Един ден, с установяването на реална народна власт, ще бъде проведена национализация.

Но задачата няма да бъде в това да се отнеме нечие имущество, а да се възстанови на Народа ограбеното от него през последните 23 години.

Модернизацията на България не може да стане факт без национализиране на минно-добивния и минно-преработващия отрасъл, на железопътния транспорт, на енергетиката. Природните ресурси трябва да работят за всички граждани еднакво. Така в бюджета ще се появят средства за социални програми, за инвестиции в промишлеността и селското стопанство. Цените на стоките ще поевтинеят. Разходите на производителите ще бъдат ниски, а ефективността на труда ще се увеличи. Всичко това ще създаде стимули за развитие. Така национализацията ще стане магистралата за излизане на България от кризата.
Българските олигарси и монополи почти нищо не инвестират, но за сметка на това – грабят ужасно много. Това трябва да бде прекратено. Народът трябва да бъде готов за диалог, но не трябва да се грижи за приходите и забогатяването на тесен кръг узаконени крадци.
Време е парите на България реално да отиват за развитие на страната, за науката, за образованието и здравеопазването, а не в ръцете на енергийната и криминалната плутокрация.
Национализацията ще прекрати гражданската война, която монополите и олигарсите водят срещу народа ни вече 23 години. Национализацията ще унищожи ужасяващата бедност, чудовищната престъпност, етническите вражди. Народът ще сложи край на бедността и на криминалния разгул. България ще получи обществено устройство, което да донесе на страната мир, а на гражданите – богатство и сигурност. Човешките права ще бъдат защитени.

Национализацията е единствения път за възраждане на България.

Спомнете си какви бяха аргументите на защитниците на приватизацията, които лишиха народа ни от неговата собственост. Тези криминални престъпници ни обясняваха, че приватизацията е обикновен икономически инструмент, с помощта на който ще се повиши ефективността на родната икономика. Те казваха – ако държавата не е в състояние да повиши ефективността на производството – то предприятието трябва да стане частно.
Ние днес казваме: “Ако частникът, придобил народна собственост, не се справя с тази задача и не е ефективен за българските граждани – то частната собственост трябва да се върне в ръцете на истинските й собственици, в ръцете на Народа”.
За 23 години, откакто народната собственост премина в ръцете на частниците, страната ни загуби 2/3 от обработваемата си земя. Започнахме да внасяме домати и чушки от чужбина, а селскостопанската ни продукция падна 3 пъти. Животновъдството ни се срина над 20 пъти, а хиляди декари овощни градини запустяха. България загуби възможността да изхранва населението си и на пазара нахлуха външни производители на традиционни стоки. Производителността на заетите в селското стопанство е с 18 пъти по-ниско, отколкото в Европейския съюз.

Ето това е ефективността на частното селско стопанство.
В промишлеността, благодарение на частниците, се унищожиха 85% от промишлените предприятия и организации. По обем на производството си се сринахме до равнището на 1942 година.
Приватизацията на енергетиката доведе до ежегодно повишаване на цените на електроенергията с над 10%, а преди няколко месеца удари 13%. Като лавина електротарифите повличат след себе си вълна от катастрофално растящи цени във всички отрасли на икономиката, превръщат живота в непоносимо бреме за две трети от гражданите на страната. Инфлацията, родена от частната енергетика, продължава да расте, като не позволява на икономиката да се изправи на крака.
Нима частната собственост в тези случаи е ефективна?
Ефективно е само падането на жизненото равнище на населението. В България, по международни показатели, над 83% от населението е бедно.
Ефективно е само изнасянето на заграбения от народа капитал, който частниците складират в чужбина.
Благодарение на частната собственост България се срина от 23-то място в света на 77-мо място. Нашата продължителност на живота е 67 години – толкова, колкото е била преди 100 години. Качеството на здравеопазването ни е в дъното на световните класации, а образователната ни система отчете 15% неграмотни българи.
Частната собственост показа, че е неефективна собственост. А частната собственост в енергетиката показа, че избива българския народ.
Частната собственост доведе икономиката до пълно разорение.
Частната собственост доведе българските граждани до унизителна нищета!
Време е да преминем към реална общонародна собственост, за да повишим качеството на живот и ефективността на икономиката ни. Във всяка нормална държава по света националната собственост е между 25 и 60%, а само в България парламентарните партии повтарят като мантра, че алтернатива на частната собственост и пазара няма!
Има, господа крадци!
Това е собствеността на народа.

Оставка на правителството в Словения поискаха участниците в митинга на централния площад в Любляна, осъществен под лозунгите “Стига корупция и демагогия”, “Ние няма да плащаме за вашата криза”. По данни на полицията, повече от 10 хиляди човека се събрали на Конгресния площад и около Парламента на републиката.

Сградата била обградена от специални части на полицията и от метални заграждения. По-рано днес на същия площад преминал митинг, организиран от близкото до управляващата Словенска демократическа партия “Събрание за републиката”, в подкрепа на кабинета и лично на лидера Янез Янши.
В акцията, според данни на полицията, взели участие около 9 хиляди човека. Към манифестантите се обърнал чрез видеовръзка от Брюксел министър-председателят на Словения, който участва в заседание на ЕС.
Разбирайки за нарасналото напрежение в столицата, той призовал решително да се застане срещу “левия фашизъм, заплахата от насилие и хаос”.

Във връзка с протестите, редът по улиците на Любляна се гарантира от засилени части на полицията, включително конна жандармерия, предават словенските медии.
В небето над словенската столица кръжат въртолети. По данни на общината там, митингите преминават в голямата си част мирно.
Информация за пострадали няма.

Публикувана на: 06.02.2013 | 17:15 | Видяна: 641

Македонските историци  отбелязват пореден силен ден в събирането на всичко македонско, разпръснато по света. След като успяха да докажат категорично, че Исус Христос, Митко Бербатов и Шакира им принадлежат, дойде ред и на шопската салата. Наглед доста странен избор, най-вече защото самото име на салата, насочва към определена географска територия, която винаги се е смятала за част от българската държава.

Но македонските учени, отново без  никакво съмнение, успяха да докажат, че районът, чието име носи салатата, не се намира в България, а в Македония.

"Защото и Македония произвежда качествени домати, краставици и чушки", уточняват авторите на своеобразното изследване.  

„България смята, че заради шопите може да си присвои и този продукт. Районът, откъдето произлиза точно тази салата обаче не е от България", продължава вестникът.

Изглежда има реална опасност да изгубим и шопската салата в полза на мащабната македонска кампания, която за по-малко от година успя да открие македонски корен в произхода на Димитър Бербатов, набедената за колумбийка Шакира и дори Исус Христос.

Прилагаме ви списък на някои от най-известните нови "македонци".

1. Митко Бербатов – логично голям футболист, ще носи чест и слава на страната, пък и е родом от район около македонската граница. Кой не знае Митко Македончето, кой не е чувал за него.

2. Шакира – световно известната певица, а от скоро и горда майка, дълго време криеше македонските си корени, но зорките македонските учени успяха най-накрая да разкрият истинската произход на звездата, която дълго време се представяше за колумбийка.  Според македонски вестник - бащата на Шакира – Уилям Мебарак Чадид бил наполовина ливанец, наполовина македонец. Материалът е озаглавен „Шакира е македонка, а Рита Ори от Косово”. Предполагаме се, че идва ред на Бийонсе, Риана и Мадона.

3. Исус Христос -  идва ред на истинската звезда сред новооткритите македонци, самият Син Божий, се е появил на бял свят не във Виетлеем, както гласа популярното от хилядолетия поверие, истинският дом на Христос е село Витлеемо, близо до Охрид.

"Мисля, че това е истинското място, където е роден Исус, а не във Витлеем край Йерусалим", обяснява археологът Аврам Яков пред сайта okno.mk.

Загадъчното място е открито в малкото селце Витлемово при изграждането на магистралата към Тирана.

"Има няколко доказателства, че това е мястото, където се е родил Исус. Същото място е съществувало и в древни времена. За това свидетелстват и публикациите в Библията, която преди няколко месеца бе ревизирана от македонското правителство. По време на царуването на Юстиниан селото е било в икономически възход. А в периода на ранното християнство точно това място се е славело с раждането Исус. Тогава всички са приели християнската вяра и са построили църкви", обяснява още той.

Първо беше азбуката, после салата, а след това дори самият Исус Христос, внимавайте, утре и вие може да се окаже македонци.

Снимка: flickr

Не е възможно войната в Ирак и Афганистан да си я представим без участието на военни наемници, т.нар. частни военни компании (ЧВК). Терминът “приватизацията на войната” е изключително уместен. За да разчоплим така използвания термин, да прочетем редовете по-долу.

Какво е количеството на частните военни наемници?

По данни на един от официалните доклади на Изследователския център към Конгреса на САЩ, през март 2011 г. в Ирак е имало около 10 000 частни военни наемници, от тях само 1 000 са американци. В Афганистан от 19 000 наемници около 300 са американци. Останалите са или т.нар. “граждани от трети страни”, или иракчани и афганистанци, наети от частните военни компании. Нивото на загубите сред сътрудниците на ЧВК е почти равно на нивото на загуби от страна на официалните военни.

