http://samvoin.blog.bg/politika/2009/07/09/boiko-borisov.361039 - още факти за така наречената нова власт


Цецка Цачева – емблематичен случай на пошъл кариеризъм

Замислихте ли се тия дни, защо аджеба Бойко не си обяви анблок цялото правителство, ами ни ги цвъка на час по министър? Аз стигнах до извода, че ако изтропа всичко накуп, може и да не успеем да го понесем. Щади ни човека, един вид. Последният пожарникарски кадрил ме разби! За председател на Парламента издигат Цецка Цачева, някаква анонимна лелка от Плевенска област с будно текезесарско излъчване. По-големият проблем е, че малцината запознати с особата на г-жа Цецка, очевидно не са припаднали от възхищение. Ето какво пише блогът “Аналогии”:
 
В Плевен повечето хора знаят за “известната” юристка Цецка Цачева. Но малцина знаят как всъщност започва псевдокариерата на тази госпожа. А началото е важно, то е определящо и понякога разкрива неща, които говорят много за същността на дадена личност. Не трябва да оставяме времето да заличи истината, защото чрез нея ще си отговорим на много въпроси.
И така, първоначално Цачева работи като стругар в един местен завод. Но пресметливата герберистка усеща, че единствения й вариант да се измъкне от неперспективното бъдеще на работник е да стане член на БКП. И веднага го прави. Това й дава възможност да ходи на партийни събрания и да срещне мъжа на кариерата й – виден местен партиец. Любовните й авантюри са трамплин за нейното развитие. “Надежното” момиче е изпратено да продължи образованието си (право) в РАБФак, без изпит, ей така, за 3 години задочно. По онова време партията изпращаше само най-верните си хора да продължат образованието си. Не след много време любовницата бързо израства и е назначена в тогавашния Окръжен съвет – Плевен. Благодетелят се отблагодарява подобаващо. Неговите протекции и явно добре представящата се в любовния триъгълник Цачева (партиецът е семеен), са достатъчни бившата стругарка да стане началник на юристите в Окръжния съвет. Цачева стремително израства и в партийната структура, бързо е издигната до поста партиен секретар.
Повечето си спомнят каква бе ролята на партийния секретар по онова време – той колеше и бесеше. Вписваше в бележник всяка “заигравка” на работниците и после тичкаше да докладва на председателя. С една дума – узаконен доносник. Е, това всъщност правеше в Окръжния съвет настоящия общински председател на ГЕРБ, Цецка Цачева. Много невинни хора “изгоряха” заради нея. Тя ги “топеше” за удоволствие, за нищо, просто така, от чиста женска ревност. Прикритата й злоба ставаше все по-явна и неудържима, а самоувереността й безгранична. И тя решава да се пробва като адвокат. Но нещата на този пазар са други, партийният лидер, с когото се разделя като ненужен, вече не й помага. Тя не може да се справи с рабфакското си образование. Пресметливата й същност обаче бързо я ориентира към следващите силни на деня. Цачева започва активни контакти с представители на ОДС. И изведнъж от вярна на БКП, започва да се кълне в демократичните идеали. Метаморфозата й е пълна, но фалшива. Новите й покровители дълги години след това не разбират прикритото коварство на Цачева. Лансират я навсякъде като най-добрата юристка.
След като успява да вземе всичко, което може (а то не е малко), вманиачената Цецка се изправя срещу поредния си възкресител и яхва поредната “успешна” вълна – тази на ГЕРБ.
Изводът е, че още в зародиша си, кариерата на Цачева е била дълбоко порочна. Още тогава кариерата й е стартирала с уродливи прийоми, с добре пресметната хитрост и направлявана от единственото желание на областната герберистка – пошъл кариеризъм.
След като кандидатът на ГЕРБ за кмет на село Брест Цецо Луканов бе хванат да купува гласове, местните лидери на партията се опитаха да замажат гафа. Областния председател Ивелин Николов се впусна да лъже по медиите за някаква “чиста случайност”, която е завела кандидата на ГЕРБ до пачките с пари и гласоподавателите. Още по-смешни бяха оправданията на общинската лидерка Цецка Цачева, която развесели водещите на “Здравей България” с обърканите си и нелепи обяснения. Култовата реплика на Цачева, че раздаването на пари от кандидата за кмет на ГЕРБ в навечерието на изборите не означава купуване на гласове толкова впечатли “Господари на ефира”, че те веднага включиха плевенската герберистка в класацията си за човешки излагации, гафове и други недоразумения “Гледам и не вярвам на ушите си!”. Да ни е честита новата председателка на парламента!
    


Източник: Блогография



www.bg.blogografia.com







Истината за “Маниака” и леля ви Цецка
Истината за “Маниака” и леля ви Цецка July 14th, 2009 · Post your comment (11 Comments)


В последно време из българските медии се лансира образа на един морално, а и физически, деградирал евреин, който изведнъж влезе в поликата. Въпреки, че досега беше известен с жалките си опити да бъде рапър (нещо, което много бели не разбират, че се отдава само на негрите с малки изключения като Еминем). Естествено рапирането не се отдава на този евреин на име  Тодор Жаков Йосифов. Не, че искам да правя реклама на тия душевно пропаднали клоуни и техните тъпи, безмислени и несвързани римички, написани в някой пристъп на ментално разстройство, в който като гледам са перманентно изпаднали. Въпросния псевдо-гангстер, който към днешна дата ще се извява като политик даде няколко интервюта относно масовото възмущение спрямо неговата противна особа. Говорейки на меко, този “корав ганстер” обясни как се гордее със своите рап изяви и че това е една модерна култура на младите, която той разпространявал в България и следователно не трябва да го нападаме, а да оцениме неговия стойностен “принос”, както той го нарича. Рапа бил много модерен и ние трябвало да бъдем отворени към света и да приемем тази култура, а той я разпространявал в България, тъй че не виждал какъв е проблема. Проблема е, че тук е България, а не САЩ, където тази музика отговаря на негърската реалност. Плюс това днес много неща са модерни, но това не значи, че трябва да се поддаваме към тях. Пушенето на марихуана, за което постоянно се говори в рап текстовете също е модерно, но какво от това? България е древна държава, с древен народ и собствени традиции и културно разнообразие. Точно рап “музиката” не е нужна на никой, тъй като тя е негърска и спомага за моралното падение и деградация на младежта. Навън е пълно с т.нар “бели негри” – младежи, които ходят размъкнати с кърпи и обърнати шапки – чиста форма на чуждопоклонничество, а в случая чиста проба подръжание на негърските табиети и моди. Тодор Йосифов е доста некадърен рапър и при всички обстоятелства надали и родните слушатели на този стил изобщо много, много го тачят. По мои наблюдения всички му се смеят на тоя изкуствен палячо, който е 40 кг. и ако се изправи срещу полицай ще му трябва точно един шамар, за да падне долу, но в песните си пее как стреля полицаите и как мачка сичко по пътя си. Естествено в неговите малоумни второ-разрядни песнички, които между другото са с крадени инструментали от водещи американски рапъри, не пропуска да се лансира като голям еб*ч и играч. Разбира се – той си е такъв, не че някой се съмнява в този 40 килограмов, очилат, съсухрен евреин. Повече прилича на зубър, отколкото на образа, който си налага в обществото, но кой ли му вярва на тоя…?!
Ето, че ясно се вижда недостатъка на мажоритарния вот

– всички гласуваха за “Герб”, защото лицето на тази партия беше Бойко Борисов, т.е всички гласуваха за “Бойко”. След като партията спечели изборите ето, че червеите сложени из листите изплуваха на бял свят засега най-фрапиращи са джедая Тодор Жаков Йосифов и Цецка Цачева, за която ще поговорим по-късно.
След всичкия шум и всеобщото недоволство срещу Тодор Йосифов той бе изключен от листата за народни представители. Носи се слух, че всъщност е махнат, тъй като полицейския кръг, заформил се около ББ, сред които е и новия вътрешен министър – Цветанов са се наддигнали, тъй като Йосифов има песен, в която бурно оплюва родните полицаи. Дали заради това, или за да замаже случая все пак Бойко го разкара. Според мен е и от двете по-малко. Но да не се залъгваме, че сме се отървали от тоя мишок. Сега той ще отиде в законодателната власт, където ще направи много повече вреди…
В заключение искам да чуете песента, от която е изплагиатствал най-големия си хит “рапъра” Тодор Йосифов:
Snoop Dogg – Woof , можете да чуете как  в тази песен се пее: “Woof, madafaka’, woof madafaka’!”, а Тодорчо пее: “Бум, мадафака, бум, мадафака”. Това, че инструментала е 1:1 не трябва да ви очудва – според “талантливия” Тодорчо водещи рапъри като Snoop Dogg са харесали стила му и са му пратили инструменталите си на диск от САЩ, за да запишат бургаските посерковци и бели негри от G.G.P малоумните си “песни” (лично според мен лирическа диария).
Сега ми се ще да си поговорим за новата председателка на Народното събрание – Цецка Цачева. Нека се замислим какво е това нещо “представител”. Ясно е, че представлява фирма, министерство, учреждение, партия и тн., не е ли много важен факторът “визия” при тези хора? Защото аз не мога да си представя този изрод (не само визуално, а и политически) да бъде представител на Народното събрание. Все пак трябва да се избират хора с прилична визия, щом ще представят. Както и да е – физическата хубост в повечето случаи е за сметка на умствените качества. Цецка обаче и там куца. Защото тя е една продажна кариеристка, не известна пред обществото, но не и с минало, което ние не знаем и няма да разкрием! Защото, ако искаш да разбереш какъв е един човек просто трябва да се вгледаш в неговото минало, а нейното е доста, доста мръсно. До 1989 г. е  партиен секретар в Народен съвет- Плевен, след това- член на СДС и юрист на Община Плевен. Сега- депутат от Герб и председател на НС! Мисля, че тази кратка справка от нейната биографиЙКА е достатъчна, за да си направите сметка за какъв продажен човек става дума.

Източник: “Борба за Силна Българи

http://bgrod.org/



Вътрешна Революционна организация

 

Създава се от Васил Левски през 1869 г. по време на втората му обиколка из България. За централен комитет се определя Ловеч. В продължение на година и половина се създава широка мрежа от тайни комитети.

Устава и програмата на организацията са написани в “Нареда до работниците за освобождението на България” от 1871 г.

Цел:

“ с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). “

 

След смъртта на Левски ВРО е силно отслабена. На мястото на Левски застава Стефан Стамболов, но той не успява да я укрепи.



Български Революционен Централен Комитет

(БРЦК)

 

Създаване:

През късната есен на 1869 г. покрай издавания от Любен Каравелов в Букурещ вестник “Свобода” се събират емигрантските среди, които поставят началото на организацията.

1 август 1870 г. в женевското руско списание “Народно дело” се публикува първата програма на БРЦК, изработена от Л. Каравелов.

През същата 1870 г. Каравелов публикува като отделна брошура – “Български глас” – своята втора редакция на програмата на БРЦК.

Тук той достига до идеята за самостоятелността на българското освободително дело и необвързаността му с никоя велика сила: “Ние не трябва да се надяваме вече, както все се надявали досега, на другиго, т.е. да не чакаме помощ и поддръжка ни от една европейска държава, защото който се надява на другиго и чака да дойде Наполеон ІІІ (Франция) или Александър ІІ (Русия), Пий ІХ (папата) или Виктория (Англия) да го освободи, то той търси не свобода, а желае да промени самара си, да промени господаря си, или по-добре да кажем, да промени един тиранин с друг, един деспот с друг”. “Само тоя народ може да каже, че желае да достигне своята лична и народна свобода, който се надява само на своите сили, на своите умствени способности на своите братя”. “Който иска народна свобода, ... да прежали живота си, па да се вземе за пушка, за сабя, за пищов, револвер, шиш, топор, коса, сопа, кой с каквото може и кой каквото има, та да откупим свободата си.”

29 април – 5 май 1872 г. провежда се Общо събрание на емигрантските и вътрешните дейци (от Вътрешната революционна организация - ВРО). Приема се нова програма и устав на БРЦК.

На 5 май е избран нов Централен комитет, в който Каравелов е председател, сред членовете е Васил Левски. Левски става главен апостол на България, Тракия и Македония.

След смъртта на Левски БРЦК изпада в дълбока криза.

11-12 май 1873 г. – провежда се Общо събрание на БРЦК. Събранието отменя устава на Левски.

20-21 август 1874 г. – избира се нов Централен комитет, като Каравелов остава председател.

26 декември 1874 г. – провежда се Общо събрание, избира се нов Централев комитет, Каравелов запазва председателския си пост.

Началото на 1875 г. Каравелов се отказва от председателския си пост.

12 август 1875 г. по инициатива на Ботев е свикано Главно събрание на БРЦК, на което е избран нов състав на комитета с председател Христо Ботев.

Организират се три неуспешни опита за въстание – Старозагорското въстание, Червеноводската чета на Върбан Йорданов и Тома Кърджиев, както и четата на Атанас Стоянов.

След тези неуспехи Христо Ботев си подава оставката, а малко по-късно БРЦК престава да съществува.

Вестници:

“Свобода” (1869-1872), “Независимост” (1872-1874), “Знаме” (1874-1875)



Комитет “Единство”

 

Дата на създаване:

29 август 1878

Място на създаване:

Велико Търново

Участиници в учредяването:

Стефан Стамболов, Никола и Георги Живкови, Иван Драсов, Минко Радославов, Христо Караминков, Христо Иванов – Големия и др.

Цел:

“Наша света длъжност като българи и деца на едно и също отечество” да се бори и постигне “единство на всички българи”, “улучшението на нещастното положение на останалите българи вън от пределите на свободна България”

Официалното предназначение на комитета е да събира помощи, действителното – да съдейства за въстание в Македониая като доставя оръжие, изпраща чети и пр.

Комитети “Единство” се образуват и в други градове на Северна България – Русе, Ловеч, Разград, Габрово, София, Кюстендил. В софийския и кюстендилския комитет влизат главно дейци от Македония. Тези два комитета изиграват ръководна роля в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание.

Пловдивския комитет “Единство” си поставя за главна задача да не допусне под каквато и да е форма възстановяването на турската власт в Южна България.



Български таен революционен комитет

 

Дата на създаване:

10 февруари 1885 г.

Място на създаване:

Пловдив

Председател:

Захари Стоянов

Секретар

Иван Андонов, касиер – Тодор Гатев

Членове:

Петър Зографски, Тома А. Карайовев, Спас Турчев, Спиро Костов, поручик Ганьо Атанасов и Иван Стоянович

Членовете на Централния комитет полагат клетва. Ритуалът бил изпълнен от Захари Стоянов. Ив. Андонов пише: “Още в същото заседание председателят постави на масата една сабя и един револвер и ни подведе под клетва.” Авторът добавя, че членовете на Централния комитет “не принадлежаха ни на едно от съществуващите две румелийски партии: народна и казионна”. Печатът е изработен от стария революционер от Чирпан Стойо Филипов, на който пишело Македонски комитет.

Комитети:

Пловдив, Ямбол, Котел, с. Ичера, Пазарджик, Хасково, Стара Загора, Чирпан, Станимака (Асеновград), Хаджи Елес (Първомай), Брацигово, Батак, Клисура, Сопот, Карлово, Калофер, Търново-Сеймен, Нова Загора, Айтос, селата Абрашлар (Брежен), Цалапица, Царацово, Хамзаларе (Зелениково), Катунци, Брестовица, Дебър, Шипка, Енина, Медвен.

Комитетите имат не само регионален, но и общонационален характер.

Уставът и програмата са отпечатани през април. На окончателния му печат е отбелязано названието “Централен Български революционен комитет”, в средата му е изобразен лъв, а над лъва – “Свобода или смърт”.

Цел:

“... окончателно освобождаване на българския народ чрез революция морална и с оръжие”.

Средства на действие:

Чрез пропаганда, извършвана от частните комитети, печат (вестници, прокламации, брошури), манифестации. “Материалната” подготовка включва изработване на “нужния военен план”, назначаване на военни предводители (воеводи), въоръжаване на населението и военната му подготовка.

БТЦРК се опитва да втълпи убеждението, че трябва да се разчита на самостоятелната борба. Да се издигне самочувствието на народа, да се поддържа увереността в собствените сили и способности.

Едно от най-важните решения на комитета от 25 юли е “ да се привлечат и спечелят българските офицери в полза на делото”.

Вестник:

“Борба”



ВМРО - кратка история

НАЧАЛОТО

  На 23 октомври (5 ноември) 1893 г. в град Солун шестима млади българи - д-р Христо Татарчев от Ресен, Петър Попарсов от с. Богомила, Велешко, Христо Батанджиев от гр. Гуменджа, Ениджевардарско, Андон Димитров от с. Айватово, Солунско и Дамян Груев от с. Смилево, Битолско - се събират в къщата на Иван Хаджиниколов и провеждат учредителната сбирка на Организацията. За председател е избран д-р Христо Татарчев, а Дамян Груев е секретар и касиер. Постепенно в революционната дейност се включват цяла плеяда от български учители в Македония - Гоце Делчев от Кукуш, Пере Тошев от Прилеп, Анастас Лозанчев от Битоля, Христо Матов от Струга, Гьорче Петров от с. Варош, Прилепско...
  ВМРО възниква като национално-освободителна организация на българите в Македония и Одринска Тракия, оставени под османска власт с решенията на Берлинския конгрес. Целта, която организацията си поставя е "извоюването на политическа автономия на Македония и Одринско" съгласно член 23 и член 26 от решенията на Берлинския конгрес. Първият председател на ВМРО д-р Христо Татарчев пише в спомените си: "Разисква се на дълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището "прямо присъединение на Македония с България", защото виждахме, че туй щеи срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили, аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи."
  Апостолът на Македония Гоце Делчев обяснява пред своя близък приятел поета Пейо Яворов целта на ВМРО така: "Трябва да се борим за автономията на Македония и Одринско, за да ги запазим в тяхната цялост като един етап за бъдещето им присъединяване към общото българско отечество".
  По своята същност ВМРО се явява пряк продължител и духовен наследник на делото на българските революционери от епохата на Възраждането. Ето какво казва Даме Груев за характера на организацията: "Мислехме да създадем организация по образец на революционната организация в България преди Освобождението, да действаме по примера на Ботев, Левски, Бенковски и пр.", " . . .Ние сме си българи и всякога работим за обединението на българщината". Наред с идеята за национално освобождение и обединение със свободната част от българския народ Организацията се ръководи от демократични и общочовешки принципи. Първоначално е привлечена интелигенцията, а впоследствие масово се включват и другите социални групи, най-вече селяните. За кратко време до 1896 г. Организацията се разраства и нейната мрежа покрива цяла Македония. През лятото на 1896 г. в Солун се свиква конгрес на Организацията, на който се приема Устав, изработен от Гьорче Петров и Гоце Делчев. Според него организацията се нарича Български македоно-одрински революционен комитет /БМОРК/ и според чл. 3 на Устава член на БМОРК може да бъде "всеки българин, без разлика на пола". Постепенно Революционната организация измества турската администрация и се превръща в реална, паралелна и легитимна власт в съзнанието на македонските българи. ВМРО става държава в държавата със свои закони, съдилища, селска милиция, поща и др., т.е със всички институционални белези на една ф у н к ц и о н и р а щ а д ъ р ж а в н о с т. Организацията ликвидира грабителските банди, турски аги и бегове, които тероризират и грабят местното българско население. Тя спомага и за подобряването на икономическото състояние на населението. Това издига нейния авторитет и народът разбира и усеща практическата полза от съществуването й.
  Дейността на ВМРО получава широк международен отзвук. Редица западноевропейски и американски писатели, общественици и журналисти като Алберт Сониксен, Артър Смит, Хенри Брайлсфорд, Джеймс Баучер, Елена Стоун и др. стават дълбоко съпричастни на национално-освободителната борба на македонските българи. Някои от тях доброволно се включват в редовете на ВМРО.
  ВМРО привлича редица патриоти от всички части на българските земи - Марко Лерински, първият военен инструктор на ВМРО, е родом от Котел; Христо Чернопеев, струмишки войвода и по-сетнешен член на ЦК, е от с. Дерманци, Луковитско; племенникът на легендарния Хаджи Димитър Кръстьо Асенов, кукушки войвода, е от Сливен
  Едновременно с революционната дейност Организацията съдейства и подпомага развитието на българското просветно и църковно дело в Македония и Тракия. Тя е покровител и защитник на единствената легитимна българска институция в Македония и Одринско - Българската екзархия.


ИЛИНДЕН 1903

  Българското население е будно и революционизирано от пропагандата на ВМРО и като логично следствие от упоритата работа на Организацията се явява избухването на Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринска Тракия през 1903 г.
  Въстанието избухва на 20 юли (2 август) в Битолски революционен окръг и на 6 (19) август в Одринско. Въпреки героизма на въстаниците численото превъзходство и по-доброто въоръжение на турската армия води до потушаването на бунта, съпроводено с масови палежи на села, грабежи, убийства и насилия. Равносметката от потушаването на въстанието е: 201 опожарени села, 4594 души - мъже, жени, деца и старци, са избити и изгорени живи. Без дом остават 70 835 души, а 30 000 избягват в свободна България. По броя на участниците и по продължителността си Илинденско-Преображенското въстание е най-голямото българско въстание.

  "Това бе гласът на първата клетва, положена преди десет години от Дамян Груев в Солун и израсла във всенародно съзаклятие: Безумно дързък боен зов към империята на султаните; Зов за братска помощ към освободените оттатък Рила и Родопите; Зов за човешко съчувствие и за правда към целия цивилизован свят... Тъкмо това обстоятелство, че въстанаха най-отдалечените от България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характер на движението против турската тирания... Въстанието в Битолско и Одринско беше масово. Целият народ се вдигна на крак и свърза съдбата си - живот, имот и чест - с изхода на борбата. Никое друго въстание на Балканите не струва в толкова късо време толкова много опустошения и невинни човешки жертви. В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. Ето защо Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода."
Христо Силянов, деец на ВМРО, написал знаменитата книга "Освободителните борби на Македония"


ВМРО 1904-1918

  След Илинденско-Преображенското въстание ВМРО продължава своята дейност за защита и придобиване на национални права на българите в Османска Турция. През този период Организацията е изправена освен срещу турската власт и срещу сръбската и гръцката въоръжена пропаганда, целящи насилствената асимилация на българското население. След Младотурската революция през 1908 г. в съответствие с възможностите на новите конституционни начала ВМРОпрекратява революционната си дейност и се включва в политическия живот. Посредством създадените от ВМРО две партийни формации - Съюза на българските конституционни клубове и Българската народно-федеративна партия българското население е представено в турския парламент. В своите спомени създателят на еврейската държава Бен Гурион споделя отличното си впечатление от високото равнище и дейността на българските депутати. Съществуването на двете политически партии продължава до 1910 г., когато те са разтурени от турската власт. Легализирането на Организацията е за кратък период, тъй като младотурците започват широкомащабна акция за обезоръжаване на четите на ВМРО с цел унищожаване на Организацията. В този критичен момент, благодарение на Тодор Александров е възстановена старата организационна мрежа и започва изграждането на нови организационни структури в Македония.
  В периода на Балканските войни от 1912-1913 г. и по време на Първата световна война от четите на Организацията и от доброволци се сформира войскова част - Македоно-Одринско опълчение на територията на Македония. То се включва като самостоятелно звено в подкрепа на българската армия и действа в тила на сръбската и гръцката армия по време на Междусъюзническата и Европейската война. Ето какво казва водачът на ВМРО Тодор Александров в разгара на военните действия през 1917 г. "Аз съм оръдие само за освобождението на Македония и за обединението на българския народ. Това съм го доказал с целия си досегашен живот като съм пожертвал за тази идея всичко освен живота ми, който случайно, може би за нещастие, е оцелял."


НОВИТЕ ПОРОБИТЕЛИ НА МАКЕДОНИЯ

  След войните Македония е разделена между три държави. Българското население и територия на Вардарската и Егейската част на Македония са дадени на Кралство Гърция и Сърбо-хърватско-словенското кралство (наречено по-късно Югославия). Провежданата държавна политика от страна на сръбските и гръцките власти е насочена изцяло към асимилирането и унищожаването на българския етнически елемент в тези две области.
В Македония под сръбска власт са закрити 641 български училища с 1031 учители и 37000 ученици; 761 български черкви, 54 параклиса, 48 манастира с 6 митрополита и 855 свещеници.
В Македония под гръцка власт са закрити 340 български училища със 750 учители и 19 000 ученици. Затворени са също и 378 български черкви с 390 свещеници.


БОРБАТА ПРОДЪЛЖАВА . ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ - ЛИЧНОСТ И ДЕЛО

Това налага възстановяването на дейността на ВМРО през 1919 г., която единствена бе в състояние да се противопостави на сръбската и гръцката денационализаторска политика.
В това отношение решаваща отново е ролята на тогавашния ръководител на Организацията - Тодор Александров.
  Вестник Times пише за него "Тодор Александров бе един от най-забележителните водачи на Балканите. Обладавайки крайно магнетична личност, той бе типа на фанатичен патриот, който не би се спрял пред нищо, за да постигне своята цел . . ."
  Енциклопедия "Британика": "Александров в продължение на много години бе некоронованият и абсолютен крал на българите македонци, които почти го боготворяха. Той бе една много фина фигура, висок, с черна брада и левент и колкото коравосърдечен, толкова и храбър."
  В периода между двете световни войни българското национално- освободително движение в Македония под ръководството на ВМРО е принудено да прибегне до средствата на въоръжената борба като е д и н с т в е н о в ъ з м о ж н а т а крайна мярка в отсъствието на каквито и да било граждански и политически права. Множеството атентати и въоръжени акции на Организацията срещу сръбските и гръцките поробители на Македония са логично следствие от насилствено наложения режим над македонските българи. Наред с това ВМРО развива и грандиозна по своите мащаби международна, културно-просветна и пропагандна дейност, която протича съвместно и в пълното взаимодействие с македонските дружества в България, студентските македонски дружества към академичните центрове в Западна Европа. Под нейно ръководство се печатат няколко периодични издания зад граница, най-значимите, от които са La Macedoine издаван в Женева на френски, немски и английски език и бюлетина на ВМРО на френски език Nouvelle Масеdoniene. На няколко пъти представители на Организацията поставят пред конференции на Обществото на народите проблема за малцинствените права на македонските българи в Югославия и Гърция. Всички постъпки, обаче остават без резултат. Организацията е принудена да води борба освен с гърци и сърби и с нечистите намерения на Комунистическия Интернационал, който се опитва да овладее нейния потенциал на най-масова революционна сила на Балканите и да я използва за чисто партийните си користни интереси. Трагичното убийство на Тодор Александров на 31 август 1924 г. е следствие именно от интригите на враговете на ВМРО, които виждат в негово лице пречка за осъществяване на антибългарските си намерения. Александров ще заяви твърдо:
  "ВМРО не обръща своите погледи ни на запад, ни на изток, ни другаде, тя разчита предимно на своите сили, не става оръжие никому и не ще позволи никой да си служи с нейното име и престиж за лични или други цели. Досега тя е показала и ще докаже това и в бъдеще, че в своите дела изхожда от интересите на борческа Македония и българското племе". Основата, която крепи ВМРО е народът, и в този смисъл Организацията е неунищожима, защото съчетава в себе си позитивната енергия на своя народ. Чешкият вестник Аusiger Tagblat правилно ще отбележи:
  "Македонското освободително движение се изнася от самия народ и така само можа ВМРО да се издигне до едно тайно правителство, което открито се величае от народа . "


ВМРО СЛЕД 1924

  Смъртта на Тодор Александров не успява да разстрои Организацията, тъй като верните му съратници начело с Иван Михайлов се организират и за кратко време унищожават враговете и предателите във ВМРО. На 6 конгрес проведен в Пиринска Македония през февруари 1925 г. е избран нов ЦК на ВМРО, в който влиза младия и енергичен Иван Михайлов. По повод на опитите на комунистите да подменят националните идеали на ВМРО с класови Михайлов ще заяви: "Няма за тях /комунистите/ по-решителни, по-непримирими и безпощадни врагове от нас. В Москва знаят това, и ние не се боим да кажем открито, че ще съумеем да издирим и накажем нашите врагове, дето и да се скрили те. Ние доказахме това."
  Четите на ВМРО продължават борбата си срещу гръцките и сръбските поробители на Македония, както и срещу болшевишката агентура в България. Постепенно, обаче тактиката на ВМРО еволюира от масови четнически акции към изграждането на терористични групи от "тройки" и "петорки". Новата тактика на Михайлов е съобразена с новите обективни изисквания на модерното време, в което борбата с чети изисква голям човешки и финансов ресурс, и е по-слабо ефективна от невидимата ръка на всепроникващия терор. Наказани от Организацията са мъчители на народа в Македония-сръбски жупани, офицери и главорези. Американското списание New Republic от 31 декември 1930 г. ще анализира ситуацията в Македония по следния начин: "Из цялата страна се намира едно голямо население, което е българско по кръв и език. От тези македонци се организират повечето от комитаджиите, които представляват постоянна революционна армия на ВМРО. Едно тайно правителство, поддържащо своя собствена поща, съдилища, дипломатическа служба, данъци. Най-напред тя е била създадена, за да освободи страната от турците чрез постоянна кървава борба. Днес, под ръководството на нейния млад, способен, корав и брилянтен водач Иван Михайлов, тя прилага същите методи срещу гърците и югославяните".
  Жорж Суир, член на английския Кралски институт за международни отношения в интервю пред вестник Buenos   Aires Herald от 15 май 1934 г. ще заяви ". . .никой честен човек не ще остане нетрогнат от самопожертвованието и смелостта, които съществуват. Аз почувствах ентусиазма, който подхранва тези подвизи. Фактът е, че ВМРО остава най-мощната революционна организация в света... Днес Михайлов държи в Европа едно положение на извънредна важност, защото изглежда, че в неговата сила е да избере между мир или война на Балканите".
  И накрая австрийският вестник Tаgespost от 1928 г.: "Лозунгът на Организацията е: "Свобода или смърт"! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство… ВМРО е Дамоклевия меч на Балканите - тя не може да се хване, и където се слага въоръжената и ръка, там остават кървави следи. Тя е навсякъде и никъде."
  Безспорен връх в нелегалната борба на ВМРО срещу враговете на българщината в Македония е екзекуцията на сръбския крал Александър Караджорджевич извършено от Владо Черноземски в Марсилия на 9 октомври 1934 г. Това е справедливото наказание на тиранина на Македония, който проля кръвта на хиляди невинни, за да направи от гордите българи край Вардара "южни сърби". Атентатът в Марсилия бе техния отговор.
  На територията на свободната Пиринска Македония Спомагателната организация на ВМРО развива благотворителна, културно-просветна, социална, патриотична и др. дейности. Подпомагат се бежанците от другите дялове на Македония, строят се училища, изграждат се водопроводи и се благоустрояват селищата. Забраняват се партийните борби на територията на Петрички окръг. Престъпленията, кражбите и корупцията практически почти не съществуват. Населението е организирано във въоръжени милиции, които бдят за реда и сигурността в областта и подпомагат борбата на братята си оттатък границата. Организацията издава вестника "Свобода или смърт", който се разпространява в България и Македония. В средата на 20-те години ВМРО създава своя парламентарна група в българското Народно събрание, чиято задача е да информира българската и международната общественост по актуалното развитие на македонската борба. Създаден е и Македонският научен институт начело с академик Любомир Милетич и цяла плеяда високоуважавани и световно известни български учени с македонско потекло. От научни позиции се защитава българското историческо и политическо право над Македония.
  По същото време македонската емиграция зад Океана е организирана в Македонските патриотични организации /МПО/ с клонове в САЩ и Канада. Нейният орган "Македонска трибуна" изразява справедливата кауза на македонските българи на американския континент.
  Италианският вестник Secolo Sera от 22 декември 1933 г. дава отговор на въпроса "Какво е ВМРО?" ". . .Главната дейност на ВМРО се състои в непрекъсната борба против завоевателите и потисниците. ВМРО е тази, която поддържа жив пламъка на независимостта. Днес начело на ВМРО стои младия Иван Михайлов, човек с много твърд характер и доказана смелост".
  Цялата същност и истина за легендарното ВМРО като че ли най-добре е изразена в изказването на големия български историк Петър Мутафчиев: "Македонското освободително движение цели две десетилетия не престана да привлича в редовете си всички ония, който не можеха да се примирят с дребнавото всекидневие на живота в свободната част от българската земя. А тия люде малко мислеха за реабилитацията на едно загасващо минало, те живееха само с идеалите на бъдещето и решението за саможертва, на която се обричаха. Всекидневният подвиг на ония отвъд бе, който възпитаваше поколението тук и тласкаше към поробената земя избраниците".



Тракийската организация

История на Тракийската организация

Септември 1895 г. започва да действа Одринският окръжен революционен комитет.

Председател: Христо Коцев, секретар: Антон Арнаудов.

Постепенно революционната мрежа обхваща Лозенградско, Малкотърновско, Бунархисарско и Мустафапашалийско (Свиленградско).

1896 г. Христо Коцев напуска и на негово място застава Лазар Димитров. Организационната структура става по-стройна и действена с урегулирани взаимоотношения между различните комитети и хора. Организацията има погранични пунктове откъм България в помощ на вътрешната организация.

Есента на 1902 г. председател е Велко Думев.

1896 г. в Варна се създава първото тракийско дружество “Странджа”.

1897 г.в Бургас се състои Учредителен конгрес на тракийските дружества.

 

Дружество “Странджа”

 

Създадено на 12 май 1896 г. Съграсно устава целта на дружеството е културно-благотворителна, но всички усилия се насочват за освобождаването на родния край.

Председател: д-р Младен Желязков. След неговата оставка председател става Петър Драгулев

зам. председатели:Петко Киряков и Манол Ковачев

деловодител: Никола Тодоров

касиер: Градю Петров и петима членове.

Печатен орган:

в. “Странджа” – редактор: Петър Глушков. Първият брой излиза на 25 май 1896 г.

Вестникът пропагандира целта на дружеството: организиране на тракийската емиграция в местни дружества, нравствено и умствено подпомагане на българщинаята в Одринска област, подкрепа на бежанците и борба за свобода на братята роби.

Мото на вестника:

“Правдини се постигат чрез революции с меч и огън”.

Постепенно настоятелството става централно ръководство.

 

Декември 1896 г. в Бургас възниква клон на дружеството. В ръководството влизат видни общестевници от града, както и Георги Кондолов и Георги Минков.

Началото на 1897 г. се учредяват клонове в Пловдив, Айтос, Ямбол, Анхиало, Карнобат, Провадия, Хасково, Чирпан и другаде.

Началото на 1898 г. в Малко Търново се основава нелегалното дружество “Странджански край”.

 

19 Февруари 1897 г. в Бургас се провежда конгрес на тракийските дружества.

Целта на конгреса е: разширяване на мрежата на тракийските дружества сред всички селища в страната, където има тракийска емиграция, уреждане на съвместната работа с македонските дружества; порицаване на сепаратизма и партизанщината в организацията и съхраняването й като патриотична и надпартийна.

Избира се ново ръководство:

Председател: Петър Драгулев

съпредседатели: Иван Златанов и д-р Павел Ношков

членове: Атанас Славов, Капитан Петко войвода, Ламбо Ат. Мърдев и Григор Ив. Дяков.

 

Сформира се таен революционен комитет начело с Капитан Петко войвода като помощен орган на Централното ръководство. Устройват се постоянни пунктове по границата с представители. На 25 април 1897 г. в Малкотърновско навлиза четата на Минчо Томов в състав от 14 души. Тя прониква дълбоко в района, води няколко сражения при Маджура, Малък Самоков, Пенека, Сазара, Ковчас и към есента се разпуска с обещанието напролет пак да се събере.

