” договори. В своите “Военни мемоари” Лойд Джордж описва действителната картина: “Собствениците на националните банки са изместили дипломатите, политиците, юристите, журналистите и дават своите разпореждания със самочувствието на абсолютни повелители, които знаят, че никой не може да има възражения срещу жестоките им декрети”. (Schluss mit Inflation, Deflation, Hochzins und Krieg von Fred Josef Irsigler, Wynberg, Sued – Afrika, 1986) Целта е ясна: създаване на драконовски, несправедлив мир, за да се стигне неизбежно до нова, доходоносна война и по този начин да създадат по-благоприятни условия за послешно разпространение на марксистките диктатури. В своя меморандум до “мирната” конференция от 25 март 1919 година английския премиер Лойд Джордж пише:

“Запазването на мира зависи от това да няма никакви причини за отчаяние, които постоянно биха подстрекавали духа на патриотизма, на справедливостта или на “fair play”. Нашите условия могат да бъдат сурови, даже жестоки и безмилостни, за да се получи удовлетворение, но същевременно те могат да бъдат така справедливи, щото страната, на която те ще бъдат наложени, да чувствува в сърцето си, че няма никакво право да се оплаква. Но несправедливост и надменност, проявени в часа на триумфа, няма да бъдат никога забравени и простени. По тази причина, аз се обявявам категорично против това да се откъснат от германска власт повече германци, отколкото е необходимо, за да се подчинят на една друга нация. Не мога да си представя никаква по-голяма причина за една бъдеща война, отколкото ако германския народ, който, безспорно, се прояви като една от най-здравите и мощни раси в света, бъде обграден от няколко по-малки държави, много от които се състоят от народи, които никога преди това не са имали някакво здраво правителство, но всеки един от които включва в себе си широки маси от германската народност, които искат да се присъединят към своята родина. Предложението на полската комисия да се подчинят 2 100 000 германци на надзора на един народ от друга вяра, който още никога в развитието на своята история не е доказал, че е способен да създаде здраво самоуправление, ще трябва да предизвика, според моите схващания, рано или късно една нова война в източна Европа” … (“100 документа към предисторията на войната”, Издание на Германска информационна служба). Преди започването на Първата световна война банкерите-лихвари са убеждавали английското, френското, руското и италианското правителства, че ще спечелят войната в най-кратко време и че плячката ще бъде колосална. Но тя продължава повече от 4 години и милиони хора (повечето от тях от бялата раса) намират смъртта си. За банкерите-лихвари е от особена важност германското правителство да признае вината си за войната, за да могат да скрият истината. Немското правителство и народ, изправени пред избора между живота и смъртта, предпочитат живота. И англоамериканските политици с пълната подкрепа на световните медии представят това изтръгнато “признание за вина” от Германия, като “доказателство”, че тя е планирала и удължила войната. За каква “вина”, обаче, става дума? Димитър Ризов дава един изчерпателен отговор по тоя въпрос: “През 1912 г., четиридесет години след създаването на Бисмаркова Германия, оборота на германската търговия надгонва вече другите велики сили и отстъпва само на английския, но износа на германски стоки е равен на английския. За времето от 1887 до 1911 г., в производството на въглища, чугун и стомана, Германия догонва и надминава производството на Англия и Франция … Германия бързо заема задморски пазари: В Австралийския съюз, Китай, Алжир, Канада, Британска Индия, Балканите, Предна Азия и пр. В чуждите колонии Германия изнася несравнено повече, отколкото техните метрополии. Две трети от германския износ отива в Европейските страни, Англия, Франция, Австро-Унгария, Балканите и пр. Само Англия поглъща 1/7 от германската износна търговия – около един милиард златни марки. С подчертано и признато военно надмощие по суша, вече догонваща мощта на военната и търговска флота на световната империя Великобритания, Германия наистина се срещаше по всички световни пазари и пътища с Англия...”

По-нататък, по повод на “мирните” договори, Димитър Ризов пита:

“Кой закон на правото може да се примири с продължение на умишлените и фаталните грешки на 1919-1920 г., които създадоха изкуствени държави и продължават да поставят области, населени с милиони чужди на държавата етнически и идеологически народи, под икономически и политически гнет? И тези милиони съзнателни жители да търпят, щото господствоющата държава да води една политика явно предизвикателна и в съюз със смъртни врагове на тяхната обща родина? Кой закон на мира и справедливостта е съвместим с икономическото и финансово задушаване на Германия и други страни? В същност, търпението на страдащите и предизвикваните безкрайно ли е? И тяхна ли ще бъде вината за събитията, които се тласкат от враждебни тям ръце? Правото не е ли насочено и срещу тези, които методично предизвикват конфликти чрез лошото третиране на победените? (“Европейската криза”, стр. 42–44) Тогавашният американски президент Удроу Уилсън прогласява програмата си за мир, в името на която САЩ участват във войната – мир без победители и победени, без контрибуции, самоопределение на народите и т.н., и т.н. Лъжи, лъжи, лъжи … Стегната в обръч, Германия отправя предложение за мир на 03 октомври 1918 год. до президента Уилсън въз основа на неговите 14 точки. Тогавашният държавен секретар на САЩ – Лансинг, отговаря на 5-ти октомври, че съюзните сили приемат предложението. Започват едни преговори между съюзниците от Антантата … Военните действия продължават! Чак на 7 ноември 1918 г., съглашенците връчват своите условия за примирие на германската делегация, но вече от 18 точки. Тези нови условия, обаче, нямат нищо общо с условията, уговорени между германското правителство и Лансинг, който има мандат от съюзниците в Антантата за това. Граф Оберндорф, пратеник на германското военно командуване, заявява на началник – щаба на френската армия – ген. Вейган: “Ние очаквахме тежки условия, но представените тук са невъзможни. Вие хвърляте Германия в болшевизъм”. (“Европейската криза”, стр. 19)

През това време в германските градове Кил, Хамбург, Берлин, Мюнхен, са в пуснати в ход социалистически метежи. Републиката е обявена. Социалистите вземат властта. Кайзер Вилхелм II e принуден да напусне Германия. Накрая германската делегация подписва 18-те точки на примирието, но с уговорката, че ще протестира пред Уилсън, задето неговите 14 точки не са залегнали в основите на примирието. На 11 ноември 1918 г. военните действия спират и откъм двете воюващи страни. С големи усилия германските военни предотвратяват опасността социалистическата революция в Германия да прерасне в болшевишка. С това е спасена, не само Германия, но и Европа от болшевизма. За сметка на това банкерите-лихвари разпореждат блокада на Германия, докато не подпише наложения от тях “мирен” договор. Блокадата на Германия трае от ноември 1918 до края на юни 1919 г. – умишлено продължение на една прекратена вече война, с което вече се цели изтощението и унищожението на самия германски народ. Ръководителят на германската делегация Брокдорф-Ранцау подава оставка, тъй като е против политиката на отстъпчивост у новото социалистическо правителство относно съдържанието на “мирния” договор. На 28 юни 1919 год. германските социалисти подписват “договора”. След това “мирни” договори са изнудени да подпишат Австрия, България и Унгария. На 23 ноември 1926 година, след приемането на Германия в Обществото на народите, Райхстагът гласува резолюция да се направи предложение в О.Н. или пред арбитражния съд в Хага за издирване и изясняване виновността на участниците в Първата световна война. Никакъв резултат …

Продължава...

Това е   лекция   , изнесена пред тесен кръг симпатизанти.

Владимир Свинтила

1. Това е една много болезнена тема: генералната мерзост на българския живот и свързаните с тази мерзост общонационални пороци, примерно предателството - не като предателство, а като интимно убеждение, като дълбоко вътрешна програма, програма за защита, като идея, че всичко е позволено, щом светът е такъв. Тъй като по отношение на индивида се действува със средства, които са невъобразими и неповторими. Става въпрос за следното, както вече го разгледахме: конституира се едно нескончаемо състояние на мерзост, което е в постоянния триумф на една безлична общност. Която не може да бъде общност, защото общността се диференцира, а тази общност не се диференцира; общността има структури, а тази общност е аморфна. Общността е свързана с идеята за отговорност, ако искате, водачески принципи, просто функциите на референтни групи (ако водачески ви звучи остаряло или смешно). В общността, за която говорим, която се конституира исторически в България, няма елементите на туй, което социологията разбира като общност - нито структури, нито нива и т.н. Има един псевдоуниверсализъм, с тип на народничество, определян като народ - това не е народ. Определян като народностно начало - това не е народностно начало. И в него, като се вгледаме, откриваме това, което нарекох динамически консерватизъм и което заслужава много по-грубо наименование, но нека останем при този термин. При което винаги имаме, грубо казано, едно тържество на многото над човешките отделности. Защото не можем да говорим нито за маса в истинския смисъл на думата, нито за личности. Това е едно негативно обстоятелство, което се конституира не заради това, примерно, че тука населението е глупаво, грубо, престъпно и т.н. Това са просто исторически обстоятелства, които се напластяват и по същество представляват най-древния триумф на селската община и на градската клиентела на Античността.

Това не са есеистични неща, защото характерно за българския живот е една непрекъсната борба, и то много сериозна - на индивидуалностите за оцеляване и на масата за унищожение на индивидуалностите. Конфликтът личност - маса е нещо ново в българския живот, не е традиционен. В това отношение липсва духовен и социален опит, поради което той е драматичен, трагичен и разрушителен. Тъй като и върху него няма никаква спекулация, никакъв анализ, той не е осъзнат. Недейте забравя, че етногенезата на българите не е завършена до ХI в., това според Д. Ангелов, а според мене до ХVI в. Тук имаме един кипеж, едно ставане, готите дават своето духовно наследство, прабългарите дават своето, също и траките - това е най-чувствителният народ, най-интересният, траките създават понятието за абсурд и митовете за абсурда, Сизиф, цар Мидас, Прокруст, всички тези митове за невъзможността са тракийски. От друга страна, Чаталарският надпис издава един много дълбок мироглед, това е философия на нивото на един Монтен; или един такъв документ като "О писменах", това е един тръбен зов - "Прежде оубо словени не имехонъ книгъ, нъ чертами и резами читаахон и гадаахон погани сонщи". Климент с литературната си дейност риторично и стилистично се изравнява с византийските си съвременници. Разбира се, в техните теми и по техния начин, но големият проблем е, че той може да се изравни с образеца, от който възниква. Защото в литературите на византистичния Изток такива чести случаи няма, а ще кажа, че и в българската литература това не се повтаря. Има и други, много важни компоненти, това е примерно употребата на порцелана. Да се въведе един нов материал в културата, е героика; това е равностойно на въвеждането на нов метал. Какъв е пътят от Източен Тюркестан, по който е дошъл българският порцелан, е дълга история. Но по това време Италия и Франция не притежават порцелан. Ще рече, че още в Първата държава има индивидуалности, които се стремят към хоризонти от нов тип. Има сигурни сведения, че с този фаянс са били облицовани храмовете отвън и отвътре. Как са изглеждали те с бял порцелан облицовани! От друга страна, възприемането на керамичната икона - това не е византийско, това е коптско изкуство. Изключение прави монументалната икона на св. Теодор Стратилат, която е нещо уникално не само за България, а и за иконописта изобщо, и за чието възникване не можем да кажем нищо. Дори само присъствието на богата трапезна керамика в Първата българска държава говори за това: човек, който има един извисен бит, очевидно не се побира в рамките на своето време, защото битът е първото място, в което индивидът напуска общността. Така че, на болярския бит не може да се гледа с презрение или като на форма на разкош, това е елементарно. Масовият случай на развитие на личностен тип, това е промяната в бита, създаването на нов бит. Виждаме например в Бояна, отражение на бита на кръстоносците. Те, разбира се, не са могли да възпроизведат изцяло своята култура, но са въздействали. Но как се въздейства по онова време - вижте какво, защо ние днес не можем да възприемем големите западни влияния? Защото нямаме ръст на личностния тип. Възприемането на едно влияние говори за едно високо развитие или поне за развитие от определен тип.

Тоест ние имаме едно високо развитие от личностен тип - разбира се, в дворцовите среди, сред духовенството, сред занаятчиите. Занаятчиите по онова време имат функциите на художници, защото всеки предмет, който се изпълнява, той се изпълнява по указание на покупателя, който влага своя вкус и своите предпочитания. Това е епоха, в която никой майстор не работи за анонимния пазар, от Ханс Дерншвам знаем, че до края на ХVII в. в България няма производство за пазара. Технитарят е човек на художествените среди, той директно спада към това, което наричаме интелектуални класи, несъмнено е, че ползва грамотността, това е дори обезателно. Ето, развитието става в тия среди. Ние нямаме развитие на село. В нашето село и дума не може да стане, че е имало някакво развитие на личностния тип.

Тук има един много важен момент - бидейки това развитие от такъв тип, то е материално обезпечено и социално защитено. Личностният тип е защитен от Църквата, от държавата, от боляра, от царя! Защото те са "органичните" интелектуалци, както ги нарича марксизмът, които няма нужда да бъдат направлявани и насочвани - те съдържат у себе си идеологията на цялото общество и те я изразяват, така те са органика на обществото. Голямата мечта на марксизма беше да си създаде органична интелигенция, което не стана - това са големите теми на еврокомунизма, на Антонио Грамши и на перуанския марксист Мариатеги. Искам да кажа - личността е охранявана. Оттук, каквито и да са сблъскванията, конфликтите, неминуеми в интелектуалните нива, те не се отразяват върху интелектуалния клас. В цялата средновековна литература ние не намираме един момент на оплакване. Има трогателни неща, например за идването на учениците на Кирил и Методий, как и в кои болярски домове са били приети, за една или друга защита, покровителство. Нямаме и един документ за разрив между интелектуалната класа и болярството, между интелектуалната класа и короната.