Става дума не само за наемници от Министерството на отбраната на САЩ. Съществуват наети военни и от страна на Държавния Департамент, организациите USAID, ООН, различни европейски организации и южноафрикански компании, но числото им е в пъти по-малко и несъпоставимо от главния работодател – Министерството на отбраната на САЩ.

Съгласно отчета на Министерството на отбраната на САЩ, общото число на военните наемници за последните изминали месеци от тази година е било 136 901 човека. От тях в Ирак – 7 336, в Афганистан – 113 736, в други части на света – 15 829. Цифрите включват както граждански, така и военни наемници.

Съгласно неотдавна публикувания Доклад на специалния генерален инспекторат по въпросите за възстановяване икономиката на Ирак, от 1 май 2003 г. до 31 август 2010 г. в тази страна са загинали 719 граждански наемници: 318 американци, 271 иракчани, 111 граждани на други страни и 19 човека от неизвестна националност. По данни на посолството на САЩ в Кабул, през 2011 г. в Афганистан са загинали не по-малко от 430 граждански наемници. От сайта на американските граждански наемници «American contractors in Iraq» е видно, че са загинали общо 3 066 човека, а са направени 83 000 застраховки живот.

Цифрите за загиналите граждански наемници се основават само на официалната статистика на Министерството на труда на САЩ. Под действието на Закона за застраховането формално попадат всички сътрудници, в това число и чуждестранни граждански наемници. В реалния живот около американските наемници има редица обслужващи ги хора, наети от компании и лица “от трети страни”, т.е. неграждани на САЩ. Тъкмо загубите сред тях никой не брои. Загубите сред тях са значително повече от официално отчетените.

Чуждестранните граждански наемни работници често дори не знаят, че попадат под задължително застраховане.

През 2004 г. иракските бойци започнаха кампания за унищожаването на работната сила около американската армия, надявайки се така да лишат американските военни от добрите им битови условия и транспортни доставки. Така към черноработниците се развихри истински лов но хора. Така през 2009-2010 г. в Ирак се извършва масово убийство на граждански наемници, които са на бойното поле, за да вършат черната работа в американската военна кампания. Бойците буквално разстрелват автобуси от така и не започнали работа хора от Индия, Бангладеш, Непал, Шри-Ланка, Филипините, Пакистан, България, Македония, Кения, Уганда, Индонезия. Никой не е преброил убитите от подобни инциденти и до ден днешен!

В Афганистан и Пакистан, където за денонощие преминават над 160 коли през границата, никой да днес не е преброил количеството на загиналите шофьори и механици от транспортните конвои. Шофьорите трябва да получават около 300 долара на месец. А логистичните брокери на места получават от американците до 8 000 долара и често забравят за застраховка на шофьорите.

Според разследващата журналистка Сара Стилман, търговията с хора, осигуряваща работници за американските военни бази, набира скорост. Черноработници се доставят от Африка и Югоизточна Азия често на базата на обмена: на база на нямащи никаква сила договори, чрез обещания за работа в Дубай, чрез заплахи и шантаж. Често наетите граждани получават нищожна заплата, живеят в нечовешки условия и пътуват в морски товарни контейнери, докато стигнат до горещата точка на войната.

Това е цяла индустрия – т.нар. “Логистична армия на Третия свят”, съществуваща на границата на търговията с роби. Армията има главни американски наемници, близкоизточни поднаемници на средно равнище и цяла мрежа от стотици и стотици малки под-поднаемници по целия свят, които често не действат в рамките на закона: не предлагат застраховка живот, задържат и без това мизерните заплати и често захвърлят хората. Веднъж попаднал на война гастарбайтера почти не може да се измъкне от американските военни бази и да си замине вкъщи.

Както разбирате, това е многомилионен бизнес – доставка на черноработници в Саудитска Арабия, Кувейт, Йордания… В процеса активно участва и Турция, осигуряваща канал за доставка на работници през територията й с Ирак. На пазара за черноработници съществуват различни форми, например компании, които са специализирани в доставката на хора за една нощ – за развлечение на военните в базите. Широко известни са историите за филипинки, които масажират военните в Афганистан.

Работниците на базите се оплакват от унизителните битови условия, от сексуално насилие от страна на войниците, от отсъствието на медицинска помощ. Случвали са се дори гладни бунтове. Например, на 1 май 2010 г. в една от базите за гастарбайтери 500 индийци и непалци започнаха да чупят всичко около себе си, защото им давали недостатъчно храна и работели над 12 часа на ден. Гладният бунт беше потушен с помощта на американската военна полиция и угандийски военни охранители.

Военните гастарбайтери не заминават на война от алчност или от жажда за приключения. Те не заминават на война от добър живот у дома. Към крачката да се продадат по време на война ги води мизерията, безработицата, а често и измамата. Те не са в състояние да напуснат зоната на войната, защото нямат обратен билет, нямат пари. Тази огромна военна индустрия на нищетата не вълнува никой. На никой на този свят не му пука нито за живите, нито за загиналите военни наемници – те са само низините на айсберга на задаващия се нов ред.

Почти половината деца у нас говорят и разбират трудно български. За 43% от тях до 11 години той не е майчин, показва последното проучване на Евростат.

Това съобщи председателят на Синдиката на българските учители Янка Такева, предаде "Репортер".

Тя уточни, че за първи път в статистиката са включени и децата от детските градини.

В същото време процентът расте, когато става дума само за учениците, сочи класация на Центъра за демографски политика (ЦДП). Според тревожните данни, изпратени до новия министър на образованието проф. Стефан Воденичаров, повече от половината от тях са от малцинствата и трудно се справят с официалния език в страната.

През 2010 г. образователния министър Сергей Игнатов заяви, че за почти 48% от децата българския не е майчин. Тази тенденция се запазва и дори се увеличава, за да стигне сегашните нива над 50%, уточни проф. Петър Иванов от ЦДП.

Проблемите от демографска гледна точка продължават с факта, че България е първа по неграмотност в Европейския съюз, тъй като 41% от учениците са напълно неграмотни. Освен това страната ни е едва на 53 място, далеч зад Киргизстан, Тонга, Тринидад и Тобаго, по грамотност за 2012 г.

novini.bg

Posted by admin on ное 17, 2012 | Leave a Comment

ВЕКОВЕТЕ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ СА ИСТОРИЯ НА УСПЕХА НА ТУРЦИЯ – казва ДАВУТОГЛУ – турски министър на външните работи.

Светът е потресен от турския сериен филм „Великолепният век” (виж видео) – златният 16-ти век на Империята с гордостта на Турция – османският султан Сюлейман Великолепни. В многосерийния филм се разказва за зверствата на османлиите в поробена България – изнасилвания, оргии, кървави касапници и оплискани с кръв трупове, които шокираха дори и турските зрители. Най- унизени и низвергнати в сериала са българите, които са представени като поробени създания, доведени до животинско оцеляване – насилвани и убивани с повод и без повод от османците.

Европа е шокирана от филма, недоволства има и в самата Турция, а България мълчи!

След разпадането на турската империя, чувството за величие и превъзходство – имперското чувство, дълго е било спотайвано, забулено в носталгия по миналото. Но носталгията се съпътства с горчивина и обида от незаслуженото място в света, отредено на турската нация.

Имперското чувство е толкова силно, че дори радикалната революция на Кемал Ататюрк и наложените от него сериозни държавни, политически и най-вече светски промени в Турция, не са го заличили или ограничили. Напротив, през последните десетилетия то непрекъснато расте и се развива, заедно с възхода на турската нация. И с нараснало самочувствие, Турция си позволява вече открито да демонстрира своята неудовлетвореност, от ролята си в световния ред.

Всички правителства след Ататюрк, поддържат усърдно имперското чувство сред турската нация. Те се гордеят с миналото си величие, със свещенните корени на ислямския радикализъм и фундаментализъм и тяхните религиозни традиции. Но това е за сметка на светските придобивки установени  от времето на Ататюрк, а сега пренебрегвани или ограничавани .

Имперското величие на нацията и значимостта на ислямя, както и нагнетяващото се чувство на неудовлетвореност от това, че не заема мястото в световния ред което й се полага, поставиха в Турция началото на една нова политическа доктрина – неоосманизма.

„Преди всичко неоосманизмът е повече от идеология. Той е философия на историята, цивилизационна парадигма и светоглед, свойствен на по-голямата част от съвременната турска нация, и особено на нейния интелектуален елит.

Неоосманизмът е осмисляне на непревъзмогнатата имперска носталгия на една голяма историческа нация, недоволна от своето положение и роля в света. Като такъв, неоосманизмът е дълбочинна константа във външната политика на Турция, въпреки всички действителни и привидни идейни и политически прекъсвания на приемствеността, включително радикалната светска революция на Ататюрк. Неоосманизмът умее да тече и като подводна река”. казва известният сръбски османист Дарко Танаскович, който в книгата си “Неоосманизмът. Турция се връща на Балканите” прави най-точната преценка на същността, силата и неговото влияние.

Необходимостта от нова идеология е идея на бившия турски премиер и президент Тургут Йозал. Той окончателно скъсва с умерената външна политика на Ататюрк, обявявайки „века на турците” и стремейки се да увеличи политическото и икономическо влияние на Турция. Според Йозал, ислямът сплотява населението на страната и балканските мюсюлмани, затова те могат да бъдат обединени около идеята за обща държава само от една, разработена по качествено нов начин идеология.