Дружеството преждевременно спира дейността си.

 

През 1899 г. и 1900 г. тракийските и македонските дружества се сливат.

 

В началото на лятото на 1903 г. Одринският революционен комитет решава да свика конгрес за обсъждане подготовката на окръга за въоръжено въстание.

28 юни – 1 юли 1903 г. в местността “Петрова нива”, близо до с. Стоилово, Малкотърновско се провежда конгреса. Събират се около 450 души.

Заседанията на конгреса се ръководят от бюро в състав:

Председател: Васил Пасков

Подпредседател: Велко Думев

секретари: Христо Силянов и Анастас Разбойников.

Въпроси по които се дискутира:

 провеждане на предстоящото въстание – всички делегати, с изключение на един, решават, че Тракия трябва да вземе участие в въстанието.

- състоянието и конкретната подготовка на отделните революционни комитети

- оперативен план за въоръжени действия като окръга е разделен на пет въстанически района: І - обхваща територията на Малкотърновска, Лозенградска и Бунархисарска каази (околии); ІІ – Чокенски, обхваща Одринска околия; ІІІ – Мустафапашански (Свиленградска) околия; ІV – Дедеагачка и Гюмюрджинска околии; V – Ахъчелебийска (Смолянска) и Скеченска (Ксантийска) околии.

-избрано е ръководство на въстанието, наречено Главно ръководно боево тяло в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и кап. Стамат Икономов. Обединява и военната и политическата власт н Одринско и отговаря за въоръжението и революционното състояние в окръга. На него е предоставено правото да обяви датата на въстанието. Тримата ръководители са равнопоставени.

- Избира се и Задгранично представителство на ООРК в състав: Васил Пасков, Велко Думев и Павел Ковачев. То е подчинено на Главното боево тяло и има задача да организира събирането на финансови и материални средства, закупуването и изпращането на оръжие и хранителни припаси, сформирането на нови чети и навлизането им в вътрешността и др.

 

5 срещу 6 август 1903 г. цяла Странджа въстава. Свободата на земите трае само 20 дена.

 

На 14-17 февруари 1904 г. в Варна се свиква конгрес от Одринската революционна организация. Разисква се неуспеха на въстанието.

След тази конференция организацията е силно разстроена и отслабена.

На 10 ноември 1907 г. в сражение с турски части загиват Петър Васков, Лазар Маджаров и още четирима четници, край с. Лъджакьой, Дедеагачко.

 

През м. февруари 1905 г. в Варна се създава “емигрантско (благотворително) братство” с цел: да помага морално, материално и с лични услуги нуждаещите се одринци в България. Братството е наречено “Георги Кондолов”

1906 г. в София се създава Тракийско благотворително дружество “Антим І” с председател Ангел Томов и секретар Ангел Попкиров; в Ямбол – председател Черньо Груев

 

На 26-28 октомври 1907 г. в Пловдив се провежда конгрес на тракийските организации.

Той се обявяна за учредителен и приема Устав на Съюза на одринските благотворителни братства. Решава се да се издава в. “Одрински глас”. Избран е Управителен съвет на Съюза в състав:

председател: Христо Господинов

подпредседател: Димитър Попниколов

касиер: Стамо Г. Урумов

секретар: Ангел Попкиров

членове: Геори Василев, димитър Атанасов и Димо Янков

За редактор на вестника е назначен Ангел Томов.

На 12 януари 1908 г. излиза първи брой на вестник “Одрински глас”.

 

31 август – 1 септември 1908 г. се провежда конгрес на ООРК в Одрин. Конгресът решава да участва в предстоящите избори за народни представители в Одринския вилает като се излезе с самостоятелна листа или се търсят компромиси с други организации. Решава да се издава вестник “Одринска заря” с редактори Д. Катерински, Ан. Разбойников, Д. Нашев и Анг. Попкиров.

Избира се Окръжно ръководно тяло в състав: Стамат Икономов, д-р Страшимир Дочков, Георги Попянов, Анастас Разбойников, Климент Шапкарев. За представители в Постоянното присъствие на ВМОРО – Солун се определят Михаил Герджиков, Ан. Разбойников, Ст. Икономов, Д. Груев, Г. Попянов, д.р Ст. Дочков, К. Георгиев и Л. Мърдев.

След конгреса избраната група: Герджиков, Икономов, Катерински и Разбойников се среща с младотурския комитет в Одрин. Приемът е любезен, но видими резултати не се постигат.

 

14 май 1914 г. в София група одринци по инициатива на Димитър Попниколов поставят началото на дружество “Одринска Тракия”.

Според Устава му, членове на организацията могат да стават българи от Тракия, намираща се под турско владичество. Като временна цел си поставя да работи за завръщане на българите, изгонени от Одринска Тракия, а дотогава да подпомага временното настаняване на тези изгнанници. Постоянна цел – да поддържа духовното единство и националната солидарност между българите в Одринска Тракия и Царството с легални средства да действа за запазване на всички национални придобивки и за гарантиране на личните, имотните и гражданските им права. За постигане на целите си дружеството се занимава с издаване на вестник, различни публикации, урежда публични сказки, устройва забавления и увеселения. В провинцията се образуват клонове на дружеството при наличие на 8-10 желаещи. Дружественият празник е 13 март - деня на превземането на Одринската крепост от българската армия.

Влизането на България в Първата световна война осуетява публичната дейност на дружеството.

 

22-24 декември 1918 г. в Одрин (Караагач) по инициатива на Димитър Попниколов и Софийското тракийско дружество е проведен събор (конгрес) с делегати от всички каази на Източна Тракия. Приета е резолюция, в която се отправя молба до българското правителство и българските политици да обръщат по-голямо внимание на тракийските проблеми, които твърде често са били засенчвани от приоритетното изтъкване на македонския въпрос. Настоява се за по-големи грижи на правителството за бежанците от Източна Тракия. В отделна резолюция се отправя молба до представителите на великите сили от Антантата и САЩ да признаят правото на тракийските българи да бъдат господари на родната си земя като се включат в границите на българската държава. Освен това молбата е да се помогне на бежанците от Източна Тракия:

- да се завърнат в селата и градовете на своите бащи и прадеди и им бъде върнато заграбеното имущество;

- да бъде принудено турското тправителство да обезщети бежанците за заграбените недвижими и движими имоти след жестокото им изгонване през есента на 1913 г.

- завърщането да стане с съдействието на българското правителство и под надзора на комисия от съглашенските окупационни власти.

Изработена е и приета петиция относно българския характер на Тракия, която трябва да бъде предадена чрез българската легация на Мирната конференция в Париж.

На събора е избран върховен комитет в състав от пет души:

председател: професор Димитър Михалчев

подпредседател: Димитър Попниколов

секретар-касиер: Камен Димов Окселинов

членове: Никола Константинов и Петър Тончев.

 

Дружество “Одринска Тракия” и неговите клонове се изграждат като национална, надпартийна и необвързана с политическите партии в страната организация. Тя групира българите от Тракия, които живеят в царството.

10 август 1919 г. в Одрин се провежда Втори събор с участието на 115 делегати от 20 селища. Обсъждат се въпроси от битовото устройство на бежанците и се предявяват редица искания към правителството.

19 октомври 1919 г. – Трети събор в София

6 юни 1920 г. в София – Четвърти събор – в присъствието на 110 делегата..

Поради променената обстановка дружеството се преименува на “Тракия”, нарастват дружествата (клоновете).

Приет е нов Устав, като се поставят три посотянни цели:

- да поддържа духовното единство и националната солидарност между българите в Тракия и бежанците в царството.

- да организира духовното и материалното подпомагане на българите в поробена Тракия.

- Да работи за пирдобиване на политическа независимост на Тракия.

Средства за постигане:

- издаване на вестник, разпространяване на разни исторически публикации, апели, проетести и др.

- уреждане на публични сказки за положението на българите в Тракия

Членовете на дружеството са редовни, спомагателни и почетни.

Ръководството на отделните дружества се възлага на настоятелства от 5 до 10 души, избрани с тайно гласуване с едногодишен мандат. Централното управление на дружество “Тракия” се състои от Върховен комитет в състав от пет души и Народен съвет – от 12 души. Съборът се провежда ежегодно с участието на делегати от всички вестни дуржества, на които се избира Върховният комитет. Съставът на Народния съвет се избира от средата на онези клонове, които имат най-много членове. Той се свиква на заседание на Върховния комитет при необходимост, т.е. той е помощен орган на ВК.

Дружественият празник е 13 март.

Дружественият печат има кръгла форма с надпис околовръст “Дружество “Тракия” 1914 г.”, в средата с две здрависващи се ръце, а под тях датата 13 март 1913 г.

Дружественото знаме е с националните цветове и със същите надписи като на печата.

 

14 януари 1921 г. излиза първият брой на вестник “Тракия”. Редактор е Димитър Попниколов. Вестникът е седмичник.

 

29 май 1921 г. – Пети събор в София.

Събора задължава ВК да се ръководи от следните постановки:

- Съдбата на поробена Тракия да се решава от болишинството население с тракийски произход, подено в нея

- Идеята да интернационализирането на източната и западната половина на Тракия и поставянето им под покровителството на Обществото на народите (ОН) е най-целесъобразно за момента

- Връщането на бежанците по техните селища и имоти да бъде в основата на всяко действие за Тракия

- Да се настоява, при междусъюзническа гаранция, новият владетел да приеме прокудените от Тракия българи, ако събитията наложат цялата или част от Тракия да бъде отново поробена.

- Конвенцията за малцинствата да се изпълнява не от съответните правителства, а от специални органи на ОН.

Съборът отделя значително внимание на единството на дружеството и порицава дейността на настоятелството на Софийския клон, който се опитва да разцепи организацията.

19 август 1922 г. в Пловдив се провежда Шести събор в присъствието на 118 делегата, представляващи 60 дружества.

Избрано е Централно бюро в състав:

председател: проф. Д. Михалчев

подпредседатели: д-р П. Тончев и д-р И. Мутафов

секретар: М. Балджиев

касиер: д-р Н. Чилев

членове: Д. Попниколов и Д. Трендафилов.

 

17-19 август 1924 г. се състои в Пловдив Осмия редовен събор. Създава се младежко дружество. Избира се Върховен тракийски младежки комитет в състав от 11 души, от които председател става Иван Попвасилев, подпредседател Певтичев, а секретар-касиер Н. Пройков.

Цели и задължения на дружеството:

- сплотяване и взаимно опознаване;

- поддържане на любов към Тракия;

- култивиране чувство за солидарност и взаимопомощ

- борба против корупцията и моралната поквара на тракийската младеж и т.н.

За членове на младежките дружества се приемат младежи до 30 годишна възраст. В дейността на дружествата преобладават сказки на различни теми, вечеринки, излети, честване на бележити дати.

4-6 октомври 1925 г. в гр. Хасково се провежда първия редовен конгрес на младежките тракийски дружества.

През 1926 г. започва издаването на в. “Завет” като орган на ВК на ТМС.

През 1934 г. в Кърджали се провежда последния конгрес на Тракийския младежки съюз. Постепенно замира и дейността в дружествата. Вестник “Завет” се превръща в списание и след 1935 г. остава единственото издание за цялото тракийско движение.

 

2 септември 1923 г. н София – Седми събор.

Прави се промяна в Устава като названието на организацията става: “културно-благотворително дружество “Тракия”, премахва се Народния съвет, а за празник на дружеството се приема 19 август – деня на Преображенското въстание. Измененията се отразяват и в печата на дружеството.

За членове на Върховния изпълнителен съвет (ВИК) са избрани:

председател: Никола Константинов

подпредседател: Димитър Попниколов и редактор на в. “Тракия”

секретар-касиер: Михаил Балджиев

членове: Д. Трендафилов, К. Георгиев, Г. Вулев, Д. Янев и Ст. Мавродиев.

 

19 август 1924 г. в Пловдив – Осми събор. Присъстват 138 делегата, представляващи 61 дружества.

Допълват се измененията в Устава:

- названията на градските и селските организации стават “културно-благотворителни дружества “Тракия”, които се обединяват в единна тракийска организация.

- при тракийските дружества могат да се образуват и младежки тракийски дружества, преследващи същите цели

- в всяко населено място, при наличието на не по-малко от 10 семейства бежанци или изгнанници, се образува дружество “Тракия”.

- Начело на тракийската организация стои Върховен изпълнителен комитет (ВИК), който се състои от 12 души, 6 от които с местожителство в София. Премахва се Народния съвет.

Дружественият празник е 19 август – денят на Одринското (Преображенското ) въстание.

ВИК се състои от:

председател: Никола Константинов

подпредседател: Димитър Трендафилов

секретар-касиер: Михаил Балджиев

и съветници.

Главен редактор на в. “Тракия” : Димитър Попниколов

 

30 август – 1 септември 1925 г. – Девети събор

Приети са следните резолюции:

Отправя се молба към Министерския съвет да се учреди специална Дирекция на бежанците; Да се отпусне заем от 50 хил. лева на всички нуждаещи се; Да се създадат редица облекчения за бежанците и т.н.

Изразява се протест до ОН против системното преследване и разорение на българите от Западна Тракия. Настоява се ОН да анкетира гръцките насилия за обезбългаряването на Западна Тракия, а също така да се осигури закрила на българското малцинство.

Протестира се до ОН относно поведението на Турция, която изгони българите и не им позволява да живеят в родните си селища и да разполагат с своя имот. Недопустимо е затаврянето на българските училища в Лозенград и в други селища и ограничаване от на гражданските, религиозните и човешките права на българите

Изпратена е обща протестна резолюция до правителствата на Великите сили като апелира Тракия да се въздигне в свободна автономна държава.

Състав на ВИК:

председател: Димитър Попниколов

подпредседател: д-р Никола Чилев

секретар-касиер: Михаил Балджиев

Редактор на в. “Тракия”: Д. Попниколов

 

16 май 1926 г. в София – Десети събор (извънреден).

Приет е меморандум относно Ангорския договор.

 

21-23 ноември 1926 г. се провежда в Ямбол Единадесетия събор.

В състава на ВИК са избрани: Коста Георгиев, Димитър Попниколов, Никола Константинов, д-р Никола Чилев, Михаил Балджиев и др.

13 януари 1927 г. за председател е избран Коста Георгиев, а за редактор на в. “Тракия” – Димитър Попниколов.

 

25-27 септември 1927 г. вПловдив – Дванадесети събор.

Решава се да се издава библиотека “Тракия” с следните раздели:

- Исторически приноси по близкото и далечно минало на България

- Настоящето политическо положение на Тракия

- География, Етнография и фолклор

- Стопански и икономически въпроси.

За целта се издават периодични сборници. Избран е редакционен съвет в състав: Д. Михалчев, Хр.Караманджуков и К. Петканов.

ВИК по списък определя налозите (вноските) на всяко дружество към Централното ръководство. Освен това е решено всички западнотракийци, които сега ликвидират с своите имоти и които получават над 50 000 лв. да внасят 1 % за ВИК.

Приета е резолюция за подобряване на положението в Родопите като се настоява правителството да подпомогне населението, да прокара съобщения, пътища, ж.п. линия. Настоява се за работни места за бежанците, сред които безработицата е най-голяма, а те нямат други източници за прехрана.

 

7-9 октомври 1928 г. в София, Тринадесети събор.

 

6-8 октомври 1929 г. в Варна – Четиринадесети събор.

Избрано е нърховно ръководство в състав:

председател: Коста Георгиев

подпредседател: Хр. Караманджуков

секретар: К. Петканов

касиер: М. Балджиев

членове: Н. Константинов, Ив. Пандалеев, Д. Попниколов, Дим. Дяков, Г.Шивачев, Н. Филипов и Ст. Мавродиев.

редактор на в. “Тракия”: Константин Петканов.

 

12-14 октомври 1930 г. в София – Петнадесети събор

Организирани са три фонда:

Фонд “Тракийско дело”

Фонд “Тракийски дом”

Фонд “Тракия”

25 октомври 1931 г. Шестнадесети събор в София.

 

2 Октомври 1932 в София – Седемнадесети събор

Състав на ВИК:

председател: Иван Панделеев Орманджиев

подпредседател: Христо Караманджуков

политически секретар и редактор на в. “Тракия”: Константин Петканов

касиер и административен секретар: Михаил Балджиев и седем членове.

Редакционен комитет на “Тракийски сборник” и на бибилотека “Тракия” : Д. Михалчев, Хр. Караманджуков и Ан. Разбойников.

 

29-31 Октомври 1933 г. в София – Осемнадесети събор.

Създава се женски тракийски дружества. Засилва се ролята на младежкото тракийско движение.

 

23-24 Декември 1935 г. се провежда конференция, на която е избран ВИК в състав:

председател: Димитър Орманджиев

подпредседател: Димитър Трендафилов

главен секретар и редактор на в. “Тракия”: Константин Петканов

административен секретар и касиер: Апостол Станев и седем членове.

На 28 Февруари 1936 г. по заповед на Вътрешното министерство ВИК е разтурен

От наредбата на властта не се засягат и остават да съществуват и да продължават делото следните подразделения на Тракийската организация: всички културно-просветни дружества “Тракия”, младежките, женските и студентските дружества, както и младежкия и женския съюзи.

На 28 Февруари 1935 г. излиза последния брой на в. “Тракия”. Единствен печатен орган на тракийската организация остава списание “Завет”, което поема функциите и на вестника. Като списание то се запазва зо 1943 г.

След 1936 г. постепенно затихва целият организационен живот на тракийци.

 

30 Септември 1934 г. в София се учредява Тракийски научен институт.

Цели:

да се изследва и представи писмено и устно пред българското общество и чуждия свят чрез научни издания географията, етнографията, стопанския и обществения живот, политическото положение, борбите и страданията на българите от Тракия за освобождение и обединение на българския народ и българските земи.

В ръководното тяло влизат:

председател: Христо Караманджуков

секретар-редактор: Иван Орманджиев

членове: Никола Константинов и Константин Петканов

почетен председател: Софийски митрополит Стефан.

В този вид ТНИ съществува и след 9 Септември 1944 г.

 

4 Октомври 1944 г. в София се възстановява ВИК под името Временен комитет. В него влизат:

Константин Петканов Зимитър Маджаров, Иван Орманджиев, Никола Спиров, Филип Георгиев, Георги Сапунаров, Александър Панайотов, Никола Христов, Тодор Миленов, Тодор Камбуров, Тодор Браянов, Михаил Еленов и Георги Камов. За председател е избран К. Петканов, за секретари Н. Спиров, Ф. Георгиев и Г. Камов, а за членове – останалите лица.

 

24 декември 1944 г. в София се провежда конференция с участието на 35 делегата от тракийските благотворителни културно-просветни дружества “Тракия” в страната.

Приема се изменение в названието на главното ръководство като вместо “Върховен” се възприеме “Централен изпълнителен комитет”. Избира се нов ЦИК:

председател: Никола Спиров

подпредседател: Филип Георгиев

секретари: Георги Антонов, Тодор Браянов

секретар-касиер: Георги Камов

членове: Константин Петканов, Тодор Миленков, Александър Панайотов, Петко Петков, Петко Караделков, Поля Терзистоева, Борис Костов, Георги Розов и др. – всичко 17 души.

Избира се Контролна комисия от трима души с председател Михаил Еленов.

 

25 март 1945 г. в Асеновград се свиква конференция.

Очертават се предстоящите задачи на тракийската организация:

- обхващане на тракийската емиграция в дружествата и организацията, без разлика на идейни убеждения, изключвайки фашизираните елементи;

- приобщаване към политиката на ОФ и правилно разрешаване на националните проблеми

- широка културна, просветна и благотворителна дейност сред тракийската емиграция и борба против великобългарския шовинизъм

- в дружествата на тракийската организация могат да членуват всички родени в пределите на Тракия или произхождащи от тях, без разлика на народност, идейни убеждения или верска принадлежност;

- разрешаването на тракийския въпрос и връщането на тракийци по родните места може да стане само по пътя на братския съюз с южните славяни и разбирателство с демократичните съседни държави, дело на демократичните балкански народи.

 

24-25 май 1947 г. в София се състои национална конференция.

Приема се нов Устав, в който се утвърждават следните по-важни постановки:

- намиращите се в България българи – бежанци от поробена Тракия и Мала Азия, се организират в “културно-просветно благотворителни дружества “Тракия”

- Съюзени те образуват тракийската организация в България, начело на която стои Централен изпълнителен комитет.

Цели:

- да работи за трайното разрешаване на тракийския въпрос;

- да възпитава бежанците в прогресивен дух, славянска солидарност и разбирателство между балканските народи, за насажда здрав и чист патриотизъм;

- да задоволява непосредствените специфични бежански нужди и др.

ЦИК се състои от 21 души. При него се изграждат отдели: политически, агитация и пропаганда, организационен и стопански.

Редовните конгреси се свикват всяка година. Организационният празник е 19 август.

На националната конференция е избран нов ЦИК в състав:

председател: Никола Спиров

подпредседател: Димитър Маджаров (Кърджали)

секретари: Ламби Данаилов, Панчо Джелепов и Никола Христов

касиер: Георги Камов

редактор на вестника: Петко Караделков и останалите 14 членове, между които 9 от провинцията.

 

17-18 Октомври 1948 г. в София е проведен Трети разширен пленум на тракийската организация

Извършва се райониране на организацията, като се обособяват 11 района: Пловдивски, Старозагорски, Ямболски, Бургаски, Варненски, Хасковски, Кърджалийски, Свиленградски, Ивайловградски, Тополовградски и Смолянски.

 

10 Декември 1950 г. – Четвърти пленум на ЦИК.

На организацията се възлагат главно културно-просветни задачи. Цялостното решаване на тракийския въпрос се предоставя на правителството. С оглед на това се прави извода, че не е целесъобразно тракийската организация да се занимава с политически и икономически въпроси. Препоръчва се на дружествата по места да използват клубовете на Отечествения фронт.

Решения на пленума:

- Тракийската организация се превръща в Съюз на тракийските културно-просветни дружества

- ЦИК става Централно ръководство на Съюз на тракийските културно-просветни дружества

- организациите по места стават културно-просветни сружества “Тракия”.

Създават се:

- културно-просветен отдел при Централното ръководство

- културно-просветни комисии при околийските дружества

- отговорници по културно-просветната работа при дружествата

- самодеен художествен колектив при ЦР.

 

От 20 юни 1951 г. престава да излиза в. “Тракийска дума”. Необосновано не се провеждат конгреси на тракийската организация, а твърде много се разреждат и конференциите.

 

От 1958 г. започва да се издава “Информационен бюлетин”, от който ежегодно излизат по 5-6 броя. Издава се редовно и календар “Тракия”.

19 Август 1958 г. в местността “Петрова нива” е открит паметник в чест на Преображенското въстание и падналите за свобода борци.

 

24 Декември 1961 г. се провежда Национална конференция.

Избрано е Централно ръководство от 51 души и Контролна комисия от 7 души. Новото Изпълнително бюро се състои от 9 души, а именно:

председател: доц. Ламби Данаилов

зам. председатели: Петко Караделков и Тодор Янакиев

секретар: Тодор Браянов

членове: Михаил Манев, Иван Бъчваров, д-р Илия Славков, Ташо Симеонов и Вера Маджарова.

 

8 юли 1972 г. – провежда се заседание на ЦР, занимаващо се с организационни въпроси. Ламби Данаилов бива освободен по здравословни причини, а на негово място заства генерал Иван Хариев.

 

По решение на Политбюро на ЦК на БКП от 1 Февруари 1977 г. дейността на тракийската организация е преустановена.

 

10 Януари 1990 г. в София се събират представители на дружества от: София, Пловдив, Хасково, Кърджали, Асеновград, Крумовград, Момчилград, Свиленград, Ямбол, Казанлък, Харманли, Ардино, Бургас, Царево, Малко Търново, Поморие, Пазарджикс, Стара Загора. Приема се Декларация за възстановяване на дружествата и на Съюза на тракийсикте дружества в България. Избрано е Временно ръководство начело с Костадин Карамитрев, председател на Софийското дружество.

 

7 Февруари 1990 г. в София се открива Национална конференция.

Приет е нов Устав. Основната цел според него е:

- да ратува за единна, независима, демократична и целокупна България, както и за справедливо и мирно решаване на националния въпрос и на тракийската кауза като негова неразделна част.

- тракийските дружества са обществено-патриотични, непартийни организации, в които членуването е на доброволни начала.

 

Избрано е Централно ръководство от 19 души с председател Петко Караделков и Контролна комисия от 9 души с председател Константин Майсторов.

 

12 април 1991 г. на пленум на ЦИК е приета “Платформа по националния въпрос”.

Януари 1991 г. започва да излиза отново в. “Тракия” два пъти месечно. За главен редактор е назначен Димо Райков.Съюзът успява да възстанови собствеността си на ул. “Ст. Караджа” 7, а много от дружествата също така възстановят недвижимите си имоти.

През 1991 г. се учредява Тракийската фондация “Капитан Петко войвода” с седалище гр. Хасково. Председател е Костадин Карамитрев. Целта й е да финансира дейността на организацията. Създадена е и Издателска къща “Тракия”.

 

25-26 март 1992 г. в Хасково се провежда Деветнадесетия конгрес на тракийската организация.

Приети са изменения в Устава. Утвърдени са : тракийски конгрес, общотракийска конферения, Върховен изпълнителен комитет (ВИК), Контролна комисия (КК), централно ръководство (ЦР) и председателя на СТДБ. ВИК се състои от 35 души, председателя се избира пряко от конгреса.



Химн на Тракийската организация "Ясен месец"

Марш на странджанските тракийци

 

Ясен месец веч изгрява

над зелената гора.

В цяла Странджа роб запява

песен нова юнашка.

 

През потоци, реки, бърда,

нещо пълзи, застава

дал е Юда самозива,

или луда гидия ?

Не е Юда самодива,

най е чета юнаци,

плашила за читаци.

 

Бързат, бързат да пристигнат

преди петли в Сърмашик,

да ги никой не угади

и ги подло предаде.

 

Но шпионско око мръсно

отгде ги е съзряло

тозчас тръгва и отива

на врага чета предава.

 

Денят мина мирно, техо,

дойде нощта ужасна,

аскер селото загради

и четата заварди.

 

Съмна вече над селото

изток пламна във зора,

пушка пукна, ек отекна

знак се даде за борба.

Юнаци са сал петима,

един срещу стотина.

 

Бомби трещат, куршум пищи-

цяла Странджа веч ечи,

тиранинът е уплашен,

от геройската борба.



ВЗРО Въртоп - Свобода за Западните български покрайнини!

ВЗРО е основана в отговор на терора, на който е подложено българското население в Западните покрайнини и въплащава идеята за въоръжена борба за национално освобождение и присъединяване на Западните покрайнини към България. Когато репресиите на югославските власти достигат застрашителни размери, членовете на организацията пристъпват към провеждане на серия от атентати, политически убийства и диверсии на територията на Западните покрайнини и Поморавието - Враня, Ниш, Пирот, Цариброд, както и в столицата Белград.

http://www.youtube.com/user/VZROvurtop



http://bgrod.org/organizacia/index.php?id=14 - Галерия с снимки на Добруджанското движение



http://bgrod.org/organizacia/index.php?p=VMRO - Биографии на ВМРО дейците



http://forum.bulgaria-1941.org/index.php?topic=594.0

Ратници за напредъка на българщината

“Ратниците” – национализмът в сянката на фашизма

Между 1936 и 1944 в тази полуконспиративна организация членуват десетки хиляди млади българи

Д-р Никола АЛТЪНКОВ

Мнозина определят периода между 1925 и 1944 като “златните години на българския национализъм”. Създаването на “Родна Защита” през 1925, основаването на Всебългарския съюз “Отец Паисий” (ВСОП) през 1928, появата на младежките легиони, израснали като Съюз на Българските Национални Легиони през 1933-1934, организирането на младежите от ВСОП в Български Младежки Съюз “Отец Паисий” (БМСОП) в 1936 и активизирането на емигрантските организации и, на първо място, ВМРО, съюзите на ветераните и бойците от фронта, ясно определят национализма като един от най-важните фактори в обществения живот в годините до 9.09.1944.

В края на 1936 се появява

Нова радикално-националистическа формация

която скоро заема място в крайно дясната част но българския политически спектър. Това е РНБ (“Ратници за Напредъка на Българщината”), организирана от Асен Кантарджиев, запасен офицер и професор в Агрономическия факултет, която се възползва от наличието на значителен свободен интелектуален ресурс за да израсне бързо като фокус на крайния национализъм (силно повлиян от модните фашистки идеи), Последният по това време е малко позаглъхнал поради отлива на кадри от “Родна Защита” след преврата от 19.05.1934.

Още от появата си, так чак до края на свото съществуване - преврата на 9.09.1944 - РНБ се проявява като затворена, полуконспиративна организация, притежаваща по строга йерархична система, с водач и 5-членен щаб около него, като централно ръководство, и назначени водачи по места, които не поддържат връзка един с друг освен посредством центъра. Организацията не свиква многолюдни конгреси, нито областни, местни и национални конференции, нито пък възприема изборното начало, предпазвайки се по този начин от разколите и дрязгите, характерни за други сродни организации.

Трудно е да се определи броят на ратниците. По полицейски донесения те са били 1500 през 1938 и 12000 през 1939. Апогеят на организацията е през 1941 – тогава в нея членуват около 40000. Други сведения споменават 80,000 членове през 1944, 120,000 само в Северна България, от които 12,000 - активни и даже 5% от населението - около 300,000!

В първоначалната “петорка” са влизали проф.Кантарджиев, адвокатът Петър Габровски, Иван Гьошев, ръководител на организацията на българите в Западните покрайнини “Въртоп” (минаваща за филиал на ВМРО), Борис Стоилков и Климент Далкалъчев, бивши членове на БМСОП. По различно време членове на ръководството са били Борис Белдирев и братята Румен и Васил Вълкови, племенници на генерал Иван Вълков. В РНБ членуват и видни интелектуалци като поета Емануил п.Димитров, художника Райко Алексиев, професорите Консулов и Владикин.

Структурата на организацията е йерархична: под петчленният щаб (централното ръководство) се намират 4 служби - техническа, по проверка, санитарна и съдебна. Шестте главни дяла, или клона са от А-1 до А-6. А-1 е най-важният и се нарича “ударен”. В него са хора със свободни професии, независими от чуждо, фирмено, или държавно влияние. Той се състои от орди-рояци-орляци-ята и групи (низходящи). А-2 се нарича “клеткови”, без структурен строеж и в него членували служители и чиновници. В А-3, наричан “дейни”, са най-активните и фанатизирани членове на РНБ: пропагандисти, журналисти, мислители, интелектуалци. А-4 (“общи съмишленици”) обхваща приятелите на РНБ. Те са имали правото да създадат и партия. А-5 (школският клон) се състои от ученици и студенти, използващи членството си казионния “Бранник” като параван. В А-6 пък членуват жени и момичета.

Записването в РНБ се наричало “приобщаване”, а пък събранията - “събор”. “Ратниците” са особено популярни сред военните, хората с независими професии, финансисти, търговци и, разбира се, младежта.

От самото начало организацията става обект на яростни нападки от страана на комунистическата левица, при това не само в България, но и в чужбина. Съветският “Красная звезда” например, определя РНБ като най-стройната националистическа организация в България и нарича професор Кантарджиев

“Най-опасния национал-социалист в България”

Радио Москва съобщава, че РНБ се състояло от ”300 софийски бандити”. Според самите ратници, в чужбина са публикувани над 800 статии на различни езици, насочени против ратниците.

Знаците, символите и лозунгите на ратниците са интересни и многозначителни. Лозунгът “Напред и нагоре” обобщава вкратце същността на идеите им за “Мощна и справедлива България - Общобългарският интерес над личния - Социално наляво, национализмът - напред - Победа на българщината или смърт - Нова граница между честта и безчестието - България за българите”. Знакът на организацията е кръг, разчертан на четири, после се прибавят сърп и чук, меч и дъбови клончета. Избраният цвят е червеният, което допълнително вбесява комунистите. Ратниците носят червени ризи (което, между другото кара прецз 1940 младите комунисти да посрещнат гостуващият у нас съветския футболен тим облечени със сини блузи). Всичко това показва, че РНБ излиза извън рамките на традиционните консервативно-националистически формации, приближавайки се плътно към идеите на фашизма и национал-социализма.

Изявите на ратниците са сред най-добре организираните в края на 30-те години. Освен демонстрациите по случай годишнината (27 ноември) от Ньойския договор (традиционна дата за изява на националистически настроените младежи от всички цветове), ратниците организират и много други акции. Така, през пролетта на 1938 те провеждат тъй наречената “акция с карамфилите”. Понеже полицията забранява носенето на червените им значки на реверите, те закичват червени карамфили. На 13 и 15 март 1938 ратниците нападат двете публични събрания на проф. Методи Попов, чиито схващания по расовия и националния въпрос противоречат на ратническата идеология. Манифестацията на 27.ХI.1938 е забранена и улиците са блокирани, но радиостанцията на ратниците предава през целия ден. По донесения на полицията тя се нарича “Демократична България” и предава “против Царя и премиера Кьосеиванов”.

Властта не обича организацията

смятайки я за “екстремистка и откровено фашистка”. През1938 РНБ е разтурен, лидерът и Асен Кантарджиев е интерниран в Котел. Същата година полицаи обсаждат ресторант “Балкански”, а след това и целия квартал Лозенец; полицаи щурмуват сградата на Християнското дружество, свързано с ратниците. Кантарджиев е отново интерниран през 1943 до пролетта на 1944. За ратническа дейност той е задържан над 200 пъти, няколко пъти обискиран, 4 пъти съден и няколко пъти интерниран. РНБ е била подлагана на специални репресии. По сведения на самите ратници от 1941, дотогава са арестувани над 6000 членове на организацията, извършени над 4,000 обиска, заведени са 60 съдебни дела с общ брой подсъдими над 350 души, 150 човека са интернирани, а над 800 - уволнени. Прокуратурата при Софийският областен съд инкриминира две ратнически книги: “Разговор” и “Верую”. В една заповед на Вътрешното ни министерство до областните полицейски началници се нарежда “да се отнемат занчките на ратниците и им се налагат максимални глоби”, тъй като “вредната им пропаганда срещу български граждани от друго верско и расово потекло компрометира вътрешния ред”.

Междувременно “Ратниците” издават внушително количество литература по националните въпроси. Освен периодичните издания: “Проглед”, “Пролом”, “Народник”, излизат и седмични беседи като библиотека “Ратнически светоглед”, от която излизат 103 броя. В един от тях се обяснява и причината за появата на РНБ: “През лятото на 1936 разложението идваше от всички страни и напредваше по всички посоки. В софийската полицейска школа се преподаваше вече по учебник за “Гражданско учение” в който се твърди, че републиканската система е по-съвършена от монархическата. В Русе бе издигнат и то на военно землище голям паметник на разстреляни през 1886 съзаклятници срещу свободата на България, в полза на Русия. Бойният празник на българската артилерия - 13 март (падането на Одрин) - биде премахнат, защото турците се дразнели. Думата “Македония” се забрани и зачеркваше от цензурата, за да не се дразнели сърбите. Конгресът на запасните офицери, определен в Кърджали, биде отменен в навечерието и турското малцинство се подиграваше с безпредметната арка, а българите там не знаеха къде да гледат. Румънският консул във Видин открито обливаше Видинско и Никополско с пропагандна литература, а му помагаше най-висш духовник! Друг висш духовник в София вилнееше с интегралистка югославско-френско-английска пропаганда!...Народния театър се превръщаше постепенно на чехско-славянски семинар. Сърбинът Кръстич бе устроил открито в София колосално противобългарско предприятие. СССР откриваше един след друг кинотеатри, книжарници, изложби и нахлуваше с филми и литература.”

