„Не виждам никаква особена промяна в България, в нейната външна и вътрешна политика, никаква бърза промяна в икономическата криза която я сковава сега. Все повече българи ще търсят изход в чужбина, където има не по-малка криза.” Това констатира пред „Марица” американският професор по политически науки Спас Тодоров Райкин, който е роден през 1922 г. в Пловдивското село Зелениково.

 Политологът е категоричен, че днешна България върви по пътя на затриването, но с помощта и безгрижието на нейните държавници. „Близката или далечна катастрофа ще бъде много по-опасна и съдбоносна от тази през 1393-96 г. Както през 1941 и 1944 г., така и в 1989 г., политиката и бъдещата съдба на България се решават от събития на по-голямата европейска и световна сцена. България не можеше да избира между своята независимост и акулите, които посегнаха да я заробят - Германия, Съветския съюз, Америка. Цар Борис III поне успя да предотврати изпращането на стотици хиляди наши войници  на Източния фронт. Тодор Живков обаче изпрати  нашите момчета да помагат на Брежнев срещу Пражката пролет на Дубчек. Новите управници, преходчиците, пък изпратиха наши момчета да защитават „интересите” на България в Ирак и Афганистан.

Докато нашите момчета оправят работите на Ирак и Афганистан, чужди проповедници се разпореждат в България. В попски раса или цивилни дрехи, въоръжени с библии, микрофони и американски химикалки, под европейски шапки или турски фесове, тези проповедници се опитват да заличат от съзнанието на българина спомените за неговите герои - Паисий, Раковски, Левски, Ботев, от плеадата наши народни будители. Подкупват  с торби злато нашата интелигенция, за

да се откаже тя от своето национално съзнание

и национална гордост, от българското, родното, непрежалимото.

Никой не знае докога ще трае днешната конфигурация на силите в света, но всеки знае, че такива конифигурации  не са вечни. Империята на Александър Македонски се разпадна веднага след смъртта му, Римската империя бе заграбена от германски нашественици, колониалните империи се сгромолясаха във втората световна война, империите на Хитлер и Сталин бяхя отнесени от вятъра. Сега е ред на новите конфигурации на НАТО и ЕС. Земетръсът под основите им вече се усеща. А когато дойде денят на техния разпад, какво ще се случи с България? ”, анализира професорът.

Той е стигнал до извода, че държавата ни е обградена от 1912 г. насам  със „съюзници-разбойници”, които й оглозгаха кокалите. „Те заобикалят България със железен обръч, за да няма тя достъп до отворени морета или свободен път към Западна Европа. Те имат солидни бази на влияние в Париж и Лондон, и не престават да плашат Вашингтон с мнимото русофилство на българите. 80-милионна Турция, въоръжена до зъби с американско оръжие, с милионна армия, още изписва по картите си като Булгаристан турската провинция отпреди векове и не престава да подшишква турското малцинство в България за евентуално прекрояване на българските граници.

Какво остава на България?  Нейната доктрина за национална сигурност почива единствено на конфигурацията на световните сили под чадъра на НАТО и ЕС, те са единствената й надежда. Ами ако те се разпаднат, къде ще отиде малка България с нейната армия от 35000 щика? Ще се озовем в положението, в което сме били на 16 юни 1913 г., а може би и в още по-лошо!

Не виждам как някой от днешните, а и бъдещите политици на България  би могъл да предотврати такова стечение на събитията”, изтъква песимистичната прогноза американският учен, който е запазил патриотизмът към родината си. 

Спас Райкин завършва Пловдивската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет. Но на 6 май 1951 г. дезертира от военната си служба като трудовак и преминава в нелегалност. Става един от първите горяни в България и след 44 дневно скитане в Родопа със съставената от него седем членна въоръжена група на 19 юни 1951 г. избягва зад граница в Гърция. И до днес той остава твърд антикомунист. Професорът има свое обяснение, защо комунизмът си отива толкова трудно и болезнено от страната ни?

