© Антон Станков, архив news.bg

Всеки осъзнава, че без ДПС не става, страната не може да се управлява. Това заяви лидерът на ДПС Ахмед Доган на среща пред няколко хиляди души в Джебел.

Той присъства на възпоменателен митинг по повод 21 години от мирния протест на българските турци в Джебел, с който те настояват да бъдат върнати рождените им имена. С решение на общинския съвет 19 май е обявен за празник на града.

„В един момент осъзнаха, продължава речта си Доган, една много дълбока истина. Ако ДПС е зло, започнаха да мислят: Ела зло, че без теб още по-зло.

Ахмед Доган подчертава, че ДПС е най-опитната партия в страната и кадрите на движението в местната власт са гръбнакът на този опит, който партията има последните 20 години.

„Никой не може да си помисли, каквито и мускули да показва, каквато и смелост да демонстрират, да посегнат на правата и свободите на човека. Дори да си го помисли, вече трябва да се направи корекция", заявява още лидерът на ДПС.

По думите на Доган - който посегне на правата и свободите, трябва да си направи сметка, че нарушава основен принцип на демокрацията.

Той е категоричен, че през последните осем години ДПС са се научили сероизно да управлявакт - „нашите хора, които разбират от властта, постоянно висят на главите на тези, от които зависи съдбата на страната за решаването на канализационни въпроси, нови работни места, водоснабдяване, пътища, инфраструктура и т.н.
Всеки осъзнава, че без ДПС не става, страната не може да се управлява, подчертава Доган в Джебел и призовава към единство - имаме нужда повече от всякога през последните 20 години да бъдем единни, защото сме силни така.

Тази възпоменателна вечер се посвещава на майор-летеца Христо Вълев Илиев, командир на 2ри щурмови полк, летище Граф Игнатиево край Пловдив по случай 100 години от рождението му.

Майор Христо Илиев, въпреки неговите достойнства като офицер, въпреки неговото толерантно и човешко отношение към заловени партизани, стана жертва на т.нар „народен съд“, едно антиконституционно формирование, заедно с други свои колеги офицери. И до днес не е известно мястото, където почиват неговите кости, за да им се отдаде необходимата почит.

Младите и подрастващите трябва да знаят за тази жесткока несправедливост, наречена „народен съд“, под ножа на който загинаха стотици и хиляди невинни хора със скалъпени обвинения, между, които и много достойни офицери.

Майор Христо Вълев Илиев е роден на 20.09.1903 г. в едно малко селце на варненски окръг, със старото име Боаз Кесен,  а днес село Чернево. Родителите дават на новороденото дете името Христо, хубавото име на големия български поет Христо Ботев. В последствие семейството се премества във Варна и тук детето става юноша и възмъжава. Характерна черта на семейството е патриотизма и когато на Христо му предстои да се ориентира в живота, той недвусмислено избира – Военното на Негово Величество Училище. Мечтата му е да стане офицер-летец, да посвети живота си в бран на родното небе от чужди посегателства…и мечтата му се сбъдва! Христо Илиев завършва 45-ти випуск на ВНВУ като подпоручик-летец на 6-ти септември 1926г. в дена на Съединението на княжество България с Източна Румелия.

На 21-ви октомври 1929г. той е произведен в чин поручик. На 3.10.1935г. е произведен в чин капитан и на 6 май – Гергьовден, 1943г. в чин майор. Като проследим службата на този български офицер, ние се запознаваме с едно рядко старание за усъвършенстване на професията . Службата във въздушните войски протича първо като летец-навигатор, като командир на крило в смесен орляк, като командир на крило в изтребително морско и разузнавателно ято. В последствие той става началник на училище за бордни екипажи и командир на бомбардировъчен орляк. И съгласно поверително писмо №1-1023 / 28.08.1943г. на командира на Въздушната ескадра на 04.10.1943г. майор Христо Илиев е приел във всяко отношение командването на 2-ри въздушен щурмови полк с база летище Граф Игнатиево, край Пловдив.

В списъка на личния състав на 2-ри въздушен щурмови полк към 01.05.1944г. командир на полка е майор-летец Христо Вълев Илиев. Майор Христо Илиев в процеса на своето усъвършенстване като летец през 1941г. е в Германия в Bad Hilling, от август до октомври включително. И от октомври 1941г. до март 1942г. в  база Wertheim. През 1942г. той продължава своята специализация в Полша.

След завръщането си от  Полша негова е инициативата пилотите, които летяли на самолети  PZL 43 и 59 известни у нас като самолети „Чайка“ да се обучават в кацани с планиране при отнет мотор, което до тогава не се практикуваше с тези самолети.  Кацането се извършваше с мото на определени обороти, което изискваше предварително самолета да се подведе от голямо разстояние. Неговата инициатива беше много удачна, особено при летища с по-малки размери, където големия пробег бе направило кацането невъзможно. Това също е пригодно, ако се наложи принудително кацане на площ с малки размери.

Със своите начинания майор Христо Илиев се изявява като извънредно инициативен летец, летец с голяма съобразителност и остър ум. Но ето идва и 9ти септември 1944г. , неговите заслуги и инициативи като летец са пренебрегнати и съгласно регентска заповед №154 от 15.10.1944г., майор Илиев е уволнен въпреки участието му активно в създалия се фронт. Уволнението му го сварва във военната болница. Преди още да възстанови здравето си той е изваден от хоспитала и подобно на много български офицери, особено командири, е изправен пред т.нар „народен съд“, учреден в противовес на българската конституция.

Каква е вината му? Назначен от висшето командване за председател на комисия за разпитване на заловени партизани. Като такъв той е наредил на своите подведомствени, да водят с заловените партизани толерантни разговори, да не бият, което подчинените му изпълняват стриктно, защото той строго е контролирал това. Въпреки всичко, нищо човешко, което е проявил не се взима под внимание. И понеже е бил председател на комисия, получава смъртна присъда, която бива изпълнена. Неговата нелепа смърт потапя в дълбока скръб семейството му – жена, две малки дъщери, престарелите му родители. Дъщерите му още задават въпроса: „Къде са костите на нашият баща, за да им отдадем нужната почит?!“ Жалко, твърде жалко, убитите от „народния съд“ без съд и присъда, безследно изчезналите, следват един след друг – жертви на омраза и мъст. Например: поручик Фердинанд Симеонов – убит след 9-ти септември, жестоко удавен в Дунава. Убит е и вника на Бачи Киро – ген. Теодоси Даскалов. Безцеремноо е убита внучката на Баба Тонка Обретенова. Безследно изчезна най-големия син на Райна Княгиня, генерал иван Динчев.

Днес и сред редиците на българските комунисти се чуват трезви гласове, че тези убийства не биваше да стават, омразата и отмъщението не биваше да се развихрят…но жалко, станалото не може да се унищожи и забрави. Историята е велик съдник. Тя подробно записва в своите страници всички подвизи и геройства, но записва и всички безчинства, като ни сочи пътя, който се осветява от заветните думи на светото писание: „Мое е отмъщението и аз ще го дам.“ – говори Господ през вековете чрез своите пророци.

Със смъртта на майор Христо Илиев, българската авиация загуби един зрял, смел, инициативен летец и командир в своите най-творчески години…

Да помним името на майор Христо Илиев, командир на 2-ри въздушен щурмови полк, чиято летателна дейност днес може да бъде пример за много млади ентусиазирани летци, посветили живота си в бран на родното небе! Нека бъде вечна неговата памет!

(Реч по случай 100 годишнината от рождението на офицер Илиев, о.з  капитан-летец: Красимир Герджиков, председател на клуб Варна при съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО, РЗВ)

Еврейската неправителствена организация „Breaking the Silence” публикува нов критичен доклад за офанзиваta в ивицата Газа през януари 2009 година. В този доклад, жените на служба в израелската армия нарушават омертата.

„В израелската армия една жена трябва да се покаже като по-добра от мъжете. Когато една жена унижава палестинците, тя трябва да го прави по-силно от тях”

Девет месеца след публикуването на признанията на еврейски войници участвали в кампанията през 2009 година Breaking the Silence ни запознава със свидетелствата на 50 жени служили в Цахал.

На различни постове по време на задължителното им военно обучение(две години). Няколко от тях са служили и в Erez, основния пропускателен пункт към ивицата Газа.

„Нормална процедура беше, когато палестинец имащ разрешение да влезе в Израел, при неговото връщане в ивицата Газа го отвеждахме в една палатка и го биехме.” Разказва една от свидетелстващите. Това наказателно упражнение се осъществявало в присъствието на офицера и „жените не изоставаха от мъжете в ударите”.

Според жена офицер в израелските гранични войски, извращенията са често резултат от скука. Когато тя била на пост натоварена с наблюдението на стената в Женин, нейните колеги често си измисляли „агресивни забавления”: „Те съобщават по радиото на командването, че палестинците ги замерват с камъни или, че са агресивни като дават на командването доста мътно описание на обстановката. В резултат на това те получават разрешение да разпитат някой от агресивните палестинци избран по случайност.” В резултат на подобни разпити, често се е стигало до смърт на палестинеца.

Сред цитираните случай е този на 9 годишен прострелян в корема, след като се е опитал да се изкачи на стената.

„Друго дете е било убито от снайперисти в близост до селището Гуш Ецион също без особена причина, но войниците, които са го убили след това се организират и представят история на случилото се, която ги оневинява.”

Войната е мръсна работа, особено когато стига до убийства на деца. По тази причина преди да бъде започната трябва да е ясно как да бъде спечелена максимално бързо. Във война продължаваща 70 години доброто и злото така са се размили и смесили, че вече самите понятие са станали изпразнени от смисъл. В убийствата на деца има точно толкова морал колкото и в атентатите и бомбардировките на израелските градове с ракети. И двете са отвратителни престъпления.