Сравнително пълно,

Ратническият светоглед

е изложен в един сборник от 14 обширни статии (над 300 стр.), издаден през 1937. Особено интересен е възгледът на ратниците, изложен в тяхното “Верую” по големия проблем за същността на българската нация и народност: “Българската нация е етническа, духовна, стопанска и политическа цялост, която има свой живот и свое предопределение. Нейните интереси не съвпадат винаги с преходните интереси на личните и сборните елементи, които я съставят...Българската държава е организационна съвкупност, която има за задача да изрази жизнените стремежи на нацията...Българският национален идеал обхваща териториалния, етническия, духовния и социалния идеал на нацията”.

Поради конспиративната си структура ратниците са най-малко засегнати от масовите репресии след 9..09.1944, за разлика от далеч по-умерените представители на различните националистически формации. Това, разбира се не се отнася за членовете на РНБ, заемали държавни, или военни постове (като комисарят по еврейските въпроси Белев, царският съветник архитект Севов, Далкалъчев и други). Водачът на организацията - професор Кантарджиев, заминава с германските войски в началото на септември 1944 и става министър в задграничното правителство на професор Александър Цанков във Виена през 1944-1945, като последните му нареждания до ратниците са “да лежат низко и да се съхранят”. Това спасява живота на мнозина от тях. Що се отнася до обективната оценка за организацията, тя тепърва предстои да бъде направена. Което никак не е лесно, главно поради твърде тънката граница, отделяща идеологията и практиката на РНБ от тези на фашизма.



из сборника "Ратници за Напредъка на Българщината" 1937 г.

В зората на съвременния български национализъм

из сборника

"РАТНИЦИ ЗА НАПРЕДЪКA НА БЪЛГАРЩИНАТА"

1937 година

- Bие против демокрацията ли сте?
- Да, ние сме против демокрацията, а сме за демофилията. Ние сме против народовластието, а сме за народолюбието.
- Защо сте против демокрацията?
- Защото е неприложима. Демокрацията като идея искаше да постави духовната аристокрация начело на обществото. Всъщност тя е давала на практика обратния резултат. Тя е изваждала демагозите и утайката на обществото начело на държавата.
- Все пак човекът обича свободата.
- Свобода ли? Че какво общо има практиката на демокрацията със свободата? Защитниците на демокрацията само приказват за свобода. На практика демокрацията подтиска свободата на събранията, на словото и на печата, а те са основата на нейната идеология. Демокрацията се самоуби.
- Смятате ли, че българският народ, който е демократичен, ще се съгласи с вас?
- Не е вярно, че българският народ мисли и чувства като лъжедемократите. През цялото си минало и в своя бит той се е отвращавал от безделници и от лъжци. Той винаги се е стремял да следва мъже, които го обичат, които са способни, и които вършат подвизи за него. Само чрез измами и заблуда той е бил увличан от демагози. В семейството и в селището си, той следва способния и силния, и сам създава йерархия. Днес народите вече не искат красиви думи, те искат духовни и материални блага. Та оставете приказките, че българинът бил по природа демократичен в онзи смисъл, който е полезен за демагозите.
- Привържениците на демокрацията от всички страни взаимно се подкрепят. Те се борят и още ще се борят.
- Тъкмо това е една от причините, поради които ние отричаме демокрацията. Тя е организирана интернационално и е съюзник на всички интернационалисти. Аз питам на свой ред: защо тъкмо онези държави, които искат да унищожат България, се стремят непременно да ни наложат демократично управление? Защо тъкмо те искат у нас да владее /или по-скоро да вилнее! б. ред./ демокрацията? За да направят България по-силна ли? Защо всички пораженски течения, дори комунистите у нас толкова много подкрепят демокрацията? За да изграждат националната ни мощ ли?

***

- Казват, че Ратници за напредъка на Българщината е антисемитска организация. Вярно ли е това?
- Ратници за напредъка на Българщината е антивагабонтска и антиспекулантска организация. Та ако евреите сами смятат, че принадлежат към тези категории, тогава имат право да ни наричат антисемити.
- Но все пак вие ги споменавате в "Исканията"-та си и имате нещо против тях. Какво искате?
- Евреите в България съставляват 1% от населението, а владеят 80% от вносната и износна търговия, 2/3 от банковия капитал, повече от половината индустрия и 95% от представителството за търгавия и информация. Ние искаме българското народно стопанство да принадлежи на българите.
- Не е ли все едно дали българи или евреи владеят стопанския ни живот, щом и евреите работят в България?
- Разбира се, че не е все едно. От тези 80% от нашия стопански живот, който евреите държат, 50% са в ръцете на евреи чужди поданици. Защо не стават български поданици? За да им е по-лесно и да се изхлузят, когато за България настанат опасни времена. А това значи, че когато един ден България ще има нужда да събере цялата си съпротивителна сила, евреите ще изтеглят от тялото й по-голямата част от стопанската си сила. Затова не е все едно кой ръководи стопанството на една държава.
- Та нима евреите не биха били съгласни да вземат сами някои мерки, да спрат притока на нови евреи, да изпратят новодошлите и да престанат да прекаляват?
- Не, те и това сами не ще направят. Защото според един от най-добрите им познавачи, те имат трагичното свойство сами да развалят гнездата си. Когато Испания ги изгони, Полша ги прие с отворени обятия, но те прекалиха като я завладяха и я направиха антисемитска. Когато Русия ги гонеше, Германия ги прие, но те й се качиха на главата, та и тя стана антисемитска. Когато Съветска Русия ги прие и издигна, те и нея повлякоха, та сега дори болшевиците ги стрелят. Те имат трагичната дарба да прекаляват и сами не могат да спират, докато не си развалят гнездото. Затова не вярваме, че и в България сами ще се стреснат.
- Според вас тогава какво трябва да се направи?
- Преди всичко по отношение на евреите трябва да помним, че те приличат на бръшляна. Няма по-зелена и по-красива гора от тази, чиито дървета са усукани с бръшлян. Но макар че изглежда красива, едни от дърветата й са вече изсъхнали, а другите съхнат постепенно. Защото и бръшлянът, както и евреите има нужда от хазяин, който с мъка да тегли от земята храна и с твърдост да се бори срещу бурите, та тогава за негова сметка да развива той дарбите си. И то толкова прекалено, че уморява собствения си хазяин. На такава гора прилича един народ, който е усукан от евреи.
 

***

- Мислите ли, че ще можем да се отървем така лесно от дружбащината?
- Не става дума за трудни и за лесни работи, а става дума за неща, от които зависи животът на България, и които трябва на всяка цена да се извършат.
 

***

До началото на Голямата война, до 1915 година, обикновеният българин не беше виждал шпионин и родоотстъпник. Тези думи звучаха страшно. Когато се говореше за шпионаж, слушателите оставаха с впечатлението, че става дума за фантастични, дори окултни неща, които може би съществуват, но може би не съществуват.
А сега, само след 20 години българинът среща шпиони и родоотстъпници всеки ден по улици и кафенета - навсякъде. През това време порастна едно цяло поколение, което вижда как възрастните общуват с тези национални чудовища. Това ново и младо българско поколение не е виждало някогашната истинска граница между честта и безчестието. И то расте, за да поеме утре ръководството на нацията, с една нова и смъртно опасна мярка за национална чест.
Как стана така, че границата между родолюбието и родоотстъпничеството бе затрита за толкова много българи? Как стана така, че когато други нации блестят вече от духовна чистота, ние оставихме толкова хора да заживеят спокойно със злото?
Причините са много!
Първата причина е марксизмът, който чрез социалдемократизъм и комунизъм приучи в продължение на десетилетия голяма част от българската интелигенция да мисли материалистично и интернационално.
Втората причина е демократичният либерализъм, който се изроди в демагогия и партизанство, и извлече простащината и престъпността начело на българския политически живот.
Тези две главни причини отвориха вратата на третата причина.
А тази трета причина е: планомерната отровна дейност на нашите външни противници, които със специални централи и богати субсидии подкрепят борбата срещу всичко здраво в нашия политически и културен живот.
 

***

Нацията не може да умре и остарее, освен ако вече е насилствено отведена по задънени пътища, и освен ако не бъде насилствено отклонявана от пътя на правилното си развитие, както става сега с повечето западно-еврепейски нации. Един съвременен учен сравнява нацията с гората. Множество дървета в един лес поникват, развиват се и умират, но на тяхно място никне прирастът от нови дървета и така едните се заместват от други, а кръстосаното оплождане заедно с мутациите държат леса в постоянна приспособимост към евентуалните промени на условията. Тъй че лесът е в своята възможност безсмъртен. Но той може да пострада, да залинее и дори да загине от външни причини, като например от сеч, от пожар, от разни паразити и от изместването му от други растителни видове.

***

Съществуващият индивид може да се усъвършенства чрез възпитание и образование, но само до границата на наследствените си заложби. По-нататъшното му усъвършенстване обаче, т. е. постигането на съвършени индивиди може да се търси само в индивидуалния живот на наследствената маса, тоест в и чрез расата. А заедно с тази промяна в човешкото познание центърът на тежестта се отмества от индивида и застава под наследствената маса, под нацията и расата. Ето защо индивидуалистичният светоглед се измества в наше време от националистическия светоглед. Този светоглед не подценява личността, а й придава нов смисъл и ново значение. Той разкрива на човека истината, че той не е изолирана и невъзвратима нещастна частица на света, но че е външна проява на своята надиндивидаулна расова наследствена общност, и че той е неин приемник, изразител, носител и преносител.
 

***

Расовата хигиена не се занимава, както мислят непросветените хора с доказване расовата чистота на някои нации, нито пък с лъжливото им възхваляване, а се занимава главно с откриване на причините, които водят обществото към биологичен упадък и с откриване на мерките за запазване на общата жизнеспособност на народите.
 

***

Новият национален светоглед налага дълбоки промени в културното, социалното и стопанско ръководство, а заедно с това и на целокупното законодателство. Затова възроденият национализъм е толкова "ляв" в социално отношение. Той цели преди всичко повишението на общата жизнеспособност на нацията. Той не може да понася индивидуалния капитализъм поради упадъчното му влияние върху нацията. Той не може да понася и марксическата теория и практика, нито тези на социалдемокрацията, които се стремят да убият индивидуализма на хората и нацията, които се опитват да ги впрегнат в своята измислена противоестествена система, водеща към бръз упадък. Създаден като реакция срещу индивидуалния капитализъм, и то главно от скитници инородци, марксизмът възнамеряваше да превърне човешкото общество в мравуняк. Редът в мравуняка наистина е идеален. Но мравката работничка не е нито мъж, нито жена работи неуморно без оглед на това дали ще консумира и притежава лично, и дали други ще консумират произведеното от нея.
Възроденият национализъм взема предвид естествените особености на личността. Той я пази, цени я и търси да й даде най-благоприятни условия за развитие, но не заради нея самата като самоцел, а заради нейното голямо значение за живота и развитието на надиндивидуалната наследствено-расова общност, която нацията представлява.

***

Българската нация е етнически, духовна, стопанска и политическа цялост, която има свой живот и свое предопределение. Тя не се дели на класи. Към българското работничество спадат всички български граждани, които се трудят и работят за материалното и духовно благосъстояние на нацията.
Извън българското работничество остават главно три категории хора.
Първата се състои от спекулантите, които по най-различни пътища и под най-различни образи ограбват труда на българския работник и изсмукват благата на нацията.
Втората се състои от демагозите, начело с партизаните, които подмамват българското работничество с политическа и социална лъжа, с цел да заграбят обществени блага и съзнателно и несъзнателно увеличават социалната неправда и рушат държавата.
Третата категория са безделниците, начело с паршивия хайлайф, които мародерствуват всред социалната неправда и рушат морала и благосъстоянието на нацията.
Социалната неправда произлиза от това, че политическата система дава възможност на тези три категории вредители, на спекулантите, на демагозите и безделниците да ограбват част от труда на работничеството и да изсмукват благата на нацията, като развалят реда в държавата.
Какви са всъщност основните социални искания на българския работник?
Попитайте всеки истински български работник, и той ще ви каже, че иска редовна работа при добри здравни условия, и че иска справедливо заплащане на неговия труд, за да може да отгледа физически и духовно здраво потомство и да се ползва, макар и скромно от придобивките на националната и на човешката култура.
Това са справедливите основни искания на всеки истински работник. Това показва, че той има ясни и точно определени искания. Но ще бъде ли той доволен ако получи тези придобивки? Той ще бъде непременно доволен, ако не установи, че някои получават незаслужени излишества. Но ако установи, че някои събират без заслуги национални блага, които трупат или пилеят, той е длъжен да поиска да се дадат тези блага там, където има лична нужда и нужда за национално строителство.
 

***

Нашият идеал е максималното съвършенство на българската нация и на българската държава. Той е върховната цел на нашата воля.
Обезличителният интернационализъм, като се бори против идеята за национално съществуване изобщо, воюва и срещу нашия идеал.
 

***

Чистокръвният английски кон дава максимални постижения в бързина; тежкият белгийски кон - в бавно теглене на големи тежести, а планинските коне - в непретенциозност и еквилибристична сила. Тези три раси, развъдени едностранчиво и тренирани всяка според особеностите й, дават заедно максималните постижения на вида кон. Но ако ги смесят, ще произлезе един среден и във всяко отношение полугоден тип. Ако дори без да ги смесват, ги поставят само при еднакви условия на трениране, те няма да дадат онези максимални постижения, за които са надарени. При това в случая се отнася само за физически постижения. А какво остава за човека, който се проявява освен физически, но още интелектуално и изобщо духовно?
Смисълът на историята се състои в прогресивното усъвършенстване постиженията на човечеството, а те се състоят от максималните постижения на отделните нации. Ако някоя сила смесеше италианци, французи, германци, унгарци и пр., щеше непременно да произлезе нещо средно и без изключителни дарби. Биологическите примери за противното нямат тук място, защото трябва да се мисли статистически, като се има предвид средното равнище. Ако споменатите нации се поставеха при еднообразни условия на възпитание и образование, без да се държи сметка за техните особености, то няма съмнение, че те не ще развият докрай онези способности, с които са надарени. Националният принцип на съществуване е най-целесъобразен за прогреса на общочовешката култура, защото националната държава, която изразява жизнените стремежи на нацията, представлява онази организационна съвкупност, която осигурява най-добре усъвършенстването на тази нация с оглед на нейните характерни особености.
Националният принцип на съществуване няма нищо общо с междудържавното хищничество. Ако всяка нация усъвършенства себе си, и като се урежда справедливо отвътре, не вреди на другите нации вън, човечеството би напредвало безупречно към максималното си възможно съвършенство.
 

***

Ако е въпросът за равенство, то съществува, но само в смъртта. Такова равенство възроденият национализъм обещава на предателите на нацията и на нейните непоправими социални, духовни и стопански предатели. Такова равенство той обещава на здравите, честните и отечестволюбивите българи в правото и задължението им да умират за напредъка на българщината.
А колкото до социалната правда, той обещава, че безделници не ще живеят на чужд гръб, че никой не ще може да спекулира с национални и държавни блага, че никой не ще може да ограбва труда на работника, че никой не ще може да използва служебното си положение, нито пък да лъже държавата, и че той ще наказва всяко духовно, здравно и материално злепоставяне на който и да е българин.
Тогава една мощна и справедлива българска държава ще обгърне цялата ни земя и ще дава горд и радостен живот на всички българи, чийто основен закон ще бъде националната солидарност.
 

***

А когато този, който с дни наред е предлагал своя труд и своите сили за работа, и не е могъл да изкара и парче хляб за своите деца, та ги вижда голи и изпъдени вече от полусъборената барака, която са обитавали; когато селянинът е изял и последната шепа брашно след лоша реколта и тегли към пазара последния си вол; когато уволненият чиновник или безработният интелигент вижда настъплението на глада, тогава вече няма въпроси, няма "защо?". Тогава кръвта нахлува в главата, а в душата ври омраза и към свят, и към култура, към всичко. Тогава и най-студеното сърце, и най-охолният вижда, че нещо голямо и страшно кипи, че нещо иде, че съществува един голям въпрос, една голяма неправда.
Ето, този въпрос, тази голяма неправда е социалният въпрос. Това е въпросът за социална правда, който никой не може и не трябва да отминава.
 

***

Социалните неправди рушат държавата ни по следния начин:
Първо, те дават възможност за спекулация и за ограбване стопанските придобивки на българина. Страната е пълна със спекуланти и безделници, за които държавата не е ценност, и които нямат друг Бог, освен парите. Съществуването на онеправдани и гладуващи българи е за тях желано положение, защото им позволява да използват бъркотията.
На второ място съществуващите социални неправди дават възможност на марксистите да тровят държавата.
 

***

Една от най-важните задачи на училището се състои в социалния подбор. Ако то не е в състояние да направи от всеки човек всичко, то поне нека всеки човек бъде насочен към онова място, за което е най-годен.
Тъй като личността не е самоцел, нито средство, като напр. мравката-работничка, а е приемник, носител и преносител на националната расова наследствена маса и трябва да участва в изпълнението на нейната мисия, тя трябва да бъде възпитана и образована национално, т. е. според такава система, която ще я издигне най-лесно до възможното за нея съвършенство, и която ще я въведе най-вярно и най-неотклонно по пътя на националната мисия.
 

***

Жената не е еднаква с мъжа, но е равностойна нему. Тъй като естеството й, и нейните задачи в живота са други, то тя не бива да бъде нито безправна, нито равноправна, а трябва да бъде другоправна. Най-висшата й задача към живота и към силата на нацията, е да стане майка на способни деца, да бъде културна пазителка на националната традиция и на националния дух и да бъде равностоен другар на своя съпруг.
 

***

Твърдението, че държавата няма право да се интересува от частния живот на чиновниците, а може да се интересува само от работоспособността им е невежествено. Защото държавата не е индивидуално капиталистическо предприятие, а е организационна съвкупност, която има за задача да осъществи жизнените стремежи на нацията.
 

***

Ние сме убедени, че без борба и жертви не се постига нищо ценно и трайно, и затова борбата е за нас дълг.
Ние сме убедени, че националният морал е безусловен, и затова ще прокарваме ясна граница между честта и безчестието.
Ние виждаме верния път за Българщината и вървим неотклонно по него.
Ние чувстваме, че смисълът на живота ни е да се борим, да страдаме за Българщината и да побеждаваме.
Ние сме недосегаеми за ласкателства и заплахи.
Ние сме тук, и където е България, там сме и ние, а където сме ние - там е и България.
Ние ще се борим до пълна победа.

***

1940 година
/за русофилството/

- Bредно ли е според теб това нещо или е полезно?
- Наглед то е полезно. Защото е добре да се обичат големи даровити народи, когато те нямат стремеж да увредят Българщината. Националистът уважава всички народи. Но когато настъпи увлечение по един народ, което може да увреди собствения народ, тогава увлечението става опасно.

/за репресиите срещу ратници/

Държавният апарат е заприличал на машина за мелене на месо, в която тъмни, чужди, плутократски и масонски сили пращат най-добрите синове на нацията, за да ги смеле.

***

Изтъкването на стопанските въпроси на преден план ни доведе до едно парадоксално положение, а именно българската държава да се управлява от хора, които не са формално марксисти, но които имат всъщност марксически светоглед и мислят по-марксически, отколкото днес се мисли дори в СССР. Защото каква е разликата между марксизма и възродения национален светоглед? Марксистите изхождат от материалното начало в света, а ние изхождаме от духовното начало. Ние сме убедени, че само чрез мобилизация на духа може да се овладее материята.

***

За подобен национален песимизъм или скептицизъм няма нито основание, нито място. Достатъчно е само да се прекъсне подстригването на орловите крила, да се възстанови естествената орлова храна, да се даде простор и размах, и ти ще видиш отново да се прояви орловата мощ на българския народ.
Тактиката, която трябва да се прилага зависи от обстановката и от условията. При друга обстановка и условия ние сами бихме предпочели друга тактика, но тъй като обстановката и условията са за нас една даденост, ние се справяме с тази даденост и с оглед на нея определяме тактиката си. А няма обстановка и няма условия сред които да не може да се води успешно една спасителна народна борба. Нацията трябва да се спаси на всяка цена, а тактиката на борбата ще се избира чрез обстановката.
От тактиката се иска само едно условие - да бъде резултатна. Резултатността на тактиката обаче налага понякога да се прекрачва "формалната законност" и "формално-правните отношения". Вулгаризирането на правната формалистика убива постепенно нравствеността. Мнозина дирят "правна помощ", но не за да научат по какъв начин да изпълнят дълга си, а по какъв начин да го избегнат. И тъй като повечето противници на нацията са се укрепили зад формално правни прикрития, то нарушенията на някои формално-правни отношения се диктува от националния дълг, който стои над всичко. А тактиката е добра само тогава, когато е резултатна.

***

Някога бяхме "умерени" в свободата на изразите си. Защото нямахме право да бъдем смели. Днес ние добихме правото да говорим истината. Днес други трябва да мълчат. Чудното днес е, че имаме още силата да нюансираме речта си и да проявяваме възпитателно самообладание. Други на наше място биха станали разбойници, убийци, предатели и какво ли не още! А ние не само, че не се озлобихме, но горим от обич към всичко българско.

***

Плутокрацията и консервативните сили узаконяват формално всичките си лични интереси. И щом като бъдат притиснати, те започват да викат: "Те се борят срещу законите!", "Те са незаконни!", "Те смущават реда!", "Те се борят срещу държавата!". Но ние знаем, че плутократите не пазят държавата, а пазят себе си. Ние знаем, че те са узаконили беззаконните си интереси, и че са създали една незаконна законност. Това е най-старата и най-изтъркана хватка на консервативните противонационални сили, а именно да узаконяват беззаконните си интереси и да се идентифицират и маскират с държавата, но като си запазват правото те сами да не спазват законите винаги, щом им потрябва. /.../ Държавният апарат се бюрократизира, формализира, плутократизира и става противонационално оръдие в ръцете на едно консервативно и юдействащо малцинство. И тогава нацията се опълчва не срещу държавата си, а срещу противонационалното лъжедържавничество.

***

Какъв е човекът, който има светоглед? Той има свое и колективно мерило за нещата. Той е наясно. Той е последователен. Той е дееспособен. Той не е сам. Той едновременно води и е водач. И в зависимост от правдоподобността и етичността на своя светоглед, той е сред своя колектив участник строител или участник рушител на общия напредък, на общата съдба, а заедно с това и на своята собствена съдба.
Ами човекът без светоглед? Слабият, малоценният и недоразвитият човек, останал без светоглед представлява социална овца. Заедно със себеподобните си, той представлява онова човешко стадо, което бива водено, поено, стригано, доено, продавано или клано, както се върши и с овчите стада.

***

Човекът нарича например кравата или овцата "добра", а вълка "лош" само защото кравата или овцата му е полезна, а вълкът му е вреден. За Бога и природата овцата, кравата и вълкът са еднакво добри и лоши. Човекът обаче дои, използва, коли и яде "добрата" крава, а вълка избягва. Кланиците на цял свят са пълни със заклани "добри" крави и овце.



Документ на РНБ №104 от 12 август 1944 година

“Съратници другари!

Ратничеството за Напредъка на Българщината,възникна на 19 юлий тъкмо за туй,че България беше вече ясно поведена из пътя по който тя биде доведена до тука,сега на Август 1944 година!Още в увода към Веруюто и Исканията,написан през Юлий 1936 г. е всичко казано и предсказано.А в деветнадесетте нумера на библиотеката “Ратнически Светоглед”,в сто и трите нумера “Ратнически светогледни беседи”,и в списанията “Пролом” и “Проглед”.във всичките ни други издания и в хилядите ни позиви,в милиони екземпляри,казахме и предсказахме всичко. В милиони графики показвахме и в картини същото,та който не разбира да види!Но ние не говорихме и не писахме само.Ние организирахме и се борихме,непрестанно,упорито и с сички сили,тъй като се във време на пожар работи,за да предотвратим,спасим и победим,и не спряхме,нито от хилядите арести,обиски,уволнения,съдения,интернирвания,нито от другите жертви и напрежения.До къде стигнахме в своето настъпление,само ние знаеме,и само ние трябва да знаеме.Огромният резултат всички вече знаете или усещате!
Въпреки всичко,плутокрацията и няколко клики успяха по непреодолими до сегаот нас причини,да доведат България до тука,до края на пропастта!
Те само лъгаха народа!Къде е авторитарният им режим?Къде е парламентарният им ред?Къде е конституцията?Къде е “мъдрото ръководство”?Къде е новата,измислена от тях държавна система,която дори Япония била копирала?Къде е “противоеврейската” им политика?Къде е “Държавната партия”?Къде е “Обществената сила”?Къде е тайната правителствена станция “Обединена България”?Къде са разните им мирновременни и военновременни главни комисарства?Къде е “Националната пропаганда”?Къде са “мероприятията им”?Къде и какво е парламента им сега?Къде са комитетите им?Къде е единението им?Къде е приобщването им на народа?Къде е “Бранник”?Къде са “заветиет”?И т.н.,и т.н.
Те само лъгаха народа.Като ротативна машина те премятаха пред очите му примамливи картинки,ябълки и сливи,а в същото време разлагахадържавата и объркваха народа!
Смъртта на Царя разкри положението.Непосредствено след нея,направихме крайни усилия за единение на “националните сили” и с Манифеста 708,оповестихме постигнатата “ръководна връзка” с “Легиона” и “Б.М.С.О.П.”.Макар и малък,резултатът е на лице.Подписалите ръководства запазиха съприкосновение и до днес,и са с туй на надеждна изходна позиция.Затова,запазете установените отношения с подписалите страни и напредвайте в тях!
Сега на Август 1944 година положението,в сравнение с тогава според предвижданията,влошено до крайност!
Всеки вижда вътрешното положение.Всеки вижда,кой,как,и на къде води България!И външното положение е ясно!Но,народа вижда само едната му страна и само това що днеска става.
Съратници,другари!
България е наистина на последен кръстопът.Катинските гробища могат утре да изглеждат на пасторална идилия в сравнение с това,което утре може да стане в България,ако не изпълним дълга си.Иде решителният рунд на борбата.всички воюващи държави се дебнат за България!Всички политически елементи на България са мобилизирани и се дебнат.Злите за зло,а спасителните за спасение.Свършва се вече пътя на хитруванията и лавиранията.Идва края на тактиката на камилската птица!Сега вече всички,и всеки по отделно,без изключение ще понесе последствията и на днешната политика и на своята лична политика!Никакви хитрувания и никакви самозалъгвания няма никому да помогнат.Защото Видовден иде!
А какъв ще бъде той!Това все още зависи от нас,българите,от нас самите!България е на периферията на европейския боен простор и ако не се стегне,може да бъде откъртена и провалена в бездната!
Бадолиовщината може да ни провали завинаги!
Противните вълци се намятат в агнешки кожи,за да подмамят България!Ние от противник милост да не чакаме.И никой да не забравя,че свободата е като здравето!Докато го имаш-нехаеш,а загубиш ли го-ридаеш!Затова да пазим свободата си като зениците на очите си!България има затова и вътрешни и външни възможности.България има съюзник,с огромна мощ,която тепърва има да се види.Пилците наесен се броят!А вътрешно,България има неизползвани възможности.Докато от една страна,всички пораженци се организирват бързо и бързо разлагат,от друга страна събитията събуждат у всички здрави българи инстинкта за самосъхранение и те ще бъдат днес и утре,способни на прояви,за които досега не са били зрели.Всички здрави българи се оглеждат и търсят своя спасителна борческа позиция!Нека им я очертаем до крайност,за да я видят,и за да дойдат.На тази позиция ние сме вече рамо до рамо с последователите на проф.Александър Цанков.Приемете ръката,която те ви подават,стиснете я честно и отвърнете на другарството с другарство и на верността с ратническа борческа верност.Сега,когато трябва да направим и невъзможното възможно,ето ни още една голяма крачка напред.
Съратници другари!Развръзката иде.Има още време за всичко.Стига само никой да не губи време.И като ратуваме,непрестанно,с всички сили и с крайно упорство,тъй както във време на пожар се гаси,ние ще улесним Водача,да установим народна и силна държава и да изтръгнем победата!Тогава ще речем,че всяко зло е било за добро.Тогава зърното ще бъде отделено от плявата.Така ще превърнем днешните напрежения на гордост.
А сега,да ратуваме,да ратуваме и да ратуваме.Водача,който бди за всичко,ни обещава победа.Нека через целеустремително ратуване го улесним,та с общи сили час по-скоро да победим!
Б О Р Б А !”



проф. Асен Кантарджиев

Проф. Асен Кантарджиев е твърде интересна личност. Роден през 1898г. в Самоков. Син на генерал Тодор Кантарджиев, изявен участник в освобождаването на Добруджа през Голямата война. На 16 години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Завършва ШЗО. Участва като доброволец във войните за национално обединение. Два пъти повишаван в звание за бойни отличия. Носител на 4 кръста “За храброст”.

Той е личност с много и различни интереси. Пише военни съчинения. Председател е на хора “Гусла”. Именно там се прочува с удрянето на плесница на шпионина-пладненец К.Тодоров по време на многолюдна вечеря при гостуване на хора в Белград.

След войната следва право в Софийския Университет, после индустриална химия в Шарлотенбург-Германия. Завършва агрономство в Бон. Връща се и преподава в България, като през 1932-1933г. е декан на агрономическия факултет на СУ. От 1926 до 1928г. е на Рокфелерова стипендия в САЩ, след това специализира в Кил и Берн.

Със сигурност се знае, че проф. Кантарджиев и още един от “Голямата петорка” – Петър Габровски, са били привлечени от масоните. Като се има предвид начинът на набиране на членове от тяхна страна, никак не е чудно, че двамата бъдещи ратнически водачи са станали обект на внимание. Някъде в началото на 30-те години те напускат ложата, заедно с друг бъдещ ратник и автор на статии в ратнически издания – писателят Светозар Димитров – Змей Горянин. Навярно по това време окончателно се оформят и идейно-политическите схващания на професора. От масонското му поданство остават и някои методи, които той ще прилага в по-нататъшната си работа, а именно полуконспиративния характер на организацията, както и начинът за набиране на членове.

Малко преди преврата от 9.ІХ.1944 г. заминава в Виена, Австрия и се включва в задграничното правителство на Ал. Цанков. Живее известно време в Германия (ФРГ), а след това емигрира в САЩ, където умира през 1981 г. в Лос Анжелис.

По материали от интернет



Петър Габровски

9 юли 1898,Разград - 1 февруари 1945

Петър Димитров Габровски е български политик, 41-ият министър-председател на България, изпълнявал временно тази длъжност от 9 до 14 септември 1943 г.

Петър Габровски участва в Първата световна война като взводен командир (1917-1918). След войната завършва право в Софийския университет Св. Климент Охридски (1923), работи като адвокат в София. Той е основател и ръководител на националистическата организация Ратничество за напредъка на българщината (след 1936).

Габровски е министър на железниците, пощите и телеграфите в четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов (23 октомври 1939 - 15 февруари 1940) и министър на вътрешните работи и народното здраве в двете правителства на Богдан Филов (15 февруари 1940 - 14 септември 1943). След смъртта на цар Борис III и назначаването на Богдан Филов за регент, той временно оглавява 58-ото правителство на България.

След преврата от 9 септември Петър Габровски е сред осъдените на смърт от т.нар. Народен съд. Той е екзекутиран на 1 февруари 1945. През 1996 присъдата е отменена с Решение №172 на Върховния съд.



http://www.elbetica.org/ratnici/sbornik.html - Сборник на РНБ

http://bgrod.org/organizacia/index.php?p=Ratnici - друг документи за РНБ

Ваше Светейшество,
Обръщам се към вас с голяма болка в сърцето наблюдавайки как се позори и петни името на Българската Православна Църква.
Прочетох от българските вестници за случаят с Ректорът на Софийската семенария Епископ Сионий и за незаконото съжителство на главния секретатр Епископ Наум с друг мъж в неговият апартамент в Светият Синод. Ваше Светейшество аз ви познавам като един истински и морален служител на Светата ни Църква. Вие трябва да вземете незабавни мерки за очистване името на Светата ни църква от духовници, които със своите действия и постъпки позорат името на Православнта църква в България.
В правилата на светите апостоли 25 правило много ясно казва как трябва да се постъпи с духовници, които се занимават с блудство. А правилото гласи: ” Епископ, презвитер или дякон, който бъде изобличен в блюдство, в клетвопрестъпление или в кражба нека бъде низвергнат от свещен чин, но без да бъде отлъчен от църковно общение…” А също апостол Павел в посланието си до ЕФЕСЯНИ глава 5-а казва: ” А блюдство и всяка ничистота или користолюбие дори и да не се споменуват между вас, както прилича на светии…Не участвувайте в безплодните дела на тъмнината; напротив изобличавйте ги.”

Ваше Светейшество, ако Вие и Светият Синод не вземете незабавно мерки и не отстраните тези служители от техните позиции това показва че и вие сте покварени както тези служители.
Светият Синод трябва да направи проучване сред всички монаси в България И ОНИЯ КОИТО СЕ УСТАНОВИ ЧЕ СА ХОМОСЕКСУАЛИСТИ ДА БЪДАТ ОТСТРАНЕНИ ОТ СВЕТАТА НИ ЦЪРКВА ЗАЩОТО ПЕТНЯТ НЕЙНОТО ИМЕ.
НИКОГА В СВОЕТО ИСТОРИЧЕСКО МИНАЛО БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА НЕ Е ИМАЛА ТАКОВА ПОКВАРЕНО ВИСШЕ ДУХОВЕНСТВО КАКТО ДНЕС. И ВИЕ СТЕ ПРИЧИНАТА ЗА ТОВА. КАК МОЖЕ ДА РЪКОПОЛАГАТЕ ДУХОВНИЦИ ЗА ЕПИСКОПИ ИЛИ МИТРОПОЛИТИ ЗА КОИТО ВСИЧКИ ЗНАЯТ ЧЕ ТЕ СА ХОМОСЕКСУАЛИСТИ.

Аз искрено вярвам в Бога и милея за името и авторитета на Българската Православна Църква, но ако видя че Светият Синод отново не прави нищо и като винаги се спотяйва аз ще започна осилена акция чрез българскате вестници и телевизия и ще настоявам за отстраняване на всички покварени духовници.
Как е възможно Епископ Наум да живвее в апартамент на Светият Синод със своят любовник и никой да не вижда или да не знае това. За какво имате тази охрана, Те не знаят ли кой има право да живее в Синодалната палата и да не позаволяват на външни лица да живеят там.

Но те може би са се страхували да не бъдат уволнени от главният секртар на Синода Епископ Наум. Как той може да служи в Александър Невски и да дава благословение, когато той целият е потънал в грехове и няма над себе си Божията благодат.
Знаете ли че заради скандала с Епископ Сионий тази година в Софийската семенария има подадени само осем молби за първи клас в семенарията. Ето такива духовници като Епископ Сионий и Епископ Наум ще накарат българите да се откажат от Православната църква и да потърсят църкви с истинско морално духовенество.
Моля Бога дано ви даде достатъчно разум за да изкорените злото от светата ни Църква.

