Тодор Александров български революционер Роден: 4 март 1881 Ново село, днес Република Македония Починал: 31 август 1924 край Сугарево, България

Тодор Александров Попорушев е български революционер, член на Централния комитет и лидер на на Вътрешната македонска революционна организация.

Тодор Александров е роден на 4 март 1881 година в Ново село, Щипско, в семейството на Александър Попорушев и Мария от рода Хаджияневи^[1]. Учи в Щип и Радовиш, а след това завършва българското педагогическо училище в Скопие, където на 16 годишна възраст се включва във Вътрешната македоно-одринска революционна организация, посветен от директора на училището Христо Матов.

След 1897 година Тодор Александров е учител в различни градове в Македония – Виница, Кратово и Кочани, като се занимава с организирането на населението от тези райони и изграждането на канали за пренасяне на оръжие от свободна България към вътрешността на Македония.

На 3 март 1903 г. Тодор Александров е арестуван от турските власти и осъден на 5 години затвор от извънреден съд в Скопие. След 13 месеца през април 1904 година е освободен благодарение на амнистията, издействана от българското правителство за българските политически затворници в Македония и Одринско. През учебната 1904-1905 година Тодор Александров е назначен за главен учител във ІІ класно училище в Щип. Същевременно е избран и за член на околийското ръководство на ВМОРО в Щип. През декември 1904 г. след едно сражение на чета на ВМОРО с турските войски в ръцете на властта попада писмо, от което се разбира за неговата революционната дейност. Предупреден навреме, Тодор Александров се укрива и през януари 1905 година се присъединява към четата на Мише Развигоров, с което свършва легалният период от живота му. Александров е делегат от щипския район на първия окръжен конгрес на Скопския революционен окръг.

След 1906 година Александров се издига като един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Той се ползва с име на прагматичен и способен организатор, стоящ далеч от излишните теоретични спорове, които по това време раздират ВМОРО и дори водят до братоубийствени борби. По отношение на външните врагове на българското население в Македония – турските власти и опитите на Сърбия да подготви почвата за завладяване на Македония Тодор Александров е безкомпромисен.

През 1907 г. поради заболяване, Тодор Александров учителства в Бургас. В края на същата година е повикан от Христо Матов да поеме касата на Задграничното представителство на ВМОРО, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов. През ноември 1907 година Александров е избран за окръжен войвода от третия конгрес на Скопския революционен окръг. Участва в подготовката на Кюстендилския конгрес на ВМОРО през 1908 г. По време на Хуриета става главен ревизор на българските училища в Македония. След неуспешен опит да бъде арестуван през 1909 година се укрива в България.

При възстановяването на ВМОРО в 1910 година обикаля с чета скопския революционен окръг. В началото на 1911 година заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев е избран за член на ЦК на ВМОРО.

Под негово непосредствено ръководство са организирани и извършени атентатите в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (август 1912 г.), които са един от поводите за избухването на Балканската война през 1912 г.

По време на Балканската война, в която ВМОРО подкрепя изцяло българската армия и войските на българските съюзници – Сърбия, Гърция и Черна Гора в съвместната им борба срещу Османската империя, Тодор Александров е начело на чета №52 на Македоно-одринското опълчение и с нея навлиза в град Кукуш и го предава на настъпващите български военни части.^[2] По-късно е в щаба на 9 велешка дружина. Награден е с орден „За военна заслуга“.^[3] С влошаването на отношенията между балканските съюзници и засилването на сръбския и гръцкия терор над българското население в Македония през 1913 г. заедно със своите съратници Тодор Александров организира изпращането на чети в Македония. На 1 август 1913 година Александров праща писмо до Григор Василев и Никола Милев с инструкции от Христо Матов да агитират за Независима Македония, ако това не стане за това Македония да влезе като автономна област в Албания или поне Битолския вилает, в краен случай Костурско, Охридско, Дебърско и Тетовско^[4]. Тази дейност се засилва особено след Междусъюзническата война през 1913 г., когато в Македония избухва Охридско-Дебърското въстание, и след началния период на Първата световна война, когато България все още не се е включила в нея. С включването на България в Първата световна война през октомври 1915 година Тодор Александров е мобилизиран и служи в Щаба на Действащата армия. По това време структурите на ВМРО изцяло се вливат в състава на Българската армия. Самият Александров полага немалко усилия за организирането на администрацията в освободените земи.