Много историци са се изказвали, повтаряли и преповтаряли, че България е държава на духа. Естествено, ако ги запитете обаче, в какво точно се състой това понятие, едни ще кажат в Християнството, други в Кирилицата, трети в „амалгамата от различни народи оставили гени у нас“(цитирам със отвращение), и прочие. Именно това полага необходимостта, да се направи един конспект на древнобългарската доминация над околните народи, и безпосрният цивилизаторски импулс на народа ни. И няма как да не започнем със онзи първи цитат, някъде отдавна изречен, и вече почти забравен израз, от който мнозина като папагали се опитаха да почерпят дивидент, без нито да го осмислят за да могат да го защитят, нито пък намериха слабостите в него. 

„Обединената духовна енергия на траки, славяни, готи и българи, създава средновековното културно чудо, което аз наричам държава на духа.“, каза някъде през 60-те руският учен Димитрий Лихачов, докато бе награждаван с някакъв нищо не значещ орден на НРБ. Това изказване трябва да се раздели на две части. Първата е, страшното определение за „смесване, сливане, мелезиране“, на днешния народ. Дали на българският народ му е била нужна „духовната енергия“, на народи, които са изоставали вековно във своето развитие, е съвършенно друг въпрос, който ще видим по-нататък в статията. И да – ние сме носители на духа, затова и нашата държава е такава. Но, нима този дух се е зародил във средновековието както иска да ни убеди Лихачов. Нима, този дух е някаква химична реакция между различни народи, извършена със някакъв незнаен „философски камък“, който превърнал в своеобразно злато, нещо което преди е било ръжда? Не мисля.

/На картата е отбелязана Дунавско-българската културна доминация над Европа. Авторите не са се сетили да добавят и безпорната Волжко-Българска доминация над Руските княжества(особено Суздал)… Тъй като авторите на атласа, от който е сканирано изображението че ние сме влияели само на православния, но не и на католическия свят, са неотбелязани културните ни огнища в Панония, Босна и други местности./

Българите сме били цивилизаторският народ, навсякъде където сме стъпили, много преди нашето преселение в Европа. Може би, днес ние сме загубили спомена за прародината. Може би днес, ние съхраняваме само в фолклора, онази дива мистичност на миналото. Но навсякъде където сме били, сме оставяли след себе си, стотици похвали и хилядолетни спомени за нашето присъствие, подобни на това на Насир Кубадиани.

Прабългарите бяха онзи народ, който покрай викингите допринесе най-много за организиране и оформяна на цивилизацията на цяла Източна Европа. Нито християнството и докараните от него промени, нито многото удари на съдбата са могли да съборят делото на онзи, надарен с голяма култура и организаторска способност народ, който сковал в една нация народите на Мизия, Македония, Добруджа и Тракия – именно в българската нация/Геза Фехер/

Духа на древните ни предци – българите, е засвидетелстван както на бойното поле, така и в управлението на тяхната държава. Редица извори ни дават ценни известия за настроенията на чужденци и българи, към особения вид държавност(българският саракт), у който са живели древните българи.

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко,което е пожелавал. Народ у който този е придобивал титли, който е купувал благородството с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода. Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник,който да му устои.“

Тези редове, от далечния 5ти век, излезли под перото на Енодий, ни уведомяват че, българите са живеели на родове(характерна черта разпространена до началото на 20 век), и всеки род е извоювал своето благородство със меч в ръка, срещу неприятеля. И ако това само по себе си не е достатъчно, нека погледнем един от Византииските Тропарх от 999 година: „Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно“

Освен чисто духовните качества на българите, не трябва да се забравя и икономическото благоденствие, ниските данъци, и голямото изобилие на всички стоки. Лексикона Суидас, ни описва как безносия император, буквално позлатил Тервел, за неговата помощ…

При император Юстиниан Носообрезания предводителят на българите,Тервел, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и изправял своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Изправял копието си на земята и до краищата му натрупвал голям куп дрехи от коприна. Като напълвал сандъчета със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, като пръскал с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.

/На картата е отбелязана Дунавско-българската културна доминация над Европа. Авторите не са се сетили да добавят и безпорната Волжко-Българска доминация над Руските княжества(особено Суздал)… Тъй като авторите на атласа, от който е сканирано изображението че ние сме влияели само на православния, но не и на католическия свят, са неотбелязани културните ни огнища в Панония, Босна и други местности./

Щом Тервел е изправял копието си и е чакал, докато то се покрие от златото напълно, спокойно можем да говорим че всички блага на Константинопол са били в ръцете му, дар от Юстиниян. Това богатсво, комбинирано със ниските данъци(1 яйце, и 1 лъжица мед на година при Цар Петър 1), ни прави държава привлекателна за всички, и особено за българите. Събитието относно Тервел е описано и от Теофан в рамките на 1 изречение:

„Юстиниан завзел отново царската власт и като дал на Тервел много дарове и знаците на царската власт, изпратил го в мир.“

И тъй като, Българската държава е била стожер на цивилизацията за цяла Европа, имало много опити тя да бъде съборена. Династичните бракове на българи със, съседни славянски държави, изиграва лоша шега, защото ги обогатява със кадърни управници със българска кръв. Два от най-забележителните опита да бъде съборена държавата на Духа, държат именно такива князе“. Княз Светослав, вожд на Киевска Рус, предприема няколко похода към дунавска България. Неговата майка – Кралица Олга, е Волжко-Българска принцеса. Младия княз бил отявлен имитатор на всичко българско, и се стараел всячески да подражава на българите. С неговите походи срещу България, той не просто идва за плячка, а се опитва под неговия скиптър да подложи всички българи земи, и да унищожи българската държавност(с Цар/Кан Българин). Светослав е оставил в едно от писмата си от Българската си резиденция(крепоста Преславец), до столицата си, едно интересно сведение:

„Майко, ако искаш да видиш по-красива земя от Киевската, ела в Кадъ кьой (Преславец),
защото в българската (ми) столица, като в център, се стичат всички скъпоценности на изкуството и природата, понеже това е средата на моята земя: гърците пращат тук злато, платове, вино и плодове; бохемците и унгарците сребро и коне; руснаците кожи, восък, мед и роби“.

Друг такъв ренегат е сръбският Крал Стефан Душан. Този „прави србин“, и създател на „огромната“ Сръбска Империя, голяма колкото 1/3 от Симеонова България, също е полубългарин по майка – Анна, дъщеря на Георги Тертер е дарила живот на бъдещия сръбски Княз. Душан получава прозвището си защото удушава баща си(сърбина), мести столицата на Сърбия, в Скопие(българска земя), титолува се за „Цар на Българи и Гърци“, и отнема всички привилегии на сръбските богаташи от Рашка. Това поведение обуславя и защо Сръбската Православна Църква(стълб на великосръбският шовинизъм, и до днес не го е канонизирала). Интересно е определението на Крсте Мисирков за незадоволения Душевно, „цар“ Душан, терзан до края на живота си, че не е българин, и не е успял да пороби България, под неговия скиптър.

Цар Душан е една твърде интересна личност в българската история, искам да кажа в историята на българския народ и в оная сръбско-българска държава на Немановци. Официално за Византия, Унгария, Венеция, Дубровник, Източното българско царство, той е сръбски отначало крал, а сетне цар! Но фактически той е повече български, сиреч западно-български цар, отколкото сръбски крал. Поне такова е впечатлението от неговата политическа и културна дейност за сръбските му съвременници-властели и особено за духовенството на Пекската патриаршия. Съвременниците му сърби и следующите поколения на сръбската духовна и светска интелигенция са запазили едно явно осъждане на всичката му политическа и културна дейност, която се схваща от тях като измена на националната сръбска кауза за обединение на сръбските земи, за постигане на един империалистически блен от временен характер. Всички правдини и предимства, които получи местната българо-македонска аристокрация от Душановата империя, както и пренасянето на държавния център на етнически българска територия в град Скопие, който е бил след 1018 година резиденция на византийския управител на покорена тогава целокупна България, е увреждало националното чувство на съвременните на Душана патриоти, и е дало подтик след смъртта му те да се отметнат от оная създадена от Душана „сръбска“ империя, в която македонските българи играеха ръководяща роля.

Крсте Мисирков

Определението на Крсте Мисирков, показва, че същноста на българската държава е била такава, че на нея е било определено мястото на Лидер сред всички народи, както в културно, така и във военно отношение. Всички опити да бъде заличена българската държава са опити друго царство да ни измести от уникалният ни статут.

„Името българин означава мъдър, знаещ човек“, отбелязва арабският пътешественик Абу Хамид ал Алдалуси, и докато на нас ни е генетично заложено да сме знаещи, ние сами трябва да изминем този път! За да я има Велика България!

Източник: „Българска историческа истина“

         Данните на икономиката за първото тримесечие са тревожни. Те показват, че изходът от кризата ще бъде бавен, противоречив и сложен. Искаме да споделим най-важното, от анализа, който прави икономическият екип на партия „Българска Социалдемокрация”.

Вече на всички е ясно, че в България кризата има по-различни последствия, отколкото в другите западноевропейски страни. Световната икономическа криза не засегна съществено българския банков сектор, както поради неговия неголям размер, така и поради факта, че в България работят предимно чужди банки или техни филиали.

Големият проблем на България е кризата на нейния реалния сектор. Вече две години предупреждавам на различни форуми, че ударът на кризата върху България ще бъде много съществен. Некомпетентни и престъпни бяха изказвания на бившите управляващи, че кризата ще ни подмине и няма да бъдем съществено засегнати от нея. Тази позиция доведе до подценяването на факта, че в условията на България кризата играе ролята на чистилище, на изключване от пазара на фирми, които са недостатъчно конкурентноспособни.

В крайна сметка нашето предвиждане от 2008 г. бе, че близо 40 на сто от всички български фирми ще бъдат съществено затруднени, или ще фалират се оправда напълно. Това е причината да не очакваме през 2010 г. съществено повишаване на икономическия растеж. По-вероятно е, както предвидихме през ноември 2009 г., растежът да е – 1 до – 2 на сто.

Отрицателният растеж на БВП за първото тримесечие е близо 4%. Това е главната причина за по-малките приходи от ДДС и другите данъци. Няма как бързо да се измъкнем от тази тенденция, няма как да имаме рязък обрат към нещо положително. На Запад кризата е предимно финансова. Свиването на пазарите ограничи фирмите, но не ги унищожи.