Целувам светата Ви десница и оставам Ваше во Христа чадо,

Свещеник Стефан Михайлов
Вашингтон, САЩ

Методи Андреев е роден на 26 септември 1959 г. в Перущица. По образование е строителен инженер. Той е бивш председател на Комисията по досиетата, съществувала от 6 април 2001 г. до 20 юни 2002 г. В момента Андреев е преподавател в Университета по архитектура, строителство и геодезия. Член е на Националния съвет на СДС. Семеен, има двама синове.

- Г-н Андреев, защо вашата комисия не успя да просъществува дълго и имаше кратък живот в условията на демократизиращата се България?

- Защото министърът на вътрешните работи се казваше Петканов, а министър-председателят – Симеон Сакскобургготски, които бяха върли противници на този вид законодателство. Точно тогава ние започнахме да се занимаваме с банкерите, и по-точно с банкерите на фалиралите банки и кредитните милионери. Списъка го дадохме на тогавашния министър на вътрешните работи Петканов, който се правеше, че не разбира за какво става дума, и връщаше многократно нашите писма. В края на краищата отказа да извърши проверката. Точно тогава набързо отмениха закона, но не закриха комисията, което е парадокс. Ако се интересувате, ще видите, че имаме БУЛСТАТ, имаме данъчна регистрация.

- Защо точно Симеон Сакскобургготски имаше интерес да се закрие Комисията по досиетата?

- Това е въпрос, който касае дейността на царя. Аз не съм човек, който говори без документи. Има много факти, които показват, че отношението на царя с бившите съветски служби не са били чак толкова незначителни.

Не мога да потвърдя масовото твърдение, че царят е бил агент на съветските служби. Но мога да кажа следното – царят никак не е живял зле в изгнание. Невероятно звучи един човек, който е символ на една институция, каквато е монархията, да бъде оставен извън полезрението на бившите съветски служби. Това не е нормално, нали?! Такива хора (като царя) са необходими на всяка уважаваща себе си разузнавателна служба. Защото в него е инвестиран страхотен ресурс. Забележете – този цар, цялото царско семейство напускат държавата с уважение. Позволяват им дори да изнесат доста неща. Нещо повече – към тях е зачислен офицер от ДС, който пътува с тях до Египет. Нещо повече – самото царско семейство – майката, лелята, а и самият цар, са възпитавани в социалдемократическите ценности. Нещо повече – известна е някогашната историческа забележка на Сталин: „Не закачайте царчето!”. Много е интересно какво е станало със завещанието на цар Борис – той е завещал неколкостотин хиляди швейцарски франка, които Симеон е трябвало да получи, когато навърши пълнолетие. Мисля, че ставаше дума за 500 000 франка – една доста сериозна сума. Това е завещал Борис на Симеон, когато се е родил. Въпросът е тази сума получена ли е, кой е осъществил  контакт с тогавашния станал вече пълнолетен Симеон. Когато се върна в България, Симеон направи призив за помирение. Той иска помирение. Както е редно, когато той стана министър-председател, нашата комисия беше поканена в неговия кабинет в Министерския съвет. Там разговаряхме, а член на комисията му подари архивна снимка, на която Симеон е с леля си.

При срещата възникна, да не казвам спор, но се отвори диалог между мен и царя. Той каза: „Добре, г-н Андреев, вие смятате ли, че истината, която е в архивите, е полезна?” Казах: Г-н премиер, истината винаги е полезна. „Да де, ама това не е цялата истина. На мен ми казаха, че има много унищожени архиви”, отвърна той. Казах: Г-н премиер, абсолютната истина е философско понятие. Като такова то е обект на изследване на много философски школи. Ние не сме философи, ние разполагаме с това, което го има в архива. За всичко останало си има изследователи, които могат да направят заключение за това, което го няма. Знам, че Симеон лично е разпоредил законът и комисията да бъдат ликвидирани. За целта дори е подготвена специална група от юристи и хора от няколко министерства.

Това го знам от Владимир Дончев. Наредено било от най-високото място – Симеон Сакскобургготски.

- Случайно ли е, че точно бившите депутати (юпитата) в НДСВ са предимно деца на родители, работили за службите, за ДС?

- Изобщо не е случайно. Групата на народните представители от НДСВ в предишния парламент бе съставена главно от представители на изтъкнати комунистически фамилии или на семейства, свързани с бившите специални служби. Там имаше една друга немалка прослойка – хора, свързани с най-новото масонство. Те не могат да бъдат назовани поименно, нали това е тайна! На тях им е забранено да казват, че са такива. Да, разбира се, че много имена се спрягат за масони. Но който и от големите и известни политици или бизнесмени да кажете, че е масон, ще улучите на 99,9 процента. Проблемът е, че самият Симеон Сакскобургготски, доколкото знам, принадлежи към Розенкройцерите. По принцип няма нищо лошо в масонството. Проблемът е, че българското масонство все повече придобива параметрите на масонството от италиански тип. Спомняте си ложата ПИ 2 на Личо Джели?! Помнете как под шапката на благотворителност и масонство тези хора защитаваха лични интереси. Правиха го по не най-законосъобразния начин. Там бяха свързани с кръгове от мафията. Стана голям скандал.

- Какви са признаците, че българското масонство се мафиотизира?

- Погледнете един голям областен град! Там виждате връзки между върховните органи на прокуратурата, шефовете на местния съд, шефовете на местното РДВР и хората с много пари. Защо им е на тези хора тази близост? Нали те по принцип са абсолютно независими?! Прокуратурата трябва да преследва всяко едно престъпление, съдът трябва да осъжда въз основа на събраните доказателства, полицията трябва да проследява тези доказателства, бизнесът трябва да се развива самостоятелно. Тези хора обаче са обвързани. Защо? Моделът на тяхната обвързаност е вреден за държавата. Той е криворазбрано прилагане на масонството. Ако забелязвате, в основата на всички български ложи стоят хора, които са свързани с бившите специални служби.

- Български феномен ли е обвързването на масонството и специалните ни служби?

- Масоните канят при себе си успели хора. Но как така в България хора от ДС първи станаха масони? Този въпрос е изключително важен.

- Каква е тази икономическа обвързаност между Милен Велчев и ген. Любен Гоцев, за която намеквате в едно интервю?

- Аз нямам данни за такава връзка между тях. Не знам да има обвързаност между Милен Велчев и ген. Любен Гоцев. Но не бива да забравяме, че ген. Любен Гоцев е един от първите, който е осъществил контакт със Симеон Сакскобургготски. Дори ако си спомняте, Любен Гоцев беше един от официално признатите съветници на царя и той много често ходеше във Врана. Това е факт. Никой не криеше, че Любен Гоцев и царят, освен официалните срещи, имаха и неофициални. Казвате Милен Велчев бил обвързан финансово с ген. Любен Гоцев? Велчев е много чувствителен на тема „икономическия просперитет” на брат си. Аз ще ви кажа това, което знам.

Бащата на Милен Велчев беше шеф в БГА „Балкан”. Доколко знам, по времето на управлението на Софиянски той е бил докаран в България с цел да бъде разследвана някаква негова дейност в БГА „Балкан”. (Бащата на Велчев беше уличен в престъпление – б. а.). Това нещо не се оповестява, но то е така. Никой до този момент не си задава въпроса: Къде са родителите на Милен Велчев? Те са живи и здрави, живеят в Южна Африка. Въпросът е следният – с какви средства тази фамилия си позволява стандарта, който поддържа. Да си спомним приватизацията, когато семейството на Милен Велчев закупува хотел „Велико Търново” на Златни пясъци. Тогава още не се говореше за инвазия на Българско Черноморие. По-късно там се изляха над 200 млн. евро в хотели и какво стана с онзи прословут военен имот, който дето уж трябваше Георги Велчев да го направи на общежитие, а нищо не направи? Разбирате сега защо тези хора драпат с нокти и зъби да бъдат пък във властта. Защото властта дава имунитет, за съжаление.

- И в момента се подхвърля темата, че Милен Велчев е продал неизгодно външния дълг на България?

- Това е сложна материя. Аз не я разбирам, не съм икономист по образование. Но когато разговарям с икономисти за външния дълг, те ми казват: Тук има далавера! И ето виждате, този същият Орешарски стана министър и каза: „Повече въпроса с външния дълг няма да го коментирам!” Дали доцентът Орешарски отстъпи пред политика Орешарски? Преди това той беше категоричен, че сделката на Милен Велчев за външния дълг е изключително неизгодна за България.

- Защо вече 20 години говорим за досиета, все ги унищожават, но някои остават, други – не. Въобще в България много се проточи сагата с агентите на ДС...

- Така поискаха тези, които режисираха българския преход. Тези, които след 10 ноември раздаваха куфарчетата с пари – кликата около Андрей Луканов с активното съдействие на генералитета на бившата Държавна сигурност. Затова сега няма беден генерал от комунистическите тайни служби.
Тези, които се изживяват за кръстници на българския преход от кръга „Монтерей”, тези „обикновени” пенсионери имат навик да обядват всеки вторник в едно от най-скъпите заведения на София. Да пушат пури, едната от които струва 100 лв. Поне това около тях е публично известно…

Само нестандартен и схватлив мозък би измислил подобни комбинации, но иде реч и за честта и достойнството на мундира!

В средата на 1905 г. тридесет и две годишният софийски евреин Исак Шамлиев открива магазин за дрехи на популярната столична улица „Търговска”. Той се движи винаги елегантно и с вкус облечен, държи се любезно, с изтънчени светски маниери. Демонстрира самоувереност и комбинативен дух.

Приходите от търговията не го задоволяват и измисля нестандартна печеливша схема. Срещу прилично възнаграждение от 20-25 наполеона (един наполеон е равен на 20 златни лева) започва да освобождава предсрочно войници от задължителна военна служба.

 

Шамлиев старателно подготвя далаверата. От есента на 1905 г. прави чести посещения във Военното министерство, щаба на армията и командването на софийската дивизия. Чрез личния си чар и рушвети за кратко време успява да спечели доверието на няколко писари и военни длъжностни лица. Ловко се възползва от техните услуги. Те му съобщават кои войници искат да бъдат освободени от казармата поради различни причини.

Евреинът разбира какви резолюции са поставени на техните заявления и ако отговорът е благоприятен, предприема следващия решителен ход. Среща се с набелязания младеж, съобщава му, че знае за неговата молба до съответната военна институция и може срещу договорена комисиона да ходатайства за положително решаване на въпроса. Войникът обикновено се съгласява, тъй като желанието му да се раздели с недолюбвания казармен живот е огромно. Измамникът разпростира мошеническата си мрежа най-вече в школата за запасни подпоручици в Княжево.

Първо влиза в преговори с редник Стоян Димитров, който е на 29 години, с висше образование и трябва да служи една година. Той има семейни проблеми и поради напредналата възраст изпраща писмено изложение до Върховната проверовъчна комисия да бъде освободен от военна повинност. Новобранецът напразно чака три месеца за резултат и тогава се обръща за помощ към Исак. Споразумяват се за възнаграждение от 400 лева и Димитров подписва полица за тази сума.

След два дни евреинът му донася в Княжево препис от заповедта за уволнение. Обнадежден от лесната сделка, Исак Шамлиев продължава да зарибява и други войници. Подсказва им какви мотиви да излагат в молбите си, снове непрекъснато между школата и Министерството на войната. Вдига мизата за услугата на 700 лева. За да бъде по-убедителен, понякога вози с файтон освобождаваните школници в дома на познат генералщабен офицер. Системата действа безотказно и за около половин година повече от двадесет кандидат-офицери са изнудени от мошеника.

Ала ненадейно веригата се пропуква. В края на февруари 1906 г. аферата е надушена от взводния портупей-юнкер Александър Ризов, който споделя съмненията си с поручик Георги Марков. Незабавно долагат на началника на школата, който разпорежда да следят евреина и при удобен случай да го заловят на местопрестъплението.

Такъв момент се появява съвсем скоро и за примамка е използван младият войник Христо Митов, който е поредната жертва на Исак Шамлиев. Поручик Марков решава да му скрои капан. Митов уведомява измамника, че е съгласен да заплати 500 лева за своето по-скорошно уволнение. Определят си среща в близката до поделението кръчма „Черни връх”, където да му предаде парите. Предварително в задната стаичка на заведението се настаняват няколко цивилни полицаи.

Исак Шамлиев и школникът Митов сядат на една маса, разговарят няколко минути и войникът му подава плик с банкнотите. В това време влизат портупей-юнкер Ризов и поручик Марков, които се насочват направо към двамата. Зад гърба им се появяват дебнещите ченгета и хващат евреина с комисионата в ръка. Идват още офицери от школата и в тяхно присъствие той е обискиран. В палтото му е открит таен джоб, в който са намерени списък с имената и адресите на войници, голям тефтер със заявления на чернова до Военното министерство и една полица.

Далавераджията е арестуван и откаран в Шести полицейски участък. На следващия ден е предаден в ръцете на прокурора при Софийския военен съд майор Миленко Балкански. Той предприема военно-съдебно дознание. При претърсването в апартамента на Шамлиев следствените власти се натъкват на още улики за престъпната му дейност. Те попадат на копия от заповеди и разпореждания, изпращани от различни армейски части до военното ведомство. От заловените документи става ясно, че освен в София той е вършил мошенически операции и в провинциални гарнизони.

Вследствие на разкритията началник-щабът на армията ген. Радко Димитриев нарежда анкета по случаите и взема строги мерки за издирване на служители от министерството, които са съдействали на Иван Шамлиев да върти своите далавери. Генералът издава заповед до командирите на войсковите части да предупредят войниците да бъдат предпазливи и да не се доверяват на мошеници. Издирени са всички, които с измама са напуснали казармата и те са принудени да се върнат отново в редовете на армията. Министерството на войната изпраща наставления до наборните комисии да преглеждат най-щателно донаборниците.

Исак Шамлиев е пуснат на свобода срещу гаранция от 2000 лева, но разследването продължава и разкрива нови пикантни подробности. Много потърпевши от аферата са привикани на разпити, а други изпращат писмени показания до военния прокурор. Най-любопитни са признанията на магистър-аптекаря Димитър Попов. Той брои 500 лева на Шамлиев, но не е освободен от служба и това го озлобява. Според школника ключова роля в комбинациите играе капитан Никола Иванов от мобилизационното отделение на Генералния щаб. Той именно дава на Исак по-голямата част от информацията за всички постъпили във Военното министерство заявления. В неговия дом са се подписвали и уволнителните свидетелства.

На 30 октомври 1906 г. кап. Никола Иванов и Исак Шамлиев са изправени на подсъдимата скамейка пред петчленен състав на Софийския военен съд. В обвинителния акт се посочва, че офицерът е злоупотребил със служебното си положение за лично облагодетелстване, като е предавал на евреина преписки от архива на Министерството на войната и е убеждавал войниците, че молбите им за освобождаване от армията ще бъдат удовлетворени. За тези действия е получавал половината от даваните на Исак Шамлиев комисиони.

От разказите на петдесетината свидетели не се доказва нищо компрометиращо за честта и мундира на кап. Никола Иванов. Твърденията на школник Димитър Попов се оказват пълна измислица и не се потвърдени с други доказателства. Три дни след началото на процеса е произнесена присъдата. Тя е оправдателна за кап. Иванов.

Шамлиев е осъден на две и половина години условно и глоба от 3500 лева, която трябва да внесе в държавното съкровище. Шест месеца по-късно евреинът обжалва неуспешно наказанието пред Военно-апелативния съд.

Разкриването на аферата внася известно успокоение във военните среди. Но през следващите години криминалните случаи на предсрочно уволнение от казармата отново зачестяват. Тарикати войници продължават да търсят помощта и услугите на измамници от типа на Исак Шамлиев.

Моше предлага херния на донаборници

Докато трае разследването срещу Исак Шамлиев, нашумява нова скандална история с незаконно освобождаване от армията.

В нея отново е замесен евреин. Моше Йонтов предлага своя формула за отскубване от задължителна военна служба. Той е производител на четки, но същевременно се занимава с особен род хирургия, която му носи добри доходи. За целта подготвя в къщата си на ул. „Владайска” своеобразен медицински пункт.

Към помощта му прибягват предимно млади евреи. Седмица преди да се явят пред военномедицинските комисии, донаборниците отиват при Моше, който им прави „операция” на очите. С остър предмет убожда очната ябълка и причинява ранички (ерозии). Засяга предимно ириса и склерата. Нараняването се оказва достатъчен аргумент за поставяне на фалшива диагноза и клиентите му са освидетелствани като „неспособни за всякакъв вид служба, поради намерени недостатъци”. Тарифата е 100 лева, а след половин месец раните заздравяват.

На тези, които не могат да изтърпят жестоката манипулация, се предлага друг вид интервенция. С различни превръзки в слабините Моше Йонтов предизвиква изкуствени кили (хернии). Обикновено се разширява външният ингвинален канал и при закашляне се получава издуване. За подобни болестни симптоми донаборниците също се обявяват завинаги негодни за военна служба. Хитрият четкар „помага” на стотина души да избегнат казармата и докато не е разкрит, спечелва солидна сума, но тъй като това е ставало с тяхното съгласие, на него не му е потърсена наказателна отговорност.