Йозал мечтае Турция да се върне във времето на миналото величие, а в страната вече са създадени предпоставките за поява на новата идеология – неоосманизма!

Респектиращият икономически растеж на Турция и то в период, когато целият свят е в криза, влияе на турското самочувствие и поведение. Управляващият елит открито демонстрира неудовлетвореност от положението, което е отреденото  на страната и ролята й в световния ред, независимо, че вече е получила признание и участва в икономическите форуми на най-развитите държави в света.

Самочуствието на Турция е нарастнало и от непрекъснато увеличаващата се военна мощ и значение й в НАТО. Д0 2009 г. Турция разполага с голяма – над 660 000 души и модерно въоръжена армия, трета по големина в света и втора в НАТО. Турската армия е по-голяма от армиите на Великобритания, Германия и Франция, взети заедно! Вероятно, сега турската армията е още по-голяма и по-добре въоръжена.

В резултат на всичко това, рязко се засилва желанието на Турция да играе по-съществена роля не само в регионален, но и в глобален мащаб.

Противоречивите „революционни” промени в ислямския свят и т. нар.”арабска пролет” всъщност допринесоха за нарастване ролята на исляма и най-вече на ислямския фундаментализъм. Това създава благоприятна почва и нараснали възможности за пропагандиране на турския неоосманизъм, като съчетание на исляма с фундаменталните и радикалните му корени.

Архитект на съвременната геополитическата концепция на „неоосманизма” в Турция се смята външният министър проф. Ахмет Давутоглу.

Именно той е в основата на концепцията за нарасналите възможности, чрез неоосманизма да се увеличава турското влиянието и то не само в регионален план, или сред страните от арабския свят, но и в глобален мащаб.

Тази концепция се подкрепя не само от държавата, армията, политическите партии и интелектуалците в Турция, но и от голяма част от обществото и особено от националистите.

Сегашният турски министър-председател Реджеб Ердоган е начело на страната повече от 10 години, през които той преживя своеобразна еволюция.

През 2005 г. Ердоган поддържа „Алианса на цивилизациите” – инициатива на министър-председателя на Испания Сапатеро, за намаляване на напрежението между ислямския и западния свят.

Но през 2009 г. на Световния икономически форум в Давос където участва, той подлага на остра критика президента на Израел Шимон Перес, за провеждане в ивицата Газа на операция „Разтопено олово” – военни действия срещу Хамас и Палестинския ислямски джихад.

По време на 3-дневното посещение на Ердоган в Египет през 2011 г., в интервю пред египетския сателитен канал „Дрийм” той казва:

„Задълженията ми на мюсюлманин ме накараха да нападна Шимон Перес в Давос” – умел ход на турския политик, за печелене на арабското обществено мнение.

Ердоган отказва да посети Газа, с което той показва антиизраелската насока на визитата си в Египет.

Той подменя предвидената реч на площад „Тахрир”, с реч в Каирския университет – седалището на организацията „Мюсюлмански братя”.

Ердоган говори и пред представителите на страните-членки на Лигата на арабските държави.

С визитата си в Египет Ердоган утвърждава пред арабския свят ислямистката принадлежност на Турция, както и негативната си позиция към Израел.

Групи привърженици на „Мюсюлмански братя” и „Ал Гамая ал ислямия”– която се подозира в терористични действия срещу Израел, са скандирали на митинга в университета:

„Египет, Турция – ислямска държава”.

Имало и лозунги като „Египет, Турция – ислямски халифат”, „Ердоган, Ердоган, голям поздрав от Братята”, и „Египет, Турция – една ръка”.

Посещенията на Ердоган в новите арабски демокрации – Египет, Либия и Тунис не са случаен избор. Той иска да разбере доколко демократични са новите режими и дали е легитимна властта им.

„Уикилийкс” дава гласност на едно детайлно изследване на американското посолство в Анкара, от 20 януари 2010 г. озаглавено:

„Какво се крие зад новата турска външна политика?”, в което се казва:

„Във външната си политика Турция поставя силен акцент върху ислямския свят и върху ислямските традиции. Външната политика на Турция е сложна смесица от институции, потенциал и нагласи от международен характер, западно съдържание и близкоизточна култура и религия. В основата й стоят:

- традиционната прозападна ориентация

- преодоляването на търканията със съседите

- неоосманизмът

Основен принцип на турската политика е реализирането на директен контакт на Анкара с арабското общество. Външният министър Ахмет Давутоглу счита, че арабските режими не са демократични и легитимни”.

Анализът изтъква подкрепата на Анкара за радикалните елементи в арабския свят. Документът определя също и отношението на Вашингтон към неоосманизма.

Очевидно САЩ не се съмняват в прозападната ориентация на Турция и вярват, че тя действително желае да стане член на ЕС.

„Това, че турците прилагат в своята политика спрямо Близкия Изток и Балканите принципа на „завръщане към миналото” според американците е най-сериозният проблем, който ги притеснява. Особено това, че Анкара го прилага, създавайки „съюзи с ислямски организации и местни фактори, които будят съмнения и тревоги”.

САЩ разчитат много на Турция като съюзник в НАТО. Първата държава член на военния съюз, която Обама посети като президент беше Турция.

За нарасналата роля и влияние на Турция и то не само в Алианса можем да съдим по това, че тя бе тази, която изви ръцете на Франция в НАТО.

Французите претендираха за ръководна роля в либийската офанзива и ударите срещу Муамар Кадафи, но в края на март 2011 г., външният министър на Турция Ахмет Давутоглу излезе победител. Турция се наложи НАТО да поеме командването на операцията срещу Кадафи.

Американците обаче, като цяло недооценяват ролята на турските имперски чувства, силата на исляма и ислямския фундаментализъм, носталгията по миналото и горчивината от незачитане и подценяване н нацията – фактори, които вече са съчетани в една нова и опасна доктрина – неоосманизмът.

През 2011 годна, по случай 100 годишнината на турска екстремистка организация “Турски огнища”, външният министър Ахмет Давутоглу произнася реч, в която открито казва, че „в следващите десетилетия Турция ще има водеща роля не само на Балканите, където според официална Анкара е традиционна турска територия за геополитическо, културно и етническо влияние, но ще има решаващо стратегическо и военно-политическо влияние в Либия, в африканските държави и в събитията в Близкия изток”?!

Турският дипломат №1 припомня в тази реч и за Балканската и Междусъюзническата война, като изтъкна, че в Междусъюзническата война Анкара също получи своя реванш, тъй като победите от Балканската война бяха обезсмислени.

Давутоглу изтъква в речта си, че ”сега Турция се връщала в люлката на бившата си империя в Близкия изток и изкуствената стена, която ни разделяше от Сирия, Иран и Кавказ постепенно ще пада” …

На конференцията „Османското наследство и мюсюлманската общност на Балканите днес” проведена в босненската столица Сараево, турският външен министър Ахмет Давугоглу казва: “Искаме нов Балкански регион, основаващ се на политическите стойности, взаимната зависимост и сътрудничеството в икономиката и културната хармония, характерни за Балканите през османската епоха”.  Какъв войнстващ османизъм!

Неоосманизмът вече присъства неотменно в държавното управление на Турция. Той не се прилага само за външната политика, но и във вътрешната, като по своята същност е съчетание на турски национализъм с ислямски фундаментализъм и неоосманска имперска носталгия.

Неоосманизмът е основата на турската външна политика, макар и на пръв поглед това да не се вижда. При по-задълбочен анализ се разбира, че външната политика на Турция и особено тази към Балканите е изцяло подчинена на неоосманизма защото турците смятат, че имат право на всичко онова, над което толкова векове са властвали.

Турската външна политика към България и останалите балкански държави в следващите години е с ясна посока – неоосманска. Турция иска да има голямо влияние на Балканите и всички територии, които е владеела Османската империя, са техен приоритет, в това число и България.

Българската външна политика съдейства, а не се противопоставя на т.нар. „пълзящ неоосманизъм”, който настъпва бавно но упорито, преследвайки една цел – да си върне земите, които ислямът е управлявал и славата и богатствата, на които се е радвал.

Апатията на българските политици към този не само национален, но и регионален проблем несъмнено води към постепенна културна, икономическа и религиозна асимилация на българската нация. Това е мнението на всички османисти от славянски произход. Това е мнение и на големия специалист Дарко Танаскович.

Ще трябва да напомним думите, които е казал Тургут Йозал и да не ги забравяме:

“Един ден Булгаристан ще бъде наш, само че този път ще го купим”.

В България никой ли не се замисля, че войнственият турски „неоосманизъм”не е на прага на нашата страна, той е в България и упорито действа чрез многобройните си явни и тайни канали?

Най-страшното е, че никой не се притеснява от това, включително и тези, които виждат или чувстват тази опасност.

ГОСПОДА ДЪРЖАВНИЦИ И ПОЛИТИЦИ, СЪБУДЕТЕ СЕ, “НЕООСМАНИЗМЪТ” Е ТУК!  

Кой е Дуло?

    За съществуването на характерната езикова ротация d(t) към r в Кавказ се съобщава от изследователите още при палеокавказките езици.
    През ХХ век езиковедите проучват езика на евреите-горци. Така са наречени още през ХІХ в. евреите, които живеят в Кавказ. Те говорят татски говор, т.е. средноперсийски, но за разлика от другите татски говори (ирански и таджикски), се оказва, че татският на евреите-горци има една особеност, която липсва в останалите татски говори. Ротацията d(t) към r.