След края на Първата световна война, през 1919 г. Т. Александров заедно с генерал Александър Протогеров, Петър Чаулев и Коце Ципушев, възстановява ВМРО. В изключително сложната обстановка на вътрешни борби и отчаяние, Тодор Александров успява да възстанови структурите на организацията и се издига като неин ръководител с голям авторитет сред бежанците в България и населението във Вардарска Македония. Основна цел на организацията е обединение на отделните части на Македония в една автономна, а в дългосрочен план и независима единица като единствен начин за запазване на българщината в нея.

Усилията на правителството на Александър Стамболийски да изведе България от международната изолация и да я предпази от враждебните ѝ съседи, като се откаже от защита на правата на българското население, останало в пределите на създаденото през 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци, се приемат като предателство от ВМРО и водят до политически и дори въоръжен конфликт между правителството и организацията на Александров. На практика, ВМРО контролира политическия живот в Пиринска Македония. В отговор на опитите на правителството да раздухва междуособните борби сред бежанците от Македония и да преследва активните дейци на ВМРО, по указание на Тодор Александров е убит министърът на войната в земеделското правителство Александър Димитров, четите на ВМРО временно завземат Кюстендил и Неврокоп (днес Гоце Делчев). През 1923 година ВМРО на Тодор Александров подкрепя Деветоюнския преврат. В борбата си срещу сръбската и гръцката власт в Македония Тодор Александров използва най-различни политически и военни средства, търси различни съюзници. През юни 1920 г. той издава окръжно с призив към населението на Македония да гласува за комунистическите кандидати на предстоящите през ноември 1920 г. избори за законодателно събрание на Кралството на сърби, хървати и словенци.

На изборите тези кандидати получават изненадващо висока подкрепа във Вардарска Македония. Както пише в своите „Спомени“ Иван Михайлов ВМРО подкрепя най-крайните партии, борещи се срещу режима в Белград. Оценката за ползата от подобна подкрепа на ВМРО за комунистическите сили обаче е нееднозначна поради македонизма, който по-късно започват да прокарват споделящите комунистическите идеи, както и възможностите за намеса на Съветска Русия в национално-освободителните движения на Балканите. През 1924 година, след успеха на съветските представители да спечелят един от ръководителите на ВМРО Димитър Влахов, а по-късно и Петър Чаулев, във Виена е подписан Майският манифест, с който ВМРО се съгласява да действа съвместно с комунистическите партии на Балканите.

Тодор Александров обявява, че не е подписал лично този документ. Подложен на натиск от страна на тогавашното българско правителство на Александър Цанков, той публично се отказва от всякакви контакти с комунистическите сили. Въпреки това ВМРО изпада в изолация, като си спечелва враждебността не само на дотогавашните неприятели на българщината в Македония и на комунистическото движение, но и на правителството в София. В тази обстановка на 31 август 1924 г. около село Сугарево в Пирин Тодор Александров е убит. Макар че физическите убийци са наказани много скоро от ВМРО, все още няма ясен отговор въпросът кой е истинският подбудител за убийството на Тодор Александров.

"В Бългаpия клане и сеч! -

вестяват някои газети,

но аз ви давам честна pеч,

че тyй са клевети, навети:

отдавна ние знаем веч

жypналите какво са цвете.

Лъжа е чиста, yж че там

секат наpода без пощада,

че от тpи месеца насам

май много от ножа пада!

От Елиота¹ точно знам:

въз Поpтата е тyй набяда!

Не кpия тyк, че има (ах!)

и две-тpи села изгоpяли,

но тypци да бедим е гpях,

че тyй да стоpят са желали:

знам точно, че огъня в тях

сами са бълrаpте тypяли!

А за жените? Може, да...

към тях са слаби османлийте;

но и жypналите всегда

дъpжат за капитал лъжите

и тез безбpой моми, деца

в колоните им са yбити!"

Тъй нагло лоpдът с хладен вид

министерската pеч си каза -

и тих, циничен, звеpовит,

блъвна си стpашната омpаза

към нас и лъжейки без стид,

очите на света замаза.