Източник: http://bg-history.info/

СПРАВКА ОТНОСНО: Бойко Борисов, главен секретар на МВР Бойко Методиев Борисов е роден на 13.06.1959 год. в София – гр. Банкя. Баща му - Методи Борисов, до 1987 год. е служител на Софийско градско управление – МВР. Бил е началник на 2-ри сектор в столичната противопожарна охрана. Членувал в БКП. Уволнен заради извънбрачна връзка. Майка му - Венета Борисова е починала. Била е начална учителка в Банкя. Сестра му Красимира Методиева Иванова, род. 1956 год. и живуща в София, кв. Княжево, работи като лекар-педиатър в бившата ІІІ АГ-болница, Княжево. Болницата е приватизирана от акционерно дружество с нейно дялово участие. Съпругът й е адвокат. Имат син, студент по право. Бойко Борисов има дъщеря от разтрогнат брак – Венета, която учи в САЩ, Лос Анджелис. Понастоящем съжителства с Цветелина Бориславова-ИЗВЕСТНА С ПСЕВДОНИМА "ЦЕЦА-СЕКСА" (вж. Приложение № 1). Бойко Борисов завършва средно образование в гр. Банкя. Бил е секретар на комсомолската организация в училището.
През 1977 год. кандидатства във Висшата специална школа на МВР в Симеоново, факултет "Държавна сигурност", но e пренасочен и приет във факултет "Противопожарна охрана" с оглед миналото на дядо му (разстрелян на 22.09.1944 год.). През 1982 г. се дипломира като инженер по специалността "Противопожарна техника и безопасност" с чин младши лейтенант. Редовната си военна служба отбива в ШЗО-Плевен през периода 1977-1978 год. Активен състезател по карате. Бил е треньор на националния отбор по карате.
В системата на МВР започва работа като командир на взвод, а по-късно е командир на рота в СГУ-МВР - “Противопожарна охрана”. Впоследствие е преназначен в ЦУПО (Централно управление на противопожарната охрана). Известно време е физкултурник на Софийско градско управление - МВР. От 1985 г. до 1990 г. е преподавател и завеждащ катедра във Висшия институт за подготовка на офицери и научноизследователска дейност (ВИПОНД) на МВР. Има защитена докторска дисертация. През 1989 год. е командирован с курсантски взвод в района на Каолиново, Дулово и Разград за охрана на селскостопански обекти и оказване помощ по прибиране на реколтата след масовите изселвания на местните жители в Турция. (Неговите твърдения в интервюта от 2001 г., че в този период е командвал батальон не отговарят на истината.) През 1990 год. отказва да подпише декларацията за деполитизиране, напуска системата на МВР и започва личен бизнес в областта на охранителната дейност. В този период установява сътрудничество и взаимодействие с публично компрометирани лица и фирми, занимаващи се рекет, връщане на пари от неизправни длъжници и други незаконни дейности (вж. Приложение № 1). Показателно в тази насока е дългогодишната съобщна дейност, вкл. ползването на общ офис в парк хотел "Москва", с Младен Михалев "Маджо", Румен Николов "Пашата" и др. Налице са данни от много източници и публикации в пресата, че охранителната фирма на Бойко Борисов “Ипон” също е съпричастна криминални деяния, в т. ч. и към неразкритото убийство на лице на 05.12.1994 г. в “Зона Б-5” (фирмата е била наета като посредник за възстановяване на дължими от убития няколко десетки милиона лева на известна фирма). Не е разкрит и случаят с кражбата на 500 000 лв. от касата на “Ипон” и последвалото убийство на извършителя (служител във фирмата) и неговата приятелка в района на гр. Враца. Предвид връзките на Бойко Борисов с организираните престъпни структури през 1998-2000 г. е изучаван от Националната служба за сигурност (ОР Румен Йорданов) с цел привличането му за негласен сътрудник. В този период е давал регулярна информация за поведението и действията на лидери на престъпни силови структури и други криминално проявени лица. (Тогава, а в някаква степен и понастоящем, откриването на оперативна разработка или регистрирането на определени лица като агенти и нещатни сътрудници или кандидати за такива, се е използвало като форма за осигуряване чадър при осъществяване на незаконосъобразни действия в полза на конкретни управленски или корпоративни кръгове. Като пример – Поли Пантев, Косьо “Самоковеца”, Славчо Б. Христов и много други.) Папката със събраните за Бойко Борисов материали, заедно с постъпилите от него сведения са били докладвани на тогавашния директор на НСС ген. Атанас Атанасов и вербовката е била одобрена, но не е осъществена поради настъпилите кадрови и структурни промени в спецслужбата след парламентарните избори през 2001 г. Понастоящем “Ипон” се нарежда сред най-големите охранителни фирми в страната (охранителният й състав възлиза на около 800-900 души). Фирмата охранява редица обекти и лица, вкл. "Мобилтел", тръбопроводите на "ЛУКойл", хазартната фирма "Ай Джи Ем", Първа източна международна банка, "Булинс"; къщите и вилите на Славчо Христов, Николай Маринов "Маргина", Младен Михалев "Маджо" и др. През лятото на 2000 год. "Ипон" поема физическата охрана на Общинска банка с протекциите на Стефан Софиянски, Сава Джендов (бивш началник на УБО) и др. От пролетта на 2001 год. "Ипон" охранява и алкохолната фирма "Синхрон инвест". След назначаването на Борисов за гл. секретар на МВР, той прехвърля акциите си от фирмата на Д. Бадънков (бивш началник на направление "Охранителна полиция" към СДВР, чийто син е служител на ГКПП-Аерогара София). На възловата длъжност в системата на МВР е лансиран на премиера от бизнесмени и политици със съвпадащи интереси за запазване контрола върху обстановката в страната след последните парламентарни избори:
- о. з. ген. Любен Гоцев, о. з. ген. Бриго Аспарухов и др., ориентирани към съхраняване и разширяване значението и участието си в управлението на обществено-икономическите и политически процеси;
- кръга “Банкя” (контролиращ ключови властови структури - главно в МВР, МФ и МП, и с огромно влияние върху сенчестата икономика и организираните силови структури), включващ Чавдар Чернев, Димитър Събев, Максим Димов, Виктор Вълков, Ивайло Трифонов, Славчо Б. Христов и др., с цел избягване риска от трусово разграждане изградените и функциониращи сенчести финансово-икономически схеми. За кратък период се налага като ключова ръководна фигура в системата на МВР, въпреки липсата на професионални познания, разбиране и опит в полицейската дейност и очевидните безсъдържателност и хаотичност на предприетите от него действия. За това спомагат:
- атрактивното му публично поведение, ориентирано към формиране на обществена видимост за наличие на решителност, воля и възможности за решаване проблемите на борбата с престъпността на фона на слабите енергичност и реактивност на министър Петканов;
- съдействието на бързо разширилият се кръг от обществено-политически и икономически субекти (фирми, групировки, политически дейци, медии), открили в лицето му шанс за оптимално съхраняване на изградената политико-икономическа властова схема, като резултат от толерантния му подход спрямо реалните възлови фигури, свързани със сенчестия и престъпен бизнес. Ходове на Бойко Борисов в тази посока:
1. Отсъствие на действия по активирането на заведени и откриването на нови оперативни дела и сигнали за определени лица и структури в паралел с наличните безспорни свидетелства за негови регулярни срещи с тях, а именно:
- бивши и настоящи ръководители в системата на МВР (ген. Атанасов, Сл. Босилков, и др.), обезпечавали отклоняването на средства от контрабандните канали за нуждите на кабинета “Костов” и с данни за съпричастност към функционирането на дълбоко вградените корупционни мрежи с базово значение за основни престъпни дейности (контрабандата, наркотрафика, кражбите и задграничния трансфер на автомобили и др., които са практически неосъществими без информационно обезпечаване и техническо осигуряване от страна на полицейските и специалните служби и свързаните с властта охранителни фирми). Това е придружено с тяхната настоятелна немотивирана публична подкрепа, без да се дава ход на наличните данни за техни неправомерни действия в битността им като държавни служители. (Напр. действията им по отношение водените в НСС и ЦСБОП разработки на Косьо “Самоковеца”, сигналите за контролираната от ген. А. Атанасов контрабанда на ГКПП-Русе, оперативните дела на РДВР-Хасково от 1997 и 1998 г.,).
- престъпните лидери Младен Михалев (“Маджо”), Костадин Димитров (“Косьо Самоковеца” – засечени са няколко негови срещи в хотел на Боровец с приближени на Бойко Борисов), Методи Методиев (“Мето Илиенски”), Георги Илиев (проведената среща с него през м. януари т. г. е завършила със скандал). На настоящия етап, извън спорадичните публични бойки заявления срещу членове на техните структури от второ и трето ниво, не съществува готовност и нагласа за разгромяването или поне частичното им неутрализиране за някакъв обозрим период.
2. Провеждане на кадрова политика, ориентирана към възстановяване и укрепване на служители с нееднозначна професионална и личностна характеристика, вкл. такива, за които има множество свидетелства за нерегламентирани контакти и връзки с криминални структури - Красимир Петров, (директор на РДВР-Бургас), Стоян Велчев (зам.-началник на СДВР – МВР), Веселин Павлов (зам.-началник на НСГП), Венцислав Великов (зам.-началник НСБОП), Огнян Атанасов (директор на ДОИ-МВР), Красимир Младенов (зам. директор на НСБОП), Николай Начев (началник на икономическото направление в НСС), Янчо Станчев (началник ДОИ-Хасково), Николай Григоров (началник служба “Полиция” - СДВР), Цветан Сечанов (началник служба "Полиция" в РДВР – София окръг), Александър Василев (началник на 02 РПУ-София, вкл. директора на ДНСП Васил Василев и др. (Вж. Приложение № 1)
Очерталият се паралел между личните амбиции на Бойко Борисов и интересите на корпоративни и партийно-клиентелистки кръгове дава тласък за неговото форсирано оформяне и използване като реален политически фактор с нарастващо значение за бъдещото конфигуриране на политическата власт. Ходове в тази насока:
- дискредитиране и отстраняване от политическата сцена на Стоян Ганев – данните са, че Бойко Борисов е предоставил на премиера компрометиращи материали за Стоян Ганев, в т. ч. подадена му от ген. Атанас Атанасов информация за номерата на негови сметки в задгранични банки. Постигнатата цел е неутрализиране на рисково силното за него влияние на приближения до премиера началник на кабинета му (респективно пресичане достъпа до изпълнителната власт на считания за протеже на БСП Васил Божков “Черепа”) и превръщане на Бойко Борисов в първостепенно довереното лице на Симеон Сакскобургготски. Размиване причастността на главния секретар на МВР към този акт е постигнато чрез подходящи коментари в пресата (в. “Сега”: “Сега генералът изглежда точно на мястото си… Нещо повече - той стана най-популярният човек във властта. За разлика от Ганев, Борисов съвсем ясно заявява, че няма намерение да драпа за по-висок от отредения му пост. От всички думи и действия на главния секретар на МВР може да се отсъди, че той признава един-единствен авторитет над себе си - премиера - и ще му е предан до края.”). Пуснати са в обръщение и всевъзможни предположения и слухове, в т. ч. шоково невероятни (завършила с разрив хомосексуална връзка между премиера и Ст. Ганев).
- настъпателно надхвърляне рамките на отговорностите и компетенциите му като главен секретар на МВР, способствало за принизяване значението и статута на вътрешния министър и установяване на практическо вътрешноведомствено двувластие. - принизяване отговорността на гл. секретар на МВР за състоянието на криминогенната обстановка в страната чрез нестихващи публични атаки срещу следствието, прокуратурата и съда, с цел фокусиране вниманието на обществото (и влиятелните фигури в изпълнителната власт) основно върху пасивите на съдебната система. Удобно формираният резултат е бързо завишаване на личната популярност на Бойко Борисов за сметка на нарастващото междуинституционално напрежение, а следователно и на стабилността на управлението на страната. Разчетът предвижда безусловно ситуиране на Бойко Борисов на възлова властова позиция в бъдещата управленска схема при дискредитиране и отпадане на сегашния кабинет.
- безусловно неутрализиране на конкурентните сенчести структури (Васил Божков “Черепа”, “баретите”, ВИС). Данните са, че отдавнашната остра непрязън между Алексей Петров и Бойко Борисов (респективно Младен Михалев “Маджо” и Румен Николов “Пашата”) прераства в открито противопоставяне с назначаването на последния за гл. секретар на МВР. Причините за това са силните притеснения на Борисов от наличните в Алексей Петров компрометиращи данни за него; значителната поддръжка на влиятелни еврейски кръгове (съвместен бизнес, поддържана стабилна връзка с бившия посланик на Израел Давид Коен); застрашително силните му позиции във Военна и Главна прокуратура (Никола Филчев), службите в системата на МВР (Филко Славов) и политическите партии .(Надежда Михайлова); даващи реални шансове на опитите за неговото лансиране за шеф на НСБОП. Стрелбата срещу Алексей Петров през м. август т. г. беше използвана за легитимиране масираната атака срещу свързаните с него структури и трайното му игнориране като рисков за Бойко Борисов фактор. (Паралелния резултат е отклоняване на общественото внимание от неочаквано проявилата се причастност на Борисов към схемата за продажбата на “Булгартабак” - публикувания в пресата запис на срещата на Майкъл Чорни с консултанта по сделката Георг Цветански”)
- създаване на необходимите предпоставки и условия за изтласкване на Бойко Борисов високо в йерархията на изпълнителната власт. Това се потвърждава от споделеното от него в тесен кръг твърдо намерение да се кандидатира за кмет на предстоящите местни избори, което ще му проправи пътя до поста на министър-председател. Базирано е на преценката му, че много скоро, поради задълбочаващи се здравни проблеми, Симеон Сакскобургготски няма да бъде в състояние да се справя със задълженията на премиер и ще слезе от българската политическа сцена. На настоящия етап заплаха при реализацията на политическия възход на Бойко Борисов се очертава от страна на:
- някои внимателно наблюдаващи страната външни фактори – САЩ и някои европейски страни, разполагащи с достатъчно информация за него самия като личност и за същностните подбуди на подкрепящите го финансово-икономически и политически кръгове. На проведена през м. май т. г. среща в Румъния на министрите на външните работи на ЕС, представителят на Португалия в пряк текст е заявил, че одобряването на кандидатурата на България е силно несигурна, предвид лансирането на криминално проявения Бойко Борисов на високите етажи на изпълнителната власт. След обсъждане присъствалите на срещата български представители постигнали съгласие до срещата в Прага да не се дава гласност на заявената на форума позиция.
- професионалните кръгове от системата на МВР и образованите слоеве от населението, разполагащи с информация и възможности за обективна оценка на действията и преследваните цели от Бойко Борисов и поддържащите го кръгове. Индикация за това са преобладаващия брой негативни становища в Интернет-форумите и коментарните рубрики на електронните издания на вестниците (негативните оценки за него като личност и държавен служител далече надхвърлят позитивните - до 80% в полза на негативните), както и огласените в тях видимо обосновани дискредитиращи го информации. (Вж. Приложение 2).
Възприетата тактиката по париране на тези неблагоприятни тенденции е:
- масирана медийна обработка и необратимо трайно насаждане в публичното съзнание неговата успешност като управленец, което да направи невъзможно евентуално противодействие на президента, парламентарно представените партии и критично настроените обществени кръгове срещу политическото му израстване. (Емил Кошлуков, в. "Новинар": “Това, което Бойко Борисов постигна като политическо развитие, трябва да бъде използвано... Днес неговото умение, неговото политическо присъствие трябва да бъде осребрено. И ще бъдем глупави политици, ако не използваме тази възможност… Това си личи по изследванията - човекът е най-уважаван от всички. Безспорно това е лидерът.) За наличието на подобен стремеж може да се съди и по безцеремонно различните трактовка и оценки на определени политически и икономически кръгове и свързани с тях медии за очевадно припокриващите се и като параметри, и като управление криминологични обстановки - настоящата и тази преди 2 години. Конкретен пример за настъпателно ориентиране политиката на медиите в благоприятна за Борисов посока е прекратеното огласяване на компрометиращи данни за него от радио “Нет” през м. февруари т. г. след проведен личен разговор с Андрей Райчев – известен социолог и съпруг на тогавашния програмен директор на радиото Виза Недялкова.
- поддържане на редовни контакти с премиера, президента, политическите лидери и обществено влиятелни фигури с оглед възприемането му като безалтернативен действен фактор в управлението на страната, включително и чрез изграждане на лично ангажирани отношения с тях. (Известно е, че Борисов е настоявал пред началника на НСО да не се снема персоналната охрана на Надежда Михайлова, въпреки липсата на необходимост от такава. Като аргумент посочил постъпили сигнали за заплаха срещу нея и когато службите не потвърдили наличието на такива, се позовал на отправено към него искане от задгранични фактори.)
- установяване на взаимно обслужващи контакти и връзки с представителите на чужди държави, в т. ч. чрез оказване на незаконосъобразни услуги. (През м. май т. г. американски спец. представител е посетил главния секретар в неговия кабинет в МВР и се е интересувал дали българските специални служби могат да подслушват посолството на Иран. Борисов опитал да направи справка по телефона, но останал недоволен от получения уклончив отговор и завел американския разузнавач директно в командния център на СОТИ, където достъп имат само много малък, списъчно ограничен брой длъжности лица. В негово присъствие Борисов попитал една от дежурните операторки: "Абе, можем ли да слушаме иранското посолство?". Слисаната служителка отговорила, че не знае. По подобен начин главният секретар реагирал и във връзка с молба на американски гражданин, служител от охраната на американското посолство, за извършване на справка за лице. На предишна среща двамата се договорили подобни рутинни справки да се извършват директно, а не чрез МВнР. С оглед тази договорка американският служител се свързал с началника на оперативния отчет на СДВР и поискал да му бъде предоставена информация за интересуващото го лице. Получил отказ с обяснението, че това е нарушение на нормативните разпоредби. Веднага след това Борисов се обадил на дежурния офицер в СДВР да се интересува за "бюрократа" и "идиота", който отказал услугата на американския служител.)
ПРИЛОЖЕНИЕ № 1 Участие във фирми:
1. Ипон-1"ООД, регистрирана на 13.09.1991 год. на адрес София, ул. "Раковски" 209. В тази фирма Бойко Борисов е съдружник с баща си (Методи Борисов Георгиев), Живко Делчев Делчев и Павел Методиев Алексиев.
2. "Ипон-2"-ООД, регистрирана в края на 1992 год. на същия адрес, в която е съсобственик с Цветелина Бориславова.
3. "Ипон-Агенция за сигурност и охрана"-ООД, регистрирана през м. април 1998 год. на адрес: София, ул."Гечкенли". Съдружници и управители - Владимир Петев и Васил Калугеров. Изпълнителен директор - Младен Георгиев.
4. "Интербулпред"-АД, регистрирана през есента на 1997 год. на адрес София, бул."Г.М.Димитров", бл.3, ет. 6. и уставен капитал 1 млн.лв. Съвет на директорите - Бойко Борисов, Евстати, Гюров, Чавдар Чернев, Румен Николов, Димо Кръстинов, Владимир Петев.
5. "Тео Интернационал"-АД, Бургас - до лятото на 1996 год. Бойко Борисов е член на Съвета на директорите заедно с Румен Николов "Пашата". Впоследствие са заменени от Иво Каменов Георгиев и Недялко Кирезиев. В периода 1994–1997 "Тео интернационал" е уличена в производство на фалшиви цигари "Марлборо" и "Мелник" във фабриката й в Крайморие. Борисов се оттегля от нея на 24.06.1996, след скандала и бягството на третият собственик – Емил Райков. Аферата е разкрита още на 25.03.1995 г., но тогава делото било смачкано и фабриката продължила да произвежда още 2 г. Налице е информация, че Бойко Борисов и Румен Николов “Пашата” изобщо не са разпитвани за разбитата фабрика. Има данни, че доверен информатор от I РПУ-Бургас е предупреждавал фирмата за предстоящите проверки. По това време шеф на РПУ-то е Георги Пенев - пенсиониран от Бойко Борисов с почести и назначен през м. ноември 2001 г. за регионален директор на охранителната фирма “Ипон”.
6. "Джи енд Би травъл къмпани", регистрирана през есента на 1994 год. и свързана със СИК. Съдружници са Бойко Борисов, "София Делта"-ООД и др. През април 1996 год. фирмата е одобрена за купувач на 55 % от акциите на грандхотел "София" за 595 млн.лв. (8, 5 млн. долара). Впоследствие сделката е разтрогната, поради неизплащане на първата вноска.
7. "Прахайм"-ООД - Червен бряг, учредена през 1996 год. Дейност – производство на сапуни и миещи препарати. Съдружници - Бойко Борисов, Цветелина Бориславова и "Прайм инвестмънт тръст"(един от учредителите и основните акционери на ТСБанк,). Управители – Цветелина Бориславова и Алипи Алипиев.
8. "Будоинвест"-ООД Съдружници: Румен Цветков, Алексей Петров, Бойко Борисов (до м.август 1998 год.)
9. "Би енд Пи Комерс"-ООД, регистрирано през м.май 2001 год. на адрес: София, ул. "Любен Каравелов" 83, ет. 2. Съсобственици - Бойко Борисов и Пламен Тачев Петров.
10. "Цебра"- ООД, регистрирано през 1994 год. Съдружници - Бойко Борисов, Цветелина Бориславова, Живко Делчев.
11. Ти Би Ай - 97". Съдружници - Бойко Борисов, Тодор Толев-разстрелян преди няколко месеца .
12. "Сириус-2"- ООД, регистрирано през 1992 год.Собственици – Бойко Борисов и Цветелина Бориславова.
13. "Химтекс"- АД. Членове на съвета на директорите Бойко Борисов, Цветелина Карагьозова и Мирослав Дерменджиев до 1997 год. Впоследствие в СД на дружеството влиза майката на Цветелина.
ВРЪЗКИ
1. Цветелина Бориславова Карагьозова, род. 27.09.1958 год. в София, председател на Надзорния съвет на СИБанк, разведена. Баща й - Борислав Карагьозов, преди 1989 год. е бил служител на ПГУ- ДС и е работил като материално отговорно техническо лице към български посолства (САЩ, Индонезия, Румъния). Майка й - Веселина Карагьозова, род. 28.06.1929 год. е акционер е в "Кемисол"- АД, Стара Загора – дружество, търгуващо с химически продукти. Има две дъщери от разтрогнат брак със Стефан Абаджиев (син на бившия член на Политбюро на ЦК на БКП и бивш посланик в Румъния Иван Абаджиев). До 18-годишната си възраст Цветелина живее със семейството си предимно зад граница. В Букурещ завършва гимназия към руското посолство. В Румъния започва да следва философия, но след една година прекъсва, поради завръщане на семейството й в България. В София Цветелина завършва английска и испанска филология. Докато следва, започва работа в международния отдел на СУ. След завършването, известно време работи в свързаното със спецслужбите външнотърговско дружество "Инко". По същото време следва и в УНСС, специалност "Международни икономически отношения". Първоначално е представител за Балканите на международна компания за автоматизирани системи. Впоследствие работи в стопанско обединение "Гъвкави автоматизирани производствени системи" (ГАПС). През 1989 год. напуска ГАПС и започва частен бизнес. Участие във фирми и др. стопански организации:
- "Бентонит" - Кърджали (собственост на СИБанк - пряко и чрез офшорни фирми) - собственик и управител. Предприятието е закупено в периода 1998 – 1999 г. от РМД с участието на частни фирми, като сделката е финансирана от свързаната със Славчо Б. Христов БРИБ. Понастоящем има назначена прокурорска проверка за произхода на парите за неговата приватизация като част от разследването на кръга “Капитал”. "Консорциум каучукова индустрия"- АД, София - член на Съвета на директорите;
- "Ай Ти Пи - България"- ЕООД - собственик и управител;
- "Интерпрайм тобако"- ООД - съдружник и управител. Във фирмата участва Румен Николов “Пашата” чрез фирмата си “Арена 95”.
- “Ипон-2"-ООД – съсобственик;
- “Прахайм"-ООД - Червен бряг – съуправител;
- "Цебра"- ООД (която от своя страна е съдружник в "ИПОН - Агенция за сигурност и охрана" – ООД) – съдружник;
- "Сириус-2"- ООД – съсобственик;
- "Химтекс"- АД - член на Съвета на директорите
- "Трол", Лихтенщайн (офшорна фирма) - управител на търговското представителство на фирмата в България. Представителството се помещава на адреса на "Ипон"; - председател на фондациите “Екофонд-Ра” и “Българска медицина” (свързана със Славчо Б. Христов). Двете фондации” държат 9.87% от акционерния капитал на СИБанк. От м.октомври 2001 год. Цветелина Бориславова е председател на Надзорния съвет на СИБанк (според договореност от проведена среща в Гърция през пролетта на 2001 год., на която присъства и Бойко Борисов).
На 27.03.1997 год. е взривен джипа й, вследствие на което е тежко ранена и претърпява няколко операции.
2. Бизнес-партньори:
- Павел Алексиев, съдружник в Ипон-1" ООД. Фигурира в редица други фирми, по-интересните от които са в структурите на гравитиращия около КТ "Подкрепа" "Елтекс холдинг". Някои от фирмите на Алексиев са в списъка на т. н. кредитни милионери, а други са свързани с "Отворено общество" и Георги Прохаски. Алексиев е бил собственик на "Солекс" - с. Петърч - един от най-крупните длъжници на фалиралата БЗК.
- Владимир Цонков Петев, род. 1959 год. във Варна, съдружник в "Ипон-Агенция за сигурност и охрана" ООД. Бивш служител в СГУ – ДС. Един от най-близките приятели на Бойко Борисов. Служили са заедно в ШЗО-Плевен и съвместно са тренирали карате.
- Васил Калугеров, съдружник в "Ипон - Агенция за сигурност и охрана" ООД, бивш началник на охранителна полиция в СДВР. След напускането на МВР работи в "Ипон". До 1999 год. е съдружник в "Россия.Ком"-ООД. Заедно с бившия директор на СДВР Ангел Трифонов Трифонов е съдружник във "Флай инс"-ООД, София. Освободен в началото на 2000 г. и мястото му като съсобственик е заето от "БИУМ-99"-ЕООД – фирма на Б. Борисов, регистрирана през м.май 1999 год. в София, ул."Карнеги" 3 с капитал 5 млн.лв. и управител Йордан Здравков Йорданов. (Всъщност собствеността на Борисов в "Ипон" понастоящем е чрез "БИУМ".)
- Младен Георгиев, управител на "Ипон - Агенция за сигурност и охрана" ООД. Към 1991 год. е бил шофьор и автомобилен механик в ЦСБОП. За известен период е оглавявал сектор "Автотранспорт" в същата служба. Завършил задочно школата в Симеоново, а впоследствие и право, след което е назначен за оперативен работник в сектор "Вътрешен тероризъм" - ЦСБОП. Освободен е със заповед на тогавашния директор Кирил Радев, като истинската причина е връзки с престъпни и силови групировки. Започва работа в "Ипон" и през лятото на 2001 год. пряко отговаря за охраната на царица Маргарита.
- Иво Каменов Георгиев, член на Съвета на директорите Тео Интернационал"-АД, Бургас. Завършил ВИФ и защитил най-висок дан киокушинкай в Япония. Член на ръководството на “Химимпорт”. Един от главните съдружници във фирмите на империята ТИМ – варненска групировка, чието име се свързва с прокурора от Върховна касационна прокуратура Николай Колев. Започнала с охранителен бизнес и съмнения за участие в трафик на крадени коли. Извоювала правото на независима дейност след серия от сблъсъци с ВИС, СИК и „Аполо и Болкан". През 1996 г. участвала в престрелка с хора на бившите барети заради контрола на проститутките на Златни пясъци. През 1998 г. обвинена, че е взривила колата на собственика на, бургаската телевизия СКАТ, кандидатстваща да купи „Варна кабел". Заподозряна и в извършено през 1997 г. покушение срещу Иван Чолаков - тогавашния приватизатор на Варна. Понастоящем собственик на телевизия “М САТ”, “Химимпорт”, 30% дялово участие в Централна кооперативна банка (чрез офшорни фирми)
- Евстати Борисов Гюров, род. 1959 год. в София, член на СД на "Интербулпред" АД и съдружник в "Джи енд Би травъл къмпани"(чрез "София Делта"-ООД). След 1982 год. е работил по линия на ДС в 05 РПУ и IV управление на ДС (икономическо направление), София. Напуснал системата на МВР и започнал частен бизнес през 1988 г. Кредитен милионер. Засичан във връзки с чеченски групировки.
- Димо Генчев Кръстинов, член на СД на "Интербулпред" АД. О. з. офицер от ПГУ- ДС, близък с Максим Димов и Чавдар Чернев.
- Чавдар Антонов Чернев, член на СД на "Интербулпред" АД и съдружник в "Джи енд Би травъл къмпани" (чрез "София Делта"-ООД). Бивш зам.началник по ДС на 02 РПУ, София. Директор на столичното управление на МВР през 1990-1991 г. (в периода на създаването на борческите структури; разрешил получаването на оръжие от група борци, извършили първата афиширана публична демонстрация на сила и законова недосегаемост през м. август 1991 г. - охраната на ресторант "Ла Страда" във ВС "Дюни" открито се противопоставя на извършването на полицейска проверка във връзка с осъществено тежко престъпление.). Сега бизнесмен и възлова фигура в кръга “Банкя”. Близък с Лора Виденлиева, Максим Димов, Виктор Вълков, Ивайло Трифонов Чернев, с които има съвместен бизнес. Неговият брат Тихомир Чернев от митнически инспектор на летище София е преназначен за главен секретар на ГУ “Митници” през 2002 г.
- Румен Гоцов Николов ("Пашата", член на СД на "Интербулпред" АД. Род. 26.05.1962 год. в с. Миланово, Благоевградско, член на СД на "Интербулпред"-АД българомохамеданин, бивш служител от спецотряда за борба с тероризма, един от лидерите на силовите структури в България. Съдружник в "Интергруп" (на "СИК", "Интерпетролеум", ЗК "Спартак", "Ин- 80", "Сенатор-ПМ", "Ай-Джи-ЕМ"- АД, "Цебра"- ООД, "Тео интернационал"- ООД, "Ремекс"- ООД и др. Шеф на фирма "Омега- 93", собственик е на "Арена- 95". Според публикувания през януари 1998 год. списък на "кредитните милионери", "Тео интернационал"- АД има необслужван кредит към ПЧБ в размер на 1, 27 млрд.лв.;
- Живко Делчев Делчев, съдружник в Ипон-1" ООД и "Цебра" ООД. Има съвместна фирма с гравитиращия към СИК Рахмат Сукра – бивш борец, участващ чрез фирмата си “Бухал” в ПИМБ – банка публично известна като “банката на мутрите”. (Доклад на МВР от 1996 г.: "Като най-фрапиращ пример може да се посочи фактическото обсебване на ПИМБ от силовата криминално проявена групировка, действаща под прикритието на ЗПАД „СИК" и „Интергруп" АД." Всъщност освен „Интергруп" и „СИК" в ПИМБ участвуват и фирмите „Бухал" на Рахмат Сукра, „Омега" на Румен Николов - Пашата и др. Непосредствено след овладяването на банката в управителните й органи пряко участвува Младен Михалев - Маджо и Венцеслав Стефанов, които после формално се оттеглят. Наличието на подопечна банка е насъщно за мутрите, за да прекарат през нея натрупаните чрез рекет пари и да участвуват в приватизационните сделки - тъй като при приватизация с кредит необходимостта от доказване произхода на капитала отпада. …ПИМБ бе извадена от списъка за поставяне на банки под особен надзор, въпреки че финансовото й състояние бе по-тежко от това на някои банки, спрямо които беше приложена тази мярка. При това трябва да се подчертае, че опитите да се прави изкуствено дишане на ПИМБ са с по-стара дата. С рефинансирането в размер на 5 550 000 000 лв. от ДСК тя е втората поред след Бизнесбанк в класацията на банките, преживяващи чрез парите на българските спестители. При това огромната част от тях са излети в трезора на мутрите през първите шест месеца на 1996 г."
- Алипи Алипиев, управител на “Прахайм" ООД - Червен бряг. Бивш служител на ПГУ-ДС. Според източници за известен период е имал интимна връзка с Цветелина Бориславова. Бил е привлечен от нея в управлението на СИБанк и напуснал по собствено желание през м. септември 2002 г. По негови твърдения истинската причина е натиск от страна на Цветелина Бориславова след отказа му да подпише искано от нея отпускане на необезпечен кредит на частна фирма.
- Румен Цанков Цветков, съдружник в "Будоинвест" ООД. Известна фигура от силовите структури. До средата на 90-те години ръководи фирма "Реал", която е собственост на "Мултигруп" и осъществява вътрешната охрана на сградите и обектите на групировката.
- Алексей Илиев Петров, съдружник в "Будоинвест" ООД. Род. м. април 1962 г., бивш служител от спецотряда за борба с тероризма (до 1990 год.). Съосновател на сдруженията “Съюза на бившите барети”, "Българска национална федерация карате" и "Гражданска самозащита". Член на консултативния съвет на Гражданския съюз за стопанска инициатива и надзора на Националния осигурителен институт. Съучредител и член на управителните тела на застрахователните дружества "Аполо и Болкан", ЗК "Спартак" и ЗКА "Левски Спартак". Участва в управата на "Лев интеркорпорация", "Квон България", Спартак-холдинг, "Булпетролиум”. Заподозрян за участие в наркотрафик. Прострелян и ранен в София през м. август т. г. от неизвестен извършител, което е втори опит за покушение срещу него след раняването му в крака през м. март 1999 г.
- Пламен Тачев Петров (“Кашика”), съдружник в “Би енд Пи Комерс” – ООД – бивш служител във фирма “Василка”;
- Мирослав Григоров Дерменджиев, член на СД на "Химтекс"- АД. Ръководил "Макском холд" (фирма - кредитен милионер), бил е изп. директор на фалиралата "Елитбанк", близък с Иво Георгиев. Контактувал е с Андрей Луканов.
- Тодор Толев, съдружник в Ти Би Ай - 97". Участвал в контрабанда на цигари. Близък роднина на бившия н-к служба “Полиция”-СДВР Емил Миланов и ген. Емил Танев (за които има много сведения за поддържани нерегламентирани контакти с криминално проявени лица и причастност към незаконосъобразни действия). Бивш съдружник на Ангел Стойчев – бивш зам.-началник на СГУ-МВР, сега бизнесмен, свързан с кръга “Банкя”, участник в контрабандни схеми. Бил е в бизнесотношения със Славчо Боянов Христов във фирма "Норд" ООД. Председателят на съвета на директорите на тази фирма Владимир Петев е съдружник от своя страна с Георги Лялев - член от управителното тяло на бившата СИК, уредил издаването на документи за завършено висше образование на Младен Михалев “Маджо” и Румен Николов “Пашата” от Благоевградския университет.
3. Доверени служители в системата на МВР и спецслужбите:
- о. з. ген. Атанас Атанасов. Макар и извън системата на МВР запазил пълен контрол над НСС чрез: назначените негови доверени лица за ръководители на всички по-важни звена в службата; назначените от него и ръководени понастоящем от приближения му Иван Драшков 22-ма офицери на прикритие; изградената лична агентурна мрежа – от 4 до 6 лица във всички сектори на НСС, повечето от които продължават да са действащи служители; преснетите, изнесени и активно ползвани понастоящем от него огромен брой оперативни дела, сигнали и други материали. С позиции в системата на МВР и спецслужбите, поставени в услуга на Бойко Борисов (макар и не в толкова разгънат мащаб), разполагат Богомил Бонев, Сашо Попов (бивш началник на кабинета на Богомил Бонев), Бриго Аспарухов.
- ген. Васил Василев – директор на ДНСП. Като редови служител по "стопанска линия" в РУ-МВР - гр. Сливница наказван за кражба на бензин, а също така засечен с помощта на СРС да предлага подкуп с цел предрешаване изхода на футболен мач, за което е наказан с "непълно служебно съответствие". Издигнат за зам.-началник на РДВР-София с протекцията на Александър Сталийски пред тогавашния вътрешен министър Йордан Соколов. Като полицейски началник в РДВР – София разпоредил предоставянето на различни фирми на места за рекламни пана по протежение на магистралите "Тракия" и "Хемус". Поддържал е тесни връзки с Боян Петракиев "Барона" и Васил Илиев (ВИС). Отстранен от длъжност от системата на МВР през 1995 г. поради констатирани сериозни слабости в работата му при извършена проверка от служба "Инспекторат" - МВР. Преминал работа в служба “Сигурност” на “Тексимбанк” по линия на събирането на т. нар. лоши кредити, при което установил връзки и използвал съдействието на силовите лидери Юри Галев, Георги Илиев (ВИС) и др. за връщане на дългове към банката. Назначен за директор на РДВР- София през 19997 г. от Богомил Бонев. Издигнат за директор на ДНСП през 1998 г. с протекциите на Евгений Бакърджиев и Йордан Соколов. Брат му е митничар на Калотина. Счита се, че Василев е един от организаторите на контрабандната дейност на ГКПП-Калотина, заедно с:
-Иван Илчов - н-к митница;
-Боби Соколов - н-к ГКПП;
-Николай Стефанов - зам.н-к РГС по ГКПП (през 1994 г. е почивал на Китен с група митничари на разноски на Ангел Кръстев “Геле Черния”, като “награда” за оказаната помощ по осъществяване на контрабандния трафик в периода на югоембаргото);
-Христо Ангелов - н-к РГС. Данните са, че в периода на управлението на СДС Иван Илчов е предавал парите на Димитър Маринов - директор на РМД-София, а Николай Стефанов - на шефа на НДГП Валери Григоров и ген. Василев. Пак тогава е получавал по 500 ДМ на всеки камион преминал през който и да било ГКПП в страната. Според негови изказвания половината от парите е предавал на Ева Соколова, а 10% - на бившия главен секретар на МВР Божидар Попов.
- ген. Красимир Петров, директор на РДВР- Бургас. Започнал работа в системата на МВР като районен инспектор. Бил е командир на СОБТ ("баретите" през периода на мащабния контрабанден трафик на гориво и други стоки през западната граница (1992 – 1995 г.). Налице са конкретни сведения, че е осигурявал охраната на ТИР-ове на Георги Агафонов, пренасящи цигари по трасето Бургас - ГКПП Калотина (стоката не е била собственост на Георги Агафонов, а на други лица и фирми). През 1995 - 1997 г. е директор на СДВР. Впоследствие последователно работи към звеното за сигурност на БРИБ (данните са, че понастоящем банката е напълно източена) и шеф на охранителната фирма "ЛУКома" на "ЛУКойл-Нефтохим", чийто тръбопроводи се охраняват от “Ипон”. Издигнат за директор на РДВР-Бургас от Бойко Борисов на мястото на Георги Пенев (осигурявал чадър над производството на фалшиви цигари във фабриката на Бойко Борисов в Крайморие, “пенсиониран с почести” и назначен за регионален директор на “Ипон”). Ползва се с доверието на Стефан Софиянски и Богомил Бонев.
- полк. Иван Драшков, зам.-директор на НСС. В системата на МВР работи от 1985 г. (ВГУ ДС - 04 отдел, "немското" отделение). Напуснал през 1991 г. по собствено желание и започнал частен бизнес. През 1992 г. е върнат в НСС-МВР (заявен мотив от него – “Навън е много трудно. Няма "служба за родината", няма "България", просто бизнесът им не върви, няма пари, няма изгледи за успех в търговията”). Израства в йерархията (началник на “руския” сектор "Б - 02" от началото на 1997 г. и зам.-директор на НСС от м. октомври 1999 г.) с помощта на кръга “Банкя” (основно Чавдар Чернев) и бизнесмените Димитър Събев, Петър Манджуков и др. Връзката и сближаването с тях осигурява чрез брат си Петър Драшков – дипломат от кариерата, изп. директор на БОДК през 1994 г., когато е изведен от системата след скандал и следствие за отклоняване на средства. Семеен приятел с ген. Атанасов (посрещали са заедно Новата година"2001 в х-л “Кемпински – Зографски, луксозният апартамент на генерала в жк. Белите брези от контингента на БОДК е предоставен от Петър Драшков). Като зам. директор на НСС е изпълнявал негови поръчки по разработката на политически дейци и други неудобни по времето на управлението на СДС лица. Има сведения от митничари, че е осигурявал чадър над контрабандните канали. Петко Петков - бивш директор на РМД – София и ключова фигура в осъществяваната по време на кабинета “Костов” контрабанда, като нещатен сътрудник на НСС е бил ръководен от Иван Драшков. Понастоящем близките връзки между Драшков и ген. Атанасов не са прекъснати. Участвал е в срещи на последния с Бойко Борисов.
- полк. Огнян Атанасов, директор на ДОИ-МВР. Заел длъжността след отстраняването на предишния директор Румен Паров, за когото предоставил събрани от него компрометиращи сведения. Понастоящем приближен на гл. секретар на МВР и използван от него за изпълнение на частни поръчки за проучване на интересуващи го лица и фирми. Свързан с регистрираната на действаща понастоящем секретна квартира на ДОИ-МВР и изпълняваща частни проучвателни задачи по следене и наблюдение на обекти Асоциация на бившите служители от II отдел на ДС и БОИ-МВР. (При учредяването на Асоциацията присъстващият представител на ДОИ-МВР - н-к отдел “легендировка” Владимир Русчев, открито обявява, че идеята за създаването на организацията е на Огнян Атанасов.) Приближен на Трендафил Трайков (прокурор от ГП с много налични данни, вкл. публикации в пресата, за корупционна обвързаност), Пламен Владимиров (шеф на столичната общинска фирма “Пътни съоръжения и мостове”, поел изплащането на някои разходи на О. Атанасов и негови приятели - GSM-сметките и СОТ на бившия юристконсулт на БОИ, сега военен прокурор, Данчо Данев).
- полк. Стоян Велчев - зам.-директор на СДВР. Съученик и лично доверен на Бойко Борисов. Засичан в срещи с Косьо “Самоковеца” (вкл. и като участник в даден от него банкет в началото на т. г. в хотел на “Боровец”, заедно с Николай Григоров - зам.директор на СДВР и протежирания от директора ДНСП Васил Василев Цветан Сечанов – началник служба "Полиция" в РДВР – София окръг). Бил е началник сектор “Убийства” – СДВР в периода на създаването на организираните силови структури. Приближен и подконтролен на полк. Ботьо Ботев и Христо Георгиев (бивш началник Направление "Криминална полиция" в СДВР, приближен на Иво Карамански, сега адвокат на силова структура, с пряко участие в провокацията на Емил “Макарона” през 1999 г. - подкупа от $75 000, предаден на тогавашния началник на “Икономическа полиция” – СВДР).
- полк. Ботьо Ботев, началник сектор “Тежки престъпления срещу личността”-ДНСП. Бил е приближен на Иво Карамански. Участник в случая "Белите брези". Пряко съпричастен към разстрела на агент на Паспортна служба - ДНП през 1993 г., както и към ликвидирането на трима издирвани ирански граждани, въпреки необходимостта от залавянето им живи, с оглед цялостно разкриване на престъпната им дейност и обслужвания от тях наркоканал;
- полк. Александър Василев, началник на 02 РПУ – София. Свързан с групировката на Димитър Митрев "Богровеца", занимаваща се с магистрални грабежи. Запазил длъжността, въпреки наличните данни за поддържани от него нерегламентирани контакти и корупционни обвръзки, с оглед оказаното съдействие по издаването на разрешителни за оръжие на охранителите от “Ипон”. След назначаването му за гл. секретар на МВР офисът на "Ипон" често се посещава от бивши ръководни служители на органите за сигурност - Владимир Манолов, Васил Берберов, Николай Радулов и др. Регулярни контакти осъществява и с Милчо Бенгарски (бивш директор на полицията

http://www.glasove.com/

07.07.2009 г. 13:56 ч.

ЛИДЕР, „Атака“ и ДПС купували най-много гласове

Най-много досъдебни производства за купуване на гласове са образувани по сигнали, подадени срещу ЛИДЕР и "Атака", следвани от ДПС и НДСВ. Това каза прокурорът от Върховната касационна прокуратура Емилия Пенева. Сигнали за купуване на гласове има срещу всички партии, повече били на изборите за национален парламент в сравнение с евровота.

На пета и шеста позиция в негативната класация са Българска нова демокрация и РЗИ, според Пенева. Тя препоръча промяна в изборното законодателство, за да се избегнат множеството манипулации.

Средно между 50 и 60 лева се е търгувал един глас в страната, уточни Пенева. В същите рамки била и цената по разбитата вчера схема, каза градският прокурор на София Николай Кокинов. Припомняме, че вчера, по обвинение за купуване на гласове, беше задържан заместник-министърът на извънредните ситуации Александър Филипов, а на неговия съучастник Бако Стоянов съдът наложи мярка за неотклонение "задържане под стража". Кокинов не изключва възможността обвиняемите по този случай да станат повече. Очевидно е, че някой е поръчал на  Филипов купуването на гласове, допълни още Кокинов. Средствата за купуване на гласове са идвали чрез министерството и от друго място, посочи градският прокурор.

Проверяват се 13 случая на престъпни групи и организатори за купуване на гласове. Основно те са в София, Хасково, Плевен, Левски и Сливен. Вече са започнали и разпити на лидери на партии. 189 проверки е извършила прокуратурата в периода от 25 май до днес. Сигналите в деня на евроизборите са били 44, а в деня на парламентарните са над 70. Образувани са 58 досъдебни производства. Малко повече от половината от тях са от деня на изборите за НС.

В Пловдив вече има влязла в сила присъда за купуване на гласове, като осъденият е "работил" на евроизборите за ВМРО. Кметът на с.Баня, Новозагорско, купувал гласове за "Атака".

Дьорд Шорош е роден на 12 август, 1930 година в Унгария. Родителите му са евреи. Напуска страната през 1947-а, когато комунистите идват на власт, и отива във Лондон където учи във "Лондонско икономическо училище". Завършва и през 1956-а се мести във САЩ където натрупва състоянието си. девет години по-късно открива прочутия си институт "Отворено общество". Шорош твърди, че е филантроп, но голямата му обич не е тази към хората, а към тяхното богатство.



Нека разгледаме малка част от финансовата му дейност из света.

Шорош най-известен е като финансов спекулант. През 1997-а година е обвинен от Махатир Мохамед за участието си във изключително доходната атака срещу малайзийската валута. Шорош е обвинен и за унищожаването на Тайландската икономика. Тайландски активист казва "Дьорд Шорош е Дракула. Той смуче кръвта от хората". Китайците го наричат Крокодила, заради нечовешките му усилия в страна им. Там Шорош е спечелил милиони от финансови спекулации. Той спечели и цял милиард от спекулация със британската валута. След като го обвиниха, че е "взел пари от всеки британски данъкоплатец" той каза в интервю "Когато спекулирате на финансовите пазари сте освободен от повечето морални задръжки към които се придържат обикновените бизнесмени. Моралните теми не ме интересуват на финансовия пазари. " Да видим и другата страна на този човек, пропагандната страна. През 1990-а фондовете на Шорош се прицелиха в руската образователна система като набавят учебници за цялата страна. Ефектът беше, че цяло поколение бе залято с пропаганда от института "Отворено общество". Руснаците започнаха да подозират за топла връзка между Шорош и ЦРУ. Магнатът Борис Березовски казва "Почти припаднах когато разбрах, преди две години, че Дьорд Шорош е агент на ЦРУ". На цялата пропагандна дейност и "Отворено общество" ще се спрем по-надолу в статията. Шорош също така се възползва доста често от връзките си. Чрез помощта на Бернард Коучнер, шеф на Временна ООН администрацията в Косово/UN Interim Administration in Kosovo (UNMIK)/, той се опитва да сложи ръка на най-доходния минен комплекс на Балканите. През септември, бързайки да вземе мините Трепча преди изборите в Югославия, Коучнер казва, че замърсяването от минния комплекс става все по-голямо и заема едно от първите места. Тази голяма загриженост е предшествана от натовското изсипиване на уран над страната, бълването на не по-малко от 100 000 тона канцерогени във въздуха, водата и почвата. Коучнер настоява за своето и мините са затворени поради "здравни причини".
След това Шорош инвестира $150 млн. в опит да вземе контрола над Трепченските злато, сребро, олово, цинк и кадмий, чиято стойност се изчислява на $5 млрд. Това е една малка, но показателна част от Шорошовите спекулации. Това е изключително малка част от финансовите му "постижения". През годините Шорош е спечелил десетки милиарди на гърба на другите. Нека обаче хвърлим поглед върху института "Отворено общество", който е една машина за разлагане на държави като България. Същия институт явно е едно от оръжията на ЦРУ. "Институт Отворено Общество и мрежата му осъществява редица инициативи и се цели да създаде отворени общества като оформя правителствената политика и подкрепя образованието, медии, здравеопазването и човешки и женски права, както и социални, правни и икономически реформи".

Това е определение от самия институт!

Дори сами си казват, че ще целта им е да "оформят правителствена политика". Наистина Нагло! В кои страни работи Отворено Общество? Албания, Армения, Азарбейджан, Босна, България, Хърватия, Чехия, Естония, Грузия, Гватемала, Хаити, Унгария, Казахстан, Косово, Киргизстан, Латвия, Литва, Македония, Молдова, Монголия, Черна гора, Полша, Румъния, Сърбия, Словакия, ЮАР, Таджикистан, Турция, Украйна, Узбекистан както и цяла южна и западна Африка. Сигурно ви е направило впечатление, че в списъка не фигурира нито една западна страна.

Да направим едно сравнение между нашата мила родина и САЩ, родината на Отворено Общество. У нас има партии на етнически принцип, което е против конституцията. Излъчват се новини на чужд език по националната телевизия. Има правителствени отдели, които обръщат специално внимание на малцинствата. Отделят се повече пари за ромската от колкото българската култура. Не сме участвали във война от 45-а насам. Сега да погледнем САЩ. Единствената страна използвала атомните си бомби. Избиват коренното американско население и го затварят в резервати като животни. Всяка година водят по някоя война. При последното загиват много цивилни. Както се разбра, напоследък, армията им обича да се гаври със военнопленници. Правителството им подкрепя производители на наркотици и терористи - албанските АОК. Някои статистики сочат, че в САЩ има над 2 млн. члена на ККК. Доста често американските телевизии показват записи на американски полицаи, които пребиват чернокожи ей така за спорта. Какво Отворено общество са те! ? А какво да кажем за страната на неговите сънародници - Израел. Та те строят стена за да отделят цял народ от родните му земи. Заменят математическия знак "+" със "t" защото се страхуват от християнството. Чие общество не е достатъчно отворено? Нашето или вашето? Пределно ясно е от двойния стандарт, че института има някаква скрита цел.

Защо ОО заедно със всичките си фондации идват в страни като нашата? Отговорът е прост. Чрез тази организация те подлагат цели нации на тотално разложение и западане при, което по-лесно могат да се контролират. Крайната цел е трудно определима, но фактите са си факти - разделяй и владей. А и винаги има какво да се открадне. По-голямата част от парите си Шорош е спечелил от страни като България. Как обаче той подлага страните на разложение? Да се вгледаме в нашата мила Родина. Институт Отворено Общество създава и поддържа организации на етнически принцип, които целят благоденствието на всички освен коренното население на страната, тоест ние - българите. Най-смешното е, че вместо да "интегрират"/уж това им е целта/ някой народ към друг те правят точно обратното - отделят го. Създават му медии, училища и т. н. Нека разгледаме обстойно цялата дейност на ОО в България. Тук института поддържа 94 етнически организации - Агробизнесцентър "Кубрат", Асоциация "Интегро", Балкански център за регионално развитие с Клуб за човешки права, Български адвокати за правата на човека, Българска асоциация по семейно планиране и сексуално здраве, Български хелзинкски комитет, Дружество за изследване на малцинствата "Студии Романи", Дружество за турски език и култура, Дружество за турско-българско приятелство, Етническа хармония, Институт за изследване на интеграцията, Институт за международно сътрудничество към Асоциацията на германските народни университети - Бюро за проекти - София, Институт за политически и правни изследвания, Институт "Отворено общество" - София, Клуб "Отворено общество" - Русе, Клуб "Отворено общество" - Сливен, Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия, Младежка доброволческа служба - Стара Загора, Младежки културно-информационен център - Димитровград, Проект ""Права на човека"", Регионален фонд - ИГА - Пазарджик, Сдружение "Гаврош" - Варна, Сдружение Толерантност"", Училищно настоятелство "Феникс" - Лом, Фондация С. Е. Г. А. , Фондация АКСЕС - София, Фондация "Българска традиция", Фондация "Джендър проект в България", Фондация "Етнокултурен диалог", Фондация "Етнопалитра - Трубадури", Фондация "Здравни проблеми на малцинствата", Фондация "КЕЪР Интернешънъл - България", Фондация "Либерална интеграция", Фондация "Междуетническа инициатива за човешки права", Фондация Партньори - България, Фондация "Партньорство", Фондация "Право на защита", Фондация "Толерантност", Фондация "Център на неправителствените организации" - Кърджали, Център за подпомагане на хора, преживели изтезание - АСЕТ, Център за работа в общността "Деметра" - Бургас, Център за социални практики, Център "Образование за демокрация", Читалище ЛИК - Плевен, Център по етнокултурно образование и възпитание - София, Арменско училищно сдружение "Степанос Ховагимян", Бюро за самопомощ Столипиново, Гражданско сдружение "Евет", Еврейски комитет "Цион", Еврейски център "Хабад", Женска независима ромска организация Кармен - Разград, Женско ромско сдружение "Добра Майка" - с. Вардун, Инди-Рома-97, Федерация на културно-просветните дружества на каракачаните в България, Координационен съвет на арменските организации в София, Културно-просветна организация на арменците в България "Ереван" - София, Културно–просветно сдружение на кримските татари, живущи в България – “Асабай” - гр. Вятово, Младежко дружество "Изгрев - Столипиново", Младежко ромско сдружение "Нов път - 98" - Търговище, Национален ромски център "Свети Георги", Обединен ромски съюз, Областен ромски съюз - Бургас, Общоарменски благотворителен съюз "Парекордзаган", Организация "Дром" - Видин, Организация на евреите в България "Шалом", Ромска младежка организация - Сливен, Ромски обществен съвет "Купате" - София, Ромски самарянски съюз - Ямбол, Сдружение "Амалипе-Приятелство", Сдружение "Бъдеще за ромите" - гр. Дупница, Сдружение "Доверие", Сдружение "Заедно" - Видин, Сдружение на ромските жени и деца "Надежда", Сдружение "Нево Дром" - Кюстендил, Сдружение "Обновление", Сдружение "Развитие и подкрепа на ромските жени и деца" - Лом, Сдружение "Романи Бах" - Самоков, Сдружение "Свят без граници" - Стара Загора, Съюз на арменските културно-просветни организации, Турски културен център "21 век", Фондация "Андрал" , Фондация "Дайвърсити", Фондация "Дъга" - Стара Загора, Фондация "Здравето на ромите" - Сливен, Фондация "Интеграция и развитие на малцинствата", Фондация за мултиетническо сътрудничество “Напредък” – Пазарджик", Фондация "Романи Бах", Фондация "Ромска солидарност" - Петрич, Фондация "Ромско бюро - Монтана", Фондация "Равен достъп", Фондация "Рома - Лом", Фондация "Саворе" - Самоков, Фондация "Шам", Център за ромънски език и култура, Център за междуетнически диалог и толерантност "Амалипе" - Велико Търново.