    Към 669 г. е създаден Хазарския каганат, една държава, която просъществува до 969 г. и която е основният политическо-културен център в Предкавказието и Приазовието  до ХІ век.

    Още през втората половина на VІІІ в. хазарският двор приема юдаизма като държавна религия и съответно религиозният език в синагогите става иврит.

    Хазария е многоетническа империя и в нея е имало силно присъствие на западни тюрки, чийто език става основен в административно-военните дела на държавата, ръководени от вторият човек в царството, наречен шад и бег. Той държи, ако можем така да кажем, изпълнителната власт, докато кагана, който се излъчва от  единствен династичен род, има върховната власт, включително и над шада (бега).

    Хазарологията получава мощно развитие след средата на ХХ век, благодарение на създаването на Израел. Дотогава с историята на Хазария се занимават неколцина руски учени, между които Коковцев и Артамонов.

    В Израел и САЩ хазарологията става симпатична, благодарение факта, че хазарите са  изповядвали юдаизма и фактически са единствената средновековна държава, в която еврейската религия е била държавна.

    През втората половина на ХХ в. съветската хазарология пък е представена от Плетньова и Новоселцев, чиито изводи в голяма степен оказват влияние и на проучванията за българската етногенеза и ролята на Кубратовата България, понеже хазарите създават през VІІ в. своята държава, като анексират „Задпонтийска България” (Теофан).

    За съветската хазарология хазарите като етнос са тюрки, за западната хазарология обаче хазарите са различен етнос от тюрките. Западните хазаролози се съгласяват, че хазарите са били малцинство в държавата, която носи тяхното име и че езика им е сходен, но не е идентичен с тюркския. Между другото този извод не е силогистичен, а се основава на сведенията на арабоезичните средновековни историци.

    В съветската хазарология единствено Бартолд твърди, пак на основа на арабските извори, че хазарскияt и българскияt са били  идентични и са се различавали от тюркския, което не значи, че не са били от прото-тюркското езиково семейство, но все пак са имали своя особеност, така както днес полския и руския, макар че са от едно славянско езиково семейство, чувствително се различават.

    Арабоезичният историк и географ ал-Балхи (850-934 г.) директно пише в своя труд „Ашкал ал-билад”, че „езикът на българите е сходен с хазарския”.

    В Хунската държава прото-тюркски е бил езика на кутригурите, докато утигурите, които според византийските извори са пост-кимери, явно са говорили един от палеокавказките езици.

    Бартолд предполага, че остатъци от този прото-турски език, употребяван в Кубратовата България през VІІ в., а след това в Хазария, се е съхранил в чувашкия, който не е идентичен с езика на тюрките. „Язык хазар, подобну языку болгар, был непонятен для остальных турок и, вероятно, был тем же языком, остатком которого теперь является чувашский.” (В.В.Бартольд. Тюрки. Двенадцать лекций по истории турецких народов Средней Азии. Алматы., 1998, с.50)

    Интересно, че никой от изследователите не е обърнал внимание на тази българо-хазарска езикова идентичност, а тя е изключително важна, понеже от хазарския каган Йосиф от Х в. има запазени две редакции (кратка и пълна) на негово писмо до андалузкия евреин-министър Хасдай ибн Шапрут.

    Хасдай е имал важен държавен пост в Андалузия през Х в. и според изворите един ден съвсем случайно научил от хорасански (персийски) търговци, че в далечната хазарска държава юдейската религия е официално вероизповедание. Това го хвърля в неистов и пламенен верски смут и Хасдай, след много перипетии, все пак успява да установи кореспонденция с хазарския цар Йосиф, от която разбира че вярата на Авраам и Мойсей процъфтява на Волга.

    В отговора си Йосиф пише до Хасдай патетично за своите предци, които нарича наследници на библейския Тогарма и наред с легендарния Хазар е упоменат и Болгар, чието име в кратката редакция е изписано като „Б.л.г.д”.

    На съветския хазаролог Новоселцев му прави впечатление, че вместо „р” е изписано „д”, но решава, че това е правописна грешка.

    Ала Йосиф е прокарал тази „грешка” като езикова норма в цялото писмо (кратката редакция), докато в пълната редакция, открита през 1782 г. от Фиркович в караимските архиви на Крим, текста е фонетично коригиран.
    В случая нас ни интересува кратката редакция. Освен „б.л.г.д.”, там и р. Дунав е изписана като „Руна”, т.е. забелязваме същата езикова ротация d(t)r. Но с това примерите за наличието на тази езикова ротация като норма в писмото на Йосиф не свършват.

      Първото име в псевдо-тогармовата генеалогия на хазарите, което Йосиф изписва в своето писмо, е: „Агийор”. Това име не означава нищо друго, освен „гур” (планинци). Самата етимология на етнонима „хазар” (газар) идва от gar/gaz (Н.Я.Мар).

    Второто име е „Тир-с” (кратка редакция) - „Тудис” (пространна редакция). Имайки предвид, че вокали не са се изписвали, не става ясно защо вместо „и” имаме вече „у”? Може би защото издателя П. К. Коковцев освен кратката и пространната редакция, дава и сведения от Иехуда бен Барзилай и там името е „Тудис”. По-важно в случая обаче е, че неслучайно „Тир-с” (кр. ред.) става „Тудис” (простр. ред.). Замяната на „r” с „d” е част от същата езикова ротация.

    В „кратката версия” има „страна Рудлан”, която в разширената версия е поправена на „Д-ралан”.
    Когато византийският дипломат Приск Панийски през 448 г. посещава лагера на Атила в Панония, той научава директно името на най-важната фигура сред хуните в началото на V в. и го съобщава като „цар на хуните Руа”. От Приск името е преписано от Касиодор през 519 г. и от Йордан през 551 г. в техните истории и добива формата „Руга, Ругил”. Има и форма „Роил”.

    Именно Руа е основателя на хунската династия Дуло.
    Името на Руа, ако имаме предвид горната езикова ротация, е всъщност Дуа.
    Във волжко-българският летопис „Барадж тарих” от ХІІІ в. можем да прочетем, че това име е познато с две окончания (афикси). С прото-тюркското окончание „л,ло”, т.е. като „Дуло”, но и с иранското окончание „ен, ан”, т.е. като „Дуан”.

    Олимпиодор, който преди 423 г., по заръка на западния римски император Хонорий, посещава хунския рикс (цар), пише, че неговото име е „Донат”, т.е. няма никакви основания да се смята, че това не е Дуа (Руа), съобщен по-късно през същият V в. от византийският летописец и дипломат Приск Панийски.

    Крайно време е да се редактират твърденията на съветската хазароложка Плетньова, че българския род Дуло не е династия, а номадското племе на тюргешите дулу, което става известно едва през VІ в. и има участие в тюркските каганати. Този извод е навлязъл дълбоко в изследванията за прабългарите в Република България и е изиграл доста лоша услуга при проучванията за българската етногенеза, правени през ХХ век.

    Малко преди 423 г. Донат (Руа) е убит, както става ясно от историческите откъси на Олимпиодор (§18), а брат му Харатон, чието прозвище е Улдин, става хунски цар. Такава е била династичната традиция при българите и хазарите, както пише през Х в. преславския книжовник Йоан Екзарх: ”И при българите отначало князете били по наследство – синът на мястото на бащата, и братът на мястото на брата. Научаваме, че така било и при хазарите.” (Йоан Екзарх. Шестоднев. С.,2000, с.159).

    Източно-римският посланник, който контактува с хунския дипломат на Руа, според Приск Панийски, е бил Плинт, който още през 419 г. става консул. Плинт е убеждавал Есла, дипломатът на Руа, хуните да водят преговори само с византийците, но не и със западните римляни, което показва, че е знаел за готвеното посолство на западния император Хонорий до тях. Олимпиодор започва да пише своята история след 407 г. и според Ото Манчън-Хелфън тя съдържа сведения предимно за западния Рим (още през 1948 г. Томпсън констатира за първи път тоя факт). Олимпиодор участва в западно посолство до хуните, то е пратено от Хонорий и не е ходил при Донат през Черно море, а като прекосява Адриатическото, според Ото Манчън-Хелфън (1973). По това време Донат е твърдо стъпил в провинция „Мундияк” (§ 17, Олимпиодор) и заради това бащата на Атила е известен в историята на Йордан като „Мундзук”, това е всъщност прозвище на Донат, той вече владее тази провинция Мунтания, която Олимпиодор изписва „Мундияк”. Явно така е наричана от остроготите, които я именуват и „втора родина”, след изгонването си от първата след 375 г. от хуните. В Мундияк остроготите по време на посолството на Олимпиодор отдавна са хунски поданици, което става ясно и от това, че през 400 г. Гайна не е допуснат на север от Дунав от хунския генерал Улдин. Битката през 400 г. станала при Нове (до дн. гр. Свищов), според Ото Манчън-Хелфън, и Гайна е убит и обезглавен, а главата му е пратена в Константинопол.    

    Годините на първите дипломатически совалки между Плинт и Есла са между 419-422 г., т.е. Донат е убит след посолството на Олимпиодор, а Хонорий, който умира през 423 г., според Олимпиодор успял да  изпрати подаръци на Харатон и да го признае за „първи цар” на хуните.