Това нещо продължава и през османското владичество. Тук личностният тип се мултиплицира. Вече той съвпада с общите стремежи към образование, към автокефалия на Църквата, към завоюване на износната търговия. Имаме сведения с какъв възторг е приета в 1840 г. първата българска аритметика - те могат вече да смятат! Иначе се смята на рабош, но рабошът е неудобен за големи цифри; за владеене на рабоша с големи цифри имаме сведения само за Колю Фичето и за никого другиго. Дори не знаем как той е отивал на рабоша до милион и половина. Обаче тука интелектуалецът вече не е органичен, той е инструментален. Трябва да се прави голямата разлика между едното и другото. В Средновековието интелектуалният тип е спонтанен, тук е умозрителен. Той се съобразява, той се целенасочва, той има външно и почти критично виждане за себе си и за дейността си. Но тука неговата обезпеченост също е сигурна. Разбира се, имаме противопоставянето на клиентелата и на селската община като цяло по отношение на интелектуалната класа. Има исторически регистрирани сблъсквания от много интересен характер. Примерно борбата на българския Еразъм - или Михаил Псел, както го именуват гърците - Неофит Рилски, когато той създава габровската гимназия (която носи името на Априлов, който е дал парите, всичко друго е дело на Неофит), с габровчани, които искат от него едно - да научи децата им да си изкарват прехраната. Те не желаят наука! Второто, от което Неофит е бил дълбоко разочарован, е, че някои от неговите ученици, много пъргави, изведнъж създават частни училища в града. А това са хора, които едвам владеят грамотността, но веднага я експлоатират! И при Раковски има един много интересен случай на конфликт с неговия секретар. Неговият секретар благодарение на това, че е запознат с дейността му и разполага с кореспонденцията му, почва да играе неговата роля - което е смешно, жалко и отвратително, но което ускорява смъртта на Раковски. Имаме много интересни сведения за посрещането на една или друга книга. Казахме как е била посрещната аритметиката, но не така е било посрещнато "Славяно-болгарское детеводство". Дори Неделникът на Софроний е една книга, която много мъчно се е разпространила. Що се касае до книгите на Раковски, трябва да ви кажа, че до моето юношество книжарниците разполагаха с тях - едно столетие продажба! И ако трябва да продължа нататък, ще кажа, че до II Св. война "Под игото" имаше две издания - при всичкия шум, училища, университети, приказки, "...и мойте песни все ще се четат", въпреки искреното почитание към Вазов в известни среди.

Сега вече идва един момент, в който личността не може да бъде доволна с тази всеобща програма на българската общност, както е конституирана през късното Средновековие и Възраждането. Хората около пашата - Пашови, около моллата - Моллови, тоя тип на клиентелата не може да удовлетвори редица хора. Тоя свят е изведнъж раздрусан и трансформиран неочаквано и това предизвиква нови емоции, предизвиква обръщането към други хоризонти. Става бързото развитие вече в отделния човек и ние го знаем главно при Захарий. Но вземете примерно един Каблешков, преводач на "Граф Монте Кристо" и "Тримата мускетари", купил си вече първата плетачна машина в България (за която се споменава), за да почне някакъв вид производство, машинно плетене. Оттам внезапно чиновник в Хиршовата железница, много добре платен. (Отношението на заплатата на един чиновник в Хиршовата железница към тази на един даскал е 10:1.) И от края на 68-69 г. настъпва и това чудо - съвършено новият интелектуален тип: случаят с Цанко Дюстабанов. Той неочаквано пристига от Париж с една грамадна библиотека и с невероятни знания - един безкрайно възпитан и културен човек. Той вече не е от това тесто. Но когато го канят да участвува в революцията, той казва: "Делото ви е загубено, но аз ще дойда. Няма да успеем, но ще дойда."

Вече към 1900 г. нещата почват да се развиват безмилостно. В 1894 г. е първото заявяване "не сам съгласен" - Алеко Константинов с "Бай Ганьо", "това сте вие". Това е първата дълбоко еманципирана личност. Това е първата личност, която смее да съди цялото общество. Може в Захарий Стоянов, в Ботев, в Каравелов да има безкрайно сериозни критични бележки по отношение на българската маса - но те са или иронични, или сатирични, как да кажа, минати са в един художествен план. Трудно разкриват чисто социологическото си значение. Вярно е, че и в случая се касае за една сатира, но също така е вярно, че социологическият анализ е толкова силен, че както е в пословицата - "шило в торба не стои", той продира непрекъснато тази сатирична маска.

Не е случайно, че най-близкият човек на Алеко е Пенчо Славейков и той издава събраните съчинения на Алеко в три тома, със свой предговор. Пенчо Славейков вече е първата напълно осъзната модерна личност. Не д-р Кръстев. Д-р Кръстев прави първите стъпки за едно възникване на модерната, еманципирана от своята общност личност. Но неговото сп. "Мисъл" до присъствието на Пенчо Славейков носи много наивистични черти. Вътре са рецензирани христоматии, вътре има материали по просветата, вечният дълбок български недъг: свързване на културата с просветата, подчиняването на културата на просветата, на училището, в най-вулгарния смисъл на думата. Така че "Мисъл" става това, което е, когато Пенчо Славейков се присъединява към Кръстев. Тъй да се каже, Славейков европеизира Кръстев допълнително. Когато към тях се присъединява Петко Юрданов Тодоров, той е все още туй, което марксистите наричат един "критичен реалист". Неговите първоначални разкази, които той пише в Русе, процесът, който му води за обида княз Фердинанд - това са такива едни жалки истории, на нивото на политическата агитация на Теди Влайков. Но присъединяването към Славейков и Кръстев го преориентира. Разбира се, за това играе вече голяма роля пребиваването му в Париж, трагичната история на сестра му - но някъде към 1905-6 г. той е вече друг човек. Друга една такава дълбока трансформация изживява Яворов.

Трябва да ви кажа, че аз съм голям почитател на Кирил Христов и слаб почитател на Яворов. Яворов е автор на 10-15 стихотворения. Тия му ужасни проповеди "На нивата" и "Градушка", това са смешни истории. Защо? Това не са социални проблеми, тъй като в България е било достатъчно да се развие застрахователното дело, за да престане градушката да бъде чума. И за това са били необходими две или три години. А "На нивата" е една абсолютно измъчена история с един фалшив трагизъм и една фалшива патетика, нещо в духа на "Мороз красний нос", която е също една фалшива книга: да не забравяме, че самите руснаци наричат Некрасов "баринь в слезах". И когато почва дълбоката трансформация в Яворов, тя е от интелективен характер, не от емоционален. Той попада в една система на поезия в стил модерн, на постсимволизма, която е навсякъде в Европа белязана с една дълбока изкуственост. Това се отнася, ако искате, за Робърт Браунинг в Англия, един много величан на времето си поет, днес нечетим. Това е една псевдобарокова история, в която Яворов се трансформира. В цялата му лирика големи стихотворения остават "Заточеници", "Хайдушки копнения", стиховете, писани за Мина - това са едни такива редки изключения, в които неговият поетически натюрел е надделял. Но е конституирана най-сетне модерната личност. Тази, която не само приема войната, която масата й обявява, а която обявява война на масата.

Тука влизаме в един кръг теми, които изглеждат на пръв поглед биографични. Аз съм си позволил много да се интересувам от живота на някои големи български автори. Трябва да кажа, че съм улеснен напълно. Баба ми е направила пристройки към триетажната къща, построена от дядо ми, които е давала под наем. От тая рента е живяла, живял е чичо ми, баща ми. И понеже къщата ни е до зоопарка (бившия), в онова време към края на града, и наемите са били ниски, софийските интелектуалци са живеели в моя дом. Дълго време вкъщи е живял Кирил Христов, живял е Елин Пелин (нашата къща му е първата софийска квартира). Баща ми почина рано, но от леля ми, която почина 95-годишна, аз знам цялата интелектуална история на София, защото при Кирил Христов и при Елин Пелин са идвали редовно, поне два пъти седмично, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Димитър Бояджиев, П. Ю. Тодоров - всички тия хора, които другите изучават само по христоматиите, аз ги познавам в техния бит и в интимните моменти на живота им, най-вече в моментите на интимно страдание. Да кажем, един много сериозен източник за тази тема, това са дневниците на Кирил Христов, от 40 тома. Той много рано е доловил този контраст и го е регистрирал. Той посещава, да кажем, Елин Пелин, когато Елин Пелин е библиотекар в Народната библиотека и описва положението му. Елин Пелин е в едно малко стайче, поместено между два ватерклозета. Всеки две минути един от двата ватерклозета пуска вода, той няма никакво спокойствие - отварянето и блъскането на врати, разговорите пред вратата, няма атмосфера за работа. Второ, помещението, в което работи, мирише на клозет. И трето, то е така влажно поради двата клозета, че е чудно как Елин Пелин не е умрял от туберкулоза или от нещо друго. При това там той е непрекъснато тиранизиран от един човек, който няма абсолютно никакво значение в нашата култура - казва се Аргиров и е останал с това, че е превел дневниците на Иречек (не знам дали от чешки или от немски). Но когато той е директор на Народната библиотека, не е имал и тези трудове, но е имал възможността за пълното издевателство над Елин Пелин. Трябва да ви кажа, че в моето юношество, това беше най-голямото щастие на народностния елемент: гаврата и унищожението над човек, който претендира за интелектуална и духовна значимост. И това отношение изгражда биографиите на духовните хора на България.

Някъде от 1907 г. започва масовото преследване на Вазов. Началото на това преследване за съжаление е сложил Пенчо Славейков, който с пълно право е протестирал, че с тази опълченска или солдатска поезия на Вазов е вече свършено. Вазов е човек, който е свързан изключително с Възраждането, нищо от това, което е направил на тема извън Възраждането, няма стойност - нито "Казаларски царици", нито "Нова земя", нито "Драски и шарки"; те интересуват изследователя с някои наблюдения от социологически характер. Примерно прословутият му разказ "Дядо Йоцо гледа" - той е интересен като една история на българската администрация, на нахлуването на новата култура, на срещането на елементарния човек с техниката, с държавните степени и т.н. - иначе, в художествено отношение това е една много банална история. Независимо от всичко, трябва да се каже, че примерно дори в "Под игото" на ниво са 5-6 глави, останалите са от значение за нас с наблюдения на живота на манифактурния град на Възраждането, много богати и много интересни. Социологията на "Под игото" е грандиозна, но художествената му страна е скромна. Неговите истински големи работи това са "Чичовци", "Немили-недраги", това са темите и типовете на неговата младост. Със своя първи период, който завършва фактически към 1894 г., той е с огромно значение, той е бил възпитател на нацията. Но това, което вече след Пенчо Славейков се подема срещу Вазов, то е отвратително - срещу му е писана такава помия от хули, че в съвременността човек не може да ги чете! С пълна вулгарност! Ще ме прощават дамите, но трябва да го кажа: "Какво ни занимава Вазов, люляка ли му е замирисал? На п... му е замирисал!" - това е критическа статия. Вазов е руган, плют, навсякъде от всеки лумпен и от всеки гамен. И далече не с мотивите, с които Пенчо Славейков воюва срещу него - той воюва срещу него в името на една нова синтеза между България и Европа. Едно приближение до новите структури на Европа, не това старо разбиране примерно за някакви етнографски близости между България и Франция, защото тук танцуват народни хора и там танцуват.

Идваме вече до самия Пенчо Славейков. Той е уволнен и унищожен направо от една гад, С. С. Бобчев, вероятно най-нищожният интелектуалец, който България е имала. Той има като редактор едни заслуги със списание "Българска сбирка". Но това не са и негови заслуги, там естествено се срещат последните представители от Възраждането, с мемоари, със статии, със спомени, със свидетелства и с изследвания. И друга заслуга на това списание е участието на Димчо Дебелянов. Разбира се, С. С. Бобчев не е имал никакво отношение към Димчо Дебелянов - на него са му липсвали поети. Той е дошъл - да заповяда. Има в един момент молба между списанията да представят нова българска поезия в периодиката. Така Антон Страшимиров дава път на автора на "Рицарски замък" - само за да противодействува на "Мисъл".