В България ефектът е различен. Немалка част от фирмите трайно или окончателно ще спрат да работят. Те са съществували само при условията, които бяха до кризата.  В посткризисни условия те не могат да действат, освен ако не се преструктурират. Натискът върху българските фирми, поради тяхната недостатъчна конкурентоспособност, е с пъти по-силен, отколкото върху фирмите в Западна Европа. Това може да се нарече структурна криза, и изходът от нея ще изисква много сериозни реформи. Ако правителството се задоволява само с това да поддържа фиска, да прави икономии - резултатите няма да бъдат достатъчни. Безработицата ще остане висока, недоволството на хората ще расте. Единственият начин да се преодолее относително по-бързо негативната тенденция е да се обърне по-голямо внимание на реалния сектор. Да се създадат „оазисни” условия за определени чужди инвестиции. Да се премине към това, което ние наричаме нишова стратегия в развитието на страната. Да се изберат много ясно и на висше държавно ниво, национални приоритети и по този път да се тръгне към позитивен растеж и излизане от кризата.

С Хасан АДЕМОВ, депутат от ДПС и член на социалната комисия в парламента, разговаря Соня Гълъбарова

- С обсъждането на бюджета за 2011 г. първо вашата комисия, а после и парламентът ще трябва да решат осигурителният стаж ли ще се вдига, или възрастта за пенсиониране, г-н Адемов?

- Мисля, че едното не изключва другото. Аз самият съм класически пример за това, а в моето положение ще се окажат хиляди хора. Имам 31 г. стаж, нямам прекъсване нито една година. До пенсия по сега действащия закон ми остават 6 г. За това време обаче не мога да натрупам 40 г. стаж, колкото се предлага да имат мъжете, за да се пенсионират по новия ред. Ще мога да го направя, но с намален размер на пенсията си. Или ако си купя стаж за времето, когато съм бил студент. Но възниква въпросът - защо се признава за стаж времето на казармата, на майчинството, на болничните, на отпуските, а на следването не се признава?

Иначе без съмнение системата за социално осигуряване има потребност от реформиране, за да е достатъчно стабилна, да е автономна и да не натиска публичните финанси на държавата.

- Нали така беше замислена през 2000 г., когато започна реформата в осигуряването?

- Но тогава никой не е залагал това безусловно намаление на осигуровките, което доведе до положението 60% от средствата за пенсии да се плащат от държавата. Не постигнахме и друга основна цел - солидарният стълб да дава като пенсия около 50% от дохода по време на труд и още 20-25% да идват от допълнителните вноски за втора и трета пенсия. Социалното осигуряване беше принесено в жертва на преструктурирането на икономиката, на отбраната, на полицията. Колко успя това преструктуриране се вижда, но жертвата беше направена - намаляваха се вноските, даваха се възможности за ранно пенсиониране, за да не излизат хората на улицата, и т.н. Сега няма как да е финансово стабилна пенсионната система и всички искат тя да се промени.

- Кой е начинът това да стане, без да се надигне обществено недоволство?

- Няма такъв начин - близо 82% от хората у нас са против вдигането на възрастта за пенсия. Сред тях съм и аз, защото няма как нормален човек да каже искам да се пенсионирам на 65 или на 67 г., въпреки че много от пенсионерите работят.

- Работят, защото са излезли в пенсия рано и защото получават пълна заплата и чиста пенсия без данъци, нали?

- Работят, защото получават ниски пенсии. Ако пенсиите бяха прилични за преживяване, едва ли възрастните биха се хванали пак на работа. Няма правителство, което да каже - вдигаме възрастта за пенсия и да не си изпати, защото това е адски непопулярна мярка.
Човекът, който има куража да изрече, че това трябва да се направи сега, е шефът на Балканския институт Иван Нейков. Защо ли? Ами защото не се занимава сега с политика и не му предстоят избори. Политиците са с къс хоризонт от 4 г. и бягат като дявол от тамян от непопулярните мерки. Те обаче трябва да бъдат извършени и на хората да се каже честно защо и как.

- Кой вариант е по-безболезненият?

- Ако приемем да увеличим стажа, но не си направим както трябва сметките, само след няколко години ще изпаднем в ситуацията, след като сме ручали жабетата, да вдигаме и възрастта. Защото при всички положения пенсиите, които ще се отпускат, ще са по-големи, т.е. ще излизат повече пари от системата.

Предполагам, че консултативният съвет към социалния министър ще направи тези разчети. Ще стане ясно каква цел преследваме, какво ще постигнем, какво ще загубим и едва тогава проектът ще бъде даден за обсъждане на обществото. Без да съм ги виждал обаче, съм убеден, че с вдигане на стажа ефектът ще е съмнителен, целта няма да се постигне.

- Значи Иван Нейков ще се окаже прав?

- За съжаление е прав, като предлага драстичния вариант за вдигане на възрастта. Но като говори, че трябва да отрежем опашката на котката, той го казва с болка. Защото много добре знае за какво става дума.

- Той започна тази реформа. Девет години поред възрастта и стажът нарастваха по малко, докато се дойде до днешното положение - мъжете да излизат в пенсия на 63 г., жените на 60 г. при стаж 37 г. и 34 г. по точковата система.

- И получи за това политически шамар. Сега обаче излиза, че толкова омразната точкова система всъщност е начин за по-ранно пенсиониране, защото пределната възраст е 65 г. С премахването на тази система условията за пенсиониране особено на хората, завършили висше и полувисше образование, стават много по-тежки. Ще бъдат порязани и тези, които сега оставаха на работа, без да излизат в пенсия, и получават бонуси за това. Ще се окаже, че няма да им стигне стаж за пенсия, камо ли за бонуси.

Волю или неволю много от хората ще работят до 65 г., за да си докарат стажа, само че никой не смее да им го каже направо. Но каквото и да се приеме, свързано с пенсионната система, то трябва да започне да действа от началото на 2011 г. От 1 юли вече ще е късно, защото през есента на 2011 г. предстоят местни избори, президентски избори. И едва ли тогава могат да бъдат въведени такива мерки.

- Значи не виждате никакъв печеливш ход?

- Оптимистичното в този неприятен сценарий е, че Министерството на труда и социалната политика е отворено за диалог, търси възможности всичко това да бъде обяснено на обществото, да има дискусии. Но каквито и да са те, обществото едва ли ще преглътне горчивия хап. Точно затова трябва да се търси политическо и национално съгласие, а не само това, което се постига в тристранния съвет. Той заработи много добре, но все пак е консултативен орган. А за тези непопулярни мерки трябват съдружници в парламента, включително и сред опозицията. Става дума за политическо решение и колкото повече тежестта и отговорността за реформата се разпределят между социалните партньори и политическите сили, толкова по-малка ще е цената, която ще платят управляващите и цялото ни общество.

- Какво повишение на пенсиите ще получат възрастните от 1 юли, вече се говори, че това няма да стане?

- При положение че има орязване на пенсиите в други страни, едва ли у нас ще си позволим увеличение. Но може да се извърши индексация само с процента на инфлацията, без да влияе осигурителният доход. Парите могат да се дадат да речем не от юли, а по-късно, когато са по-ясни възможностите на бюджета. Варианти много, но е добре да има индексация, макар и малка.

- Ще позволите ли да изгорят невзетите отпуски, ако хората не могат да ги изчистят до края на 2011 г.?

- В сега действащия Кодекс на труда няма опция отпускът да се губи. Няма вариант и за парично компенсиране, защото в чл. 178 е казано, че се забранява компенсиране на платения годишен отпуск, освен при прекратяване на трудовото правоотношение, т.е. управляващите ги стяга чепикът точно затова, че трябва да се плащат обезщетения за неползваните отпуски. А те са се натрупали, защото държавната администрация, включително и областната, и общинската, се страхува от политическа метла и си изгражда чувство за самосъхранение.

Когато дойде нова власт, тя по дефиниция си подменя екипа и държавният чиновник си осигурява една спестовна касичка чрез отлагане на отпуски, ако бъде съкратен, да разчита на сериозни доходи, докато си намери нова работа. Да се обвинява Кодексът на труда, че не дава възможност да се ползва отпуск, е несправедливо. Това, за което ще настоявам и като представител на опозицията, е да няма хипотеза да се губят отпуски. Не може да приемем текстове, които да противоречат на подписани европейски и международни договори и да лишават служителя от конституционното му право на отпуск.

От новата мярка, която предвижда първите три болнични да се плащат от работодателя със 70% обезщетение, вече няма смисъл. Тя няма нужда да се прилага, смятат депутати от социалната парламентарна комисия. Вместо нея, те ще настояват да се приемат по-строги контролни механизми за отпускането и ползването на болничните.

Аргументите им: Новият ред на плащане ще намали обезщетенията на хората. А всякакъв опит да се отнемат доходи в условията на криза, независимо от причините, е неприемлив (досега работодателят плащаше само първия ден от болничните, и то със 100% обезщетение върху брутната заплата, после НОИ - с 80% от осигурителната заплата - б.р.). Не издържал и мотивът, че новият начин на плащане ще намали фалшивите болнични. Ако се приемело, че 20% от болничните са фалшиви, макар че и това можело да се оспори, нямало логика да се наказват останалите 80% от болните, чиито диагнози са истински.

"Няма основания тази мярка да бъде приложена, макар и временно. Още повече че по данни на НОИ дефицитът във фонд "Болест и майчинство" е намалял значително. За първите три месеца на годината бяха изхарчени 17 млн. лв. повече, отколкото за същото време на м.г. Но в края на април дефицитът вече е стопен до 5 млн. лв. И има възможност до края на годината да бъде изчистен", убеден е и депутатът от ДПС Хасан Адемов.

Очаква се още бизнесът и синдикатите да започнат до края на седмицата двустранни преговори за новия размер на минималната заплата от 1 юли. КНСБ вече даде своята оферта за увеличение, и то в три варианта - от 240 лв. сега, минималната заплата да стане 270 лв., 290 лв. или 310 лв., според възможностите на бюджета.