    Няма никакво съмнение, че Донат е основател на хунската династия Дуло, защото посолството на Олимпиодор е отправено категорично към него като владетел, но до 423 г. Донат е убит и брат му Харатон го замества като настойник на синовете му Бледа и Атила. 

    Харатон, който заема като цар на хуните името на вече създаденото династично име на брат си Руа, е известен след 423 г. също като Руа (за по-точно Руа ІІ) до 434 г., когато умира. „Когато дошло известието за смъртта на Руа – пише Томпсън – патриарх Прокъл, архиепископ на Константинопол, произнесъл благодарствена молитва, взимайки за основа текста на Книга на Пророк Иезекил (38:22). Аз ще се моля, казал Прокъл, да се изсипе върху него и върху неговите полкове, потопен дъжд и град от камъни, огън и сяра.” (с.92,93 по Томпсън).     Римският пълководец Аеций познава точно този Руа (Руа ІІ), чийто пленник е бил и чието военно прозвище е Улдин. С него се договаря през 433 г., когато Панония с договор е дадена на Хунската държава (Томпсън, 1948).

     Не случайно Томпсън е учуден, че след първите десетина години от началото на V в. името на такъв славен хунски генерал като Улдин, вече не се появява.

    Загадката е в това, че името Улдин е всъщност „прозвище” на Харатон, който е чичо на Бледа и Атила. След 423 г. изчезва не само името Улдин, но и Харатон от историческата сцена на хуните, но пък се появява Руа (т.е. Руа ІІ), чичото на Бледа и Атила.

    Изясняването на въпроса, че Руа І (Донат, Мундзук) е баща на Атила, а Руа ІІ (Хератон, Улдин) му е чичо, е много важно, не само защото показва, че баща му и чичо му използват едно и също владетелско име Руа (Дуа), а и понеже констатира, че в първата половина на V в. хуно-българите вече имат династия Дуло.

    До Дуло, според „Барадж тарих”, владетелите били наричани „бал” (владетел,) и „мар” (владетел). Можем да се доверим на първоизточникът, имайки предвид, че Йордан пише за първият хунски цар, който към 375 г. покорил Херманарих, като го нарича „Баламер”.

    Дуло, според „Барадж тарих”, въвел нова титла и герб, последният е съставен от лък, върху чиито тетива е поставена брадва - ψ.

    Титулът обаче вече бил не „бал” (владетел), а „балтавар”, т.е. „владетеля на хората”, където „т” е афикс за мн.число, а „авар” не е нищо друго, освен нарицателно на „Авраам”, бащата на хората, според евреите. Хунският титул „балтавар” произхожда от старият месопотамо-асирийски „балтазар”, което показва, че произходът му е в пост-кимерийското културно наследство в Предкавказието. Кимерийците напускат Месопотамия и своята анатолийска държава Гамирая (асирийски клинописи), която е била на територията на по-късният топоним Кападокия, през VІ в. пр.н.е.

    Прави впечатление, че както в първото упоменаване на името „българи” в анонимния латински хронограф от 354 г. („Зиези, от който са българите”), така и при титула „балтавар”, познат дори през Х в. на Ибн Фадлан, има силно присъствие на месопотамски езиков елемент.

    Зиези, според латинския анонимен хронограф от 354 г., е вкаран в псевдо-семитско родословие, хронографа нарича всички патроними и народи, за които упоменава, наследници на библейския Сим.

    Но не трябва да се заблуждаваме как са се появили тези месопотамски понятия (бал, т.е. господар; имен, т.е. земя, владение) в Предкавказието и кой ги е донесъл, те са там още след VІ в. пр.н.е., когато кимерийците от Месопотамия и Анатолия мигрират обратно в Предкавказието и Приазовието.

    Още урартурските градоначалници в Задкавказието през VІІІ в. пр.н.е., които са изпълнявали и военни задължения, са имали думата „бал” в титула си...

    На чичо си Харатон Атила по-късно ще кръсти третият си син Ернак, чието име арменският историк Егише знае като „ хон Херан”.

    Така, покрай сложната кавказка езикова ротация d(t)>r, се оказва, че учените не знаят кой е Дуа (Руа І, Донат), основателя на династията Дуло, а още Рънсиман през 1930 г., опонирайки на Златарски отбелязва, че нямаме никакви доказателства, че Атила не е от прабългарския род Дуло.

    Ето защо, според Рънсиман, не може да бъде отхвърлено прибързано, че Ирник от рода Дуло, упоменат в „Именника на българските канове”, не е едно и също лице с Ернак, третият син на Атила, чието име става известно от Приск Панийски, който вижда през 448 г. Ернак като малчуган в лагера на Атила в Панония.

    В българската историческа наука от времето на Златарски (1918 г.) се приема извода, че хуните са онова, което казва за тях руския учен Иностранцев през 1900 г., а именно, че те са монглоидите-сюну (Hsiong-nu), и Ирник от „Именника на българските канове” не е отъждествяван с третия син на Атила.

    За западната историческа наука през ХХ в. (Бюри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) Ирник от „Именника на българските канове” и Ернак, третият син на Атила, са едно и също лице.

    До към 445 г. Бледа и Атила от рода Дуло заедно управляват Хунската империя, след смъртта на чичо им през 434 г.

    За съжаление не знаем нищо за Бледа, освен, че обичал да се весели с едно джудже Зерко и че една от жените му, по време на посолството на Максимиан и Приск през 448 г., е кметица на едно селище. Липсата на данни показва, че Бледа е слабо познат на византийските писатели, което основателно подсказва, че дейноста му е била на запад, където хуните в помощ на Аеций и Литорий стигат до Тулуза още по времето на Харатон (Руа ІІ).

    Военно-стратегическия талант на Дуло и на Харатон е продължен от Атила, а след това от неговият трети син „Ирник от рода Дуло”, както е изписан в „Именника на българските канове”.
    Орган и Кубрат през VІІ в. са били от тази династия, от която са и Бат-Боян и Аспарух.

    За да не излезе така, че основаваме своя извод за характерната кавказка езикова ротация d(t)>r, само на един документ, писмото на каган Йосиф от Х в., ще посочим и други примери.

     През 1761 г. Блазиус Клайнер съставя „История на България”. В нея той заема от унгарски първоизточник името на рода на Аспарух и Тервел. Клайнер пише, че царския род се казвал „Реан”. Узурпаторът Телец  унищожил „целия род Реан, който дотогава властвал над тях”   (българите).(ср. Деан на Бл.Клайнер с Донат на Олимпиодор през V в.)

    През 1860 година, с откриване на „Именника на българските канове”, става ясно, че името на царската династия е всъщност Дуло.

    В един стар документ от Кавказ (Анонимный географический трактат „Полное описание вселенов и народов”. Приложение / Византийский временник, т. 8, М., 1956; т.нар. „Дорожник от Эдема”.) е посочен етнонима „дисомони”, който ни е известен от историята от 551 г. на готския историк Йордан като „росомони”.
    От дисомоните, според този документ, произхождат хуните.

    Не на последно място във „Веда словена” Атила е изписан „Атле”, а Дуа е „Диа”.

    През ХІХ век адихейския просветител Шора Ногмов записва много народни легенди в Кавказ. В една от тях се пее, че през ІV век от н.е. цар по тези места бил Дауо, който воювал с готите. В друга легенда се разказва, за „страната Урус”, в която имало „кимириански домове”.

    И така причината основателят на хунската династиа Дуа да е известен при Олимпиодор в началото на V в. като „Донат”, а при Приск в средата на същият век като „Руа”, е езиковата ротация d (t)>r.

    Името на Дуа е било в употреба, както с иранското окончание „ен, ан”, като Деан (вж. Блазиус Клайнер) и Донат (вж.Олимпиодор), така и с прото-тюркското окончание „л, ло” (Роил, Theod.,Hist.Eccl.,V,36), но и Дуло, с последното остава в „Именника на българските канове”.

    Коя е точната форма на името?

    Понеже Приск Панийски го научава лично в лагера на Атила в Панония през 448 г., като Руа, е основателно да заключим, че името е Дуа, най-близко до последното звучене е името „Диа”, запазено в легендите на „Веда Словена”, в които се споменава и кавказкият гр. Самандер, макар и като име на цар...В летописа „Барадж тарих” от ХІІІ в. пък директно е останала легендата, че в масгутско обкръжение (разбирай: персоезичие) владетелят Дуло бил наричан „мар Дуан” (тук „мар” е владетел на сирийски, а Дуан е Дуло). Дори има данни, че бурджани от кавказкият град Самандер след арабо-хазарската война от 737 г. се изселили на север, при реките Кама и Волга, и там основали „селището Мардуан”, което през 865 г. балтавар Шилки преименувал на гр. Болгар.
 

Династичният титул

    През целият ХХ в. западната историческа наука ( Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) твърди, че описаният през 448 г. от Приск Панийски трети син на Атила, чието име е „Ернак”, е едно и също лице с „Ирник”, упоменат в „Именника на българските канове”.

    Наличието на подобна идентичност се потвърждава и от фрагмента в летописа на Приск, според които към 465 г. Ернак не оказал подкрепа на брат си Денгиз, понеже бил зает със своя „местна война”.