Днес се леят много фалшиви сълзи по отношение на Яворов. Това е една семейна драма, обаче социалните противоречия между него и жена му се подхранват непрекъснато от клеветата, от интригата. Семейният живот на Яворов става нетърпим от външното напрежение, защото Яворов е в обтегнати отношения с всички и не може да не бъде. Със социалистите - защото е скъсал, със софийската буржоазия - защото все таки той е провинциалист. А има и друго - баща му е касапин. Той е в контраст с голямата писателска среда, защото недоволствува върху наследството на Вазов и Ботев, върху една определена примитивна лирика. Той вече се интересува от интимната лирика. Тука също, по отношение смъртта на Яворов, има чувство за общонационална вина. Мине-не мине известно време, изведнъж проблемът за Лора и Яворов става общонационален. Истината около Яворовата драма е съвършено друга. Аз бях много голям приятел с неговия биограф. От него знам един милион неща, които не са записани (в нашия свенлив свят). Павел Спасов ми е разказал следния случай: Яворов след ослепяването си, придружен от Тодор Александров, се спира пред "Славянска беседа" (старата, която беше сграда на един етаж, вътре един грамаден ресторант и свърталище на софийската интелигенция). Тодор Александров влиза вътре, за да види някого и оставя Яворов, който тропа с бастунчето, пуши нервно и се разхожда. Вероятно Яворов не е искал да влезе, за да не покаже себе си в това състояние пред тържествуващия софийски елит. И докато той там се върти, имало струпани нарязани дърва за горене, той стъпва на едно дърво, което се търкулва и той пада в камарата дърва и се опитва да се изправи, отново стъпва на друго отрязано дърво и пада отново. В това време от бул. Руски се задават весели и хванати под ръка двама души, които са негови почитатели. Единият е Михаил Арнаудов, който е писал монография върху Яворов - "Към психографията на поета Яворов", 1906-07 г., с която той дебютира и става, тъй да се каже, литературовед. Вторият е Асен Златаров, който пръв е писал върху личната драма на Яворов и се е опитал да я интерпретира, някъде 1915-16 г. - че това не е лична драма, а нещо повече. И двамата, когато виждат в краката си нещо весело (Павел Спасов като дете е наблюдавал тая сцена), когато се приближават и виждат Яворов, който се бори с дървата, се споглеждат, без да си кажат дума, теглят едно обратно движение и бързо-бързо се помитат към булеварда. Има запазени публикации на мъжа на неговата сестра, който му казвал: "Пейо, ти трябва да останеш за тази нация, да живееш" и той му отговаря: "Каква е тази нация? Виж тоя вой срещу ми, като че всички са присъствали в оная нощ." Омразата срещу Яворов е отново - как да ви кажа - омразата към щастливия човек, към преуспелия, към талантливия, отново изригва този, извинявайте, български селски бурен.

Георги Машев, един от създателите на българската символична живопис, близък на Дебелянов, ми е разказал целия му живот. Дебеляновите контрасти са невероятни. Дебелянов, първо, е грозен. Лицето му е цялото на пори като от едра шарка, косата му е неприятно червена, той няма никакво приятно излъчване. В българската общност приятното излъчване е основно (то е свързано с естетиката на иконописта, това е дълга история). Примерно Христо Фотев направи цялата си кариера на базата на едно приятно излъчване. Иван Маразов направо кокетираше с приятното си излъчване. На такива хора в България пътят е открит, всички тичат да им помагат. Туй е свързано с нещо много старо и много сериозно, то е и една изродена черта на духа на класицизма. Дебелянов никой не го е пращал на фронта - той отива доброволец. Защо? Защото той е притеснен отвсякъде. Друг може да не отиде, но ако той не отиде, отвсякъде ще бъде упрекнат. Когато в София научават за смъртта на Дебелянов, Фердинанд е извикал шефа на бюрото за вербовка, посрещнал го долу на стълбата и го е бил с шамари по цялата стълба догоре.

Петко Юрданов Тодоров е, донякъде, незасегнат от тая история, по една много проста причина - той е много богат. Старият Юрдан Тодоров им е оставил големи пари. И това, което разправям, не са мои приказки, защото Тодоровица, жена му, в края на 50-те години беше жива. Бях писал някои неща, тя поиска да се срещнем и имах дълъг разговор с нея - беше яка, 80-90-годишна, имаше вид на 50-годишна, енергична, да погълне десет души като мене. Разпитвах я за смъртта на мъжа й. Петко Юрданов Тодоров умира в отчаяние от това, което става: цялата му среда е унищожена. Той няма вече с кого да общува, да има размяна на мнения.

Има друг един момент, който е много интересен. Това е бесът на Стоян Михайловски. Дори този голям том избрани негови работи, който издадоха напоследък, "Божественият размирник", показва дълбокото страдание вече на засегнатия индивид. Той има един много страшен памфлет "От развала към провала", който по негово време е бил учен наизуст. Неговата реакция, както и тази на Кирил Христов, минава отвъд защитната форма и е едно нападение. И финалът на живота на Кирил Христов беше много горчив. Той имаше една синекура в министерството на просветата и понеже е говорил нещо по адрес на Филов, пък то имаше какво да се говори, го уволняват. Отнемат му хляба - Михаил Арнаудов му го отне. И него го хранеше неговият книгоиздател, който беше забогатял от мемоарите на Казанова. Кирил Христов ми казваше: "Италианският развратник ме храни мене."

Аз съм близък свидетел на драмата и смъртта на Вутимски. Ами драмата на Далчев, който едвам остана жив? В последните си 25 години неговият живот беше ад. Той превеждаше не като мене - аз превеждам с удоволствие, 5-6 страници на ден, до 8. Той беше просто измъчен да превежда, защото трябваше да храни 5 души. Когато поиска най-скромното място, което можеше - библиотекар на съюза на писателите, му се изсмяха, че има такава претенция. Владо Василев завърши живота си като коректор. Той коригираше в издателство "Български писател" и от това му бяха доходите. Аз съм разпитал много обстойно един удивителен човек, Рашко Зайков, който е бил асистент на Айнщайн. И са запазени писма от Айнщайн до него, в които Айнщайн казва за математическите работи на Рашко Зайков, че "аз в тях се губя като петел в кълчища, не мога да се ориентирам". Да кажем, Зайков има един прословут учебник "Статистически методи", който е три десетилетия учебник в Синсинати. Него го извикват в България, за да почне тука работа. Детайли няма, свършва с това, че той е учител по математика. И съвсем случайно вече, когато почват и от българска страна работите по теоретична физика, атомно разпадане и т.н., трябва да го вземат, защото няма кого да пратят в Дубна.

Стига се дотам, че да бъдеш интелектуалец в България е престъпление. Вътрешният живот на интелектуалния тип представлява мрачна съдба до такава степен, че родители, близки и приятели почват едно бдение върху младите да нямат увлечение в интелектуалните професии. Оттам българската идея, че образованието трябва да създава само практични хора, homo faber, без теоретична мисъл, което е един пълен абсурд: какъв лекар ще бъдеш, ако не знаеш биохимия? Разбира се, тези неща не са били толкова неясни на българите. Изразени са във вицове. Например, минават в пъкъла край казани с катран. От гърците се подава някой и вика нещо, от турците някой плава и гори, само при българите е спокойно. Питат дявола защо е така. "Ами те се теглят надолу един друг", отговаря им той. Или когато се извърши някаква грамадна мърсотия, има едно умилно запитване: "Ама защо ний българите сме такива?" Тези работи се долавят не толкова рационално, колкото с инстинкт. И средният българин е еснаф, тарикат, хитрец, има цяла една гама от термини, които го обозночават. Например - "в мътна вода риба лови", "знае къде зимуват раците", "намерил е на баницата мекото". Това са типове на социално поведение, на използване на злото. И кое е злото? Организираното безличие в борбата му срещу личността. Ухилените физиономии на тия, които знаят "къде е на баницата мекото", които знаят "да те пратят за зелен хайвер"... Интелектуалната мафия, която е конституирана на тази основа, много дълбоко бди за инакомислещите. Ако тръгнеш да се противопоставяш, ще те уволнят, ще пребият сина ти на улицата, теб ще пребият, ще ти запалят къщата. Това не са празни приказки. От време на време България току пропищи около някоя личностна драма.

Например това се отнася и до историческия спор за предателството на Левски. Знае се, че поп Кръстю го е предал. Остават усилията да се оправдае поп Кръстю - макар че има дешифровка на телеграма, в която се говори за неговите благородни заслуги към властта, защото е давал редовно сведения за събранията в неговото лозе и т.н. Познавах Васил Шамов, който извършва това четене, беше тъст на мой приятел, Петър Лимонов. Шамов, след като дешифрира и установява вината на поп Кръстю, е уволнен от Народната библиотека, където работи като турколог. И в един разгорещен спор Николай Генчев се залости и той, че поп Кръстю не е. И аз публикувах в "Правна трибуна" спомен за срещата си с дешифратора, неголям - как са постъпили спрямо него. Взривът беше невероятен. Веднага написаха две-три мръсни статии за мен, пак от Софийския университет. И тогава синът на Шамов, който е прогонен от София и работи в някакво родопско село, ми писа едно писмо - аз го пазя - в което ми описва драмата на баща си. Четири пъти са правени опити да бъде убит! Четири атентата! Т.е. там, където се засегне системата на злото, се задействуват всички тия провинциално-пъклени отечествени сили.

И тука вече има и един друг начин за борба с тоя тип модерна индивидуалност - това е опитът тя да бъде превзета и подчинена на някакво колективно дело. И в туй отношение централната фигура е Пенчо Славейков. Примерно той пише "Кървава песен". Какъв е замисълът й? Това го знам от разговор с Ал. Балабанов, който е интимен приятел на Пенчо Славейков, връзката им почва с един грандиозен скандал, впоследствие обаче Пенчо Славейков подкрепя Балабанов и те си оправят отношенията. Пенчо Славейков пише "Кървава песен" в подражание на Киршхоф, на неговата "Месия". Той създава един хорал. Тази поема е замислена да мине в музика. Да не забравяме, че той е възпитаник на Ваймар, че присъствува на големия изблик на вагнерианството в Германия, което е една уникална, удивителна епоха. От друга страна на ницшеанството и от трета страна това е времето, в което Шопенхауер е открит. И разбира се, при него има идеята за контаминация между поезия и музика, от друга страна между поезия и философия и от трета страна, между поезия и история. Чисто ницшеанство. Т.нар. интелигенция възприема тоя текст като един патриотичен текст, просто като една поетическа версия на история на въстанието. И тази фалшификация на неговото творчество, която е дело главно на българското училище, е с много сериозни отражения.

Има една монография, печатана срещу Славейков, голяма към 200 стр., 1915 г.: "Пенчо Славейков не е национален поет". Посветена е на Димитър Благоев, което вече свидетелствува за характера й. Войната срещу Пенчо Славейков и неговия кръг навремето е организирана и осъществена от тесните социалисти, но има много широко отражение в учителските среди и в т.нар. интелигенция. Това показва, че омразата срещу изявената личност е една масова реакция и тя бе оглавена от комунистите, които винаги търсеха начин да се популяризират някъде. Ако стане популярно въздържателното движение, те са там. Никога не са създали това движение и не са се интересували от него. Стават популярни, с широко отражение читалищата - те са в читалищното движение. Те нямат нищо общо със създаването на читалищата... И това е тъй да се каже тяхното народничество, както те казваха "напипване на пулса", схващане на някаква тенденция. Примерно борбата на младежта за еманципация - те са там. Борбата на жените за еманципация - те са там. Без наистина да се интересуват от тези проблеми, те използват обществените движения за своите цели. Разбира се, тука се касае за следното: раждащата се социалдемокрация, радикализъм, земеделско движение имат нужда от един свой тип култура. Нека го създадат, защо искат от другите да им създадат типа култура, който примерно и на самите тях не им е ясен? Това е впоследствие голямата война срещу Йовков за това, че в цялото му творчество нямало нито една черта примерно от прозата на Ремарк. Като искате антивоенна литература, създайте я! Защо искате от Йовков да ви създаде антивоенната литература? Когато сами седнаха да я създават - примерно "Холера" - тя излезе една мършава история, която до нищо не доведе.

Напънът на тази антиинтелектуална общност да произведе сама интелектуалния тип не води до нищо. Интелектуалният тип, който тя произвежда, е примерно първият председател на съюза на българските писатели Неделчо Атанасов, някакъв критик, от когото нищо не е останало и не може да бъде открито. Почват да възникват едни литературни типове като тоя нещастник, Добри Немиров - автор на епопеи. Друг един глупак е Стилиян Чилингиров с неговите невъзможни романи и с неговите направо скотски пиеси. Или Ги де Мопасанчо Михайлов (Панчо Михайлов). Става Балканската война и за тази Балканска война почват да се пишат епопеи. Епопея е писал и Кирил Христов - "Чеда на Балкана" - една отвратителна и абсолютно нечетима история. Една епопея, макар не стихотворна, е написал социалдемократът, дето беше пръв министър на социалните грижи след 9.IХ., Григор Чешмеджиев - също една отвратителна история. И тия многобройни епоси или отделни епически песни. Например онзи добър поет, който се самоуби в ’32 г. има един епос "Дървари", от 7-8 големи песни: как се секат дърва в гората и ракити. Емауил Попдимитров има също една нечетима епопея: "Златни ниви, буйни полета", която будеше големи възторзи. Тази фалшификация се отрази върху българската литература в такъв аспект: в момента на голямото развитие на романа тука се родиха Омировци, това е направо смешна история. Това са интелектуални скотове, които обосновават своята псевдокултурна дейност в някои висши програми: спасяването на българската националност, мировата революция, непреходният хуманизъм, тържеството на православието, каквото искате. Това е една тенденция, която е ранна, още от Възраждането и Ботев е писал по тоя проблем. Той е виждал жестоката опасност, която тази псевдокултура, под формата на една добродетелна за народа дейност се вкоренява като културна традиция. Израз на това е и "Защо не съм" и не само това. Да вземем хумористичните му страници, те са една страшна критика, ако той говори за Цанцугер, Марко Балабанов, той има защо да го каже. Ако той се подиграва с Протич, като го нарича "доктора Простича", има защо. Ако се подиграва с "даскалоливницата", има защо. Но за съжаление Ботев е направил тази критика във формата на една сатира и това нещо е отпаднало от съзнанието като критика и е минало в областта на хумора.

Но това не е само анекдотика. Това показва, че е дълбоко скъсана вътрешната връзка между индивидуалност и общност. Общността не е в състояние да интерпретира вярно постиженията на индивидуалностите. При тая простащина най-честият случай е създаването на епигоника. Вие нямате представа колко отвратителни бяха епигоните на Лилиев и колко многобройни. Понеже той в едно стихотворение плаче, тоя плач се разнесе във всички вестници и списания. Във всеки вестник имаше по едно стихотворение в което имаше "Плача за теб".