Идеята е след приспадането на данъците и осигуровките чистата сума, която остава за харчене, да е по-голяма от прага на бедност - сега 211 лв. на месец. Сметките показват, че най-добрият вариант е минималната заплата да стане 290 лв., т.е. да се увеличи с 50 лв. Тогава на разположение ще остават близо 229 лв. при около 190 лв. сега, което е под границата за бедност.

Българите пак са тук – пред изоставен гръцки бункер с картечно гнездо по пътя за Ксанти. Строго погледнато, българите никога не са си отивали от околните села.

Едва ли много хора в България осъзнават какъв исторически пробив беше осъществен с отварянето на новия ГКПП Златоград – Термес на вр. Костадин в Родопите. На 18 януари 2010 г. за първи път от септември 1944 г. стана възможно да се слезе до Бяло море, без да се заобикаля през Свиленград или Гоце Делчев, а в Родопите едно разделено от десетилетия еднокръвно и братско население най-сетне се обедини. Разбира се гърците отвориха може би най-маловажното от планираните общо 5 родопски КПП-та, пътят е ужасно тесен, на завоите две коли трудно биха се разминали, а и на всичкото отгоре е дупка до дупка само 4 месеца след пускането, но въпреки това го има. И никой вече не може да спре роднините от двете страни на границата да общуват и да си ходят на гости – нещо, за което допреди месеци се налагаше да пътуват повече от 450 км през Свиленград или Илинден. Езикът, на който се говори в селата под КПП-то, е български. Напевен родопски диалект, разбиран прекрасно от всеки българин, независимо от коя част на българското землище е. Има 4 общини на север от Ксанти, в които населението е на 100% българско – Термес (Лъджа), Ехинос (Шахин), Котили (Козлуджа) и Сатрес (Синиково). В самия град Ксанти, или Царево, както е неговото старо българско име, около 25% от жителите са българи – староседелци и новопридошли гастарбайтери.

Всички тези неща ги научаваме от нашите сънародници, които на Гергьовден бяха изпълнили центъра на с. Термес (Лъджа) заради сбора на околните села. Българите там са само мюсюлмани, но 6 май е останал в обредния им календар, макар и с малко променена символика. Няколко неща веднага правят впечатление. Жените, особено възрастните, са изцяло облечени по ислямските норми – с дълги до петите шлифери и забрадени с кърпи. Единствената волност, която си позволяват, е кърпата да не е едноцветна, а шарена. За разлика от тях младите си позволяват доста повече волности, без да пипат задължителната забрадка разбира се. На центъра на селото имаше естрада, на която се вихреха двама турски изпълнители, докато малко по-надолу, в посока към минералната баня, Виевската фолк-група пееше български родопски песни. Картината се допълваше великолепно от гръцката музика, идваща от един ресторант, разположен точно по средата между двете сцени. Общо взето по-добра илюстрация на разпънатите между три държави наши сънародници българи трудно можеше да се намери. Защото май само ние у нас си знаем, че българите мюсюлмани са българи. За гърците това са гърци-мохамедани, а за турците са си чисти турци. Напоследък започна да си пробива път и нова “версия”, че помаците са наследници на античното племе агриани, че оттам идвало и другото им име ахряни, че говорели отделен помашки език и прочие глупости. Последователи на това най-ново течение в средите на балканското етноингенерство са и тези, които са поканили Виевската фолк-група. Panelinios silogos pomakon, или Общогръцко помашко дружество е организацията, с чието съдействие и пари българската група е дошла в Лъджата. На помашката “нация” първоначално акушираха гърците, и то с протекцията на Гръцкия генерален щаб в началото на 90-те г. на ХХ в., когато бяха издадени речници на “помашкия” език, имаше “научни” конференции и прочие активни мероприятия на гръцките служби за сигурност. От няколко години с тази теза са се захванали турците, които очевидно работят по мащабен балкано-мюсюлмански проект, обхващащ всички славяноезични мюсюлмански общности на Балканите, но най-вече в Македония, Косово, България и Гърция. А и в четирите държави тези общности са български…

Та така. Всички на сбора бяха доста далеч от геополитическите размисли и техните битови проекции и предпочитаха да се хванат на хорото пред българската сцена или да обикалят около сергиите на пазара. Панаир. И тук повечето сергии се държаха от цигани, вкл. няколко от български цигани от България. Оказа се, че отърване от нашите мангали си няма даже и зад граница. Завързахме разговори, хванахме се на хорото, купихме някоя и друга джунджурия (но от местните), ядохме агнешко и разбира се ходихме до Българската баня. Всъщност това е единствената баня в селото, която е изградена още през 1943 г. от нашата администрация и до ден днешен всички местни хора я наричат така. Понеже се налагаше да ходим и на други места, си тръгнахме доста бързо, но оставихме доста наши приятели от Златоград да ни заместят. Доста маси на сбора бяха пълни с роднини от двете страни на границата, а в един момент се оказа, че всяка трета кола в селото е българска.

По пътя на юг към Ксанти се спуснахме точно между двата най-южни дяла на Родопа – Руян и Момчил. Българските села са наредени едно след друго – Ехинос (Шахин), Мики (Мустафчово), Алма (Ягнила), Сминти (Долап хан), Котино (Кочане), Горгона (Брадагова). На някои места по пътя още стоят стари гръцки бункери, укрепени допълнително и с картечни гнезда, предназначени да спират нахлуващите от север български войски. Е, българите пак са тук, и гледайки околните села, никога не са си отивали. Минаваме набързо през Ксанти, за да се отправим към Порто лаго, легендарната първа военноморска база на българския Беломорски флот (1916-1918). Днес то е малко рибарско селце, но за нас българите носи особена символика – на осъществения за кратко, и може би затова толкова болезнено липсващ ни днес излаз на нашето Бяло море. Морето с двата български острова Тасос и Самотраки, и двата добре виждащи се от брега на Порто лаго. От 1912 г. до 1919 г., и от 1941 г. до 1944 г., България беше средиземноморска държава, имаше два флота (Черноморски и Беломорски), а най-южната точка на страната ни беше на южния бряг на о-в Самотраки. Историята не свършва днес и с нас, така че да работим и да се надяваме, че един ден ще се върнем отново тук, но за да останем…

На връщане вече минаваме за по-дълго през Ксанти. Градът е наричан от българите мюсюлмани в района до нач. на ХІХ в. Царево, защото е бил столица на легендарният родопски българин Момчил юнак. Планината източно от Ксанти и до ден днешен на българските карти така си се казва – Момчил. Сега има някакво гръцко име, което не си дадох труд да запомня. Въобще гръцката топонимия изглежда много абсурдно по тези места, по които до 1920 г. гърците са били изключително рядка и екзотична гледка. Прекръстили са планината Руян, която пък е западно от Ксанти, на Ахладо вуно. Чудя се, ако на гърците им се беше сбъднала мечтата границата им да минава по Стара планина, какви ли имена щяха да измислят и натворят за днешната ни Южна България? Но въпреки сменените имена, българщината в стария град наднича от всеки ъгъл. Старите къщи, църквите, калдаръма, плочестите и керемидените покриви – всичко това толкова нехарактерно за Гърция, с нейните плоски средиземноморски констукции и кичозни псевдо антични колони пред всяка къща. Намираме интересна находка – един паметник на убит от българина Данев бръснар през 1913 г. Изрично пише, че е измъчван, защото не предал елинските патриоти. Съдейки по спазваните и до ден днешен от гърците разбойнически традиции в обслужването (и обирането) на клиентите, сигурно е поискал повече пари на българина за подстрижката, и го е сполетял справедлив потребителски гняв, но нейсе. Така или иначе снимаме паметника, някои му се и изплюваме, след което продължаваме. Пред сградата на Тракийския университет (това е третия университет на Балканите, след нашия в Стара Загора и турския в Одрин, който носи името Тракийски) попадаме на антиправителствена демонстрация. Гърците още не могат да разберат, че човек дори и добре да яде и пие, един ден плаща. За тях този ден дойде, имат дългове от 300 млрд евро, но се инатят и не щат да ги плащат. Впрочем, тези дни са идеални за обзети от реваншистки настроения хора като нас, защото из цяла Гърция тълпи народ безчинстваха, палиха, стреляха се, та даже и се убиваха. Ако бяхме решили да подпалим нещо и ние, сигурно щяхме да срещнем сериозна подкрепа от страна на самите гърци.

На връщане по пътя към Златоград спряхме в с. Сминти (Долап хан). Щях да изтърва волана, когато видях как по улиците ходят жени, облечени в народна носия, които не са за някакъв фестивал, а просто така си ходят облечени. Вероятно този район е единствения в българското етническо землище, в който носията не е музеен експонат или семейна реликва, а всекидневно облекло. Съвсем случайно виждаме познат на улицата, от там влязохме в магазина на неговия братовчед, после пък се заприказвахме с един старец на улицата, после пък ни чу друг, че говорим на български и се включи и той и айде отидоха два часа. В магазина продавачката, която по фанариотски изтънчено запитахме откъде знае толкова хубаво български, ни отговори, че тук всички са наполовина българи. Така ли, наостряме уши, а защо само наполовина? Ами защото другата половина останала в България, отговаря жената и се захилва до уши. Отвън пък дядото се оказва, че е на 91 г. Докато цъкаме с език и се възхищаваме на външния му вид, който не издава повече от 70 г., дядо Шакир ни обяснява как е служил две години в българската армия. През 1942 – 1944 г. отбива службата си в София, в Лагера. Знаеш ли го къде е, ме пита, и аз му викам че там живея. А чи къде, вика дядо Шакир, ми то е голо поле бе момче. За него София е останала същата от времето, когато я бомбардираха авионите и горяше, както каза той… Почерпихме го с баклава, а той се разчувства и ни разказа, че като се върнали гърците станало много лошо. 18 души, казва, убиха с чукове насряд селоно, защото помагали на българите, а после на гръцките партизани. Трудно е наистина да си представим какво са преживели тези хора, защото за разлика от други наши сънародници, които в страданието си са предпочели да избягат в България, те са останали и са изтърпели всички издевателства на гръцките режими след 1944 г., та до днес. Мислим си колко малко трябва, на връщане към границата. Засилване на телевизионния сигнал към Ксанти и Гюмюрджина (за да може да се гледат български програми и до Бяло море), приемане на студенти от там да учат у нас, създаване на дружества за приятелство там и тук и… след време това там и тук ще се размие на фона възстановеното културно, етническо, културно, та и роднинско ако щеш единство. Реалността за съжаление обаче е съвсем друга. Около 100 000 са българите мюсюлмани в Западна Тракия, които са оставени на произвола на съдбата, гръцкото етно-инженерство и турската асимилация вече близо 70 г. Парадоксално е, но една част от българския народ, която е в друга държава се асимилира от трета държава. Но пък от друга страна, дявол да го вземе, какво се стряскаме. Та нима в нашата собствена държава помаците не са обект на асимилация от страна на същата тази трета държава, Турция? Нашата къща е подпалена, какво си говорим. Но въпреки всичко, минавайки границата под вр. Костадин, отново си казваме – а колко малко само трябва…