Но, о, афpонт! На тyй пpотест

от хиляди места се дава

и после таз гpъмовна вест

лъжлив пpед цял свят лоpдът става.

О, Английо, защо ли днес

бездyшен жид те yпpавлява?

1876, авгyст

1 Английски посланик в Цариград през 1876 г.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Австралийски социолози провели анкета сред 1550 действащи и 160 бивши свещеници, с цел да разберат техните възгледи за живота и църквата.

Макар че едва 542 от тях дали писмени отговори на въпросите, благодарение и на проведени интервюта социолозите издали книгата "Our Fathers", която шокира обществеността, съобщи Sydney Morning Herald.

Резултатите от анкетата показват, че 47,4% от свещениците смятат работата си за прекалено натоварваща. Едва 35,4% от тях са на мнение, че епископите изпълняват добре задълженията си, а 43% споделят, че не са усетили грижовността на епископите към себе си.

Почти 65% считат, че Ватиканът не разбира проблемите, стоящи пред съвременните свещеници. Едва 19,2% от анкетираните божи служители са на мнение, че използването на контрацептиви от съпружеските двойки е грях.

Все още почти 70% от свещеници не възприемат аборта като грях, но само 40,2% от тях осъждат сексуалните отношения преди брака.

Голяма част от анкетираните признали, че са имали продължителни сексуални отношения с жени.

Шокиращо е признанието на един от свещениците, който споделил, че е научил повече за Бог благодарение на срещите на анонимните алкохолици, а не заради Католическата църква.

Генералният секретар на Конференцията на австралийските католически свещеници не коментира резултатите от анкетата с обяснението, че не е чел книгата.

СЕМЕЙСТВО ФИЛОВИ ОТ КАЛОФЕР

Генко Хр. Филов (Спомощник от Калофер на Христоития... прев. Р. Попович. Будим, 1837: Георги  Христов Филюглу.) бил виден търговец - абаджия в Цариград (Галата). Там го намираме веч в около 1845 г. Спомощник от Цариград на Българска аритметика. Сичан Николов, Букурещ, 1845 и после на Извод от физика, ч. I. Н. Геров. Белград, 1849, Диплография, Братя Стоян и Христо Караминкови, Цариград, 1850, Отговор на Бореевата книжка. Цариград 1851, и Введение в всеобща история. Шлецер, прев. Ат. Чолаков. Цариград, 1851. В Цариградски вестник, г. А, чет 7 (от 8 март 1848 г.) четем: "От три години насам се намира в Цариград едно съдружение от 50 души българи, което обръща всяка година по 10 милиона гроша с разни стоки. Основатeлят на това съдружение е г. Генко Филов от Калофер. Това е първото търговско съдружение, дето са направили нашите, и затова им се пада всяка похвала".

В Калофер къщата на Генко Филов беше до тази на Стойко Тинтеров, в улица до Галюв дол. Както и по-рано видяхме, в тази къща живеели учител Ботю Петкова и се бил родил Христо Ботев. В нея някое време живял и учителят Д. Славиди. Генко Филов бил интелигентен, разговорлив и представителен. Често той думал: "Всеки, комуто дадох акъл, сполучи, но за мене си нищо не можах да направя!" - разказва Димо х. Гендов. Също видяхме по-рано, че Генко Филов бил един от главните настоятели и дейци за съграждане на черкова св. Богородица. Първата му жена била дъщеря на дяда х. Тодора..., а втората, Мария - сестра на братя Христо, Атанас и Симо Симови. Тя фигурира в приведения по-рано списък на дарителки членки на женското дружество Просвещение в Калофер, стр. 248. Дядо Паничков ми пише: "Кога Генко Филът реши да се ожени повторно, поиска Ана Пачева от Карлово и сестрина дъщеря на уч. Ботя. Той прави, струва, писа писма до Ана и тайно се сгоди за нея. Но леля и калугерката и уч. Ботьо развалиха годежа защото Генко уж бил стар, а всъщност работата беше друга: калугерката се стараеше да омъжи Ана за един карловец прост, но с голяма къща и дюкян и който диреше мома от богато семейство. Тъй Генко Филът и уч. Ботьо, до тогаз добри приятели, се смразиха..."