    Прокопий пък разяснява, че утигурите в средата на V в. се върнали на своите „предишни места”, за да владеят „сами земите”, т.е. след като Денгиз е около Дунав и Ернак не му помага, зает с „местна война”, е основателно да се допусне, че утигурите са под негово ръководство и той с тях води в Приазовието и Предкавказието (понеже през 375 г. оттам тръгват хуните на запад, това са техните „предишни места”) през 465 г. някаква „местна война”.
    Вследствие на което, Вернадски пише: „българската орда, която впоследствие се заселила на Балканите в течение на седмото и осмото столетие, е принадлежала към утигурите и доколкото българските ханове от тези векове се причислявали към потомците на Ернак, можем да заключим, че именно ордата на Ернак става известна като орда на утигурите.”

    Тоест, данните от „Именника на българските канове” се оказват необходимият елемент, за да бъде свързан атиловият син Ернак и „Ирник от рода Дуло” от „Именника...”.

    Люсиен Мюсе отбелязва: „българската традиция включва в началото на своите ханове един от синовете на Атила”.

    Въпросът доколко Ернак е тъждествен с Ирник, е разгледан в специално „Приложение ІІІ” от Стивън Рънсиман в „The history of the First Bulgarian Empire” .

    До излизането през 1930 г. на „The history of the First Bulgarian Empire” на Рънсиман, вече има оформена хипотеза в историческата наука (Бийор, Макуарт), че Ернак и Ирник са една и съща личност.     Единствен опонент е българският учен Златарски (1918), за когото това не са една и съща личност. Той се мотивира, че „щяхме да знаем, че родът на Атила е бил Дуло”.

    Рънсиман (1930 г.) опонира на Златарски: „аргументът би бил убедителен само ако знаехме със сигурност, че Атила не е принадлежал към рода Дуло”.

    Рънсиман пише: „Атила заема такова видно място в нашата история само защото дейността му е била насочена предимно към завладяването на Запада. Ернак, който е бил определено източен владетел, може и да е водил завоевателни войни на изток, за които не знаем нищо, и може би е бил по-значителна фигура от Атила в източната традиция”.

    В този свой „панагерик” Рънсиман е вложил болката си от белите полета в историята...
    През 448 г. Приск участва в посолство на Византия до Панония, вижда лично малчугана Ернак, любимецът на всевластният Атила. Дипломатът е бил изумен как Ернак смекчава с присъствието си суровото и намръщено лице на хунският император. Атила има и други синове, но този е привилигирован, бащата го щипе по бузата и не крие обичта и привързаността си към Ернак.

    Приск разбира, че под бащината обич се крие и нещо още по-дълбоко...

     Дипломатът втрещено научава, че съдбата на Ернак е предопределена от пророчество. След смъртта на Атила, империята му щяла да рухне, но на този негов син било съдено да я възстанови.

    Каква патетика на провидението, а ние не знаем нищо за Ернак...     И Рънсиман си е излял болката, при това е единственият историк, който вменява, че Ернак явно е „водил завоевателни войни на изток”. Така Рънсиман не се отклонява от историческата истина, понеже още Приск пише, че е водил „местна война”.

    Но когато Рънсиман отрежда, че „може би е бил по-значителна фигура от Атила”, е необходимо да разгадаем скритият замисъл на историка.
    Какво има предвид?

         Какво остава недоизказано?
         Рънсиман очевидно е единственият историк, който подтиква колегите си легендата за Ернак, възстановителят на атиловата мощ (Приск), да се свърже със загадъчната фигура на „хунският цар” (Прокопий, Агатий, Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Ат-Табари, Бар-Ебрей), покорителят на Персия през 484 г., когато персийският владетел Пероз е убит и страната му е завладяна за „две години от тия варвари” (Прокопий).
    Само тогава Ернак би бил по-значителна фигура от Атила, но...в „източната традиция”.

    Рънсиман директно ни подтиква да търсим „определено източния владетел” Ернак.

    Учените, които пишат, че Ернак и Ирник са една и съща личност, са световноизвестни историци, които са дали принос при идентифицирането на един български владетел от средновековният документ „Именник на българските канове”.

    Владетел, за който нищо не се знае в академичната историческа наука в България. Това е изписаният в „Именника...” – „Ирник от рода Дуло”.

    Ще рече, Ернак, третият син на Атила, е бил от рода Дуло. Тоест, от този род е и баща му, Атила.
    Ако Атила (V в.) е от рода Дуло, от който род през VІІ в. е и Кубрат, тогава българският династичен род Дуло, не само е хуно-български, но и е създаден до смъртта на Атила (453 г.)!
    Въпросът е кой е основателят на хунската династия Дуло?

    Ако кажем, че е бащата на Атила, е необходимо да си припомним, че, според Йордан, бащата на Атила се казвал „Мундзук”.

     Олимпиодор е посочил в своята история (фр. 17) топонима „Мундияк”.     

    С тази форма, която очевидно е била общоупотребителна от готите, е фиксирана, освен всичко друго, и местността в дн. Румъния над Букурещ, Мунтания.

    Между другото, Олимпиодор във фр.17 отбелязва, че  топонима Мундиак бил известен и като „Втора Германия”. Имайки предвид, че Германия на старата карта на Птоломей граничи на юг с Панония по Дунав, определено може да се каже, че Мундияк се припокрива с цялата територия на Панония, т.е. не само с Панония на средни  Дунав (където към 411 г. се самопровъзгласява за римски император самозванеца Йовин), но и с онази част от Панония, която стига до Карпатите и включва румънските и унгарските територии.

    Дали хунския владетел, посочен от Олимпиодор с името „Донат”, е една и съща личност с Мундзук, бащата на Атила, според готският историк от 531 г. Йордан?

    Историкът Олимпиодор пише своята история през втората четвърт на V в. и тя обхваща събития след 407 г. до смъртта на западния император Хонорий (423 г.).

    В периода 410-420 г., според Ото Манчън-Хелфън, Олимпиодор участва в посолство до хунския рикс Донат.
    Ето преразказаният текст на Фотий: „Той (Олимпиодор - б. м.) разказва за Донат, за хуните, за невероятното умение, с което кралете им (рикси) стреляли с лък, и за това как той, като историк, бил изпратен с посолство при тях и при Донат; пише за своето трагическо пътуване по морето и за опасностите, и за това как Донат, коварно излъган от клетва, бил престъпно убит. Също за Харатон, първият от риксите (владетелите на хуните - б. м.), който бил обладан от гняв, заради убийството и как императорските дарове го успокоили. Това е съдържанието на първите десет книги от неговата история”.
    В осемнадесет параграфа, всеки от по няколко изречения, Фотий преразказва всички книги на Олимпиодор. Това несъмнено оказва ущърб на дошлите до нас сведения.

    Що се касае до интересуващият ни „фр. 18”, е видно, че Фотий е редуцирал едно пространно изложение на Олимпиодор, в което се разказва за хуните и което предшества с няколко десетилетия летописа за тях на Приск Панийски, който ги посещава през 449 г.

    Основната хунска фигура в текста на Олимпиодор е Донат.
    Римското посолство е отправено към него.

    Името на владетелят на хуните Донат е незаслужено пренебрегнато от историците, в едно обаче те са прави. Липсват сведения за Донат, но понякога отсъствието на данни е също информация.

    Очевидно е, след като посолството, в което участва Олимпиодор, отива при Донат, че това е фигурата, която олицетворява властта на хуните.

    Донат не е известен наистина като участник в хунските подразделения на Стилихон (405 г.), той не е командир като Улдин, неговата роля е очевидно в Мундияк и той на румънските и унгарските земи обвързва хетерогенните хунски племена с „клетвен договор”, както пише Олимпиодор.

    Кога Донат започва да създава хунска държава от нов тип?

    От 375 г. до 406 г. аланите са под ръководството на хуните, през 406 г. обаче те поемат по свой път и заедно с вандалите пресичат Рейн на запад и навлизат в Галия.

    Защо аланите напускат хуните и Мундияк, е трудно да се каже, ако се няма предвид началото на държавната деятелност на Донат точно в този период, по обвързване на различните племена в клетвен съюз към Хунската държава.

    Очевидно аланите, които по-късно при вандалите винаги отстояват собствет статут и не са асимилирани от победителите на Картаген, още към 405 г., когато Улдин е на „лов” по връщане на хуни от Тракия на север от Дунав, се разграничават от новата държавна политика на Донат, в която племената са бивали обвързани с клетвен договор да признаят един общ династичен суверен.

    През 408 г., по време на рейда в Тракия на Улдин, с който е целял подновяване на старите данъчни уговорки и при възкачилият се в 408 г. нов византийски император Теодосий ІІ, от хунската армия дезертират скири и други племенни войници, съблазнени от римския начин на живот. Улдин се спасил на север от Дунав само със „собствените си хора”.

    Всичко това показва, че в периода 405 г. – 408 г. при хуните е в ход нова държавна реформа, но в какво точно се е изразявала тя можем да предполагаме от формулата на Олимпиодор, сключвал се е клетвен договор.
    Пред кого са се клели новите васали?

    Определено пред Донат, той е създателя на династичната ангажираност на различни племена към един род. Дотогава хунският съюз е определено хетерогенен, след това племенните водачи са „сътрапезници” на династа.
    Кога се създава нов тип държавно управление сред хуните? 

    Очевидно, когато топонима на т.нар. Втора Германия, т.е. Мундияк, става прозвище на Донат, явно точно той е Мундзук (Йордан), бащата на Атила.