„Просто казано:  Защото в 1989 г. българският народ не се вдигна масово за неговото прогонване от страната. Политиците след 10 ноември се оставиха да бъдат дирижирани от партийните водачи.  Желю Желев завърши един от протестните митинги с думите „Хайде да си вървим, за да не загубим това, което постигнахме.” Безкръвната революция в България завърши с капитулацията на демократичните сили и възстановяването на Отечествения Фронт от 9 септември 1944 г. - такъв, какъвто беше замислен на книга от Георги Димитров,  но никога неприложен до двете  кръгли маси - през 1990 и 1991 г., които доведоха до приемане на Конституцията през август 1991-а. Многозначително е това, че тази конституция изключи от политическите процеси всички, които не бяха живели в България най-малко 5 години. Така цялата българска политическа емиграция беше

лишена от правото да участва в изграждането на демократична България

Комунистическата партия остана на власт и уреди нещата така, че тя да продължи пряко и косвено да направлява политиката на страната.

Нека прибавим и обстоятелството, че България живя при комунизъм над 45 години, две поколения бяха възпитани в школите на комунистическата партия, а цялата българска интелигенция, целият български народ бяха комунизирани. Българската администрация, стопанските ръководители бяха отраснали   в редовете на комунистическата партия. Българският народ беше трениран като стадо овце да върви след червените магарета и той никога и никъде не вдигна ръка против поробителите си.

Как всичко това можеше да се заличи изведнъж? И когато българите крещяха по площадите за новата демокрация, и най-запалените демократи - в маниерите и методите си, следваха принципите, усвоени в ерата на комунизма. Не съм видял публикувани досиетата на всички водещи фигури преходчици, но народът ще ахне в почуда, ако и техните досиета се публикуват, като тези на владиците.

Комунизмът ще изчезне безболезнено, когато поколението, расло под неговия гнет - привилегировани и нагаждачи, си отидат от този свят, когато комунистическата партия      открито и гръмогласно се прогласи за наследник на политиката и философията на старата  Българска социал-демократическа партия на Янко Сакъзов и  Кръстю Пастухов, от която се отцепи през 1903 г. Това, че тя се прогласи за социалистическа, но остана формално и фактически продължение на БКП под социалистическо було, само удължи дните на комунизма в България.

Но наследството на комунизма няма да изчезне,

старото време няма да се върне. Това наследство е в новата икономическа система, която комунизмът създаде и която е пропила в съзнанието на българина така, че той не може да се освободи и във всяка нередна проява в обществения живот вижда комунистическо присътствие. Когато, всъщност, такива нередни прояви са типични и за капиталистическата демокрация, която в момента  съществува в България”, посочва проф. Райкин.

В анализите си той не подминава и големият проблем с Българската православна църква.

„Много съм писал по църковния въпрос. През десетилетията прокарах  много резолюции по конгресите на организации, в които участвувах и написах статии, коментари и есета, в които заклеймявах и комунистическата власт, и църковното ръководство, което й сътруднечеше. Но винаги съм оставял отворена врата за църквата да се оправдае за политиката, която следва. Разбирах мисията на църквата като духовен стожер  на българския народ. Но когато слънцето на свободата изгря над България, на 10 ноември 1989 г. църквата се оказа объркана по кой път да върви - да продължи да действува като че ли нищо не беше се случило, или да се отърси от сътрудничството си с комунизма. Тя реши да следва първия път. Тя не последва пътя на румънската църква, която призна отстъпничеството от своята мисия, нейният Патриарх сложи жезъла си и слезе от престола си, за да бъде върнат от народа на патриаршеския трон. БПЦ отказа да следва този пример, а правителството уволни и патриарха, и Светия Синод и ги замести със свои избраници. С това правителството допусна монументална политическа грешка, като отвори фронт в църквата, вместо да я привлече в изграждането на демократична България с публично признание на робските вериги, в които беше окована от комунистите. Вместо това правителството замести патриарх Максим и синода му с най-изявените като комунисти висши духовници Пимен Неврокопски, Панкрати Старозагорски и Калиник Врачански. С това ли светската власт щеше да направи БПЦ стожер на нацията? Затова аз, който десетилетия бях развенчавал тримата йерарси като оръдия на комунистическата власт, застанах зад Максим и неговия Синод в развихрилата се борба между църквата на Максим и тази на разколниците.