От първата си жена Генко Филов имал трима сина: Христо, Михаил и Димитър, и една дъщеря Ана. Втората му жена постоянно биела и измъчвала децата, та те се разбягвали. Заболял от охтика, Генко Филов от Цариград се прибрал в Калофер. Наскоро един ден братовата му жена му рекла да вземе лекове за болките. Той изтърсил куп писма от жена си и от дъщеря си Ана и издумал: "Виж колко хапове съм изял досега!" Генко умрял в Калофер - разказа сестрата на учителя Ст. Дйолев в Калофер. Още преди освобождението жена му Мария се беше прибрала при брата си Христа Г. Симов и после заедно със семейството му се пресели в Пловдив, дето и умря.

Хрисmо Г. Филов. Изпървом се учил в Калофер. Спомощник оттам ученик от I кл. на Наполеон Бонапарта. Драма, А. Дюма, Цариград, 1850 г. После и той отишъл в Цариград. Спомощник оттам на кн. Отговор на Бореевата книжка... Цариград, 1851 г. Введение във всеобща история (Шлецер) прев. Ат. Чолаков, Цариград, с. г. на Търговско ръководство, прев. А. П. Гранитски. Цариград, 1858 г. и на Цветоносно панерче, прев. х. М. Пашов и А. Симов, Цариград, с. г. Там се оженил и после отишъл в Румъния, дето и останал.

Миxаил Г. Филов. Както и преди малко видяхме, той беше един от 12-те българчета-стипендианти, които били приети за пръв път във военномедицинското училище в Цариград в 1858 г. Той и съученикът му Иван Калчев, спомощници от казаното училище на Францушко-български разговорник, издава Ив. Найденов, Цариград, 1858 г. Според казването на съученика му д-р Христо Т. Стамболски, Михаил бил момче скромно, добро и прилежно. Към третата или четвъртата година в училището Михаил заболял от охтика, напуснал и наука, и Цариград и сетне умрял. Де? - сигурно в Калофер.

Димитъp Г. Филов. Изпървом се учил в Калофер и после отишъл в Цариград. В 1862 г. той отишъл да се учи в Одеса като стипендиант. Както вече и по-рано се каза, тази стипендия била определена пак за калоферче - за Лазар Йовчев (по-сетне екзарх Иосиф), но понеже закъсняла, той се отказал от нея. Сигурно Димитър изпървом постъпил в семинарията. Дали я свършил, или пък по-рано я напуснал - неизвестно, но вече около 1865 г. го намираме учител в българските колонии в Бесарабия. В с. Комрат руският чиновник българин Ив. Степанович Иванов (Калянджи) "попечител" на казаните колонии, основал училище, за да се подготвят за българските колонии учители от самите българи колонисти. Стекли се и кандидати от Българско и от Одеса, които поразни причини били напуснали учението си. Между тези последните бил и Д. Филов. Сетне той учителствал в селата Валея-Пержа и Главан. После в казаните села дошли за учители Хр. Ботев и др. Както и по-рано видяхме, Ив. Ст. Иванович настанил Хр. Ботева учител в с. Задунаевка. От януари 1869 г. намираме Д. Филов в Одеското юнкерско училище (Прилож. к брош. 30-летiе деят. Одесск. болг. наст. Одесса 1895, стр. 53.). През руско-турската война в 1877-1878 г. Филов дойде в България като руски офицер, поручик в българското опълчение. Той беше снажен, чернокос, гръмогласен, енергичен. После остана да служи в източнорумелийската войска (милиция). Той се ожени за Елисавета, дъщеря на Тотя Сахатчията от Карлово, която почина в София на 5 май 1918 г. В Съединението (6 септ. 1885 г.) майор Филов заедно с майорите Д. Николаев, С. Муткуров и Райчо Николов взе живо участие и биде избран член в привременното правителство. По-сетне в русенския бунт в 1887 г. против регенството нещастният [под]полковник Филов, началник на гарнизона, биде тежко ранен и после умря. След като в ред кървави сражения през освободителната война (1877-1878) геройски се би за свободата на измъчена България и оцеля от турските куршуми и гранати, Филов най-сетне умря от български куршум. Трагична кончина на този храбър и способен български офицер!...