Направете си сметка колко пари получават тези така наречени Неправителствени Организации/НПО/.

Това са парите давани за унищожението на България. Дейноста на някои от организациите е доста съмнителна. Например "Обновление" Варна събира 61 000 евро за помощ на някой си Мустафа Реджеб, който "е 94. 68 % инвалид, с чужда помощ". Как го изчислиха и каква е тази чужда помощ не се знае. Сигурно се опитват да припечелят странично. Наистина долна дейност извършват тези организации. Например друго Шорошово отроче - Български Хелзинкски Комитет до сега е осъдил държавата по 33 дела в Европейския съд по правата на човека. Държавата е загубила около 200 000 само там. Друга зла дейност на "Отворено общество" е намесата им в образователната система. Преди една година се появи нов задължителен предмет за дванадесетокласниците. Казва се "Свят и личност". Сигурно няма ученик, който да изрази одобрението си по плявата в тази хартия с букви/само така мога да определя учебника/. Той е изпълнен със евро-атлантическа пропаганда, правата на човека и етнически лъжи. По-лошото е обаче, че Шорош създава училища специално за циганите. Та нали трябва да се интегрират и да се вкарат в обществото? Нали това ви е целта? Защо да се отделят в специални училища? Общия брой на тези училища е 534!!! На места циганите са едва 10%, но в повечето те са мнозинство. Тези училища имат изключително неблагоприятно отрицателно действие върху българските ученици. Следната статистика не е измислена, а на самия институт. За София например казват "когато в клас има повече от 5 цигани, започват да бягат българчетата. Така доста български училища се превръщат в ромски, централните вече не са квартални, а събират деца от целия град" - българите се лишават от образование! Или пък за Плевен "напоследък възникват проблеми с ромите в селата; българите преминават в самозащита от ромските набези. Децата засега не страдат, но не се знае какво ще стане при започване на учебната година. " - същото! ! !

А какво да кажем за Кърджали където "на някои места се наблюдава социална олигофрения: деца не могат да говорят. " - в каква обстановка само са поставени българчетата! ? ! Ще могат ли въобще да израснат нормални хора! ? Но въобще какво да кажем като повечето от циганите ходят на сила на училище - "Честа практика е ромчетата да ходят на училище само докато получат безплатната си закуска от бюфета, след което си тръгват. Всеки месец училището издава служебна бележка, удостоверяваща, че детето посещава редовно учебни занятия. Често се случва детето да пропусне 2 или 3 дни, тогава някой от преподавателите отива у тях и съобщава на майка му, че няма да получи бележка, още на следващия ден детето е на училище. ", Благоевград или "Липсват учебници, понеже биват използвани от ромите за отопление през зимата", Варна. . . Повече от ясно е негативното отношение на "ромите" към образованието. Този негативизъм обаче се излива и върху българските ученици благодарение на "Отворено Общество". Друга дейност на института е да поддържа и доста медии - 18 цигански, турски и ромски печатни издания - Кайнак, Филиз, Балон, Гьонюл, Делиорман, Сабах, Родопско равновесие, Заман, Ромски информационен седмичник и Ромска информационна агенция "Де факто", Андрал, Джипси рай, Дром Дромендар, Списание "О Рома", Акана, Житан, Заедно, Права на ромите във ФОКУС, Еврейски вести, Барберан и 1 телевизия - Рома Тв, Видин. Шорошовите "деца" пък доста често говорят против хора, които мислят за развитието на българската нация.

Например в списание "Обектив"/издаван от БХК/ доста, често се нападат хора , които защитават националните интереси. Според някои от статиите те трябва да бъдат съдени. Дори обвиняват хора като Станислав Трифонов защото се майтапел на етническа основа в някои от предаванията си. Въпреки тоталната икономическа разруха в страната Шорош успява да отмъкне и от тук. В началото на 2001-а годна Европейската Банка за Реконструкция и Развитие/European Bank for Reconstruction and Development/ инвестира $3 млн. във високотехнологичната компания "Рила", първата фирма, която ще се облагодетелства от нови $30 милионен помощен фонд ИТ/информационни технологии/ фирми създаден от ЕБРР. Още $3 млн. идват от частната американска Аргус Фънд Капитал Партнърс, спонсорирана от Пруденшъл Иншуърънс Къмпъни пак от Америка и работеща в централна и източна Европа. Шорош, който е инвестирал около $3 млн. в "Рила и още $1 млн. през 2001 остава главния собственик. Като извод мога да кажа, че Дьорд Шорош е един от най-големите врагове на човечеството. Това е човек, който желае злото на десетки нации. Прикрити зад булото на така прочутото, и несъществуващо никъде, отворено общество неговите интереси се простират до парите и разлагането на народите, включително и българският...

Йоан Храбър



http://www.omda.bg/bulg/NEWS/Bulgaria/SOROS.htm



ИСТИНСКИЯТ ЛИК НА ДЖОРДЖ СОРОС

Андреа Феррарио



Благодарение на огромните си капитали, спечелени със смели финансови спекулации, североамериканският милиардер от унгарски произход Джордж Сорос, близък до Международния валутен фонд и администрацията на САЩ, провежда широка колонизаторска дейност в бившите социалистически страни, доведени до крайна нищета.

В София, столицата на България, книгите вече се продават само на улицата - с повредени от слънцето и дъжда обложки и корици, въпреки високите за българския читател цени. Либерализацията на пазара оскъпи твърде много наемите на магазините за една такава недоходоносна дейност, каквато е продажбата на книги.

Но наблизо до най-голямото пазарче на книги в града може все още да се намери една книжарница с просторни и добре поддържани помещения. Вътре редом със скъпите томове се предлага и една книга, отпечатана на отлична хартия, с елегантна подвързия. Тя струва по-малко от 1000 италиански лири - само 35 лева (1995 г.). Нейн автор е Джордж Сорос, американският милиардер, собственик на фондация "Отворено общество" - организация с клонове във всички страни на Източна Европа. И която между другото управлява тази книжарница, дадена и на разположение от българско държавно учреждение срещу смешен наем.

Сорос подробно разказва за "филантропичната" си дейност в книгата "Гаранции за демокрация" (София, 1992г.). Той е роден в Унгария преди войната и в 1947 година, когато комунистите са на прага на властта, се преселва първо в Англия, а после в Америка, където за кратко време натрупва огромно състояние благодарение на финансовите си спекулации. В началото на осемдесетте години решава да осъществи голямото си младежко увлечение: либералистичните теории на Попър и Фон Хайк, които резюмира в своята концепция за "отворено общество". Ще използуваме неговите думи: "По онова време печелех много повече, отколкото можех да похарча, и се чудех какво да си правя парите... Тогава реших, че трябва да помагам на ближния." За да добием представа каква е концепцията за "отворено общество", която Сорос има намерение да осъществи, достатъчно е да споменем първата страна, която той избира, за да започне дейността на фондацията си - Южна Африка с апартейда. Но милиардерът остава разочарован - нейната атмосфера "не беше така либерална, както изглеждаше".

Към средата на осемдесетте години Сорос започва да насочва вниманието си към страните от социалистическия лагер: открива център на "Отворено общество" в Унгария с подкрепата на по-реформистката комунистическа номенклатура. После минава към Китай, където действува в пълно съгласие с комунистическите власти, като стига дори дотам, че съгласува с тях уволнението на местния отговорник на фондацията, твърде "неудобен" за режима. В Съветския съюз "Отворено общество" започва своята дейност с благословията на такъв стар брежневист като Андрей Громико. И в Полша фондацията открива център с одобрението на комунистическата власт, но същевременно завързва връзки със "Солидарност". В ония години Сорос се стреми да обедини силите на бюрократите реформисти от Изтока с тия на умерените дисиденти, като крайна цел на неговите усилия е отварянето на пазарите на Източна Европа за глобалната икономика. Друга област, на която милиардерът непрекъснато отделя особено внимание още тогава, е формирането на млади кадри с отпускане на стипендии за обучение на Запад.

След промените в 1989 г. фондациите "Отворено общество" се разпространяват широко в цяла Източна Европа и получават все по-голяма финансова подкрепа. Сорос не се въздържа да упражнява пряко влияние върху политиката на тези страни: в Унгария например в центъра на фондацията в Будапеща се създава основното ядро на партия с ясно либерално направление. В Чехословакия Сорос подкрепя, морално и финансово, партията на Вацлав Клаус, ултраортодоксалния привърженик на Татчер, който ще води страната към разделение и който днес е министър-председател на Чешката република. Освен това открито се произнася за избирането на Хавел за президент на републиката. (Напоследък отношенията на милиардера с Клаус рязко се влошиха, като се стигна дотам, че чешкият премиер закри Университета на Централна Европа в Прага, основан и контролиран от Фондация Сорос, който ще бъде преместен в Будапеща).

През тези години благодарение на опита, натрупан на Изток в предишния период, Сорос действува и като неофициален представител на Международния валутен фонд, на Американския държавен департамент и на Европейската общност, устройвайки срещи на високо равнище между представители на тези институции и държавници от Изтока. В 1990 г. например, щом узнава за намерението на съветското правителство да проведе икономически реформи, насочени към либерализация на пазарите, Сорос организира една комисия от консултанти, съставена в по-голямата си част от служители на Международния валутен фонд, американски и европейски икономисти. В нея участвуват някои известни личности като настоящия министър-председател на Италия - Романо Проди, по онова време ръководител на Института за възстановяване на индустрията, и американския икономист Джефри Сакс, понастоящем работещ по реформите в България. Когато отиват в Москва, западните консултанти настояват за най-радикалния вариант на плана за реформа. Той обаче не е приет. От този момент Сорос се разделя с възторзите си към Горбачов, който тогава е на власт, и завързва тесни връзки с Борис Елцин и неговия антураж. Концепциите, залегнали в основата на плана за по-радикална реформа, които Сорос иска да прокара, не остават задълго в чекмеджето: малко след това те са подети от Гайдар, който със своята икономическа програма тласва страната към дълбока криза, като по този начин улеснява проникването на западни капитали.

За да добием по-точна представа за дейността на фондация "Отворено общество", можем да вземем примера с България, една страна, която е засегната силно от икономическата криза и в която институциите, лишени от средства, се оказват много уязвими. В нея присъствието на Сорос е стабилно: фондацията му отпуска многобройни стипендии за учение в чужбина (Съединените щати и Европейската общност), организира квалификационни курсове за служителите на различни министерства, грижи се за компютризацията на архивите на българското културно наследство (съответната централна система се намира в САЩ), организира конференции, беседи. Но притежава и финансира издания, всичките с ясен либералистичен знак, и многобройни радиостанции, една от които неотдавна започна да излъчва предавания и за Македония.


Освен това фондацията на Сорос в България действува и като официален представител на Съвета на Европа в страната. "Отворено общество" в България, както и другаде, е особено активно сред националните малцинства. Въпреки че проповядва търпимост и обмен между различните култури, настойчивото внимание, което фондацията отделя на етническия елемент (да не забравяме, че е финансирана от чужбина и съвсем не е политически неутрална), я превръща в ябълка на раздора и потенциално оръжие за изнудване. В България огромни суми получават центровете на фондацията, които се намират в региона със силно мюсюлманско присъствие, а в българска Македония Сорос е отворил "Американски университет", който е много активен. Същата политика се провежда в Словакия, Румъния и Македония (фондацията ръководи университет в Тетово, главен град на областта с албанско мнозинство, където неотдавна имаше тежки сблъсъци на етническа основа).

Фондация "Отворено общество" не пренебрегва укрепването на важни политически връзки. В нейния щатен персонал са заемали място например синът на бившия министър на културата Ивайло Знеполски (който по време на своето управление е възложил на фондацията компютризацията на архивната система на българското културно наследство) и синът на Чавдар Кюранов, лидер на дясното крило в Българската социалистическа партия и бивш кандидат за президент на републиката, както и други личности, свързани с политиката, най-вече с партиите на десницата и различни институции. В 1997г. с идването на новото правителство, Георги Прохаски освободи поста изпълнителен директор на Фондация "Отворено общество", тъй като стана съветник на вицепремиера Александър Божков. По този случай самият Джордж Сорос каза, че това е най-доброто решение, макар категорично да подкрепя действията на новото българско правителство. Прохаски остава обаче член на Управителния съвет на фондацията. Икономическата реформа на новото правителство бе подготвена от Георги Прохаски заедно с Александър Божков още месеци преди демонстрациите през януари 1997г., като двамата бяха централни фигури на 4 конференции, субсидирани от "Отворено общество" и организирани от Нов български университет (вж. в. "Континент", 16 юни 1997г.)

Влиянието на фондацията на Сорос е такова, че въпреки огромните финансови средства, с които разполага, успява да получи под различни форми финансиране и от крайно оскъдните бюджети на държавите, в които тя работи. Това се случва в България, но и в Чешката република, където "Отворено общество" сля своята дейност с тази на радио "Свободна Европа" (собственост на правителството на САЩ) и чрез личната намеса на президента Хавел получи за ползуване помещенията на бившия чехословашки федерален парламент за символичния наем от една крона годишно (около 50 италиански лири). В Белорусия фондацията направо побесня, защото правителството реши да намали (не да премахне) данъчните и митническите облекчения, които и бяха отстъпени преди, и то въпреки че страната се намира в много тежка икономическа криза.

Много пъти Сорос се е намесвал пряко и в политически въпроси. Преди години подкрепи възванието на група френски интелектуалци, които искаха военна намеса на Запада в Югославия, бомбардирайики, ако е необходимо, територията и градовете на Сърбия. Освен това лично Сорос поде злобна атака срещу словашкия премиер Мечиар, обвинявайки го за авторитарните му методи и че застрашава демокрацията. Но трябва да се отбележи, че не направи нищо такова спрямо Елцин, Валенса, Хавел и още други, които, що се отнася до авторитаризма, нямат основание да завиждат на Мечиар, само че са по-отстъпчиви от него към Запада. Словашкото правителство реагира, като обяви Сорос за "персона нон грата" в страната, но фондация "Отворено общество" продължава да действува в Словакия. Не закъсняха да се намесят официално Съединените щати и Европейската общност, за да изразят своята тревога относно "положението на демокрацията в Словакия и хода на реформите". В това становище очевидно е натежало влиянието, което Сорос има над американското и европейските правителства. През 1992г. в Албания по поръчка на новата власт на Бериша (тогава един от най-любимите политици на САЩ в Източна Европа) фондацията организира комисии от специалисти, които извършиха "чистки" в Университета в Тирана, за да остранят всички преподаватели, противопоставяващи се на режима на дясно ориентираното правителство (вж. K.Barjaba, L.Perrone et al., "Naufragi albanesi", Рим, 1996г.). Но от 1996г. милиардерът, пак в синхрон с американското правителство, преориентира симпатиите си, и започна масивно да финансира опозиционния вестник "Koha Jone", който през май 1997г. получи от фондация "Отворено общество" и от други фондации, свързани със Сорос баснословната сума от 4 милиона долара (вж. в. "Албания" и "Albanews", май 1997г.). В Хърватско към края на 1996 г. двама висши представители на "Отворено общество" бяха арестувани от полицията при опит незаконно да внесат в страната 65.000 долара. От следсвието излезе, че фондацията е плащала на своите служители и сътрудници (между които многобройни представители на опозицията) "допълнителни" недекларирани заплати в долари (вж. "OMRI", декември 1996г.). Може да се предполага, че такива "способи" не са били използвани само в Хърватско.

Фондация "Отворено общество" е тясно свързана с ИНТЕРНЕТ, чрез която не само разпространява собствените си осведомителни бюлетини, но и ръководи (в сътрудничество с радио "Свободна Европа") новинарската агенция за Източна Европа ОМРИ (през последните месеци двете организации се обединиха). Благодарение на широката мрежа сътрудници агенцията става един от най-влиятелните източници на информация за този регион.

От някои съмнителни и привидно благовидни изяви, като например насърчаването на думи да се преодолеят етническите конфликти, придружено от трескава дейност на намеса сред националните малцинства, или отявления антикомунизъм на една личност, която не се поколебава да учреди своите фондации под крилото на комунистическата номенклатура, става съвсем ясно какви цели преследва Сорос. А именно: да разпространява под звъна на милиардите либералистката идеология и западната хегемония, създавайки широка своя мрежа, внедрена в обществата и институциите на страните от Изтока, като прибягва, ако е необходимо, и до политическо, финансово и информативно изнудване.

Задачата му е съвсем лесна при тази социална, икономическа и морална криза, която се шири в Източна Европа; криза, за която той самият ( в съгласие с най-големите западни центрове на властта) е съдействувал да се поддържа. И няма нищо чудно, че постъпва така лекомислено: във всичките стотина страници, които е написал, и в многобройните му публични изявления Сорос никога не си е поставял въпроса: справедливо ли е един човек да печели 2000 милиарда лири на ден, както е направил той, спекулирайки на валутните пазари, и по този начин решавайки съдбата на милиони хора, докато цели народи тънат в мизерия.

--------------------------------------------

Статията бе публикувана в италианския месечник "Guerre&Pace" през декември 1995 г. и препечатана във вестник "Български писател", 6-12 февруари 1996 г. (превод от италиански Виолета Даскалова). Ние я поместваме с някои допълнения на автора.





П.П.

Неволно или не - автора е сбъркал произхода на Сорос, който е ЕВРЕЙСКИ!Макар и да е роден в Унгария и не е "особено обичан" от никого там...



http://samvoin.blog.bg/politika/2010/01/02/soros-upravliaval-bylgariia-chrez-gerb.464828?del=1836189

http://pomiqrat.blog.bg/

Всички свързват Хитлер с чудовището предизвикало втората световна война, за което може да се поспори,  но той е бил и един гениален политик и оратор

Големи революции не могат да станат в живота на народите, ако те не са предизвикани от една  необходимост.

Не може да се извърши една революция, която да бъде действително дълбоко радикална, освен ако народът под натиска на своите вътрешни чувства е склонен да извърши такава революция. И ако дадени обстоятелства, ако мога тъй да се изразя, налагат тази революция.

Лесно е да се измени външно формата на едно управление, но никога не може да се преобрази вътрешно един народ, освен ако един даден еволюционен процес не би се извършил сам по себе си, ако народът не би сам признал, че пътят, в който той би се ангажирал, беше лош, че този народ е разположен да напусне тоя път и да се отправи в друг, който му подобава. Дали тоя народ, в първия момент ис­ка или не иска да се ангажира в този път, това е един въп­рос на неговото вътрешно убеждение, на неговите чувства и предчувствия, че пътят, който ние му посочваме, е пътят, който ще го изведе към щастие. Преди да го въведем в тоя гигантски подем, той се луташе безсъзнателно и се оставяше на каприза на житейските вълни като една неподвижна маса без воля и без сила.

Днес ние му показваме правия път.

Между многото кризи, от които ние страдаме и които всъщност не са други, освен един колективен феномен, кризата, която най-дълбоко е засегнала германския народ, е

икономическата криза.

Политическата и морална криза се чувствуват твърде рядко от отделната личност; човека от средна ръка не вижда туй, което угнетява общата маса; по-често той вижда или чувствува само това, което засяга него лично.

Ето защо съвременниците имат смътно схващане за политическия и нравствен упадък, който става пред очите им, докато това разложение още не е засегнало стопанските интереси на масите.

В тоя случай ние изведнъж се изправяме пред една задача, която не е вече отвлечена концепция, която можем да наблюдаваме и у друrи народи! В такъв случай личността е непосредствено вплетена в тия проблеми и тя си дава сметка вече за сериозността на съществуващото положение, щом като стопанската криза почва да дава своите лоши ефекти върху него. Тогава само почват да говорят изведнъж за икономическа криза, за икономическа мизерия и изхождайки от такова едно настроение, хората почват да разбират нравственото и политическо падение, което при други условия е за дълго време една тайна.

Твърде естествено е да признаем, че стопанската криза не може да се открие изведнъж и да се разбере до какви размери тя се развива и от какви източници произлиза, за да може да се установят дълбоките причини за нейното появяване.

Също тъй е понятно обстоятелството, че всеки се стреми да хвърли вината върху другите, да хвърли отговорността на обществото или държавата, без обаче да разбере сам, че всъщност и той е виновен до известна степен за създаденото положение. При едно такова положение можем да смятаме, че е щастие, ако успеем да си обясним икономическата криза тъй ясно и откровено, щото истинските й и дълбоки причини да станат известни за по-голяма част от хората; това е необходимо, за да може да се намери истинският път за спасение.

Не e достатъчно да кажем, че икономическата криза в Германия е един симптом, свързан със световната стопанска криза, с отчаянието, което е обсебило народите; защото очевидно е, че всеки народ може да извика същите извинения и същите причини, за да обясни своята стопанска криза, която го е налегнала. Ясно е, обаче, че даже кризата да бъде обща по целия свят, тя не може да има своите корени в някоя неопределена точка на света; корените на стопанската катастрофа и стопанското отчаяние лежат в самия народ, взет отделно.

Трябва да се намерят и обяснят причините на икономическата криза у всеки народ поотделно и да се цери злото там, където може да бъде рационално изкоренено.

За нещастие, германският народ в тия времена на всеобща криза, вместо да се взре дълбоко в това, що става у него, е склонен повече да обръща поглед към далечни хоризонти.

Това доведе до заблуждението, в което много измежду нас още вярват, че само чрез международни методи можем да се спасим от това отчаяно положение.

Не, това е погрешно! Най-правилното схващане по отношение на мерките, които трябва да се вземат за премахване на международното бедствие и на страшната криза, която смазва народите, се крие в тайната как всеки народ трябва да намери в себе си средства, за да се спаси.

Но това не изменя с нищо простата истина, че всеки народ трябва сам да поведе борбата и че един народ, който и да бил той, не може да бъде спасен от злото само чрез международни мерки.

Безспорно, тия мерки от чисто национален характер могат да се подредят паралелно с мерките от международен характер при условие, разбира се, че тия вътрешни мерки не се влияят и не зависят от мероприятията на другите.

Икономическата криза в Германия не е само криза, която се изразява в цифри, илюстриращи нашата икономика; тя е на първо място криза, причинена от вътрешното развитие, от организационните методи и системи на нашия стопански живот.

У нас съществува криза в отношенията между капитала,  стопанството и народа.
Тази криза се явява в една странна и груба форма в отношенията между господари и работници. В тая посока кризата беше достигнала размери, които не съществуват в никоя друга страна. От тук трябва да почнем. Ако тази криза не бъде разрешена, всичките наши усилия да премахнем икономическата криза ще останат напразни.

Ако ние вникнем дълбоко в същината на работническото движение в Германия, такова, каквото го виждаме от половин столетие насам, ние ще видим три основни  мотива, от които се е ръководило това движение.

Първият мотив се заключава в изменение формата за експлоатация на нашето народно стопанство.

Тази причина се наблюдава както в Германия, така също и по целия свят. От началото на миналия век с един стремителен подем на съвършенство, ние констатираме едно истинско преобразование в тази предшествуваща форма, на народната икономика, която форма аз бих нарекъл дребнобуржоазна, и то в смисъл на индустриализация.

Като резултат от това ние видяхме да изчезват окончателно патриархалните отношения между работодател и работник, т.е. като последица от индустриализацията на страната. Това развитие се засили още повече от момента, когато акционерът зае мястото на собственика. Ние видяхме тогава да се изостря конфликтът между тия, които създават с ума си и тия, които творят физически, защото всъщност тази разлика е едничката, която има решаващо значение.

Не се касае тук да се предаде едно специално и характеристично значение на понятието собственост; ние знаем, че голям брой хора, които основаха нашата производителност, не произхождаха от съсловие, което бихме нарекли собственическо; напротив, те се уповаваха на труда си, и чрез сила и енергия са издигнали своя творчески ум до гениалност чрез научни открития, чрез организационни методи, на тия хора ние, драги съотечественици, сме признателни и дължим нашето съществувание.

Без дарбите на тия хора ние не бихме могли да изхраним 65 милиона германци, живеещи върху такава малка земя.

Без тях ние щяхме да бъдем една страна, която само изнася; щяхме да бъдем продавачи на нашите груби работни ръце, следователно, страна, която изнася своя ум чрез работната ръка и по тоя начин ние щяхме чрез нашата култура, т.е. чрез това, което нам принадлежи, да дадем култура на другите народи по света.

Ако това положение се измени, ние го дължим на безброй много хора от нашия народ, които изпъкнаха от дълбочините на живота чрез своя труд, чрез своите таланти и чрез своята гениалност. Те създадоха условия и осигуриха прехраната на милиони хора. Ето защо ние не можем да говорим тук само за работодатели и работници, понеже както това е било винаги случай в човешкото развитие - гениалният човек се издига до положението на повелител над обикновените материални сили. Това качество не е било за нашия народ една привилегия по рождение; ние го виждаме, напротив, във всичките слоеве на нашето общество, във всичките положения на нашия обществен живот.

Ние можем да твърдим, че германският народ, в своята цялост, е създал такива фактори.

Така че постепенното разложение, което ние установяваме, доведе дотам, щото личните интереси на работниците бяха поставени на предно място и с това се започна епохата на нещастията в нашето стопанско развитие. Веднъж тръгнали по този път, трябваше фатално да се следват направления все повече и повече противоречиви. Тук се намеси един господствуващ закон: щом ние се задължаваме да вървим по един даден път, който е лош, то тази наша постъпка ни отклонява все повече и повече от разума. Този опит ни струва един период от 70 години, загубени и пълни с примери на разочарование.

Избраният тогава път, с всичките фатални последствия, към които трябваше да стигнем, се отклоняваше тъй много от естествения разум, щото самите умни хора, да го кажем, които ръководеха народа в това направление, признаваха без стеснение пакостта на техните методи. Това те признаваха, когато ние ги вземехме насаме и им задавахме въпроси като на личности, обаче те се виждаха безсилни да намерят истинския път и разумното разрешение на държавните и обществени въпроси, защото те бяха задължени и заставени да се подчинят на съществуващите организационни системи.

Напротив, следваният път водеше към разложение; този процес беше покровителствуван с отнемане индивидуалното качество на собствеността.

Аз бих могъл да кажа, че това заблуждение бе увенчано с научно подкрепление. Лека-полека се създаде една идеология, която поддържаше понятието за собствеността, въпреки това че тези, които се ползуваха от това понятие, не представляваха друго, освен един минимален процент от цялата нация.

И обратно, появи се идеята, че понеже процентът на тези, които се ползуват практично от собствеността, постоянно намалява, то самата идея за собствеността, трябваше, да бъде отстранена. Тъй че се откриха постоянни спорове и полемики относно понятието за частната собственост и за собствеността въобще.

Впоследствие тази полемика успя да раздвои все повече и повече двата основни фактора на икономическия живот.

И положението се развиваше от тогава в едни неестествени фази. От самия момент, когато двата заинтересовани фактора не смятаха, повече теоретически, тяхната мисия за обща, ставаше ясно, че по отношение шефа на предприятието не може да има място, освен срещу организирания работник. Очевидно става тогава, че силата и престижът на шефа на предприятието се явяват безсилни да се противопоставят на организираната и съсредоточена работническа класа.

Ако допуснем, че тоя път се възприеме, логично е в такъв случай да съпоставим работническите организации на организацията на шефовете на предприятията. Твърде понятно е, че тия две организации няма да действуват толерантно една срещу друга, те ще защищават своите интереси, както се вижда враждебни, като употребят ония средства за борба, с които разполагат, т.е. шефът на предприятието – с локаута, а работникът - със стачката. В тази борба веднъж ще победят господарите, друг път - работниците.
Обаче и в двата случая страда целият народ, който понася разходите в тази борба и последствията от нея.

Следователно, в края на краищата, тези борби водят - като имаме предвид характера на немския народ, у когото слабостта към бюрокрацията е голяма - към все повече и повече усложнения в организациите на работници и господари, обстоятелството, което дава възможност да се създадат един на други враждебни институти с техния грамаден и сложен механизъм. В последствие, не е сложният механизъм, който услужва на интересите, а интересите на противоположните организации обслужват тоя механизъм, тъй щото борбата ще продължава безконечно, за да може да се оправдае съществуването на тоя сложен механизъм.

Ако разумът се намеси и каже: "Това е лудост! В сравнение с дадените жертви, ползата е съвършено нищожна. Ако ние сравним жертвите, които се дават за поддържането на един такъв сложен апарат, то те надминават значително много облагите, които биха се очаквали", ще ни възразят, че съществуването на редица такива сложни апарати в отношенията на господари и работници са необходими за поддържане естествената борба на заинтересованите. Разбира сe, товаa ще бъде eднo оправдание, защото се явява предположението, че в дадения случай противоположните течения ще търсят начин, чрез посредничеството на тоя сложен механизъм да се споразумеят.

Какво следва от това? Ето ви нагледно обяснение: групата А, със своя сложен апарат казва: "честита съм, че групата Б присъствува тук, защото аз ще намеря възможност да се споразумея с нея”. Ако двигателният механизъм на групата Б не съществуваше, и вместо аз да имах работа с него, бидех принуден да се разправям с фанатизирани работници, които са враждебно настроени към мен, то това щеше да бъде още по - лошо! Хората, които принадлежат към групата Б, ние ги знаем много добре, и знаем много добре, какво те искат и как можем ние да ги направим безвредни.

Тъй се очертава пътят, който трябва да се следва, т.е. на кесаря да дадем кесаревото, а на народа - това, което принадлежи нему, както и на синдиката - това, което принадлежи на синдиката. По тоя начин се намира модусът за едио "миролюбиво" споразумение.

Всичките тия преговори и разисквания се обръщат често пъти в една лоша комедия: едните злословят срещу другите, едните чупят стрелите си у другите, но естествено, никой не прибягва до крайните мерки - да убие противника си. Защото, в такъв случай, ако някой прибегнеше до такива крайни мерки, това означава окончателната смърт на синдикатите, както и на организациите на покровителите. Какво излиза от всичко това? Излиза, че и двата враждебни лагера живеят на гърба на народа.

С тази борба, която свършва с едно безгранично разпиляване на средствата и на труда, е една от главните причини за катастрофата, която бавно, но сигурно се издигна като един грамаден чук и се стовари върху стопанското равновесие на народа и го почти унищожи.

Вторият мотив е появата на марксизма на сцената.

Марксизмът, като философско учение за разложението, признава, че синдикалното движение способствува да се води успешно борбата против държавата и против обществото. Синдикализмът е в ръцете на марксистката теория като разрушителен инструмент.

Марксизмът не служи на работника. Какво представлява всъщност работникът в която и да е страна за апостолите на интернационализма? Абсолютно нищо! Те дори не познават работника, не го виждат никога. Органите на синдикатите не са дори работници, те са чужди на народа бюрократи и съставляват една клика от безотечественици, които не познават нищо от тоя народ.

Те са дълбоко убедени, че служейки си със синдикализма, като покровителствуват по един приятелски начин изстъпленията, вършени от противната страна, това им помага или им дава възможност да си набавят един инструмент - продължавайки в същото време, разбира се, да водят борбата, която им донася богати облаги.

И действително, политическата социалдемокрация в продължение на десетки години е живяла като паразит на гърба на тази борба и се е хрантутила от облагите, придобити чрез синдикатите.

Синдикатите са се ръководили от следната идея: ти си инструмент на класовата борба, тази класова борба намира своята подкрепа в теориите на марксизма. Следователно, има ли нещо по-естествено от това, да се плаща данъкът за управлението на синдикатите? И тоя данък бе щедро плащан и поглъщан от синдикатите. Тези господинчовци не се задоволяваха с една десета част, техните кореми трябваше да се пълнят с богата и пищна храна от злато и банкноти.

Класовите борби прокламираха института на синдикатите като един инструмент за защита икономическите интереси на работническата класа; значи синдикатите имаха за главна цел да подготвят и общите стачки.

Общата стачка се появяваше в такъв случай като политическа сила и тя даваше да се разбере какво очакваше от нея въобще марксисткото учение: стачката не гонеше целта да спаси работника, а напротив, да разруши основите на държавата, която се отричаше от марксизма. Ние, германците, изпитахме на гърба си страшния пример, който беше толкова рушителен, колкото и последиците от войната.

Днес мнозина от водачите на социалдемокрацията, които измениха мнението си, се обръщат към мене и ми заявяват: - "Но и социалдемокрацията се е борила на бойното поле през време на войната." .

Не, марксизмът никога не се е борил на бойното поле, а германският работник!

В 1914 година, германският работник, вслушвайки се в своя вътрешен глас, бих казал, по едно божествено вдъхновение, напусна марксизма и се върна към своя народ. Шефовете на марксистите, които виждаха тази фатална за тях еволюция, не можеха да й попречат.

Неколцина от тях, редки случаи разбира се, се върнаха и те към народа. Ние знаем и следния трогателен факт: един велик мъж, който в сегашните времена играе решаваща роля в световната политика, Бенито Мусолини, напусна също мaрксистите и се нареди заедно с народа си в общоевропейската война.

И в Германия имаше няколко подобни случаи, обаче голeмият брой от политическите водители на марксистите не се вразумиха и не разбраха положението, за да може правилно и разумно да използуват последствията от героичния подем на германския работник. Тоя голям брой водачи не отиде доброволно на фронта. Многобройни германски работници паднаха на бойното поле, а техните водачи, 99 %, останаха живи.

Те не дадоха процентно загинали и ранени толкоз, колкото ние констатираме в другите класи на населението. Те смятаха, че е по-важно да продължават своята политическа дейност и мислеха, че техния дълг се състои в една благоразумна въздържаност и в една все по-голяма и по-голяма пасивност по отношение дълга към нацията. Разбира се, ноемврийската революция им даде възможност да възтържествуват техните желания.

По повод на това ето какво може да кажем:

Ако през време на войната синдикалното движение в Германия беше в нашите ръце, нека се изразя по-ясно, в моите ръце, и ако това синдикално движение се ръководеше от същите лъжливи цели като тия, които то действително преследваше, тогава ние, националсоциалистите, щяхме да турим тази гигантска организация в услуга на отечеството. Ние щяхме да заявим: "Ние знаем, естествено, какви жертви са необходими; ние сме готови да ги понeceм сами; ние не искаме да се откажем от нашия дълг, напротив, ние сме съвършено готови да се борим и да предоставим нашата съдба и нашия живот в ръцете нa провидението, тъй като всички други са длъжни да сторят това. Ние щяхме да направим това без всяко колебание, защото вие, германски работници, трябва да признаете, че тука не се касае за Германия като държава, за империята като държавна форма, нито за монархията, нито за капитализма или за милитаризма, тук се касае за живота или смъртта на нашия народ! Защото ние, германските работници, съставляваме 70 % от този народ, което значи, че нашата собствена съдба е поставена на изпитание.