А все таки българска литература, главно, трябва да съществува, защото тая страна трябва да има лице и т.н. И тука спасението идва доста късно - към 1926-27 г., когато правителството на Ляпчев си дава сметка, че българската литература е в такава криза, че няма да оживее, включват вече писателите в учебната система. Като ученик в прогимназията аз вече имах христоматия, в която имаше Георги Райчев, Коста Константинов, имаше вече и биографии. Тези биографии ние, учениците, бяхме задължени да изучаваме наизуст. Това беше начинът и те възложиха тази функция на едно издателство - главно "Хемус". За да се поддържа духовната мизерия, на това издателство беше възложено издаването на учебниците. Учебниците носеха грамадни доходи, още повече, че за да се преборят с предаването на учебниците от един клас на друг, те ги сменяха всяка година. И вътре в тая система наблъскваха българския писател, който така вече имаше обществено присъствие. Най-значимите от тях бяха търпени между другото.

От това престъпно подменяне на културата с просветата започва вечната тенденция на българската политика: да се обезпечава тая група от интелигенцията, която носи най-дълбоко белезите на провинциализма. Колкото по-провинциален е един български автор, толкова по-национален е. Вазов прави едно изключение. Но българската просветна система никога не е засвидетелствувала особена обществена обич към Пенчо Славейков. Кръстевата групировка никога не й е била скъпа. Яворов в преподаването в учебните заведения е представен главно с просташките си работи от т.нар. негов пръв период, който по-добре и да го няма.

Всичко дотук говори за следното: различна социогенеза на индивида и общността. Дотук социогенезата е била обща, тук социогенезата е съвършено различна. Индивидуалността възниква във всякакъв отказ на връзка с масата, с общността. Това е, както вулгарно се нарича, индивидуализъм. Но високо развитата личност не винаги е късала със своята общност и не това е нейното предназначение и нейната идея. Вземете целия живот на Гьоте - няма помен от такъв стремеж. Той, който възвестява пръв, че най-голямото щастие в живота е die Persoenlichkeit, личността. Разбира се, във "Фауст" се сатиризира неразбирането на интелекта, но все таки втората част завършва с един грамаден синтез на интелектуалната личност, ако искате, с небето, със светците, с клерикалната традиция, с историята, дори с труда (финалът е работещите духове с лопати и Фауст сред тях). Шилер, който проявява по-голяма обществена нетърпимост, има само един конфликт на интелекта със Средновековието в Германия, било в "Разбойници", било в "Дон Карлос". Вече в ново време има една нова ситуация и трябва да кажа, че тя важи не само за България. Всички тия форми на никнене на авангарди, на модерни форми на музика, на театър, на литература, на живопис - това е едно съзнателно откъсване. Един дълбоко съзнателен отказ от общността. Как и защо е мотивиран този отказ, това е една много сериозна тема, тъй като културата на общността по принцип има един универсализъм, една идея за общодостъпност или се разискват (или изразяват) идеи и идеали на големи социални групи. Сега вече големите духовни постижения постъпват само у отделни лица.. Вземете разправата на английското общество примерно с прерафаелитите, с Оскар Уайлд, по пътя на процеси, сътресения, заплахи и често пъти най-долнопробни шантажи, проведени обществено. В туй отношение вече нещата стават така и в България, това не е особеност на типа на личностното развитие в България, а една особеност на типа на личностното развитие в тази епоха.

Сега трябва да направим следната бележка: примерно в Италия, във Франция - където възникват първите кълнове на модерна култура, в Германия - която се присъединява със "Синия рицар" (1910-12 г.), все пак има широки среди, които разбират характера на този процес и които са изразени в него. Т.е. високите индивидуалности са много повече като брой. Това е епохата на т.нар. манифести - има цял един том с манифестите на футуристите - предизвикателни обръщения, предложения за тип култура, предложения за организация на културата и т.н. Въпреки общественото напрежение, което се създава от това предизвикателство, въпреки намесата и на държавни институции против (това го има и във Франция, само в Италия го няма - където Мусолини вдига на щит авангардистите, в Германия има с Хитлер много сериозни противоречия, защото Хитлер е човек на традицията). В България такова нещо няма. Настъпва една средновековна самота за интелекта.

При тази ситуация да бъдеш личност е изравнено най-малко с дребно хулиганство, ако не с престъпление. Хората с интелектуални данни, които са в контекст със своето време - често пъти учили или специализирали на Запад, или придобили едно добро образование (не с оглед взимането на диплома, а с оглед образуването на някаква стойност в себе си) - техният живот се превръща в ад. Това го има още в турската администрация - пълна неприложимост на определен тип интелектуалци, т.е. на тия, които могат. Един случай на приложение на по-развити личности е благословената барон-Хиршова железница и турските пощи, където са били необходими грамотни хора с български и френски език. Но това не са многобройни места, а хората от тоя тип животът ги произвежда. През 30-40-те год. ние имаме 4-5 души, които са били в Париж, но в 60-те год. не е така. В 60-те българите представляват мнозинството в "Робърт Колидж", американския колеж в Цариград, също и във френския лицей в Цариград. В 60-те год., по данни на Николай Генчев, на 20 места в България се преподава обучение изцяло на френски език. От 60-те год. са запомнени първите големи английски библиотеки (частни), помни се как еди-кой си на стълбището си направил рафтове, на които сложил всички томове на Енциклопедия Британика. Помнят се вече интелектуалци, които имат в дома си Голямата Френска енциклопедия. Такива хора дали са необходими обществено, няма значение, те имат интелектуални склонности и възможности, които не могат да бъдат потиснати, имат материални средства, за да придобият съответното образование и го придобиват. Те са наказани. Изходът за интелектуалния слой е само един: самота. Вън от всякаква общност. Може би се срещат помежду си, на семейни и приятелски срещи, дори създават малки кръгове, особено в провинцията, където общуват било около книги или с прословутите семейни вечеринки - с най-различни забавления. Но има пълно скриване от обществото и обществените ангажименти.

Тоя вид скритост, от една страна, създава големия уют на частния живот у нас. Трябва да ви кажа, че българската къща през Възраждането не е уютна - тия грамадни къщи, които ние знаем, не са за обитаване, а за производство - тъкане, предене, боядисване... И поради тая причина у нас не са възникнали и фабрики - събраната манифактура е ставала в дома. Така че възрожденският дом не е интимен. Грамадната порта като се отвори, влизат кираджийските коне с коли, които докарват памука и вълната или ги откарват за чепкане или за изпиране на реката; шетат т.нар. слугини, които по същество са тъкачни работнички, шетат момците, които също са заети в производството - и в този дом-производител няма място за мир, за оттегляне, за душевен живот. Той е динамичен и това дълбоко го отличава примерно от турските къщи и махали. Турците не познават тоя тип производство. Манифактурата е де факто български монопол и българско щастие, както и нещастие. Защото манифактурата внася социалното разслоение, докато турското население остава монолитно - земеделци, дребни търговци и дребни занаятчии, които работят в малки дюкяни с един-двама чираци и калфи. Така че българската манифактура създава и първите гнезда на социална мизерия.

След Освобождението старият манталитет се запазва, но вече има по-добри условия, вече има възможност за човека да се усамоти. Той може да бъде дребен чиновник или да работи в някоя магазия - най-често. Тези търговски работници са били сравнително добре поставени, защото вече е необходима култура на обслужването, вече има култура на обноските, не можеш в една голяма магазия да докараш един селянин. И такъв човек вече може да се затвори, да се усамоти. Той създава един интересен мир, който е напълно изчезнал, но в моето юношество още го имаше. Това са малки дворчета, заградени с много високи зидове, вътре е кладенецът, бухлатите чемшири, липата, ухаеща два месеца в годината, вътре са стрехите с многобройните лястовичи гнезда, беседката, която е нещо ново - където се събират и по време на дъжд, вместо да влизат вътре. Това е вече един частен идеал, който далече преди проникването на идеята за индивидуализма, която в България идва с Пенчо Славейков и с Фридрих Ницше, съществува като едно настроение.

И това е основата на българското лирическо изкуство, било в поезията, било в нашия разказ, който по принцип е лиричен, форма на лиричното изкуство. В българската литература е непознат разказът като предизвикателство, бунт, драма, с трагичен финал - той е непонятен. Тази интимност в живота на съсловието на интелектуалеца е причина в България да не се развие никакъв епически вид на изкуството: пълното отсъствие на романа до ден днешен, а също така липсата на драматургия. Тия драми, които имаме за класически, това е много елементарна литература, правена насила, за да има в Народния театър и български имена.

Това отдръпване на личността в себе си не е непременно негативно, но ако не бъде свързано със социалната страна. Едно е, ако аз съм обезпечен, ако не съм в конфликт със средата и извърша това отдръпване. Друго е, да не си подавам носа на улицата, за да не ме пернат по главата. И да устройвам от дома си не само убежище, а и скривалище. Това отдръпване на личността у нас има история. То е характерно още за античността, когато т. нар. литургии, обществени служби, почват да струват много скъпо и всички бягат от тях. И идва един момент, в който полисът насилствено ги възлага, защото литургиите за една година струват 40-50 хиляди сестерции. И в това оттегляне се явява за първи път частният човек, който е до такава степен абсолютно частен и несъпричастен към общото, че се обозначава като идиотес, частен, който минава в аспекта на идиот. Това е етимологията на тая дума. Тука, в България, има един континуум, една приемственост директно от античността, приемственост от социален характер, приемственост като социопсихика, приемственост като институции. Това явление остава и е дразнело извънредно много Ботев. В неговото стихотворение "Бързай странник" (което разглеждат и така, и иначе, и до ден днешен не знаят за какво е писано) това е човекът, който не може да бъде мотивиран за обществен живот от нищо - нито от убийството на брат си, нито от убийството на баща си. Че тази черта е постоянна в българския живот, аз и сега имам редица примери. Имам един приятел психиатър, чийто баща е юрист, но е работил години със земеделците, по земеделско време е бил юрисконсулт на Министерството на войната. В 1944 г. земеделците го викат отново и той става съдия във Върховния военен съд, и по силата на това получава и чин генерал. По някакъв повод след заседание един съдия започва да говори за концлагерите на Хитлер и генералът казва: "И при нас ги има, какво ще говорите." Те му казват: "Генерал Наумов, Вие не знаете ли, че при нас те са трудови общежития." Генералът отговаря: тя е все тая, имената нямат значение. След три дена го арестуват и го пращат на Белене, където умира след 13 дни. Проблемът е следният. Синът му през цялото това време се е пазел от едно: никой да не научи, че баща му е умрял в Белене. Имам един комшия, чийто баща също е бил 10 години в Белене и никой не е научил, че баща му е бил там и е умрял там. Нито Данчо Наумов, нито Ножаров са били мотивирани от тая причина да вземат някакво политическо решение, дори след 1989 г. Данчо Наумов, Бог да го прости, един път ме вика да ми изплаче тайната си и отваря досието на баща си, което е направил сам: кръщелно свидетелство, диплома от Франция, заповед за производство в генерал, смъртен акт. И накрая ми показва: през 1957 г. понеже нали е генерал и т.н., в реабилитацията пращат на сина и един чек от 3000 лв. (тогава голяма сума), който той не е използувал никога и го е запазил неизплатен за баща си. Този човек, много умен иначе, за мен беше цяла загадка. Той намери начин да отиде да работи в Източна и в Северна Африка, прекара там 15-20 години. Никой не може да го извади от неговото съществуване на частен човек. Социологията може да регистрира такива случаи, в които кръвното унищожение на най-близкия човек, не може да извади индивидуалността от състоянието на идиотизъм.

Това е едно общо състояние, което тежи върху цялата нация. Благодарение на американската социология знаем вече т. нар. референтни групи. Интелектуалната класа има характер на референтна група, което ще рече, че останалите конституират своето поведение по неин образец. Референтните групи в Америка са изучени най-напред в американската армия. Поведението на сержанта, на подофицера формира психиката на цялата армия, а не това на офицера, на генерала. У нас интелектуалната група със своето отдръпване е насадила общото състояние на равнодушие. Ориентацията е следната: "Виж го този как живее, не е глупав, в Париж е завършил, той не се меси, а ти ще се месиш!" Това отдръпване е било преодоляно за първи път от Васил Левски. Как този човек е успял да преодолее състоянието на отдръпване, наследството на античното идиотство (казвам го като социологичен клас, не като обида)! Втори път това чудо се е повторило в Сръбско-българската война, трети път - в Балканската война. Оттам нататък е свършило. Защото в Балканската война стремежът да бъдем общност, а не индивиди, е бил ужасно удавен в поражението, претърпяна е една огромна фрустрация, която не може да бъде преодоляна. Това нещо конституира веднъж завинаги т.нар. български характер.

Туй са причините общественият и политически живот да мине в ръцете изключително на лумпениата, на субпролетариата - след Освобождението, по време на комунизма и днес. Дори бих казал, че личностният тип е вече дисквалифициран за обществен живот. Не може да трае 120 години един тип на обществена неориентация и от това състояние да излезе с тропизми, с цели. Тропизмите ще ги има само в интелектуалния кръг, по отношение на своите собствени постижения, доколкото обществото ги позволява. Защото общността вече (особено сега, в 90-те години) отиде дотам, да отрече всякакво присъствие на интелекта. Вземете пресата с нейното безобразие - от всяко говедо става журналист. В живописта професионалистът е изхвърлен от дилетанта, и то от долнопробния дилетант. Един художник на ниво не може да продаде една картина, дори евтино, но на пазарчето за дилетанти на "Кристал" абсолютни боклуци се продават за добри пари. При това положение пред отделната личност остава само едно: да намери своето място в масовите групи на занаята. Примерно ето, аз съм станал преводач. При много внимателни стъпки тая интелигенция няма да погине, но тя губи спонтанността на живота, което е много важно.