Филов имаше трима сина: Светополк (кръстен на руския генерал Светополк Мирски, който взе живо участие във войната за нашето освобождение 1877-1878, напр. при минуването на Стара планина), Богдан и Любомир. Любомир умря скоро след като бе свършил военното училище в София и произведен подпоручик; също и Светополк, с чин капитан, умря на 7 януари 1916 в Куманово (през последната голяма война) на 34-годишна възраст. Тъй от цялото семейство на полковник Димитър Филов днес (б.р. към 1927 г.) е жив само един член: д-р Богдан Д. Филов, известен вече в науката археолог. По-рано той беше директор на археологическия музей в София, а сега е професор в нашия университет.

Ана Г. Филова се омъжила за калофереца - Енчо Еленкин, абаджия в Цариград, в Хамбаря. После той я завел в Цариград. Кога Енчо умрял, Ана повторно се омъжила за някой си ялмазчия Никола.

Забележка. Спомощник от Брашов на кн. Священное цветособрание. И Хибнер, прев. Ан. Стоянович Кипиловски. Будим, 1825, е Георги Иванович Филюглу от Калофер. Кой е той - неизвестно.

Добри Филов, живущ във Варна, е от този род Филови. Адвокат, кмет на Варна през 1908-1909 г. Роден на 1 март 1865 г. в Цариград. През май 1908 г. се провеждат поредните общински избори за кмет на град Варна. Превес вземат демократите и кмет от 12 май 1908 г. до 27 май 1909 г. става адвокатът Добри Филов. Като кмет не прави изключение от плеядата варненски общественици и интелектуалци, които се стремят да бъдат полезни за своя град и неговите жители. Умира на 1 май 1941 г.

БОГДАН ФИЛОВ, 28 март 1883 - 1 февруари 1945 г. Роден в гр. Стара Загора. Учи в гр. Карлово и гр. Пловдив и завършва класическия отдел на Първа мъжка гимназия в София (1900). Стипендиант на Министерството на народното просвещение в Германия от есента на 1901 г. Учи класическа филология и стара история във Вюрцбург (1901), класическа филология и сравнително езикознание в Лайпциг (1902-1903), а през 1904 г. се прехвърля във Фрайбург, където изучава римска история и археология. През 1906 г. защитава докторска дисертация „Легионите в провинция Мизия”. Учител във Втора мъжка гимназия в София и „командирован на занятия" в Народния музей. Специализира в Бон, Париж и Рим (1907-1909). От март 1909 г. е уредник на старовековния и нумизматичния отдел в Народния музей, София. От 1 ноември 1910 г. е „изпълняващ длъжността” директор на Народния музей, а от следващата година е титуляр (1911-1920). През май 1914 г. е назначен за частен хоноруван доцент по археология на източните и класическите народи. При започването на Балканската война (1912) Министерството на народното просвещение го натоварва да открива, да описва и да събира археологически и етнографски старини в Одринско. През Първата световна война е назначен за „археолог" при щаба на Първа отделна армия и заедно с най-изтъкнатите български учени изпълнява задачата по цялостното проучване на освободените земи. Професор по археология (1920-1944). Декан на Историко-филологическия факултет (1924-1925). Ректор на Софийския университет (1931-1932). Създател и директор на Българския археологически институт (1921-1929). Дописен член (1918), редовен член (1929) и председател на БАН (1937-1944). През 1923 г. влиза в берлинска масонска ложа. Председател на Българския Пен клуб (1928). Председател на Националния комитет за умствено развитие. Председател на Българо-гръцкото дружество. Като председател на Министерския съвет подписва Тристранния пакт на 1 март 1941 г. във Виена, в резултат на което България се присъединява към държавите от хитлеристката ос и на 12 декември 1941 г. обявява война на САЩ и Великобритания. Свързва икономически, политически и културно нашата страна с интересите на хитлеристка Германия. Във вътрешната си политика е срещу антифашистките сили в страната и за депортирането на българските евреи от Тракия и Македония. След смъртта на цар Борис III е един от тримата регенти на България (9 септември 1943 - 8 септември 1944). След 9 септември 1944 г. е арестуван и осъден от народния съд на смърт. Отнето му е званието „академик", но на 16 октомври 1991 г. му е възстановено посмъртно. С Решение № 172 от 26 март 1996 г. на Върховния съд присъдата му е отменена.