Автор: Костадин Костадинов

През 1878 г. Константин Иречек в труда си „История Болгар“ пише, че чорбаджиите имат аристократичен произход – „произходят от малых боляр“. По-късно в „Пътувания по България“ той отново поддържа тази теза. „Има и досега (т. е. 1884 г.) аристократи или чорбаджии и демократи, които не се обичат едни други.“ Стефан Бобчев категорично отхвърля тази теза, като заявява: „Погрешна мисъл! Чорбаджиите имат своя произход в условията на обществения живот по време на турското владичество.“ Според Юрдан Трифонов след падането на България под османска власт „болярите като военночиновническа класа са изчезнали. Но… названието болярин през първите векове на робството почнало да се дава на всеки богат… изобщо първенците“.

Запазените документални свидетелства обаче навеждат на по-други мисли, а именно, че през ХV в., а в някои случаи и в XVI в. при титулуването на отделни лица като боляри не се влага толкова широк смисъл и то не е само белег на богат човек или изобщо първенец, а става дума за лица, които по някакъв начин са запазили болярския си статус, макар и променен съобразно с условията.

В 1466 г. Охридският архиепископ Доротей съобщава за конфликт „между боляри нашего града“ и църковната власт. Владислав Граматик в разказа си за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469 г. пише за „велможа Богдан Жупан“ от Никопол, който посрещнал заедно с „други боляри“ шествието и ги поканил в дома си. Вл. Граматик е впечатлен от пищността на дома, определяйки го като „палати“, и гостоприемството на домакина, който ги посрещнал с трапеза, „изпълнена с всякакви и изобилни ястия“.

През 1476 г. боляринът Радослав Мавър възобновил църквата на Драгалевския манастир, а през 1493 г. софийският болярин Радивой възстановил църквата „Св. Георги“ на Кремиковския манастир. За извършеното от тези двама боляри благодеяние по стара традиция те били изографисани със семействата си във възобновените от тях църкви. На ктиторските им портрети те са показани като типични представители на българското болярство. Близки до тях са и редица ктиторски портрети от XVII в., а в отделни случаи и през XVIII в. Подчертан интерес представлява ктиторският портрет на жупан Тома, изографисан през 1646 г. в църквата „Св. Панталеймон“ във Видин. Според изследователите този портрет, на който жупан Тома е изобразен реалистично в пищно облекло, е сериозно доказателство за съществуването без прекъсване на старобългарската благородническа титла „жупан“ и старобългарското дворцово облекло от IX до XVIII в.

През 1553 г. на път за Цариград начело на посланическа мисия Ожие Бусбек, като описва впечатленията си за българите по пътя от Ниш до София, отбелязва, че сред тях имало хора, най-вече жени, с „благородна външност“, за които се говорело, че „водят произхода си от най-висшите боляри на този народ или дори че са от царски род, но сега са омъжени за воловари и овчари. Толкова е западнало благородничеството в турското царство“ – заключава Бусбек. Тази констатация показва, че в средата на XVI в. в българските земи все още се срещат потомците на средновековната българска аристокрация, представителите на която в основната си част са изравнени социално с останалата част на българското общество, но има и изключения. Конкретен пример е известният никополски първенец Тодор Балина – един от организаторите на Търновското въстание от 1598 г. За него Павел Джорджич пише, че е „пръв благородник в Никополския санджак“ и имал голямо влияние сред българите „поради благородния си произход и своето достойнство“.

Особено ярко и трайно присъствие названието „боляр“ намира в българския фолклор. И това, което прави впечатление, е, че народният творец почти винаги го използва паралелно с „чорбаджия“, „чорбаджии“, и то в позитивната формула: „Боляре, баш чорбаджие“, „Чорбаджия, баш болерин“, „Болерин, баш чорбаджия“.

Може да се предположи, че това е резултат от стремежа на народния творец да покаже мястото и значението на чорбаджийството в българското общество. И за да подчертае това, за негов аналог от миналото сочи болярството. Свързването на чорбаджийството с болярството би могло да се приеме и като прийом на създателите на песните да внушат на слушателите, че чорбаджиите са новите боляри в буквалния и в преносния смисъл. За това безспорно допринася демонстрираното от чорбаджиите материално състояние, власт и външна показност, която се изразявала в пищността на облеклото и използваната ритуалност при появата им пред представителите на турската власт и сред сънародниците си. Така например големият и влиятелен врачански чорбаджия Димитраки Хаджитошев (1780-1827) се обличал в „алени потури, препасвал свилен пояс, отгоре носел дълга зелена, понякога бяла, свилена дреха и върху нея ален джамадан“. Чорбаджията хаджи Найден Кръстев (ок. 1770-1852) при седмичните си посещения на валията в Одрин яздел богато украсен кон, а след него следвал неговият слуга, който носел чибука му. При това шествие на знатния копривщенец от двете страни на одринските улици се стичали хора, предимно българи, на които чорбаджията щедро раздавал разни монети. Към тази показност се придържали и чорбаджиите от втората половина на XIX в. Чорбаджи Патьо (1825-1893) от Видраре имал специална охрана – „въоръжен от главата до пети турчин“, обличал се със сукнен кожух и се движел с „кочия, теглена от два хранени коня“. А за чорбаджиите в Одрин през 1873 г. се отбелязва, че облечени в „дълги самурени кюркове и атлазени пояси“, те били „като истински български боляри“. Подобни примери могат да се приведат за редица още известни български чорбаджии като Чалъковци в Пловдив, Стоян Груев в Казанлък, Христодул Шишманов в Хасково и т. н.

Според Иван Селимински до края на XVIII в. в Сливен имало семейства с благороднически произход. Отличителен белег за степента на благородничеството им било облеклото. Но и тези „маловажни знаци“ според Селимински били премахнати през 1812 г., защото цариградският патриарх разпоредил християните да се обличат скромно, съобразно с положението си на рая. И макар да подчертава, че в резултат на това по-късно наследниците на тези семейства забравили благородния си произход, за себе си пише, че е от знатен род, историята на който датирала отпреди 500 години, за което имал запазени стари български хрисовули и султански фермани. За това, че в първото десетилетие на XIX в. в българското общество е имало все още потомци на старото българско болярство, безспорно свидетелство е Записката на Софроний Врачански до ген. М. И. Кутузов от 29 май 1811 г. относно стопанското, административното и културно устройство на българските преселници на север от Дунава, в която се подчертава, че „измежду заселващите се българи има семейства, които в своето отечество са имали благороднически титли при турско управление, някои от тях са потомствени древни български дворяни“. И с оглед на това С. Врачански поставя въпроса: „Няма ли да бъде благоугодно да не се лишават от тези титли, а да им се утвърдят потомствено завинаги.“

Ето защо съвсем логично е предположението на Петър Ников, че видният възрожденски род на Шишмановци от Видин е възможно да има своя произход от едноименната династия на Второто българско царство.

Приведените конкретни факти и източници показват, че след османското завладяване в българското общество се запазват представители на старото болярство. Техни потомци, макар и в ограничени случаи, стоят начело на българите през XV – XVII в., като представителите им от следващите генерации запазват не само спомена за своя произход, но и положението си на първи хора, а така също и някои от външните, представителните белези на аристократичното си потекло, като пищността на облеклото. Предвид на това изказаното от К. Иречек предположение за произхода на чорбаджийството има своето основание. Разбира се, от това не следва, че всички български първенци, титулувани като чорбаджии през Възраждането, имат благороднически произход, но е факт, че в общественото съзнание, особено през XVIII в., а и след това, те се възприемат като аналог на болярите. Друг е въпросът, че, както пише Петко Р. Славейков през 1872 г., тогавашната наша „аристокрация“, имайки предвид чорбаджийското съсловие, далеч не приличала на „аристократската онази касть у европейските народи“.

Източник: Слово.бг

„Историята се пише от победителите”,
Уинстън Чърчил

„Вече няма чудотворци: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!”,
Радой Ралин, „Люти чушки”

В историческото пространство с години се насажда една велика заблуда: „Уол Стрийт” и еврейските банки финансирали Третия Райх”, за да разпали Втората световна война.
Има документални свидетелства, че действително „Уол стрийт” е помагал на Хитлер, но отчасти за собствено обогатяване и за да контролират Сталин. Обаче, когато Германия се е освободила от банкерите, ТЕ й обявяват „световна финансова война”, много преди да започне поредната кървава такава. Когато се проследят всички факти, изложени в настоящата публикация, твърдения като това „евреите финансираха Хитлер”, стават неуместни.

Адвокатът от Лос Анжелос, Елен Браун, обсъжда тази тема в книгата си „Паяжината на дълговете”.
Към идването на власт в Германия на националсоциалистите, страната е безнадеждно сломена. Версайският договор е наложил на германския народ чудовищни репарации, изисквайки Германия да заплати на всяка нация загубите от войната. Общата цифра на репарациите, като резултат на „справедливия мир” от 14 точки на Удроу Уилсън, превишавала три пъти националното богатство на Германия. Честите валутни спекулации срутили германската валута, предизвиквайки една от най-тежките инфлации, която познава човешката история и повторена пак в Германия след края на Втората световна война. Тъкмо поради тези обстоятелства тайно хората говорят: ”Войните (кризите) са банкерската жетва!”.