В 10-годишната битка Максим възтържествува, разколниците  се провалиха, но продължиха да мъждукат. Схизмата приключи формално със завърналия се през наши дни последен неин глава, Епископ Инокентий. Максим спечели, но църквата беше изнурена,  обществено изтерзана, сведена до безпомощност. Тя беше заклеймена от публичните медии,  против нея се нахвърлиха с ярост хора, които никога не бяха влезли в църква, журналисти нахално тикаха микрофони в улични сблъсъци с митрополитите, чието достойнство беше потъпкано.

Защо нашата църква не последва примера на румънците?

Това е мистерия, която едва в сега се разбулва. Оказа се, че почти всички владици са били агенти на ДС и или са били изнудвани да мълчат, или са мълчали страхувайки се, че агентурното им минало в ДС може да бъде разкрито. След 20 години това наистина стана и сега те агонизират под бремето на общественото отрицание. Публикуването на досиетата нанесе последен удар върху църквата. Оказа се, че почти всички са били завербувани като агенти на ДС и страхът от разкриване е спирал птриарх и владици да се отърсят от греховете си като слуги на комунистическите власти.

В момента срещу Българската правослвна църква се води открита война от непознати сили, под булото на нейни защитници. Дали в тази тежка ситуация и предвид войната, която се води против църквата ни, дали БПЦ ще успее да стане духовен стожер на нацията? Като се има предвид практиката от последните 20 години, перспективите за обновена БПЦ са много несигурни и съм песимист, че БПЦ може да стане духовен стожер на нацията.  За да стане такъв стожер, са нужни поне 8 условия. Сред тях е нашата църква дае излъчи достоен патриарх и лидери в Светия Синод, които да действат единно, да дефинират в граждански, не стереотипен библейски език, мисията на църквата в днешния модерен свят, да се създаде богословски ориентирана светска интелигенция, да се обединят всички ресурси в притежание на БПЦ с тези на епархиите в една счетоводна система, върху която да се изгражда общият църковен бюджет и да се финансират всички общи нужди на църквата. Това са моите  условия      за въздигането на БПЦ като духовен стожер на нацията. Песимист съм, че тези условия ще бъдат  изпълнени, но ще бъда много доволен - аз нямам много време да дочакам тяхното изпълнение, ако новото върховно ръководство се заеме с постигането на тази задача - да стане  БПЦ духовен стожер на целия български народ.

90-годишният професор въпреки успешният си старт и кариера в САЩ никога не се е разделил със спомените си от България. Те са един истински букет от тежки, лоши преживявания и патриотичния порив на семейството, родната къща, духовните символи на нацията.

„До преди няколко дни преди да се докосна отново до родното бих казал, без много да мисля, че  няма нищо българско, родно, което не бих могъл да прежаля. След дълъг размисъл виждам, че през изтеклите шест десетилетия, по всяко време от прекрачването на границата на 19 юни 1951 г., има нещо, което ме е свързвало с България, което ме е вдъхновявало и поддържало духом.

Нека първо изповядам защо бих отговорил с пълно отрицание. Въпросът възкреси в съзнането ми образи от България, които по-скоро бих желал да забравя. В моите детски и юношески години живеех в пословична беднота. Къщата ни, градена в турско време, се съсипваше, живеехме в една стая - тя беше дневната, спалнята, кухнята и трапезарията на цялото семейство. Подът беше от дъски с процепи, зеещи към зимника, който през зимата служеше за обор на кравите, телетата и прасето. Чувахме плясъка на изпражненията на кравите. Майка ми, която често боледуваше, спеше на креват, покрит със сламеник. Аз, тати и малкият ми брат спяхме на пода върху остър бодлив козяк, който аз сутрин извличах в друга стая, нещо като склад, а вечер го довличах в дневната. Така правех и със скъсаните износени черги. Сърбахме чорбата от обща дървена копаня с дървени лъжици, не си служехме с вилици, а топяхме залъците от тиганя с пръсти. Няма да сравнявам това с днешното ми жилище, устроено от съпругата ми като художествена галерия с всички условия на луксозен дом.