Накъдето и да се обърнем, ще видим една дефектност, и тази дефектност не е обезателно на личността, това е една дефектност, пренесена отвън в личността. Тук стигаме до една такава тема: създаването в тази ситуация на безхарактерност. Това е преадаптация. Всеки се адаптира. Раждат се безгръбначни, раждат се плазмодии, най-различни типове на асоциално поведение и форми на обществен кретенизъм. Това пак не са импресии, има го у Вазов: "Преклонената главичка / остра сабя не сече, / тази истина едничка / кой би смял да отрече. / Като всички умни хора, /аз не ритам тръна бос, / с големците се не боря, / а им ставам всягда мост". Това е забелязано от Вазов в края на миналия век, ще рече това е една тема, щом е тема, това е една същност. Започва блюдолизничеството, докарвачеството, т.нар. натегачество, за което има анекдоти - значи, също се касае за една реалност. Принципът е такъв: за да съществуваш, трябва да пристъпиш към самодеградация. При сталинизма това беше единственият начин за спасение. Аз съм минавал през такава ситуация - аз, който нямам, откровено казано, никаква, ама никаква склонност към алкохола, бях принуден да играя роля на пияница, на разпаднал се човек. Имаше един дълъг период от 11 месеца, през които не писах нищо, правех се, че съм в голяма криза - защото постоянната работа също ги плаши. Казвам им, добре, аз никого от вас с нищо не застрашавам, но са ми казвали: аа-а, ама ти имаш ръкописи, не си безопасен. Това са, как да ви кажа, някакви долнопробни истории, но тия истории са характерни за националния живот, те не са епизоди и анекдоти, станали между двама лумпени. В България, ако искаш да влезеш в администрацията, в университета, в музей - където и да е - трябва да имаш тази самодеградация, която да те представи. Трябва обезателно да бъдеш известен с някакъв много неприятен порок или черта - или алкохолик, или рушветчия. Ние не боравим, тъй да се каже, импресионистично, фактът е факт. Имаме на Захарий Стоянов "Чардафон Велики", имаме на Алеко Константинов "Бай Ганьо", имаме тоя проблем дебатиран. Редица наши писатели са се опитвали по един или друг начин да засегнат тези проблеми. Имаме фейлетони, които са останали като някакво трасе - "Пази боже сляпо да прогледа", "Меракът на чичо Денчо". Това са фейлетони с трагично звучене. Също и разказът на Вазов "От оралото до урата". Върху тези неща пак ще се върнем във връзка с отражението на администрацията върху българския живот. Но тука аз ги привеждам, за да имаме достоверна почва, че стъпваме върху нещо фактическо и не сме в областта на хипотезите.

Ние имаме при това положение една повсеместна обществена бедност. Бедност на институциите - например нашите училища: нашите училища са най-бедни в света откъм съоръжения. Нашата обществена мизерия се изразява в какво ли не. Голямата гръцка енциклопедия от 1920 г. е 24 грамадни тома, това България няма да го направи още 40-50 години и не може да го направи. Или Голямата румънска енциклопедия. Ако сравним книжните богатства на Балканите, не можем да спорим с Албания. Бил съм в Албания и в библиотеките там, и в Националната библиотека. Тя може би по брой на книги далече да не е бройката на Народната библиотека. Но това, което е събирано, е истинско съкровище. В българските библиотеки никога не е имало системна събираческа работа. Или нашите архиви - те съществуват от 30 години насам и са създадени главно с полицейска цел, те не представляват нищо. Ако се обърнем към друго: така необходимите сбирки от изобразително изкуство. Ние не представляваме абсолютно нищо в това отношение. Нито дори в събирането и опазването на нашата по-нова живопис, защото и там е действувано на принципа: целокупния народ. Примерно, като всеки художник и Владимир Димитров-Майстора има слаби работи. Но трябва да ви кажа, че Националната галерия е купувала главно неговите слаби неща. В нейните фондове има около 20 картини на Майстора, които никой не би изложил, и той да е жив, не би ги показал. Нито интересуват като някакъв междинен момент изследователите. В туй отношение стават много перфидни и за тази перфидност ще говорим пак, когато дойдем до отражението на администрацията върху човека. Но ето това вече са форми на бедност на самото общество. Тази бедност, тази обществена мизерия е невероятна. Вземете сега вече и катастрофата на комунистическото правителство: преустановява безплатните лекарства. Това е страна, която поради своята бедност не може да провежда никаква социална политика. Обществената бедност е такава, че тя се изразява в една всеобща мизерия. В миналото картината беше същата, но имаше известни пролуки. Тези пролуки идваха главно от присъствието на чужденци в България. Англичаните откриха, че от тази страна могат да доставят хубаво доматено пюре. И какво правят те? Те донасят една серия халки и казват: доматите, които не влизат в тия халки, са първо качество, които влизат, са второ. Подаряват на българските производители тези халки и от тоя момент нататък българите започват да произвеждат качествено пюре за износ.

Тези анекдоти, тези дребни мизерии на живота са принципите на нашето съществуване, ние не можем да ги отменим, не можем да ги отминем, не можем да се откажем от тях, понеже са мерзки и елементарни. Това са индикатори за качеството на живота, за общественото съществуване. Следователно, нашите болници са на нивото на болницата "Сейнт Джеймс" в Лондон от 1580 г. Ние сме без медицинска апаратура, без модерна фармация. И всичко, което вече постъпва, този сложен интелектуален продукт, който целокупният български народ е отрекъл, той почва да го купува всеки ден на все по-високи цени. Един пример. Аз помня времето, когато България доставяше от Германия един камион срещу два вагона домати. Сега един камион е една композиция домати. Това е отношението на простия продукт към интелектуалния.

Тази ситуация на перфектна, установена и неотменима мерзост дава определен тип реакции. Първата реакция е самоомразата на българина. По същество той дълбоко ненавижда себе си. И ако се почне разговор за нещо българско, той почва с псувни и проклятия. Аз помня времето, 30-те години, когато за всичко се казваше: остави го, българска работа. Сега този израз е изчезнал, но отношението не е изчезнало. Самият аз съм автор на една крилата фраза, която обиколи България и за малко не ми взе главата: "Преди ме беше срам, че съм българин, а сега ме е гнус." Тия неща отравят духовността, отравят ежедневието. И става така, че котилото, в което живее целокупният български народ - родата, селската общност, първичната славянска общност, късноантичната клиентела - няма вече вкус. Това не е периодът на щастието на еснафлъка, на тържествените разходки по безистена, по пазара, по калдъръмите, по чаршията, когато е обезпечен на същите тия принципи, които тогава са били дълбоко по-реални. Не е имало страшния отскок на интелектуализацията, тя, доколкото е съществувала, е била в хармония с типа на производството. Сега тя се откъсва и типът на производството се откъсва от нея. И тука вече всяка хармония от социален и икономически тип се изпарява. Раят на българските пазари остава като златен век назад. Не е вече щастливото време преди Първата световна война, когато яйцата се продават на дузини. Не е вече дори времето от 30-те години, когато всяко семейство, независимо дали е на министър или на разсилен, два пъти в седмицата минимум има печеното агне. Всичко това, примерно ще кажем, комунистите го разрушиха. Това е вярно, но и да не бяха те, този процес си тече. Дори в някои случаи ние можем направо да кажем: извинете, вие не сте автори на тая мръсотия, вие нямате нищо общо, вие лъжете - тя е причина сама за себе си. Самоомразата и омразата към българщината вече става религия. Ако си човек с достойнство, ако си поначало конституирана личност, ти не можеш да допуснеш да бъдеш наричан българин и да бъдеш третиран като българин. Това нещо катастрофално се изразява след 1918 и след 1944 г. (аз вече съм свидетел, пък от 1918 г., макар че не съм бил роден, заварих атмосферата), когато националните катастрофи будеха небивала радост в тълпата. Пада им се на буржоазията, пада им се на царедворците, пада му се на града. Като че за тях няма отражение. Казваха: да му мисли буржоазията. Да погледнем икономически на нещата: тя се лишава от излаз на Бяло море, което е гибелно. В Македония тя се лишава от много важни зони на продукция. Македония е най-добрата овощарска зона в Европа, това може да се види само на място. Дърветата, каквито и да постъпят там, подобряват своя вид. Аз в Ресен съм ял круши 25 см. дълги. Това е място, където се срещат маслината, смокинята, нара, с дюлята, с крушата... И освен това, това са едни от най-големите златни залежи на Балканите. Има цели планини, каквито сега откриха в Гърция, за които се знае, че примерно даден масив съдържа примерно 70 000 тона злато. Разбира се, тия орязани граници не са само едно държавно унижение - че министър-председателят не може да ги обложи и че военният министър не може да назове някакви победи. Те се изразяват в засилване на обществената мизерия. Изрязването на Добруджа, изрязването на Западните покрайнини имат огромно стопанско значение и поради това: от Източна Тракия в България влязоха 600 000 бежанци, от Македония влязоха около 1 100 000 (заедно с Втората световна война). Това е почти двумилионно бедствуващо население, което страната трябва да приеме и по някакъв начин да уреди. И те не са минали без форми на обществена помощ, като се почне от раздаване на храни, заеми за строежи и т.н. Тези факти, тези нещастия лягат върху всеки човек, независимо дали ги признава. Но за комунистите и земеделците това беше върховно тържество. "Най-сетне буржоазията получи своето заслужено". Има и друго. Нетърпимостта към своето състояние се превръща в една денонощна омраза към реалността, а реалността е определена система - социална и пр., но най-накрая и национална, най-накрая и етническа. Ти не можеш да я намразиш само защото е система на българската буржоазия, ще свършиш с това, да я мразиш, защото е българска.

Оттук нататък вече предателството се превръща в политическа платформа, изповядвана от милиони. Сега, при Елциновото предложение, ако се бяха погрижили малко да раздвижат духовете, два милиона българи щяха да рипнат за присъединяване към Русия, с пълен отказ от себе си и от каквото искате. Това е патосът, на основа на който съществуват БСП и БКП, това са дълбоките им корени. Това не е плод на някаква външна пропаганда, не е плод на разпространение на марксизма. Просто материализмът по принцип е най-подходящ за такава обстановка, в която, бидейки отречено всичко интелектуално, е отречено и всичко духовно. Вървете да отделите интелектуалното от духовното, ако е възможно.

Но този манталитет, най-накрая, е тотално нихилистичен, състои се от едно отрицание на самия себе си. Българинът не представлява нищо за себе си. И ако го питате, той ще ви каже: кой съм аз и защо съм - абе, я ги остави тия работи. Имаше и един политически момент, когато преди 9. IХ. 1944 най-често казваха: абе виж какво, животът не струва три лева, колкото един куршум. И тръгваха с комунистите и с партизаните. Защото това е негово интимно убеждение. И защо животът му наистина да струва повече от три лева? Ами че той нито в материално отношение, нито като условия на живот, нито като духовна нагласа представлява нещо. Той е един изтръскан чувал, една скъсана обувка, една стара подметка, един изгнил дюшек. Цялата тая история свършва с това, че той се е лишил от всички тропизми. Съвременната социология смята, че истинското богатство на човека е богатството от тропизми: движението към определени цели. Богатството от тропизмите е и социалната динамика. Това е не само заетостта в едно производство, това е заетостта в преодоляването на това производство, в постигането на нов хоризонт. В обществения живот това се изразява в много интересни насоки на движение. Примерно, ако желаете, цялото ново експериментаторство в областта на изкуството. Ако се обърнем общо към мисълта, цялото това т.нар. стиково развитие, което слага край на специалността. Днес само в България можеш да се хвалиш, че си специалист. Където и да отидеш по света, те питат как работиш между една наука и друга. Щат или не щат, от черупката на европейския материалист и позитивист възниква един нов тип. Примерно от идиота Зола изниква гениалният Юисман, който почва като натуралист, за да свърши като най-духовният автор на миналия век, с най-много предчувствия, интуиции и в пластическо отношение фантазен писател.

Това аконтрарио, раждане от противоположността, е много важно, то тук не се осъществява. Не се осъществява благодарение на бедността на духа, на стария манталитет, на целокупния народ, на цялата тая тиня, оставена от странното и особено историческо развитие на България и на част от Балканите. Макар че (например в Румъния) това нещо е много дълбоко осъзнато и преодоляно. А за Гърция да не говорим. Това е характерно за Шумадия и за България, не е характерно за Албания. И ето, обществената бедност се изразява в края на краищата и като една бедност на духа. И това не като метафора, можем да го посочим. Думата ми е тази: че в своята целокупност българският народ завършва като един тотален развратител на всичко и на всички.

Трябва да кажа, че в последните години, с всичките благополучия и престъпления, става най-сетне едно преодоляване на този български мир. Той е вече като едно зъбчато колело, на което са счупени част от зъбците и предаването не става - въртиш педалите, но колелата на велосипеда не се задвижват. И върху всички тия неща ние можем да разсъждаваме и заради това - фактът че ги осъзнаваме, говори че те си отиват. Човек може да осъзнае една такава ситуация не в нейния център, а в нейния край, защото осъзнаването представлява форма на резюмиране на едно развитие. Когато това разв

Този термин не е мой, той е на Давид Русе. След войната Русе заговори пръв за концлагерите като за отделна вселена.. Той и пръв назова множество руски концентрационни лагери. Комунистът Пиер Декс го нападна в пресата, като го нарече клеветник и лъжец. Давид Русе почна процеси. На този процес се явиха около петстотин души свидетели, минали през руските концентрационни лагери. Сталинистката преса виеше по вълчи денонощно срещу Русе.