Александър II Николаевич
Император и самодържец всеруски
Управление	2 март 1855 - 13 март* 1881
Пълно име	Александър Николаевич Романов
Други титли	Велик херцог на Финландия Цар на Полша
Роден	29 април* 1818
	Москва, Русия
Починал	13 март* 1881
	Петербург, Русия
Погребан в	Катедралата "Св. Петър и Павел", Санкт Петербург
Предшественик	Николай I
Наследник	Александър III
Брак	Мария фон Хесен-Дармщат
Втори брак	Екатерина Долгорука
Потомци	Александра Александровна Николай Александрович Александър Александрович Владимир Александрович Алексей Александрович Мария Александровна Романова Сергей Александрович Павел Александрович Георгий Романов-Юриевски Олга Романова-Юриевска Борис Романов-Юриевски Екатерина Романова-Юриевска
Династия	Холщайн-Готорп-Романови
Баща	Николай I
Майка	Шарлота Пруска

Александър II Николаевич (на руски Александр II Николаевич) е император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия (1855 — 1881 г.) от династията Романов-Холщайн-Готорп. Александър II е известен с либералните реформи, които извършва в руското общество. Най-значима сред тях е отмяната на крепостничеството през 1861 г., която му донася прозвището Цар Освободител. След 1866 г. срещу него са извършени осем атентата, при последният от които той е убит.

Александър Николаевич е син на бъдещия император Николай I и Александра Фьодоровна, дъщеря на пруския крал Фридрих Вилхелм III. При управлението на баща му атмосферата в страната се основава на консервативни принципи, като свободата на мисълта се потиска и цензурата е изключилно строга. Самият Александър получава по-скоро либерално образование под наставничеството на поета Василий Жуковски.

Александър наследява трона след смъртта на баща си през 1855 г. През първата година от управлението си той продължава Кримската война, а след падането на Севастопол сключва мир, като преговорите води бъдещият външен министър Александър Горчаков. Подтикнат от поражението във войната, през следващите години Александър II провежда редица реформи, които имат за цел да модернизират страната и да възвърнат нейното положение на важен фактор в европейската политика.

Реформите на Александър II целят либерализация на стопанския живот, която довежда до създаването на много нови предприятия. Най-важното преобразувание е отмяната на крепостничеството, което от десетилетия спира икономическото развитие на страната. След внимателна подготовка, в която активно участват Яков Ростовцев, Николай Милютин и братът на императора Константин Николаевич, на 3 март 1861 е публикуван закона за отмяна на крепостното право, който и предвижда процедури за оземляване на освободените селяни.

При управлението на Александър II са проведени и други важни реформи. Цензурата е отслабена, премахнати са ограниченията за пътуване в чужбина и е намалена държавната намеса в управлението на университетите (1863 г.). Съдебната система е преобразувана по френски модел (1864 г.), опростени са съдебните процедури и е въведен нов наказателен кодекс, премахнато е смъртното наказание, създадена е система на местно самоуправление в провинцията (1864 г.) и градовете (1870 г.). През 1874 г. сериозно е реформирана армията, като е въведена всеобща военна повинност.

Въпреки провежданите реформи, Александър II продължава политиката на подтискане на полското национално движение (На измислената "нация"! - Бележка от автора на блога.). Януарското въстание от 1863-1864 г. е потушено след осеммесечни боеве, като хиляди поляци са екзекутирани, а други десетки хиляди са депортирани в Сибир. Въведеното в Литва военно положение се запазва близо половин век. Забранени са публикациите на местните езици - литовски, украински, беларуски (вижте Емски указ), а полският е разрешен само в частни разговори. В същото време във Финландия е възстановен парламента, въведена е местна валута (финландска марка), финският език получава равен статут с шведския.

През 1867 г. Александър II продава за 100 години на Съединените американски щати руските права върху Аляска, която от 1799 г. е експлоатирана съвместно от двете страни. Русия завладява значителни територии в Средна Азия - Бухара (1864 г.), Хива (1873 г.), Коканд (1876 г.).