По онова време (1923-1933г.) в Германия за пълна чанта с пачки от 100-милиардни банкноти било невъзможно да се купи самун хляб. Държавната хазна била празна. Безчетно число къщи и ферми били отнети за дългове от спекулантите в заложните къщи и частните банки. Немците живеели в колиби. Те гладували. Нищо подобно не било преживявано по-рано. Тотално унищожаване на националната валута, плюс обезценяване спестяванията на физическите лица и предприемачите. И като капак на всичко това се нахвърля върху германския народ глобалната Голяма Депресия. За Германия не оставало нищо, освен да падне жертва на дълговото робство (закабаляването) към Световните банки, обаче в 1933г. на власт идват националсоциалистите. Новото правителство на Германия подкопало могъществото на Световния Банков Картел посредством емитиране (печатане) на собствени пари. За първи път теорията на Силвио Гезел (за когото самият Кейнс казва в своята книга „Обща теория на заетостта, лихвата и парите”, стр. 291: „Аз вярвам, че бъдещето ще научи повече от духа на Гезел, отколкото този на Маркс. Предговорът към „Естествения икономически ред” ще разкрие на читателя, ако той се запознае с него, нравствените качества на Гезел. Отговор на марксизма може да се намери според мен в рамките на този предговор.”) намерила място в държавната политика на една отделна страна. Световният Банков Картел отговорил с обявяването на пълен бойкот на Германия. Правителството обаче, без да се съобразява с частните банките, започнало национална програма за кредитиране, разработвайки план за публични дейности, които включвали борбата с наводненията, ремонт на обществените здания и частните домове, прокарване на нови пътища, построяване на мостове, канали, пристанища.

Съдейки по всичко това, програмата на националсоциалистическото Правителство на Германия имала същите цели, както и програмата на Рузвелт за изход от Голямата Депресия, вдъхновена от Кейнс, само че тук тя стартирала 3 години по-рано и била на един порядък по-съвършена – хората не работели само за едната храна, а получавали и достойно заплащане.

С какви пари са били заплащали тези работи?
Те са били заплащани с пари, които не принадлежали на световните банкери!!
Проектната стойност на тези програми била зафиксирана на ниво един милиард единици национална валута. Но за да се разплати за това, немското Правителство, а не банките, пуснало в обръщение „вексели”, така наречените Трудови сертификати на държавното съкровище. По такъв начин, националсоциалистите дали на милиони хора работа и им плащали с държавни съкровищни сертификати, което фактически е реалният материален израз на упражняване делегирания му от немския народ суверенитет – да управлява и контролира процеса в кръгооборота на „посредника” за обмяна и икономическа активност – парите .
Новите немски пари не били обезпечени със злато или друга твърда чужда валута, т.к. всичко това било в ръцете на Световните банкери. В своята същност сертификатите били обезпечени с труда на самите немци и произведените посредством този труд стоки. Министър-председателят заявил: „За всяка пусната в обръщение марка ние получаваме съответна стойност във вид на извършена работа или произведени стоки”. Правителството плащало на работниците със сертификати; работниците плащали с тези сертификати другите стоки и услуги, създавайки по този начин допълнителни работни места за хората. В икономическата наука подобен ефект се нарича „мултипликатор на Кейнс”, по името на великия икономист, предложил този план за излизане от Голямата Депресия на Американския президент. НО в Германия, без да бъде обосноваван и назоваван, този мултипликатор бил вече в разгърнато действие. При строг контрол за протичането на икономическите процеси, борба с измамите и спекулацията, емитирайки (печатайки) собствена национална валута, всяка страна е способна да се измъкне и от най-жестоката криза, което Германия и немския народ два пъти показва пред очите на изумения световен политикоикономически елит. В Германия, мултипликаторът, който уж бил измислен от Кейнс, за две-три години сътворил чудеса, докато в САЩ излизането от Голямата Депресия се провлачило до началото на Втората световна война и започнал своето действие благодарение на нея. По такъв начин немците изключително бързо се измъкнали от дълговата яма, в която ги набутал Световният Интернационал на Банкерите.

Защо ние сега не чуваме нищо да се говори за този „мултипликатор на Кейнс? Нима той вече не действа?? Какво става тогава с утвърждаването на корифеите на „икономикса” (микс от икономически недомислици) за въздесъщото действие на икономическите закони? Нима, ако тогава Кейнс е уверявал американския Президент Франклин Делано Рузвелт, в случай че Държавата пусне в оборот (напечата) един долар, то съгласно „неговия” мултипликатор, се създава брутен вътрешен продукт за 3 (ТРИ) долара, днес подобно уверение би изглеждало смехотворно??? Ако е така, тогава защо привличаме чуждестранни инвестиции, нали това са също свежи пари, пускани в обръщение в страната с разрешение на Правителството, само че чужди, с надеждата на „мултиплицират” икономическата активност? Нима, в такъв случай, не следва да възприемаме валутните постъпления от трудовата ни емиграция, за които също никой „корифей” не смее да говори, съставляващи 6 милиарда евро годишно, не са свежи пари, наляти в нашата страна по сила на икономическата политика на същите тези български Правителства, обезлюдила страната откъм трудоспособно население, с тайната надежда – задействане процеса на „мултиплициране”? Нима тези 6 милиарда евро на трудовата емиграция, които потъват в потреблението – издръжка живота на близките си в България ток, парно, телефони, храна, облекло, придобиване на имущество и ремонт на съществуващите недвижимости, кредитна активност за стартиране на дребен семеен бизнес, съгласно „великия” мултипликатор, не създават Брутен Национален Продукт за 18 милиарда евро?? Какво излиза от замълчаната икономическа истина за мултипликатора: българската трудова емиграция играе съществена роля в създаването на повече от половината национален брутен продукт? Та само косвеният й данъчен принос (20% от ДДС върху потреблението) би трябвало да допълни хазната с 1,2 милиарда евро! Къде се крие хитрият замисъл на тази „политикоикономическа конструкция”, която работи за олигархията, която при огромна, за страна като нашата, трудова емиграция поддържа ниво на най-голямата безработица в Европейския съюз и най-ниско заплащане на наемния труд?

А в течение само на две години, въпросът с безработицата в Германия бил решен, и разорената страна отново стъпила на крака. Тя вече имала твърда стабилна валута, без дългове и без инфлация, докато в същото време милиони хора в САЩ и в страните на Европа (контролирани от Световния финансов Елит) седели без работа. В продължение на ПЕТ години, Германия от НАЙ-БЕДНАТА страна в цяла Европа, станала НАЙ-БОГАТАТА. Германия даже започнала да възстановява външната си търговия, въпреки бойкота на Световните банки, които не й давали кредити и забранявали да се търгува с нея. Обаче Германия преуспяла и в това за сметка на прилагането на бартерни схеми, които банкерите не могли да контролират. Подемът и процъфтяването в Германия започнали в момента, когато БАРТЕРЪТ унищожил националния дълг и дефицита в търговския баланс на страната.

Днес Венецуела прави същото: обменя нефт за стоки, медицинска помощ, технологии, образование, за което собствено Световните банкери искат да заличат Венецуела от лицето на земята. А в самата България, при големите наводнения, МВФ и Световната Банка не разрешаваха на правителството да деблокира финансовите си резерви и да помогне на пострадалите. Освен това те задължават Правителството ни да трупа гигантски излишъци, за да стабилизира финансовата политика и националната валута, а в същото време страната е отворена за финансови интервенции. Ние, освен това, поддържаме днес най-голямо отрицателно външнотърговско салдо със страната, която само преди 20-25 години беше естествен бартерен пазар за нашите лошокачествени стоки!!

Ако се анализира покупателната способност на различните валути през продължителен период от време, примерно от 1910г. до края на Втората световна война, ще се види, че своята покупателна способност запазват само златото и швейцарският франк. Райсмарката за своето кратко съществуване (1935-1945) също е постигнала завидни успехи. (http://mises.org/images/3687/Figure2.png)
Немската икономическа свобода просъществувала кратко време, но тя оставила няколко паметника на своето могъщество в световната икономическа история – светкавично ликвидиране на безработицата, възстановяване на разрушена икономика и издигане благосъстоянието на народа на невиждани до тогава висоти, а като материален израз -знаменитите бетонни аутобани, първият световен високоскоростен път.
Ялмар Шахт, агент на Ротшилд, който на времето възглавявал Централната Банка на Германия, на въпроса на американски банкер: „Доктор Шахт, вие трябва да дойдете в Америка. Тук у нас са големите пари и истинското банково дело!”, отговорил: „Вие трябва да дойдете в Берлин. У нас няма пари. Тъкмо това е истинското банково дело”. Шахт, изобщо, поддържал дейността на частните банки от Световния банков Тръст против Германия, за което и бил след време възнаграден: от него отпаднали всички обвинения по време на Нюрнбергския процес.