През 1956 г. Пиер Декс трябваше да признае вината си. Спорът е стар, делят ни от него тридесет години. Спорът отмина, остана понятието: Концентрационния свят.

Ние бяхме следили спора и бяхме чели Давид Русе, когато потеглихме за Концентрационния свят. И попадайки в лагерите, трябваше да констатираме, че Русе е прав: това е една отделна вселена, вселената нa страданието и болката, която е вътревписана в нашата, в земята на хората, на човеците. И която въпреки това не се пресича с нея.

Човек се озовава неочаквано пред няколко бараки — никой от затворниците не се показва. Това е като селото на мъртвите от приказката за юнака и гарвана. Само демоничните лица на садистите се мяркат в празното пространство и в нас гори страшният въпрос: „Какво ще стане?" Почват първите инквизиции. Те се правят показно — това е „приемът". С един удар е повален някакъв студент — фрактура на черепа, менингит и екзитус (смърт, бел. ред.). Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери. Но това не са шпицунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус (слънчевия сплит, бел. ред.). И тогава хвърлят трупа ти на свинете.

Правилата са горе-долу сходни навсякъде. В руските лагери или в Кампучия, или в България. Убиват от скука, убиват от отегчение. Защото си им омръзнал, не искат да те гледат повече. Или още по-страшно: убиват, защото могат. Няма правила за оцеляване. Не оцелява непременно физически издръжливият. Ако си издръжлив, пази се, не оставяй това да се забележи. Това ги вбесява. Хвърлят се като кучета върху човека с атлетическо телосложение. Но ако си хром или инвалид, не разчитай на това. Над инвалидите издевателстват. Един е с по-къс ляв крак. На него заповядват: „Ходом марш и ако куцаш, за всяко куцане по едно дърво". И така убиват инвалида — понеже ги дразни. Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият поглед се наказва със смърт. Един бе погледнал Остап Гершанов право в очите. И бе повален — беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го видях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бедната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба.

В Белене ядяха плъхове и някакви бухалчета. Как са ги пекли. — не знам. Такива боледуваха от непознати на науката паразити: отлепване на очните дъна, ослепяване. Тихо и мълчаливо изгубване на светлината.

В историята на лагерите нямаше нещо, сравнимо с Ловеч. Тук, ако полицаят стъпи накриво и го заболи крак, убива. Ако е хремав, убива. Ако е пил предходния ден, убива.

Концентрационният свят има вече голямата си история — нали е свят? Водят началото му от концентрационните лагери, организирани от англичаните през англо-турската война. Но това е наивно. Той е много по-древен. Ражда се в руските така наречени „каторги", в практиката на руския царизъм да се разправя с политическите си противници по зверски начин. Когато почнат да излизат книгите за концлагерите у нас, четете ги заедно със „Записки от мъртвия дом". Ще видите сходствата. Същата мрачна тирания, същащата агония на духа, същото тържество на грубата сила над интелекта, същите брутализирани типове на чиновници-убийци. Концентрационният свят се ражда непознат, ненаименован или по-точно заблуждаващо именован — „каторга".

Но ще дойде време и той ще заяви за своето собствено и отделно битие, отделно от света на хората, на човека. Които оживяха — умираха, наскоро след това. Поради понесените страдания и поради това, че сталинистките кучета не оставяха никого на мира. Лагеристът живееше десетилетия с револвер, опрян в тила му. Кои бяха тия странни сили, които концлагерът също буди? Откъде въобще в човека — след така дългата хоминизация — тия кървави инстинкти, това зверствсо, този садизъм, които са непознати в природата, за които хищниците не подозират?

Според Фройд (би могло да се каже) това е събуждането на спящите в човека негови предходници. Ho Господи, нито един от предходниците на човека не е имал такива зверинни качества! Това обяснение е наивно. За мен е по-вярно обяснението за тържеството насатанизма, обяснението на църквата, но вие няма да приемете., И затова аз ще ви го спестя. Поради което предстоят десетки години на въпроси, спомени, анализи, анкети, исторически монографии, където ще се изследва всичко. Аз зная, че литературата не само на Изток е виновна в сътрудничество със сталинизма (нещастният Париж притежава повече мръсни сталинисти-писатели, отколкото София!), че тя засега се мръщи и не приема темата. Но сталинистите ще се махнат: сътрудниците им ще се махнат, колаборационистите ще се махнат, адаптиралите се ще се махнат и пред мисълта ще застане отново огромно заглавието: Концентрационният свят.

Под което заглавие трябва да се постаявят колони с думи и мисли. Пред Концентрационния свят ние се възправихме без да имаме истинско понятие за него. Нашето приличаше на невинното състояние на човечеството преди Падението. Но след това дойдоха агонията и страданието. Агонизиращата фигура — като у Микеланджело — раждаше понятието за безнадеждността. Ние минахме през ада. Въпреки ужаса ние останахме при своите програми и при своите становища. Никой не бе разколебан: анархистите останаха анархисти, националистите — националисти, земеделците — земеделци, монархистите — монархисти, социалдемократите — социалдемократи. Но ние не само запазихме своето верую.

Днес всеки цени своите становища по-високо. Сега знаем, че това са не само наши духовни открития,, а че това е живот на епохата, исторически сложен и обусловен. Че ние сме в потока на историята, на традицията. Мога да кажа, че там, в Концентрационния свят, ние останахме на висотата на епохата и историята. Злото се оказа безсилно в своите цели — и понеже е безсилно, то е и безсмислено. Сега организаторите на лагерите почват да търсят кои са били техните маши, за да ги съдят. Това пък отвъд безсмислието показва глупостта на злото. Бихме могли да кажем: Концентрационният свят е вече една минала глава, оставихме го зад гърба си.

Недейте става наивни. Той е влязъл в хората. Той е и в средния глупак, в безличния чиновник, който гледа мигащ и нищо неразбиращ, в различни „наивни", „наивистични", „невинни" типове. Той е заразил завинаги лумпена от града и селото. Той е създал стотици хиляди паразити, в които живее. Нищо в обществото не се е родило, за да си отиде ей: така! Нито сталинизмът с неговия Концентрационен свят. Това е като хидрата, която вечно устрашава кръста, устрашава разпятието. Това е вечна заплаха за свободата на човечеството, поради която трябва да се бди както е казал Паскал, „до свършека на света". Концентрационият свят ни отнема завинаги съня. Не се надявайтге вече на покой! Той ни възправя завивя в бдение за свободата. И да се опитаме да се отпуснем, унищожените ще ни възправят. Концентрационният свят е съвпаднал със света на човека.

Статията е от сборника "Българският ГУЛАГ. Свидетели." | publicistika.blogspot.com

Книгата на Владимир Свинтила "От Маркс до Христа", публикувана през 2002 г., беше отмината с гузно, подло и закономерно мълчание.

За да разберем защо се случи така, трябва да си изясним какво всъщност представлява тази книга.

Има книги, които са с фундаментално значение за литературата и обществото ни, такава книга е и „От Маркс до Христа” на Владимир Свинтила.

Тази книга е една от малкото, които се опитват да обяснят разкъсаната връзка между литературата и християнството у нас.

Тема страшна, тема болезнена, тема изобличителна, дали не и душеспасителна?

Страшна е темата, тъй като най-сетне трябва да се опитаме да си изясним как и защо се случи това отдалечаване на литературата ни от християнството.

Откъде начена то?

Как протече?

И защо днес то се проявява с такава разрушителна сила?
Как се стигна до положението в което нашата съвременна литература не само да е лишена от морал, но и да воюва с него...

Опит за отговор на такъв тип въпроси е книгата-изповед на Владмир Свинтила, един интелектуалец, водил типичен живот на интелектуалец по времето на т.н. социализъм.
Показателното в случая „Владимир Свинтила” е, че този блестящ интелектуалец бе еднакво чужд както на т.н. социализъм, така и на това, което слабоумните определят като уж демокрация – случилото се след 1989-та...

„От Маркс до Христа” е единствената българска книга, която разказва за драмата на Илия Бешков, за която всеки, който се е опитвал да разгадае рисунките му, се е досещал, но едва сега я съзираме проектирана пред очите ни.

В един момент Илия Бешков пита:
- И сега знаеш ли на кого дължа живота си? На две ситни демончета.
И това беше вярно. Той живееше, благодарение на двама бивши партизани, сега полковници от „болшевишката интелигенция”, при това и двамата либерали-комунисти.”

Илия Бешков в ролята на изкусител?! Така ще да е било, защото Влидимир Свинтила свидетелства:”По моему, той беше изкусил бедните селяци, с които случаят се бе погаврил, като ги бе грабнал от нивата или стадото ги бе облякъл в полковнишки униформи. В дъното на душата си те бяха останали любопитни и любознателни селянчета, които Бешков изкушаваше със своята двоянка и Бешковите ереси”.
Владимир Свинтила твърди, че Илия Бешков” ...бе започнал като атеист, определено като атеист, с неговия земеделски „биоматериализъм”, едно от чудовищните преображения на Сатаната. Но срещата с Константин Петканов го бе върнала към църквата на Христа”.

В книгата си „ От Маркс до Христа” Владимир Свинтила всъщност създава, макар и фрагментарни, истории на постигането на Христа.

Книгата на Владимир Свинтила е изключителен влог в българската литература, тъй като разкрива духовните битки на инак известни творци, като Илия Бешков, например. За Бешков са изписани и публикувани хиляди страници спомени, есета, статии, но забележете, че никой не се докосва до страшната тема „Илия Бешков и християнството”!

Константин Петканов заявил, според Владимир Свинтила за Бешков: „Той се пребори като светец с демоните и победи. Рядко е имало толкова категорична победа в името на Христа. Това е една радост за ангелите в небето”.
В изумителната си книга Владимир Свинтила представя и още един български писател- християнин – Константин Петканов, един почти тотално забранен писател днес.

Когато разказва за житейската и духовна одисея на Константин Петканов Владимир Свинтила сякаш се сдобива със словесната мощ на библейски пророк:” Взели селските икони, пръст от гробищата, дървената семейна люлка – за да люшкат в нея бъдните поколения – и иконите от църквата, и като се прекръстили, предоставили се в ръцете на Христа и на пресветата Божия Майка, наша застъпница”.

По този начин – от гледната точка на искрено вярващи в православието нашата, българската история никога не е била представяна в литературата ни.

Причините са много – най-напред бе войнстващият атеизъм на тези, които се самоназначиха за модернизатори на литературата ни – д-р Кръстев и Пенчо Славейков, после дойдоха социалистите, комунистите, за да се развихрят днес либералстващите. Всички те бяха и са изградени от антихристиянство.

Владимир Свинтила описва драмата на самоотлъчилите се от християнството – сторили са го по една или друга причина и как те отново се връщат в лоното му. Всъщност така те спасяват душите си. Злото умее изкусно да се прикрива, Злото изкуши поколението преживяло Втората световна война и чрез вътрешнопротиворечивото понятие „антифашизъм”.

Но нека чуем свидетеля Владимир Свинтила:” Всички бяха обзети от този дух на „антифашизъм”: от Бенчо Обрешков, през Константин Петканов и Константин Константинов до Атанас Далчев и Илия Бешков.”.

В тази тъй жестоко цензурирана тема (и по времето на социализма, и особено сега, при капитализма) – за българската литература и християнството особено място заема Константин Петканов за когото в книгата си „От Маркс до Христа” Влидимир Свинтила казва:” При него (Константин Петканов – бел. ред. КНИГИ NEWS) патриотизмът съвпадаше с християнството. Тия две понятия у него не можеха да бъдат разделени. (...) Неговото родолюбие бе и христолюбие”.
„От Маркс до Христа” разкрива постигането на християнската вяра от Атанас Далчев („Видях го в „Свети седмочисленици”. Беше запалил свещица и се молеше пред олтара. (...)Гледката на молещия се Далчев ме изпълни с някакво могъщо вълнение. Като че бяхме стигнали, не само аз, а всички, до един връх, от който започваше слизането ни надолу, в един „крстен поход” без край.”), Константин Константинов („Докато го видях в „Свети Седмочисленици”, същата черква в която видях и Далчев да се моли. Константин Константинов бе запалил свещ и я полагаше на свещника. Неговият поглед бе отправен към Пресвета Богородица, която го гледаше милостиво”).

Владимир Свинтила ни разкрива в „От Маркс до Христа” и драмата на Трифон Кунев, прошепнал признанието:” Заради вярата в човека, ние загубихме вярата в Христа. Чувайте, там, в килията (затворническата – бел. ред. КНИГИ NEWS), аз се научих отново да се моля”. Разбирате ли това поколение, което тръгна въодушевявано и от такива яростни врагове на християнството като Гео Милев, който отъждествяваше „Бог” и „Господар” (а това означаваше и разрушаване на всеки един авторитет, постигане на царството в което всичко е позволено..., не напразно се организират шумни негови чествания, последователите му бесуват... ), Владимир Свинтила ни помага да проумеем как се създаде и какви драми преживя то – поколението, което отхвърляше християнството и после гузно протегна ръка към него...

За жалост, Владимир Свинтила ето така, твърде лекомислено, определя своето поколение:”В нашето поколение материализмът и атеизмът претърпяха завинаги своя крах. Това е смисълът на книгата. Тя говори за едно постижение, което ще остане за всички. Ние сме поколението, което се завърна при Светата наша Православна Църква до дългия и труден път на покаянието.”

За жалост, тяхното „постижение”, на поколението завърнало се при Светата наша Православна Църква, бе отхвърлено.

Безапелационно и недвусмислено.

Днес в българския литературен живот, в българската литература владее Злото.