    Ото Манчън-Хелфън пренебрегва ролята на Донат и вижда в Харатон първият хунски рикс (Олимпиодор), но Харатон въобще не е първият от познатите предводители на хуните, преди него знаем Улдин. Тоест, в случая с Харатон сме свидетели единствено на писмен източник (Олимпиодор), който първи е посочил новият тип хунски рикс, Харатон не би бил такъв, ако Донат не бе  извършил дотогава черната работа по клетвените договори и ако не бе убит, във връзка с тази си държавна дейност.

    Историкът Олимпиодор къде отива да се срещне с Донат?

    „Предполагайки, че Олимпиодор е бил отправен при хуните от Византия, повечето историци разполагат центъра на хунската власт някъде около северните бреговете на Черно море. Това е изключително неправилно. Както Томпсън обърна внимание, „Историята” на Олимпиодор описва изключително Западната империя. Хедеке предполага, че Олимпиодор е бил на служба в имперския двор в Равена. Знаенето на латински, използването на латински думи, латинските форми на варварските имена от Олимпиодор, са все неща, които не ни оставят убедително съмнение в това, че Хедеке е  прав. Олимпиодор е изпратен от Хонорий (западният римски император в Равена, ум.423-бел.К.М.) при хуните и не е пресичал Черно море, а Адриатическо. Хуните, които той е посетил, са живяли в дн. Унгария.” (Ото Манчън-Хелфън, 1973, с.97, 98)

    Още по време на атаката на хунският пълководец Улдин от 400 г. срещу Гайна над гр. Нове (ок. дн.гр.Свищов), Ото Манчън-Хелфън локализира хунските землища „от просторите на румънските равнини до унгарските puszta.” (Хелфън, 1973, с.89, 90)

    „ В 400 г. Улдин бил предводител на хуните в Мунтения, в източните части на Румъния, от р. Олт.” (пак там, с. 81), пише американският хунолог. Жалко, че в този момент не се е присетил, че бащата на Атила, според Йордан (от когото американският професор въобще не е възхитен като историк от VІ в. ), бил наричан „Мундзук” и че това  явно не е лично име, а  прозвище, което почти буквално повтаря олимпиодоровият топоним „Мундияк” (фр. 17).
    За съжаление всички изследователи на европейската хунска история от втората половина на ІV в. и първата половина на V в., се отнасят към хунската именна култура, сякаш тя е християнска. Готите от 376 г. са ариани, наистина еретици, но християни. Християнският модел на даването на име, е радикална културно-религиозна реформа, тя не допуска поли-именността на един субект и по изключение, а не като правило, в нея има прякори. Обратно на това, хунската езическа представа за името, не може да бъде отделена от културата на прозвищата, понеже те са съдържали етнонимен и топонимен субстрат и по този начин са акумулирали устната народно-легендарна памет за миналото.

    Не случайно, когато Харатон става първи цар на хуните, от историческата сцена изчезва името на славният дотогава хунски пълководец Улдин, което прави впечатление на Томпсън и той изрично го отбелязва.
    Обаче ситуацията е много по-объркана, ние предполагаме, че Харатон е именно Улдин, последното име е прозвище.

    Явно Харатон е чичо на Атила и на този свой чичо, той кръщава Ернак („Херан” при арменският историк Егише).
    Обаче чичото на Атила е Руа (Приск) и действително, въпреки твърдението на Олимпиодор за току-що възкачил се хунски цар Харатон, последното име го няма в следващите извори.

    Единствената логика е следната: хунският пълководец Улдин (прозвище) е една и съща личност с Харатон (лично име), който става хунски цар след брат си Донат и приема неговото вече династично име Дуа (Руа).    
    Държавната деятелност на Донат (Дуа, Руа) е свързана очевидно с утвърждаване на династичен елемент в хунската държава, не бива да забравяме, че тяхната мощ и територия надвишава, както римската (до 395 г.), така и персийската (след 395 г.), ето защо династичното подчинение вътре в хетерогенният хунски съюз към 406 г. е вече реален фактор.

    В този смисъл Донат (Дуа, Руа), когато получава прозвище „Мундзук”, е вече основател на династия и Харатон при смъртта на брат си, заема неговото династично име и става попечител над синовете му Бледа и Атила.
    Така в един и същ момент от историческата сцена изчезва, както прозвището Улдин, така и упоменатото лично име на Харатон като рикс от Олимпиодор.

    В историческият летопис на Приск се появява Руа.
    Руа е този, който праща дипломатът Есла при Плинт (консул след 419) в Константинопол, за да търси дезертьорите от хунските племена в армията от 408 г. на Улдин.

    Това посолство на хунският дипломат Есла до новия Рим е очевидно през 421/422 г. и неслучайно съвпада със заетостта на римската армия в персийски конфликт, инсцениран веднага след смъртта на персийският владетел Йездигерд І (399-421).

    Просто Руа е явно знаел, че основната армия на Византия е заета с персийския сблъсък и заплашва, че ще нападне, ако не получи обратно дезертьорите от различните племена, укрили се на юг от Дунав. 
    Сиреч, чичото на Атила, т.е. Руа (по Приск) е всъщност Руа ІІ, неговото лично име е Харатон и на този свой чичо Атила кръщава Ернак (Херан).

    Бащата на Атила се казва Дуа (Руа), има прозвище Мундзук и е известен на Олимпиодор като Донат.
    Бащата на Атила умира преди 423 г., понеже, както пише Олимпиодор, още докато е жив Хонорий (ум. 423), западният император признал Харатон за първи рикс на хуните и му изпратил подаръци, с които се опитал да възпре гнева му от атаки към убийците на брат си.     Очевидно тези убийци са били на римска земя и това е причината Хонорий да го „успокои” с подаръци (ефимизъм за данък към федерати, съюзници); истинската причина е обаче да възпре  Харатон от атака в римските земи.

    Посолството на Есла в периода 421-422 г. до Константинопол следва вече нов държавен модел на хунския двор, протокола изисква да бъде пратен посланик да урежда спор и от неговата мисия зависи политиката на хунския владетел – дали ще напада или не.

    Този държавен модел на поведение, неотклонно следва и Атила по-късно.    
    Първото посолство на Есла в Константинопол демонстрира коренен поврат в начина на водене на политика от страна на хуните. Те вече имат дипломация по римски образец.

    Някъде по това време и Аеций изпраща първият чужденец секретар при хунския двор Констанций.След това през 448 г. изпраща още идин секретар на Атила със същото име, който Констанций е пътувал в посолството на Ромул. Първият секретар е пратен на Руа ІІ (Улдин, Хератон), за да помогне на хунският династ да има адекватна за ранга му администрация и канцелария. Вторият Констанций е пратен през 448 г. на Атила. Приск последователно разграничава тези две личности с едно и също име (хунски секретари на обмяна на опит) в летописа си.

    Това е сложната мозайка на основателите на династията Дуло, като се има предвид ротацията d(t)r, за която вече писахме.

    Разбира се, предположението ни, че името на Донат (Дуа, Дуло) става династично име и на Харатон (Улдин), след смъртта на брат му, т.е. че хунският цар Руа (Дуа), за който през 448 г. пише Приск Панийски, е всъщност Руа ІІ, остава свободна хипотеза, ако не можем да покажем, че Атила и неговият наследник, са също Дуа (Дуло).
    За Атила се спори, Златарски предполага, че не е от рода Дуло. Но Рънсиман допуска, че е по-вероятно да е...
    Следователно, ако покажем, че наследник на Атила, преди Ирник, се е казвал Дуа (Дуло), ще можем да прокараме нишка между „Ирник, от рода Дуло” („Именник на българските канове”) и семейството на Атила.
    Първородният син на Атила, се е казвал Елак. Той наследява баща си през 453 г. и през 455 г. е убит. За него няма други данни.

    Остава да се съсредоточим върху вторият син на Атила, т.е. Дингиз. Неговата деятелност около Дунав продължава до 469 г., когато е убит и главата му е занесена в Константинопол (Марцелиан Комес).
    И все пак, за Денгиз има доста сведения, които не са само при Приск, Йордан и Марселин Комес, но и при западният поет-панагерист Синодий.

    През 458 г. Сидоний Аполинарий пише панагерик, посветен на западният римски император Майориан (457-461). Ото Манчън-Хелфън обръща внимание, че следните стихове се отнасят за хуните: „ Само един народ отказа да ти се подчини, народ, който след това изпадна в по-голяма ярост отколкото можеше да  пожелае, те отведоха своите неукротими войски на Дунав, защото бяха загубили повелителят си във война и Тулдила насъска това неуправляемо множество с дива страст да воюват, с която те бяха длъжни да заплатят за славата си.”
    „Стиховете отпращат към хуните, те са загубили вече Елак...”, пише Ото Манчън-Хелфън (с.202).
    Поетът възкресява събития, познати ни в общи линии от готският историк Йордан.

    В периода 458-460 г. във войската на Майориан, която той събира срещу вандалите, има и много хунски наемници; по същото време Денгиз, след смъртта през 455 г. на Елак, поема кралската власт, воюва с готите и е принуден да търси убежище около Дунав. Денгиз държи територии от Дунав и Сава до малка Скития (северна Добруджа), а основната маса от мирното население хуни, напуска Панония и се заселва до Днепър. Това показва, че намеренията на Денгиз са да се задържи на земите от Сава до Днепър.