Но не само това. Ако искате да сравня дома ми в България и в САЩ, като употребя думата дом в преносен смисъл, пак ще се препънем в остър камък. Там, в България, като младеж на 21 година, на 21 юли 1944 г. насред улицата ме спряха с насочени към мен шмайзери трима партизани. Взирах в дулото на шмайзера на другия партизанин, умрял от страх в очакване да ме разстрелят. Друг подобен случай беше арестът ми през декември същата година. В общината ме посрещнаха с думите: Ти ли бе, хубоснико, ще се бориш с нашата партия! Последваха шамари, удари с юмруци, ритане. Силен удар с ботуш ме просна на пода. Искаха да им кажа кой ми е дал нареждане да ставам член на БЗНС. Не приемаха отговора, че сам съм поискал да бъда приет. Боят продължи, накрая ме избутаха в избата, където вече бяха арестували около 50 души. Когато ни освободиха, тати дойде да ме вземе с колата, тъй като не можех да вървя. Предишната вечер ме сънувал обезглавен и плакал безутешно.

Имам и хубави спомени - през лятото на 2012 г.  Мой съсед от Зелениково, докторът на икономическите науки Цаньо Цветков, поет и писател, понесъл своя дял от унижения и преследвания през комунистическо време, поел инициативата да ми се отдаде чест за постиженията ми, с които съм направил родното си село известно по цял свят. Запалил за идеята кмета на селото Кръстю Бациев, (член на БСП, бивша БКП) и друг съсед, професионалния художник Грозю Славов. Цаньо предложил в общината да се постави голямо табло с портрети и кратки биографии  на най-видните зелениковци от освобождението на България досега. Възраженията на социалистите в селото са били парирани от кмета с мотива, че съм поставил селото на картата на България. Така изработеното табло е било поставено във фоайето на общината - с образите на шест прославени зелениковци - от възрожденската епоха до наши дни. Моят портрет срещу входната врата, под мене мой връстник комунист, прославил се като световен парашутист.

Таблото е поставено в същата община, в която през декември 1944 г. аз бях пребит от новите тогава управници, комунисти-партизани. Днес на същото място ми се оказва чест като на достоен зелениковец, и то с подкрепата от кмета социалист Кръстю Бецаев! Поласкан съм от това, че в моето родно Зелениково партизанските страсти от миналото са на изчезване.

Имам много спомени от България. Помня каторжническите дни в трудовашката служба при строежа на военното летище в Безмер, после в Балчик. Помня бягството ми от Балчик до Родопите. Над село Марково, въоръжен с карабина на рамо и бомби в джобовете, прекарахме 44 дни в глад и мраз с другарите ми дезертьори и ятаците ни. В спомените ми е Вартоломеевата нощ, вилняла по цяла България на 6 срещу 7 октомври 1944 г., когато по заповед от комунистическото партийно правителство бяха избити  половината от „безследно изчезналите” неудобни на новия режимхора. Това става, преди да се публикува Законът за „народния” съд на 7 октомври. Ако тези „безследно изчезнали” бяха изправени пред „Народния съд”, те не биха имали такава съдба. В Батак турци клаха беззащитното население.

През Вартоломеевата нощ българи клаха българи...