Посочете ми един съвременен български писател, който да изповядва християнството... Литературният ни живот се диктува и изтезава от войнстващи атеисти. Няма нужда да се изреждат имената им...

Но в тази книга – „От Маркс до Христа” срещаме и покаянието, така както го е преживяла една от най-успешните за времето си писателки Яна Язова. Идват страданията, а те раждат прозрението:”... като останах сама , попитах тези четири стени:”Кажете, стени, какво да прави Яна Язова, грешницата пред Бога?”. И си отговорих сама. Ние бяхме забравили страданията на Христа, пътуванията на апостолите.
„Из бездни возопих!” Това чували ли сте? Мислех да се замонаша, да отида в манастир. Но се сетих, че съм писателка”.

Владимир Свинтила е блестящ интелектуалец, макар и неуспял да се реализира всецяло.

И все пак Владимир Свинтила единствен е успял да проникне в същността на православието, на българското православие. Това той сторва в есето си „Християнинът в града”, което е най-вълнуващата част от книгата му „От Маркс до Христа”.

Никой досега не е успявал като Владимир Свинтила да определи така лаконично и точно нашата вяра:”Нашето източно православие е селско”.

Градският човек, според Свинтила е обречен да „Става християнин за един ден” – „Той е християнин на Бъдни вечер, Васильовден, Гергьовден, Цветница, Великден.(...) В останалото време тъне в индеферентност”.

Именно от тази градска индеферентност спрямо християнството приижда на талази неверието...

Именно тази е и причината за злостната омраза на днешните, поредните псевдомодернизатори към селската тематика и към авторите, описващи селото.

Има книги с фундаментално значение за проумяването на това какво сме и накъде вървим. „От Маркс до Христа” е една от тези фундаментални книги.

Разгърнете тази книга и ще намерите отговор на твърде много въпроси, които ви терзаят.

Разгърнете тази тънка книжка и може би ще намерите самите себе си.

Разгърнете „От Маркс до Христа” за да разберете защо над нея тегне злобно, злостно и уплашено мълчание.

И ще намерите отговор на много въпроси – защо съвременната българска литература е пропита от Злото, защо се издигат в култ бездарието и невежеството, които са само две от лицата на антихристиянството...

Стоян ВЪЛЕВ

http://www.knigi-news.com/?in=pod&stat=5106§ion=13&cur=60

В периода между двете войни парижките кафенета вдъхновяват едно поколение млади интелектуалци да си измисли очарователно име: „изгубено”. Това са група американци, жизнени и фриволни, талантливи „скептици”, за да не кажем безбожници, модерни хора. Небогати - дарени от обстоятелствата с възможността да живеят в Европа скромно, но без никакви лишения. И без нуждата да работят нещо извън интелектуалните си интереси.
Естествено предпочитат Париж, където превръщат ежедневието си в един „безкраен празник”. Хемингуей така и озаглавява прочутата си книга. Освен него: Ездра Паунд, Скот Фицджералд, Томас Елиът и други.
„Безкрайният им празник” все пак се нуждае и от доза драматизъм, от щипка патос. Човек се чувства дискомфортно в пълна безметежност. А само личните любовни драми не натежават достатъчно... И един ден се стига до формулата: „Всички вие сте едно изгубено поколение”. Думите са на Гертруд Стайн. Те им харесват с този съдбовен тон. Може би защото им придават осанката на елегантно страдание, романтичния чар на изискана обреченост. Може би и защото така се продава по-добре всяко новоизлязло заглавие. В американската литература „лост дженерейшън” става нещо като търговската марка на една нова класика.
Както и да е, ние също харесвахме „изгубеното поколение”, неговите книги отдавна са преведени на български и продължават да се търсят.
Но когато преди около месец и половина се появи книгата на Владимир Свинтила „От Маркс до Христа”, изведнъж болезнено осъзнах: „онези там” не са никакво изгубено поколение! Нормално е млади и безгрижни хора да си измислят проблеми, които красиво и възвишено да разрешават. Но - от тяхна собствена гледна точка - те не са никакво изгубено поколение. Защото са осъществили докрай себе си като такива, каквито сами са искали да бъдат; оставяли са до последно посланията си такива, каквито сами са искали да достигнат до другите. Те са си изкарвали хляба (и сухото мартини с лед) с онова, което са обичали да правят. И никой не е инкриминирал нито изданията, нито възгледите им. Нито тях самите... Дори войната за повечето от тези интелектуалци остава фон - по-близък или по-далечен - на някакви лични преживявания (наистина, талантливо превъплътени в общозначими теми) или гореща точка на вълнуващи репортажи. Но за тях войната никога не е национална катастрофа, нито проводник на комунизма.
Може да прозвучи като завист, но е само болка. Защото, докато те са се радвали на творческата си зрялост, на читателски интерес към себе си, докато и в България включително са се подготвяли преводите и изданията на техните книги, незабелязано и за България, а още по-малко за света, у нас самотно съзрява едно истинско наше „изгубено поколение” български интелектуалци - не по-малко талантливо и може би много по-ерудирано. А ние сякаш сме забравили това още преди да сме го разбрали, преди да сме си направили поне някое и друго полезно заключение.
Днес покойният Владимир Свинтила, четири години след смъртта си, ни го напомня в своята книга.
Бог да го прости. Дали приживе сам е съзнавал колко е важно, че ни оставя тези страници, тези свои есеистични откровения, анализи, изповеди? Но в книгата му няма място за стария глупав въпрос „какво е искал да каже авторът” - не, авторът е казал всичко с пророческа яснота, в прав текст и пределно искрено. Авторът е и свидетел, и главно действащо лице. Той е част от хората и събитията, за които пише. С него също се случват невидимите духовни процеси, които описва. Той всъщност е сред най-изтъкнатите, най-ярките фигури на нашето достойно „изгубено поколение” големи български интелектуалци.
Книгата обаче не е биографична, нито автобиографична. Това е полезно да се знае предварително от читателя. Въпреки че повечето от главите са посветени на отделни личности, за живота им се научава малко. Затова пък се проследяват неща, за които чисто биографичният жанр обикновено остава сляп: движенията на душата, израстването на духа, онзи невидим път към Христа, след който вече Христос е Пътят...
Илия Бешков, Филип Чипев, Константин Константинов, Трифон Кунев, Димитър Талев, Яна Язова... Владимир Свинтила - съвременникът, сподвижникът, свидетелят, летописецът, изповедникът на тези и още други споменати и неспоменати поименно в „От Маркс до Христа”.
Защо да са „изгубено поколение”, защо този паралел?
Защото повечето от тях, почти всички, преживели творческата си младост между двете войни и достигнали зрелостта си в годините след Деветосептемврийския преврат, остават лишени от възможността да се доизкажат свободно, да се наситят на дните на творческата си зрялост, да наситят и други. Освен онези, които са продали съвестите си, но за тях авторът не пише, те за него не представляват интерес.
И тук още по-важно и по-интересно е откритието, че докато свободните им творчески години са белязани, най-общо казано, от леви настроения и безгрижно интелектуалстващо безбожие, то годините на зрелостта ги обръщат постепенно към християнството, а вече в края на жизнения им път - конкретно към Православието. Те лично срещат Христа, смирено стоят пред образа на Пресвета Богородица и се молят. Така си отиват от този свят - в покаяние, в един тъжен и радостен мир, опростени. Оказва се, че другото преди е било етап за надживяване, че техният потенциал е достатъчно голям, за да не спрат развитието си с изкушенията на младостта.
Като автори, като мислители и представители на истинската българска интелигенция (не на подкупената, не на фалшивата), те остават ощетени. Творческият им път среща яка и висока стена след 1944 г. Комунизмът сподавя словото им - и писмено, и устно - хората се страхуват даже от личните си разговори. Никаква възможност поне за обсъждания, поне за тих разговор в кафене. И това продължава прекалено дълго.
Едни спират да творят и се отдават на преводи в борба за (достойно) физическо оцеляване. Други творят, но не ги издават. Трети ги реабилитират, но късно и при „определени условия”. И почти всички са били репресирани, изселвани, или минават през лагерите.
Но, както споменах, книгата на Владимир Свинтила не се занимава обстоятелствено с биографични сведения. Тя не е и политическа. Даже към политиката се таи тихо презрение, политиката е под нивото на автора.
Той самият в предговора я нарича документална. Всъщност „От Маркс до Христа” е много повече от документална книга. Бих казал, че ако се абстрахираме от литературно-есеистичния й стил - а той е прекрасен - бихме разпознали в нея един истински нравствено-богословски трактат. Може би най-добрият в съвременната ни богословска мисъл. И добре, че е литературно-есеистичният стил. Иначе мнозина биха се отвърнали „респектирани”, преди да прочетат и първата глава. (Някои днес предпочитат да определят отвращението си от богословския стил като респект...) А сега - дано повече да я прочетат.
Та, трябваше да се появи тази именно литературна творба, за да ни открие толкова горчиви и важни истини за нашата фолклоризирана „духовна идентичност”, за нашето прословуто „българско православие” на шаяка и шевицата, на менчето с чемшир... и потурите. И за нашия стародавен, закоравял атеизъм, който започва някъде далеч в зората на националното ни самоосъзнаване и залеза на светоотеческата ни духовност.
Но също и утешителните истини за нашия шанс за спасение днес, за нашата все още жива връзка с истинското Православие и с непобедимата вяра Христова.
Не че ние досега не предчувствахме тези истини, но това бе все още предчувствие. Някакви опити само да подредим пъзела. И сега, като го подреждаме с помощта на Владимир Свинтила, под него откриваме забравени прекрасни византийски (не гръцки!) мозайки от времето преди да заспим историческия си и духовен български сън... Мозайки, от които ни гледат иконните образи на светците.
Зад океана нямат, лежащи отдолу, своите византийски мозайки. Интелектуалната памет там достига до парижките кафенета. Е, добре - до Френската революция, все едно. Както уточнихме, там не може да има изгубени поколения, защото никой не ги е затривал. Че изгубено поколение и изгубени хора са две различни понятия, е съвсем друга тема.
А ние, с нашите „истински” изгубени поколения, като че ли сме се обогатили с намерили себе си хора. Намерили себе си, означава: намерили Христа.
Не са ли те шанс за всички ни? Но как да си спомним за тях, как да ги открием? Личностите им са труднодостъпни - та нали съществена част от зрялото им творчество остава неиздадено, а и ненаписано. Само преживяно и премисляно към залеза на дните в усамотение пред иконостаса на някой софийски храм.
Владимир Свинтила чрез своята книга извежда личния духовен път на тези интелектуалци до висотата на творчество. Той дава живот, сила и непреходност на техните недописани послания: творчество, което така или иначе води до Христа и до Православието.
Личният пример по-трудно се следва. Много по-лесно е да се впишеш конформистки в своето поколение и сетне да се оправдаваш или хвалиш с него. „От Маркс до Христа” ни показва именно трудния път на личността към Истината. (Вместо „на поколението към бъдещето” или нещо подобно.) Това е пътят на личните лутания, на личната свобода в избора, но и на личната отговорност пред Бога - не пред човеците и тяхната суета. Също така, това е пътят на личното страдание. Изглежда, единственият възможен верен път - към Голгота.
Те не оставят свои „духовни чада” сред родната интелигенция. Следващите априлски поколения са вече други хора. Общото е, че и техният път започва от Маркс. Различното е, че никога не стига до Христа. Минава през прекалено много удобства, наречени „грижи за културата” и прекалено много лични интереси, наречени „убеждения”, за да отвежда до Голготата на Владимир-Свинтиловите съвременници.
Безспорно, и после има таланти, но вече пречупени, подчинени на всичко, което може да подсигури траен, конструктивен атеизъм сред новата „прогресивна интелигенция”.
И накрая, понеже не е престижно толкова много бездуховност за едни деятели на културата, минаха през Рьорих и стигнаха до... Ванга.
Какви криви пътеки - от Маркс до Ванга!
Такъв е неочакваният край.
Сигурно и Владимир Свинтила го е разбирал приживе, но в книгата „От Маркс до Христа” не става дума за това. Тя е над това и разказва за други хора. Нека не я опорочаваме.

Книгата ми „От Маркс до Христа” е не толкова автобиографична, колкото документална. В нея е отразен не само моят религиозен опит, но и опитът на цяла една общност. Разказано е движението на една социална среда от позитивизма, материализма, марксизма - към трансцендентизма, метафизиката, религията, християнството, православието. Това движение бе и агония - „из безднах возопих”! Това движение бе и героика. Да скъсаш с тези възгледи, които се смятаха за естествени - като късния дарвинизъм, класическата физика на твърдото тяло, и да се върнеш назад във времето - както на всички изглеждаше движението към православието - за това се изискваше характер. Човек трябваше да се пребори с предразсъдъците на позитивизма и марксизма, дълбоко залегнали в съзнанието на интелигенцията - трябваше да се пребори и със себе си. В тази борба помогнаха страданията, с които ни обогатиха и последните десетилетия. Страдащият човек е по неволя и мислещ. Ето как сатаната отиваше против себе си и против своето дело. Измъчени, но с озарени лица, ние най-сетне се обръщахме към иконите на Иисуса Христа и на Пресветата Божия Майка. В агонията на духа бяхме намерили спасението.
В нашето поколение материализмът и атеизмът претърпяха завинаги своя крах. Това е смисълът на книгата. Тя говори за едно постижение, което ще остане за всички. Ние сме поколението, което се завърна при Светата наша Православна Църква до дългия и труден път на покаянието.