Икономическата свобода и независимост от Световните банкери направило Правителството на Германия и неговия лидер изключително популярни в очите на немския народ. Германия се оттеглила от чертозите на англосаксонската икономическа наука, която учи, че емитирането на всички валути трябва да се обезпечава със злато и принадлежи на Банковите Картели, такива като ФЕД (Федералния Резерв на САЩ), СБ, МВФ или Централната Европейска Банка, вместо да се .даде право на правителството да прави това за благото на народа. Втори удар по устоите на англосаксонската икономическа наука ще нанесе 15 години по-късно бащата на Второто германско икономическо чудо – Лудвиг Ерхард: опровергаването на „вечният” „и считан досега за безспорен закон за цикличността на конюктурния характер на икономическото развитие” (Лудвиг Ерхард, „Благоденствие за всички”, стр. 8). Лудвиг Ерхард ще докаже пред лицето на целия световен икономически елит за деветте години, през които е носил отговорност за германската стопанска политика, че въпреки всичко става „възможно този закостенял ритъм да бъде взривен и чрез постоянен напредък на икономиката да бъде постигнато съчетаването в едно на пълна трудова заетост и висока конюктура” (ibid.).
Канадският изследовател д-р Хенри Маков, утвърждава, че главната причина, поради която Световните Банки обявили война на Германия било това, че страната се осмелила да създава собствени пари, и по такъв начин освободила немския народ от дълговото робство. (Нека само отбележим: днес нашата страна, демократична България, може сама да си отпечата „физическите” пари, но при едно условие: „да ги купи” от себе си, като ги обезпечи пред световните банкери (МВФ) с същото количество валутни резерви. Това се нарича „ограничен суверенитет”.) Най-лошото за Световните банкери било това, че германският пример за икономическа свобода и самостоятелност заплашвал да се разпространи и другаде по света, между други нации и народи. Германският експеримент трябвало да бъде спрян!! Маков цитира нашия сънародник, българския евреин Кръстьо Раковски – Райковер, един от основателите на болшевизма, съратник и приближен на Троцки. Раковски бил репресиран през 1938г. по времето на големите Сталинови чистки в болшевишката партия. Според него, Германия била финансирана първоначално от Световния банков Тръст чрез техния агент Ялмар Шахт. Световните банки финансирали Германия с цел да държат под контрол режима на Сталин в Русия, който узурпирал властта от техния агент Троцки и започнал да установява едноличен контрол над партията и държавата след 1929г. Но Германия станала по-голяма заплаха от Съветска Русия за банкерския интернационал, когато започнала да пуска в обръщение свои пари. Хаим (Кръстьо) Раковски свидетелствал: „Хитлер взел в своите ръце създаването на парите, и не само на физическите, но и на финансовите. Той се въоръжил с тези инструменти на мошеничеството и ги заставил да работят за благото на народа. Вие можете ли да си представите, какво би станало, ако това би се разпространило и в други държави?” (Хенри Маков, „Хитлер не искаше война”, 21 март 2004г.)

Ето какво пише икономистът Хенри С.К. Лью за настъпилите тогава трансформации в Германия: „Нацистите дошли на власт в 1933г., когато икономиката на Германия била в пълен крах, смачкана от разрушителните следвоенни задължения и нулеви перспективи за кредитиране или чуждестранни инвестиции. С помощта на една независима политика на суверенно кредитиране и програма за пълна заетост в обществените сфери, Третият Райх съумял да превърне банкрутиралата страна, лишена от колонии и пазари, в най-мощната икономика на Европа в течение на четири години, още до самото начало на разходите за въоръжаване”.( Хенри С.К. Лью, „Нацизма и Германското икономическо чудо”, Asia Times, 24 май 2005г.)
В статията си „Милиардите – на банкерите, дългът – на народа” (1984г.), Шелдон Емри коментира: „Германия пуснала в обръщения пари, свободни от дълг и лихвен процент от 1935г., което ознаменувало началото на възхода на Германия от депресия към желание за световно господство в течение на пет години. Немското правителство напълно финансирало своите разходи в периода 1935-1945г. без злато и без дълг. Трябваше и капиталистическата и комунистическата управляваща клика да се напрегнат пряко сили, за да унищожат Германската революция и да набутат Европа обратно под лачения чепик на банкерите.”

Следващите факти не се срещат в учебниците. След Първата световна война, като характеристика на икономическото положение в Германия се споменава само хиперинфлацията във Ваймарската република, която управлявала Германия от 1919г. до 1933г. Днешните учебници по политическа икономия, ако изобщо тълкуват този факт на хиперинфлация, то правят това изключително в своя полза – видите ли, тя се явява пример за това, колко лошо става, когато държавата печата свои пари, заобикаляйки банкерите. А в действителност всичко е било наопъки – Ваймарската финансова криза започнала с непосилните репарации, наложени на Германия от Версайския договор. Ялмар Шахт, директорът на Централната Банка на Германия, никога не е бил член на националсоциалистическата партия и като агент на Ротшилд и валутен спекулант във Ваймарската република се е съпротивлявал на опитите на правителствата на Германия да печатат свои собствени пари и да наложат строг контрол в обръщението им. „Ваймаркото съглашение е пример за изкуствени мерки по икономическото унищожение на Германия. Германия тогава не е намерила друг способ да „остане на вода”, освен като унищожи инфлацията със своя собствена валута.” Позицията на Шахт се проследява по страниците на лъжливите учебници: видите ли Ваймарската инфлация била предизвикана от това, че правителството започнало да печата свои пари. Обаче, в книгата си от 1967г. „Магията на парите” сам Шахт повдига леко завесата пред истината – той пише, че това е била ЧАСТНА Райхсбанка, а не правителството на Германия, която е изливала нови и нови пари в икономиката, прибирала ги е обратно като дългове и поробила по този начин германския народ. По такъв начин ЧАСТНАТА банка е предизвикала Ваймарската хиперинфлация. Райхсбанката била формално под надзора на правителството, но провеждала свои операции в частен порядък с цел извличането на максимална печалба. Причината за превръщането на стандартната инфлация, характерна за военните години, в хиперинфлация, се явили спекулациите на чуждестранните инвеститори, които продавали марката, като се греели на огъня от падането на стойността й. Това ставало по пътя на манипулативни спекулативни действия, наричани „откриване на къси позиции”, когато спекулантите на валутния пазар вземат в кредит валута, продават я, а след това я купуват на по-ниска цена и връщат дълга си, чрез което трупат пари. (Подобна ситуация наблюдавахме в България през 1993-1994г, и през 1996 – 1997г., когато вместо правителството да проведе парична реформа и да установи твърд валутен курс и ценови баланс, което стана все пак през проелтта на 1997г., чрез постоянно наливане на „евтини пари” в създадените от „народното събрание” и контролирани от правителствата на Прехода търговски банки, провеждаше финансова политика на висок и постоянно растящ лихвен процент, с цел „привличане на ресурс” и плавна девалвация на лева, едновременно обезценявайки националната валута и стопявайки спестяванията на хората, разхищавайки златния резерв и твърдата валута, с което позволяваше на приближените до правителството приятели-банкери и спекуланти да заработят огромни печалби за сметка на българския лев и българския народ (3-4000 пъти се обезцениха българските пари за последните 20 години). След пика в хиперинфлацията, тръгна обратна вълна срещу долара. Естествено, такива флуктуации на валутния курс не се отразяват положително на промишлеността и благосъстоянието на народа като цяло. Спекулациите срещу германската марка в онези години станали възможни благодарение на това, че ЧАСТНАТА Райхсбанка (която по онова време не била под контрола на нацистите) изляла на кредитния пазар огромна парична маса. Валутата, като днешния долар, се увеличавали многократно по банковите сметки. След това парите се давали в кредит под сложен процент лихва. Когато Райхсбанката не могла да овладее ненаситното търсене на пари, било позволено и на другите частни банки да печатат пари от нищото и да ги дават на кредит под висок процент лихва. Резултатът от това не закъснял – пропадане на икономическата ефективност и бясно покачване на дълга и инфлацията. По такъв начин, по свидетелства на самия Шахт, Правителството на Германия самостоятелно не е предизвикало Ваймарската хиперинфлация, но от друга страна със своето бездействие или неправомерни действия е способствало в значителна степен за това.
На това сложило край друго Германско правителство, това на националсоциалистите след 1933г., което и обуздало хиперинфлацията. Какво по-различно направило Правителството на националсоциалистите? Първо и най-важно: ТО поставило Райхсбанката под твърдия контрол на правителството и предприело правилни действия за отстраняване на чуждестранните спекуланти. Една от мерките била прекратяване достъпа на чуждестранните банкери до „евтините пари”. (Нека веднага да споменем онова, което стана известно съвсем наскоро и беше оповестено от финансовия министър Симеон Дянков, за което срещу него се „надигна вой” и от „ляво” и от „дясно”: българският национален валутен резерв се предоставя на частни банки под 0,2 – 0,3% лихва, по-малко, отколкото струват самите разходи по отпечатване на парите!!) След това Правителството изправило Германия на крака чрез пускането в обръщение държавни съкровищни сертификати, по идеята на Силвио Гезел. Агентът на Световния Банков Интернационал, банкерът Шахт, не бил съгласен с такава политика, и бил уволнен от поста глава на Райхсбанката, когато отказал да пусне в обръщение държавни пари. Независимо от това, той признава в своите мемоари, че пускането в обръщение на държавни пари в строго необходими количества, не поражда инфлация, както утвърждават класическите икономисти, които говорят, че парите трябва да се „вземат в дълг” от банкови картели (Световните банкери) или, както е у нас, да се обезпечат с долари, отпечатани от Федералния резерв на САЩ. Хиперинфлацията се поражда от всяко необосновано покачване на цените и нарушаване баланса между необходимо присъщи разходи, работни заплати, цени на едро и дребно, данъчни задължения и облекчения (плосък данък 10%, който превръща страната в офшорна зона) и нормално присъща печалба и най-вече оставените без контрол спекуланти на валутния пазар. Когато спекулациите са съпроводени от нарастване на дълга към частните банкери, последствията са катастрофални. От друга страна, когато държавата пуска в обръщения пари в строго необходимите количества, съответстващи на повишената производствена и потребителска активност и демографския ръст, което предизвиква паралелен ръста на паричното търсене и предлагане (нуждата от пари), това не влияе на цените. По такъв начин, няма ни инфлация, ни дълг, ни безработица и няма необходимост от увеличаване на налозите при едни балансирани държавни разходи.

Разбира се, това в крайна степен дразни банкерите, доколкото анулира тяхното влияние върху политически и икономическия живот на страната.
И съвсем справедлива беше забележката на банкера Мартин Заимов в предаването на Асен Григоров по RE:TV по време на обсъждане действието на кризата:
„„…Това което важи и за външния свят, важи и тука, и надявам се, това е оптимистичната ми прогноза, че светът ще разбере, това което казваше Левон (Хампарцумян, директорът на Unicredit Bul BANK) преди малко, не са финансите двигателя на икономиката, а икономиката е двигателя на финансите!!! Това че през последните 20-30 години, една не малка група от хора, акумулира доста голям ресурс и голямо лично богатство, а оттам и не малка власт, защото медиите и политическата класа днеска много внимателно слушат финансовите пазари, слушат банкерите, ето поканили сте ни тука вие, това не е основателно…

Асен Григоров: Кое не е основателно?