    Поетът Сидоний пише за опит на Майориан да подчини тези хуни (в района на Дунав и Сава), явно под последното разбира, че само малка част от Денгизовите хуни се включват във варварската полиетническа войска на Майориан.

    Той нарича отказалите да се подчинят, начело с Тулдила, с името „чуни”.
    Въпросът, който ни интересува в случаят е: защо Денгиз е наречен от поета Сидоний с името Тулдила?
    Това име може да бъде дешифрирано, както като Дуло (Тул, Дила ?), така и като Улдин (Улдила ?) и ни хвърля в изключителна неяснота.

    Йордан е прочел от Приск, че вторият син на Атила се казва Денгиз. Но го изписва Динтцик?
    Защо?
    „Защо Йордан е трябвало да промени Денгиз на Приск в Динтцик?”, пита Ото Манчън-Хелфън (с.204), но не намира приемлив отговор.

    Да допуснем, че Йордан е знаел за този хунски крал като Дин (ср. с Донат на Олимпиодор), но е имал пред себе си и името Денгиз при Приск, при което е смесил в едно династичното име Дин и името от Приск (?).
    Това наше предположение се опитва да вмени, че при Йордан и Сидоний сме свидетели на някакво смесване между поне три названия: династично име, прозвище и лично име.

    С други думи, е напълно възможно Тулдила да е също някакъв синтез от династичното име Тул (Руа, Руил) и прозвището Улдин, но защо Денгиз е наречен така? Няма никакво съмнение, че той е предводителя на хуните по това време и на това място, където е Майориан.

    Да се върнем на Йордан. Да предположим, че той също е знаел някакво династично име Дин, освен това е знаел и личното име Денгиз от Приск. Защо Йордан не знае прозвището Улдин?

    Нищо подобно, той го знае, но нарича Ултинзур син на Атила, с което въвежда в заблуждение всички историци на хуните, че Атила е имал повече от трима онаследяващи го сина, за които пределно ясно дава сведение Приск при посещението си през 448 г. при Атила.     Наследниците на Атила са трима, а от династични бракове с дъщери на варварските васали, той има и друго потомство, но не и наследници на трона.

    Елак още приживе на Атила през 448 г. е подготвян за владетел, като е назначен от баща си за цар на акатирите.

    Прозвище Ултинзур (Улдин) се среща последователно след 400 г. до  469 г. и това прозвище го носят различни личности от рода  Дуло.

     Такъв е бил Улдин през 400 г. Брат на Донат, чието лично име  е Харатон (Олимпиодор), но военното му прозвище е явно Улдин.   

    И така, ситуацията е повече от сложна, но не е нерешима.
    Просто изследователите не са се запитали имали ли са хуните династия и каква е нейната титулатура.
    Загадката ще изчезне, след като стане ясно, че титулатурата на хунският династичен род е включвала три названия: личното име, прозвището и династичното име.

    Летописът на волжките българи от ХІІІ в. „Барадж тарих” ни е оставил много малко сведения за Атила, за радост обаче там можем да открием каква е била титулатурата на хунският владетел.

    „Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападнал алманците и фарангите...” (Джагфар тарих, с.19)
    Ще рече, сега ни предстои да реконструираме в точност една титулатура, която ще ни даде ключ към разбирането, което търсим.

    Кан Атила, е Бат (Айбат, най-старшият в рода), е по прозвище Аудан (прозвището съдържа името на народа), е Дуло (династичното име).

    Ако приложим тази схема към Харатон, получаваме следното: Кан Харатон, е Бат (най-старши от рода, след смъртта на Донат), е по прозвище Улдин, е Дуло (Руа ІІ).

    Само Донат е имал прозвище Мундзук, след Харатон владетелския род е вписвал като прозвище етнонимът на народа, от който произхожда.

    Това е Аудан (познат ни от „Именника на българските канове” под формата „Авито”).
    Етнонимът „аудан” е външно наименование на „бенед”; в арменската история от VІІ в. (Анани Ширакаци) птоломеевските „бенед” до северозападното Прикаспие, са наречени вече „Адон”.

    През ІІ в. от н.е. при историкът Ариан се появява и страната „Евдоусия” (анонимният перипъл на Черно море, е на Ариан, както доказа Агбунов).

    Бояните (венед) са имали външен етноним „адон” (аудан), даден им явно от утигурите, още преди 375 г. Още от ІІ в., ако се вярва на Ариан и на „Именникът на българските канове”, датира съюза между бояните (аудан, кутригури) и утигурите.

    Ето защо не бива да се учудваме, откъде в поетичната глава на Сидоний през 458 г., се е появила формата на името Тулдила, под което  явно се крие Денгиз.

     Кан Денгиз е също Бат (най-старши след Елак), е по прозвище Аудан, е по династично име Дуло.
    Как Дуло и Аудан (Улдин) са се преплели в поетичното име на хунския владетел Тулдила в стиховете на Сидоний, можем само да гадаем.

    За прозвище „Улдин” на хунският династичен род знае и Йордан, но поради непознаване на особеностите на хунският царски титул, решава, че „Ултинзур” е още един син на Атила. За по-убедително пише и за пети син...
    „Именникът на българските канове” е съхранил също династичната титулатура. Местоживелищата (хол) на народа Авито (Аудан), от който е рода Дуло, са „отвъд Дунав” и народа е имал 300 годишна история преди 680 г. От 165 г. до 465 г.

    В този смисъл, Ирник, който е по прозвище Авито (Аудан), е от рода Дуло, и неговата държава е 100 години. От 465 до 565 г.

    „Ирник” е отделен от „Авито-хол”, понеже, макар и от рода Дуло, е цар не на авито (виж моята статия „Кои са кутригурите?” в този сайт ), а още докато е жив Денгиз става през 465 г. владетел на утигурите.     „Именникът на българските канове” е продукт на утигурската паметна традиция в българската държава, документа не споменава нито Атила, нито Денгиз...Но, утигури и кутригури заедно стават българи и тази етногенеза е пренесена в дунавска България през 680 г.     Кутригурите (бояни, аудан) са представени в „Именникът на българските канове” като „Авитохол от рода Дуло”. Тук имаме обаче инверсия: всъщност рода Дуло, произхожда от народа Авито (Аудан, Улдин); а „хол” не е нищо друго освен „аул” (дом)...

    Народът „бунджар, бурджан” (боян) е наричан от утигите „аудан” (Авито в „Именника” е негова форма), както вече посочихме.

     Същият този народ, след 465 г. е наречен от антите „хотраги” и това външно наименование е въведено в исторически оборот от Прокопий през VІ в. като „кутригури, котраги”...Външният етноним „хотраги” е бил явно много разпространен, след като и сироезичният автор от 555 г. Псевдо-Захарий Ритор го знае, което свидетелства и за мощта на антите по това време, от които произхожда този външен етноним на пост-атиловите хуни на Денгиз.

    В общият брой от 515 години минало преди 680 г., за което пише в „Именника на българските канове”, е включен и вархонският съюз мужду рода Дуло и аварският каган в Панония, който е просъществувал от 568 г. до 619 г., когато Орган от рода Дуло отива в Константинопол при Ираклий І през 619 г. и династията Дуло предприема про-византийска политика.

    Благодарение на този ход на Орган, в периода 627 – 629 години, е създадена кубратовата държава България. Годината 629 съвпада с календара в „Именникът на българските канове”.

    В завършек трябва да отчетем, че този документ е всъщност „Именник на българските държави”, ако не искаме да се чудим защо Авитохол е „живял” 300 години, а Ирник е „живял” 100 години...
          

9 февруари 2013 14:00 | 0 Коментирай Препоръчай (0)

Иконата на Срастотерпец император Николай Александрович беше посрещната тържествено във варнеския катедрален храм, информира Petel.bg. Заедно със светинята пристигна и делегация от духовни лица от руската църква.

Донасянето на копие на руската икона е по инициатива на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски митрополит Кирил със съдействието на Балканското атонско сдружение и с личното Благословение на Патриарха на Москва и цяла Русия Кирил, както и на Санктпетербургския и Ладожски митрополит Владимир.

Император Николай Александрович е ктитор на катедралния ни храм, през 1901 г. са били дарени 42 по-малки и 3 големи икони, а през 1904 г. още осем икони за средните и северните врати на иконостаса.

Българин от Габрово изобрети автомобил, който се движи изцяло с вода!

Автомобилът изразходва 40 литра вода на 100 киломентар пробег.

До сензационното откритие се стигнало, след дългогодишен научен труд и експерименти. 

За жалост обаче, след оповестяването на откритието в медиите няма и следа от габровеца както и откритието му, съобщава bgnovinar.eu.

През 2010 г. изобретателят  Муамар Йълдъз от Турция  е представил пред учени свое устройство, което работи на базата на магнетизма или на свободната енергия, откритие, направено от легендарния Никола Тесла и потулено след това десетилетия наред.

Устройството няма захранване, работи идеално по време на демонстрацията, и най-важното – то е сглобено пред очите на всички присъстващи!

Безплатно получаване на енергия както го е правил Тесла е възможно, казва Муамар Yildriz пред учени в университета Delft University of Technology (TU Delft) – най-старият и голям технически университет в Холандия, където той представи избретението за получаване на електричество от магнетизма.