Илия Бешков
„Никога не съм бил марксист. Но пантеист бях. Сега времето ли, Божията милост ли, не знам, ме лекуват от моя пантеизъм... Аз още не знаех какво е изкушението. Потиснатото състояние, меланхолията приемах за „състояние на духа”, за настроение. Не знаех, че така се проверяват душите ни.”
Темата за демонизма не бе приятна на Бешков: „Това бяха глупостите на времето, казваше ми, глупостите, на които е способна младостта, младостта след войните. Разбира се, никога не съм вярвал реално в злото. Но демонизмът, това бе критическо отношение към света.”
Бешков знаеше, че плаща за грешките на цялата интелигенция, грешки гибелни, от 20-те и 30-те години. Тези грешки не можеха да бъдат поправени житейски и политически. Пътят бе само един: изкуплението.
Той изтощи себе си с пости, тримирене. Беше му постоянно студено, защото от постите беше „изпосталял”. „Изходът от драмата, каза ми, е духовен. Страданието и молитвата отвеждат на пътя на честта.”

Константин Петканов
Беше от тракийските бежанци. През 1913 г. бе влязъл доброволец в армията...
Във въстанията, войните бе сформирал своя мироглед - бе затвърдил християнската си вяра и бе осмислил своето православие исторически...
При него патриотизмът съвпадаше с християнството... Неговото родолюбие бе и христолюбие...
Той не беше от куклената интелигенция и те разбраха, че няма да играе по свирката им... В разправата, която започнаха с интелектуалците, Петканов бе на едно от първите места. Комунистическите писачи започнаха атаките си...
В нещастието, в страданието на плътта и на душата, той бе по-християнин от всекиго. В него видях, както и при някои други, способността да се страда, тази способност, която се открива и в житията на българските светци.

Атанас Далчев
Той не приемаше себе си да е християнин. Приемаше - в онези години, - че изпитва един дълбок интерес към християнството, без да се отъждествява с него...
После животът му внезапно се вгорчи. Оставиха го без работа, препитаваше се единствено от преводи...
Комунистите го изтезаваха в името на своя мистериален театър.
Тогава Далчев се обърна към Евангелието...
Видях го в „Св. Седмочисленици”. Беше запалил свещица и се молеше пред олтара. Същата жълто-златна свещ, която бе палил като дете в Солун...
Гледайки молещия се Далчев, в сърцето ми проникна чудото на вярата.
След бродене при католическите мислители, след западните отци, след Хегел, Атанас Далчев се бе върнал към лоното на Православието. С детска чистота и невинност той пристъпваше към ритуала и
молитвата.
Свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ           

Tази страница е част от архив, който вече не се поддържа! Заповядайте в новия православен портал Двери БГ!

Петко Тодоров  

Неговата народопсихология е различната

„Многоликият столичанин” е автентичната книга на Владимир Свинтила (изд. „Изток-Запад”). Така се получи – той умря и от архива му изскочиха десетина ръкописа. Още няколко чакат да видят бял свят. Тази е различна от предните, за тях друг ще каже какви са. В тази е онзи Свинтила, заради когото се казваше: Минах през кафенето за дозата си Свинтила. Българската кафене-култура почва с Чичовци и свършва със Свинтила. Българската кафене-култура умря със социализма. Закономерно. Електронното общуване е неин ерзац.

В „Многоликият столичанин” е кафеджийският език на Свинтила, неговите интелектуални пируети, неподражаемите констатации, които задължително стоят като максими. Той седи в кафенето, смуква от дъжд на вятър цигарата, още по-рядко кафето и нарежда. Пред своята публика. Свинтила говори за манталитетите. Той познава софийските манталитети, в момента гледа през витрината, вижда неща, които другите не виждат и доизмисля етюдите си за софийските манталитети.

Свинтила е нелогичен в най-оптимистичния смисъл. В причинно-следствените зависимости се приемат за логични най-силните. Някой е решил, че са те. Свинтила бомбардира със съждения, основани на други, по правило неподозирани причинно-следствени зависимости. За него не е важна мярката – колко силна е дадена зависимост, важното е да не е забелязана до момента. И стои скандално не в смисъла на жълтата медия, а в интелектуалния смисъл – виждате ли, той е извън мярката. Сега няма обществена акустика за тази скандалност, жълтото я ликвидира.

„Ама така мразим нещо да ми има, умирам си не дето ме боли зъб, а дето може и да не ме боли” – герой от етюда му за софийския потомствен пролетарий.

Тук са още аспириращият буржоа, галфонът, търчи-лъжи, фогата и прочее – 2 дузини типажи. Това не е популярната народопсихология, узаконена от Марко Семов, без която е все тая и за която се има призван всеки, понаучил се да изписва пълен член. Без този Свинтила няма как да е все тая, тъпо е, квадратно, квадратно на квадрат.

От Книжен Ъгъл

Следват откъси от “Многоликият столичанин”, подбрани от Христо Блажев в блога Книголандия

Бащицата-лидер на нацията

Борис III е върховният готвач на цялата яхния. За него вече няма нито гений, нито талант, нито каквото и да било. Пое­тите, учените, музикантите? Борис III е открил, че може да мине и без тях. Той е открил, че е възможен и един живот без интелек­та. Царят не е написал своята „Утопия“, но България, тъй както я устройва той, е неговото съчинение. Той прави политика без поли­тици, наука без учени, изкуство без поети, живопис без художни­ци, общество без общественост. Само неговите полицаи са истински полицаи, и неговите офицери – истински офицери.

Мръсотията

София бе мръсен град и улиците бяха мръсни. Блокът, който беше на власт, не се грижеше за чистотата на града, защото „блокарите сами са мръсници“ и „мърсотията не им пречи“. Всеки дом имаше „сандък за смет“ от дърво или от железобетон, където се изсипваше боклука. Боклукчиите идваха един път месечно да го приберат. Те го товареха с лопати на боклуджйската кола и никога не го прибираха напълно. Оставяха боклук „за късмет“. И боклук­чийските сандъци „миришеха на мъртвец“.

Бюрокрацията

Така възникваше този чудовищен чиновнически апарат, който щеше да стане костна система на комунизма. Комунистите го намериха готов: и като структури, и като манталитет. Трябваше само да го оглавят. Там подчинението отдавна бе станало „народна песен“.

Бюрокрацията обезпечаваше себе си. Дебелогъзите администратори, царските слуги бяха предвидливи за своите заплати. Те данъци не плащаха, понеже нямаха никаква дейност – те имаха само данък сгради, който при тях бе винаги нисък, тъй като апарата бе в ръцете им и на тяхното недвижимо имущество се слагаше нищожна „емлячна оценка“, въз основа на която се из­числява данъка.

Софийските общинари бяха страшни за дребните съществувания. Дори и в клуба „Пикуик“ няма описани такива престъпни чиновнически типове. Това бяха гадни, жълти лица, на хора,които не познават чистия въздух, плешиви темета, жълти от тютюн мустаци, мошенически усмивки, излъскани ръкави на саката, защото и тия хиени работеха за ниски заплати и съществуваха само от подкупа, който се равняваше на истински грабеж.

Образованието

В онова общество на вечното гонене на „гологана“, на „парата“, от заран до вечер много късно се образуваха личностните характеристики, личностните качества, а следователно и стремежи. В слоевете на дребната буржоазия сред малките съществувания личността бе по принцип отречена. Учениците се мотивираха да работят с бой: шамари в училище, „дървен господ“ (най-сигурната педагогика!) вкъщи.

Гимназистът в повечето случаи бе разновидност на идиот. Остриган „четири нули“, с неравен, ръбат череп, вечните скруфули, следен от домашните и от полицията като потенциален враг на обществото, тъпкан от допотопни учители, които често отдавна бяха забравили cпeциалността си (поради нищожните заплати, вечната мизерия и морето грижи), той зубреше с еднаква нерадост кристалографията и дескриптивната, латинския и старобългарския.

Атмосферата в гимназиите бе такава: мразеха се всички предмети, мразеха се всички учители, мразеха се всички училищни празници и всичко, свързано с училището. Мразеха се безкрайните маршировки пред Гергьовден и пред „Кирил и Методи“, мразеха се самите манифестации. Всички учители се наричаха по прякор и рядко, много рядко към някого се проявяваше дълбоко уважение поради неговата човечност и разбиране.

Банковите измами

През лятото, в най-голямата жега, когато търговците са си отпуснали телесата във Варна, а селяните търчат по хармана, във в. „Утро“, непременно на втора и трета страница, които са ужасно зацапани, винаги макулатури, с най-ситен шрифт, наречен „диамант“, се появява съобщение от Министерството на финансите, че от 1 август или септември излиза от употреба емисия банкноти, примерно от 1929 г., по пет хиляди лева и по хиляда лева.

Когато хищните адвокати видят, че макулатурите са такива, та въобще не могат да бъдат прочетени, те отиват в самата печат­ница и там намират чист брой срещу по-голяма сума. Новината за излизането на емисията те не разпространяват току-така. Звънят на клиентите си: „Господин Иванов, срещу петстотин лева ще получите много ценен съвет“. Господин Иванов „не гриз­ка трици“ – той знае, че зад предложението стои нещо може би съдбоносно. И приема вед­нага. Като плати за съобщението, господин Иванов не го разпростра­нява: той е платил, как да го даде другиму безплатно?

На 1 септември селяните, които са тичали по хармана, ще „пият чаша студена вода“. Парите във възглавниците отиват на вятъра. С такъв един „удар“ се укрепваше държавния бюджет.

Престъпното е, че банките – и знаменитите народни, популяр­ни банки – направо се подиграват със своите спестители. Два дена преди емисията да излезе от обръщение, ако теглиш пари, те ти дават от излизащата емисия. Един наш познат, енергичен и „гарезлия“, отива да тегли пари. Той обаче знае за емисиите. Касиерът му брои само от излизащите емисии. Тогава нашият познат без обяснение почва да бие касиера с бастуна си. Окървави го и го свали на зе­мята. Полицията го спаси. Касиерът и банката не го съдиха, защото се уплашиха от скандала. Но други случаи минаваха гладко. Както ми разказваше много по-късно Христо Д. Бързицав, така била измаме­на майка му. В деня на излизането на емисията тя отива да тегли пари за покупка на апартамент – четиристотин и петдесет хиляди, сума огромна за времето. На следващия ден тя няма един лев – всичко това е хартия. И това не сe третираше като измама.

Кафенето

В кафеджийския занаят, казваха, пак си имало онези познати степени – чирак, калфа, майстор. И тук опоясвали майсторите. И тук учели занаята дълго време. Майсторът сам печел кафето, чи­ракът го смилал, калфата го варел под надзора на майстора. Кафе­то още го вареха в горещ пясък, поставен върху мангала. По време на варенето три пъти се доливаше студена вода преди кипване. И всяко кафе се вареше все още в отделно джезве. Когато го сер­вираше, келнерът се правеше, че го е изпуснал на масата. Чашата силно се разклащаше, но кафето не се разплискваше – „да стъпиш на него, дупка няма да стане“. Кафето бе велика работа!

Книгите

Файтонджиите имаха много работа при дъжд. Когато бе топло и не валеше, те дремеха на капрата си или четяха „файтонджийски романи“: „Рокамбол“, „Мъртвите сибирски полета“, „Мостът на въз­дишките“, „Клетниците“, „Парижките потайности“, всички преведени и печатани в края или началото на века. Това бе причина вкъщи да бъде запретено четенето на ро­мани. Когато по-нататък веднъж вуйчо ми ме свари да чета „Нана“ от Емил Зола, той бе дълбоко огорчен – как може внукът му, който е просветен човек и гимназист да чете „файтонджийски роман“? И никакви обяснения не помогнаха.

Романът бе прокълнат именно поради файтонджиите. И мама, ако четеше романи, тя го правеше малко скрито: „Детство и юношество“ от Толстой, „Мaдам Бовари“от Флобер, „Животът на жената“ и „Бел Ами“ от Мопасан. Илюзорният тип предизвика цяла индустрия – издаването на художествени биографии в поредици. Той бе добре обзаведен с четиво. Господи, колко много хора, в колко много ергенски и момински стаи един рафт пъстрееше от художествени биографии. Собствениците на тези поредици изчитаха книгите с особено старание, водеха си бележки в тетрадки, подчертаваха върху страници, слагаха бележки.

*Владимир Свинтила (псевд. на Владимир Георгиев Николов) е роден на 29.04.1926 г. в София. През 1949 е въдворен в концлагера Богданов дол, след това Куциян. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1952 г.). Владимир Свинтила пише литературно-критически и публицистични съчинения в твърде широк спектър, публикува по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство, народопсихологията, българските национални традиции… Познавач на много съвременни и древни езици, Свинтила се превежда от италиански, френски, испански, английски, немски, старогръцки, латински език. Негово дело са преводи на “Сонети” (1956) на Шекспир, “Песни и поеми” (1957) на Р. Бърнс, драми на Шекспир, Б. Шоу, Дж. Пристли, Дж. Осбърн. Умира през януари 1998 г.

Истинският ръст на последния ренесансов човек на българския ХХ век Владимир Свинтила започна да се откроява едва през последните години - след като изд. "Изток-Запад" самоотвержено започна да публикува големите му трудове. Четящите го познаваха, разбира се, от многобройните статии в печата, от книгите му за художници и от преводите - сонетите на Шекспир, "Песни и поеми" на Робърт Бърнс и много други. Но едва след книгата "От Маркс до Христа" митичната фигура на енциклопедиста с единствения костюм и бастунчето започна да се покрива с бронза на незабравата. А "Етюди по народопсихология на българина" и "Грифонът и химерата" отляха цялата му фигура. Най-новата книга на Свинтила, "Кладенецът на мълчанието", го приближава до титани като Солженицин.