Ето кое трябваше да се знае тогава. Ние нямаше да пренебрегнем това. Ние щяхме да извлечем от това положение последствията, които ни трябваха за нашия собствен живот, както и за синдикалното движение. Ние щяхме да заявим: германски работници, ние искаме да защищаваме вашите права. Няма съмнение, че ние щяхме да образуваме един силен фронт, който можеше често да се противопостави и на самата държава, защото тогава ние щяхме да протестираме против отвратителните, престъпни и срамни злоупотребления, вършени от търговските военни синдикати.

Ние щяхме да протестираме против деянията на тази глутница от аферисти и щяхме съответно да се намесим, за да ги поставим на мястото им или да ги покачим на въжето - цялата тази банда от спекуланти. Ние щяхме да премахнем също тъй всички ония, които по един или по друг начин се изкопчиха от задълженията си, а именно - да служат на отечеството.

Нашето искане щеше да бъде ясно: Ние образуваме един фронт, целта на който е да осигурим победата на нашия народ. Не е въпросът тука за победа, изнесена от една каква и да е държавна форма, но да се осигури и запази нашият живот. Ако ние загубим войната, ние загубваме не само формата на държавното управление, но и милиони между нас ще бъдат лишени от парче хляб.

И първите, които щяха да бъдат лишени от хляб, не щяха да бъдат нито капиталистите, нито милионерите, а работническата маса, която страда и е подложена на постоянни лишения. Престъпление е, ако не се действува по този начин. Така, разбира се, тогава не постъпиха, защото една подобна тактика беше противна на тактиката на марксистите; социалдемокрацията нямаше други задачи, освен да разори Германия.

Марксистите чакаха с един подъл замисъл. Когато народът и германската империя бяха смазани от несгодите на войната и от непреодолими природни сили, марксистите се приготвиха да им нанecaт първия удар. Народът беше разколебан в своята вяра, той не можеше да се противопостави повече на атаките и изкушенията, които идеха отвътре.

Тъй, следователно, социалдемократите вдигнаха ръка върху Германия; и първите, които бяха смазани от тоя предателски удар, бяха германските работници.

Престъпниците, които докараха ноември 1918 година, не могат по никой начин да изкупят своите прегрешения, които се състоят главно в това, че хвърлиха милиони работнически и дребнобуржоазни семейства в неописуемо отчаяние и мизерия.

Ето защо социалдемократите нямат право днес да се оплакват. Ние не употребихме жестокости против тях, както те заслужаваха това. Ако трябваше да ги преследваме, за да им отплатим за техните престъпления, ние трябваше да хвърлим под гилотината десетки хиляди от тях.

Колко пъти сме ги слушали да повтарят, че и те са воювали на бойното поле. Не те, а германските работници се биеха на фронта! Но дори, ако те се чувствуваха в известно отношение като социалдемократи - всъщност обаче това не беше тъкмо тъй, защото всеки, който се би на фронта, знаеше, че в такива времена никой не мислеше за партии. Ако това би било тъй, какво да се мисли пък за ония водачи, които ограбваха плодовете от жертвите, които техните последователи правеха за тях; те си ги присвоиха като свои, и приписваха на себе си страданията, глада, безсънията, тревогите, които всъщност изпитваха техните последователи партизани - работниците.

Водачите на социалдемократите се намират днес в абсолютна невъзможност да поправят злото, което тяхната престъпна политика стовари върху плещите на германския народ. Те не могат най-вече да оправдаят престъплението, чe хвърлиха в продължение на десетки години германския работник в един морален хаос и го изолираха все повече и повече. С тяхната престъпна акция в 1918 година, дело на една шепа безотговорни авантюристи, те стовариха върху плещите на работника едно тежко бреме.

И действително, през ноемврийските дни на 1918 г. имаше и такива, които мислеха, че германският работник е виновен за нашето политическо и стопанско падение. Да, има такива които мислят така, без много да разсъждават, без да вземат предвид грамадните жертви на работника, без да си спомнят, че работниците пълнеха нашите полкове, нашите бригади. Една банда от предумишлени разрушители, една банда от политически шарлатани, от предатели на отечеството не можеше другояче да мисли, както и не можеше другояче да действува, освен да разрушава, да раздвоява и над нещастията на целия германски народ да изгражда своето престъпно благосъстояние.

От този момент датира за милиони германци разорението и опропастяването. Милиони германци се отчаяха, други милиони гледаха като гръмнати от небето, зашеметени от безкрайните беди и не можеха да намерят истинския път, който да ги сближи със собствения им народ. Политическият хаос фатално повлече и стопанството на германския народ към едно катастрофално падение, защото икономиката на един народ не е едно абстрактно явление; тя е една жизнена сила, един важен механизъм от съвкупната обществена структура. Икономиката на един народ, и общото нейно развитие зависи изключително от разбиранията и солидарността на хората. Ако хората са дезорганизирани, ако те се явяват на арената на живота като врагове, които се самоизтребват, няма нищо чудно, че и стопанският живот, взет изцяло, понася също последствията от обществения и политически хаос.

Престъпната мисъл на краен и безогледен индивидуализъм води фатално и към престъпната колективна мисъл, и по тоя начин се разрушават здравите елементи на живота, изчезването на които отваря тежки обществени рани.

Третият мотив се крие в самата държава.

Има една сила, която можеше да c противопостави на тези милиони хора, дезорганизирани и обезнадеждени. Тая сила беше държавата, ако нейният авторитет не бе изпадал дотолкова низко, щото да служи като играчка в ръцете на всевъзможни групи и интереси. Не случайно констатираме, че това хаотично състояние се развиваше паралелно със системата за демократизирането на нашия народ и на нашия обществен и политически живот. Тази демократизация постигна такъв резултат, че държавата с всичкия свой авторитет падна в ръцете на известни обществени класи, които смятаха, че тя е тяхна собственост и че всяко предприятие от името на държавата е тяхно изключително право. Мнозинството от народа чувствуваше все повече и повече, че държавата не беше вече обективен институт, който се е издигнал високо над мимолетни явления, а напротив - че тази държава беше израз на стопанската воля и на икономическите интереси само на известни групи и че тая държава, по начина, по който беше ръководена, оправдаваше напълно критиките, които се правеха.

Победата на политическата буржоазия не беше друго, освен победа на една обществена класа, произхождаща от икономическите закони на една класа, която от своя страна не създаде никак необходимите условия, нито средства, за едно истинско политическо ръководене; на една класа, която подчиняваше политическото ръководство на страната под вечно променливите явления на икономическия живот и под влиянието, което този стопански живот упражнява върху идеите на масите, върху подготовката на общественото мнение и пр., с други думи, народът беше проникнат от чувството, че ставаше естествена промяна във всичките сфери на живота, но само в една не ставаше никаква промяна, а именно в политическото ръководство.

А тъкмо и с оглед политическото ръководство трябваше без всяко отлагане да се пристъпи към един подбор, който се налагаше и от друг напредничав процес.

Докато се смяташе като твърде естествено, че пълководец на една армия може да бъде само тоя, който е подготвен за такъв отговорен пост, през време на марксистите в Германия не се смяташе за естествено и необходимо политическите дела на страната да бъдат поверени в ръцете натия, които са подготвени и които притежават качества и способности на държавни мъже. Напротив, марксистите разпространяваха идеята, че политика може да вършат само ония, които принадлежат към известна обществена класа, зависима от икономическите закони. Ние видяхме pезултатите от това погрешно схващане. Оная обществена класа, която беше си присвоила тия права, претърпя крушение във всички критически моменти в нашата история, а когато настъпи най-опасния час за народа, тази класа изчезна безславно в сянката на забравата.

Всеки германски батальон действуваше другояче. Припомнете си само, че милиони германци стояха твърдо срещу неприятеля; всеки един от вас знае, колко струваше това на германския народ всеки път, когато полковете трябваше отново да настъпят в огнената линия, когато пред техните очи смъртта разтваряше своите неумолими криле и въпреки всичко това те не показваха никакво колебание, никакъв страх. А в това същото време вътре в Германия политическият авторитет е в разложение, политическата власт е в ръцете на една шепа жалки бегълци, подли и страхливи да се явят на фронта, но на тях тилът се предаде. Погрешно е да се мисли, че не можеше да се намери друг изход. Друг изход не съществуваше само за тоя род политически хора и за тази система в политиката, която беше заслепена в своите учения и съдбоносно водеше страната към пропадане.

За всеки политически водач беше възможно да намери друг изход и по-късно никому нямаше да дойде на ума да се извинява, че вследствие на една висша заповед, дошла отгоре, народът трябваше да се предаде.

В известни моменти на историческото развитие безсилна се явява една заповед, която иска да застави личността или пък държавната политика да капитулира пред нещастието или да отстъпи място на посредственото.

Аз мисля и съм по-скоро напълно убеден, че ако някой имаше право да капитулира между хилядите и хиляди случаи, то това беше германският войник, който благодарение на една несръчна дипломация трябваше в продължение на 4 години да се бори с един противник, материално много по-силен от него. Въпреки всичко това, той, германският войник, в своето дълбоко убеждение и горещ патриотизъм - да се бори за своя народ, не извлече от тово положение други последствия, ocвeн тия, които можеше да има предвид един отделен войник: да победи или да умре!

Не! Това не е дело на случайнocттa. Едно погрешно схващане доби своя израз на 9 ноември /1918 г./. Една погрешна система се появи в тоя ден и тя в нашите очи беше безпредметна. От тоя ден се създаде животът нa една нова политическа концепция, погрешна и неразумна.Дали тази политическа концепция щеше да заведе Гepмания към пропастта или в самата Германия щеше да се поояви една сила, способна да помете всичко гнило и развращаващо, беше въпрос на време.

Аз мисля, че моментът, който преживяваме, поставя кръст на миналите скандали.

Ние се намираме в такова положение днес, че не само трябва да изучим дълбоко и основно всички проблеми, засягащи германското стопанство, но и да им дадем едно коренно разрешение, и то разрешение не само гледайки външно нещата от високо, но като намерим вътрешните причини за кризата и ги изкореним вeднъж завинаги.

За постигането на тази цел, аз мисля че ние трябва да започнем една гигантска работа и най – напред да атакуваме главния обект, от който идеше слабостта, именно авторитетът на държавата.

Трябва да се създаде нов държавен авторитет

И този държавен авторитет трябва да бъде независим от разни политически течения, които вълнуват духа на нашето време, независим най-вече от егоистичните и ограничени схващания, които са в зависимост от икономически итетереси.

Новият държавен авторитет трябва да представлява една реална власт, да не зависи от никакви обществени класи, да води една държавна политика, примерна и способна да внуши доверие у всеки германски гражданин и тоя последният да бъде безгранично убеден и сигурен, че тая държавна политика преследва само спокойствието и благоденствието на германския народ, че тя защитава личните интереси на германския народ - една държавна политика, която може високо да заяви, с право и без никакво колебание, че е във всяко отношение независима, че се вдъхновява само от висшите интереси на нашето племе.

Много се е говорило за миналите режими на абсолютизъм, за абсолютизма на Фридрих Велики и тия моменти от историята на германския народ са сравнявани с демократическата ера и с парламентарната епоха.

Ако разгледаме от гледна точка на националните интереси периода на монархическия абсолютизъм, ние ще констатираме, че той е бил обективен, защото той пазеше интересите на нацията, когато демократическата и парламентарна система на управление, напротив, доведе народа до разложение, понеже тази система се явява като защитница само на една или друга обществена класа.

Аз ще ви дам едно бляскаво доказателство. Достатъчно е да ви кажа каква е същността, която прониква идеята за класовата борба: "Господството на буржоазията трябва да бъде заменено с господството на пролетариата."

Какво може да се разбере от това?

Това е изразът, който изтъква тенденцията да се премахне една диктатура, упражнявана от известна класа или каста, и да се замени с друга диктатура.

Ние, обаче, ние искаме диктатурата на народа!

Ние не смятаме, че едно обществено положение или дадена обществена класа могат да бъдат решителни фактори в политиката и живота; това са явления, които постепенно изчезват в сянката на миналото и в завоя на нашето столетие.

Исторически погледнато, тези фактори изплуват понякога бързо и после изчезват. Това, което остава от тях, то е тялото и кръвта. Само пред народа ние трябва да се чувствувамe отговорни, само той е едничкият фактор в политика, стопанство, култура и т.н. Само с такива схващания ние ще успеем да турим в обръщение оня сложен механизъм, който ще ни даде възможност да изцерим нашите тежки икономически рани.

Тогава само ще може да се разбуди в сърцата на милиони хора чувството и вярата, че държавата и нейният aвторитет не представляват интересите само на една група или на една класа и че правителството на тая държава не е съставено от хора аферисти или хора, представляващи дадена каста, но че тези органи на правителството са истински самоотвержени и честни представители на народа в неговата целокупност.

Ако има личности, които мислят в един или в друг случай, изхождайки от едно или друго течение, че те не могат да се подчинят на подобно схващане, то новият държавен авторитет, без да се смущава от тяхното теоретизиране, без да има предвид техните мотиви или критики, трябва да им се наложи без каквато и да било отстъпка. Държавният авторитет трябва да проникне в съзнанието на всички, че той не произтича от добрата воля или каприза на известна каста, но че неговата сила и власт изхождат от един закон, висш и вечен, който е: необходимостта да се гарантира етническата индивидуалност на нашия народ.

И вън от това, необходимо е да се премахнат и изкоренят всичките положения, всички условия, които докарват човешката слабост и които тласкат към злоупотреби; ние трябва по логическия път, който ни се налага, да отстраним всичко онова, което е вредно.

От 15 години насам аз не преставам да заявявам пред гeрманския народ, че задачата, която ми предстои да разреша пред германската история, е да унищожа марксизма.

Това не са фрази, това е една клетва, дадена пред Всевишния от мен, че аз ще работя за постигането на тая цел до последното си издихание.

От тази клетва, която отначало беше клетва само на един човек, аз направих свещен дълг на една от най-силните орraнизации в света.

Днес аз съм убеден, че дори ако провидението пожелае да ме грабне от живота, то борбата ще продължава безспирно до нейното увенчаване с успех.

Нашето национално движение е най-красноречивата гаранция. Въпросната борба не е борба, която може да свърши с едно хилаво споразумение.

Марксизмът се явява пред нас като един неприятел на народа, неприятел, който ние ще унищожим; ще изкореним и последните разклонения на неговите корени, и то без колебание и без никаква милост.

Ние знаем, че в икономическото развитие на един народ често интересите се противопоставят едни на други. Че работникът често се чувствува онеправдан и всъщност той е онеправдан; че и господарите са често обезпокоявани и това е вярно; че това, което за едни се смята печалба или облага, за други е нещастие; и най-сетне това, което за едни може да се смята като успех, може да докара неуспех за други.

Това е добре известно. Ние знаем много добре, че от подобно положение на несигурност хората страдат.

И затова именно много опасно е, когато една организация използува съзнателно, за постигане на своите цели, тия страшни симптоми на живота с намерение да разруши в основите един народ.

Ето защо трябва да се премахне и изкорени една организация и умъртви една доктрина, която злоупотребява с естествените слабости на народа, слабости, които имат своето гнездо в недостатъчно развитото хуманно чувство.

Ние знаем много добре, какви цели преследва тази борба между работническата класа и разума; масите са инертни, а разумът е подвижен и предприемчив. Е, добре! Доктрината на марксистите преследва целта, да парализира именно творческия и независим разум!

Вярвате ли, че разстройството на творческия разум ще подобри положението на работническата класа, че то ще донесе благосъстояние на масите? Не, то ще им донесе поскоро разочарование, повече мизерия, и това ще завлече всички към най-грозно разложение.

Ние виждаме, какви размери е взела стопанската криза и не сме деца, да си правим илюзии, че можем да отстраним мъчнотиите от днес за утре, само заради това, че имаме добрата воля и намерение да извършим нещо добро.

Ние държим сметка за обстоятелството, че хората не са съвършени и че не престават да си играят със своите слабости по начин, щото тяхната безумна обструкция да провали и най-добрите намерения, и най-искрените желания, и най - cветлите идеи.

Следователно ние сме въодушевени от твърдата и непоколeбима воля, да не се оставим да бъдем въвлечени в слабocти, а напротив - да се борим постоянно против симптомте на разложението. Животът впрочем не е само вечна бoрба - и да им противопоставим разума и общите интереси.

Ако нашата инициатива не се увенчае днес с успех, то тя ще успее утре!

Ако някой ни зададе въпроса: "Мислите ли, че е възможно да изчезнат човешките страдания?", аз ще му отговоря: Безспорно, те ще изчезнат, щом настъпи времето, когато нямa да има вече хора невежи."

Аз се съмнявам обаче, че невежеството може някога да изчезне, а от това следва и предположението, че човешките страдания също тъй няма да изчезнат.

Невъзможно е през живота само на едно поколение да се възстанови за вечни времена абсолютният ред на нещата.

Всеки народ е длъжен да бди над своята собствена yчаст.

“Ние сме социалисти, ние сме врагове на днешната капиталистическа икономическа система за експлоатация на икономически слабите, с несправедливите й заплати, с непристойната й оценка на човешките същества според богатства и имоти, вместо според отговорности и действия, и всички ние сме решени да унищожим тази система на всяка цена”

Реч на Адолф Хитлер, изнесена на 1 май 1927 година

В една зверилница толерантност е равно на смърт

Николай Хайтов

Национализмът е нормалното ми агрегатно състояние.

Николай Хайтов


http://atanas2d.blog.bg
Национализъм  
Определение, същност и разбиране.
 
Според речника на известния британски университет Кембридж, национализмът е „желанието и опитите да постигнеш независимост за твоята родина или нация”, както и „голяма или много голяма любов към твоята собствена родина”1. Последното определение в неговият чист вид е непонятно за повечето хора в съвременна България. Без да има необходимите познания, всеки човек изгражда своето мнение върху информацията, която ежедневно циркулира в медийното пространство или от асоциациите, които той прави на базата на собствения си жизнен опит. Продуктът, който се получава понякога коренно се различава от реалната същност на понятието национализъм. Това разминаване, понякога оказва голямо влияние върху субективното обществено мнение и го предпоставя към темата, но това явление ще бъде разгледано по-нататък.

Към даденото определение можем да добавим, че национализмът е съзнателно чувство на принадлежност към дадена нация и съзнателна подкрепа на националната държава и/или на националната доктрина. Това е идеология, ориентирана към запазване или подкрепяне на съществуването на дадена нация и е тясно свързана с идеята за държавността. Националистите смятат формирането на нация и съответно на национална държава за висша стъпка на развитието на народа, към който принадлежат.

  Исторически поглед върху национализма.  

Сами разбирате, че национализма кореспондира пряко с понятието нация, която е основополагащ елемент за национализма като чувство, идеология и политическа доктрина. Общоприетото определение за нация, подкрепено и от речника на Оксфорд гласи, че тя е „маса от хора, обединени от общ произход, култура или език, обитаващи определена държава или територия.”2. Това ни дава основание на да твърдим, че национализма, сравнително млад термин в исторически аспект, появил се едва към 19в., като идеология е съществувал още по-времето на античните цивилизации. Полисите на древна Гърция - Атина и Спарта са пример за формирования, които предполагат съществуването на общество близко до нация. От друга страна всички древни гърци като цяло са се чувствали обединени от добре развитата си култура.

Средновековието, в което властва феодализма възпрепятства развитието на национализма, като предлага друг тип система от правила, в които средата на човек не е функция на националното благоденствие или неговото личностно развитие, колкото на неговия феодал. Това в известна степен неутрализира националното чувство и чувството за принадлежност към дадена нация.

Положението след създаването на първите средновековни европейски градове и освобождаването им от феодалите дава по-голяма възможност за развитието на различни общности, обединени в един народ. Това започва да връща у хората чувството им за национална идентичност. В тези човешки общности възниква разделението на труда и започва освобождаването от желязната ръка на тогавашната Католическа църква, която е достигнала до схоластичен диктат над поведението, съзнанието и мисленето на хората. Всичко това дава импулс на човешкия гении, свобода на мислене и развитие, което води до научен прогрес и технически напредък.

Национализмът изиграва изключително позитивна роля в ранното капиталистическо развитие на Европа – чрез силно влияние в посока на формиране на официални национални езици и очертаване на ясни културно-икономически граници между народите, формирайки хомогенна национална среда за бурно развитие на културата, науката и икономиката. Според някои учени, национализмът, особено в Европа се е изчерпил напълно към днешна дата, отстъпвайки като ефективност пред интеграционните ефекти на глобализацията, т.е. те смятат че идеите на глобализацията в съвременното общество са по-продуктивни от идеите на национализма. Твърди се и обратното, че глобализмът е формата, под която се поднася на останалият свят американският национализъм.

  Национализмът в световен мащаб  

Тук обаче е необходимо да се отбележи, че схващането, че национализма и глобализацията, представена като израз на свободата на движението, комуникациите и капиталовия обмен, си противоречат е погрешно. Национализмът цели запазването на нацията, като едно семейство, с неговите традиции, език и култура, съпроводено от просперитет и благоденствие. Глобализацията не изключва култивирането на такъв тип ценности, напротив, редките видове култури би трябвало да се защитават от закона. Друг е въпросът, каква точно е глобализацията течаща в днешните реалности. Тя е по-скоро асимилационна отколкото култивираща културите. Проявява се закономерност, която се състои в това, че по-силния икономически налага своята култура, ценности и традиции на останалия свят. Можем да изведем още много закономерности, но нека се спрем на тази и да си припомним определението за нация, което гласи, че тя представлява маса от хора обединени от език, култура и произход. Тук се получава един малък парадокс. Променяйки ценностите си в съвремието в унисон с по-силния икономически, ние губим един от основните компоненти на нацията – културата, която пък в известна степен е пазител на друг компонент – произхода. Съвсем логично, по-слабите икономически нации се обезличават по-бързо от по-силните, губят чувство за единност и започват да изповядват либералната идея на космополитизма, гражданство на света. Това е показателно дори и в една съвсем не малка и слаба икономически държава като Франция, която преди години законово забрани чуждиците в билбордовете и рекламите.

Национализма обаче съвсем не е черта само на единични западни държави, той битува във всички икономически мощни държави, въпреки, че това не се заявява официално в политическите програми на партиите. Да следваш националните интереси на страната си е неписано правило за всеки официален представител на силните и горди нации. Национализмът битува както в техните действия, така и в обществените нагласи. В подкрепа на това твърдение, можем да цитираме откъси от статия на известния американски политолог Самюъл Хънтингтън, който говори за политическите реалности в САЩ, страната, която се счита за огнище на либерализма и глобалните ценности.

  „Класическият консерватизъм

(т.е. този, свързван с имената на Едмънд Бърк или Жозеф дьо Меестр) не е насочен към реализацията на някакъв специфичен проект за по-добро обществено устройство. Той представлява, по-скоро, отношение към реда и промените, основаващо се на стремежа към съхраняването на първия, противодействайки на последните. Целта на консерватизма е “да съхрани и защити” установените социални, икономически и политически институции и култура. Консерваторите обаче, могат и да подкрепят умерените промени в съществуващия порядък, за да предотвратят рухването му или пък избухването на революция. И, в този смисъл, истинска антитеза на консерватизма, са не либерализмът или социализмът, а по-скоро радикализмът. (тук можем да направим обратна връзка между радикализма и национализма, защото както ще стане ясно по-нататък от думите на Самюъл Хънтингтън, патриотизмът е най-важната консервативна добродетел б.р.)…

За разлика от либерализма, консерватизмът се корени в религията. Докато либералите гордо обявяват индивида едновременно и за творец, и за мерило на нещата, твърдейки, че хората и обществата сами определят за себе си, кое е добро и кое лошо, консерваторите са убедени в съществуването на Бога и на божествения закон, който е неподвластен на човека. Те смятат, че, отхвърляйки съществуването на Бога и на висшия закон, превъзхождащ възможностите на човешката воля, индивидът е обречен да се подхлъзне надолу, по пътя към “моралната анархия”. Или, както отбелязва Томас Елиът, “Ако не вярвате в Бог, обикновено започвате да вярвате в хора като Хитлер или Сталин”…

Отчитайки природата на нашия свят, консерваторите поставят предаността към Отечеството редом с онази към Бога. Патриотизмът е основната консервативна добродетел, а самите консерватори са верни във висша степен на своята страна, нейните ценности, култура и институции. И за разлика от болшинството либерали те оценяват международните организации (като ООН или НАТО) в зависимост от това, доколко съдействат за укрепване благополучието на собствената им нация. Консерваторите, освен това, са убедени, че външната политика трябва да отговаря на националните (а не на общочовешките) интереси и категорично се противопоставят на намесата на различни международни организации или съдилища във вътрешните работи на суверенните национални държави. Докато либералите са склонни да разглеждат “националната гордост” като “морално опасна”, предпочитайки космополитизма пред патриотизма, консерваторите, напротив, следват тезата на Коулридж, че “истинският патриот презира фалшивите идеологии, опитващи се да ни убедят, че космополитизмът е нещо по-благородно от национализма или, че човечеството, като цяло, е по-достойно за обич, отколкото нацията”.

Либералите, пак за разлика от консерваторите, поставят под съмнение

  Легитимността на националната държава  

Всяка “специфична идентичност”, от либерална гледна точка, е опасна, тъй като уж създавала разграничителни линии между понятията “ние” и “те” (тук можем да отворим скоба, че това тяхно схващане си противоречи с културния и битовия плурализъм, принципа за запазване на различния и дори до известна степен това разбиране граничи с расизма, тъй като колкото и да намират „специфичните идентичности” за опасни, либералите не могат да променят расовите и външните различия между хората за да можем всички да станем еднакви б.р ). Затова либералите предпочитат да мечтаят за времето, когато (по думите на Строуб Талбот) “националният статут окончателно ще загуби значението си и всички държави ще признаят върховенството на единната глобална власт”.

Впрочем, изявите на антинационални чувства не се ограничават единствено в кръга на либералните академични среди, те намират място и сред част от американския (западния) бизнес-елит. (тук Самюъл Хънтингтън прави връзката между идеите на космополитизма, като способ използван за икономическа инвазия. Впрочем, това е актуално и за България, тъй като бизнес елита у нас съвсем разбираемо има апетити към останалите неприватизирани държавни активи б.р.)

В целия свят, но особено в Съединените щати, икономическата глобализация прокарва непрекъснато разширяваща се пропаст между денационализираните елити и националистически настроените маси. С все по-голямо влияние се ползва транснационалната “класа”, състояща се от бизнесмени, високопоставени чиновници, учени и журналисти, представителите на която постоянно пътуват и взаимодействат помежду си, отстоявайки политика за развитие на неограничената от нищо свободна търговия, инвестициите, печалбите и разпространението на либералната демокрация и пазарната икономика върху територията на цялата планета. Тези цели обаче, нерядко влизат в противоречие с икономическите интереси и културните традиции на широки слоеве в различните общества. Като в следствие от това (както предупреждава и Кофи Анан) се наблюдава мощна националистическа, антилиберална и популистка реакция срещу глобализацията. САЩ също не са защитени от тази тенденция.

Днес богатството и мощта на Америка достигнаха своя връх, което обаче не може да се каже и за националното единство, икономическата справедливост и културната цялост на американското (западното) общество. В по-широк смисъл, американската национална идентичност е изправена пред предизвикателствата на мултикултурализма, който я ерозира “отдолу”, и на космополитизма, подриващ я “отгоре”. Патриотизмът отдавна не е на мода сред значителна част от американския елит. Може би в бъдеще, най-сериозните външни заплахи за САЩ ще идват от Китай, Русия, ислямския свят, или някаква враждебно настроена коалиция от държави. Днес обаче, фундаменталните заплахи за американското единство, култура и мощ са много по-близо. Те са вътре в нас. И необходимият консервативен отговор на това предизвикателство е тъкмо в

  Подкрепата на здравия национализъм  

който трябва да потвърди актуалността на няколко важни за всички нас истини: Америка е религиозна страна, патриотизмът е достойнство, универсализмът няма нищо общо с американизма, а национализмът не означава изолационизъм.

Тези истини се разбират от американския народ. А, обявявайки се за обвързани с Бога и страната си, консерваторите действително се отличават от повечето либерални западни елити, но пък са на едни позиции със собствената си нация. Америка, в значителна степен, се е формирала на базата на християнските ценности и в протежение на цялата ни история чуждестранните наблюдатели подчертават силната привързаност на американската нация към вярата. Днес тази характеристика е вярна дори в още по-голяма степен, отколкото преди. Неслучайно всички социологически проучвания показват, че американците са и по религиозни, и по-патриотично настроени от всички останали нации. Патриотизмът и религията продължават да са централни елементи на американската идентичност.

Американското общество, за разлика от американския либерален елит, демонстрира здрав национализъм и във възгледите си по основните въпроси на външната ни политика. (това твърдение е спорно, трудно може да се приеме тезата, че американския либерален елит не е националистически настроен, особено след последните няколко военни интервенции на САЩ в различни точки на света обявявани в името на националната сигурност б.р.) Така, проведеното преди три години от Чикагския съвет по международни отношения изследване на общественото мнение, показва, че американците се придържат към твърде консервативни схващания по отношение на бъдещето: 53% от тях смятат, че ХХІ век ще бъде по-жесток, отколкото ХХ-ти (докато принадлежащите към либералния елит мислят точно обратното). В същото време, докато според либералния елит неразпространението на ядреното оръжие, борбата с тероризма и поддържането на военното превъзходство на САЩ трябва да бъдат основни задачи на американската външна политика, огромното болшинство редови граждани на Америка са на мнение, че най-важните проблеми са борбата с наркотрафика, нелегалната имиграция и обезпечаването на работни места вътре в страната. Обществото е твърде критично настроено и към поддържаните от либералния елит програми за оказване на икономическа помощ и осъществяване на военни интервенции в чужбина. В същото време обикновените американци подкрепят ръста на разходите за отбрана, докато повечето представители на елита се обявяват против.

Всичко това показва, че здравият национализъм може да бъде твърде привлекателен за обществото и е в състояние да послужи като реална алтернатива на разделящият го мултикултурализъм, ксенофобския изолационизъм, и космополитния “универсализъм”. Национализмът е фундаментът, стъпвайки върху който биха могли да се обединят всички консерватори, в стремежа си за реализирането на американските интереси в света и постигането на национално единство в самата Америка.”3

 

Други примери за твърда националистична политика могат да бъдат дадени и то все с държави считани за пазителки на демократичните ценности. Такива държави са Франция, Гърция, Швейцария, Израел и много други.

От обявяването на независимостта на Македония съществува дипломатически проблем с името ѝ, което среща безпрецедентна съпротива от страна на Гърция. Според гръцките политици името „Република Македония“ е обидно за гърците и предизвика объркване и морална вреда за Гърция, която смята себе си за единствен наследник на античната държава на Александър Македонски. Чрез правото си на вето Гърция не допуска признаването на независимата държава под това име. Заради този проблем, Организацията на обединените нации (ООН) и Европейският съюз признават държавата, използвайки „временното“ (до разрешаване на спора) име „the Former Yugoslav Republic of Macedonia (FYROM)“ („Бившата Югославска Република Македония“) и в много официални и международни документи се използва това име. Гражданите на републиката обикновено смятат това име за обидно и се борят за отпадането му. Трябва да се отбележи, че на 15 януари 1992 г. България първа признава държавата като независима и суверенна с официалното име „Република Македония“.(въпреки, че и България има немалки основания да претендира за „морална вреда” в случая б.р.)

Друг интересен факт, свързан с политиката на Израел е например този, че 92 на сто от земята на Израел е държавна собственост и се управлява от израелската поземлена власт, съгласно правилата създадени от Израелския национален фонд (ИНФ)4. Този факт е недвусмислен пример, как една 7 милионна страна, считана за проводник на демокрация в Близкия Изток от САЩ, и впрочем една от най-бързо развиващите се страни, провежда своеобразна национализация на активите си.

Покойният френски президент Шарл де Гол изказва своята идея за Европа на нациите, изградена върху тясното сътрудничество, в противовес на наднационалните институции. По-късно тази идея е споделена и от Маргарет Тачър. Французите и до днес остават верни на този принцип, като са си спечелили славата на едни от най-големите националисти в Европа. В петата по БВП страна в света има изключително силно гражданско общество, примери за това наблюдаваме едва ли не всеки месец. Неодобрение на нов трудов закон, накара 2 милиона студенти да водят гражданска война с полицията в продължение на седмици, като дори превзеха Сорбоната. Това поведение на гражданския протест по-подобен повод, висша демократична ценност навсякъде по света, в България би било заклеймено като лумпенизиран анархизъм или опит за държавен преврат. Това от една страна се дължи на факта, че българите още не могат да осъзнаят правото си на протест, тъй като споменът за тоталитарната машина съвсем не е отминал, а й демократичните традиции са на крайно незадоволително ниво. От друга страна, властимащите, както бившите, така и настоящите управляващи, се консолидират около страха от здраво гражданско общество и предпочитат да влияят именно в тази посока на средствата за масово осведомяване, най-малкото защото не биха понесли подобни протестни действия за всеки свои политически гаф.

Швейцария е страна с много запазени марки, но е известна и с това, че отдавна държи изключително много на суверенитета си. Тази държава, която впрочем прилага пряката демокрация за всички по важни въпроси, под формата на референдуми, е пример за малка, но преуспяваща държава в почти всяко отношение. За сравнение можем да отбележим, че политическата класа на България е избрала друг път. Във времето когато беше министър-прецедател, Симеон Сакскобурготски бе попитан в Западна Европа защо в България не се правят референдуми. Тогава той отговори че „българите имат сгрешен чип в главата”. Според Ахмед Доган пък, българите още не са дорасли за такъв тип демокрация. Ако и швейцарците имаха толкова нравствено извисени политици като нашите, едва ли днес щяхме да ги обсъждаме.

  Философии отхвърлящи национализма  

Прави впечатление, че положението на гражданското общество има пряка връзка с чувството за национална принадлежност. В този смисъл, когато в една държава нацията е заздравена и национализмът е нещо нормално, хората са много по-склонни да търсят правата си заедно, да протестират, съзнавайки себе си като едно общество, една нация, с еднакви цели и проблеми пред себе си. Те са готови да търсят отговорност от политиците, ако трябва и на улицата, защото има консенсус относно това кое е правилно за тях като нация и кое не е. В другата крайност, когато в едно общество цари космополитизъм, то много трудно може да бъде консолидирано да се бори за интересите си, по простата причина, че всеки се чувства гражданин на света, а от света няма как да търсиш отговорност за каквото и да е било, още по-малко за положението на хипотетичната нация.