Заимов: Ние, ние нямаме абсолютно никакво основание да се смята, че тези хора, които виждаме на кадрите на борсите, или ние банкерите, знаем повече за света, отколкото един производител на царевица…

Асен Григоров: Не, вие знаете повече за тази част от света, с която се занимавате…, финансите…

Заимов: Тъй де, властта днеска, властта през последните 20-30 години, властта беше значително доста концентрирана в ръцете на хора като нас.”

Един от водещите специалисти по банково дело у нас смята, че без никакво основание на банкерите и хората натрупали огромен финансов ресурс е предоставено правото да разполагат и да търгуват с народния суверенитет, с делегираното от народа право да се упражнява власт над него. Освен това той „свенливо” изказва своя оптимистична прогноза: „Светът да разбере, че не са финансите двигателят на икономиката, а икономиката е двигателят на финансите”!!!

Не е ли дошло време, на фона на финансовата криза, и от позициите на скъпо струващия исторически опит, вместо да чакаме „СВЕТЪТ да разбере и да ни спусне директива”, гражданите да започнат открито обсъждане по темата:
„Какви пречки среща Правителството при упражняване предоставяното право да ръководи икономическите процеси?”, онези процеси, от които зависят именно благоденствието, сигурността и бъдещето на нацията.
Не е ли дошло време да се обсъди открито, честно и смело как се гарантират от Правителството онези фундаментални човешки права, за реализирането на които се водят политически дебати, заради които народът сваля негодни управляващи и предоставя властта, след едни законно проведени демократични избори, на Ново Правителство, което да бъде истински гарант и пазител на живота, щастието, сигурността и бъдещето на народа, на гражданите?

Това е особено наложително след приемането на последния Закон за БНБ, където има потресаващи несъответствия между конституционните гаранции за демократичния политически режим в нашата страна и финансовите механизми, на който би следвало да се опре този политически режим. Когато един режим се определя за „демократичен” стремежът на всички финансови институции, когато те претендират, че уважават Конституцията на страната, е да създадат такива финансово-икономически механизми (правила), които да гарантират демокрацията, да защитят интересите на народа. А интересите на народа са „парите да бъдат в негови ръце”: широките народни маси да имат постоянна и добре платена работа; от техните спестявания и отчисления от заплатите да се формират държавните инвестиционни фондове и гаранционните пенсионни фондове; на основа спестяванията на народа да се построят предприятия от сектора на ежедневните консумативи (енергия, храна, облекло, подслон, транспорт, комуникации, образование, здравеопазване), които да не разпределят печалба, а да продават стоките на цена, близка до производствената, така наречените предприятия с „обществено полезен капитал”. Само включването в Закона за БНБ глава, озаглавена „Отношение между Българската народна банка и държавата” вече трябва да ни изпълни с безпокойство. Нима БНБ е Държава в(над) държавата?? Но проследявайки текстовете в Закона все повече се убеждаваме, че неговите създатели са целели тъкмо това: да предоставят на определени нелегитимни сили в държавата, които, след като овладеят институцията за кръговрата на парите, да определят облика на политическия режим в България и да нарушават спокойствието в страната.
Чл.44 от Закона за БНБ гласи буквално следното:
„При упражняване на правомощията и изпълнение на задълженията си по този закон Българската народна банка, управителят и членовете на управителния съвет са независими и нямат право да искат или да приемат указания на Министерския съвет и на други органи и институции. Министерският съвет и другите органи и институции нямат право да дават указания на Българската народна банка, на управителя или членовете на управителния съвет.”

Как така финансовата институция, която се води, че принадлежи на народа, „народна банка”, и то на българския – „българска народна банка”, няма да се подчинява на Правителството, което е получило право да се упражнява народния суверенитет по силата на редовни, свободни, тайни и честни избори??
Чий суверенитет упражнява Българската народна банка, чия суверенна воля разпорежда в нея, освен волята на българския народ, изразявана от неговото Правителство?
Приемането от Народното събрание на Закон за БНБ, в който са заложени противокунституционни текстове и недемократични принципи, не крие ли постоянна опасност страната ни, в „един прекрасен момент”, да се окаже пак в положението на 1996-1997г. или в това на Германия след Първата световна война??
Защо това не забелязва никой и не протестира?

Къде е Президентът, Главният прокурор, опозицията в Народното събрание, за да сезират Конституционния съд? А как ще се произнесе той???
Нима такава беше целта на „демократичното упражнение”, което изпълняваме вече двадесет години???
Да потърсим отговорите на тези въпроси ни призовават традициите, затлачени от напразните усилия на недобросъвестни финансови магьосници.

Политикономист // април/22/2010 at 6:25 | Отговор

Националната валута е финансовият израз на народния суверенитет. Печатането на националната валута от частни лица и организации е указание за загубата на суверенитет. В такъв случай Държавата трябва да си възвърне изконното право да печата само тя националната си валута, иначе я чака гибел!

НН // април/22/2010 at 6:50 | Отговор

Ключ към всички разрушителни явления в българското общество днес се явява така наречената БНБ (Българска Народна Банка). До 1989 година БНБ бе държавна организация. Всички доходи от левови емисии и паричното обръщение бяха общодържавна собственост. При това БНБ бе бюджетна организация, в която работеха държавни служители с традиционните за социалистическата действителност трудови възнаграждения. Но нека сега да разгледаме по-основните промени в статута на БНБ след 1989 година. За целта е необходимо да се проучи с необходимото внимание действащият в момента Закон за българската народна банка.
Така… В този закон фигурира цяла една глава под заглавие „Отношения между българската народна банка и държавата”. Чл.44 гласи буквално следното:
„При упражняване на правомощията и изпълнение на задълженията си по този закон Българската народна банка, управителят и членовете на управителния съвет са независими и нямат право да искат или да приемат указания на Министерския съвет и на други органи и институции. Министерският съвет и другите органи и институции нямат право да дават указания на Българската народна банка, на управителя или членовете на управителния съвет.”
Ето и други интересни текстове от този закон:
Чл. 48. (1) Разходите на Българската народна банка се извършват съобразно годишния бюджет, приет от управителния съвет и обнародван в „Държавен вестник“.
Чл. 49. (3) Консолидираният финансов отчет на Българската народна банка се заверява от международен одитор и се публикува заедно с одиторския доклад в съответствие с изискванията на международно приетите счетоводни стандарти.
(4) Международният одитор се избира от управителния съвет за срок три години въз основа на процедура, проведена по реда на Закона за обществените поръчки.
Чл. 55. (1) Българската народна банка има право на собственост върху притежаваните и придобиваните от нея вещи, която е отделна от държавната собственост.
Чл. 59. Българската народна банка се освобождава от заплащане на държавни данъци и такси, с изключение на данък върху добавената стойност, акцизи и мита.

Какво става ясно от тези текстове?

1. БНБ вече е престанала да бъде собственост на българската държава.
2. БНБ е започнала да функционира подобно на едно частво акционерно дружество с основен капитал и органи за управление.
3. С този закон БНБ получава власт, която е много по-могъща от властта на президент, правителство, съдебна власт и медии, взети заедно. Това е властта на паричните знаци.

Тук е важно да се разбере и помни, че ако в която и да е страна по света се създаде някакво централно финансово учреждение (в нашия случай БНБ), което е независимо от съответното правителство на тази страна, то тогава това учреждение минава на подчинение към корпорации от международни банкерски кланове и изпълнява в същата тази страна функцията на техен посредник. С изграждането на централна банка в една държава като независимо от нейното правителство учреждение се отваря път за загубване на икономическия й и всякакъв друг неин суверен
итет. Защото суверен в една държава е онзи, който печата (емитира) нейната национална валута.
Цялата работа е там, че печатането на книжните пари (емитиране) и сеченето на монети в България за последните 20 години постепенно премина частни ръце. Това е първата, основна и най-главна цел на така неистово пропагандирания български преход (към незнайно какво?) след 1989 година.
Втората му цел, неотлъчно съпътстваща първата, бе въобще банкирането в България да премине в частни (еврейски?) ръце. Тука иде реч за десетки милиарди долари, не за демокрация, не за човешки права, не за тям подобни глупости! Не! На хората в България не трябваше да стане известно, че ще бъдат най-брутално ограбени, окрадени, измамени. Затова и по електронните медии през годините на “прехода” разни мазни физиономии непрестанно каканижеха всякакви розови приказки за “светло и щастливо бъдеще” в НАТО И ЕС. Вече 6 години България стои в НАТО и
от 3 години се води за член в ЕС. Вие, българите, да сте видяли някакъв хаир от тези международни формации? Няма и да видите. Защото тук целта не е да видите някакъв хаир, а да бъдете грабени, крадени и мамени.

Тази песен за пръв път чух от моята леля
Фанка Ангелова Иванова –Бакърджиева, учителка по География и История в Черногорово и Етрополе . Песента беше табу в България и Македония ! Това е химнът на ВМРО!

Александър Морфов

1923г

Изгрѣй, зора на свободата,
Зора на вѣчната борба.
Изгрѣй въ душитѣ и въ сърдцата
На всички роби по свѣта!

Тирани, чудо ще направимъ,
Ний чуждо иго не търпимъ,
Съ юнашка кръвь ще ви удавимъ,
И пакъ ще се освободимъ!

Юнаци смѣли пакъ развиха
Окървавени знамена,
Комити нови забродиха
Изъ македонската земя.

Тирани, чудо ще направимъ...

Ечатъ гори, поля, балкани
Отъ бойни пѣсни и ура,
Сноватъ борцитѣ-великани:
Напредъ, готови за борба.

Тирани, чудо ще направимъ...

Насъ нищо вечъ не ще уплаши,
И тъй живѣемъ день за день...
Свещени сѫ горитѣ наши,
Изъ тѣхъ свободни ще измрѣмъ!

Тирани, чудо ще направимъ...

http://www.youtube.com/watch?v=v_a0-WNMn24&feature=related