Помня убийството на селския свещеник в Зелениково. Вечерта на 6 октомври случайно минах покрай общината, в стаята на бирника видях отец Стефан Тафров. Той махна с ръка за поздрав, искал е да каже Сбогом. После се разчу как е бил убит с петима други съселяни. На свещеника отрязали езика и го карали да опее другите, отрязали ръката му и искали да се прекръсти. Друг арестант, мой далечен братовчед, 24- годишен, бил още жив, когато започнали да заравят убитите. Един от джелатите му разцепил главата.

Та тези спомени от България няма да забравя. Този  „дом”, в който аз преживях последните си години, беше дом на постоянен страх и ужасии. Тази горчивина в душата ми никога не изчезна. Моят нов „дом”, Америка, се оказа по-добра мащеха от родната ми майка България.

Но не бързайте да ме упреквате. През всички години на моето емигрантство, от 1951 г. та до сега, аз съм се посветил на борбата за освобождение на същата тази България. Намерих подслон в Америка, направих кариера, създадох дом и семейство в САЩ, но отдадох всеки свободен момент от изтеклите над 60 години на борбата за освобождение на България. Бях в челните редици на тази борба сред българската емиграция. Имаше нещо по-дълбоко, което ме свързваше с българския народ, не с България на планините, равнините, разкошната природа. Това беше моята любов към българския народ, в недрата на който бях израснал, с болките и радостите, с които той и аз бяхме живели заедно. Това беше моето съзнание за дълг към този народ. Оставих го в черно, непоносимо робство и с цялото си сърце и душа му състрадавах за робските окови, които носеше. Затова всеотдайно се борех неговото освобождение.

Моите герои

през всички тези години бяха Паисий, Раковски, Ботев и тяхната жертвена борба за освобождаването на същия този народ, когото аз бях обикнал. Това е българското, родното, което никога не съм можал да прежаля и до последен дъх съм посветил на този народ живота си. Това е България за мене: Българският народ!

Като следя събитията в България днес, често се питам дали в родината ми още пеят „Жив е той жив е” или „Тих бял  Дунав се вълнува”, дали рецитират „На прощаване” и „Хайдути” и Иван Вазовата „Епопея на  забравените”? Или всичко това сега се счита за отживелица, passe!

Страхувам се, че при днешната европеизация, налагана от вън и имитирана по маймунски отвътре в България, старият патриотизъм и българският национализъм започват да вехтеят, бледнеят и се захвърлят на бунището като изживяна история. В този смисъл нещата сега са по-лоши от времената на комунизма”, казва с тъга политологът.

След емиграцията си от България, Райкин следва хуманитарни науки в Университетите на Атина, Женева, Лондон и Базел. От октомври 1951 г. до края на юни 1954 г. е стипендиант на Световния съвет на църквите. През 1954 г. пристига в САЩ със 17 долара в джоба и куфар, пълен с книги. Завършва Колумбийския университет (1954-1959) със степен Магистър по политически науки, специалност История.

Като социален работник в благотворителната организация Травълърс ейд сосайъти се занимава с посрещане и помагане на емигранти от Европа. Сред тези, на които организацията помага, е и семейството на завръщащия се от СССР предполагаем убиец на президента Кенеди Лий Харви Осуалд. Дълго след това Райкин е обект на спекулации и догадки за истинската му роля в нароилите се след атентата конспиративни теории. Името му дори се споменава в доклада на комисията Уорън.

От 1963 г. до 1991 г. преподава в американски университети в Охайо, Ню Йорк, Пенсилвания като професор по История на цивилизацията и Нова европейска история.

През 1993 г. проф. Райкин публикува в България 5 тома „Политически проблеми пред българската общественост в чужбина”. В периода 2000-2009 г. публикува серия от 13 тома под заглавие „Политическо пътешествие срещу ветровете на XX век”, където са събрани всичките му статии, анализи, материали за дейността му сред българската емиграция през втората поливана на XX век. През 2012 г. излиза от печат 2-томното му историческо изследване „Санстефанска България. Поява, съдба, триумф и трагедия на българската национална идея”.

Архива си от 99 тома проф. Райкин е предал на Хувърския институт към Станфорския университет.