Космополитизмът в неговия чист вид в глобализиращия се свят е черта най-често на имигрантите в определена държава, за които не е от обществена полза да бъдат националисти в чужбина. Например в САЩ, където има огромна маса от имигранти, има и много космополити. Нормално е, когато не искаш да се върнеш там откъдето идваш, да предпочиташ да казваш че си гражданин на света, отколкото албанец например. Други огнища на космополитизма, гражданството на света, обикновено и съвсем логично се срещат в малките държави, със слаба национална гордост – например България. Това е следствие не само на слабото положение на нацията и дори на моменти чувството за срам от нея, което в годините на прехода като че ли стана на мода. Също така и на факта, че когато една нация е по-слаба, с по-малък политически опит, тя обикновено търси напътствието и съветите на по-силните и успели, като в недостига на елементарна национална гордост политиците като че ли не отчитат факта, че тези велики държави, колкото и демократични да са те, имат свои интереси и ги следват във всеки удобен случай. Ако не беше така, едва ли биха достигнали такива нива на развитието си. Пример за подобна национална промоция може да бъде аферата с „АЕЦ-Козлодуй”. Това важи изключително в България, защото тя за разлика от Гърция, Турция, Румъния и много други страни по-света единствена няма национална доктрина, документ, който определя нейните цели и способите, посредством които те да бъдат постигнати. За разлика от нас, нашите съседи вече не само имат такива, но и ги актуализират няколко пъти. Това отваря много вратички пред управляващите да модифицират сами националния интерес според техния собствен. Друг фактор превръщащ космополитизма в неблагоприятен за малките държави е икономическия. Лесно е да направиш един национално неутрален политик наемен работник, стига да имаш достатъчно пари, още по-лесно е да предвидиш неговите действия, водени от личния му икономическия интерес или този на неговата партия. От изброените по-горе, икономическият фактор влияе най-силно на политиците в България.

От друга страна, идеите на национализма, на патриотизма и верността към нацията и родината в някои среди се представят като опасни за глобалното развитие на човечеството. Те се опасяват, че безмилостната конкуренция между отделните държави, в каквито и правови рамки да е тя, би се отразила пагубно на околната среда и развитието на планетата като цяло. Това ни довежда до два основни въпроса.

Първият е, върху какво стъпва тази теза теоритически и какво отхвърля. Защото както знаем от първокурсните учебници по микроикономика, в основата на свободния пазар (laissez-faire б.р.) стои именно конкуренцията, която предизвикана от желанието за печалба и егоизма на пазарните единици води до производството на възможно най-качествен продукт на най-приемлива цена. В този смисъл, привържениците на този тип глобализъм разпространяват в известна степен идеите на Маркс и комунизма, но в един по-мащабен план. Те апелират да забравим за националните си интереси в името на общото благо. Това обаче веднага поражда въпроса, коя е тази безгрешна партия майка, която ще контролира всички останали или в нашия случай, коя е тази безгрешна глобална власт по-думите на Строуб Талбот, чието върховенство всички национални държави трябва да признаят. Тези идеи винаги са изглеждали привлекателни за големите маси от хора, въпреки че исторически са доказали неизправността си на политическата сцена. Това не пречи те да бъдат впрегнати на по-глобално ниво в името на нечии интереси. Например САЩ, като най-могъща държава, печели от една страна популяризация на културата и езика си, от друга страна печели нови пазари за своите компании, в условията на една денационализирана среда.

Вторият основен въпрос, който пораждат привържениците на такъв тип тези, нека ги наречем последователите на централизирания глобализъм (защото ако няма национално разделение между хората, тогава трябва да има друга власт, еднаква за всички хора), е каква е алтернативата и дали тя е по-добра. Всъщност, от икономическа гледна точка такъв тип развитие превръща човешкото общество в персонал на една единствена фирма, притежаваща абсолютния монопол. В днешните реалности, ако във вашата родина на власт дойде тоталитарен режим, имате проблеми с властите или проблем от това естество, вие можете да избягате в чужбина. Какво би станало, ако нямахте къде да избягате, или ако в глобален аспект на власт дойде тоталитарен режим. От друга страна, никой не може да ни даде гаранция, че ако човечеството се обезличи на национално ниво и се превърне в една голяма общност, върховната власт ще управлява по-добре и по-правилно планетата ни. Може да стане точно обратното – в алчността си да започне да я експлоатира по-екстремно. Никой не може да каже категорично, че САЩ не нападна Афганистан и Ирак следвайки икономическия си интерес. Появиха се версии и то съвсем основателни, че първата беше нападната заради спряното производство на дрога от талибаните, а втората заради опасността за американския долар да създаде нефтена борса работеща с евро (валута). Представете си ако и поведението на тази хипотетична бъдеща глобална власт е аналогично.

Както сами разбирате, национализмът е ценност, от която зависи волята и ефективността на една държава на политическата сцена. От тази гледна точка, неговото елиминиране води както до промоциране на чужди интереси на територията на страната, така и до отваряне на нови пазарни ниши, било то за концесионери или на пазара на електричество. От друга страна, както стана и на въпрос в анализа на проблемите на гражданското общество в контекста на национализма, неговия дефицит намалява многократно политическата отговорност, критериите и изискванията за политиците.

  Национализъм в България  

Настроенията против национализма, които се създават в българското общество не са от вчера или от днес. В продължение на близо половин век(преди 1989г.) моралът сред нашите управляващи беше подменен със страх и респект пред КПСС и КГБ, национализмът беше подменен с националнихилизъм и комунистически интернационализъм. Тодор Живков казваше, че не е патриот този, който не обича майка Русия. След 89-та година, поради различни причини национализмът беше тема табу за основните действащи лица и партии на политическата сцена. Всъщност логиката сама обяснява истинските причини за това. Едва ли при наличието на здрав национализъм в обществото и управляващия елит, биха могли да се случат източването на българската валута чрез спестяванията на българите, а по-късно и на българските държавните активи. Той само би се оказал непреодолима пречка и за това се правеше достатъчно да стои извън политическите реалности, като нещо неприлично, неправилно, нещо нестоящо на дневен ред. Някои анализатори обясняват това игнориране и на най-лекото националистическо звучене от политическите партии в началото на прехода като данъка, който те са плащали за възродителния процес, който обаче съвсем не е в стила на национализма, а по-скоро на шовинизма, две различни понятия. Тази теория обаче се отхвърли след началото на прехода. А и спорното за българското общество решение на КС от 21 април 1992 г., което признава ДПС за конституционна неетническа партия, след писмата до българския парламент от Турция и САЩ, е един немалък данък платен от конституцията.

В тази връзка би било уместно да се обърне внимание и на многото неправителствени организации в България, финансирани от чужбина от типа на институт Отворено Общество, различни медийни кръгове, Български Хелзинкски Комитет, Атлантическия Клуб и прочие. В много случаи те играят ролята на проводник на космополитизма в България, а понякога се намесват индиректно или директно във въпроси от национален характер. Като пример, можем да дадем отношението на Хелзинкски Комитет към подписката на организацията „Миллет-Тракия”, която пледира за отпадането на текста в конституцията, който казва, че България е еднонационална държава и т.н. Ще приведем откъс от статия на електронната медия www.vsekiden.com от 7 март, тази година, в която се казва:

„Българският хелзинкски комитет (БХК) подкрепя исканeто в турската подписка на Мендерес Кунгюн да отпадне забраната за създаването на етнически партии в България. Това заяви за "Всеки ден" шефът на правозащитната организация Красимир Кънев. Конституционната забрана за съществуването на политически сили на етническа основа е дискриминационна, обясни той.”5

По-късно стана ясно, че тази подписка е фалшифицирана, но по-важното в случая бе отношението на така наречената правозащитна организация, която използва всеки удобен случай за да защитава правово положителната дискриминация спрямо обикновените граждани, която съществува в някой сфери на живота в България. Подкрепата за партии на етническа основа сама по себе си говори достатъчно за правозащитните функции на БХК. Такива партии обезсмислят функциите на демокрацията и демократичните избори. При наличието на такива партии, изборите се превръщат в статистика на етническия състав на населението, няма нужда от тях. Достатъчно е просто да се вземат данните от едно демографско проучване. Още повече, че в такъв случай избирателите на дадената партия не гласуват за нея защото вярват, че тя ще повиши стандарта им на живот с управлението си или защото мислят, че тя има най-добра политическа програма. Те биха гласували за нея, независимо от предизборната кампания или обещания, просто защото тя е етническа, дори и лидера на партията да обещае бедност и мизерия – това няма да има никакво значение. Не напразно нито в Германия, която има над 4 млн. етнически турци няма турски или други етнически партии, както и в САЩ няма партия на чернокожите или партия на мексиканците. Закона не го позволява. Това обаче няма значение за Хелзинкски Комитет. Някои от тези неправителствени организации имат изключително влияние в обществото, не е нужно да се споменават имена на национални ефирни телевизии и ежедневници в подкрепа на това твърдение.

Сигурно е, че да оцелее една малка нация като българската във времена на асимилационна глобализация е много трудно. Сигурно е и това, че национализма не значи изолационизъм, както отбелязва Самюъл Хънтингтън. Както и това, че национализма, не си противоречи с принципите за свободно движение на хора, стоки и капитали – той просто изисква уважение и респект към националните идентичности, както се уважават правата и свободите на всеки един от нас да сме различни. Тези принципи обаче, признати като права на отделния индивид, не важат за отделните нации, не са намерили място в международните правни норми – това води до изчезването на национални идентичности, това е асимилационна глобализация. В глобализацията няма нищо лошо, стига тя да бъде толерантна относно различните човешки култури.

В заключение, ще цитираме думи на вече покойния голям български белетрист, драматург и публицист Николай Хайтов, авторът на прочутия афоризъм „Едно е да искаш,друго е да можеш,а пък трето и четвърто - да го направиш!"(из разказа "Мъжки времена" б.р.), който казва:

 

„Национализмът е нормалното ми агрегатно състояние.“

          Библиография:    

1. http://dictionary.cambridge.org/ - © Cambridge University Press 2006

2. http://www.askoxford.com/dictionaries/?view=uk - © Copyright  Oxford University Press, 2006

3. http://members.tripod.com/nie_monthly/nie1_02/huntington.htm - списание „НИЕ - МЕСЕЧНО СПИСАНИЕ ЗА ПОЛИТИКА, ИСТОРИЯ И КУЛТУРА”

4. „Еврейска история, юдейска религия: бремето на 3000 години” (с предговор от Гор Видал) – Израел Шахак, ИК „Огледало”, София, 2003г. стр. 30

5. “Хелзинкски комитет подкрепя Кунгюн за етнически партии” – Мартина Чертова, www.vsekiden.com, 7.03.2006г.

Защо съм български националист?


1. Защото България е моята Родина.

2. Защото държавата ми отвоюва своята над 13 вековна история на Балканите

3. Защото българите днес удивяват света със своите постижения, знания и успехи.

4. Защото българите са носител на цивилизацията на Балканите.

5. Защото в Добруджа е побит мечът на Аспарух.

6. Защото Македония е българска земя.

7. Защото звездите са най-ярки над Пирин.

8. Защото небето се оглежда в езерата на Рила.

9. Защото в Родопите ехти камбанен звън.

10. Защото Вардар, Струма, Места и Марица се срещат в Бялото море.

11. Защото Балканът пази спомена за Караджата.

12. Защото опълченците все още бдят на Шипка.

13. Защото екът от Сливница се чува в Пирот.

14. Защото “Одрин падна”.

15. Защото над Дойран още се носи българското ура.

16. Защото враговете на България още помнят удара “На нож”.

17. Защото нито едно българско бойно знаме, никога не попадна в плен.

18. Защото моят народ създаде и съхрани през вековете своята писменост и култура.

19. Защото България е там, където има и един българин.

20. Затова живея и се боря за тази България, духовна обединителка на българския род, пазителка на хилядолетни традиция и култура..


Какво не е българският националист:


1. Българският националист не иска чужди земи, история и култура.

2. Българският националист не злоупотребява с националните и религиозните чувства.

3. Българският националист не слуша Вагнер, а Панчо Владигеров.

4. Българският националист не е остриган, беззъб рецидивист, които крещи “Зиг Хайл” и “Циганите на сапун”.

5. Българският националист не размахва “Моята борба”, а чете “Записки по българските въстания”.

6. Българският националист не отрича правото на българите неправославни християни да бъдат добри български патриоти.

7. Българският националист на “другарува” с румънски, сръбски и прочее “националисти”.

8. Българският националист не е вечно пиян футболен хулиган.

9. Българският националист не е ислямофоб и арабофоб .

http://www.imadrugpat.org/protocoli.html


Коментар на професор Юрии Бегунов - почетен доктор на Великотърновски университет и на няколко руски авторитетни университета (на руски):

bgsviat.narod.ru/

bgsviat.narod.ru/BulgAria_koqto_izgubihme.htm

Ще мине още време, мъглата от пропагандата на днешния колониален режим ще се вдигне и обществото ни ще си даде по-ясна сметка за характера и размерите на новата национална катастрофа, която сполетя България, след като загубихме Студената война и след репарациите, които ни наложиха. Ще излезе наяве и истината, че причините нямат нищо общо с някаква наша икономическа слабост.

България, която изгубихме

 

Данните са на инж. Иван Пехливанов, зам-министър на машиностроенето през 70-те, "дългогодишен председател на БИСА (Българска индустриална стопанска асоциация - днешната Българска стопанска камара), поставил нейните основи и постигнал признанието й на национално и международно ниво, ръководил асоциацията от 1983 г. до 1990 г." (по признание на Българската Стопанска камара)

Източник:

Уникалните данни на инж. Пехливанов трябва да бъдат запазени и разпространявани. Идеята на тази страница не е да дава политически поглед. Днес икономическите постижения на социализма се отричат по чисто политически и неикономически причини. Всички "икономически анализи" срещу тях са поредици от нелепи абсурди и митове. Нелепо е да се мисли, че става въпрос за нещо друго освен за чужда масирана и непочиваща на никаква реалност пропаганда. Тя се опитва да превърне днешните българи в мазохисти, които да се научат да мразят собствените си успехи. Идеята на страницата не е да спори с тези митове, защото е безсмислено абсурдите да се опровергават. Самите факти, които дава инж. Пехливанов са ярко свидетелство срещу днешните митове за Социализма. Идеята е да се изнася и разпространява действителната информация за успехите на българския народ и държава, за да бъдат те пример и за по-новите поколения. Тези успехи не зависят от политически пристрастия, предрасъдъци, митове и легенди. Те са факти. Днес, когато юдео-американския Нов глобален ред тръгна към фалит и промените скоро ще стигнат и до нас и ще дадат възможност за независимост и на нашата страна, тези успехи могат да бъдат най-вярната цел и най-близката отправна точка за бъдещото развитие на България. Махалото вече се залюлява на другата страна и скоро ще дойде време да възстановяваме, това, което душманите ни разрушиха.

 

Разправата с българския индустриален интелект

инж. Иван Пехливанов

Бъдните поколения трябва да знаят, че България е била индустриална страна, една от 30-те държави, участващи в световния експорт на машини. Създавали сме технологии и продукти, които могат да бъдат гордост за всяка нация! Без тази памет е невъзможно ново възраждане на България.
За високия български индустриален интелект има безброй доказателства. Ето някои от тях:

Българската енергетика

До средата на 20-и век бяхме последни в Европа по енергийни мощности. От 1945 до 1990 г. те нараснаха 120 пъти! Стигнахме Белгия и Австрия. Изпреварихме Дания, Португалия и Гърция. Изравнихме се с Европейския съюз.

Енергийната ни стратегия, проектите, инженерната реализация се изпълняваха от забележителния научен център “Енергопроект”. Създаден през 1948 г., той обедини творческите сили на няколко поколения специалисти и стигахме върховете на световната енергетика:

 - АЕЦ “Козлодуй”. Проектирана и строена съвместно от руски и наши специалисти, с мощността си 3760 MW осигури 45% от електропроизводството на страната! Тя е една от големите атомни електроцентрали в света!

- ПАВЕЦ “Чаира”. По мощност (861 MW) и по проектно решение (турбопомпената зала е на 360 метра под земята, в каверна с размерите на зала 1 на НДК) няма европейски аналог! Каскада “Белмекен-Сестримо”. С трите електроцентрали (първата от които е ПАВЕЦ), с обща мощност 735 MW, е международна рядкост! Заема водещо място между действуващите ВЕЦ и ПАВЕЦ в света.

- Каскада “Арда” - с обема на трите й язовира 1,15 млрд. куб. м, е една от най - големите в Западна и Средна Европа!

 - Източномаришкият енергиен комплекс. Горивната му база са лигнитни въглища с най-ниска калоричност - 1400 ккал/кг. По екологични изисквания две от централите са с железобетонни комини по 325 метра - най-високите в Европа!

/Сега абсурдът на капиталистическата непланова икономика е следният: "... Най-големият трън в очите на всички е проектът на ХХI век - АЕЦ "Белене" (започнат преди 89 г. и спрян след избухването на демокрацията). Изграждането на 2000-мегаватова ядрена мощност обедини цялото антиядрено лоби не само у нас, а и в чужбина. Начело е целият източномаришки енергиен комплекс. Той вече дава близо половината електроенергия на България и на него се възлагат огромни надежди да отстоява енергийната независимост на страната за десетилетия напред. Изграждането на една огромна ядрена мощност ще заплаши бъдещите продажби на електроенергия от тецовете..."/

 - Производството на водни турбини и тенератори.

До 1950 г. у нас са изработвани водни турбини с мощност до 10 КW. През 1954 г. произведохме турбина и генератор с мощност 700 КW.
В 1960 г. изнесохме в Китай 30 турбогенераторни комплекта за ВЕЦ. Към 1980 г. вече работеха 30 ВЕЦ с 80 български турбогенератори с обща мощност 840 МW. Венец на турбостроенето ни са трите агрегата за ПАВЕЦ “ЧАИРА”, всеки с мощност 215 МW по чертежи на “Тошиба”, Япония.

 - Нашите енергетици проучваха, проектираха и строиха енергийни обекти за сложни геоложки, земетръсни и други условия в Ливан, Йордания, Кувейт, Сирия, Ирак, Алжир, Либия, Румъния, Чехословакия, Испания.

 - Благодарение на енергийната ни стратегия през целия период 1950-1990 г. България беше сред европейските страни с най-редки и кратки сътресения в енергоснабдяването! Няколко поколения българи изнесоха на гърба си строителството на енергийния отрасъл, който към 1989 г. зае 18% от националните промишлени фондове.

---

След 1990 г. управленската ни прислуга на чужди сили упорито подготви взривяването на енергетиката:

 - Разруши мозъчния й център “Енергопроект”. Старателно организира националното престъпление - закриване на АЕЦ “Козлодуй”.
 - Спря строителството на АЕЦ “Белене”.
 - Разпродаде електроразпределителната система.
 - Ликвидира енергомашиностроенето. Днес дори 100-киловатова водна турбина трябва да се внася от чужбина! Чужди фирми, които трябва да се учат от нашите енергостроители, получават поръчки за строителство на енергийни обекти у нас. Каскадата “Горна Арда”, 4 пъти по-малка от каскадата “Арда”, която е българско инженерно решение и изпълнение, се възлага на чужденци, непостроили нито един енергиен обект!
Това е грозно унижение на нашия индустриален интелект!

МЕТАЛУРГИЯТА

До 1950 г. България няма металургия.
Към 1989 г. вече произвеждахме 3 милиона и 300 хиляди т стомана и бяхме 27-ата металургична страна в Света.

Стратегията, проектите и изпълнението се водеха от крупния научно-проектантски център “Металургпроект”.

Нови технологии и продукти разработваха институтите по черна и цветна металургия, катедри във ВХТИ и ВМЕИ, Институтът по металознание към БАН, институтите по леене, по металокерамика и прахова металургия.

"Стомана" - Перник

Мощни колективи от специалисти при металургичните комбинати в Перник, Кремиковци, Бургас, Пловдив, Пирдоп даваха живот на техните и на свои нови технологии и продукти:

- Корабна ламарина. От 1970 година българското корабостроене работеше изцяло с местни метали.  - Бронестомани. От 1972 г. металургията ни осигуряваше нуждите на танкостроенето с наши стомани.  - Студеноогънати олекотени профили.  - Валцовани стомани за транспорта и мините.  - Студеновалцована ламарина , в т.ч. с метални и пластмасови покрития.  - Щранговани профили за кари и асансьори.  - Радиални профили и тръби вкл. за цеви на стрелково оръжие и стволове на оръдия.  - Центробежно ляти тръби, вкл. неръждаеми, по технология и оборудване на инж. Емил Петков.

- Непрекъсната разливка на стомани.  - Електрошоково претоплени стомани в сътрудничество с института “ПАТОН” в Киев.  - Прахова металургия и металокерамика, развивана десетилетия от колектива на проф. Радослав Тодоров.  - Вакуумно леене на качествени отливки.  - Патентът на инж. Александър Вълчев за специална обмазка на електродите на електродъговите пещи, увеличаваща живота им с 30%, бе закупен от много фирми, в т.ч. от Канада и Великобритания.  - Изработихме от наша микролегирана с азот стомана 10Г2САФ за металните конструкции на сибирските заводи в зоната на вечния мраз. С тях участвахме в междудържавната интеграция за газ от Русия.  - Получихме за тази стомана международен сертификат за производство на газопроводни тръби. Заваряването й успешно бе решено от д-р инж. Марин Белоев и от чл.-кор. проф. Любомир Калев.

 - Леенето с газово противоналягане по метода “Акад. Балевски - проф. Димов” е едно от забележителните открития в световното металолеене през изтеклия 20 век! По този метод:
 - Произвеждахме сложни и дебелостенни отливки за военнопромишления комплекс.
 - Член.-кор. проф. Янко Арсов създаде високояки отливки от азотирани стомани, в т.ч. и корабни винтове. Вече имаме стомани със съдържание на азот до 3%, което е невероятен успех! В тях скъпият никел се заменя с най-срещания газ в земната атмосфера. С наши леярски машини и технологии работят най-големите световни производители на алуминиеви джанти. Над 600 машини за леене с противоналягане леят 50% от кокилните алуминиеви отливки в света!

---

Всичко изброено вече е унищожено, или е пред рухване.
Че това се прави по чужда поръчка, се вижда от следния пример: на наша територия са положени 70 хил. т газопроводни тръби. От тях 50 хил. т са от българска стомана, произведени от Завода за спиралошевни тръби в гр. Септември. Другите 20 хил. т са вносни правошевни тръби. Всички досегашни 13 аварии по технически причини са при вносните тръби! Няма нито една авария с наша тръба! Въпреки това заводът ни бе разрушен под претекст, че бил с остаряла технология. А в Турция сега се строи нов завод точно по тази технология!

Българската химия

през 1945 г. беше в зародиш. Внасяхме дори сода каустик и син камък!

Към 1989 г. отрасълът вече произвеждаше годишно:
 - 2,5 млн. т минерални торове
 - 1 милион тона калцинирана сода
 - 400 хил. т пластмаси
 - 1,8 милиона броя автомобилни гуми
 - 20 хил. т химикали за растителна защита
 - Преработваше 12 млн. т суров нефт
 - Имаше 11% от националните промишлени основни фондове.
 - Даваше 8,5% от националната промишлена продукция
 - Осигуряваше 20% от постъпленията от западна валута
 - Поддържаше 100 000 работни места.

"Химпроект" водеше инвестиционното развитие на отрасъла. Двадесет научноизследователски институти, много катедри във ВУЗ, БАН и развойни бази с 1500 научни дейци осигуряваха научната дейност. Те поддържаха тесни връзки със световния научен и делови свят.

Химпроект-Варна

 - Българският карбамид имаше неограничени пазари.
 - Заемахме 4-то място в света по производство на калцинирана сода.
 - Държахме 17-а позиция по производство на пластмаси.
 - В изкуствените текстилни влакна изпреварвахме Франция, Италия, Белгия, Испания, Канада.
 - Произвеждахме или таблетирахме от вносни субстанции всички масови лекарствени средства.
 - Първи от източноевропейските страни организирахме производство на спринцовки за еднократна употреба.
 - Закупихме лицензи и марки за съвременна козметика.
 - Огромният износ в Русия ни направи първи в света по производство на пасти за зъби.

---

Всичко това вече е ликвидирано.

Машиностроенето

най-ярко показва растежа на индустриалния ни интелект

В 1945 г. в България имаше десетина предприятия и 50 работилници с общо 4000 работещи и не повече от 200 инженери. Бях в първия випуск на новия машинен факултет на Държавната политехника. Едва намирахме работа за задължителния студентски стаж. В 1950 г. с месеци стояхме като безработни млади инженери.

В 1989 г. в отрасъла работеха 730 завода, 430 хиляди работещи и 35 000 инженери. 5000 научни дейци създаваха нови технологии и машини в 30 научноизследователски института.

С 5% от националните основни фондове машиностроенето осигуряваше 20% от обществения продукт и 55% от износа на България. Това бяха плодове на индустриалния ни интелект.
Първата конструкторска организация “Машпроект” заработи още в 1949 г. От нея излязоха проекти за преси, компресори, помпи, вентилатори, водни турбини, парни котли, дизелови двигатели, повдигателни кранове, минни машини.
Последваха - Централен научноизследователски институт по машиностроене, Институт за проектиране на машиностроителни заводи “Машелектропроект”, отраслеви институти и развойни бази. Този научен комплекс изгради отрасъла.

---

Транспортното машиностроене

Първият български електрокар се появи в 1951 г. След 3 десетилетия изнасяхме годишно 83 хиляди електро- и мотокари. Три бяха световните фирми в тази област: “Кларк” - САЩ, “Тойота” - Япония и “Балканкар” - България.

/Тук не можем да не отдадем почит на култовата реплика на сините шамани, която ще остане като ярък бисер: че японците купували нашите мотокари, заради чугуна. Изглежда е имало голям глад за чугун по света, а в България се е намирало някакво извънредно находище, защото нашите мотокари се купуваха на 5 континента и то с десетки хиляди - включително и от най-развитите "демокрации"./

   Закупихме лицензи за основни карни възли от най-реномирани фирми, производителки на хидравлика, пневматика, електроника, механика, дизелови двигатели, тягови акумулатори.
Това развитие се ръководеше от д-р инж. Пантю Карапантев, д-р инж. Николай Георгиев, инж. Илия Ивановски.
 - Първият ни електротелфер е от 1952 г. След 30 години износът стигна 150 000 броя годишно, бяхме сред петицата световни производители. Пионер в тази област бе рано загиналият инж. Марчев.
Комплектна техника за складова механизация усвоихме в края на 50-те години. След 3 десетилетия изнасяхме в десетки страни машини за обработка на стелажи с височина до 24 метра и при скорост на придвижване на палетите до 120 м/мин., с телеуправление, с програмно адресиране и с робокари. Тази система се създаде от инж. Илия Джагаров и инж. Тодор Мутаров.

---

Днес транспортното машиностроене е разрушено! Производството на кари намаля 20 пъти.

Корабостроенето

от Освобождението до 1945 г. е произвело 86 плавателни съда с обща товароподемност 15 500 тона. Най-големият кораб е бил с товароподемност 800 тона.
От 1945 до 1990 г. са произведени 1450 плавателни съда с обща товароподемност 5 милиона тона. От износ на кораби спечелихме 2 млрд. щ. д. (5 пъти повече от инвестициите за отрасъла).

Корабостроителният завод във Варна, проектиран и построен от наши специалисти, е един от най-съвременните в Европа.
Цикълът до готов кораб може да бъде 3-4 месеца! Той произведе танкера “Хан Аспарух” с товароподемност 100 хиляди тона.
С помощта на ООН (ПРООН) във Варна бе построена хидродинамична лаборатория, даваща възможност да се изпитват корабни модели и корабни винтове за сложни комбинирани ситуации.
Научно-изследователският и проекто-конструкторският институт по корабостроене във Варна първи в социалистическите страни въведе автоматизирано проектиране на кораби с електронно-изчислителна техника.

Русенския кораб "Белокаменка" - 340000 брт

Корабостроенето бе създадено от блестящи специалисти. Ветераните инж. Саул Кючуков и инж. Стайко Стайков обучиха хиляди корабостроители. Инж. Петко Даракчиев и проф. Валериан Минков проектираха доковите камери при сложна геология. Инж. Матров и инж. Мураданларска са автори на сложните производствени технологии.
Отрасълът бе ръководен от талантливи стопански дейци: инж. Георги Георгиев, Панчо Петков, инж. Дочо Дочев, инж. Тодор Ганчев, инж. Иван Лазаров, инж. Слави Георгиев, инж. Злати Златев, инж. Богданов, Тремол Иванов и много други.

---

След 1990 г. се постигна невероятното - корабостроителната индустрия бе доведена до фалит! Перлата на европейското корабостроене - ККЗ, Варна бе продаден за 1 щ.д.!

 

Инвестиционното машиностроене

до 1945 г. не беше известно у нас дори като понятие. Индустрията работеше само с вносни машини. През 50-те години се появиха първите ни заводи, съоръжени с българска техника.

Заводът за пектин в Перник проектирахме под ръководството на инж. Иван Байчев. Завършил и работил в Германия, той донесе в паметта си технологичната схема и конструкциите на машините.

Сега: Ако заработи известният в миналото с производството на пектин и плодови сокове пернишки завод, който е единствен на Балканския полуостров, това ще е не само успех...

Заводът за цимент в Димитровград бе оборудван изцяло с български машини. Под ръководството на инж. Петко Башев и инж. Илия Илиев конструирахме трошачките, ситата, елеваторите, шнековите транспортьори, 40-метровата въртяща се пещ за клинкер.

Флотационната фабрика в Кърджали бе съоръжена с наши топкови, конусни, челюстни, чукови мелници и трошачки, транспортьори и флотационни басейни.

Сега: Кърджалийската фирма “Монек- юг” ще оборудва флотационна фабрика, която ще бъде построена в турския град Чанаккале.

Заводът за помпи във Видин заработи в началото на 50-те години. През 80-те години произвеждаше годишно 100 000 помпи, вкл. за големите дунавски помпени станции. Експортираше 95% от продукцията си и конкурираше световни фирми, в т.ч. и “Сигма”.

Завод “Спартак” в Бургас стигна годишно производство 30 000 вентилатора, главно за износ. Усвои промишлени вентилатори с размер на работното колело до 2 метра!

Завод “Мир” в Монтана стана за две десетилетия известен производител и износител на комплектни линии за тухли и керемиди. Осигури високото им качество с лицензи от италианската фирма “Морандо” и немската “Келер”.

Машиностроителният завод в Ст. Загора бе специализиран в производството на бутилираща техника. Програмата му включваше линии с производителност 36 000 бутилки на час. През 80-те години закупи световноизвестната фирма “Ортман и Хербс” в Хамбург. Десетки негови линии още работят в Русия, Украйна и Китай.

Машиностроителният завод “Вапцаров” в Плевен произвеждаше преси, въздушни компресори, водни помпи. Още в 1954 г. изработи водните турбини за ВЕЦ “Батошево”, а през 1986 г. стигна до турбопомпените агрегати за ПАВЕЦ “Чаира”. От 70-те години пое и производството на възли за атомни електроцентрали по международната специализация на СИВ.

Металообработващите машини

бяха основно направление на отрасъла. Започнало през 30-те години в 5-6 малки работилници, към 1980 г. то имаше 40 завода, произвеждащи 18 хиляди стругове, фрези, бормашини, агрегатни машини, обработващи центри, автоматични технологични линии, манипулатори, роботи. 90% от тях се експортираха в десетки страни от Близкия изток до Западна Европа.

Научноизследователският институт и заводските му конструкторски бюра имаха огромен опит в създаването на нова техника. Развитието му е дело на инж. Щилян Петров, проф. Асен Вълев, д-р инж. Мойнов, д-р инж. Ярослав Генов, д-р инж. Илия Харампиев, д-р инж. Пенко Сомлев, инж. Божил Вучков.   Днес производството на металообработващи машини е почти ликвидирано. Преди месеци посетих флагмана му - ЗЗМ, София. Цехът за агрегатни машини, линията за сачмено-винтови двойки, участъкът от автоматични технологични линии с програмно управлявана и роботизирана техника бяха гордост за българската индустрия. Попаднах в потресаваща обстановка: празни и изоставени цехове, разграбени уникални машини, безцелно лутащи се хора с блуждаещи и тъжни погледи. Господа управляващи, ако искате да видите успеха на вашето преустройство, отидете в ЗММ - София!

ЗММ - София

Инструменталното производство

беше силно развито! Съвременният индустриален свят добре знае, че то има стратегически характер, затова държаха под око действията ни в този отрасъл.
Над 80% от оборудването и технологиите бяхме купили от водещи западни фирми. Имахме и наши ценни разработки. Прецизните ни инструментални машини бяха колкото тези на швейцарските заводи, известни като водещи в тази област. Само нишковите и обемните ни електроерозийни машини надхвърляха 600 броя. Инструменталните заводи в Габрово, Шумен, Монтана, Севлиево, София, Кърджали не отстъпваха на световните еталони. Други 300 индустриални предприятия имаха съвременни инструментални цехове. Квалификацията на инструменталчиците ни беше висока. България можеше да се запази като производител на инструменти и пресформи за експорт. Една пресформа с тегло 50 кг струва колкото лек автомобил!

През 1983 г. построихме в София малко предприятие за производство на пресформи с вносни машини и ембаргова КАД-КАМ система за управление. Първият западен бизнесмен, който го видя през 1990 г., поиска да го купи за луди пари!

---

Инструменталните ни мощности, включително и това предприятие вече почти са ликвидирани. Три четвърти от инструменталните ни машини бяха купени на безценица от турски фирми. Един от основателите на това производство, починалият инж. Леон Маиров, ако можеше да види какво стана с делото му, щеше да се обърне в гроба.

---

Индустриалният умствен капитал на България вече е унищожен Това е престъпление, по-голямо от самото разрушаване на индустрията, защото без интелект е невъзможно нито изграждането, нито развитието й. Той се създава бавно и трудно. Нужни са време, подходяща среда и много пари. Разправата бе извършена професионално. Тя включваше: Бърза раздяла със старите специалисти. Те бяха унизени и оставени на мизерно доизживяване. Разгонване по чужбина на специалистите от средното и младото поколение под натиска на безработица и безперспективност. Сриване възпроизводството на нови специалисти. Съсипана бе образователната система. Това изключи България от групата на индустриалните държави, тя се превръща в неоколониална територия. Изпълнението започна още от началото на 1990 година. Фалшифициран бе външният дълг, за да се представи икономиката ни като катастрофирала. Изчезна 1,4 милиард щ. д. валутен резерв. Необяснимо защо не бяха прибирани 2 милиарда и 350 милиона щ. д. външни вземания. На 28 март 1990 г. бе обявен мораториум по външния ни дълг. По покана на правителството господата Ран и Ът от САЩ с екип от американски и български специалисти разработиха план за “реформи”. Вече 15 години той се изпълнява безпрекословно. В съответствие с него България единствена в света извърши 100 % разрушителна приватизация. Лекомислено се изоставиха традиционни пазари. Чрез “преструктуриране” бяха разбити социалната, здравната, образователната и културната национални системи. Така бе разрушено всичко, което ни свързваше със съвременния промишлен свят. Отприщените стихии унищожиха средата, в която може да се развива индустриалният интелект.

---

Изправени пред зиналата страшна икономическа гробница, ние, работилите по 30-40 години за нова България, можем само да кажем: Господа, изпълнихте поръчението: Унищожихте плодовете на десетилетния национален труд! Продадохте десетократно по-евтино индустриалните мощности! Родихте хиляда нови милионери за сметка на милиони обеднели! Създадохте най-голямата безработица в Европа! Разпръснахте по света 800 хиляди млади хора! Направихте от специалистите улични продавачи и охранители! Превърнахте боклукчийските кофи в спасителен изход! Намалихте нацията с близо 1 милион жители! Съкратихте средната възраст на българите с 10 години! Върнахте забравената детска неграмотност! Отворихте път на младите хора към проституцията и наркотиците! Не можете само едно: да ни отнемете самочувствието на строители на съвременната ни родина! Нарекохте го “носталгия по миналото” и я обявихте за голям грях. Това си е ваша грижа! Наш дълг е, докато можем, да пазим паметта за съзиданието!

Следва продължение

---