В областта на външната политика император Арлександър II обръща особено внимание на т. нар. Източен въпрос и отмяната на условията на Парижкия мирен договор от 1856 г. За да засили руското влияние на Балканите, започва Руско-турската война (1877-1878). Войната завършва с успешния за Русия Санстефански договор (1878), с който България става автономна държава. Берлинският конгрес (1878 г.) затвърждава политическото положение на Русия в Европа като Велика сила.

След 1866 г. се извършват осем опита за атентат срещу Александър II, като последните няколко са организирани от радикалната организация Народна воля. През 1879 г. Народна воля взривява влак на императора по железопътната линия от Ливадия до Москва, но Александър II не се намира в него. На 5 февруари 1880 г. те успяват да взривят трапезарията на Зимния дворец в навечерието на тържествена вечеря в чест на българския княз Александър Батенберг. Двамата не са наранени, тъй като закъсняват за вечерята, но 67 души са убити или ранени.

Александър II е убит на 13 март 1881 г. при атентат, организиран от Народна воля (Масонска предкомунистическа организация, разклонка на ложата "Горски братя"! - Автора на блога.) и осъществен от първомартовци. При преминаване на каретата му по централен площад в Санкт Петербург е взривена бомба. След като той слиза от колата един от атентаторите взривява себе си и императора с ръчна граната.

На 16 април 1841 г. Александър Николаевич се жени за Мария Хесенска, дъщеря на великия херцог на Хесен-Дармщад Лудвиг II, която приема името Мария Александровна. По-малко от месец след нейната смърт, на 6 юли 1880 г., той сключва морганатичен брак с дългогодишната си любовница княгиня Екатерина Долгорука, от която вече има три деца.

• Александър
• Александър II

„В България клане и сеч! —

вестяват някои газети,

но аз ви давам честна реч,

че туй са клевети, навети:

отдавна ние знаем веч

журналите какво са цвете.

Лъжа е чиста, уж че там

секат народа без пощада,

че от три месеца насам

май много от ножа пада!

От Елиота^[1] точно знам:

въз Портата е туй набяда!

Не крия тук, че има (ах!)

и две-три села изгоряли,

но турци да бедим е грях,

че туй да сторят са желали:

знам точно, че огъня в тях

сами са българите туряли!

А за жените? Може, да…

към тях са слаби османлийте;

но и журналите всегда

държат за капитал лъжите

и тез безброй моми, деца

в колоните им са убити!“

Тъй нагло лордът с хладен вид

министерската реч си каза —

и тих, циничен, зверовит,

блъвна си страшната омраза

към нас и лъжейки без стид,

очите на света замаза.

Но, о, афронт! На туй протест

от хиляди места се дава

и после таз гръмовна вест

лъжлив пред цял свят лордът става.

О, Английо, защо ли днес

бездушен жид те управлява?

1876, август

[1] Английски посланик в Цариград през 1876 г. ↑

Статията на английски език:
March 3rd, 1878, and The Treaty of San Stefano – Their Significance and Contemporary Resonance Zara Kostova, Ph. D.

Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?

Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.

От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.

В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.

Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.

Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.

Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвържадава руското влияние на Балканите.

"Нашата" освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:

"Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков - изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана".

През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.

Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:

"Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ....ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите..."

След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.

За осем месеца руските войски окупират цяла България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България  (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).

Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на "обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол".

"Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса."

Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.

Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:

"Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недуразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки."

Всъщност обаче Санстефанският мир не е "недуразумение". Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:

"Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."

С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.

И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.

Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.

Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.

Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква - в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.

И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.

За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.

Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.

Зара Костова, Ph. D.
Препечатано от Bulgarian Students" Association at the University of Toronto.

Виж също:

• Освобождението на България от турско робство
• Православен календар за текущата година
• Православната читалня: През вековете: Жития на светиите по векове
• Православната читалня: През вековете: Светоотеческо наследство
• Православната читалня: През вековете: Българска църковна история
• Духовни бисери от Св. Писание и Св. отци
• Православен речник

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде на връх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

и в нашта исторйя кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: "Търчете! Тамо са раите!"

И ордите тръгват с викове сърдити,

и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; -

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаен, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всички нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: "Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва - гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

"България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!"

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,

всяко нещо - удар, всяка душа - плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

"Грабайте телата!" някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч...

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки...

Йоще миг - ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

...........................

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!